в памет на Светлозар Игов
В тази малармеанска криза на наследяване или наследяване на кризата Бланшо по-скоро е заинтересован от лингвистични структури, отколкото от социалните и космически измерения на бедствието, монотонно акцентиращ върху онтологизираните екзистенциали на пасивност, сепарация, изтощение, търпеливост, умора, очакване, всичко При Бланшо обвързването между (disaster) бедствие и писане е все по-настойчиво, неговата онтология е писателска обсесия, както е забелязано придирчиво от такива като Сартр, с много амбивалентности и неясноти, сякаш систематичните философски текстове не страдат от същото, ако се вгледаме по-внимателно в тях.
Амбивалентността на литературата, където всяко значение би могло да се реверсира, е белег на мъртва трансценденция, която указва, че екзистенцията не може да бъде приключена, тя е непрекъсната, безкрайна, неопределена – ние не знаем дали сме изключени от нея (ето защо търсим напразно нещо солидно в нея, за което да се хванем) или завинаги сме захвърлени в затвора й (и затова се обръщаме отчаяно към едно Вън). Екзистенцията е изгнание в най-висшия смисъл: ние не сме тук, ние сме някъде другаде, и ние никога няма да престанем да сме тук.
Светът не е нищо друго освен разлагащ се труп на Бога, Филип Майнлендер
Паратаксисът като предпочитан стил на обскурантистко писане, съзнателно рефлектиращо върху самопричинените си дефекти, очевидно се надява на таен реванш и триумф.
При Бланшо всичко е пара-конзистентно, промеждутъчно, interim.
Писане като протеза на още по-дълбок дефект по рождение, ако се вярва на Бернар Стиглер. В основата на съзнанието е вписана неадекватност, която не е нищо друго, освен темпоралност, тоест инскрипция на радикална липса или de-fault [un defaut] в потока на съзнанието като неадекватност, която по начало сработва с простетичността на паметта.
Писането като ейдетически корелат, една от протезите, напоена с толкова мистика и упование; ние сигурно ще захвърли тази протеза, ще я сменим с окабеляване, с директно инжектиране на алгоритми и кодове на Тюрингова машина и какви ли не още изчезващи посредници, в постхуманна нереалност, по-реална от антропологическия опит и реалност, но липсите, отсъствията и дефолтите ще бъдат ли отстранени…
Ние все още сме при писането като бедствен дрифтинг, нарешетен с бели полета, пропуски, апертури.
Нали девизът на Бланшо е – фрагментирай фрагментираното.
Нека това да са линии на искейпизъм, на изплъзване. Опозиционирани мултилинеарни системи срещу пунктуалното. Освободи линията, диагонала – всеки музикант или художник е наясно с тази интенция. Разработва се пунктуална система или дидактична репрезентация, само с цел рязкото й прекъсване, впръскване на тремор през нея, неуловим диагонал, вместо да се закачиш към реформирани вертикали и хоризонтали.
Не знам тези напътствия на Дельоз и Гатари дали не са вече обсолетни, но те им дават повод да говорят за невинност на ставане, което скъсва с мемоарната история.
Разбира се, това е ницшеански жест, реанимиран вече толкова дълго, че самият е свръхдетерминиран от бремето, срещу което се е обявил.
Искейпистките линии на бягство в своята интензивност са способни лесно да се фашизират, да се ъплоудват с насилие.
Точковидната система ще го отнесе за сметка на диагонално-трансверсалната линия, която е креативна, мутираща, носеща непулсиращо време, сравнима с музиката на Пиер Булез, детериториализиран ритмичен блок, изоставил точки, координати и мяра.
Тайно си казваш – в стилистическата сгрешеност, в не-резона има резон.
Такъв е записът вътре в мен, а експонирането във външен текст е симулативна загладеност, съмнителна разбираемост с претенция да угоди на другия, на тази обсебеност от другия, който изисква правилен стил, стандарт, мярка, все модни фетиши за консумация, но най-вече изисква трансферентни отношения на доминантна логика, непреодолими освен в илюзията на трансфера или в прекосяването на фундаменталната фантазия, след което сякаш нищо не се е променило – ти си същият и все пак не си същият.
Или може би греша, тормозът на другия е много по-софистициран, етически обсебващ в стил Левинас. Посланието към другия инверсира в послание от Другия.
И текстът на Бланшо започва да ми изглежда много по-организиран, което осъзнавам смътно поради пропуските си в контекста или заради самата слепота на този контекст в стил Пол де Ман.
Една прецизна изтънчена партитура в сравнение с порнографския метаболизъм на днешните лесни комуникации.
Но това не е разгъваща се композиция в подредена прогресия, а катастрофалност на негативно усещане, което разрушава (vernichtet) материала и неговите въпроси, напълно изтривайки го като погасяване в освобождаването на „истинска нова музика”.
След Булез на Дельоз при Адорно имаме друга аналогия на писането с музиката на Шьонберг, помещавана от ритъм на екстремности, която не дава решения, а само полага въпросите си от руините на собствената си деструкция.
Този хиатус на формата, който Адорно отнася и до Бекет, Кафка и Бланшо, вероятно звучи по-изискано, отколкото анаколутните ми подозрения.
Предлагам думата, само за да я отхвърля, да я потопя в нейната нулевост – тук Бланшо цитира Маларме.
Това е разгръщането на невъзможния запис – но как? Изречението за предложение се обръща в неизречение на анулираното предложение, анаколут.
Запис в непрекъснат ритъм, където интервалът е невъзможен. Но не ритъм на тоталност и ред – космически, природен или ред на езика или алтернация.
Ритъмът заплашва правилото – играещ в операцията на измерване, той е неизмерим. Енигмата на ритъма е екстремната му опасност. Ритъмът не е тоталност на всичко, не е съразмерен с битието.
Ритъмът е всичко за Хьолдерлин, не и при Бланшо.
Извадено от всичко, не-всичкото на ритъма е последната невъзможна субтракция в маниера на Бадиу, един set-theoretical парадокс.
Екстремната опасност, която е ритъмът, се състои в ексклузивната му сингулярност на аномално множество-събитие-disaster.
Но същото важи и за сцената, за невъзможността тя да се инсценира.
Първичната сцена е радикална промяна – недискретна, неизразима, безкрайна, радикална. Сцена за това, което не може да се репрезентира, нито е фикция.
Сцената е уместна, доколкото не позволява да се спекулира, че все едно (as if) събитието заема място в момент на времето.
Събитието е неуместно и нетемпорално.
Сцената е сянка, слаб отблясък, едно „почти” с характеристика на „твърде много” – излишественост, прекомерност, извън мяра в мярата.
Сцената се предлага, за бъде анулирана.
Нещо казано без да указва неказаното или да сочи неизтощимо богатство на думи, нещо казано, което удържа в резерв простото Казване, което изглежда да го денонсира, оторизира или провокира да се оттегли.
В горния пасаж, несъмнено в хайдегериански маниер, Бланшо сякаш предусеща анаколутната опасност и се опитва да предпази текста си с всевъзможни отпратки на анулирана пратеност.
Както преди демонстрира обсебеност от субтракцията на бедствието-събитие-ритъм-сцена, тук това е по линията на Казване, един изначален пласт или прото-лингвистична повърхнина, върху която се разиграва перипетията на езика.
Силата на Казване – това променя всичко. Това го променя незабавно.
Или по-уместно – слабостта на Казване, оскъдност, францискански дар на бедност, липса, неуспех.
Поради липса на загуба никога не може да бъде получен дарът на това казване – меандрите на апофатичния език наистина са непроследими, погълнати в анулиране и отново избликващи, едно вездесъщо вертиго.
Нищо не се е случило, освен подавляващото преобръщане на нищото – това ли е радикалната промяна?
Нищото… което пречупва крайното-безкрайно пространство на космоса – обичайният ред – за да замести по-добре знаещото вертиго на пустинното Вън.
Чернота и пустота анонсират откровението на Вън чрез отсъствие, загуба и липса на всяко отвъд.
Не е ли в повече този негативизъм?
Произходът е при Маларме – Идеята е негативна, оттам трябва да се разбира определението му за поезията като развиващ се контекст на Идеята, която трансфигурира обичайния език, може би в абстрактно виртуално power set.
Но за контекста – от книгата на Сартр „Маларме – поетът на нищото” може да се научи много за духовния климат при Маларме и след него, но също и за марксисткото презрение на Сартр към тези нещастни поети на изгубения шанс.
Тривиализацията на шанса в падения и възходи не отнема нищо от студения му отблясък, бялата морска роза, която е както „идеалното цвете”, така и яйцето на малармеанския лебед, от което няма да се издигне нищо в полет, по-ужасяваща студенина от невинното ставане, диагоналът на една последна невъзможна субтракция.
Все пак Сартр признава на Маларме, че е първият, повдигнал все още актуалния въпрос: Съществува ли нещо такова като литература в действителност?
