Свободное падение
Оксана Тимофеева26/09/18 00:196.8K🔥
Корупцията се дължи на смесването на държавни и публични финанси. Но смесването не е подходяща дума. Затова вземаме неологизма на Лакан екстимност. Ще демонстрираме употребата му в анализа на Антигона.
Antigone’s liminal position in between the two deaths reflects her extimate existence, as she becomes both the object of desire (the sublime figure of tragic beauty) and a source of uncanny disruption to the symbolic order.
Смъртта е възможна само в символния регистър, тоест дискурсивна смърт. Калушев е очевидно е пропуснал семинара Етика на психоанализата, която несъзнавано се е разиграла в него, бог да го прости.
Същата екстимност на държавни и частни институции, което обяснява, макар и непълно, поведението на групата на Калушев, бог да ги прости и тях. Когато мъчениците надделеят, настъпва грандиозно опустошаване на света. Произходът на тази фраза пак е от анализа на Антигона.
Изтощените интерпретационни усилия на Петрохан дори няма от какво да се изтощят.
Екстимното присъствие на К. внася непоправимото усещане за тревога. Биографичните особености не обясняват нищо. Отнасял съм се към тях с презрение. Тъй като съдържат необяснимото в самия мен. Kern, Wesen, uncanny, чуждото в мен, първичното отчуждение foreclosure на психотичния изолационистки език, който ме предпазва по-добре от полицейското мевере. К. ако е успял да ни изолира от идеалното престъпление без свидетели, не е предвидил едно – смъртта му ще бъде преусвоена от полицейския рапорт и от адвокатската пледоария, които се не по-малко foreclosure, форклюзия звучи грозно, конспирацията е не по-малко грандиозна, отнесена към човешкия род. Човешкото животно е законспирирано, иначе откъде ще се появи изобличителят Фройд. Откъде – от другата сцена на несъзнаваното… но кой говори…
Оставете, че като срещнеш очите но човешкото животно, виждаш нощта на Хегел или Бланшо, бездната, първичната другост, един изобличаващ жестомимичен превод… неизмамените най-много оглупяват с най-глупавият въпрос – откъде им е дошло?
Въвеждаме в употреба Todestrieb, уви, лесна на пръв поглед, но непреводима дума. Напор, тяга, а за Лакан е дрифтинг. Примерът е достъпен, по нощите джен зи, кой друг, дрифтират със смъртта.
Но сега аз седя втренчен в питието си, с моя алкохолен дрифтинг, и едва после забелязвам в старческото си вцепенение етикета на един плодов сок:
Recycle me, дума на повторението, всичко съвпада комично, вътре се съдържа Todestrieb, внедрен агент на нещо си, както им се привижда в конспиративните теории, нещо си, леталното das Ding, също непреводимо, с търговски некро-намек за поправимост на нещата извън Нещото, das Ding с инцестна изместеност.
Понякога се питам дали българите не биха умирали по-естествено, с тлението на природата, забелязано от Платон, а не с лайната в ковчега, уязвени от Батай…
Но да оставим цивилизационните особености за храна на жалките клюкари, белетристите, само да се извърнеш, и те вече са стъкмили разказ, либерален разказ, както е модно да се изразяват сега.
Вбесен съм, защото същото го диктува и логиката на моя хибриден речник, и докато се взирах в идиотския бранд рециклирай ме, с фалшивата екстимност, отправена към мен, само към мен, вторачен, докато пиянското ми зрение, очите ми изпаднали на земята правят опит да ме погледнат отвън като обещаващ мъченик, който несъмнено мрази света, и К. без да го познавам лично ми става екстимно по-близък, защото доколкото съдя по свидетелствата, той се е отказал от благата на света, постигани от него с такава впечатляваща лекота, от обслужването на благините, (израз отново на Лакан), но не отказал се, неотстъпил от чистотата на желанието, каквото и да е то, в зловещия съпровод нa source of uncanny disruption to the symbolic order, желанието редуцирано до крайността на drive влечението.
Този, който не предава желанието, е светец на влечението с радикалния си акт, и това вече е психотичен дрифтинг в пълен цикъл ре сайкъл ми Wiederholungszwang или сублимация, почистване, след като си взел решение да почистиш света, кочината… сервиза на псевдоетически блага, с които несъмнено я пълним, рисайкъл ми, влечението извървява пълния цикъл на безизходица, белязано от екстимност, не забелязваме с изтърбушеното зрение на пода, че очите ни се състоят от мъртви везикули, и мозъкът ни също (виж Слънчева катастрофа), ние не сме въвлечени в бизнеса на смъртта, ние сме самата смърт, способни само да я подложим на рисайкъл експлоатация, като мъртвия труд, например, и не го ли вършат капиталистическите суверени, конкуриращи се с мъчениците, как да ги различим сред грамадите трупове и живи стоки, колебаем се, нали, двойни агенти, с вписани означаващи, които си играят с нас на перверзия и смърт, любов между означаващи, ако не вярваш, рециклирай се в бракоразводно дело, и когато това свърши, и желанията се смъкнат в крайността на влеченията, отново рецикъл и драйв, клинамен…
дума, която означава отклонение и отклоняване, но също така и чувство на непрекъснато отклоняване. Животът на човешкото желание, за разлика от спецификата на животинските нужди, се движи à la dérivе натоварен с въображаемото,
и плава по реката. Ще раздвижа ли Ахерон, жив ли е този пилотен текст, който ми връща смъртта, защо трябва да премествам ада в Петрохан, комфортно ли се усещам, с другите в ада Ахерон, Аид Id на моя твоя екстимен дом, ген, джен зи, генеричното лекарство за терапия, но какво търси Ботев тук в будисткия франчайз, той е surplus-object, излишък, което в зависимост от контекста може да означава „повече” и „не повече”. Двусмислието показва, че този специфично модерен обект, в който липсата и излишъкът са слети, в същото време предизвиква удовлетворение и неудовлетворение.
Ботев стои встрани от българите, няма го в пантеона на един народен писател, българите понасят неистовата му суверенност, грижливо окастрена като домашен плет, в нагла национал- кастрация в полза роду за академични лекета, Ботев е без идентификация, той е Todestrieb в еснафската сянка на двойни агенти, какво не-географско съвпадение в разкъсания интерфейс на света, Ботев е неприсвоим от идиотите на една литература, която никога не си позволи лукса да се усъмни в собствения си медиум, ще се чувстваме ли по-спокойно ако двойният агент стреля в текста със суверенна окраска, поддържана от идиоти, и патрони с изключителна твърдост на интерпретация, местопрестъплението колко път съм бил там в стъпка по стъпка, un pas au-delà без отвъд, ако знаехме какво е интер-кибер-постване, почеркът е прекъсване в записа на Todestrieb – слято от прихваната фраза в едно берлинско кафе treibst du sport treibst du Tod господин Фройд, езикът е антропологическа мутация, над която нямаме власт в литературната пустота…
“Ne devient pas fou qui veut” (Not everyone has the luck to go mad.
ЛАКАН
Потиснатите желания на тоталитарната уравниловка все още не можеха да се включат в либидиналната икономия на капитализма, освен в джендърните участъци на незавладяното тяло, смятани за ексцентризми и извращения и досега.
Когато говорят за завладяна държава, те не знаят какво говорят.
Литература обявила се срещу канона, не смогваше да се отърси от сигмите на патриархалност в една неопримитив постмодерност, непособна да рефлектира собствения си медиум на писане, маскирана като отстояване на хуманни блага и благочестивост, но по-скоро с реакционни разбирания. Популистки пастиши на псевдонароден живот се бълват и досега. Една мьобиусна кулинария на овкусени дюнери. Романи, сякаш излезли под перото на инструкции от Европейския съюз…
Либералният разказ поради цензура бе почти невъзможен, а деполитизиран, пълен с абстрактна емпатия – отвратителен и еднотипен, с мимикрията на еманципаторна реторика.
Но какво се случи с езика, сега под бранда на дискурс:
Разликите потъват в неразличимост, генерирана от мрежите.
Вместо еманципация – зависимости.
Вместо грамотност – модерно невежество
Неразличимост между оригинал и копие. За радост на плагиатите, неведнъж уличавани, но без скандал.
Всички сме сембланти, правдоподобия, на демократи, които я опорочават и от това извличаме наслаждение, кефим се с френски акцент, това е общото настроение на несъвпадение и така вдигаме купон… на един шибан език.
