СВИДЕТЕЛСТВОТО

Сега те скандират – Македония е България.

Съжалявам, не само Македония не е наша, но и България също.

В отчуждаване на отчуждението дано най-после им се провиди фигурата на Чужденеца…

Само срещата с най-радикалната другост заслужава да бъде наречена свидетелско показание” и тази среща води до преустановяване на всякаква общност до такава степен, че “некомуникативността и солипсизмът са дълбокият, същностен белег на свидетелството” (Аgамбен).

ПАУЗА ЗА РАЗМИСЪЛ: ПАРИ БЕЗ СТОЙНОСТ В ЕДИН БЪРЗО РАЗПАДАЩ СЕ СВЯТ

PAUSE FOR THOUGHT: MONEY WITHOUT VALUE IN A RAPIDLY DISINTEGRATING WORLD

Fabio Vighi

Ускоряването на “парадигмата на извънредните ситуации” от 2020 г. насам има проста, но широко отричана цел: да прикрие социално-икономическия колапс. В днешната мета-вселена нещата са точно обратното на това, което изглеждат. Откривайки Давос 2022, директорът на МВФ Кристалина Георгиева обвини пандемията и Путин за “стечението на бедствията”, пред които е изправена световната икономика в момента. Няма изненада в това. Самият Давос не е конспиративен център, а рупор на все по-паническите реакции на елитите към неуправляемите системни противоречия. Сега тълпата в Давос се крие зад лъжи като група нервни деца. Макар да продължават да ни убеждават, че предстоящият спад е следствие от глобални неблагополучия, които са изненадали света (от Ковид-19 до Путин-22), обратното е вярно: причината за тези “нещастия” е затъващата икономика. Това, което ни се продава като външни заплахи, всъщност е идеологическа проекция на вътрешния лимит и продължаващото разлагане на капиталистическата модерност. В системен план пристрастяването към извънредни ситуации поддържа изкуствено живота на коматозното тяло на капитализма. По този начин врагът вече не се конструира, за да легитимира експанзията на империята. Вместо това той служи за прикриване на банкрута на нашата пропита с дългове икономика.

От падането на Берлинската стена насам разгръщането на пълния потенциал на капитала, известно още като глобализация, постепенно подкопава собствените му условия на възможност. В крайна сметка отговорът на тази имплозивна траектория беше отприщването на глобални извънредни ситуации, които трябва да бъдат все по-трайни и допълвани от все по-големи инжекции от страх, хаос и пропаганда. Всички си спомняме как започна всичко в началото на хилядолетието – с Ал Кайда, “глобалната война срещу терора” и малкия флакон с бял прах на Колин Пауъл. Това освободи талибаните, “Ислямска държава”, Сирия, ракетната криза в Северна Корея, търговската война с Китай, “Русия-гейт” и накрая КОВИД-19 – в кресчендо от емоции. Сега изглежда, че се задава нова Студена война, може би майката на всички извънредни ситуации. Елементарната причина за този ход на събитията е, че колкото по-близо е системата до колапс, толкова повече се нуждае от екзогенни кризи, за да отвлича вниманието и да манипулира населението, като същевременно отлага падането си и подготвя почвата за авторитарната си смяна.

Историята разказва, че когато империите са на път да се сринат, те се превръщат в деспотични режими за управление на кризи. Неслучайно нашата епоха на серийни извънредни ситуации започна с пукането на “дотком балона” – първата глобална пазарна катастрофа. До края на 2001 г. повечето технологични компании фалираха, а до октомври 2002 г. индексът Nasdaq спадна със 77 %, разкривайки структурната слабост на “новата икономика”, задвижвана от дълг, креативно финансиране и обезкървяване на реалната икономика. Оттогава насам симулацията на растеж чрез инфлация на финансовите активи е защитена от производството на глобални заплахи, надлежно опаковани и продавани от корпоративните медии. Всъщност възходът на “новата икономика” в края на 90-те години на ХХ век не се отнасяше толкова до интернет, колкото до създаването на огромен апарат за симулиране на просперитет, който трябваше да функционира без посредничеството на масовия труд. Като такъв той разчисти пътя за неолибералната идеология на “растежа без работни места” – илюзията, възприета с ентусиазъм от левицата, че икономиката на финансовия балон може да разпали ново капиталистическо Елдорадо. Макар че тази илюзия вече се е разпаднала в лицето ни, никой изглежда няма желание да я признае.

Всъщност, откакто Вирусът се намеси, за да вдигне летвата за спешни случаи още по-високо (преди да бъде спрян и евентуално презареден за бъдещо повторно разгръщане), ние се върнахме към същите стари финансови измами. Макар че съвсем новата инфекция на Запада се нарича Русия – не на последно място и заради доказания й исторически опит (СССР) – от решаващо значение е да се оцени, че бързината на създаване на врагове и всяване на страх вече е отчаяна, тъй като се основава на агресивното отричане на структурния провал. Подобно на вируса, войната в Украйна ни предпазва от истинския ужас на тоталния социален срив чрез дълг и срив на фондовия пазар. Тази перверзна ситуация трябва да се развие до правилното диалектическо заключение: единственият начин да се сложи край на разрушителната поредица от извънредни ситуации е да се сложи край на самоунищожителната капиталистическа логика, която ги подхранва.

След края на последния период на масова трудова мобилизация – следвоенния фордистки бум – капитализмът навлезе в своята крайна криза, в която фиктивните пари все повече се откъсват от опосредстваната от труда стойност. Още през 80-те години на ХХ в. необратимата ерозия на трудовата субстанция на капитала, предизвикана от Третата индустриална революция (микроелектрониката), дава началото на транснационална кредитна и спекулативна система, която бързо прониква във всички форми на паричния капитал. Тази призрачна парична маса продължи да се разраства чрез самооплождане, доколкото – както вече беше отбелязано, наред с други, от Робърт Курц – само нейното изкуствено разрастване позволява мобилизирането на ликвидност в реалния свят. Икономическият растеж през 90-те години на ХХ в. се подхранваше от “механизъм за рециклиране”, при който търсенето, покупателната способност и производството на стоки и услуги се поддържаха от фалшиви (спекулативни) пари. Реалната икономика вече не се основаваше на трудови доходи и приходи, а се движеше от ценови спекулации с финансови активи – купчини фиктивни пари без стойностна субстанция. Този цикъл на псевдо-акумулиране, основан на финансова ликвидност, която се връща обратно в производството и потреблението, е определящото явление на нашия задвижван от дългове, инфлационен “спешен капитализъм”. По необходимост все по-големи количества фиктивен капитал в крайна сметка подкрепят производството, така че все по-голяма част от реалното натрупване участва в спекулативния процес.

Сегашната гротескна надценка на всички рискови активи (акции, облигации и недвижими имоти) предполага, че елитите ще продължат да използват своята политическа игра, за да спечелят повече време и да отложат спукването на дълговия балон, който започнаха да надуват години преди Ковид и Путин да станат любими изкупителни жертви. Пазителите на капиталистическия Граал са планирали за нас постоянно състояние на страх в отчаян опит да отложат шока от девалвацията на валутата, който назрява от десетилетия. Макар да го правят с все по-цинични методи, те изглежда са единствените, които поне осъзнават, че подобен шок би поставил световната система на колене. Ето защо финансовата аристокрация е готова да направи почти всичко, което е по силите ѝ, за да осигури удължаването на нашия умиращ икономически модел. По този начин те демонстрират по-добро разбиране на нашето състояние от онези, които на теория би трябвало да са в по-добра позиция да го оценят: така наречената постмарксистка интелигенция заедно с постмодерната левица във всичките ѝ несъществени превъплъщения. За съжаление, “полезните идиоти” от левицата отдавна са предали фундаменталния си мандат да критикуват политическата икономия и по този начин са пряко замесени в разгръщащата се катастрофа.

Технократите на кормилото на “Титаник” имат повече от предчувствие, че корабът ускорено се приближава към айсберга. След като са изчерпали политическите си възможности (както в неотдавнашния дебат “строги икономии срещу стимули”), те са предпочели да насърчават непрекъсната програма на страх и пропаганда в опит да управляват неуправляемото  (to manage the unmanageable).  Важното е, че те знаят това, което за повечето от нас изглежда контраинтуитивно: че сривът на нашия остарял начин на производство може да бъде отложен само чрез 1) постоянен поток от извънредни ситуации в световен мащаб, 2) контролирано инфлационно разрушаване на все по-непродуктивната реална икономика и 3) авторитарно преобразяване на либералната демокрация.

Следователно болният театър на украинската война, както и злокобно раздуханата афера “Ковид”, е следствие от паническото осъзнаване на елита, че колапсът вече е настъпил. Всъщност днешните мениджъри на “кризисния капитализъм” знаят, че сривът е необходим, за да се появи нова парична система. От решаващо значение е, че те също така осъзнават, че сривът трябва да се случи като планирано разрушаване на настоящия модел, което ще им позволи да запазят и дори да укрепят властовите си позиции в рамките на предстоящата нео-феодална капиталистическа норма. Разпределението на храната и енергията, масовото обезлюдяване, социалният кредит и паричният контрол чрез цифрова валута отдавна са заложени в капиталистическия пай на бъдещето. Вероятно този сценарий вече е част от колективното ни въображение, тъй като ни убеждават в неговата неизбежност поради форсмажорни обстоятелства.

