Виждам, че Т. Ушев е упражнил стандартната критика срещу българските интелектуалци, че не упражняват полагащата им се критика срещу властта, без да се усъмни дали е полагаща се и дали изобщо има интелектуалци, в смисъл че първата работа на интелектуалеца е да се усъмни в своята интелектуалност.
Защото графично, какъвто му е занаята на Ушев, това би изглеждало така – има един кошер на интелектуалци, кръжащи в орбита на невъзможност към импотентност, а резултатът е неекологична визия, упражнявана и от местните сатрапи.
Нека да му помогнем с марксистката критика спрямо разделението на труда, което трябва да бъде премахнато, и няма как ушевци да не са алергични към тази претенция.
Но това е лява визия. Тогава да му напомним консервативната визия, на такива като Бентам и Мандевил, където няма добър кошер от интелектуални пчели, който да е ефективен, защото това са постоянно разкайващи се крадци, и станат ли наистина добросъвестни, всичко се проваля.
Нормалността на живота е правилно избраната и контролирана порочност.
Ако и това му се струва неубедително, да му припомним визията на безукорния от расата на върколаците, Артюр Рембо, за който Хенри Милър, не чак толкова блестящ интелектуалец, във Времето на убийците казва следното:
Срещу анабазиса на младостта Рембо опозиционира катабазиса на сенилност. Няма междинно положение, с изключение на фалшивата зрелост на цивилизования човек.

И това е проблемът и досега на Европа с гнил парапет и гнили интелектуалци – да се мисли за изключение – докато ти, Ушев, като отдаден космополит терминираш abject-българското.

Една от любимите игри днес е развенчаването на фалшиви претенции и фалшиви звезди на успеха, но всъщност това е глорификация на фалшив проблем. Защото капитализмът се е научил да профитира от дисфункцията и кризите на собствения си неуспех. И затова обществото на спектакъла процъфтява.
Интелектуализмът също както меланхолията на средновековните суверени се изражда в демократизирана депресия. Суверенното бреме да бъдеш самия себе си, това което Дерида нарича ipseite, може да бъде разтоварено само в контра-трансфер – има там едни нещастни българи, защо да не ги сръчкам? Врагът като гещалт на собствения ми въпрос.
И Ушев предусеща отговора преди въпроса, в който се е обезличил.
Изводът е само един – Ушев има само въобразени врагове, които още такива като Макиавели са презирали.
Има тук една (не)българка, която пише за бунт, револт, револвиране, но и за надървяне и какво ли не, а се оказа, че чудесно пасва на буржазния начин на живот, жената анти-Рембо, един контратрансфер, който никога не прилага към самата себе си
Ушев, ти се изживяваш като защитен свидетел спрямо българското, без дори да се усъмниш в протекционизма на собствената си свобода.
Имаше един такъв, Георги Марков, който се усъмни и в съмнението относно съмнението не въпроизведе хегелианската врътка, а остави нещастници като нас да донаждаме неизводимото.
Ти можеш да илюстрираш посредствени разкази, но не и разказа „Кръв от къртица” и ще ти кажа защо. Този разказ се крепи на отчайващо несъкрушим виц – истината е, че нищо на този свят не може да ни помогне. И пациентите са неразличими от лечителите – фармакон. И кръвта, всичката кръв на света, е възвишен обект, който запълва което сам е издълбал.
Няма как да го изографисаш, тук става въпрос за инкорпореалност, за невъзпроизведим жест също както женски оргазъм.
Разбира се, че е неполитически некоректно да се нахвърлям срещу такива като теб, които критикуват abroad.
Въпросната българка ще преформира abroad като бордерлайн ситуация, но самите французи ще се питат – какво й е на тази жена, толкова е добре уредена тук и т. н.
Нека да бъдем справедливи, сигурно става въпрос за страдание, за носталгия, ностос.
Но България, нейното страдание, не е нейното, нито пък твоето, Ушев, от което страдание ти си имигрирал.
Казано лаканезе, наистина не е страдание, а наслаждение. Да ти го изписвам ли на френски? Нашите провали извайват тялото на наслаждението, което не принадлежи на никого. Но има едно принадено наслаждение, което може да се усвои и много прилича на принадена стойност, което автоматически те прави капиталист.
Да ти е сладко, Ушев. Както да й е сладко и на Кръстева, докато си въобразява, че страда. Въобразеното отношение към реалните условия на екзистенция е идеология.
Но ако на теб ти е простено да не знаеш Лакан или Алтюсер, на нея не е.
Затова ти казвам съвсем политкоректно като партиен секретар – майната ти, Ушев, ти никога няма да получиш своя Рембо, а само своя институционален Сорос, зад който екзистенциалният Сорос няма да е щастлив от соросоидните ти упражнения.

