PAUSE FOR THOUGHT: MONEY WITHOUT VALUE IN A RAPIDLY DISINTEGRATING WORLD
Fabio Vighi
Ускоряването на “парадигмата на извънредните ситуации” от 2020 г. насам има проста, но широко отричана цел: да прикрие социално-икономическия колапс. В днешната мета-вселена нещата са точно обратното на това, което изглеждат. Откривайки Давос 2022, директорът на МВФ Кристалина Георгиева обвини пандемията и Путин за “стечението на бедствията”, пред които е изправена световната икономика в момента. Няма изненада в това. Самият Давос не е конспиративен център, а рупор на все по-паническите реакции на елитите към неуправляемите системни противоречия. Сега тълпата в Давос се крие зад лъжи като група нервни деца. Макар да продължават да ни убеждават, че предстоящият спад е следствие от глобални неблагополучия, които са изненадали света (от Ковид-19 до Путин-22), обратното е вярно: причината за тези “нещастия” е затъващата икономика. Това, което ни се продава като външни заплахи, всъщност е идеологическа проекция на вътрешния лимит и продължаващото разлагане на капиталистическата модерност. В системен план пристрастяването към извънредни ситуации поддържа изкуствено живота на коматозното тяло на капитализма. По този начин врагът вече не се конструира, за да легитимира експанзията на империята. Вместо това той служи за прикриване на банкрута на нашата пропита с дългове икономика.
От падането на Берлинската стена насам разгръщането на пълния потенциал на капитала, известно още като глобализация, постепенно подкопава собствените му условия на възможност. В крайна сметка отговорът на тази имплозивна траектория беше отприщването на глобални извънредни ситуации, които трябва да бъдат все по-трайни и допълвани от все по-големи инжекции от страх, хаос и пропаганда. Всички си спомняме как започна всичко в началото на хилядолетието – с Ал Кайда, “глобалната война срещу терора” и малкия флакон с бял прах на Колин Пауъл. Това освободи талибаните, “Ислямска държава”, Сирия, ракетната криза в Северна Корея, търговската война с Китай, “Русия-гейт” и накрая КОВИД-19 – в кресчендо от емоции. Сега изглежда, че се задава нова Студена война, може би майката на всички извънредни ситуации. Елементарната причина за този ход на събитията е, че колкото по-близо е системата до колапс, толкова повече се нуждае от екзогенни кризи, за да отвлича вниманието и да манипулира населението, като същевременно отлага падането си и подготвя почвата за авторитарната си смяна.
Историята разказва, че когато империите са на път да се сринат, те се превръщат в деспотични режими за управление на кризи. Неслучайно нашата епоха на серийни извънредни ситуации започна с пукането на “дотком балона” – първата глобална пазарна катастрофа. До края на 2001 г. повечето технологични компании фалираха, а до октомври 2002 г. индексът Nasdaq спадна със 77 %, разкривайки структурната слабост на “новата икономика”, задвижвана от дълг, креативно финансиране и обезкървяване на реалната икономика. Оттогава насам симулацията на растеж чрез инфлация на финансовите активи е защитена от производството на глобални заплахи, надлежно опаковани и продавани от корпоративните медии. Всъщност възходът на “новата икономика” в края на 90-те години на ХХ век не се отнасяше толкова до интернет, колкото до създаването на огромен апарат за симулиране на просперитет, който трябваше да функционира без посредничеството на масовия труд. Като такъв той разчисти пътя за неолибералната идеология на “растежа без работни места” – илюзията, възприета с ентусиазъм от левицата, че икономиката на финансовия балон може да разпали ново капиталистическо Елдорадо. Макар че тази илюзия вече се е разпаднала в лицето ни, никой изглежда няма желание да я признае.