Украйна ни предоставя буквален образ на горния механизъм. Зад приказките си за морал нашите западни политици, под натиска на финансовите си шефове, продължават да саботират дипломацията, като налагат санкции на Русия и струпват тонове оръжия в Украйна, както и милиарди под формата на финансова помощ. Като изключим паралелното удобство на съмнителните оръжейни и парични сделки, целта е умишлено удължаване на конфликта, който превръща хиляди хора в пушечно месо, като същевременно раздухва пламъците на потенциална ядрена война. Както и при Ковид, парадигмата на страха е от съществено значение, за да ни накара да се подчиним психологически. За да добавим още една обида, ЕС продължава да купува руски газ и петрол, които са от съществено значение за поддържане на впечатлението за богатство. С други думи, европейските лидери искат хем да имат тортата, хем  и да я ядат (want to have their cake and eat it): те вземат с едната ръка (санкциите), а с другата дават обратно (дори в рубли), за да си осигурят енергия и други стоки.

Следователно нищо не ни пречи да свържем поне две точки. Имаме свободно падаща икономика, чието затруднено положение едва се прикрива от пристрастеността ѝ към дългове и астрономическите “мега-балони” (“everything bubbles”). Имаме и воайорското зрелище на ежедневните касапници, умишлено лишени от всякакъв значим социално-исторически контекст и подхранвани от едностранчива пропаганда. Свързването на точките означава да се разбере, че целта на извънредната ситуация в Украйна е да се поддържа включен принтерът за пари, като същевременно се обвинява Путин за световния икономически спад. Войната преследва обратната цел на това, което ни се казва: не да се защити Украйна, а да се удължи конфликтът и да се подхрани инфлацията в опит да се обезсили катаклизменият риск на дълговия пазар, който би се разпространил като горски пожар в целия финансов сектор. Нека не забравяме, че фондовият пазар е своеобразен дериват на дълговия пазар, с който следователно трябва да се борави изключително внимателно. Докато “асистираното самоубийство” на реалната икономика чрез негативни шокове в предлагането изостря инфлацията на потребителските цени, последната осигурява временно облекчение на мега-балона на дълга, като по този начин отлага катастрофата.

Основната грижа на паричната политика в близкото минало беше стабилизирането на дълга, което намалява риска от събитие, което би взривило икономиката, а с нея и нашите общества. Непрекъснато нарастващият натиск на дълга трябва периодично да се облекчава, а за това помага ценовата инфлация. Как? Чрез намаляване на балона на пазара на облигации, тъй като инфлацията намалява реалната стойност на дълга. Разбира се, опасността е инфлационната динамика да заживее свой собствен живот (хиперинфлация). Същественото обаче е, че нашите господари са жестоко измамени: те нямат друга възможност освен да потискат реалната икономика, докато се опитват да удължат живота на всемогъщия, но опасно нестабилен финансов сектор. Това, което трябва да се избегне на всяка цена, е събитие, предизвикано от дълга. В сегашната изкривена обстановка всяко изкуствено нарастване на дълговия балон се нуждае от известно дефлационно облекчение, което днес е гарантирано от войната и нарастващия индекс на потребителските цени. Тази извратена логика става ясна, ако погледнем например маржин дълга в САЩ, който представлява заемен капитал, използван за опериране на фондовия пазар. От октомври 2021 г. насам маржин дългът е намалял с 14,5%, докато Nasdaq е загубил 17,6%. Ето защо Украйна е съпътстваща щета.

Тъжната истина е, че “войната на Путин” (както и “войната на Ковид”) отлага спукването на балона, поради което Украйна е принесена в жертва на олтара на едно продължително клане за свобода и демокрация. Истинската цел не е да се помогне на украинците (нито пък да се унищожи Русия), а да се изгони повтарящият се кошмар на “шока на Лемън”, който днес би ни потопил в хаос, заличавайки тънката фасета на паричното благосъстояние, която ни пречи да се взрeм в бездната. Изводът е, че кликнатата с мишката незабавна ликвидност е единственият обект, който има значение за основаната на дълга финансова индустрия. И като издухват  квотите на дълговия балон чрез ерозия на покупателната способност и свиване на търсенето, финансовите елити незабелязано се подготвят за още програми за количествени улеснения (Quantitative Easing programmes), за да залеят допълнително системата с необходимите ѝ пари. Нови количествени улеснения QE, може би с друго име, могат да бъдат обявени скоро, макар че за тях може да е необходим тласъкът на контролирана авария, достатъчно сериозна, за да гарантира незабавни печатарски действия. В това отношение прецедентът от 2018 г. не бива да се пренебрегва. Тогава претенцията за количествено затягане (намаляване на баланса на Фед) продължи само няколко месеца, преди да бъде принудена да направи обратен завой. А когато през лятото на 2019 г. хазартът беше опитан отново, кризата на репо пазара от средата на септември напомни на всички колко съществена е базуката за ликвидност на Централната банка.

Изводът е, че ако паричните инжекции на централните банки бъдат прекратени, бързото повишаване на основните лихвени проценти би довело до опасност от срив на пазара и фалити по целия свят. Така че или всички ще играят по сценарий, или цялото шоу ще бъде отменено, а с него и системата. Днес вече виждаме ефекта от неотдавнашното повишаване на лихвения процент с 0,5 % от страна на Фед върху пазара на недвижими имоти в САЩ. Повишаването на лихвения процент  доведе до повишаване на лихвите по ипотечните кредити, което потисна пазара на жилища. И все пак, ако нагласите на купувачите на жилища са на исторически минимум, то нагласите на строителите на жилища остават сравнително високи – което потвърждава, че вече не съществува значима връзка между реалните икономически условия и спекулациите с цените на активите; защото в крайна сметка именно Федералният резерв, купувайки с пълни шепи ценни книжа, обезпечени с ипотеки, надува балона на недвижимите имоти, когато търсенето намалява. Всичко това изглежда така, както изглежда паричната повърхност на екстремното управление на кризата. Но ако само изчегъртаме повърхността, ще се сблъскаме с основната причина за всички геополитически и пропагандни игри, които се играят: непоправимото стопяване на стойностната субстанция на капитала.

Избягалият от бутилката на Ковид инфлационен дух сега обвинява Путин, включително за “апокалиптичния” му ефект върху бедните. Той обаче се поражда от създаването на огромни количества “пари без стойност” (т.е. пари, които не са “покрити” от реално натрупване), които, вливайки се в реалната икономика, неизбежно обезценяват самия паричен медиум. Цените на стоките вече не растат в съответствие с пазарния закон за търсенето и предлагането. По-скоро всяко нарастване на търсенето се заплаща с пари, генерирани от икономическото нищо. Макар че обезценяването на валутата в резултат на разхлабената парична политика сега се изостря от негативните шокове в предлагането, предизвикани от Ковида и украинската война, всъщност то е светско явление, чиито корени са в разпадането на капиталистическата стойност.

Обикновено империите страдат от бавна и мъчителна смърт, тъй като отричат причината за своя разпад. Падането на ръководения от САЩ капиталистически свят започна преди повече от половин век и беше забавено единствено от вълните на фалшив просперитет, подхранвани от създаването на пари (дългове), които облагодетелстваха малък елит, като същевременно натовариха масите с колосални дългове и немотия. През последните 50 години федералният дълг на САЩ е нараснал 75 пъти (от 400 млрд. долара на 30 трилиона долара), а общият дълг на САЩ (частен и държавен) вече надхвърля 90 трилиона долара (53 пъти). Тъй като повечето валути са обвързани с долара от Втората световна война насам, тяхното обезценяване също е неизбежно. В продължение на повече от половин век САЩ постепенно унищожават своя хегемонен долар и свързаните с него валути, като същевременно започват непровокирани “военни операции” в чужбина. Всяка временна илюзия за просперитет е била купувана с войни, дългове и печатане на фалшиви пари.

Днешният тип инфлационна девалвация се появява за първи път като качествено ново явление през ХХ век. От началото на индустриализацията същественият характер на валутите е бил гарантиран от обвързването им с благородни метали, което в крайна сметка е приело формата на златния стандарт и основаните на него системи на централните банки. Краят на златния стандарт (15 август 1971 г.) бележи началото на ултрафинансовия икономически модел, който половин век по-късно ни води все по-близо до redde rationem, в контекста на колосална кредитна експанзия.

Глобалната криза на капитала сега се проявява под формата на нов пристъп на стагфлация (застой в икономиката с нарастваща инфлация), който навява спомени за 70-те години на миналия век. Сегашните затруднения в доставките и взривът на цените на суровините и енергията напомнят за ценовия шок на петрола от 1973 г., когато ОПЕК намали добива си в отговор на войната Йом Кипур. Тези сравнителни външни фактори обаче трябва да се свържат с обща вътрешна причина, която е породена от това, че капитализмът достига края на вътрешния си експанзионен потенциал. Стагфлацията през 70-те години на ХХ век бележи края на следвоенния бум, който съвпада с Третата индустриална революция и с рязкото намаляване на нормата на печалба, предизвикано от експоненциалния напредък в технологичната автоматизация на производството. Тогавашното кейнсианство се провали, тъй като реагира на икономическото свиване по типичния за него начин, а именно с програми за стимулиране, които успяха само да повишат допълнително инфлацията. В резултат на това капитализмът навлезе в нов инфлационен цикъл. Неолиберализмът предложи изход от тази безизходица. През 80-те години на ХХ в. той разби профсъюзите, както и съотношението между цените и заплатите и социалдемократическата илюзия, че капиталистическата система може да бъде поддържана само чрез политика на преразпределение на богатството – сякаш капиталистическото богатство е вечна, а не историческа категория, ограничена от диалектиката на паричния капитал, инвестиран в труд, произвеждащ стойност.