Златомир Златанов

 

Hannah Arendt предполага, че всички човешки активности, ако са погледнати от достатъчно отдалечена точка във вселената, не биха иглеждали повече като деяния, колкото по-скоро биологически процеси.
Тази „генерична неопределеност” е схваната войнствено от Карл Шмит: Човешкият род все още не съществува, тъй като не е намерил своя враг.
Постхуманизъм ли? По-добре fore-humanity, в стила на Ларуел.
Фронталният човек, който може би никога няма да успее да научи срещу какво е бил конфронтиран.

On the poetic corpse of Rimbaud we have begun
erecting a tower of Babel. It means nothing that
we still have poets, or that some of them are
still intelligible, still able to communicate with
the mob. What is the trend of poetry and where
is the link between poet and audience? What is
the message? Let us ask that above all. Whose’
voice is it that now makes itself heard, the poet’s
or the scientist’s? Are we thinking of Beauty,
however bitter, or are we thinking of atomic
energy? And what is the chief emotion which our
great discoveries now inspire? Dread! We have
knowledge without wisdom, comfort without
security, belief without faith. The poetry of life
is expressed only in terms of the mathematical,
the physical, the chemical. The poet is a pariah,
an anomaly. He is on the way to extinction. Who
cares now how monstrous he makes himself?
The monster is at large, roaming the world. He
has escaped from the laboratory; he is at the
service of anyone who has the courage to employ
him. The world has indeed become number.
The moral dichotomy, like all dichotomies, has
broken down. This is the period of flux and hazard;
the great drift has set in.

Henry Miller, THE TIME OF THE ASSASSINS

 

“I don’t know how to talk!” exclaimed
Rimbaud in Paris when surrounded by other
men of letters.

Henry Miller, THE TIME OF THE ASSASSINS

Pirate and whore form mythic couplings and doublings. “The pirates loved women who were sexual and dangerous. We live by the images of those we decide are heroes and gods. As the empire, whatever empire, had decayed, the manner of life irrevocably became exile. The prostitutes drove mad the pirates, caught, like insects in webs, in their own thwarted ambitions and longings for somewhere else … The pirates worshipped the whores in abandoned submission.”

Pirates escape the laws even of gender. “Pirates aren’t always either male or female.” “Pirate sex began on the date when the liquids began to gush forward. As if when equals because. At the same time, my pirate penis shot out of my body. As it thrust out of my body, it moved into my body. I don’t remember where.”
Pirate sexuality is outside of gender, outside the commodity form: “On dreams and actions in pirates: Their rotten souls burn in their bowels. They only go for pleasure. For them alone, you see, naked bodies dance. Unseizable, soft, ethereal, shadowy: the gush of cunts in action.”

Kathy Acker via McKenzie Wark

What could result from this industrial liberty on which so
much hope has been set, this famous principle of free competition,
that was held to be so strongly endowed with a character
of democratic organization? It could only produce
general subjugation, the collective enslavement of the masses
deprived of capital, industrial tools and instruments of labour,
as well as of education, to the class that is industrially provided
and well equipped . They say that the battleground is
open, all individuals are called to the combat, and conditions
for all are equal. Very well, but let us not forget one thing,
that on this great battlefield, there are those who are schooled,
hardened to war, armed to the teeth , and who have in their
possession a great train of supplies, material, armaments and
war machines, as well occupying all the positions, whereas
the others, deprived, naked, ignorant and hungry, are obliged,
in order to live from day to day and to provide for their wives
and children, to implore their very adversaries for work of
some kind and a meagre wage .

Victor Considerant

Една вечер Блох разказал на Бенямин за един равин, истински кабалист, който казвал, че за да се установи  Царството на Мира не е достатъчно нито да се разруши всичко, нито да настъпи напълно нов свят. Достатъчно е да се измести тази чаша, този храст или този камък съвсем малко и това е всичко. Но това малко изместване е толкова трудно да се постигне и неговата мяра е толкова трудно да бъде намерена, че с оглед на света човеците са неспособни на това нещо и затова е необходимо Месията да пристигне.

Има се предвид интелигентна промяна, но за съжаление тя е или прекалена, или недостатъчна.

Тук намирам прилика на месианистичната притча с един дзенски коан.

Когато питат Учителя какво е Буда, той неизменно повдига показалеца на дясната си ръка. Идва време за изпит и когато Учителя пита какво е Буда, ученикът повдига показалец. Учителя се пресяга и отсича показалеца с ножа си. Ученикът побягва ужасен. Тогава Учителя го извиква по име и когато ученикът се обръща, Учителя повдига показалец.
Каква е схемата зад всичко това?
Стремеж на господарското означаващо да придобие нови стилове. Но всъщност това е безкрайно повторение на един прекъснат жест.