Всъщност, откакто Вирусът се намеси, за да вдигне летвата за спешни случаи още по-високо (преди да бъде спрян и евентуално презареден за бъдещо повторно разгръщане), ние се върнахме към същите стари финансови измами. Макар че съвсем новата инфекция на Запада се нарича Русия – не на последно място и заради доказания й исторически опит (СССР) – от решаващо значение е да се оцени, че бързината на създаване на врагове и всяване на страх вече е отчаяна, тъй като се основава на агресивното отричане на структурния провал. Подобно на вируса, войната в Украйна ни предпазва от истинския ужас на тоталния социален срив чрез дълг и срив на фондовия пазар. Тази перверзна ситуация трябва да се развие до правилното диалектическо заключение: единственият начин да се сложи край на разрушителната поредица от извънредни ситуации е да се сложи край на самоунищожителната капиталистическа логика, която ги подхранва.
След края на последния период на масова трудова мобилизация – следвоенния фордистки бум – капитализмът навлезе в своята крайна криза, в която фиктивните пари все повече се откъсват от опосредстваната от труда стойност. Още през 80-те години на ХХ в. необратимата ерозия на трудовата субстанция на капитала, предизвикана от Третата индустриална революция (микроелектрониката), дава началото на транснационална кредитна и спекулативна система, която бързо прониква във всички форми на паричния капитал. Тази призрачна парична маса продължи да се разраства чрез самооплождане, доколкото – както вече беше отбелязано, наред с други, от Робърт Курц – само нейното изкуствено разрастване позволява мобилизирането на ликвидност в реалния свят. Икономическият растеж през 90-те години на ХХ в. се подхранваше от “механизъм за рециклиране”, при който търсенето, покупателната способност и производството на стоки и услуги се поддържаха от фалшиви (спекулативни) пари. Реалната икономика вече не се основаваше на трудови доходи и приходи, а се движеше от ценови спекулации с финансови активи – купчини фиктивни пари без стойностна субстанция. Този цикъл на псевдо-акумулиране, основан на финансова ликвидност, която се връща обратно в производството и потреблението, е определящото явление на нашия задвижван от дългове, инфлационен “спешен капитализъм”. По необходимост все по-големи количества фиктивен капитал в крайна сметка подкрепят производството, така че все по-голяма част от реалното натрупване участва в спекулативния процес.
Сегашната гротескна надценка на всички рискови активи (акции, облигации и недвижими имоти) предполага, че елитите ще продължат да използват своята политическа игра, за да спечелят повече време и да отложат спукването на дълговия балон, който започнаха да надуват години преди Ковид и Путин да станат любими изкупителни жертви. Пазителите на капиталистическия Граал са планирали за нас постоянно състояние на страх в отчаян опит да отложат шока от девалвацията на валутата, който назрява от десетилетия. Макар да го правят с все по-цинични методи, те изглежда са единствените, които поне осъзнават, че подобен шок би поставил световната система на колене. Ето защо финансовата аристокрация е готова да направи почти всичко, което е по силите ѝ, за да осигури удължаването на нашия умиращ икономически модел. По този начин те демонстрират по-добро разбиране на нашето състояние от онези, които на теория би трябвало да са в по-добра позиция да го оценят: така наречената постмарксистка интелигенция заедно с постмодерната левица във всичките ѝ несъществени превъплъщения. За съжаление, “полезните идиоти” от левицата отдавна са предали фундаменталния си мандат да критикуват политическата икономия и по този начин са пряко замесени в разгръщащата се катастрофа.
Технократите на кормилото на “Титаник” имат повече от предчувствие, че корабът ускорено се приближава към айсберга. След като са изчерпали политическите си възможности (както в неотдавнашния дебат “строги икономии срещу стимули”), те са предпочели да насърчават непрекъсната програма на страх и пропаганда в опит да управляват неуправляемото (to manage the unmanageable). Важното е, че те знаят това, което за повечето от нас изглежда контраинтуитивно: че сривът на нашия остарял начин на производство може да бъде отложен само чрез 1) постоянен поток от извънредни ситуации в световен мащаб, 2) контролирано инфлационно разрушаване на все по-непродуктивната реална икономика и 3) авторитарно преобразяване на либералната демокрация.