Семблант – твоя безлицев фейс, но с фейс-контрол…
Българите обичат да се изкарват други, капиталът не е толкова глупав, за да ги опровергава, той перверзно прислугва на другата перверзия: индивидуалния мит на невротика.
Калушев е този мит, изтълкуван буквално. Околчица, Ботев – това са буквално препредадени меми, сякаш от роботизиран киборг, килър.
Той се е поддал на Todestrieb автоматично. Това е нещо отвъд разбирането. Регистърът на Реалното е нещо, което не работи.
Учудващото е, че никой не свързва Петрохан с поколението джей зи.
Съвпадението на характеристики, пропускам.
Няма да ги отрупвам с предикати, както жената е отрупана отвсякъде с полови органи (цит. по Л. Иригари).
Произходът им обаче е (не)доказан, партийци и ченгета… но връзката с мозъчните тръстове, тези фабрики за производство на мисъл, не е акцентирана, същото с НПО, и с феномена сороидност, оставащи нерефлектирани – защо?
Защото не се прави разликата на Батай – между суверенност и власти.
В бълг. случай – президентът е суверенност. Какво върши той – нищо освен производство на слава. Присъства и награждава.
В останалото време се държи като крупие, което следи играта без да се намесва…
Познавам писателски крупиета, на които не им и минава мисъл да потрошат игралната маса, нали тя им е работната среда за производство – на какво?
Властите вършат черната работа, мръсната и неблагодарна работа, волонтири на слугинаж, които помежду си разменят груби бъзикни.
Какво произвеждат соросоидите? Естествено, слава. Те са нестествените елити на псевдоестествен разказ
Какво се е вършело в Петрохан? Там авторът е неперсоналното влечение към смъртта, дори като отвлечение.
Джен зи какво върши, след като не се разделя със светещите дисплеи на смартфоните. Не се разделя както хайдутите с гайдите си – производство на истина или производство на слава?
Способни да си направят селфи, когато се самоубиват или ги убиват. Най-странното, unheimlich, никой не е способен да им вярва.
Стабилен сън или фикция, в която се укрива Реалното…
За какво протестират? Протести заради самите протести. Недоволство срещу самото недоволство.
Страдащи от автореферентност.
Майстер Екхарт:
Да станем толкова свободни, каквито сме били, когато още не ни е имало (на света).
Хайдутите поне са били въоръжени.
И джен зи обичат оръжието… но само виртуално.
Но какво върши фейсбук, по-точно, какви ги върши… перонално-неперсонално? Произвеждат процедури на истината?
Не, това е непроизводство, хегелианска безработна негативност, производство на слава.
Промишлено производство на ямбичен капитализъм– щракнете, ако не ви се чете.
Помислете си, например, за всички приложения и платформи, специално разработени за да привлекат нашето внимание чрез уведомителни звукове и да предизвикат изблик на допамин, събирайки в същото време нашите данни.
Кортрайт казва, че лимбичният капитализъм винаги е съществувал в един или друг вид, но сега неговите методи са станали много по-сложни, а спектърът на зависимо поведение е станал много по-широк, отколкото по-рано. Той смята, че борбата с лимбичния капитализъм практически е безкрайна и мисли ли, че на нас ни е съдено да живеем в потребителска антиутопия.
Шон Илинг: „Лимбичен капитализъм” е странно словосъчетание, което се появява във вашата книга. Какво означава то и защо хората трябва да знаят за него?
Дейвид Кортрайт: Лимбичен капитализъм, това е съкратеното название на глобалните отрасли, които поощряват прекомерното потребление и даже зависимостите. По принцип може да се каже и по-грубо. Те не само поощряват, но днес са стигнали до оная точка, когато де факто те създават зависимости.
Шон Илинг: Но защо „лимбичен”?
Това е свързано с лимбичната област на мозъка, която е свързана с удоволствията, мотивацията, дългосрочната памет и други функции, имащи решаващо значение за нашето оцеляване. Хората нямаше да оцелеят без лимбична система, нямаше да се размножават и по тази причина тя се е развила. Но това е същата система, която днес корпорациите използват в свой интерес по начин, който е в разрез с нашите дългосрочни перспективи за оцеляване. Това е парадокс.
Шон Илинг: Как става това?
Дейвид Кортрайт: Накратко, компаниите предлагат продукти, които предизвикват изработването на допамин, който влияе на мозъка и като краен резултат го променя, предизвиквайки определени зависимости, тоест поведение, което ни вреди..
Шон Илинг: На мен ми се струва, че капитализмът винаги е разчитал на пристрастията на потребителите, а значи това не е кой знае какво откровение.
Дейвид Кортрайт: Аз през цялото време чувам подобни думи и отговарям, че това не е точно така. Има обикновени капиталистически компании, например компаниите, които продават лопати, плугове, гвоздеи или нещо друго. В това няма абсолютно нищо лошо и по принцип свободният пазар много добре разпределя тези стоки. Това е двигателя на човечеството.
Но аз разглеждам лимбичния капитализъм като злобния близнак на капитализма, като раково образувание на тялото на капитализма. Съществува определен клас продукти, водещи до патологична зависимост и именно тази част от капитализма е особено опасна. Така че аз не съм против капитализма, а обръщам внимание на определен вид капитализъм, който култивира зависимо поведение в името на печалбата.
Шон Илинг: За какви отрасли и стоки става въпрос? Кой работи в лимбичния капитализъм?
Дейвид Кортрайт: Ако ми бяхте задали този въпрос преди половин век, аз щях да ви отговоря, че това са алкохола, цигарите и другите наркотици. Но за последните 20 или 25 години концепцията за зависимостите значително се промени. Сега вече ние можем да говорим не само за наркотични зависимости, но и за такива като порнография, компютърни игри, социални мрежи , храна и много други.
Това, което се случи в последните няколко десетилетия е невероятното развитие на иновациите, на масовото производство и на масовия маркетинг. В последно време все по-нарастващата роля има интернет , който ускори този процес и откри нови възможности на лимбическите капиталисти, които могат да привличат все повече нашето внимание и да ни продават все повече стоки. Лимбичният капитализъм във века на цифровите технологии, това е абсолютно нова ситуация.
Шон Илинг: Въпросът с цифровите технологии ми се струва особено важен. Всеки, в чиито джоб има смартфон, който използва социални мрежи, който участва в дигитални игри, така или иначе е затворник на лимбичния капитализъм. Всеки път, когато чуем уведомителен звук за лайк или ретуит, ние получаваме изблик на допамин. Ако това не е зависимост, не знам кое е.
Дейвид Кортрайт: По принцип възниква много интересен въпрос. Предизвиква ли зависимост интернет и свързаните с него устройства, или контента в интернет? Аз мисля, че и едното, и другото.
Съществуват традиционни търговски пороци, такива като порнографията, алкохола или наркотиците, които са достъпни чрез интернет. Но също така съществуват мобилни устройства с достъп до интернет, които приличат на игрови автомати, от които вие постоянно чувате звука на монетите. Вие постоянно получавате съобщения, преживявате лайковете, интересувате се от последните постове и постоянно се страхувате да не пропуснете нещо. И това е главното. Вие не просто реагирате на тези устройства, вие очаквате от тях нещо. Те не просто ви предоставят нещо приятно, те поддържат във вас състояние на очакване. Технологията на смартфоните се справя с това най-добре в сравнение с което и да било устройство или продукт в историята на човечеството.
Шон Илинг: Неотдавнашните и продължаващи спорове покрай вайпинга и Juul са добър пример как лимбическият капитализъм работи на практика.
Дейвид Картрайт: Това е прекрасен пример, защото той отразява чертите на компаниите на лимбичния капитализъм, както в исторически, така и в настоящ план. И така, първата отличителна черта е, че целта на лимбичните капиталисти преди всичко са младежите. Това може би е политически най-чувствителния аспект на лимбичния капитализъм. Самата идея на вайпинга, а именно идеята за заменящото устройство, което намалява вредното въздействие е прекрасна и никой не може да възрази против нея.
Но с развитието на продукта, особено след появата на Juul, вниманието все повече започна да се съсредоточава към младежкия пазар. Именно това винаги сме наблюдавали при големите производители на цигари и алкохол. Младежите са най-добрия клиент , защото те ще останат с вас най-дълго.