След Маларме няма връщане назад. От момента, когато той е решил в писането си да въвлече Думата в приключение, от което няма връщане назад, не ще се намери писател, колкото и скромен, който да не е поставил Думата под въпрос.
След четене на Маларме всичко друго изглежда малодушно и наивно, цитира Сартр Пол Валери.
Всичко това води европейската литература до безпрецедентен излаз. Езикът е сведен до скършени ропоти на обърканата епоха… С Маларме езикът безмилостно е преследван от собственото си отрицание. Употребяваме думи само за да ги потопим обратно в собствената им безполезност.
След Маларме поезията се превръща във формално въплъщение на вербална патология.
Като говорител за сферата на неекзистенция, поетът трябва да скъса с установените форми на дискурс. Неспособен да постанови съучастничество със света или да изпита обектите в тяхната солидна успокояваща неутралност, той призовава образи, непораждани по-рано, които колабират обратно в небитие. Смисълът изниква от отсъствието на определени обекти, от отрицанието на статута на думата като нещо веществено в резониращо изчезване.
Казвам цвете и отвъд забравата, където гласът ми прогонва всеки контур, като музика там изниква нещо друго от познатите чашки на цвете, самата му сладостна идея – отсъстваща от всички букети.
Тоталната дума е липсващото цвете от букета, лебедовото яйце, от което няма да произлезе полет.
Царството на идеи е самата негативност (un rien), поддръжка на отворени възможности като условие на всяка реална активност – но как може това нищо да се изобрази езиково и да бъде постигнато? Отговорът е ясен – нищото се показва само в момент на крушение, в провал на опита за позитивното му фиксиране.
Маларме ще обърне личния си неуспех в невъзможност за Поезия; и после в един друг обрат той ще трансформира неуспеха на Поезията в Поезия на неуспеха.
Казаното от Сартр донякъде съвпада с произнасянето на Батай относно Рембо: величието на Рембо се състои в това да поведе поезията към неуспеха на поезия.
Тъй като реалното бедствие е непостижимо, поезията на неуспеха го сублимира в литературно бедствие, в скършени ропоти на обърканата епоха.
Но тогава идва ред на соломоновското решение на Жижек – между реалното бедствие и историческото псевдо-епохално бедствие (придружено от бедствена литература на неуспеха), е поместено несъзнаваното като чисто виртуална точка на референция, отсъстваща точка, където се превъзмогва както сгрешената онтология на света, така и сгрешената история и литература. Тези две онтико-онтологически вселени повтарят неповторимото виртуално Х, този шорткът на непогрешимо битие и непогрешима история/поезия, чийто призрак е породен в прехода между два неуспеха, в пасажа между две бедствия.
Едно несъществуващо по-добро Творение, което стенещото библейско творение и сътворение на изтерзано битие и изтерзани човеци репликира и се проваля в повторението на провала към завършеност и изкупление.
Абсолютната точка на референция на проваляните реални стремления, макар и нереална, е по-реална от реалността – тя постановява дистанцията и нейното прекъсване между битие и история/поезия, тя е тяхното несъзнавано.
Несъзнаваното е нереализираното. Може би нереализираната божествена неекзистенция на Мейясу.
Литературно бедствие като референциална илюзия към несводимото Вън.
Поезията ще си струва, само ако бъде произведен нов свят. Ако това не е направено, писането трябва да се отмени.
Това вече се прави, писане не като собственото си отрицание, а трансформиране в нещо друго – в какво? Може би нова дигитална суверенност и кибер-сингулярност.
Езикът е антропологическа мутация, над която нямаме власт. Когато попитали Сталин къде да поставят езика – при базата или надстройката – той не дал отговор, за което Лакан го адмирира.
Оскъдицата на думи причинява полисемия, която указва разменното отношение между дума и изречение: обобщената и първа функция на полисемията е овъзможностяване и гаранция на езиково богатство върху базата на изречението с оглед на словесен недостиг.
Die »Armut der Wörter« bewirkt Polysemie; die Polysemie verweist auf das Wechselverhältnis zwischen Wort und Satz: Die erste, allgemeine Funktion der Polysemie ist die Ermöglichung und Garantie eines Reichtums der Sprache auf der Ebene des Satzes im Angesicht einer Armut der Wörter.
Но така описана, полисемията сякаш следва булеанов алгоритъм.
Алгоритъмът пресява и анализира изотопиите в текста, групирането на семеми, оскъдицата на думи прераства в разточителност на текста посредством полисемия като дистрибутивна решетка.
Прогонените от Маларме комерчески отношения на словото се връщат като изчисляване на полисемични множества, power sets.
Бедствието е крушението на алгоритъма при фиксиране на нищото, бедствие във всеки един момент.
Пустота, синове на Пустотата, от какво се оплаквате?
Изтръгнат от човешкото условие, артистът се превръща в странник, населяващ една чужда вселена: Аз скитам сам по Земята и Земята е оголена, пуста; през безкрайната пустота обезвъплътеният глобус… отплува (Льоконт дьо Лил).
Трябва ли да кажем същото, което Сартр пише за Маларме, поета на нищото, както и за останалите поети на озлоблението и ресентимента:
Поезията ухажва неуспеха, за да изпита угризенията от неуспеха на религията.
Но бедствието не свършва дотук. Неуспехът на религиозна поезия съответства на неуспеха на социална поезия. По същото време, когато буржоазията губи своя монарх и бог, тя улавя проблясъка на класова борба, заемаща място зад собствените й фракционни съперничества.
Очевидно това е скрит упрек към тези поети на дефамилиаризация на един рухнал свят и мъртъв бог, и принадлежност към края на вселената в крушение.
Отчаяната практика на Маларме; той знае, че комуникацията е нещо комерсиално. Социалните и класови вълнения ще бъдат непоправимо компрометирани от фетишизацията и медиализацията на езика.
Поезията трябва да бъде извадена и спасена в един неопетнен език.
Марксисткият усет на Сартр е алергичен към такова стерилно и импотентно отиграване на проблема, оставащ актуален и до днес Какво трябва да се предпочете? Доктрината на конформистки ред или свободата?
Маларме сякаш е предвидил един аргумент, изобретен с по-късна дата, като превъзходен начин да се обясни защо поетите са склонни да приемат диктатура.
Аргументът, разбира се, е на самия Сартр, който го влага в устата на Маларме: Нашата литература никога не е била по-френска от времето, когато е била най-много полицействана и здраво контролирана… този контрол, далеч от това да смаже индивида, фактически го въздига.
Стар трик на Сартр – французите никога не са се чувствали по-свободни, отколкото през нацистката окупация.
Тези странни отсъждания и вменявания, които с пълно право могат да бъдат отнесени и към Бланшо, сякаш по-скоро са нацелени към абсолютната виртуална точка на референция на един безпристрастен Последен съд, който стикова несъвършени (буржоазни) реалности и аболиционистки поезии от породата на Маларме в нереализираното им несъзнавано.
И в това може би се заключава несъзнавания пуризъм на самия Сартр и неговия марксистки бог.
това преплетено и саморазпадащо се в самосаботиране.
Политическият ангажимент винаги е на къси позиции, дългите позиции са безсмислени и невъзможни.
Сартр спекулира от дълги позиции какви биха били следващите къси позиции. От дългото да изведеш късото – но какво ако е обратното?
Какъв нов марксистки елит, ако е изведен от низши съсловия? Сталинската върхушка не е ли достатъчна илюстрация на социалните парадокси, които се обръщат към самия Сартр в неговото скрито отчаяние – колкото повече осъзнава примитивизмите на азиатския тип комунизъм, толкова по-яростни стават атаките му спрямо буржоазната конформност и безхарактерност.
В крайна сметка, днес стоковият фетишизъм властва върховно заедно с един пазарен тип на управление, стегнат в неолибералната корпоративна рамка на пара-милитерна конкуренция и екстремизъм. Историческите субекти се разтварят в новото понятие за сингулярност, анонимни виртуални войници в дигитални видеоигри и симулации.
Това е пазар, също като капиталистическия пазар – има само стоки и цени в шеметно вертиго на самосаботиране. Пазарът е сцена на пазарлък, друга сцена на писане.
Езикът и писането все повече се превръщат в рецидиви на опротивели аналогови протези посред прииждащите кибер-реалности на ново окабеляване.
Как тогава да гледаме на писането на Бланшо в постоянния му стремеж към самоанулиране и самоотменяване, към дезертиране от авторско превъзходство и самолюбуване?
В епохата на универсална взаимозаменяемост и заместимост, където циркулацията взема връх, нищото на промяната оголва още по-настоятелно несъществуващата си сцена.
Обсолетният език продължава да изпуска фантастичните си образувания.
Изречението саботира референцията – бедствието изглежда като собствения си самосаботаж, писането за него – също.
Изречението се самозатваря, бедствието – също.
Или продължават да зеят като отверстия, за които е обещан ключ – няма такъв ключ.