Следователно болният театър на украинската война, както и злокобно раздуханата афера “Ковид”, е следствие от паническото осъзнаване на елита, че колапсът вече е настъпил. Всъщност днешните мениджъри на “кризисния капитализъм” знаят, че сривът е необходим, за да се появи нова парична система. От решаващо значение е, че те също така осъзнават, че сривът трябва да се случи като планирано разрушаване на настоящия модел, което ще им позволи да запазят и дори да укрепят властовите си позиции в рамките на предстоящата нео-феодална капиталистическа норма. Разпределението на храната и енергията, масовото обезлюдяване, социалният кредит и паричният контрол чрез цифрова валута отдавна са заложени в капиталистическия пай на бъдещето. Вероятно този сценарий вече е част от колективното ни въображение, тъй като ни убеждават в неговата неизбежност поради форсмажорни обстоятелства.
Украйна ни предоставя буквален образ на горния механизъм. Зад приказките си за морал нашите западни политици, под натиска на финансовите си шефове, продължават да саботират дипломацията, като налагат санкции на Русия и струпват тонове оръжия в Украйна, както и милиарди под формата на финансова помощ. Като изключим паралелното удобство на съмнителните оръжейни и парични сделки, целта е умишлено удължаване на конфликта, който превръща хиляди хора в пушечно месо, като същевременно раздухва пламъците на потенциална ядрена война. Както и при Ковид, парадигмата на страха е от съществено значение, за да ни накара да се подчиним психологически. За да добавим още една обида, ЕС продължава да купува руски газ и петрол, които са от съществено значение за поддържане на впечатлението за богатство. С други думи, европейските лидери искат хем да имат тортата, хем и да я ядат (want to have their cake and eat it): те вземат с едната ръка (санкциите), а с другата дават обратно (дори в рубли), за да си осигурят енергия и други стоки.
Следователно нищо не ни пречи да свържем поне две точки. Имаме свободно падаща икономика, чието затруднено положение едва се прикрива от пристрастеността ѝ към дългове и астрономическите “мега-балони” (“everything bubbles”). Имаме и воайорското зрелище на ежедневните касапници, умишлено лишени от всякакъв значим социално-исторически контекст и подхранвани от едностранчива пропаганда. Свързването на точките означава да се разбере, че целта на извънредната ситуация в Украйна е да се поддържа включен принтерът за пари, като същевременно се обвинява Путин за световния икономически спад. Войната преследва обратната цел на това, което ни се казва: не да се защити Украйна, а да се удължи конфликтът и да се подхрани инфлацията в опит да се обезсили катаклизменият риск на дълговия пазар, който би се разпространил като горски пожар в целия финансов сектор. Нека не забравяме, че фондовият пазар е своеобразен дериват на дълговия пазар, с който следователно трябва да се борави изключително внимателно. Докато “асистираното самоубийство” на реалната икономика чрез негативни шокове в предлагането изостря инфлацията на потребителските цени, последната осигурява временно облекчение на мега-балона на дълга, като по този начин отлага катастрофата.
Основната грижа на паричната политика в близкото минало беше стабилизирането на дълга, което намалява риска от събитие, което би взривило икономиката, а с нея и нашите общества. Непрекъснато нарастващият натиск на дълга трябва периодично да се облекчава, а за това помага ценовата инфлация. Как? Чрез намаляване на балона на пазара на облигации, тъй като инфлацията намалява реалната стойност на дълга. Разбира се, опасността е инфлационната динамика да заживее свой собствен живот (хиперинфлация). Същественото обаче е, че нашите господари са жестоко измамени: те нямат друга възможност освен да потискат реалната икономика, докато се опитват да удължат живота на всемогъщия, но опасно нестабилен финансов сектор. Това, което трябва да се избегне на всяка цена, е събитие, предизвикано от дълга. В сегашната изкривена обстановка всяко изкуствено нарастване на дълговия балон се нуждае от известно дефлационно облекчение, което днес е гарантирано от войната и нарастващия индекс на потребителските цени. Тази извратена логика става ясна, ако погледнем например маржин дълга в САЩ, който представлява заемен капитал, използван за опериране на фондовия пазар. От октомври 2021 г. насам маржин дългът е намалял с 14,5%, докато Nasdaq е загубил 17,6%. Ето защо Украйна е съпътстваща щета.