В началото на 80-те години на ХХ в. инфлацията е преборена чрез “шока на Волкър”, т.е. чрез повишаване на лихвените проценти (цената на парите) над или близо до нивото на инфлацията. Това предизвика рецесия в капиталистическия център и доведе периферията на империята (особено Латинска Америка) до тежка дългова криза. Но това спаси капитализма от системен колапс. В същото време финансовите пазари на САЩ бързо се разшириха и станаха доминиращи, докато производството на стоки в американския пояс намаля. Съединените щати се превърнаха от “работилница на света” във “финансов център на света” – трансформация, улеснена от американския долар, който действаше като световна резервна валута. Още през 70-те години на ХХ век капитализмът започва да потъва под тежестта на вътрешните си противоречия. Маркс го нарича “движещо се противоречие”, с което има предвид, че наемният труд е едновременно субстанцията на капитала и това, което трябва да бъде намалено в конкурентната война между отделните предприятия. Това противоречие, което е в основата на анонимния капиталистически стремеж към печалба, се превръща в открито саморазрушително противоречие през 80-те години на ХХ век, когато създаването на дългове и симулирането на растеж стават ендемични, за да се компенсира замиращото производство на стойност.

От 80-те години на миналия век насам световният дълг нараства много по-бързо от световното икономическо производство. Глобалният дълг трябва да бъде разглеждан в контекста: той подхранва основната заблуда, че финансовите спекулации предвиждат бъдещо остойностяване на капитала, което обаче трябва да се измества все по-далеч в бъдещето, тъй като не е съпроводено със съответното остойностяване в реалната икономика. Днешният финансов капитализъм е окончателно самоизпълняващо се пророчество, механизъм, основан на създаването на все по-големи количества несъдържателни пари, за да се компенсира бързо изчезващата принадена стойност. Ако през 90-те години САЩ се радваха на период на относителен растеж, въпреки ниските заплати и нарастващата производителност, това се дължеше на факта, че потреблението все повече се поддържаше от кредити.

Докато глобализацията осигуряваше спасителен път за изчерпания фордистки начин на производство, в същото време тя се обвързваше с все по-големи пирамиди от дългове и спекулативни излишъци, което правеше системата все по-нестабилна. Не е изненадващо, че 90-те години на ХХ век завършиха с образуването на споменатия по-горе първи глобален балон (дот.ком или интернет балон). Той беше последван от финансовия крах през 2008 г., чийто отговор беше прилагането на програми за количествено улеснение, т.е. още от същото: парична експанзия чрез изкупуване на ценни книжа и други активи от Централната банка. След това капиталистическото противоречие се появи отново под формата на европейската криза на държавния дълг (2009-2012 г.) и като потенциално опустошителен капан на ликвидността през есента на 2019 г. (кризата на репо пазара в САЩ), с което официално бе открита ерата на “спешния капитализъм”. Пандемията беше използвана като глобален щит за печатане на пари и вземане на заеми на безпрецедентни равнища: при Ковида Фед напечата за една година повече фиатни пари, отколкото при всички комбинирани програми за количествени улеснения от 2008 г. насам.

В последно време сме свидетели и на неолиберална адаптация на кейнсианското управление на кризата чрез въвеждане на изключително ниски лихвени проценти – обратното на това, което беше направено през 70-те години на миналия век. През последните 40 години след всяко сътресение лихвените проценти се понижаваха допълнително, за да може свежата ликвидност да залее финансовите пазари. След 2008 г. обаче дори нулевите лихвени проценти вече не бяха достатъчни, поради което централните банки извадиха от шапката си на фокусник количествените улеснения, превръщайки финансовите пазари буквално в сметища. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, те наводниха икономиката с фалшиви пари, използвайки като обезпечение ненужни книжа, без дори да си правят труда да преминават през банковата система. Спускането на лавината от девалвации, започнало през есента на 2008 г., вече е неудържимо. По някакъв начин светът все още вярва, че централните банки ще решат дълговата криза, като напечатат още пари.

Последният опит на западните икономики да спасят счупената си система сега се проваля с гръм и трясък, тъй като тези икономики продължават да се разпадат в смесица от обезценяване на валутата, дефицит и най-големите балони на активи в историята. Изборът, пред който сме изправени, е същият, който сме виждали през цялата история на развитите индустриални общества: инфлация или дефлация. Или парите се обезценяват като общ еквивалент (инфлация), или процесът на обезценяване засяга пряко капитала, като производството (фабрики и работници) внезапно става излишно. За разлика от миналото обаче днес и инфлацията, и дефлацията означават обезценяване на фиатните пари с допълнителен бонус – системен срив.

Както бе посочено по-горе, сегашните предпочитания на технократите са да не се борят с инфлацията, а да я използват за раздуване на част от дълга чрез отрицателни реални лихвени проценти. Това е равносилно на прехвърляне на богатство от ниските и средните слоеве към пазителите на “мега-балона”, тъй като покупателната способност на Main Street се понижава, докато част от дълга на Уолстрийт изчезва. Въпреки тази цинична хитрост обаче централните банки продължават да карат в пияно състояние към пропастта. Каквато и стъпка да направят, те губят. Ако повишат значително лихвените проценти и успеят да намалят баланса си (количествено затягане), дълговият балон ще се спука, което ще има катастрофални последици – възможност, предвидена от нарастващия индекс на суаповете за кредитно неизпълнение (CDS), т.е. застрахователни договори срещу неизпълнение на дългови задължения. Ако обаче те отново прибягнат до количествени улеснения, инфлацията ще се покачи с още по-бързи темпове. Изборът е между дефлационна дългова криза и стагфлация. И двете са по-лоши. Стабилизирането на този сценарий е практически невъзможно.

По всяка вероятност дълговата и борсовата криза ще продължат да се отлагат. Големият финал – библейска катастрофа отвъд най-смелото ни въображение, предизвикана от експлозията на хипербалона на дълговия пазар – в момента се отлага чрез инфлационен  натиск върху реалната икономика. Това означава, че “индексът на мизерията” (комбинация от инфлация и равнище на безработица) ще нарасне още повече. Централните банки могат да укротяват инфлацията само на думи: те знаят, че всяко затягане на паричната политика е заложник на противоположната необходимост да се продължи монетизирането на публичния и частния дълг, което означава създаване на пари от нищото. В известен смисъл тогава се връщаме към праисторията на капитализма, като отново се сблъскваме с проблема “пари без стойност”. Почти сме се завъртели в кръг. Обезценяването на паричното средство обаче днес се представя като катастрофа на “обществото на труда”, на системата на абстрактния труд, опосредствана от пазара. Сегашното био- и геополитическо насилие (вируси, войни и други предстоящи глобални извънредни ситуации) е неразделен момент от тази саморазрушителна траектория; преднамерен опит за управление на имплозията с авторитарни средства. Имаме само един реален избор: или ще започнем да се еманципираме от формите на стоката, стойността и парите, а оттам и от формата на капитала като такава, или ще бъдем въвлечени в нова тъмна епоха на насилие и регрес.

Fabio Vighi is Professor of Critical Theory and Italian at Cardiff University, UK. His recent work includes Critical Theory and the Crisis of Contemporary Capitalism (Bloomsbury 2015, with Heiko Feldner) and Crisi di valore: Lacan, Marx e il crepuscolo della società del lavoro (Mimesis 2018).

Коментар:

Както Пелопенеските войни са се водили сякаш само за да бъдат описани от Тукидид, така извънредните ситуации (Ковид, агресията на Путин), сполетяващи света, сякаш имат единствено за цел да компрометират изчерпания експанзионистки потенциал на капитала и банкрутиращите западни икономики – една обърната причинно-следствена връзка, както вече  я е маркирал Жижек в проницателната си критика на Виги. 

Виги превръща перверзията на капитала в определящ фактор, който използва (или, според някои от неговите формулировки, дори директно произвежда) пандемията и агресията, за да оправдае мерките на Запада за локдауни и военна помощ за Украйна, което е близо до посредствените залози на конспиративни теории, които не са чужди и на българите.

Всъщност това  преобръщане на перверзия е перверзия на перверзията в хегелиански стил.

Какво има зад изчегъртаната повърхност на капиталистическия реализъм? Все същият тавтологичен кръг на войни на обезценяваши се парични потоци без субстанциално покритие, където американският милитерен долар временно  е мизерна мимикрия на безалтернативност.

Но светът няма субстанция, той е безсъщностен не-свят върху бекграунда на степенувана контингентност от не-светове, ако трябва да отидем по-далеч в спекулациите, тоест доникъде.

Четох впечатляващата нова книга на Фабио Виги, където пастишното наслагване на Хегел, Маркс, Лакан следва същия инфлационен цикъл, върху който Виги медитира.

Както разликата между публичен и частен дълг при неолиберализма е заличена (примерно, феноменът Пеевски/Борисов), така и интерпретативната задлъжнялост на хетерогенни дискурси е неразличима от констативния материал на лоша фактичност без смисъл.

Всички пари са кредитни, длъжнишки, тогава какъв да бъде продуцирания от тях свят?

Както при Лакан само фалосът е щастлив, не е ли същото  и с долара-хегемон в нещастното стечение на обстоятелства?