Как ще наречем тези апертури – хиатус, елипса, крекове и гепове, или анаколут – сякаш е въпрос на вкус, един и същ вкус на негативна естетика и лингвистична алиенация.
Обскурантизъм или аутистично закодиране – тези подозрения би трябвало да отпаднат.
Интересът на Бланшо към конспирации и шифриране е нулев – защо? Защото шифърът винаги има антидот, тоест ключ.
Не и интерпретациите, те нямат антидот – поне това трябва да им се признае.
Като пазители на ницшеанските перспективи интерпретациите сигурно ще бъдат изместени от булеановите воини на дигитални алгоритми, но това няма да проясни винтидж-парадоксите на несвоевременност и псевдо-епохалност, както и да обясни защо най-идиотските сайтове в Мрежата са претоварени от посещения.
Или да приемем паратактичните изречения на Бланшо за онтологически пропозиции, екзистенциалите на Хайдегер, но катастрофично накъсани до неузнаваемост.
Влиянието на Хайдегер върху Бланшо е факт.
Изречения, които се самоунищожават, самоанихилират.
Сякаш бедствието опустошава и самоизконсумира самото себе си и оттам извлича измерението си на бедствие. Авто-анихилация.
Оттук внушението за nichtigen на Хайдегер – нищостяване.
Вече видяхме как се получава – от annihilieren отпада представката, става (a)nihilieren.
Неологизъм за нещо нелогично, енигматично, но по-скоро глаголен инфинитив на съществително, разливаща се дума, булеанова инфинитизация.
Бланшо е възприел етимологическите и синтактични фантазии на Хайдегер, които по-нататък ще критикува.
И относно етимологията на алетейа наистина изглежда да има право, но не и при Ereignis – защо? Много просто, неговото disaster е с амбициите да надмогне събитието, бедствието като несъбитийност, абсолютна пасивност, абсолютно отвързване.
Бедствието нихилира, но не е чиста деструкция, не е унищожение, а по-скоро онова, което Хайдегер нарича опустошение или Verwüstung, означаващо неутрализация на онтологическото различие.
Само в деструктивното влечение си доставяме свят. Но Verwüstung е повече от деструкция (Vernichtung), повече необичайно-зловещо (unheimlicher) от деструкция.
Деструкцията само замита всичко, което расте или е построено досега, но опустошението блокира целия бъдещ растеж и спира целия градеж.
Репрезентативното съзнание е свързано със специален вид насилие, което ни предоставя деформиран свят. Така се пропуска самата потентност на нищото, дори импотенциалност, както при Агамбен, по-висша сила/способност, в сравнение с потенциалност и актуализация, или се пропуска онтологическото различие в термините на Хайдегер.
Или по-скоро бедствието дрифтира безкрайно в безкрайния си инфинитив, изначална пасивност, безработност, друг термин, който ще стане прочут в друго безкрайно интерпретационно и преводаческо дрифтиране.
Да пишеш към консумация без цел и резултат води и при Батай, и при Бланшо към “worklessness” (désœuvrement), (цит. по Уилям Алън).
Както умирането не анулира смъртта, така нищостенето не изчерпва нищото. Какво се крие зад това?
Инфинитивът не е способен да консумира съществителното име, неговата субстанциалност.
Това изглежда банално. И Бланшо ще подеме тутакси инициативата срещу баналното, както са правили преди него, като защитна стратегия.
Disaster е отвъд банално-онтическото и етимологичното.
Какво е disaster? Върховна субтракция или върхът на апофатическия език?
Въпросът сигурно е поставен неправилно. Но още по-сигурно е, че става въпрос за чудовищна безвъпросителност, особено след като сме в състояние да наблюдаваме такива катаклизми и катастрофизми, които обезсмислят дори пределната представа за космос.
Космосът е собственото си несъзнавано.
Es gibt (ther is, il y a), даващото – това просто е безпомощна холограма, каквото и да означава или към каквото и да реферира.
Отказът от конзистентност е отказ от комплектност на Едното. Копулите не водят до куплунг, нито разливащите се думи до пълнота. Затворени в ейдетични корелати, ние преоткриваме свободата на бездната.
Несъзнаваното е пукнатината, имплицирана от не-Едното, по-малко от Едното (the one-less) – но това е версия на теоремата за непълнота, гьоделизиране. Нещо повече или по-малко – имаме отиграване на set-theoretical парадокс относно билатерални лимити.
Само че сега Es gibt е заместено с one-less, пустото множество, в което дрифтира семблансът на Едното.
Реалното на Лакан измества Es gibt. Реалното е без закон и с повече от неясни set-theoretical характеристики.
Реалното като Едно плюс. Плюс на абсолютно чисто различие, което задвижва Едното.
Дельоз: колелото във вечното завръщане е продукция на повторението на базата на различието и селекция на различието на базата на повторението.
Това, което при Дельоз върши абсолютното различие, при Лакан го правят означаващите – те са ергенски, но и винаги в компания, в ергенски запой преди брак.
Какво ги селекционира, за да се впрегнат в плюса на Едното?
Аленка Зупанчич предпочита господарското означаващо (S1) като селекционер и производител на плюс излишества, дистрибутирани в повторението, но защо това да не е минусът на имагинерния фалос като очевидец за липсата на сексуална връзка, както и онтологическа…
Твърде негативен фалос може би.
Es gibt, “there’s (some) one, Yad’lun – внушава се неспецифицирано множество на Едното, за да включи в понятието за броимо Едно това, което е изключено, а именно чистото различие, от което и заедно с което Едното изниква. Това чисто различие или дупка грундира Едното, доставя му шелингианска основа като Ungrund.
И Лакан представя образно Yad’lun, „едността” като чанта с дупка. Нищо не е Едно, ако не излиза от пробитата чанта или отново влиза в нея.
И като аватар на Едното означаващото (S1) е тясно свързано с фундиращата дупка. Това е друг начин да се каже, че дискурсът на господаря S1 съвпада с дискурса на несъзнаваното.
Писането е идентификация с претенцията на другия. Този, който опитва онтологически запис, е жертва на трансферентни отношения, които търси извън себе си. Той носи пробита чанта.
Означаващото произвежда дупката, като произвежда буквата й – но генеричното множество на Бадиу няма ли да свърши по-добре това намерение?
Или булеановата алгебра като дистрибутивна решетка, нали Лакан също има своя алгебра?
Аленка Зупанчич в хода на своя онтологически запис обявява доминантното означаващо за алгоритъм – какъв все пак? Особено след собственото признание на Лакан, че неговите матеми са лингвистични хибриди?
Явно се касае за преход към логическо програмиране, дигитализиране на желанието и квантифициране на интелигентността отделно от съзнанието. Субектът е по зададена програма, ние сме живите алгоритми, за които няма крайна дефиниция, защото това би ни извадило от употреба.
Алгоритмите са естествени селекционери, каквито Лакан е търсил в пейзажа, докато прелита над тундрата в далечния Север.
Примерно, ние виждаме хълм, и падината под него, огрени контрастно от слънцето. Но какво, ако под хълма нямаше падина?
Означаващите са алгоритми за своите дискретни стъпки, вероятностни алгоритми и за пропуските между стъпките.
Където ти виждаш стъпки, аз виждам непрекъснатост.
Под булеановите облачни услуги теоремата за пространствен континуум увисва доказана, недоказана.
Какво ни се предлага в крайна сметка, освен безкрайни пресмятания, които самите не са включени в броенето, за да го изопачат допълнително?
Неизречения, не-числа, означаващи като не-означаващи копачи на букви или биткойни, продупчени чанти.
Или разделителни членове като нечленоразделност на неологизми.
Реалното ни е изискало/привикало като отговор или поне въплъщение на неговите антагонизми. Субектът на означаващото е включен в онтологическата игра заедно със своето surplus-enjoyment като пренаписване на влечението към смъртта.
В този креационистки фантазъм означаващото прави възможни и липсата, разреза (дупката), и изтласкването на липсата в наслагване на липси, структурно ги предшества, очевидно на другата сцена, докато ужилените от означаващите тела тук в реалния свят са заети с непонятни за самите себе си пърформанси или бълнуване върху дивана на анализанта. Докато анализантът говори лъжи, аналитикът прави грешни заключения – това, казват, в сбит вид е психоанализата.
Самата нелепост на изникващи от нищото означаващи, със статут на небитие, за да произвеждат другото нищо на дупкaтa, заедно с която се появява означаващата верига (произвеждайки буквата й), е представена от Зупанчич като еманципаторно оръжие.
За съжаление и Бланшо не е имунизиран от фантазия за екстернализиран регион на неалиениран свят.
Обект и цел на литературата не е описваната от езика реалност на света, нито чисто понятие, получено през унищожението на нещата от думите, нито дори сонорното ехо на самите думи, освободени от задължението да означават, а нещо много по-радикално и изначално като условие за всичко останало – предконцептуалната сингулярност на нещата, каквито са били преди тяхната деструкция от думите.