Тъжната истина е, че “войната на Путин” (както и “войната на Ковид”) отлага спукването на балона, поради което Украйна е принесена в жертва на олтара на едно продължително клане за свобода и демокрация. Истинската цел не е да се помогне на украинците (нито пък да се унищожи Русия), а да се изгони повтарящият се кошмар на “шока на Лемън”, който днес би ни потопил в хаос, заличавайки тънката фасета на паричното благосъстояние, която ни пречи да се взрeм в бездната. Изводът е, че кликнатата с мишката незабавна ликвидност е единственият обект, който има значение за основаната на дълга финансова индустрия. И като издухват квотите на дълговия балон чрез ерозия на покупателната способност и свиване на търсенето, финансовите елити незабелязано се подготвят за още програми за количествени улеснения (Quantitative Easing programmes), за да залеят допълнително системата с необходимите ѝ пари. Нови количествени улеснения QE, може би с друго име, могат да бъдат обявени скоро, макар че за тях може да е необходим тласъкът на контролирана авария, достатъчно сериозна, за да гарантира незабавни печатарски действия. В това отношение прецедентът от 2018 г. не бива да се пренебрегва. Тогава претенцията за количествено затягане (намаляване на баланса на Фед) продължи само няколко месеца, преди да бъде принудена да направи обратен завой. А когато през лятото на 2019 г. хазартът беше опитан отново, кризата на репо пазара от средата на септември напомни на всички колко съществена е базуката за ликвидност на Централната банка.
Изводът е, че ако паричните инжекции на централните банки бъдат прекратени, бързото повишаване на основните лихвени проценти би довело до опасност от срив на пазара и фалити по целия свят. Така че или всички ще играят по сценарий, или цялото шоу ще бъде отменено, а с него и системата. Днес вече виждаме ефекта от неотдавнашното повишаване на лихвения процент с 0,5 % от страна на Фед върху пазара на недвижими имоти в САЩ. Повишаването на лихвения процент доведе до повишаване на лихвите по ипотечните кредити, което потисна пазара на жилища. И все пак, ако нагласите на купувачите на жилища са на исторически минимум, то нагласите на строителите на жилища остават сравнително високи – което потвърждава, че вече не съществува значима връзка между реалните икономически условия и спекулациите с цените на активите; защото в крайна сметка именно Федералният резерв, купувайки с пълни шепи ценни книжа, обезпечени с ипотеки, надува балона на недвижимите имоти, когато търсенето намалява. Всичко това изглежда така, както изглежда паричната повърхност на екстремното управление на кризата. Но ако само изчегъртаме повърхността, ще се сблъскаме с основната причина за всички геополитически и пропагандни игри, които се играят: непоправимото стопяване на стойностната субстанция на капитала.
Избягалият от бутилката на Ковид инфлационен дух сега обвинява Путин, включително за “апокалиптичния” му ефект върху бедните. Той обаче се поражда от създаването на огромни количества “пари без стойност” (т.е. пари, които не са “покрити” от реално натрупване), които, вливайки се в реалната икономика, неизбежно обезценяват самия паричен медиум. Цените на стоките вече не растат в съответствие с пазарния закон за търсенето и предлагането. По-скоро всяко нарастване на търсенето се заплаща с пари, генерирани от икономическото нищо. Макар че обезценяването на валутата в резултат на разхлабената парична политика сега се изостря от негативните шокове в предлагането, предизвикани от Ковида и украинската война, всъщност то е светско явление, чиито корени са в разпадането на капиталистическата стойност.