Само Путин е щастлив в момента, руснаците – не.

        ОДИСЕЙ АНАЛИЗАНТ

Горе на палубата се подвизава Одисей, преследван от песента на Сирените.

Гребците в трюма нямат тази грижа, те не подлежат на съблазън в негативната самоотнесеност на своя труд, намиращ смисъл само през визията на  капитана (господарско означаващо, форма на стойност, акумулация на капитал).

Но гледката с Одисей, привързан на мачтата, съдържа парадокс. Изглежда тъй, сякаш е заради омайващата песен на Сирените, но всъщност Одисей симулира, за да скрие липсата на сигурен курс и цел,  тоест липсата на визия и светоглед (Anschauung).

Той се преструва, че се преструва на запленен, защото знае, че принадената стойност/наслаждение се произвежда от безропотния мах на греблата.

Самоотнасящата се негативност на субстанцията (труд на гребците) остава спекулативно идентична със самоотнасящата се негативност на субекта (Одисей, капитала).

Иначе казано, гребците ненавиждат приведеното си положениена на наемна работна сила, както на свой ред Одисей ненавижда наложената му роля на господар-измамник.

И кой е по-истински тук – кръстът в розата на палубата (Одисей) или бленуващите за друга визия гребци в мрака на трюма?

Тишината (импотенциалност, импотентност) влудява гребците с акузматичен революционен глас, докато привързаният на мачтата господар симулира суверенната фикция под  формата на ступорна реакционност и консерватизъм.

Кой е за жалене тук и кой за превъзнасяне? В спекулативното единство на антагонизиращи сили си проправя път не авантюрата на Одисей и неговия кораб, а Aufhebung  на понятието като превъзмогване чрез запазване без да постигне своя лимит.

А какво за песента на Сирените? Кафка твърди, че те никога не са пяли. Сирените са в режим на неекзистенция, означаващо без корелат, което поддържа митичния разказ и доставя смисъл чрез своето изчезване.

Белият шум на Сирените, в търсене на когото Фридрих Китлер ще организира цяла експедиция, е заместителският симптом на експлозивна истина, пърформанс на изчезване, флашмоб.

Белият шум (онтологическата неопределеност, наслаждението на Реалното, симптомът) е празната причина (empty cause) за преминаващите светове в не-светове.

Защото къде е гръцкият свят като причина за философското ни желание?

Неистовото движение на кораба, произвеждано от гребците на Одисей, осъдени на неподвижност и ступор, диалектиката в застой – и маскираното влечение за ненаситно натрупване, приключения и колонизация на Одисей  с маскирана в него липса на фундиращ принцип.

Влечението колонизира света в не-свят като имитация на прогрес и в опустишителната си страст е безразлично към всички обекти –  дрогирано само от собственото си кръжене и помайване около тях, омайване с негативното, с белия шум.

Това е първият разказ за капиталистическа акумулация и акумулирано принадено наслаждение (surplus-jouissance) и последният, от който е невъзможно да се изплъзнем,  гребци и  набеден водач, клонинги на Реалното, еднакво заблудени от носталгия по роден дом (nostos) пленници на корелата.

Но само Реалното е нещото без/извън принцип и корелат, изначалната контингентност, която винаги се завръща в  своето място.

DAS SCHWEIGEN DER SIRENEN

(МЪЛЧАНИЕТО НА СИРЕНИТЕ)

И ще ни срещнат Сирените с мълчание,

Но как да го приемем със затапени уши

С неясната обект-причина на желания

И  поетически прилепчиви души?

Не се е пяло никога в дома на Битието

И никой тук не ни е позовал.

Нерелигиозно и бездънно е над нас небето

Сред неподвижни вселени от печал.

Не  ще оставим разкази на епос внятен,

Пристанище не ни е никой бряг томим.

Не се надяваме в часа превратен

Обратно мъртвите да възкресим.

Не пеят птици в цветните градини

И няма да превземем високия превал.

От глухота умишлена направо ще се сринем

Към бездната на абсолютния провал.

И в самоотнесеност на негативи

Заклещени гребците и водач

Край тях Сирените на несъзнавани мотиви

И на принаденото наслаждение мълчат.

От себе си да извлечеш  константа

Сред хаоса на бедстващи звезди

И с ключ за суверенните пространства

Блуждае корабът сред ничии води.

Това е хитростта на чезнещия разум

Под знака на неразпоредим битиен зов.

Не-световете да превръщат във фантазъм

Чеда на далнините с отказана любов.

Съзират ли гребците долу в трюма

Сирените на пролетарските гребла?

На мачтата привързан някой се преструва

На капитан aнализант със  заслепени сетива.

Загиващ гръцки свят ще се разсее

В примамката вменявана на външен звук.

И никога Сирените не запеят

За никой Одисей или за някой друг.

1997 – 2022 г.

БЛЪФОВЕ И ДЕБИЛНОСТ

Психоанализата ни казва, че ролята на фетиша е да прикрива липса. По-точно, фетишът е стражата, която патрулира липсата на основи, и върху отричането и дезавуирането на  тази липса (на основи) се гради социалното. по-точно липсата на социална връзка. Следователно капиталистическото отношение е създадено чрез несъзнателното нормализиране на фетишизма  на стойността (value-fetishism). Този фетишизъм в капиталистическите общества не е симптом на патология, а по-скоро признак на голямо здраве (здраво производство, здрава размяна, здраво потребление и т.н.), тоест перверзно заздравяване на автоимунна болест към смъртта.

 Ето защо се казва от Адорно, че при  капитализма всичко е нормално, освен самия капитализъм.

Суверенната фикция не подлежи на фундиране и дефиниране, тоест тя е възможна само като геополитически фетиш – Трети Райх, евразийска империя, неолиберален глобализъм.

Агресията на Путин разфетишизира суверенната фикция, всъщност я денатурализира, показвайки  неестествения й характер, мнимите претенции за нейната неприкосновеност – Украйна не заслужава тази фикция, тя е неясен конгломерат, територия, а не държава. И България в същия безпардонен стил, нали няма такава държава, каквото е оригиналното наименование на една от водещите й сили в момента, която утре ще е неводеща.

От друга страна Путин сервира собствения си геополитически фетиш, придружен с фантазмите  на такива като Илин и Дугин, смятани за легитимиращ протокол на загадъчната руска душа, славянското име за несъзнавано.

Както неолиберализмът е приватизиран кейнсианизъм, така путинизмът в действие е приватизация на суверенната фикция, нещо, за което глобалният капитал само можеше да мечтае. Докато имперската му фикция се излива в истерия, другите са предупредени да стоят отстрани, ако не искат да ги залее всемирен потоп, наистина грозна гледка като съдба не само на българския опортюнизъм в другия фантазъм за деколонизиране.

Суверенната фикция и капиталът (когото Кафка наричаше условие за света и за душата) са участници в едно и също престъпление като фантазмени формации, конституиращи модерния блъф за универсалност. Зад тях лъсва фетишът като скрита истина за тяхната неконзистентност.

Иначе, да, всичко изглежда нормално в една реалност на не-всичко, където тътенът на Реалното бива заглушаван от телеологични разкази за триумфи като провал и провали като триумфи, или както се е изразявал Хегел, от нищото през нищото към нищото.

UKRAINE AND RUSSIA: DEATH BEYOND DEATH

През 1920 г. Фройд представя ново психоаналитично разбиране за човека в своя труд “Отвъд принципа на удоволствието”. Подходът му става по-песимистичен. Според предишния му възглед принципът на удоволствието е изчерпателно описание на функционирането на човешката психика. Фройд виждаше, че на човека е присъщ стремеж към удоволствие и избягване на страданието. В “Отвъд принципа на удоволствието” Фройд стига до разочароващото заключение, че човешките същества не се стремят преди всичко да избягват страданието, а напротив – те са самодеструктивни същества, чиято психика се ръководи от стремежа към смъртта. Ветераните от Първата световна война са сред тези, които убеждават Фройд в тази ключова роля на влечението към смъртта.

Оказва се, че травмата е не само неизправност в работата на психиката, но и конститутивен принцип на нейната работа. Човешката психика повтаря травмата и това натрапчиво повторение е основната константа на нейната работа. Фройд нарича тази част от човека демоничен компонент: тя е ужасяваща и същевременно неотчуждаема собственост. Фройд не е първият, който формулира идеята за деструктивността като необходим компонент от работата на психиката. Сабина Шпилрейн, психоаналитичка от руско-еврейски произход, заявява това няколко години преди публикуването на труда на Фройд. Фройд е знаел за нейната теория и със сигурност е бил повлиян от нея, но я споменава само мимоходом в рамките на своите есета.

Фройд предлага няколко тълкувания на влечението към смъртта: той го разглежда като желанието на всички живи същества да се върнат към първоначалното си неорганично състояние, а също и като натрапчив стремеж към самонараняване от страна на психиката. По-късно психоаналитичните мислители разработват различни негови интерпретации. Например Жижек интерпретира влечението към смъртта като “зомби-подобно” и немъртво. undead. Според неговата интерпретация желанието за смърт е от другата страна на цикъла на живота и смъртта. То е нещо, което, бидейки мъртво и поради своята мъртвост, е по-живо и трайно, отколкото действително живеещото. Желанието за смърт означава вечното могъщество на тази мъртвост. deadness. Неживите undead не познават смъртността; те безсмислено се втурват напред. По думите на Жижек: “Стремежът към смъртта” е парадоксално фройдисткото название на своята противоположност, на начина, по който безсмъртието се появява в психоанализата: за един необичаен uncanny излишък от живот, за един “немъртъв” ‘undead’ порив, който продължава отвъд (биологичния) цикъл на живот и смърт, на пораждане и разпад.”