Но не става въпрос само за стоката. Едно от моите открития е, че ако разглеждаме историята на удоволствията, потенциално предполагащи привикване, ще видим , че възниква тенденция да се смесват пороците. Именно по такъв начин се повишава възможността за възникване на зависимости. Отличен пример в това отношение е Лас Вегас. Във Вегас не са само хазартните игри, там е алкохолът, нощните клубове, големите представления и много други ослепителни развлечения. И те всичките са събрани в една огромна хедонистична опаковка.
Това не напомня ли книжните базари, които са на мода и тук, в България?
Защо тенденциозно се намесват писатели, които са явни донори на лимбичност?
Защото единствен изход за изкуствата, където да се влее въпросната суверенност, са… изкуствата. Но Лакан си играе с думите – литературата е litter и още игри.
Т. н. белетристи и литератори произвеждат боклук, наистина ли…
Не следя какво пишат, но най-главното – не рефлектират медиума на писане, заради ужасната истина.
И този медиум не са новите технологии и gadget – джаджи. Тук джен зи превъзхождат, обучени са.
Както превъзхождат и в афродизиака….
Ако влезете, например, в голяма книжарница и погледнете кориците на книгите, генерирани от невромрежа в сегмента на масовата литература, то деветдесет процента от тях изглеждат като скрийншотове от много проста нискобюджетна компютърна игра.
Самото писане – скрийншотове и смс-и…
Те пишат само абревиатури и есемеси, или малки орязани цитати.
Малки дози допамин – това е невротрансмитер, малки белетристични дроги. Всичко това е описано в ямбичен капитализъм още преди години.
Какво произвеждат джен зи?
Не само президент Тръмп, но и фигури като Стив Джобс и Опра Уинфри са използвали лимбичния капитализъм, за да рекламират продукти и идеи.
web 2.0 в светещи смартфони – не е безобидно зрелище, дори не и солидарен знак на протест, а по-скоро търговски рефлекс на лимбичен капитализъм.
Нещата стават сериозни, протести и изкуства балансират върху гениално изнамерения от Бенямин шорткът между цивилизация и варварство, демокрация и шпионаж.
… Някога чудили ли сте се защо превъртането през Instagram или Facebook може да бъде толкова пристрастяващо? Това не е случайност, а щателно изработена стратегия. Всяко харесване, коментар или споделяне задейства доза допамин – невротрансмитер за добро настроение в мозъка ни. Това е незабавна награда, която ни държи приковани, непрекъснато търсейки повече ангажираност.
допамин… системата за възнаграждение на нашия мозък, за да стимулира пазарни транзакции…
… Примерно, вашия смартфон. Технологичните компании не продават само тези устройства въз основа на технически спецификации. Вместо това те продават идеята за връзка, производителност, забавление, дори престиж – всичко това дълбоко вкоренено в нашите емоционални нужди и желания. От начина, по който проектират продуктите си до елегантните си рекламни кампании, всеки аспект е настроен да резонира с нашата лимбична система.
Това достатъчна доза допамин ли е – фармакологична суверенност може би…
Изкуствата бяха възвишена сублимация на суверенност, сега са потребителски антидепресанти и медиа-допамин.
Те рефлектират собствения си медиум, но как?
Ами чуйте какво казва някой по медиите – разликата между анонс и анонсирано съдържание. Ако ви е трудно за слуха, представете си играчите на покер…
Страхът да не бъдеш хванат във fiction е тяхната единствена опора, страх да не изгубиш, но това не е производство на слава, а страх пред Реалното на Лакан, окончателната загуба, влечението пред смъртта устроено като развлечение
Писателят е отговор на това Реално, което сега се е заселило в Петрохан. Бъдете сигурни, това вече се филмира в Холивуд и т. н.
Но джен зи са изправени пред нова опасност, която са причинили сами – пред дигиталната нереалност на цифрови платформи, раздробяващи паметта на милиони персонални ленти и интерфейси, новите джаджи, задействали процеси на друго, чуждо равнище и странен жаргон – не заедно, а редом. Идентификацията с дигиталното ще породи ново за и против, още неразучено и неосъзнато – например, кибер-хипотезата на аватара Тюринг, докато на Хабермас ще му се привижда заплахата от ре-феодализация, разпад на публичната сфера, където травмата не обединява, а маркира таргет аудитория, тоест невидим процес на идеологизиране.
Бодрияр ще установи феномена на прецесия, предшествие на симулакруми, които пораждат симулативна реалност, знакът предхожда референта… и го генерира.
Но единствената заплаха или дедлок е Реалното на Лакан, той отрича че има нещо общо с кантианското an sich.
Да поясним, прочутия Ботю Ботев го нарече неколкократно „омайване“!!! той премина от регистъра на Реалното, в регистъра на Имагинерното, без да го съзнава. Несъзнаваното е залепнало върху интерфейс.
Знаете ли какво е разбрал маркиз дьо Сад, докато е онанирал върху куп лири стерлинги?
Because to live as absolute master, one would have to be dead.
А за да станеш абсолютен полицай, не ми се мисли…
Нашето поведение стана протоколно, а речта – бюрократична. Наборът от корпоративни и психологически клишета-меми в общуването замества фантазията и индивидуалния характер. Сега аз съм винаги служител на невидима корпорация.
Докато човекът отпечатва и разпространява своя образ в машините, машините преоткриват образа на своя създател, подлагат го на ревизия и го пресъздават отново.
… Своя образ, но важи и за своя текст, своите база данни –изкуственият интелект сякаш по нищо не се различава от хуманоидния творчески процес.
Да имаш история/биография означава да имаш възможност да бъдеш изкуствен, тоест да изразяваш себе си не чрез това, което ти е дадено от природата, а чрез това, което сами бихте могли да създавате и организирате.
Съзнанието е изкуствен бриколаж от древни атавизми и първични слоеве, дори потопено в лавкрафтианска монстрозна слуз, доколко природното е със съмнителна еволюция, по-скоро random генератор, доколко изкуственото е изкуствено, с отказана машинна еволюционност, не сме в състояние да преценим с оскъдни когнитивни възможности бъдещето на изкуствения интелект… и съмненията за метафизична закостенялост на термини като творчество, гений и самороден талант, колкото-толкова – модалност, хибридност на пост-истини, каквото е и това хибридно есе, компилирано с чужди материали, защото тук такива липсват… основания на основателности, подозренията в основанието на основания, че в тях се крие още по-дълбока основателност, хибридна свобода – да бъдеш природен или изкуствен, истината и свободата, сведени до невъзможност за окончателни решаващи изводи… свободата да се освободи от самата себе си – не означава, че си враг на мисълта, и свободата, че враждуваш с историята на съзнанието и със самата историчност и рефлексия… смъртта е неподатлива за последните две, всъщност смъртта е екстимност.
Така че това, което е съставлявало или в момента съставлява човешкото, вече не определя последствията от това, което означава да си човек. Защо? Защото функционалната реализация на значението на човешкото предполага отклонение на това значение от настоящото състояние или образ, отклонение от Програмата, насочена към множествена реализация на човешкото съзнание, която вече не може да бъде определена в категориите на рефлексията на минали и настоящи условия на притежание на съзнание…
Опитвайки се да реализира човешкото съзнание в машина, такава програма реализира съзнание, което разрушава каноничното представяне за съзнанието, което използваме, за да осъзнаем себе си в контекста на разликата между нас и машината, която считаме за първоначално непълноценна. Какво е било и какво е съзнанието, как е било реализирано първоначално и от какво се състои в момента, няма никакво определящо значение за съзнанието, способно да бъде въплътено по многобройни начини.
Такава програма наистина принадлежи на бъдещето, с което ние идентифицираме човека. С други думи, функцията се оказва способна да се реконструира чрез постоянна ревизия и реконструкция, развивайки се асиметрично по отношение на структурата и преразглеждайки своето значение чрез повторна реализация в нови субстрати. Като е повторно въплътена или изпълнена в нов контекст, функцията е способна да промени напълно схемата на съзнанието.
Именно на тази конструктивна хипотеза се основава проектът на Тюринг: значението на човека не се състои в неговата уникалност или специален онтологичен статус, а в неговата функционална разложимост и изчислителна конструктивност, чрез които способностите на човека стават отворени за подобрение, неговата форма се трансформира, а неговото определение се обновява или дори може да бъде изтрито. ( цит. по Реза Негарестани).
Накратко, Б. Ботев е с не по-различно поведение от киборг.
Той просто следва някаква Програма, както и аз…
При това следователят-киборг пита за мотивите….