Обикновено империите страдат от бавна и мъчителна смърт, тъй като отричат причината за своя разпад. Падането на ръководения от САЩ капиталистически свят започна преди повече от половин век и беше забавено единствено от вълните на фалшив просперитет, подхранвани от създаването на пари (дългове), които облагодетелстваха малък елит, като същевременно натовариха масите с колосални дългове и немотия. През последните 50 години федералният дълг на САЩ е нараснал 75 пъти (от 400 млрд. долара на 30 трилиона долара), а общият дълг на САЩ (частен и държавен) вече надхвърля 90 трилиона долара (53 пъти). Тъй като повечето валути са обвързани с долара от Втората световна война насам, тяхното обезценяване също е неизбежно. В продължение на повече от половин век САЩ постепенно унищожават своя хегемонен долар и свързаните с него валути, като същевременно започват непровокирани “военни операции” в чужбина. Всяка временна илюзия за просперитет е била купувана с войни, дългове и печатане на фалшиви пари.
Днешният тип инфлационна девалвация се появява за първи път като качествено ново явление през ХХ век. От началото на индустриализацията същественият характер на валутите е бил гарантиран от обвързването им с благородни метали, което в крайна сметка е приело формата на златния стандарт и основаните на него системи на централните банки. Краят на златния стандарт (15 август 1971 г.) бележи началото на ултрафинансовия икономически модел, който половин век по-късно ни води все по-близо до redde rationem, в контекста на колосална кредитна експанзия.
Глобалната криза на капитала сега се проявява под формата на нов пристъп на стагфлация (застой в икономиката с нарастваща инфлация), който навява спомени за 70-те години на миналия век. Сегашните затруднения в доставките и взривът на цените на суровините и енергията напомнят за ценовия шок на петрола от 1973 г., когато ОПЕК намали добива си в отговор на войната Йом Кипур. Тези сравнителни външни фактори обаче трябва да се свържат с обща вътрешна причина, която е породена от това, че капитализмът достига края на вътрешния си експанзионен потенциал. Стагфлацията през 70-те години на ХХ век бележи края на следвоенния бум, който съвпада с Третата индустриална революция и с рязкото намаляване на нормата на печалба, предизвикано от експоненциалния напредък в технологичната автоматизация на производството. Тогавашното кейнсианство се провали, тъй като реагира на икономическото свиване по типичния за него начин, а именно с програми за стимулиране, които успяха само да повишат допълнително инфлацията. В резултат на това капитализмът навлезе в нов инфлационен цикъл. Неолиберализмът предложи изход от тази безизходица. През 80-те години на ХХ в. той разби профсъюзите, както и съотношението между цените и заплатите и социалдемократическата илюзия, че капиталистическата система може да бъде поддържана само чрез политика на преразпределение на богатството – сякаш капиталистическото богатство е вечна, а не историческа категория, ограничена от диалектиката на паричния капитал, инвестиран в труд, произвеждащ стойност.
В началото на 80-те години на ХХ в. инфлацията е преборена чрез “шока на Волкър”, т.е. чрез повишаване на лихвените проценти (цената на парите) над или близо до нивото на инфлацията. Това предизвика рецесия в капиталистическия център и доведе периферията на империята (особено Латинска Америка) до тежка дългова криза. Но това спаси капитализма от системен колапс. В същото време финансовите пазари на САЩ бързо се разшириха и станаха доминиращи, докато производството на стоки в американския пояс намаля. Съединените щати се превърнаха от “работилница на света” във “финансов център на света” – трансформация, улеснена от американския долар, който действаше като световна резервна валута. Още през 70-те години на ХХ век капитализмът започва да потъва под тежестта на вътрешните си противоречия. Маркс го нарича “движещо се противоречие”, с което има предвид, че наемният труд е едновременно субстанцията на капитала и това, което трябва да бъде намалено в конкурентната война между отделните предприятия. Това противоречие, което е в основата на анонимния капиталистически стремеж към печалба, се превръща в открито саморазрушително противоречие през 80-те години на ХХ век, когато създаването на дългове и симулирането на растеж стават ендемични, за да се компенсира замиращото производство на стойност.