Тод Макгоуън призовава политическите философи най-сетне да престанат да си затварят очите пред факта, че човешкото същество е движено от влечението към смъртта. Нещо повече, той не само определя човека като движен предимно от желанието за смърт, но и говори за влечението към смъртта като за основна конститутивна структура на обществото. Той използва лаканианското разбиране за желанието за смърт, както когато пише: ” Стремежът към смъртта е подтик за завръщане към една изначална травматична и конститутивна загуба”. [ii] Лакановият субект сам по себе си е изначална и необратима загуба, а неговата социалност се конституира като споделяне на тази загуба с другите. Подтикът към смъртта едновременно конституира социалността и я заплашва. Социалността изисква саможертва, която е една от формите на актуализация на влечението към смъртта. Основата на моралното, т.е. на про-социалното човешко поведение, включва саможертвата, свеждането на интересите до нищо, като по този начин се актуализира вътрешната празнота на човека. Грижата за другия предполага пренебрегване на собствените интереси, т.е. тя предполага частично унижение на себе си и възвеличаване на другия. Именно признаването на собствената незначителност и на крехкостта и смъртността на другия ни прави хора. Грижата за другия включва този аспект на частично самоубийство и чрез него – обединение с другите. Инстанцирането на собствената ни незначителност и уязвимостта на другите са основите на социалността и могат да бъдат разбрани като процеси, движени от смъртта.

В работата си Катрин Малабу се опитва да отиде по-далеч от Фройд в концептуализирането на влечението към смъртта. Според нея Фройд не е успял да разгледа влечението към смъртта не само като разрушително, но и като формиращо. За Фройд влечението за смърт означава прекратяване или провал в процеса на формиране или оформяне. Малабу предлага концепция за “деструктивна пластичност”, която да замени фройдистката концепция за влечението към смъртта. Тя използва това, за да покаже, че разрушителният елемент на човешката психика е също така и формиращ. Деструктивната пластичност не само разрушава, но и формира идентичности; тя поражда ходещи мъртъвци, живи форми на смъртта, вместо форми на живот. Ходещите мъртъвци умират в рамките на живота и продължават да съществуват под формата на смърт. Такива идентичности са травмирани или органично (например в резултат на мозъчни травми), или психологически (например в резултат на участие във военни действия).

Перспективата на лечението не може да се използва за анализ на работата на деструктивната пластичност. Ходещите мъртъвци са наистина трагични фигури, които не могат да бъдат спасени, поради което те са пренебрегнати от психологическата перспектива с нейното позитивно ориентирано мислене. Малабу твърди, че концепцията за деструктивната пластичност е приложима (в различна степен) към всеки човек днес. Всеки е травмиран. Всички ние не сме съвсем живи. Приличаме на ходещи мъртъвци, по-скоро на оцеляла част от смъртта, отколкото на оцеляла част от живота. Като се има предвид, че влечението към смъртта е конститутивна характеристика на човешката психика и на цялата човешка социалност, то следователно изглежда необходима и честна теоретична конструкция за анализа на последните украинско-руски отношения.

Струва ми се, че определението на Жижек за желанието за смърт е подходящо за анализ на Русия в отношенията ѝ с Украйна. Русия демонстрира именно това желание за смърт, действайки като нежива, ирационална и глупава разрушителна сила. Тя опустошава себе си, действайки срещу собствените си интереси. Русия е чудовище, което е полудяло, унищожавайки всичко по пътя си. Тя действа в отчаяние, сякаш няма какво да губи, сякаш не е останало нищо човешко: остава само лудостта. Изглежда, че вместо да се стреми към запазване на остатъците от човечност, напротив, тя съзнателно показва максимална доза безчовечност. Например, като целенасочено и цинично разрушава Драматичния театър в Мариупол, където стотици хора са намерили убежище, или като застрелва жена с новороденото ѝ дете. Русия прикрива действията си, както и преди, с разказа за грижата и справедливостта. Но този разказ все по-често бива разобличаван като ужасяващо, слабо оправдание, формирано в делириума на нейната лудост. Тя говори като луд човек, който мърмори нещо, което сякаш прилича, макар и отдалечено, на познат език.

В тази лудост се разкрива оголеността на вътрешната празнота и вътрешното безсмислие. Русия прилича на луд човек, чиито действия не могат да бъдат предсказани, защото тя не действа (и дори не се преструва, че действа) в защита на собствените си интереси. Тя действа отчаяно и хаотично. Свидетели сме на огромно кръвожадно същество, което е мъртво отвътре, без да осъзнава собствената си смъртност.

Съществува обаче и друга (не)Русия. Това не е тази, която нападна Украйна, а тази, която се противопоставя на това нападение. Има една “Русия”, за която държавната политика е чужда, ужасяваща, неразбираема, неприемлива, както е и за останалия свят. Може би за тази “Русия” тя е още по-чужда и ужасяваща, защото държавата им твърди, че действа от тяхно име. Съдейки по опита ми от пребиваването в Русия, ми се струваше, че те са мнозинство, особено сред младото поколение. Те са като бежанци, репресирани в собствената си страна. Техният копнеж по смъртта придобива различна форма – самокритичност, вина, страх, обида, разкаяние, травма от несъответствието между собствената им позиция и действия и действията на страната им. Те са едно празно място в своята страна. Те не са чути, а правителството на Русия ги смята за предатели (предпочитайки те да не съществуват). Техният начин на самодеструкция е дейност, насочена към подкрепа и симпатии към Украйна, като по този начин жертват сигурността си, подкрепяйки това, което страната им забранява да подкрепят.

За мен Украйна е най-очевидният пример за това, което Макгауън описва като алтруистичен стремеж към смърт. Украинците се характеризират с несъкрушима и отчаяна устойчивост, вдъхновена от любовта към родината. Любовта към Украйна не е обикновен национализъм под формата на гордост от собствената нация. Тази любов винаги е била болезнена, като любов към нещо не силно и мощно, а по-скоро трагично. И все пак те често напълно отказват да заемат позицията на жертва. Това е искрена любов, която не е за нещо, а въпреки всичко. Още преди войната украинците понякога свързваха Украйна с нещо, което постоянно е на прага на смъртта. Първоначалният вариант на украинския химн започва с думите “Украйна още не е умряла”. Спомням си как в детството си се шегувахме, че Украйна е постоянно в състояние на умиране; тогава не бях в състояние да разбера цялата болка на тези думи. Най-разпространеният вътрешен образ на Украйна за украинците е като страдаща, опустошена, но в същото време упорита и обичана. Леся Украинка говори за Украйна като за “безименна” майка: тя е “тъжна, уморена”, но в същото време е “единствената, скъпа” за украинците.

Любовта ни към Украйна и мислите ни за нея са пагубни; те ни опустошават и убиват със своята болезненост. Леся Украинка говори за Украйна по следния начин:

Моята съсипана, нещастна земя!

Като те помня

В гърдите сърцето умира от копнеж и скръб.

Украйна и украинците са резултат от работата на разрушителната пластичност; те са хора с трагична съдба, които в същото време не са загубили, а напротив, успели са да възпитат и съхранят своята човечност. Поне засега. След като са били поставени в позицията на жертва през цялата си история, те не са се превърнали във вътрешна жертва. В самото начало на войната те се шегуваха, че украинското гражданство може да се посочи в автобиографията вместо съпротивата срещу стреса. Украйна, както и украинците, винаги е унижавана, но непреклонна, демонстрирайки на целия свят силата на сътрудничеството, взаимната подкрепа и хуманното отношение (дори към тези, които се отнасят нехуманно към тях). Трагичната им история ги е научила на това.

Тъй като стремежът към смърт е основната структура на индивида и обществото, не можем да се отървем от него. Можем обаче да променим формата на неговата актуализация. Днес можем само да избираме различни форми на страдание и умиране, начини на съществуване в модуса на трагичното. Вече не може да се говори за оптимизъм. В това отношение целият свят има какво да научи от Украйна, от нейната саморазрушителна човечност, от способността ѝ да подкрепя другите и да се жертва за другите, дори когато се нуждае от подкрепа повече от другите. В своето есе “Размисли за войната и смъртта” Фройд предупреждава, че човек никога не трябва да се приспособява към войната, тъй като тя дехуманизира всички. Единственият въпрос е кога. По думите на Фройд “[войната] ни принуждава отново да бъдем герои, които не могат да повярват в собствената си смърт, тя запечатва всички непознати като врагове, чиято смърт трябва да предизвикаме или да пожелаем; тя ни съветва да се издигнем над смъртта на тези, които обичаме”[iii].

Необходимо е да спрем войната, преди да е обезличила последната крепост на човечеството.

Julie Reshe is a philosopher and a negative psychoanalyst of Ukrainian Gypsy origin. She is currently a visiting professor at the Nazarbayev University in Kazakhstan and director of the Institute of Psychoanalysis at the Global Center for Advanced

    ИНСУЛТ

Сънувах земния глобус опасан с формата на стойността като Сатурнов пръстен,  който го предпазва, за да го разсипе.

И там  бродеше преценяващото животно с когнитивен апарат за оцеляване.

Формата на стойността, въплътена в банковите баланси с елетронно нанасяни числа, подведени под нулевия суверен на пустотата.