Тъй като единственият мотив на човека е стремежът към превъзходство (суверенност) всяко постижение ще се счита за такова само ако е било възнаградено с чувство за превъзходство. Но също така знаем, че за съжаление никога не можем да изкореним злото, без да унищожим всичко, което е ценно за цивилизования човек.
Единственото адекватно отношение към свободата в човека е самоосвобождението на свободата в човека.
М. Хайдегер
Така боклукчивата литература се превръща в раболепно предприятие (от което егото се издигна до невидимост).
Тези мисли на Шопенхауер сякаш са в синхрон:
Не бива да забравяме, че няма основателна причина да очакваме нещо специално от човечеството. Доброто и злото не са истина или закон в универсален мащаб; те са само средства за постигане на определена цел. Наричаме нещо „добро“, защото то работи в полза на нашите дребнави човешки желания и интереси. Също толкова разумно би било предположението, че човешката раса не е нищо друго освен гнусни паразити и плъхове, които трябва да бъдат изтрити от лицето на Земята за доброто на планетата и Вселената. В цялата тази трагедия на механистична природа няма нито една абсолютна ценност; само от абсурдно тясна гледна точка нещо може да бъде добро или лошо.
Не обвинявам полицаите, те вършат черната работа.
Нито допамина. Той направи света отсъстващ.
Славата е за Дейвид Линч. Той направи киното отсъстващо.
Българите са с комичното усещане, че пропускат. Те правят света присъстващ.
Капитализмът не забранява, а принуждава да говорим.
Имплантация на перверзията в самото средоточие на социалното тяло, в механизмите на културно производство – в бълг. случай производство на некултурна фантазия
Сексът е дигитализиран, оцифровен. В подкаст броудкаст, накратко радиовечеринка.
Имплантация на перверзия между социална норма и сексуална аномалия
Такава сексуалност проличаваше в образите на истерична жена, мастурбиращо дете и възрастен развратник.
Фуко: нашето общество не е репресия на секса, а неговата експресия.
Признания на плътта, книгата на Фуко не е преведена.
Паралелно с това Фуко подкопава репутацията на психоанализата като инструмент за освобождаване на секса; психоанализата се оказва една от властовите стратегии – „процедура на признание“, конфесия, изискваща от секса саморазкриване: вярно, вече не под лупата на хирург, не на легло в психиатрична болница, а на гостоприемна кушетка в затворен кабинет.
Властта изпитваше и усъвършенстваше механизмите за следене, потискане, принуждаване към изповед, като беше убедена, че в сексуалността се крият ресурсите на тайнственото друго, и разкриването на тайната, зашифрована в секса, ще отвори на властта познание за самата нея, за нейната тайна.
Сексът беше конституиран като залог на истината.
И смъртта – също залог, тя не подлежи на сублимация, дори не е и репресивна десублимация.
Жалко, ако мъртвите от Петрохан са приели всичко това буквално.
Власт-знание се нуждае от антидот. Жалко, ако този антидот е МВР.
Управлението е невъзможно
Преподаването е невъзможно
Психоанализирането е невъзможно
Това са думи на Фройд, последната бариера.
Само че какъв антидот?
Само ако разберем съществуването на всички човешки същества като принадлежащи към един и същи свят, тогава можем да се съпротивляваме на реда на капитализма и парламентаризма, който използва процеса на глобализация за въвеждане на различия, основани на изключване и неравенство. Друга версия на тази теза може да се намери при Жил Дельоз, който твърди, че връзката между човешкото същество и света е била разрушена и че в определен момент на модерността сме престанали да вярваме в света около нас.
Бог, който е, не съществува» (Хайдегер)
Какво по дяволите е това? За да се избегне че Бог е сведен до обект… онтическото така се приравнява към онтологическото, най-същинското, трикове на онтологическия аргумент.
Битието не е нищо съществуващо, но битието се дава като истина, а истината се дава като нашето битие. „Битието не е битийстващо/съществуващо” не означава, че битието е, а битийстващото/съществуващото не е, но мисленето на самото битийстващо/съществуващо трябва да се извлече от тази телеология на битийстващото/съществуващото и да се мисли в сферата на битието, Sein und seiend, дали се прави разликата… проклетата онтологическа разлика, която винаги ми се е струвала излишна в идиоматичната мъгла на германеца…
По-скоро това е стратегия на detournement, на обход, да се опази божието име без референт.
Добре тогава, Йосиф е подложен на вазектомия.
Мадоната е еко матрица на екология без природа, впрочем на гинекология без феминизъм.
Заедно с божия син Мадоната е пиета, терапиран симптом на цезарово сечение.
В базиликата Сан Пиетро я подминах, и досега не мога да си го простя, вбесен че папският разпоредител шътка…сякаш сме влетелите гълъби от площада…
Цивилизацията е мрънкализация.
Светото семейство без геном, без кенотично ядро, но с кенотично навлизане в сферата на тварния битиен порядък, основната цел на което не е постигането на трансцендентното чрез подчиняването ни на това трансцендентно, а, напротив, неговото присвояване чрез трансформация, интерпретация, изкривяване и в крайна сметка разтваряне на Творението в туристически detournement, но в коледната нощ сме оставени на теологично отчаяние, спомням си как нощем в читалнята на студентския град едно момиче с остри очи като свредел превеждаше Киркегор, а сутрин мъкнеше за полата си своите деца, но отмъщението й бе че преводът е на буквален православен език, и тя се изгуби в чужбина и в академичната си титла… прочетох К. и как Хайдегер го плагиатства нерелигиозно, освен че е скрито против църквата, заедно с нея, тази идиоматична институция също като партията внушава, че вярата без протези сякаш не е възможна, тя предварително ни се дава като събитие на осакатяване, подръчно и налично…за по-лесно – жените се възбуждат сами, те са форханден, мъжете са цуханден, те го правят с ръце или с други джаджи… когато комунистите започнаха да се кръстят сякаш видях входа на епохална перверзия. Когато бог е мъртъв, всичко е позволено – не, всичко е забранено.
Ако не получим информацията от връзката в това съобщение в рамките на 24 часа, ще бъдем принудени да деактивираме завинаги вашия акаунт. Моля, имайте предвид, че това е автоматизирано съобщение от Facebook, така че няма да можете да отговорите или да се свържете с нас извън връзката по-горе. Сигурност на Facebook 2024 Facebook – Сигурност
Този филтриращ химен има ли нещо общо с непорочното зачатие?
the roses // Had the look of flowers that were looked at
и разпятието в брошката на розата вегетативно се разтягаше в сувенирен семблант в оптиката на несъзнаваното, тоест в нищото, сега Христос е просто интерактивен герой, само че тази цифрово/дигитална интерактивност изключва авторството, патентовано в мрежовите протоколи на триединство, от автоеротизма на Мадоната, от самата природна почва на фригидна вагина, до джендър кошмара на свето семейство,
и отказ на имперските бесове да се превърнат в свине и да се издавят в конюнктурния идиотизъм на пазара.
Трансцендентното при българите е заменено с психотично усърдие в отдавна унищожена аура на еко боклук.
Писането е неуспешна анихилация и силициевите му донори сънуват комунистически киборги…
Киборг ли е детето Христос, полицаят с детектор ме върна на стълбището на базиликата, гет бек, аз имах сърце, обшито с титаниеви конци, аз бях цуханден, докато наоколо гъмжеше от джебчийки, също цуханден, пречистени в реториката на справедливост и в триумфа на безславен цинизъм.
Водят се преговори за мир – какви и между кого? Накратко, корпоративни преговори, всъщност милитаристки, пазарене между имперски хегемонии. Империите се хранят от лимитрофните си васали, които са принудени да се подчиняват, за да избегнат смъртта. Но изборът на слугинските държави не е между живота и смъртта, а между две …смърти, символна и физическа, като първата предхожда втората.
Двете смърти са измислени от маркиз дьо Сад, преди това в Откровението на Йоан, и отново подети и осмислени от психоаналитика Лакан.
Във война като че ли е обратно, първо умират войниците физически, а после им копаят войнишки гробища символно..
Или когато украинските жени тъпчат джобовете на руските войници със слънчогледово семе, за да поникне след смъртта им.
Война или пазари – тази дизюнкция е подвеждаща в пацифистката си уния на тираничен избор, нещо като избора на двете смърти – реалната смърт на войната и символната смърт на пазара.