Една немислима сингулярност, естествено.
Или както пише Левинас за целите на Бланшо:
Литературата не е достигане на идеална красота, нито едно от събитията на нашия живот, нито свидетелство за епохата, нито превод на икономическите й конфликти, а върховно отношение с битието във виртуално невъзможно предвиждане относно това, което не е повече битие.
Етимологичното воайорство на Хайдегер е придружено със също такива етимологични демонтажи, след което се инсталират меките (milde) сглобки или връзки на битието.
Мълчаливото достойнство на меката връзка, която не се нуждае от втвърдяване в употребата на сила, наистина ли?
Хайдегер курсивира Herrschaft, за да я отдели като „величие” от суверенност и управление (italicizes Herrschaft to set it apart as majesty from sovereignty and rule).
Господството като величавост или възвишеност в кантианското разбиране. Бенямин също ще се пробва за подобни субтракции или сепарации.
Трансформациите на Gewalt във walten са резултат на субтракция, walten с промяна на тоналността посредством помощния глагол lassen позволява различна модалност на свързване: меката връзка, свободна от власт-сила. Имаме радикално изместване от Gewalt/Walten към Lassen/Walten. Един пацифистки обрат в разбирането за власт и господство с помощта на lassen, който е заел от Майстер Екхарт. Всъщност онтологическа претенция.
Същото преразглеждане и при операциите на властта като Vernichtung, annihilation, унищожение – префиксът отпада и се получава nichtung, nihilation.
Какво е това нищене на нищото, толкова дразнещо за опростения вкус?
Унищожение – нищожение- нищостене
Извлича се перформативно ядро, което се преакцентира като усилвател на онтологично събитие (това, което върши лаканианското означаващо).
На унищожителните пагубни операции на властта се противопоставя безвластното macht-los донорско събитие на битие като nichtend: nihilating. Това нищожение-нищостене-nichtigung-nihilating е в основата на прочутото Der nichtige Grund des nichtigen Entwurfs.
Nichtigen е пораждащата игра на време-пространство, във всяко време само веднъж сингулярно дадена игра, което ще рече винаги вече нихилирана, отворена към бъдещ проект. Накратко, Nichtigen е мълчаливата сила на възможното.
Nichtigen сингуляризира, позволяващо това, което е – битието – да бъде винаги само еднократно дадено във времето, einmalig, уникално.
Това сингуляризиране (vereinzeln e ползвано и от Хегел) е самото движение на опита, то е das Nichtige, извадено смислово от нищото като отсъствие на битие, а също така извадено и от унищожителното-Vernichtende като екстремна манифестация на насилие.
Неовластено владичество, меките (milde) сглобки на битието и версията на господство (Herrschaft) като Gelassenheit. Разбира се, това е под гръцко влияние на любимите на Хайдегер предсократици, които четял сутрин на прясна глава.
Да, там няма означаващи, защото самите разкъсани фрагменти изпълняват тази роля. Но преработеното съдържание, което Хайдегер налива в тях, обслужва обогатяването на собствения му германски симптом.
Но само негов ли, след като имаме едно и също сходно философско опериране в по-горните случаи.
Изглежда оригинално във всеки отделен случай, но при дисеминирането на сходната операционалност, се генерализира в обобщен философски симптом.
Симптомът, общ и специфичен за всеки един. Кой е този симптом ли? Някъде прочетох, че Хайдегер не е случил на народ, земя и кръв.
Ако той не е случил, какво да кажат всички останали негръцки и негермански случаи?
Симптомът като кръстоска на прецедент и рецидив е твърде неясна защитна формация, а при такива като Хайдегер и твърде обширна, нещо като Големия бариерен риф.
Лакан също е изразявал опасения дали неговата психоанализа, еманципаторното оръжие, както се привижда на Зупанчич, няма да се преобърне в собствения му симптом на антропоидна сингулярност.
По-точно, Реалното без закон заплашва да се превърне в симптом на самия Лакан.
Симптомът, това фантастично образувание, се конкурира с телесния си произход. Оток, накиснат в травматичното си наслаждение. Версия на дионисиевски екстаз.
Съмнително е дали трансплантирането на интелигентност в новите софтуерни
светове, примерно невро-линковата стратегия на такива като Илън Мъск, би ни спестила симптоматичните угризения.
Фрагментираното вертиго, в което потъват заниманията ни, тези защитни формации на обогатен симптом, sinthome, повтарят крушението на набедените от Сартр поети, крушение в превратна поза на неподозиран триумф.
Всички тези претенции за неизречения, не-числа, не-властност, крекове, гепове, неконзистентност, субтрактиране, претенция за непретенция, не-начала, не-крайности, сякаш са неспособни да се отвържат от имагинерния регистър на радикална сгрешеност и заслепеност. Развързване от звездата на откровение като неоткровение, des-aster.
Откъде идва този лингвистичен екстремизъм на писане тъкмо като немощ на негативното?
Гершом Шолем определя алефа като духовен корен на всички букви, от който се извличат всички елементи на човешкия език. Очевидно това е неговият вариант на означаващо.
Генератор на енергия, предшестващ и първоначален, алефът идентифицира две инстанции на един и същ принцип, които криптират двойния ключ на произхода или мястото, където започва всеки текст: ключът на апертура и ключът, регистриращ интерпретацията, защото в интерпретацията могат да се открият и апертурата, и ключът.
Но какво внушава Шолем? Защото поведението на алефа, с дублирана инстанция при това, не е нищо друго, освен начално булеаново powerset множество в демарш на дистрибутиране… удвоен алеф като ефект на удвоена Тора, книгата-некнига, която съществува по-скоро в интерпретациите за себе си, отколкото като уникален текст. Оттам и неизменното удвояване на смъртта в юдейско-християнската традиция.
Има характерен анекдот за Шолем от пребиваването му в Щатите. За да компрометират невероятната му осведоменост, било подхвърлено фиктивно име на равински философ от не знам кое си столетие и Шолем веднага изнесъл цяла пледоария за измисления равин. Този hoax го накарал да се върне засрамен обратно в Европа.
Това сякаш има връзка с друг анекдот, разказан от Жижек, относно идеолога на бившия Съветски съюз Михаил Суслов, който държал в чекмеджето си картончета с цитати от Ленин, които пресявал при нужда, за да подсили някоя рецензирана от него статия с подходящ цитат.
Този примитивен софтуеър на идеология днес е акселериран в сферите на могъщи база данни на информационен овърлоуд, без това изобщо да ни изглежда комично.
—
С традиционните схеми на писмена култура и софистицирани интерпретационни роения сякаш е приключено веднъж завинаги – наистина ли?
Новите кибер-ментални асемблажи не са описания и репрезентации, а програми и диаграми, саморепликирани от машинни операции през несводима екстериорност, което означава експериментиране и изследване в голямото Вън извън обречения херменевтичен и корелационистки кръг, в незатворени системи, където входовете програмират изходите и обратно, едно самопроизводство на несъзнавано, както го нарича Ник Ланд.
Малко е да се каже, че при Ланд откриваме стила на Дельоз.
Става въпрос за отмяна на стила изобщо, тази манифестация на философски симптом и антропоидно проклятие, което машините и асемблажите не притежават в солидарния си интерфейс.
Стилът като компрометиран шиболет, унизен ли е този стил от шизо-машинизма на желанието или от новите оръжия на постхуманна сингулярност, от директното инжектиране на невро-линкове? Може би стилът е анахроничен, метафизичен предразсъдък.
Но в мисленето винаги е вместен анахронизъм, с темпоралните лупинги на „все още не” и „винаги вече късно”, непоносимата меланхолия на несвоевременност.
Мисленето винаги е закъсняващо. Новите кибер-джаджи го обезсмислят съвсем, наистина ли? Способни ли са невро-науките да доставят на мисленето нова телепатична настройка, друго фугиране и синхрон?
Мисленето като совата на Минерва в полуздрач. Защото такова е и поведението на месианистичното събитие – непоследователен темпорален толеранс на появата му като разминаване с нея.
Месията е пристигнал, но като недошъл, присъстващ в непоявяване или поне интригуващо забавяне и темпорално отместване. Една колеблива абстиненция на минимални промени, докато всичко си остава същото – само чашата на масата ще бъде поместена съвсем незабележимо и т. н.
Апертурата и ключът в странна коекзистенция и compossibility, както в картините на Магрит.
Ние все още сме агенти на интерпретацията, докато си въобразяваме невинност на ставането. Блуждаем в една втръснала се текстуалност, където смисълът ни се сервира като нонсенс в безкрайно удължена вечеря, тези нелепи порции в перверзията на паратаксиса, многозначителната пустота на анаколутни акценти и апертури, ключалки без ключ в безкрайна редица по коридорите на изречения в алгоритмично степенуване на бракувани булеанови множества…
В плана на иманентност или на конзистентност със желанието интерпретацията е напълно неуместна и без връзка, или най-малкото тя е нещо друго в действителност, пише Ник Ланд. Мечтания, фантазии, митове, това са само театрални репрезентации на функционални множества, тъй като несъзнаваното повече не символизира или репрезентира; то инженерства, то е машинно.