От 80-те години на миналия век насам световният дълг нараства много по-бързо от световното икономическо производство. Глобалният дълг трябва да бъде разглеждан в контекста: той подхранва основната заблуда, че финансовите спекулации предвиждат бъдещо остойностяване на капитала, което обаче трябва да се измества все по-далеч в бъдещето, тъй като не е съпроводено със съответното остойностяване в реалната икономика. Днешният финансов капитализъм е окончателно самоизпълняващо се пророчество, механизъм, основан на създаването на все по-големи количества несъдържателни пари, за да се компенсира бързо изчезващата принадена стойност. Ако през 90-те години САЩ се радваха на период на относителен растеж, въпреки ниските заплати и нарастващата производителност, това се дължеше на факта, че потреблението все повече се поддържаше от кредити.
Докато глобализацията осигуряваше спасителен път за изчерпания фордистки начин на производство, в същото време тя се обвързваше с все по-големи пирамиди от дългове и спекулативни излишъци, което правеше системата все по-нестабилна. Не е изненадващо, че 90-те години на ХХ век завършиха с образуването на споменатия по-горе първи глобален балон (дот.ком или интернет балон). Той беше последван от финансовия крах през 2008 г., чийто отговор беше прилагането на програми за количествено улеснение, т.е. още от същото: парична експанзия чрез изкупуване на ценни книжа и други активи от Централната банка. След това капиталистическото противоречие се появи отново под формата на европейската криза на държавния дълг (2009-2012 г.) и като потенциално опустошителен капан на ликвидността през есента на 2019 г. (кризата на репо пазара в САЩ), с което официално бе открита ерата на “спешния капитализъм”. Пандемията беше използвана като глобален щит за печатане на пари и вземане на заеми на безпрецедентни равнища: при Ковида Фед напечата за една година повече фиатни пари, отколкото при всички комбинирани програми за количествени улеснения от 2008 г. насам.
В последно време сме свидетели и на неолиберална адаптация на кейнсианското управление на кризата чрез въвеждане на изключително ниски лихвени проценти – обратното на това, което беше направено през 70-те години на миналия век. През последните 40 години след всяко сътресение лихвените проценти се понижаваха допълнително, за да може свежата ликвидност да залее финансовите пазари. След 2008 г. обаче дори нулевите лихвени проценти вече не бяха достатъчни, поради което централните банки извадиха от шапката си на фокусник количествените улеснения, превръщайки финансовите пазари буквално в сметища. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, те наводниха икономиката с фалшиви пари, използвайки като обезпечение ненужни книжа, без дори да си правят труда да преминават през банковата система. Спускането на лавината от девалвации, започнало през есента на 2008 г., вече е неудържимо. По някакъв начин светът все още вярва, че централните банки ще решат дълговата криза, като напечатат още пари.
Последният опит на западните икономики да спасят счупената си система сега се проваля с гръм и трясък, тъй като тези икономики продължават да се разпадат в смесица от обезценяване на валутата, дефицит и най-големите балони на активи в историята. Изборът, пред който сме изправени, е същият, който сме виждали през цялата история на развитите индустриални общества: инфлация или дефлация. Или парите се обезценяват като общ еквивалент (инфлация), или процесът на обезценяване засяга пряко капитала, като производството (фабрики и работници) внезапно става излишно. За разлика от миналото обаче днес и инфлацията, и дефлацията означават обезценяване на фиатните пари с допълнителен бонус – системен срив.
Както бе посочено по-горе, сегашните предпочитания на технократите са да не се борят с инфлацията, а да я използват за раздуване на част от дълга чрез отрицателни реални лихвени проценти. Това е равносилно на прехвърляне на богатство от ниските и средните слоеве към пазителите на “мега-балона”, тъй като покупателната способност на Main Street се понижава, докато част от дълга на Уолстрийт изчезва. Въпреки тази цинична хитрост обаче централните банки продължават да карат в пияно състояние към пропастта. Каквато и стъпка да направят, те губят. Ако повишат значително лихвените проценти и успеят да намалят баланса си (количествено затягане), дълговият балон ще се спука, което ще има катастрофални последици – възможност, предвидена от нарастващия индекс на суаповете за кредитно неизпълнение (CDS), т.е. застрахователни договори срещу неизпълнение на дългови задължения. Ако обаче те отново прибягнат до количествени улеснения, инфлацията ще се покачи с още по-бързи темпове. Изборът е между дефлационна дългова криза и стагфлация. И двете са по-лоши. Стабилизирането на този сценарий е практически невъзможно.