Впрочем пазарът е модерна форма на символния Друг, пазарът е аватар на мъртвия труд, некро-пазар със съответните добавка, невидимата му ръка и шанса на Провидението, обобщени като мистериозния обект а на Лакан.
Пазарът е символна смърт на безкрайно умиране и съживяване в некро-политики на овеществен мъртъв труд, маскиран в метаболизма на некро-капитал, autopoiesis (self-reproduction) of capital – идеята тук е да преследвате абстрактното до безкрайност. Вместо да се привързваме към нещата, идеята е да ги разменяме и да се отказваме от тях, за да ги разменяме и да се отказваме отново. – докато войната е обсебена от фетишизма на господарското означаващо, тоест Неоткровението на историята.
Защо пазарът се тресе по-интензивно от бойно поле?
Представете си го като Санторини в бедствие. Санторини съдържа регрес, на който дължи възникването си. Не става въпрос за спиритуална геология, а за нещо сходно с това, което Лакан нарича излишъците на наслаждение, jouissance, травматично наслаждение – структурен д-ефект на самия разлом, на оградите, на преговорните граници – идеално припокриване и наслагване на наслаждение и влечение към смъртта.
Туристическа дестинация прилепена амфитеатрално до един вулканичен дрифт под формата на базалтова теракотена лагуна, всъщност прекрасна илюстрация на мястото за наслаждението на Другия, (plus-de-jouissance) за тези, които си служат не с кредитни карти, а с психоаналитичен речник.
Експертите и медийните подкасти пресмятат Украйна или Русия коя първа ще загине – отново с погрешни сметки, méconnaissance (misrecognition.
В последствие цивилизационно extinction/изличаване на Европа.
Защо да не допуснем, че янките, тази империя на двойкаджии, всъщност
си фантазира изличаването на метафизична Европа.
Затрупани сме със символи и имагинерности.
Всъщност става въпрос на разминавана среща с Реалното на Лакан – смъртоносното Нещо, което не може да се символизира.
Смъртта на смъртта не позволява нито логистика, нито хегелианско Aufhebung.
Смъртта е Санторини. В смъртта всички сме психотици.
Подкастите, тези медийни латузи/вентузи, тези орални перверзии на геополитически фантазии, смучат от материнската гръд на демокрацията,
това е изгубения обект а на желанието, в туристическия триумф на гръцките острови, на Санторини, тези смъртоносни метастази на наслаждение, които дори не подозират кончината на своята мода в епохата, изобретила универсалната перверзия, както тези, които плямпат за края на историята, за края на света, за края на книгата, се самоизваждат от жалките сметки на смъртници. Между тях е и Путин, със силиконови филъри и ядрени орешници… не се шегувам, той е либидинална фигура, в комплект с гринго мачизма на Тръмп, в отклоненото сублимирано либидо на преговорите, докато си въобразяват че защитават Русия… или защита на съединените симптоми на Америка фърст, влечението към смъртта няма собствена тяга, задвижва го именно либидото, което руснаците отъждествяват със странната queer квир руска душа.
В преговорите сега се намесва островът Санторини като метафора на бедствие с принадено наслаждение като принадена стойност, Путин заплашва да гръмне това, което вече е гръмнало, вулканичния Санторини на третата смърт преди първите две … това няма да го намерите в сметките на подкастите, следователно те са импотентни в оралната си страст.
Тик-ток не може да заснеме гримасите на Реалното в преплитането на ламелата между наслаждение/ jouissance и смърт, образцово усвоени от наркоманите и алкохолиците в демоничен знак.
Санторини може би препраща към произведение на изкуството, където доктор Фаустус на Томас Ман се изказва без какво не може изкуството.
Изкуството не може да съществува без разрешението на дявола, без огъня на ада под котела. Но няма нито дявол, нито ад и котели, само техните шибани топки на нарцистична фиксация, при Хитлер минус една.
Има само Реалното на погрешимост, на сгрешена сигнификация, която условно наричат съдба, с изпаднал от нея монстрозен обект а на желание.
Няма друго наслаждение, освен наслаждението да умреш.
Санторини е безжизнено шоу мъртвило, общество на спектакъла по Ги Дебор, може би и двете в измерението на непреводимото undead, каквато е моята пенсионна възраст. Сега е идеалният момент да го посетя, там има квартал за бедните, успоредно с богаташката глутница, която търси облекчение от холивудската помия, но травматичното наслаждение е отвъд принципа на удоволствието, отвъд мизерния свят несвят. Разликата е нищожна, но катастрофална. Наслаждението за Лакан е нищо, то не служи за нищо, няма полза от него, ne sert a rien, каквато е суверенноста rien за Батай, каквато е принадената стойност rien за Маркс.
Преговорите за Смъртта във фалшивия метаболизъм на задлъжнели некрокапитали, ни поставят in a situation of uncanniness.
И ето как стоят нещата: ако само не се опитваш да изразиш това, което е неизразимо, тогава нищо не се губи. Но неизразимото ще бъде – неизразимо – съдържано в това, което е било изразено.
Разликата е унищожена, нищо друго, освен този онтологически кошмар, за който сега преговарят или протестират.
Като войник ми пречеше да видя разликата в затрупаното шосе за Маказа, после отпушено и после пак задръстена от автомобилния трафик, упражняващ фетишистки disavowal на идиотската си туристическа одисея, но дали господарите на света виждат нещо… там на границата и досега има нацистки бункер, таргетиран в завоя на шосето – той какво вижда?
Той вижда Големия Друг, или Поглед, фабрикуващ другите в туристи или трупове – това е тяхното туристическо зрение, в частност на бъдещето поколението Z.
Капитализмът отмени кастрацията на това поколение, премахна кастрационната черта на Маказа, пътят към Гърция и Санторини, докато поощрява свръх-егото антикантиански: Наслаждавай се без намеса на авторитети… забранено е да се забранява…
Това е брандът на либерално популисткия морал на извратеност, който ще премине в тактилен фашизъм.
Фашизираните елити водят корпоративни преговори… и пак ще си послужа с негативната логика на Морис Бланшо:
Изречението маркира това, което предстои да се определи като неопределено/недостижимо бедствие и така е определено другото място, където това затъмнено определение, отнесено към изречението, става очевидно.
Другото място след първото изречение е място на неизречение: анаколут или Санторини, лелеяното гнездо на онанистките им мечти. Бедствието отскача от място на място. Изречението за бедствие се самоизличава и пристъпва в това заличаване, за да продължи това, което изречението е заченало да определя като изличаване.
The disaster ruins everything while leaving everything in its state.
Преговори, прилягащи повече на обвиненията спрямо негативизма на Морис Бланшо – в употребата си на изказ той съвпада най-добре с нищото без изказ, в което се е превърнал.
Но се задържа внушението за повече или по-малко казване в перипетиите на все същото принадено наслаждение, хайдегериански дом на непреводимия Dasein, само че не свой твой дом, а дом на отсъствието, бардак, в който битуват елитите, а на теб ти е подхвърлен фейсбук, книга на отсъстващата лицевост, колкото и да я затрупваш със снимки и обезвреден предварително протест… Наслаждението/jouissance е сестра на истината вече не изглежда претенциозен афоризъм.
Те преговарят в реториката на méconnaissance (misrecognition за метастазите на наслаждение, може би за един от ония редки метали без който електромобилите не могат да тръгнат, нито ракетите на Мъск.
Това ги прави от империи в колонии на други колонии, в канибалски лимитрофии, разоряващи планетата, без да рефлектират историческия смисъл на богатството. Те са отвратителни автофаги на това, което наричат ресурси, архидревни фосили на антропоцена, сменил капиталоцена с гонката, наречена акселерация, докато руснаците й противопоставят аналната фиксация на тръбите с нефт и газ.
Бедствието/disaster руинира всичко, оставяйки всичко непокътнато в онтологическата му нищета.
Мястото на бедствието е зачеркнато или оградено с едно винаги празно неизречение или по-добре текст.
The sacred definition affirms nondefinition, анаколут или празно означаващо.
Определената в скоби неопределеност ще продължава да се дистрибутира в текста като нещо усвоено в екстремната си неусвоеност – не, логосът не е дом на битието, битието е unheimlich.
Парадоксът е в това, че хегелианската дефиниция се самоотрицава и в своето самоотрицание неуспехът на определението конституира вид определение, и този вид определение е фигура на помирителен анаколут, логически non sequitur, дори сембланс/правдоподобие на самия сембланс.