За разлика от психоанализата шизоанализата е само функционална, тя няма херменевтични претенции, а единствено машинен интерфейс с молекулярните функции на несъзнаваното.
Шизоидното несъзнавано е оперативен рояк, популация от прединдивидуални сингулярности, чисто дисперсиране и анархистко множество без единение и тоталност, както и отсъствие на връзка.
Този машинен план на молекулярно несъзнавано фактически е тялото без органи на Жил Дельоз с уговорката, че това тяло не унифицира и тотализира, а самото то е репресирано и задушено от социалните кодове и т. н.
Всички тези аберантни процеси, елементи и либидинална дифузия на анархистки множества сякаш доказват машинния алгоритмичен характер на отношението между смисъл и нонсенс като друга дионисиевска, произвеждаща смисъл машина, в която няма нищо структурно.
Може би херменевтичната претенция наистина е изключена, но не и самия шизоиден стил, където ясно можем да фиксираме законспирирани херменевтични врати срещу иридисцентните фурии на шизоидни рояци, постоянна смяна на ключалки-анаколути, металептични прескоци на различни нива, въртящата се врата на металепсиса, през която изтичат преобразени потоци информация на едно по-скоро параноидно, отколкото шизоидно знание.
И всичко това, защото светът не е в състояние да си достави единен интерфейс.
Не оставаме ли с усещането, че шизоидният техно-парк на Дельоз също вече е излязъл от употреба?
Днес ние знаем, че алгоритмите са едва ли не онтологически образувания, но въпреки това липсата на пълноценни машинни езици, на идеална Тюрингова машина, е още по-крещяща.
Странно, но в случая машинизмът на Дельоз се свежда до клиничната версия.
Как се вмещават при него аберантизъм и перверзия?
Тук на сцената се появява дельозианският перверт, структуралистки герой като арбитър между недиференцираната подмолност на психозата и маниакално-депресивните пируети на неврозата… между обичайната сигнификация и дълбините на микро-смисъла… като само первертът предотвратява тези две опасности в края на едно приключение, преминавайки през неврозата и дезинфекцирайки се срещу психозата.
Това наподобява клинична версия на алтернативата между ред и хаос, между предустановената диференциация на неврозата и гмуркането в недиференцираната психоза.
Натрупването предполага дистрибуция и циркулация, предполагащи пазар на самосаботажни сривове и безсмислена конкуренция в преиначената форма на сливане между университетски и господарски дискурс.
Процедурата на перверзно повторение при Дельоз буквално повтаря процедурата на булеанови power sets.
Повторението се състои в дублиране, редублиране и изместване като гигантски нагъвателен механизъм (fold, folding е повод да се говори за шивашка онтология при Дельоз за разлика от гепистката онтология на протагониста Жижек). Ницше повтаря Лайбниц, той е дубльор (doublure) на Лайбниц. Но Лайбниц вече повтаря Ницше, точно както всички стоици по своя си начин повтарят Лайбниц и Ницше. Ницше на свой ред повтаря Спиноза в не по-малка степен, в която Бергсон е повтарян в Спиноза и обратно, всеки бивайки дубльор на другия. Кант е повтарян от Маймонид, както Платон е повторен в дублиране, което го реверсира. Затова е излишно да се чудим дали Дельоз е повече платонист, спинозист или лайбницист или ницшеанец, тъй като всички те са повторени един в друг, и т. н.
В известен смисъл откритието на перверзията се дължи на нашата епоха (цит. по David Lapoujade).
Открива се грандиозно време на коекзистенция, което не изключва преди и после, а ги свръх-налага в стратиграфически ред. Това е безкрайно ставане (becoming, Werden) на философия в диагонален разрез на историята й, без да се смесва с нея.
Тази неочаквано възторжена постмодернистка версия фактически е описание на философския симптом, който вече споменахме, универсален и сингулярен, витален и морбиден.
Опасността идва от това, че хипер-свързаното тяло се намираше преди във филологическа, а сега в дигитална некроза.
Разточителството на една оскъдица не е само философска болест, но и булеановата болест на космоса.
Знаем го от собствен опит на писане – когато не ни достига булеанова мощ, ние анаколутизираме, тъпчейки на място, мечтаейки да овладеем и задържим пазара и алгоритмичния интерфейс на базата данни, които никога не ще успеем да преровим, и тогава търсим оправдание в изчерпаността на психическите си ресурси като свойствен лимит на кибер-сферата.
Писането отдавна е индустриализирано и комодифицирано по буржоазен привкус, всъщност то никога не е било друго, освен в пакет с фетишистката си подоснова.
Някога Ницше вилнееше срещу метафоричната безизходност на истината, сега лингвистичните оръжия са се сменили и изфинили – анаколути, метонимии, металепсиси, ерозиращи хиатуси, объркващи паратаксиси, цитати, ремикси, клопки за окото, които сякаш ни пращат за зелен хайвер…
Математическите оръжия на Бадиу, с които той ще се опита да замести вилнеещата модерна софистика, ще бъдат посрещнати с презрение не само от Ларуел – поредният винтидж – в една изгубена битка. Говори се, че преди немного време неприятели на Бадиу са наели цял екип математици, за да оспорят неговата set-theoretical онтология.
Бъди set-theoretical, девиз на Бадиу, бъди Булеано, анаколутен, incl.
Неговата доктрина на неразличимости обаче е със същите неустановени генерични апертури или сайтове, както ги нарича Бадиу, по-точно взривявани ключалки на аномална събитийност.
Събитието, което изчезва още преди появата си – какво друго е това, освен триумф на анаколутно дублиране?
В крайна сметка не трябва ли да приключим онтологическите си терзания с прочутият стих: Who can tell the dancer from the dance? (W. B. Yeats, “Among School Children”).
Усещането е същото като наставленията за разказване на приказка – може да е било и може да не е било, може да се е случило и да не се е случило.
Лингвистичните резерви на писане изглеждат изтощени и пред изчерпване.
Ситуацията с четенето не е по-добра.
Алегорията на четене разказва невъзможността на четене (Пол де Ман).
Структурата на езика изглежда разколебана изцяло в онтико-онтологическите си параметри.
Късният Лакан ще заяви, че е бил заблуден от лингвистиката, но неговите матеми според собствените му признания са преплетени с лингвистични елементи. На старини той се отказва и от тях.
Писането на бедствието се обръща в бедствено писане, разкрива изначалната травма на писане, симулираща неописуемото, непреставащото да не се записва.
Бедствието е безпричинното (gratuitous), от което няма изплъзване.
Безпричинното, което ни измъчва безпричинно.
Булеанова полисемия – езикът е ред и универсалност, една оскъдица на думи, която обскурантистката литература ще размножи с цената на ексцентричност и дельозианска содомия, с всякакви лексикални и синтактични хватки, докато не се стигне до дигиталната сингулярност.
Филологизмът трябва да бъде заместен от ъпгрейдвани киборги на инфо-сфератата – как ще стане това? как ще се даунлоудват и принтират трилионите въглеродни клетки в тялото?
Ние сигурно сме процесорни машини на въглеродна основа, но не дотам.
Очакваме като Джон фон Нойман чудото да се случи на десктопа – спонтанна генеративност на самокопиращи се клетъчни автомати.
Човекът, изместен от числото – какво число? Ако ние не знаем какво е числото, не знаем и какво е човекът – това е твърдение на Бадиу, който все пак минава за математик във философията.
Или деленията на Дельоз – естествен алгоритъм, машинен алгоритъм и литературен контур – в една неясна визия като поредно антропоморфно петно във визията за чист свят.
Или версията на медиен философ като Китлер:
Гърците са живяли в аналоговия свят на цели числа.
Когато се въвеждат десетични дроби, за да разделят гръцката октава на дванайсет еднакви части, резултатът е еднакво темперирана хроматична скàла като стандарт за музикалните инструменти и за композираната от тях музика на симфонии и сонати като доминантни форми през втория милениум.
Тази модерна музикална система не е базирана на елегантните хармонии на цели числа и техните отношения, а на потенциално безкрайните реални числа.
Това различие, ако го има изобщо, е решаващо за Фридрих Китлер.
Човешката култура е наложила свои организационни принципи на конфигурация, продължена в математическото море на реални числа и технологически медии, свързващи ги с човешкия сензориум.
Тези принципи – бог, смисъл, човек – са опасни фантазии за медия-философията на Китлер.
С Тюринг на базата на изчислими числа се появява нова чиста азбука, която да замени фрагментираните знакови системи на Средните векове с техните произволни организиращи принципи.
С модерните компютърни операции на универсална дискретна машина, с тяхната самореференциална манифестация сякаш може да се счуе ехото на древни хармонии, белия шум на Сирените.