 

The general consensus of the society of positivity is “Like.” It
is telling that Facebook has consistently refused to introduce a
“Dislike” button.

T H E    T R A N S PA R E N C Y    S O C I E T Y
B Y U N G – C H U L   H A N

Structuralism repeated the main gesture of Galilean science: it explained language through something that strictly speaking does not exist, the signifier and the system of differences forming a chain-like structure. The same repetition can be found in Freud, who as well explained thought mechanisms through something that strictly speaking does not exist, the unconscious. This inexistence clearly does not imply that we are dealing with simple illusions. On the contrary, what is at stake are ontologically incomplete realities or realities that are not thoroughly constituted (as Žižek would put it). Hence, Lacan incessantly repeated that the big Other does not exist. Language, this object of the science of language, in the first place does not exist in the Aristotelian sense, as a stable and ready-made organ-tool of communication. Language always comes in combination with autonomy and causality. A Koyréian thesis on language would therefore be: language does not exist, but this inexistence does not prevent it from having real consequences, or in Lacan’s wording, “What has a body and does not exist? Answer – the big Other” (Lacan, 1991: 74). Le langage is what the scientific discourse extracts, constructs, fabricates from the “living language” (lalangue), or rather, language, this epistemic fabrication, is in the best case the isolated and formalised logical and efficient autonomy of the symbolic and in the worst case a fictitious collection of grammatical and semantic rules, which presuppose a “someone” (intentional consciousness) and an idealised communicational model. In other words, for the Aristotelian tradition, which is today most openly perpetuated by the analytic philosophy, language is still an inefficient existence (mental or cerebral organ). By contrast, for consequent structuralists, language is an efficient inexistence (logic materialised in the multiplicity of unconscious formations, sexuality, discursive poiesis etc.).
We can understand why Saussure insisted that linguistics, in order to become a (Galilean) science of language and break with the (Aristotelian) philosophy of language, needed to be grounded on the separation of language from speech and treat language as if no living being would speak it, as a language of pure spirits rather than a language of speaking bodies. Speech is not only the realm of uncountable variations and the proliferation of subjective dialects but also the terrain, on which Aristotelianism imposed the organonic conception of language and removed linguistic autonomy from the picture. Saussure’s insistence on the side of the “ideal language” thus missed the material consequences, which perpetually dynamise the linguistic construction. Saussure nevertheless acknowledged that two main features mark the object of linguistics: it is unstable and it does not exist (it is no positive ontological substance). Linguistic structure is organised inexistence (synchronicity) marked by permanent instability (diachronicity).
Lacanian structuralism began with a wager that the discursive consequences registered by psychoanalysis in the speaking body (the unconscious and sexuality) were no less capable of becoming an object of science in Koyré’s sense (science of the real). This means that the discursive consequences registered by psychoanalysis in the speaking body could be treated by means of the apparatus of formalisation, by the autonomy of language, that they indeed actualise in the first place. Lacan’s unification of the Freudian unconscious with the Saussurean signifier implies that the unconscious could become the object of a Galilean science, and consequently that its ontological status is equivalent to the objects of modern science. Just as the latter treats external reality as reified mathematics and geometry, psychoanalysis thinks all unconscious formations as materialised discourse, and in doing so it brings about another return to Plato. Freud baptised his epistemic invention in an openly anti-Aristotelian manner: he rejected the term psychology (logos of psyché, science of the soul) and instead coined psychoanalysis (analysis of psyché, dissolution of the soul). The Freudian invention is only possible in the soulless universe of modern science and provides yet another case of the experimental verification of Platonism, its clinical verification, given that the Freudian laboratory is the psychoanalytic cabinet, in which experimentation, that is, an experience of “the real insofar as it is impossible to sustain” (Lacan, 1977: 11) takes place.

Samo Tomšič

Negri points out that our contemporary
masters (corporations, media conglomerates, spin doctors, finance
capitalists, post-Fordist outsourcers of all kinds) no longer dream of a kind
of exclusionary, binary totalization and don’t achieve their hegemonic effects
primarily through a normatively repressive logocentrism. What we’ve
been calling post-postmodern capitalism is, as Negri and a host of others
have argued, no longer exactly logocentric: it no longer primarily demands
or seeks a kind of mass conformity, sameness, or totalization. Rather, today’s
cutting-edge capitalism celebrates and rewards singularity, difference,
and openness to new markets and products.