Политики и икономики морфират едни в други в спасяване на феномени, зад които се крие неспасяема реалност.

Претенциите за екзистенциална свобода издълбават татусите на непоносима задълженост в една още по-зейнала рана на универсална амнезия.

Банките като въплъщение на формата на стойността пустееха в мъртвешкото око на  некротичния капитализъм.

Да съществуваш означава да бъдеш капитализиран.

Невъзможно е за проследяване как едни производствени отношения се превръщат във форма на експолоатация.

Трудно е да бъдеш едновременно номиналист и структуралист.

Думите са следствие на нещата, но нещата са следствие на ножицата между потребителна и разменна стойност, която ги изрязва в неизменен фетишистки фасон.

И поетическите жалби, че напразно сме се отърсили от синовете на  пустотата,  ще се окажат верни.

Сънувах как от гърлото на пустотата изскачат езиците на езици, изолационистки, аглюнативни и инфлективни, и всички те бяха въпрос на преценка в ретроактивен ход на своята изкуствена наковалня.

И същността на стойността/преценка бе въпрос на гледна точка в сляпото петно на невиждащ Поглед.

И обект-причината на желанията се затормозяваше в звездната матема на на един чезнещ шанс, който винаги се представя само като изгубен.

Сънувах космоси и вселени и те бяха въпрос на степенувана контингентност от обезсветявани светове и всеки свят бе въпрос на неусмъртявана смърт.

И осъмнах с церебралната заблуда на половинчат инсулт.

КРИЗА НА СТИХА

                                        hommage à Mallarmé

Созопол се преселва неусетно

в лингвистичен континент

на  дигитални феромони

Състояла се природа без към нея

да  се добавя нищо освен

татуираните нимфи на брега

сърфиращи в менюто на айфони

и gender фавни с разменени чаши

ускоряват неопределения следобед

до кофата с шампанско

Апарати за прихващане са тези къщи

на  необитаемата смърт

и магистрали молове хотели също

нетрайните  диспозитиви и форми на живот

в самата очевидност

на  битийната еднаквост

и  смазващо  усещане за крайност

Да станеш себе си не е ли  

самоубийствен акт на  тъмно просвещение

Лица на чиста прозорливост

в маскирания разрив

на онтологическо свидетелство

те  могат да предложат само стил

безсъщностни  проекти

на   безсъщностна основа

Nichtiger Grund des nichtigen Entwurfess

деформация на поведение

в превода на код блокиращ база данни

изкуство  като  мръсния трансфер

между  корпоративните агенти

на договорена система

перверзията да обслужват

чужди наслаждения

когато  Другият  на наслаждението липсва

Като език конституиран от различия

които  се  стреми да превъзмогне

морето  незатрогнато  е

в плагиатския си колапс

това  шумящо невротично нищо

в  креативната  стерилност

на вълнистите  самоцитати

и нощен плаж на перлените екскременти

опустошение  изящно на едно изкуство

което знае  че е невъзможно

Джентрифицирано влечение към  смърт

от  созополските къщи изпълзява

с  гниещи ламели от солена влага

и  брандове на хотелиерска рента

О твоят дом пустеещ

е  пълен  с мъртъвци и  празен

и слабите числа на съкрушеност

скрепват  последиците на брожение

Смърт индекс за несводим екстериор

в неотношение съотносими

сезонните  работници на ада

посрещат завръщането

на изтласканото

като  обещаващи лазури

Езикът и смъртта в  mise en abyme

на  двойствена  емблема

активност  с цената на изместване

в основи на основа която е бездънна

език и смърт пленени в  корелата

съдействащи без работа

в космическата безработност

на голата субстанция

и суровите фрагменти

на несъзнаван ужас

Единството на този свят се състои

в  единната му нереалност

и в опити на радикалната заблуда

писането пилигримства

сред  непредвидима пустош

разпръснатост  инертност и екстериорност

на безкрайното измиране

и смърт неусмъртима

в  сонетния венец от епитафии

Траурът разсейван в меланхолия

и меланхолията в сблъсък с траур

търсят  обекта си възможен

само като изгубен по начало

Това което им се дава  

ловко се отнема

през образи натрупани

до степен на спектакъл

вместо фордистката  поточна линия

сами  да се експлоатират

под  формата на забавление

и  архивиране на окабеленото съзнание

в архивирани правителства от идиоти

Тълпи и  шанс  откъслечно се мержелеят

по  пристана в  демократични синоними

но  всъщност стегнати редици

на  булеанови числа в прогреса на упадък

и декадентска церемония

случайното  застъпване на звук и смисъл

в тълпи от думи и тълпите

разминаващи се минувачи

на суфлиращата подлост

Те мислеха че са свободни  

всички и за всичко

в истерия на споделена нелоялност

удвоени призраци в сломеното крило

                                 на инвалидна птица

съвременни на несвоевременна парализа

в  абстракциите на пазара и държавата

О да превъзхождаш само превъзходните онези

отменили  шанса в замръзнал свят

на  бляскав ледник от минали великолепия

извън  стремежа към натрупване

когато  никой тук

не  е   способен да зачеркне

капиталистическата  калкулация

Гларуси около гръмоотводния пилон

се упражняват  в стриптийз

под слънцето  на плажна карантина

page  turner-и  на книги

затискат страниците с щипки

читатели на номерирана заблуда

без  да  подозират  че Книгата не съществува

освен във фикция на лицемерна добродетел

и противоядието на  позорна слава

Светът с не-свят е зареден

преди да си достави форма

на  консолидирана необходимост

и благородството на отрицание съвпада

с нихилизма на частни капитали

куртоазната неудовлетвореност

домува в плебейско възмущение

от самото възмущение

и принцовете на поезията деградират

в принцове на мрежите и на тълпата

На света в самия му произход

шансът е заложен от гений на звездите

неотменим е шансът на чистото начало

докато слягаме се в пепел на предците

и аристократични лебеди

спасяват се поединично

в марша на колективни гъски

Те бяха тук за да докажат само

че никога не са били където трябва

и пяха в места където нищо не се случва

освен заемане на място

Поезията описание без място ни напусна

Цъфтяха созополските рози без защо

но и червеите без защо са също

в логическите парадокси

на превратната епоха

и  заскобено в  откъслечни анаколути

непознатото е познато непознато

и неизреченото е изреченото неизречено

това са връзките на стил

в сарториалното изкуство на шивачи

и самолегитимираща се глупост

извън непресметнати събития

защо мълчиш защо не взе решение

за тези пустинни острови

на  вкаменената печал

извън подвижните опортюнисти

и групови промискуитети

Созопол  в дереализация приветства  

лебеда на Маларме замръзнал

в  ледения психотизъм

на радикално избавление

Заровени са заровете в пясъка

и в кризата на стих ще се оголят

хвъргачи на хазартна страст

между чистите претенции

и симетричните страни на шанса

в тегнеща непредвидимост

играта отстрани е блудкаво противна

за фланьорите  на повседневно нищо

в идеологията на спасение

Разхвърлени телата от игрални кости

в слънчевия сплит на самомнение

и ръждясалата котва в сърцето на Созопол

инвалидизира властния си символ

Изчистени от субективност

в шаблоните на слънчева поквара

и монохромен мраз

на духовната стерилност

се нижат дните без последен миг

но и настоящият несъществуващ

ваканционни меланхолии и месианство

където зарът узурпира   суверенната  игра

                                     на  несуверенност

Това което не престава да не се записва

по  вълните трепка в дантелената пяна

на  непостижима дреха

Виж виж!  това е шансът и той ни гледа

проблясващ в заслепените очи

но всъщност беше

празна  консервена кутия

FROM COVID-19 TO PUTIN-22: WHO NEEDS FRIENDS WITH ENEMIES LIKE THESE?

Със съкращения

Макар да са заети с увеличаването на рестриктивните мерки, продавани на обществеността като героични дела, лидерите на ЕС и САЩ от самото начало се стараят да избягват отрязването на някои от руските финансови играчи, като Сбербанк (срещу чието санкциониране сега се противопоставя Германия) и особено Газпромбанк – защо? Сбербанк е най-големият руски кредитор и притежател на активи, така че едно пълно ембарго би означавало значителни съпътстващи щети за западните банки. Истинският слон в стаята обаче е Газпромбанк, тъй като тя управлява плащанията за руския нефт и газ, от които страните от ЕС са зависими и все още купуват. В момента само около една четвърт от руския банков сектор е подложена на санкции – дали това наистина има за цел да спре Путин?

Волфганг Мюнхау (бивш авторитет на Financial Times) обобщи лицемерието на ЕС (и САЩ) с обезоръжаваща простота: “ЕС подкрепя украинската страна от безопасно разстояние, наблюдавайки я от топлите си салони, отоплявани с руски газ.” Доколкото Русия е ключов търговски партньор за Европа (почти половината от европейския газ идва от Русия), но също и за САЩ (вносител на руски петрол), санкциите едва ли ще се реализират в действителност така, както се появяват в новините. Ако тогава “базуката на санкциите” се окаже воден пистолет или бумеранг, трябва да потърсим отговорите  другаде.