Двоичната записваща система, ползвана от Тюринг, е еднакво способна да кодира думи и числа, а впоследствие звуци и образи, също дигитизирани.
За Китлер универсалността на бинарно кодиране е реинкарнация на гръцката азбука и позволява да се разгърне същностното единство на писане, число, образ и тон.
В асемблажа на персоналния компютър се връща предполаганото богатство на гръцката култура.
Еволюцията зад гърба ни се разкрива като поява на медии, способни да четат и пишат самите те, една интимност на медиални субекти, процедиращи без човешка намеса.
Съвременните интелигентни машини, както е схванал Тюринг през 1936, не са за нас човеците.
Нарастващата миниатюризация и акселерация на дигитални технологии позволява все по-дълбоко и фино процедиране на материята до нейната кристална структура, която захранва обратната връзка с все по-мощни и бързи технологии.
Лаканианският Холи Граал е изнамерен в директния микрофизически и темпорален линк между Реално и Символно с цената на изличеното Имагинерно.
Хората от този момент са толкова полезни и необходими, колкото конски впряг за космическо пътешествие.
Задава се един ксено-хроничен сценарий – цяла инфраструктура на линкове и шорт-кътове редом с човешката история, която става излишна.
Голямата медиа-базирана мадлена на Пруст е моментът, който ни води при Сирените.
Медиите са като марксовата суицидна буржоазия – те са собствените си гробокопачи, тъй като техният успех подготвя сцената за преодоляването им.
Всички медийни устройства на късния 19 век, комбинирани с аналитически конструкции като тези на Фройд, които ги имитират, могат да полагат следи без субект. Писане без писател регистрира невъзможната реалност в основата на всички медии: бял шум, първичен звук, алеф. Писатели и писане са случайни събития в шума, който произвежда случайности и никога не може да бъде превъзмогнат от своите случайности.
Същността на човека мигрира в апаратите. Така нареченият човек е разцепен на физиология и информационна технология.
В наратива на Китлер човекът е отстранен от мрежата на медиите, които вече говорят директно една към друга, обръщат се директно, без посредничеството на юзъри и агенти като двата грамофона на Кафка, говорещи си един на друг в любовна обстановка.
В мястото на човешкия агент сега има една празна точка на пресичане, конституирана от статистически обобщения и несъзнавана простота.
Въпреки преувеличенията на техно-утопията в това има доста правдиви акценти.
Изгубеният монопол на писането е очевиден. Изгубеният монопол на исторически разказ – също.
Дигиталното си връща монопола, който винаги е бил негов.
Мястото на човека се открива дори не като точка, а място на струнно оркестриране.
Все пак не става ясно защо хармониите на цели числа, Сирените, са преобладаващи – не е ли това аналогов момент?
Чиста азбука, чист свят без антропоморфни петна – и това е твърде аналогова представа.
Белият шум въплъщава императива литературата да се стреми към собственото си изчезване.
Но съблазънта на машинния живот е двойствена.
Капиталистическата машина не е способна да си достави такъв код, който да покрива целостта на социалното поле. Машинната съвместява катастрофизма си.
Няма такъв могъщ алгоритъм на алгоритмите, както няма и Bereich aller Bereiche за Хайдегер (Габриел Маркус ще потърси вдъхновение точно в подобни изрази за екстравагантните си теории).
Вместо това капиталът замества липсата на такъв код с парите, създавайки аксиоматика на абстрактни количества, която поддържа движението към по-нататъшно де-териториализиране на социуса, съгласно жаргона на Дельоз, чиято страст към абстрактни машини едва ли може да се отрече.
Драйвърите на капитала са по-силни от чиповете и компютрите. Развързвайки нещата, те ги пренастройват единствено за печалба.
Милитаризмът и консуматорската стихия се харчат заедно, както биополитическото давление и спектакълът, със замаскирани механизми на въздействие.
Капиталът сякаш е по-пригоден за рекурсивните движения и ретроактивни обрати, разглеждани като онтологизирани състояния. Назад и напред, във всички посоки и заменяйки всичко със собствените си иманентни закони – това е капиталът в действие. Граница на самия себе си, която постоянно измества, за да остане негов собствен лимит.
Дельоз, който обвързва своите прословути ставания-друг с множественото и с различието, неволно може да се окаже певец на капитализма, какъвто го припознават недоброжелателите му.
Нека да импровизираме. Ние сме 5 процента карантия и 95 процента околна среда. Процесорни машини на въглеродна основа. Пакети с време на съсирено нищо. И дигиталният такелаж, който се опитваме да изнесем от аналоговото тяло.
Вместо Id на несъзнаваното, програмата трябва да дойде.
Ние сме в очакване изкуствената интелигентност да проработи.
Китлер, следвайки Тюринг и кибернетиката, твърди в „Грамофон”, че политиката вече е вътре в черната кутия на модерната технология и че способността ни да анализираме структурите на контрол върху артикулацията на изявления все повече намалява: потоците данни, които някога биваха улавяни в книги, а по-късно в записващи устройства и филми, сега изчезват в черни дупки и черни кутии, които като изкуствена интелигентност ни казват сбогом по пътя си към анонимни висши команди.
Предишните аналогови медии, които структурираха информационните потоци, бяха по-твърди сили на контрол. Дискретните медии на Тюринг са алгоритмични, тоест дигитални – субект едновременно на логика и на контрол. Те могат да бъдат презакодирани, обработвани и отрицавани.
Техническите медии, развити през последната война, са притиснати в услуга на тотализираща и нарастваща технологическа организация.
Компютърът от самото начало говори езика на висшите ешелони.
Интерфейсът, тази нова идеология за Александър Голоуей, е измиване на очите, за да дистанцира потребителите от хардуеъра и да ги подведе под командите на Майкрософт.
Властта буквално е затворена в чипове за Китлер. Трябва да изоставим старите представи за властта като функция на т. н. общество, като обяснителен модел обществото е станало излишно, откакто потоците данни изчезват в техническите медии.
В новата ситуация не само монополът на писането е изгубен, но и на философията. Ларуел чука на отворена врата.
Грешката на философията е, според Китлер, че продължава да полага съзнанието в самосъзнанието. Би трябвало тя да следва примера на лаканианската психоанализа и да приеме, че съзнанието е само имагинерна интериорна визия на медийни стандарти.
На този техно-утопичен бекграунд претенцията на Маларме да търси тоталната дума и тоталната книга не изглежда чак толкова неосъществим проект.
Но какъв проект все пак, след като от Адорно знаем, че всяка тоталност е фалшива. Или на езика на Лакан – няма друг на Другия. Дори и да мога да артикулирам желанието си, трябва да го направя в медиум – Другия или цялото поле на интерсубективност – които самите не могат да бъдат артикулирани. Липсата на друг на Другия означава, че няма перспектива, от която Цялото да бъде обгледано, защото обглеждащото се нуждае да бъде означено вътре и така се проваля в трансцендирането на Цялото.
Ние страдаме от аспектна слепота. Човешкият субект е като вестоносеца-роб от древността, на чието обръснато теме е изписан кодицила на смъртно проклятие, без той да знае нито смисъла на текста, нито на какъв език е татуиран скалпа му, докато спи.
Именно тази анонимност на символния регистър е обвързана с анонимността на смъртта.
Символният регистър е Другият, митично място, където са се утаили безброй анонимно преплетени смисли, непрозрачно и нееднозначно място, от което заемаме език и слово за комуникация, като така се превръщаме в непрозрачни един за друг.
Ние получаваме своята хуманност от нещо напълно нечовешко – отпечатъци, знаци, следи, звуци, травматични белези и татуси.
Уличните графити не искат ли да ни върнат тъкмо към този амбивалентен произход на езика?
Само като репресираме, забравяме и мистифицираме реалните детерминанти на своето битие можем да се превърнем в субектите, които сме.
И тогава странно трансценденталния въпрос, който Бланшо поставя – какви са условията за възможност за литература – не изглежда толкова неуместен.
Също като землемерът от Замъкът на Кафка (1926) писателят е принуден да обитава пространство, където липсват условия за реално обитаване, където си принуден да живееш в неразбираема сепарация. Сепарацията между индивид и свят бележи издигането на литературното въображение, но това „където” е атопия, анулирана voided позиция, която изключва обитаване, докато индивидът се превръща в предавател на анонимен изказ, резониращ в пустотата. В пустинята на литературното пространство езикът губи комуникативната си сила, но печели куриозната способност да накара мълчанието да говори: „поетът е този, който чува език, който не е свързан с нищо чуваемо”.
Докато за Хайдегер обитаване и изкуство са свързани в споделена свето-творяща активност, Бланшо търси друга роля за изкуството, където едно пространство, различно от света, и една естетическа активност, различна от произведението на градеж, строителство, стават достъпни за мисълта и творческата практика. Това пространство не е населено от този вид поетическо обитаване, което Хайдегер визира в добре познатите анализи на Хьолдерлин, Тракл и Рилке, а е прекосявано номадически от блуждаещи рефрени, които преначертават лимитите на територия към едно абсолютно Вън (Outside).