Изречението маркира референта си като недостъпен хипер-обект, за да го изплюе симулативно обратно несдъвкан, всъщност да го изплюе в следващото неизречение, което винаги е в комбина със своя сембланс.
Представете си ги като господарски означаващи в демарш.
Те казват нещо докато нищо не казват.
Това, което не знаеш без причина, защо може да те измъчва безпричинно?
И т. н.
В това чисто повторение или сембланс на езика – другият на езика и езикът на другия – нищо не е казано.
Изречението действа в своя симулакрум и имитира – какво – знание като незнание, памет като непамет, определение като неопределение, екзистенция като неекзистенция, различимото като неразличимо – брандиране на минималното различие.
Преговори за невярната жена като дегизирана ницшеанска истина…
Жижек често си служи с примера на Лакан за невярната жена. Даже всичко да се окаже вярно за нея, причинената ревност в мъжа се седиментира в патологично ядро.
По аналогия омразата и отвращението на Запада към Русия са верни, но патологични, както и обратното важи – в степените на интензивност на негативните усещания дори да има нещо вярно, сембланс на правдоподобна истина, до голяма степен това е договаряне на садомазоспектакъла на капитала, преговори и протести за изгубения обект-причина на желанието.
Но за съжаление Жижек не казва как да изградим нормално съжителство
между две патологии – рашизма на Путин versus Запада с неговата weird normality на тъмно Просвещение , – освен в една обърната перверзна причинност – по-депресивната империя да я приемем за по-малкото зло.
Бенефициентите сякаш преговарят за завещанието на Хитлер за расови политики.
Изтласканото се завръща в палестинския холокост на Израел, дори не смеят да го нарекат геноцид, ще те обявят за антисемит, свършено е с твоята писателска кариера, свършен съм, предварително мъртъв, макар да не искам книги, а само да оставя самизличаващи се следи в непринадлежност към наслаждението, но не и извън него.
Как да преговаряме между две патологии и няколко либидинални яхти около Санторини, с богаташката помия, решена да се слее с имагинерната слуз на Санторини.
Не тези брегове ми обещахте моряци…
Не този тактилен фашизъм на младите хора в поколенческо разминаване, докато дрифтират по нощите.
Глобалното управление на света е невъзможно, но това, което не е знаел Фройд е, че глобалната корупция и деструкция е по силите на корпоративните ръце, опоскали света и сега воюващи за последните ресурсни капки наслаждение на Disaster Capitalism.
Макар че суверенността и наслаждението са нищо друго, освен нашите фантазми.
Спомням си масивните празни кресла на Чърчил, Сталин и Рузвелт
в Потсдам – анабазис на възвишените призраци и катабазис на изтласканите призраци. Господарите на света са мъртви, но не и техните иконични господарски означаващи в сключена automaton верига, където едно означаващо представя субекта пред друго означаващо, тоест празните кресла на Чърчил и Сталин…
Те преговарят, докато ние безпомощно наблюдаваме нароченото за корупция и кражби jouissance/ наслаждение как зарежда турбомашината на некро-капитала и десния популизъм, няма ляв…
Между два фантазма на Русия и ограбваното й наслаждение, което всъщност е закостенял патриархално маскулинен режим, и между weird normality на Запада, в която е заложена диалектиката на просвещенския разум да съдържа собствената си гибел – Прометей открадва огъня, за да изгори в пламъците му, – ние сме мъртвите души на Гогол, той украинец ли е или руснак, колко неуместен въпрос…
Истината е неконзистентна в тиранията на избора, истината е избор
между пост-истини, разказвани от Капиталоцена.
Как да устоим в непринадлежност към jouissance/ наслаждението и фетишизма на господарското означаващо… между две патологии ние сме иинвертирани дегенерати… пред твърдите означители на принадлежност – кръвта и земята.
Ако наричат това прогрес и растеж, Джон Мейнард Кейнс го е приписал от учебниците по физика.
Enjoyment is what serves us nothing», ne sert a rien.
Наслаждението като инверсирана форма на влечението към смъртта, непреводимото Todestrieb и още по-непреводимия ресентимент на негативно наслаждение – това е тактилния фашизъм извън съзнанието, в unbewusst на несъзнаваното като форма на господарски дискурс и асоциално богатство на корпорациите, редом с тълпите от дионисиевски революционери.
Unheimlich е метафорична родина на боклуците, воюващи със запалени кофи за боклук. Това ли е скритото-родно [heimlichheimisch], подложено на изтласкване и завърнало се от него” (Фройд)? Това ли наричате родина в extinction-а на глобалната гео-травма на света… Ганю протестира заради цените, а не за стойността, бърка демокрацията с акселаритивния капитал, който му бърка в задника и не го оставя на спокойствие и т. н.
Disaster Capitalism в аналната фиксация, провиснала в тръбите на глобалните политики, тези латузи вендузи на наслаждение изсмукват техно-параноята на експертно знание в подкастите на оралната си страст, писатели в нетуърка на онлайн менталност и в булимията на книги консумативи в анорексичния глобализъм на опустошения глобус на земята, в акселерацията на гео-травма, дълбаещо чисто некастрирано наслаждение, дирижирано от фалоса на предубеденост и насилие, в клоаката на история без историческо назначение, плямпащи за цивилизационна заличаване без да вникнат в семантиката на деридианската следа, следа, която не се заличава, не е следа, и тръбите, тези саморазплитащи се боромееви възли на успешна параноя, в които комично се е насадил и Ганю с парфюм на корупция, бъркащ го с естествената вегетация, счетоводстващ цени без стойност в сембланса на бюджет и ценни книжа, всичко е бошлаф, но ганювците издигат неръкотворни паметници и пишат успешни романи в изолационистки азбуки и пледират за свобода без освободители, за дерогация не на тръбите, а на вътрешната рана, пилигрими на онтологическа бездомност и нищета, ето защо битието е unheimlich…
Сублимираното либидо е насочено към производството на социално значими обекти – трябваше да кажем Не на фабрикуване на трупове и боклуци.
Освобождаване на самия протест от неговата плебейска протестност
и за да съм ницшеански ясен, времето не е наше и вписва в основата на съзнанието неадекватност, която не е нищо друго освен темпоралност на радикална липса или de-fault, дефект[un defaut] в рамките на потока и в хронологическите клетки, в които сме оковани, пандизчийска темпоралност, работеща с инвалидната протеза на паметта.
Времето е смърт – невъзможна, макар и неотвратима.
Предлагам думата, само за да я отхвърля, да я потопя в нейната нулевост – тук Бланшо цитира Маларме.
Искам нулевия бог, празния син на пустотата в провала на оплакване,
Не тези брегове… да приемат … праха ми към необещаните брегове на урната Саторини…
Пилотния прах на мъртвия когато тялото започва да се самоизяжда.
Не бог е пратен в пустинята, пустинята е в самото сърце на бог, пустинни богове от спинозистки множества, зомби пролетариат, събран на площада, работническа некро-маса…
Не свинска коледа и втасало зеле, а автолиза, В биологията автолизата, по-често известна като автофагия или самосмилане, се отнася до разрушаването на клетка чрез действието на собствените й ензими.
Негарестани твърди: „Спората или ендобактериалният прах е нещо, чиито зони на движение и пресичане не могат да бъдат проследени: една частица от роящата се каша, изплъзваща се от екраните на радарите, прашинка, за която никога няма да разбереш дали си я вдишал или не.
Прах на живота ли… можем да добавим и описанието на Бергсон за живота като състоящ се от вихри прах.
Бог е прозявката в опустелите площади от разотишлите се тълпи.
Бог в качеството на безлична стопяваща се нула, тоест в качеството на смърт, бог се задържа в несъзнаван субект на производство, населявайки пустинята в края на нашия свят. Кататоничен бог, който поддържа илюзията, че сме живи.
Субстанцията/тумор на Спиноза – това е пустинният боледуващ бог, субстанцията на наслаждение.
Нека повторим марксистките уроци…заедно с Ник Ланд.
Съвременното съществуване се разглежда като изличено, изкоренено – поради реалното подчинение на човешките ценности [на силата] на безличностната продуктивност, която от своя страна се разбира като израз на мъртвия или закостенял труд, проявяващ своята вампирска власт над живота. Изцеденият от кръвта зомби пролетарий трябва да бъде реанимиран от политически терапевт, идеологически излекуван от нечестивата любов към неживите и привързан към новия вечен живот на обществено възпроизводство. Смъртоносното ядро на капитала се възприема като живот (Ник Ланд).