Макар че горният подтекст може да е от значение за осмисляне на разразилата се човешка трагедия, според мен в крайна сметка украинският случай е изцяло макроикономически. Причината за това е, че финансовите анализатори, а не философите, са по-склонни да разберат: един продължителен конфликт легитимира тегленето на допълнителен дълг от бъдещето, докато вината за предстоящото икономическо цунами се приписва на последното превъплъщение на д-р Стрейнджлав. По същество с военната си офанзива “лудият Влад” Путин позволи на Федералния резерв (и на други големи централни банки) да отложат деня на равносметката за нашата ултрафинансова икономическа система. Защото евтиният дълг, инвестиран в още повече дълг, е това, което предпазва “Титаник” от потъване.

Тъй като търсенето на финансови активи се поддържа от търсенето на дълг, извънредните ситуации в световен мащаб изпълняват точно искането за повече заеми: планини от евтини пари се създават от въздуха и се използват като финансов ливъридж. Апетитът за заемане на средства вече е истински ендемичен, тъй като засяга и реалната икономика, домакинствата и, което е от решаващо значение, правителствата. Ето защо извънредните ситуации в световен мащаб са основният двигател на изкуствената парична експанзия, която от своя страна представлява капиталистическият път за бягство от кризата на валоризация (невъзможността да се генерира достатъчно количество surplus-value и следователно реално богатство), която тормози нашия начин на производство от Третата индустриална революция насам и от имплозията на Бретън-Уудската система през 70-те години на миналия век.

Поради горепосочената причина изглежда основателно да се твърди, че всички геополитически събития или произтичат, или са силно обусловени от случващото се на финансовия Олимп. Следователно пандемията на Путин се ръководи от същата хитрост, която предизвика пандемията на Ковид: тя дава на централните банки свободен лиценз да удължават монументалните си печатници, които стимулират пазарите, докато същевременно оказват допълнителен натиск върху световната икономика. Това е еднопосочната улица на съвременния капитализъм.

Винаги трябва да имаме предвид голямата картина: от 2009 г. насам всички големи централни банки са в безпрецедентен подем в създаването на пари, чийто край не се вижда. Изпускането на евтин дълг в размер на трилиони работи като компенсаторен механизъм за свободно падащата световна икономика, която все повече зависи от балон с гротескни размери (който, разбира се, в крайна сметка ще се спука). Федералният резерв  намали очакванията си за ръста на БВП на САЩ през първото тримесечие на 2022 г. до 0,0 %, с което официално открива нова ера на стагфлация, която ни връща към 70-те години на миналия век – макар и без възможност да се повтори това, което беше направено тогава, за да се избегне сривът. Само ако ги поставим на този фон, можем да разберем за какво са ни сегашните извънредни ситуации.

Понастоящем Фед получава това, което само една война може да гарантира. Тоест идеалното оправдание за спиране на планираното повишаване на лихвените проценти (цената на паричните заеми). Дори повишение на лихвените проценти с 50 базисни пункта сега изглежда малко вероятно за 2022 г. В края на краищата една война обикновено е от полза за фондовия пазар – особено когато предотвратява повишения на лихвените проценти, които биха разкрили манипулативния похват на структурното количествено облекчаване (изкупуване на активи от Централната банка). По всяка вероятност колкото по-напрегната става ситуацията в Украйна, толкова повече пазарът на облигации ще се стабилизира и доходността ще спада (пазарът на облигации действа като канарче в каменовъглена мина за потенциален пазарен срив). Освен това спирането на действието на Пакта за стабилност и растеж на ЕС, за което беше взето решение през 2020 г. поради Ковида, сега може да бъде удължено до края на годината. Така, въпреки неотдавнашните сигнали за обратното, конфликтът в Украйна може лесно да позволи на ЕС да отхвърли “кризата с публичния дълг” още малко.

Изводът е, че нашите затънали в дългове икономики продължават да се нуждаят от повече, а не от по-малко количествени улеснения по простата причина, че дългът им далеч надхвърля техния БВП. Ето защо бомбата със закъснител на украинската криза е продължение на бомбата със закъснител на дълговата криза. Това, което последната изисква, е постоянен режим на QE**, калибриран чрез циклична поредица от глобални извънредни ситуации: пандемии, терористични кампании, ядрени заплахи, търговски войни, военни конфликти или, защо не, кацане на извънземни. Хаосът трябва да бъде предизвикван при всяка възможност, а заедно с него, в идеалния случай, и фигурата на брутален, кръвожаден враг. Независимо дали това се случва в медиите или в реалността, важен е извънредният цикъл, защото той държи паричния кран отворен. Нека не забравяме, че капиталът е сляп процес, който не понася застоя: той трябва да бъде в постоянно движение, дори когато движението означава натрупване на все по-големи количества неустойчив дълг, независимо от начина, по който е възможно.

**Количественото облекчаване – накратко QE – е стратегия на паричната политика, използвана от централни банки като Федералния резерв. С помощта на QE централната банка закупува ценни книжа, за да намали лихвените проценти, да увеличи паричното предлагане и да стимулира отпускането на повече кредити на потребителите и предприятията. Целта е да се стимулира икономическата активност по време на финансова криза и да се запази кредитният поток.

Рязкото покачване на инфлацията, което е заложено в украинската торта, както беше при Ковида, улеснява контролираното разрушаване на обществото чрез ерозия на покупателната способност. Спасяването на финансовите пазари днес означава потискане на реалното търсене. И като единствен притежател на привилегията да създава долари от нищото, Федералният резерв винаги е поне една крачка напред в играта. Както вече показах, балансът на Фед започна да се раздува през септември 2019 г., когато астрономически количества електронни пари, натиснати с мишката, бяха вкарани в болния финансов сектор, за да го подкрепят изкуствено. След две години на непрестанно насаждане на страх, разказване на истории и печатане обаче разказът на Ковид се беше изчерпал и ставаше все по-противоречив – както се вижда от протестите на канадските шофьори на камиони. Въпреки че “смъртните случаи” и “случаите” на Covid не намаляват, икономиката изведнъж се нуждаеше от нова история на ужасите, която да използва, от ново одеяло, което да хвърли върху света. Това е особено належащо сега, когато финансовите условия са на най-затегнатите нива от 2016 г. насам; което означава, че ако Фед свали крака от паричния ускорител, светът ще изпадне в пълноценна рецесия за рекордно кратко време.

Опасявайки се от импровизиран военен отговор, който би довел до Армагедон, НАТО и западните елити сега водят асиметрична война с Русия. Това ще засегне преди всичко беззащитното население, както и икономиките, които вече са засегнати от двугодишното икономическо свиване, предизвикано от пандемията. Сметките за газ и цените на суровините ще продължат да растат. Но не е ли това, което изисква Голямото пренастройване, тъй като неолибералната фантазия за “края на историята” се вкисва? Предстои ни енергийна и продоволствена криза, която ще оправдае по-нататъшни репресивни социално-икономически политики – включително, ако е необходимо, въвеждане на военно положение, каквото неотдавна беше експериментирано в демократична Канада. Колкото и да е трудно, трябва да оставим геополитическата шахматна дъска настрана и да се съсредоточим върху икономическата причина. Политическият избор от този калибър се диктува от условията, които засягат икономиката като съвкупност от все по-нефункционални социални отношения. Ако Путин е луд – както всички сякаш безсмислено повтарят тези дни – той несъмнено е в добра компания. Нямам предвид психичното здраве на Джо Байдън, а финансовите мениджъри на общественото богатство и техния когнитивен дисонанс, какъвто съвременният капитализъм (системата) изисква от тях.

Това, което продължава да бъде от решаващо значение за нас, е да осъзнаем, че предвид безпрецедентните нива на финансов допинг капиталистическите общества зависят от поредица от глобални заплахи, при които обаче границата между симулиран и реален риск става все по-тънка. Както твърди Маркс, за финансовите мениджъри капиталът се явява по същество като обект, който е прекъснал връзката си със своята субстанция:

“В лихвоносния капитал този автоматичен фетиш е развит в чистата си форма, самооценяваща се стойност, парите раждат пари и в тази форма той вече не носи никакви белези на своя произход. Социалната връзка е завършена в отношението на едно нещо, парите, към самото себе си. Вместо действителното превръщане на парите в капитал, тук имаме само формата на това, лишена от съдържание”.

Днес почти пълното откъсване на капитала от неговия произход (стойностно-производителния труд) прави все по-видима неговата психотична същност. Макар че настоящата употреба на извънредни ситуации е перверзна по своята същност, психотичните епизоди може да са още по-близо. И все пак, типизирайки Путин като “лудия Влад”, ние пропускаме лудостта и наистина престъпното призвание на съвременния капитализъм. Нека повторим ключовия момент: имплозивна социално-икономическа система, поддържана от финансов ливъридж от сегашните мащаби, отчаяно се нуждае от непрекъснат поток от извънредни ситуации, както и от злодей, който да бъде обвинен. На свой ред индустриалното производство на извънредни ситуации изисква надеждни актьори на световната сцена, както и публика, която е готова да бъде шокирана от циничната медийна пропаганда.