Сигурно може да се вярва на това разграничение, което прави Саймън Кричли, тъй като той е голям познавач на Хайдегер.
Изкуството съгласно Бланшо, далеч от това да разяснява света, излага подлежащия му пуст тъмен субстрат и възстановява в наше владение екзотичната му същност, примерно чудесата на нашата архитектура сведени до тяхната функция на временни пустинни убежища.
Бланшо и Хайдегер са съгласни, че изкуството не води (противно на класическата естетика) към един идеален свят зад реалния свят. Изкуството е светлина. Светлина отвисоко за Хайдегер, правейки света основополагащо място. За Бланшо това е черна светлина, нощ, пристигаща отдолу (Левинас).
Условията за възможност за литература отвеждат към нейната невъзможност.
Бланшо внася различие между Произведение на писателя и самото желание за писане… което надвишава конфекцията на Произведението и е истинският произход на литературата.
Но желанието винаги е желание на друго желание или за друго желание, неговата произхождение (originality) е винаги вече интерпретация.
Желанието за Бланшо има за източник усещането за тревожност, страх, ужас, още по-разливащи се думи, които са преди и отвъд възможността за експресия в езика, при Дельоз е същата spillover експресивност, надхвърляща конвенционалните граници на езика.
Опитът на dread-хорър-Angst се асоциира с „нищото”, друг двусмислен термин, който е едновременно квантор и съществително име, заради което Бланшо настоява, че писателят няма нищо за изразяване.
Имаме един несигурен опит на границата между екзистенциално и онтологическо и, от друга страна, между квантор и субстантив, което в случая смятам за анаколут в скоби.
В негативен смисъл писателят няма изобщо нищо за изразяване.
От друга страна, писателят активно изразява нищото, разбирано като позитивна сила на неясност (obscurity).
Излиза, че нищото на писателското желание с източник в тревожния страх е неясното произхождение на литературата.
Изкушението е да се разпростре силата на литературата до негация на света… като опит да го промени чрез въображение, интерпретация и литературна инвенция.
Влечението към смъртта, пренаписано на символен език или като прост нихилистичен жест, в своята екстремна крайност би превърнал писателя в революционер или терорист.
На това ниво писателят е обсебен от силата на езика да господства над реалността и да я променя със съответните рискове да излезе деспот или политически актьор. Тази схема на писане има сходство с философския език, който също иска да улови света, но може да го стори само като го редуцира в бледа сянка на себе си.
Кричли смята, че тук Бланшо авансира пропозицията, че езикът е убийство, актът на именуване или заместване на усещането с име ни предоставя нещата, но във форма, която ги лишава от битие. Човешкото слово е унищожение на нещата qua неща и тяхната артикулация през езика е наистина техния предсмъртен хрип.
Второто ниво на литература поема противоположния път в опит да улови неясното. Тъй като нещото-в-себе си е отвъд ясните концепти и всекидневния език, писателят се опитва да изрази неясното чрез поезия или експериментални методи като автоматично писане. На това ниво литературата се превръща в търсене на този момент, който предхожда литературата. Изкушението и смъртта, които литературата репрезентира на това ниво, е надеждата, че може да бъде спечелен достъп до нещата-в-себе си чрез екстатично несъзнавано, сливане на писателя със света преди езика и съзнателната мисъл.
Това второ ниво на литература също е осъдено да се проваля, защото дори и такова сливане да успее, няма възможност да се улови такъв опит в лингвистична експресия. Мистичната уния е фундаментално неизразима.
Следва признанието, че и най-ясният дискурс има своите слепи петна, както и че поезията е способна да поражда понятия. Литературата е несводимо амбивалентна и тази несводимост, разбирана по-широко за всички форми на смисъл и истина, е фундаменталният възглед на Бланшо.
Нека да вметнем тук, че истината не съществува и за Лакан. Зад завесата на истината няма нищо, освен призракът на кастрация. И противно на свойствената си ексцентричност, Лакан предприема изненадващ ход.
Математа е предавател на знание без истина. Това е, което можем да постигнем, малки стъпки в Реалното.
Докато (не)стъпката отвъд на Бланшо очевидно е с много по-силен метафизичен акцент.
Във всеки случай вярата в онтологическия език на Хайдегер е дълбоко накърнена от преноса си във френски контекст.
Литературата се свързва с определена сила на фалшивото, както я нарича Дельоз, изцяло негативна сила, която компрометира философските истини и тотализирания смисъл. Това е паразитна сила без собствен ресурс, определено „слаба сила на фалшивото”, компенсирана от друга „силна” сила на фалшивото, която не толкова прекъсва и подрива статуквото, колкото се стреми да създаде нови обекти и начини за разграничаване между истинско и фалшиво.
Голямата тематика на литературата днес е един прекъсвателен режим, който Пол де Ман нарича „негативно застраховане”.
Накратко, всички потенциални функции на литература и език биват презакодирани в постмодерен маниер да прекъсват и подриват… понякога да подриват самото подриване.
И наистина днес сме свидетели на откровена деградация на тази сила на фалшивото – негативна или афирмативна – в медийната индустрия като невротично производство от всякакъв вид – всички тези приказки за пост-история и пост-истини, рефлексивни лъжи и умишлени заблуди, нонсенс, оскърбления, речи на омразата, порно жаргони, слогани изопачавани от détournement, блиц-данни на постоянен информационен стрес, благородни лъжи и т. н.
В своята псевдо-ангажираност с бремето на тоталното, тоталитаризмът комично го олекотяваше, но сега това бреме се стоварва върху всеки един от нас със сингуляризираната си (фа)шизоидност.
Предишните исторически деятели бяха изместени от откровено пуст субект на несъзнаваното, в който напразно се налива историчност?
Дельоз твърдеше, че проблемът на изкуството не е да репрезентира или съчинява форми, а да улавя сили.
Но ако тези сили са сбор от хаотични тенденции, това означава, че им е отказана всякаква каузалност.
След загубата на детерминистични закони, колкото и фалшиви да са те, ние се оказахме изправени пред други противоречиви сили на фалшивото, ocasio замести causa.
Литературният онтологизъм на Бланшо изглежда все по-оправдан на фона на бедствените битийно-исторически и езикови дефицити в разкъсания интерфейс на света.
Безпричинното е излишествено, неоправдаемо, незаконно, външното на закона, бонус.
Откъснатост от всичко, включително от самата откъснатост.
Което остава без да остава.
Absent cause е същото по линията на Алтюсер/Фр. Джеймисън – анаколутен хиатус в сърцето на произхода – на езика, труда, историята и космоса. Абсентизъм. По-радикална игра от verbergen/entbergen на Хайдегеровото гръцко Seyn. Присъствието на едно отсъствие. Ab-sense ще бъде разчленено, деиктирано, за да се търси отсъствие/присъствие на смисъл, отсъствие на сексуална връзка и т. н.
Няма причинност per se, наистина тази причинност постоянно бива измествана от съвпадение и съседства.
Бадиу адмирира Хайдегер за това, че иска да премахне гаранцията за конзистентност чрез причина-cause.
Няма разумно основание за битие, няма каузален принцип, подлежащ на факта за съществуване на нещата, който факт изниква като чист бонус
Срещу Карл Шмит, чудото не е име за изключително събитие, което нарушава природните закони, а по-скоро име за самия факт на битие като това, което е несводимо до никакъв каузален принцип. Самото съществуване на света е чудо, независещо от закон и фундиране.
Явяването (advent) на света като чудо ще бъде споделяно и от Витгенщайн, и от Ларуел. Какво е това? Анти-философия или не-философия?
Триплетът истина-знание-Реално за Бадиу оформя границата между философия и лаканианска психоанализа. И Лакан употребява всеки член на требъла по много по-различен начин.
Единственото оправдание на Реалното е в требъла.
Защото философията обича опозиционалното Две. Ако има истина като смисъл на Реалното, противното ще е нонсенс.
Реалното ще е ноуменално, защото му липсва феноменалност.
Лакан отхвърля това: Реалното е несводимо и ноуменално, и феноменално, защото трябва да бъде мислено в отношение със символния регистър, тоест езика.
Реалното не трябва да бъде ограничавано в опозицията смисъл-нонсенс. По-скоро няма истина-смисъл на Реалното, защото то е ab-sens, от-съствие на истина и знание.
Така требълът е възстановен. Истината и знанието са отсъстващи в Реалното.
Но тогава какво може да се каже за такова Реално? За Лакан има трети начин, трети термин. Реалното е регистър на ab-sens в режимите на истина и знание. Требълът отново е тук.