Протестите и преговорите се нуждаели от лидери, елити и маси вкупом, в акушерството на идиотски слогани – майната ви!
Елитна е само Партията на мъртвите като алтернатива на безсмъртния полк на Путин.
Където ти виждаш вяра, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.
Където виждаш своя живот, аз виждам алиенацията, причинена от фетишизма на означаващото.
Където виждаш протести и преговори, аз виждам симптоми на пустинна религия.
Властта днес е толкова произволно нещо, че може да бъде оправдавана със същите аргументи, с които я заклеймяват. Представете си това като саморазплитащи се Боромееви възли – където ти виждаш снадки, аз виждам разрив.
Интелигентният дизайн се оказа поредната фетишистка заблуда на модерните общества, на поколението Z.
Днешните войни, размирици и протести са подли и вулгарни, сублимация на корпоративни милитаристки ценности.
Колективното несъзнавано е другото име на господарски дискурс.
Дори в мозъка има йерархия между двете полукълба – господар/слуга, а невроните са пролетарии които произвеждат от нищото всичко.
Общият интерес днес се състои в това да отричат, че имат общ интерес.
Тактилният фашизъм е крипто-езичество и крипто мафия в мястото на изличената класова борба.
Но те усещали с кожата си размириците… и помирението. С кожата, изнесена на пазара.
Не тези брегове ми обещахте моряци.
Аз търся тоталната дума на Маларме, поетът на нищото, отсъстващата виртуална точка на референция, чистата нереалност и структура, която тегне над нас.
Разбира се, структурите не маршируват по улиците, но те са причината хората да го правят.
Кои структури, след като съдържат неусвоим и неозначен елемент?
Ние първо трябваше да кажем Не на корпоративните структури, макар да знаем, че това е невъзможно, защото в един превратен смисъл това е същинският смисъл на технологично обрамчване (Gestell) и окабеляване на мозъци, от които не знаем какво ще произлезе, не го знаят Мъск, Безос, Гейтс, Зукърбърг, за българските умове да не говорим.
Днес писането е подведено под софтуер като функционален аналог на идеология – ние трябваше да кажем Не на това писане, но всъщност сме се превърнали в негови машинални агенти.
Принцът на Макиавели е заместен с Принц на тълпите и въпросът е за тълпите като спинозистки работнически множества , а не за принца.
Тълпи в демонично неоткровение на историята, което никога няма да е било и въпреки това ще се повтаря безкрайно (that will never have been and yet will endlessly recur).
Да не говорим за психоаналитическия преход към акт, passage à l’act – без подготовка, без основания, заораване в самото нищо – сюрреалистична конвулсия, терапирана с просвещенски дискурс.
Бланшо отново е актуален, тоест неразбран.
Ако disaster означава сепарация от звездата… дизориентация, когато връзката със съдбата е отрязана във висша степен, тогава бедствието указва упадък под чертата на бедствена необходимост. Би ли било закон бедствието? Върховен или екстремен закон, тоест: прекомерният и некодифицируем закон – този, на когото сме обречени без да сме страна в него. Бедствието не е наша работа и няма отношение към нас; то е неразумно и нелимитирано; не може да бъде измерено в термините на неуспех или като
чиста и проста загуба.
Нищо не удовлетворява бедствието; това означава, че както е чуждо на руиниращата чистота на деструкция, така и идеята за тоталност не може да го разграничи.
Ако всички неща са достигнати от бедствието и разрушени – всички богове и хора сведени до отсъствие – и ако всичко бе заместено от нищото, бедствието би продължило да бъде твърде много и твърде малко.
Бедствието не е от съществена значимост. То прави смъртта напразна. Бедствието не се налага върху умирането, целящо оттегляне, запълвайки пустотата. Умирането ни дава понякога усещането (погрешно, без съмнение) за нашата оставеност на бедствието, усещането, че ако бихме умрели, ние ще избегнем бедствието. Оттам и илюзията, че самоубийството освобождава…
Бедствието, чиято чернилка трябва да бъде смекчена – чрез акцентиране – ни излага на определена идея за пасивност. Ние сме пасивни с оглед на бедствието, но бедствието вероятно е пасивност и така отминало, винаги минало дори в миналото, out of date.
Нищо не е това, което е, пише Бланшо. Срещата с Реалното никога няма да се осъществи.
Тълпите на площада се срещат с теорията на множествата – бъди setheorethical!
Именно, началното генерично или булеаново множество е собствената си трансгресия или неправилност по една параконзистентна логика. Бадиу нарича това пусто множество нулевия суверен на пустота (Void) .
Оттам ли трябва да се започне… Такъв е записът вътре в мен, а експонирането във външен текст е симулативна загладеност, съмнителна разбираемост с претенция да угоди на другия, на тази обсебеност от другия, който изисква правилен стил, стандарт, мярка, все модни фетиши за консумация, но най-вече изисква трансферентни отношения на доминантна логика, непреодолими освен в илюзията на трансфера или в прекосяването на фундаменталната фантазия, след което сякаш нищо не се е променило – ти си същият и все пак не си същият.
Не тези брегове ми обещахте…
Санторини – по действителен случай. Тогава съвсем млад получих покана от преводача Ст. Г. да ми съдейства да замина за Гърция, за да усъвършенствам езика. Изслушах го недоверчиво Той не знаеше че имам досие още като студент.
Изпращаха само ченгета, днес протестъри.
Знам, че това се разказва само в мига преди смъртта, в кой миг? Знам че принадлежа единствено към Партията на мъртвите.
Не тези брегове ми обещахте… майната ви.
7. 12. 2025
PS. Чета с отвращение този текст, писането е моя симптом. Но само моят ли?
Протестите и преговорите са симптом на несполучливи политики, а не семиотичен признак на аполитичност. И Сократ е бил аполисен.
Бисмарк, на когото приписват тъпия афоризъм, че не бива да гледаме как се правят политики… и колбаси – ние не спираме да гледаме, като пропускаме Погледа, фалша на медиен екран. Реалното не спира да се записва, както Санторини не спира да се тресе. Спре ли, тогава ще възкликнем като пленения от пирати Дионис край бреговете на Наксос, другия остров в метастазите на наслаждение, на симптомите, които Лакан нарича с неологизма sinthome, симптом инфектиран с наслаждение – Не тези брегове ми обещахте моряци.
Протестите са доброволни и мирни, едва ли не фитнес протести.
Но мен те интересува как тяхната доброволност, волунтъризъм се превръща в догма-тизъм.
И какво правят в триангулацията на властта, която наричат център на власт?
Void… son of the Void, of what do you complain?
Сякаш ги пита пустинният бог на Спиноза. Съгласно митологичното мислене, няма нито дори хоризонт на властта , нито липсата му, а само повтаряне и отблъскване (recurrence or repulsion).
Остава само съблазняването с гняв, успоредно с училище как да
го преодоляваме по американски.
Бюджетът и протестите са сублимация на корпоративни ценности.
Човешката маса се бунтува срещу паричната маса. Капиталът реализира аритикулацията им, тяхната членоразделност и граматика, артрос на Аристотел, и епохално членоувреждане, дельозианското тяло без органи на смъртта. Зомбираният работник не може да се намърда в спектакъла на представителната демокрация, освен с гнева на успешна параноя…
И съблазън с гневно писане, каквото правя и аз със сокоизстисквачките на микрофони и камери, вендузи които Лакан нарича латузи.
Но пропастта между семиотическо и семантическо е осезаема, второто се дави в първото, това е псевдо лингвистически гняв от който хвърчат догматични павета.
В безизходицата си част от поколението Z е фашизоидно, с тая разлика,
липса на жертвеност и зависимости, освен вампирите на капитала.
Френската революция, казват, е открила небитието, тук са свински отворени за ориенталския си кеф.
Видях снимки с татуираните крачета на палестинските деца, за да бъдат разпознати по-лесно в смъртта им.
И тук се татуират, жените със силикон, мъжете със силициеви фалически смартфони, потопени да човъркат в техно-имерсивността на плазмените си екрани.
Камикадзета, а не дронове на идиотските им войни.
Наричат това онлайн менталности – каквито жените им, такива и романите, и протестите им.
Искам реални протести, над които бди реален човеконенавистен бог. Защото състраданието и емпатиите им са инверсирана форма на садизъм.
Където ти виждаш вяра, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.