Макар че би било лесно да се разровим в мълчаливото съгласие на нашите медии по отношение на водените от САЩ/НАТО убийствени войни (“операции”) от близкото минало, сегашната ярост срещу “олигарси” като Роман Абрамович е също толкова показателна. Защо сега, а не по-рано? И защо нашите западни “олигарси” се наричат “предприемачи”? Също толкова неуместни са и лозунгите срещу нацист-Путин, тъй като той е посредник между двете най-важни сили в Русия: “Газпром” и армията. И така, колко различен е Путин от влиятелните политически лидери в “демократичните” страни? Разбира се, както наскоро се изрази Тод Смит, “Путин не е герой, в случай че някой се е объркал. Той е просто поредният елит, който е попаднал от грешната страна на определена “финансова” ситуация”. Но защо нашите “демократични лидери” водят бизнес (напр. оръжейни сделки) с “диктатори” по целия свят? Защо не ни казват да носим сирийското или палестинското знаме в подкрепа на невинните животи, които ежедневно биват погубвани от израелските бомбардировки и обстрел? Безпрецедентното ниво на днешното лицемерие – примесено с напълно изненадващо расистко възмущение от бомбардирането на руси и синеоки, цивилизовани европейски хора, а не на “по-малко цивилизовани” иракчани или афганистанци – е симптоматично за дегенеративната болест, която засяга нашия “свят”.

Тъжната истина е, че ако финансовите елити се нуждаят от допълнителни причини, за да надуят пазарите с прясно натрупани пари, конфликтът може дори да ескалира. Нищо не може да бъде изключено, когато целта е да се удължи животът на една неизлечимо болна икономическа система. Ето един парадокс, който трябва да ни накара да се замислим: в деня, в който Владимир Путин нахлу в Украйна и официално беше коронясан за новия Хитлер, финансовите пазари регистрираха най-големия вътрешнодневен отскок от март 2020 г. насам, когато бяха стартирани анти-ковидовите програми за количествени улеснения, за да се спаси светът. Нека бъдем честни: въпреки крокодилските сълзи на световните лидери, техният проблем не е свободата на Украйна, а айсбергът на финансовия ливъридж, който е на път да удари “Титаник”.

Ето защо очакваме продължителна геополитическа криза, която ще оправдае, дори ще изисква от централните банки действия срещу така рекламираните политики на свиване на покупките на активи и повишаване на лихвените проценти. Очаквайте цунами от глобална инфлация, по-нататъшно обедняване и масова миграция (на евтина работна ръка) – за всичко това ще бъде обвинен Путин. Очаквайте завръщането на пандемичните заплахи, подкрепящи продължаващите усилия за глобализация на ваксинационните паспорти и цифровизацията на живота. Очаквайте нова надпревара във въоръжаването, насочена към повишаване на стагниращия БВП по света. Очаквайте, ако икономическата среда го изисква, повече военни щети, нанесени на безпомощното население, попаднало в центъра на капиталистическата шарада. Очаквайте “фалшиви флагове” и безмилостни кампании за дезинформация.

Руската инвазия ще бъде издоена неимоверно, защото колкото по-дълго продължава, толкова повече пари ще бъдат изтеглени от бъдещето и взети назаем – точно това, което се случи с Ковид. Ако пандемията послужи за прикриване на структурната криза на капитализма, като я представи за микробиологична криза, то войната на Путин постига същата цел с военни средства. Днешната доминираща парична политика обаче не е нищо друго освен безумно управление на кризата: разрушителен вид отрицание, което само ще ускори имплозивния процес на нашия начин на социално възпроизводство. Едно различно бъдеще не може дори да се представи, камо ли да се изгради, без да се осъзнава това

Fabio Vighi is Professor of Critical Theory and Italian at Cardiff University, UK. His recent work includes Critical Theory and the Crisis of Contemporary Capitalism (Bloomsbury 2015, with Heiko Feldner) and Crisi di valore: Lacan, Marx e il crepuscolo della società del lavoro (Mimesis 2018).

ОЗНАЧАВАЩИ И СНАРЯДИ

Към войната са отнесени всякакви аргументирани глупости, които не издържат.  Колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане.

И всякакви дежа-вю дефилират в зрителното поле, но ние вече знаем от Лакан – Погледът е завеса като идол на отсъствие.  Секретът на триумфиращата визия е в организацията на неочевидното.

И всякакви морализаторства, но ние вече знаем – етиката на Реалното е извън символни координати.

Господарското означаващо е несъзнавано и неуправляемо в траекторията от невъзможност към импотентност – и какво друго трасира, освен мрачното увлечение по смъртта, която прави от всички нас фикции и само като фикции се справяме с него..

Разделителните линии, те не са геополитическа маркировка, а бразди в Реалното, cut in  the Real, съживявани отново и отново под натиска на повторението – и какво друго протича през тях, ако не влечението към смъртта…

Cut in the Real – отнася се до изначалното примордиално означавашо на Лакан – как да се преведе – разрез в Реалното, къртене в Реалното? Нещо като ангели с огнени мечове – изглежда абстрактен генезис, но с какво е по-различен от структурните перверзии на реалните политики и военни стратегии?

Именно Реалното на войната – не само че е непреводимо, но и невъзможно за  символизация, да кажем че е пречката за формализация, импас, твърдото ядро във всеки опит за символизиране, кост в гърлото, дедлок, препречен достъп до истината.

Половинчати истини на половинчати светове, бленуващи пълна победа…

Тогава как една империя на истината ще смени империята на лъжата, каквито са геополитическите фантазии на такива като Дугин?

Истината винаги е под формата на фикция, на семблант, привидност, не защото е фалш, а защото истинският свят винаги е липсващ.

Имаме достъп единствено до семблатизация на света, до непризнаване и елиминиране на неочевидното – това са реалните глупости, нали, да присвояваш в дискурс Реалното на войната, да наречеш бомбените завеси „идол на отсъствие” сигурно звучи цинично, но не вършат ли точно това предположително знаещите, пълководците и анализаторите, шринк докторите,  коментаторите…

Спомням си как Путин  произнасяше Россия със съскащите съгласни. Именно, това е имперското означаващо, което прорязва Реалното (the cut in the Real), за да артикулира свят, но всъщност да причини дори не липса на свят, а самата безсветовост (Weltlosigkeit). Означаващите подредени в структурната перверзия на бомбени завеси от снаряди

Имперското примордиално означаващо винаги под опасност, която самото то е инвестирало в свят несвят. И съответстващите тъпи разсъждения – за какво ще е този свят, ако я няма Россия?

Господарското означаващо на една травма, конвергираща с некро-отпадъци, които й дават живот, съживяват я под натиска на повторението в откровено влечение към смъртта.

Означаващото, конвергиращо с летални отпадъци, за да артикулира обект-причината на имперско желание. Смъртта е моят герой заради една вечна империя като форма на вечно измиране.

Нищо не може да се каже за нещата извън репрезентация.

И тук аз не психоанализирам. Припомням трите постулата на Фройд –

Управлението е невъзможно

Преподаването е невъзможно

Психоанализирането е невъзможно

И ако това изглежда абстрактно, тогава какво да кажем за геополитическите фантазии на един диктатор?

И ако никой не е убедителен, защо да не прибегнем до вицове – в един руски затвор трима се питат за какво са осъдени. Първият казва, аз бях против Попов и получих десет години. Вторият казва, аз бях за Попов и получих десет години. Третият казва, аз съм Попов и съм осъден до живот.

Именно Попов е Реалното на политическото, симптоматичният възел.

И той не може да бъде разплетен, а само съсечен, за да бъде произведен отново, запълващ пролуките на Реалното както вегетацията покрива раните на войната.

Означаващото кърти в Реалното и произвежда реалност, жалки производни субститути – кога Россия е станала Россия и защо Америка отказва да се нарича империя – ето как от нищото на неочевидното Реално се откъртват жалки империи на суверенното нищо, годни да унищожават в самоунищожение, повтаряйки хегелианската схема – от нищото през нищото към нищото.

Именно, травмата на къртещи означаващи и принудата на повторението, съживяващо травмата като заспал вулкан, за да прехвърчат отново и отново къртещи означаващи и реални бомби и снаряди, префигуриращи нещо като свят, светове на не-всичко, за да бъдат засимптомени в семблант светове – до следващия разрив и къртене –пришиваме метафорични имена – предвоенен период, следвоенен, докато войната пронизва от всички страни слабо закрепени и компрометирани светове.

Россия, Дойчланд юбер алес, Америка фърст – не, благодаря

Всяка глобализация е предвождана от  милитаризация. Само агресията на влеченията, на влечението към смъртта отключва реалност, за да я дереализира.

Симптомът идва от бъдещето. Сега ние чакаме нещо да затапи плачевната ситуация на война като съживяване на изначална травма под натиска на повторението. Чакаме по-различен симптом, напразно.

Войната не може да се психоанализира, само последиците.

Самото психоанализиране е  невъзможно.

Това е етиката на Реалното, която всички не знаем, че знаем.

Ако за Хегел Бог е selbstbewust, за Лакан Бог е несъзнаван.

Аналитикът е в позиция на „обект а”, боклук.

Но човешките животни които се вмъкват в господарското означаващо или в позицията на аналитика, си въобразяват, че могат да управляват и те управляват импотентността на господарското означаващо, конвергиращо с обект-причината на желанието, тоест с боклукчивото, като постоянно сменят позициите си – днес управляващ, утре си боклук.

Забравихме ли наставленията на свети Павел за встъпващите без разлика в Царството Божие, за възлюбените в Христа – нито грък, нито евреин, нито обрязан или не – без разлика.

Човешките животни оковани в разделителни линии под диктата на Едното –  те историзират влечението към смъртта, истеризират го, не е ли това гледката, семблатизацията на истината, милитаризацията…

Войните за суверенното нищо,  за призрака на една Елена, войни заради една сянка – това ли е неочевидното и кой триумфира в него?

Войните като мрачната същност на безсъщностни светове.

Златомир Златанов

15.03. 2022