Стената на Реалното е посрещана не като нонсенс, не като проста опозиция на двойката истина и смисъл, и сигурно не и като ноуменално измерение и лимитирана фигура във феноменологията на знание и мислене, а по-скоро като отсъствие на отношение. Реалното е ab-sens, каквато е терминологията в l’Étourdit, Реалното е субтракция, оттегляне и нулевост на смисъл.
Аb-sens означава отсъствие на решително важно отношение, отсъствие, което не прави смисъл.
Отново, ние срещаме Реалното като невъзможното в сърцето на символния ред.
Всъщност срещата с Реалното винаги е размината. Реалното е неуспехът на формализация, станал реален в езика и в света на символи.
Реалното е нулевост, пустота на смисъл като отсъствие, като невъзможност за отношение.
Но философията е мислене на отношения, което пропада или се сблъсква със стената на невъзможно-Реалното, защото в сърцето на Реалното има едно невъзможно отношение, което трябва да се мисли.
Разбира се, невъзможното отношение е невъзможност на сексуалното отношение.
И това ни връща към лаканианската доктрина на Едното, което е чиста разлика. Невъзможността на сексуално отношение е конкретна и универсална инстанция на не-Едното, на Едно-стта.
Това е фундаментална форма за психоанализата на Едното като разлика.
Едно невъзможно отношение, което отваря философската сфера на Едното към а-сферичното измерение на Едното като разлика.
Това, което е несводимо в психоанализата, е срещата с функцията на Реалното като радикална другост, формулирана сега като ab-sens на истина, като стена на невъзможното. Несводимата другост на Реалното, несводимата невъзможност на Реалното сега е формулирана като невъзможност на сексуално отношение.
За да се изведе до равнище на наука и формализиране в мястото на езика, за това се изисква прекосяване на многогласовостта и вектора на имагинерното, така че тази невъзможност да би могла да се впише в Другия, който е направен за истина, и да й се придаде форма на матема.
Преходът от многогласовост към единогласовост (univocal) не е само преход от имагинерния към символния регистър, а от знание, което е непознато, несъзнавано знание, към равнището на знание, за което може да се каже, че е познато. Но това отново среща бариера, стената на невъзможно-Реалното.
Истината като objet a се разтваря, неспособна да се самоподдържа при приближаването до Реалното.
Несъзнаваното не е единство на битие и мислене. Доколкото е несъзнавано на говорещо битие, то се идентифицира със желанието и наслаждението. Несъзнаваното е фактът, че битието, говорейки, се наслаждава, и „не иска да знае нищо за това”.
Това наслаждаващо се говорещо битие не може да бъде сведено тотално до епистемично единогласие на матема. В своето наслаждение то е излишък спрямо единогласието. Истината като казване и като ефект на Реалното никога не е цяла, доколкото самото Едно не е цяло, а винаги не-Едно, Едното на различие.
Имаме триплет на истина-знание-Реално, триплет смисъл-нонсенс-абсенс, и триплет Символно-Имагинерно-Реално.
Потвърждаването на тези триплети служи за локализиране в сърцето на философския дискурс, в интимността на нейните двойки от истина и смисъл, и в опозиция на смисъл и нонсенс, на един дискурс, който е едновременно интимен и екс-тимен спрямо предходния.
Мисълта е наслаждение (jouissance). Лакан пояснява, че това ab-sense включва разграничение без смислено означение (чрез матеми, топология и други подобни) на последствията от липсваща връзка (rapport). Както Бадиу отбелязва покрай всичко това, единствената форма на предавателност за ab-sex sense, която е възможна, се намира във фигурата на математа. Няма език на Реалното, има само неговите формули.
Бадиу нахлува като елеатски чужденец в света на лаканианската психоанализа, за да подведе матемите на Лакан под своите четири условия за философия – наука (в частност математика), изкуство (в частност поемата), политика (в частност политика на еманципацията), и любов (като процедура на истината за дизюнкцията на сексуалните позиции, джендър-профил, както го наричат сега). Задачата е да се компосибилират и съберат истините на базата на пустотата.
Смисълът и истината обаче са извън тези условия, те понякога се вмъкват вътре в човешката история като дори неелеатски чужденци, за да се измъкнат отново, нещо като Откровение, което Бадиу забравя да включи в условията, ето защо неочаквано заключава: предлагам да наричаме религия всичко, което предполага, че има приемственост между истините и циркулацията на смисъл.
И когато Лакан заявява, че наслаждението е сестра на истината, това не е ли близо до религиозно предложение?
Писане, което не скрива презрението към самото себе си, за да го прехвърли върху друга обожествена част от себе си – фактически това е ницшеански ресентимент в онтологически мащаб. И дори философите не са имунизирани спрямо него. Не-философската нагласа на Ларуел дали си спестява подобни подозрения?
Dasein е специфична крайна игра. Логосът е локално събитие за Dasein. Екологията на собственото (Eigentlichkeit) разчиства несобственото заради чист контакт, всъщност за клонинги на несобственото или нелепо изникнали чужденци. Ако трябва някакви неща да се вземат пред вид, това е несобствен футуризъм, където нищо не е сигурно. Такива като Александър Дугин ще търсят множествени Dasein, евразийски вероятно.
Истината е само за определено Dasein и после отлита безработна. Истината на Unverborgenheit е Verborgenheit на истината, в тази циркулярна логика се угоява идиомът на угоявашите се стада в безработното пладне.
Хайдегер е забранявал на студентите си предишни интерпретации на Аристотел и Платон – те трябва да бъдат доставени сега, в прословутия кайротичен момент, за който не е подозирал, че ще бъде преусвоен дилетантски от т. н. just in time капитализъм, съвсем неметафизичен, както по всичко личи.
Но Хайдегер ще се продължи да се придържа към странната си Gelassenheit-обсебеност – думата, която държиш, те държи. Не ти имаш словото, а словото те има. Не ти имаш ръка, а ръката те има. И т. н. Една екология на собственост, която те разсвоява.
За да стигнем до изненадващия пример с православната света София, която ни мисли, преди да мислим, и е взела думата, преди да я вземем и омърсим – това ли е изначалното мислене на изначално начало…
Тази тревожна бедствена съвместимост на присъствие/отсъствие, идентичност/различие, универсално/партикулярно, реверсиране и презаписване, Grund отвеждащ към Abgrund, метафизична тяга на самоотнесеност, защо не унилатерална дуалност на Ларуел като друг некорелационистки коректив… всичко това сякаш все още е задължено на паразитния монолит на писане.
Абстиненция в търсене на първичен смисъл, свръх-интензивен смисъл – дельозианският sense-event, лаканианският ab-sense и ab-sex sense.
Тъмният прекурсор на всички катастрофизми, знакът-token на всички времена на Пиърс, разпознаван във всички типове катастрофи, в системата на транс-текстуална правдоподобност.
Бедствието, което имитира живота, а не обратно. Или може би го клонира.
Бедствие и писане – изместени в екстремна екстериорност – където не са бедствие и писане в обичайния смисъл, защото биха били сензори в симулатор или в Сцената, технически артефакти.
Но те са свръх-сензорни, sense-event в радикална интензивност като радикална пасивност.
Никога нито веднъж, но все още веднъж.
Не връщане на нещо, а самото връщане.
“Outside. Neutral. Disaster. Return.” Това са имената на четири ветрове, казва някъде Бланшо, четири ветрове, които духат отникъде през цялата книга. Връщане: доколкото сполетява собственото си сполетяване, бедствието никога не сполетява. Нито веднъж, но все още веднъж. То повтаря, но не и нещо; то е повторение на нищо случващо се, то е вън от областта на феномени, на опит… то не е връщане на нещо, а връщане на „самото себе си” (цит. по преводачката на Бланшо Ан Смок).
Голямото изплъзване извън феноменалните и сенсуални силуети. В чистото различие от никаква степен и никакъв вид.
Тази безработност на писателска онтология всъщност е борба за полпозишън. Маскирана като металептични приплъзвания на връщане, което е невръщане.
Разходящи дефилета на изречения и неизречения.
Фланьорска онтология, която съвсем не е безобидна разходка.
Тази резистентност на бедствието-текст при Бланшо е преднамерена. Текстът умишлено е отблъскващ, и не ни остава друго, освен да дублираме отблъскването, да превключим на булеановска предавка, да сортираме картончета с цитати като съветски партиец – катастрофата на тоталитарно-бюрократичната система, разнесена по всички ъгли на света или в катастрофичния западен пазар на либерални идеи – да булеанизираме, анаколутизираме, гьоделизираме, фланьоризираме в машинния phylum/пълнеж, в дигиталната лилипутщина на ларвени субекти.
Включени в диаграматичната абстрактна машина на битката като изключени.
Войници на космоса и фланьори в перверзните пасажи на мегаполиса.
Накрая ти разбираш – историята е на депортираните, на депортирани тела на чужденци и думи, без Изход.
Наистина ли разбираш?
ЗЛАТОМР ЗЛАТАНОВ
———————————————————————————————————————
—
Нощни плажове 