По всяка вероятност дълговата и борсовата криза ще продължат да се отлагат. Големият финал – библейска катастрофа отвъд най-смелото ни въображение, предизвикана от експлозията на хипербалона на дълговия пазар – в момента се отлага чрез инфлационен натиск върху реалната икономика. Това означава, че “индексът на мизерията” (комбинация от инфлация и равнище на безработица) ще нарасне още повече. Централните банки могат да укротяват инфлацията само на думи: те знаят, че всяко затягане на паричната политика е заложник на противоположната необходимост да се продължи монетизирането на публичния и частния дълг, което означава създаване на пари от нищото. В известен смисъл тогава се връщаме към праисторията на капитализма, като отново се сблъскваме с проблема “пари без стойност”. Почти сме се завъртели в кръг. Обезценяването на паричното средство обаче днес се представя като катастрофа на “обществото на труда”, на системата на абстрактния труд, опосредствана от пазара. Сегашното био- и геополитическо насилие (вируси, войни и други предстоящи глобални извънредни ситуации) е неразделен момент от тази саморазрушителна траектория; преднамерен опит за управление на имплозията с авторитарни средства. Имаме само един реален избор: или ще започнем да се еманципираме от формите на стоката, стойността и парите, а оттам и от формата на капитала като такава, или ще бъдем въвлечени в нова тъмна епоха на насилие и регрес.
Fabio Vighi is Professor of Critical Theory and Italian at Cardiff University, UK. His recent work includes Critical Theory and the Crisis of Contemporary Capitalism (Bloomsbury 2015, with Heiko Feldner) and Crisi di valore: Lacan, Marx e il crepuscolo della società del lavoro (Mimesis 2018).
Коментар:
Както Пелопенеските войни са се водили сякаш само за да бъдат описани от Тукидид, така извънредните ситуации (Ковид, агресията на Путин), сполетяващи света, сякаш имат единствено за цел да компрометират изчерпания експанзионистки потенциал на капитала и банкрутиращите западни икономики – една обърната причинно-следствена връзка, както вече я е маркирал Жижек в проницателната си критика на Виги.
Виги превръща перверзията на капитала в определящ фактор, който използва (или, според някои от неговите формулировки, дори директно произвежда) пандемията и агресията, за да оправдае мерките на Запада за локдауни и военна помощ за Украйна, което е близо до посредствените залози на конспиративни теории, които не са чужди и на българите.
Всъщност това преобръщане на перверзия е перверзия на перверзията в хегелиански стил.
Какво има зад изчегъртаната повърхност на капиталистическия реализъм? Все същият тавтологичен кръг на войни на обезценяваши се парични потоци без субстанциално покритие, където американският милитерен долар временно е мизерна мимикрия на безалтернативност.
Но светът няма субстанция, той е безсъщностен не-свят върху бекграунда на степенувана контингентност от не-светове, ако трябва да отидем по-далеч в спекулациите, тоест доникъде.
Четох впечатляващата нова книга на Фабио Виги, където пастишното наслагване на Хегел, Маркс, Лакан следва същия инфлационен цикъл, върху който Виги медитира.
Както разликата между публичен и частен дълг при неолиберализма е заличена (примерно, феноменът Пеевски/Борисов), така и интерпретативната задлъжнялост на хетерогенни дискурси е неразличима от констативния материал на лоша фактичност без смисъл.
Всички пари са кредитни, длъжнишки, тогава какъв да бъде продуцирания от тях свят?
Както при Лакан само фалосът е щастлив, не е ли същото и с долара-хегемон в нещастното стечение на обстоятелства?
Само Путин е щастлив в момента, руснаците – не.