Ние сме инвертирани дегенерати.
Самоосвобождение на свободата в самата себе си… това не изглежда толкова идиосинкразна приумица на Хайдегер.
По-лесно се откриват неизправностите в един роман, отколкото вмъкнатите анонимни пасажи.
Примерно Томас Ман във Вълшебната планина си признава как в диалозите между Нафта и Сетембрини е преписвал от учебници по философия и друго какво ли не…
Тук си признават само своята влюбеност в германеца.
В стила на модната кенсъл култура, без да искам, във финала на един роман разпознах останките на един орязан цитат, освен ако не съм неточен:
Thus, writing is indeed a work of annihilation. Before
writing, the writer is nothing. The writer becomes such only in writing. Yet, in writing, the writer then experiences the ordeal of nothingness. Thus, “to borrow an expression of Hegel’s,” one can characterize writing (and the writer) as a “nothingness working in nothingness”
Струва ми се, началото и края на цитата са изпуснати, да не говорим за името на автора
Разбира се, това не е задължително.
Няма да възпроизвеждам контекста на Бланшо за анихилацията, изобщо за смъртта на книгата, романът пращи от живот, ето защо ми се стори неуместен цитат, нехарактерен за книгата и изобщо за българин.
И на друго място се натъкнах на нещо познато, преправена епифания на Джойс:
Във „Finnegans Wake“ Джойс най-накрая стига до заключението, че това откровение не може да бъде изразено с обичайните средства за фиксиране на реалността. В „Епифании“ той все още се опитва да го улови с думи. Например в една от тях, където стои на парижка улица, на ярко осветен булевард, а хората се разбягват напред-назад. За външния наблюдател картината е следната: хората са излезли в красиви тоалети, напарфюмирали са се, и се разхождат по булеварда – „на специално осветено за тях място“. Но зад това се крие нещо друго – несъзнателно подчинение на обезличаващото течение на живота, което плаши Джойс.
А в „Одисей“ ДЖОЙС се опитва да изрази неизразимото чрез потока на съзнанието. И в края на творчеството си стига до този опит да разкаже реалността. Когато описваме реалността с думи, ние я опростяваме, свеждаме я до скелет. Джойс се опитва да избяга от това. Това е откровението: гледаме живота и той се разпръсква в различни посоки. Finnegans Wake е именно това центробежно движение, което той разглежда като епифанично откровение.
Ето и писмото-отговор на Езра Паунд до Джойс, който му изпраща фрагмент от „Finnegans Wake“; Паунд пише: „само божествено откровение или ново лекарство за трипер заслужават такива хрумки“ – намеквайки, че текстът не е нито едното, нито другото.
Във въпросната пост-епифания на въпросния автор от парижка улицата е станала нюйоркска, картината е някакси различна, но се е запазил същия фотографски ступор и т. н.
Няма лошо, пост-роман с добавена стойност.
Нещата обаче не са толкова безобидни. Културната индустрия на потребителство по принцип е чужда на сублимацията, на нея е свойствена репресията под маската на user friendly.
Уви, и аз ще си послужа с цитат:
божествено откровение или ново лекарство за трипер
За един читател-потребител най-обидно е да се покаже неинформиран…
Влизам в българска книжарница и веднага си проличава превъзходството на капитала във вид на полиграфическа пошлост. Не прекалявам, обемистото здание на Ариги за дългото столетие на капитализма може да бъде свито до едно томче с умерено дребен шрифт, каквито съм виждал в немските издания
Сякаш Ариги е препариран, не може да се чете, освен върху библиотечна маса, настолно. Библиографията е дълга, и в нея е пропуснат Дельоз, френския дъб, може би е сметнат за ненаучен.
Спестявам си презрението, познавам италианските автономисти, Вирно, Тронти и особено Антонио Негри, наскоро починал в Рим. Знаех какво представлява Дельоз за него.
Но аз се интересувам от романи, от нещо по-леко. Мишел Уелбек, този перверзен тип, мнението ми за него се промени, оказа се, че е гравитирал към обективно-оириентираната философия, списанието Колапс, освен че е написал студия за Лафкрафт.
Романът му почва с предпазен епиграф – отегчавате се от мен, но и аз съм отегчен от света.
Ариги е трябвало да изследва романа и капитала, но и за него е твърде късно, както и за мен.
Уелбек го върши без да знае, при това свръхусърдно, както го изисква добавената стойност Кощунствено пропускам пасажи, не съм сигурен че ще я купя. Синът ми ме чака на паркинга в мола, той ми е неявен придружител, в медицинския смисъл, след многото операции и болести, най-после аз съм ненадеждния и незаинтересован клиент на библиотеката и на капитала, другия явен и вероятно клиничен случай на епохален придружител.
Освен злочестините на живота, нанесена ми е истинска нарцистична травма, също непризнавана, отпратена в ада на несъзнаваното, откъдето е дошла – аз съм писател в оставка и не се натъкнах на моя книга. Утешавам се, че няма да срещна и книги от Хайдегер и Лакан, докато съм жив и след това. Това е моето старческо проклятие.
Знам че са преведени до дупка, представете си, от руската империя, но в ограничен тираж, какъвто е и умствения багаж на империята, но все пак империя.
Няма да бера грижите на една империя и психотичните романи като техен симптоматичен заместител.
Взимам си Уелбек, изпитаната марка, както и предполагах с подвеждащо алтер его, което въвежда самия него като реален герой на нарцистична травма, това не дразни след скучните страници на линейно повествование. Интересно ще ми е как крие нарцистична травма, тиражно реализирана от арт-мениджърската клика, докато оплюва дискретно тоя буржоазен разкош, който е безсмислено да подлагам на марксистки анализ като Сартр, отношението към този т.нар. философ на свободата е леко пренебрежително от Уелбек, както не пропуснах да забележа.
След кратко колебание купувам и Ариги, плащам с карта, тя иска пин-код, казвам на момиченцето зад щанда – пенсията ми е възмутена.
Пин- код –заучено повтаря момичето, без да откликне на иронията ми. И тя ми нанася травма без да подозира в мимикрията на избирателните си оргазмени разсейки.
Ще ти пусна само когато …. си в картографията на Уелбек, очевидно неговият цивилизован симптом, докато се усмихваше подканящо, а не на дърт простак като теб. Казал съм истината, която се приема само в нейните несъответствия, освен това няма да напиша роман за истината, това означава ли че съм свободен, питам се, докато се лутам от проклетия подземен паркинг на мола…
Пин-код – все още звучеше гласа на момичето в ушите ми и това ми напомни медсестрата в болницата, която ми задаваше един и същ неутрален въпрос – имате ли позив?
От травмата до симптома, вече знаех че няма да прочета Уелбек…
Дразниш се, че няма твои книги – каза синът ми зад кормилото на беемвето.
Така ли, аз съм никакъв писател. Но ти пишеш некролога на баща си…
Откъде знаеш кога ще умра? Знаеш ли какво е смъртта?
Смъртта е пост-априорност – натъртих ядосано.
Извърташ с латински думи – възмути се неуверено синът ми.
Добре тогава, е кантианска катастрофа. Тука като бръмбарите си снабден с време и пространство, един вид антени. Нали казваш, че държавата е счупена, а когато хоризонтът се счупи… пискаш. Всички тунинговани маймуни пискат. А на космонавтите им се привиждат шантави неща. Не можеш да си го представиш, нали? Но баща ти ще пукне – това се нарича едипов комплекс.
Синът ми форсира колата без да възрази. Всички семейни скандали се разгаряха в психотичната кабина на превозното средство, това бях забелязал, и пак така безпричинно отшумяваха.
Ти си добър син, казах примирено, макар че ми се искаше да му кресна гадно копеле.
Големият трафик ни разсейваше.
Защо не напишеш нещо – синът ме не получи отговор и продължи язвително: – Ясно, намразил си света и си го нарочил на изчезване.
Казах тази дума на английски малко надуто и с лош акцент.
Имаш ли нещо от Рей Брасие? – позна той, което ме учуди.
Представяш ли си да бях попитал продавачката за него? – отговорих му с въпрос.
Значи, имаш… Тате, възхищавам ти се и те мразя едновременно.
Това е в рамките на едиповщината. И с баща ми беше така.
Синът ми суеверно замълча.
И за какво дойдохме тук?
За нищо – отвърнах му, напрегнат, че ще ме попита какво е нищото, само да отнеса куп нови подигравки.