ОДИСЕЙ АНАЛИЗАНТ

Горе на палубата се подвизава Одисей, преследван от песента на Сирените.

Гребците в трюма нямат тази грижа, те не подлежат на съблазън в негативната самоотнесеност на своя труд, намиращ смисъл само през визията на  капитана (господарско означаващо, форма на стойност, акумулация на капитал).

Но гледката с Одисей, привързан на мачтата, съдържа парадокс. Изглежда тъй, сякаш е заради омайващата песен на Сирените, но всъщност Одисей симулира, за да скрие липсата на сигурен курс и цел,  тоест липсата на визия и светоглед (Anschauung).

Той се преструва, че се преструва на запленен, защото знае, че принадената стойност/наслаждение се произвежда от безропотния мах на греблата.

Самоотнасящата се негативност на субстанцията (труд на гребците) остава спекулативно идентична със самоотнасящата се негативност на субекта (Одисей, капитала).

Иначе казано, гребците ненавиждат приведеното си положениена на наемна работна сила, както на свой ред Одисей ненавижда наложената му роля на господар-измамник.

И кой е по-истински тук – кръстът в розата на палубата (Одисей) или бленуващите за друга визия гребци в мрака на трюма?

Тишината (импотенциалност, импотентност) влудява гребците с акузматичен революционен глас, докато привързаният на мачтата господар симулира суверенната фикция под  формата на ступорна реакционност и консерватизъм.

Кой е за жалене тук и кой за превъзнасяне? В спекулативното единство на антагонизиращи сили си проправя път не авантюрата на Одисей и неговия кораб, а Aufhebung  на понятието като превъзмогване чрез запазване без да постигне своя лимит.

А какво за песента на Сирените? Кафка твърди, че те никога не са пяли. Сирените са в режим на неекзистенция, означаващо без корелат, което поддържа митичния разказ и доставя смисъл чрез своето изчезване.

Белият шум на Сирените, в търсене на когото Фридрих Китлер ще организира цяла експедиция, е заместителският симптом на експлозивна истина, пърформанс на изчезване, флашмоб.

Белият шум (онтологическата неопределеност, наслаждението на Реалното, симптомът) е празната причина (empty cause) за преминаващите светове в не-светове.

Защото къде е гръцкият свят като причина за философското ни желание?

Неистовото движение на кораба, произвеждано от гребците на Одисей, осъдени на неподвижност и ступор, диалектиката в застой – и маскираното влечение за ненаситно натрупване, приключения и колонизация на Одисей  с маскирана в него липса на фундиращ принцип.

Влечението колонизира света в не-свят като имитация на прогрес и в опустишителната си страст е безразлично към всички обекти –  дрогирано само от собственото си кръжене и помайване около тях, омайване с негативното, с белия шум.

Това е първият разказ за капиталистическа акумулация и акумулирано принадено наслаждение (surplus-jouissance) и последният, от който е невъзможно да се изплъзнем,  гребци и  набеден водач, клонинги на Реалното, еднакво заблудени от носталгия по роден дом (nostos) пленници на корелата.

Но само Реалното е нещото без/извън принцип и корелат, изначалната контингентност, която винаги се завръща в  своето място.

DAS SCHWEIGEN DER SIRENEN

(МЪЛЧАНИЕТО НА СИРЕНИТЕ)

И ще ни срещнат Сирените с мълчание,

Но как да го приемем със затапени уши

С неясната обект-причина на желания

И  поетически прилепчиви души?

Не се е пяло никога в дома на Битието

И никой тук не ни е позовал.

Нерелигиозно и бездънно е над нас небето

Сред неподвижни вселени от печал.

Не  ще оставим разкази на епос внятен,

Пристанище не ни е никой бряг томим.

Не се надяваме в часа превратен

Обратно мъртвите да възкресим.

Не пеят птици в цветните градини

И няма да превземем високия превал.

От глухота умишлена направо ще се сринем

Към бездната на абсолютния провал.

И в самоотнесеност на негативи

Заклещени гребците и водач

Край тях Сирените на несъзнавани мотиви

И на принаденото наслаждение мълчат.

От себе си да извлечеш  константа

Сред хаоса на бедстващи звезди

И с ключ за суверенните пространства

Блуждае корабът сред ничии води.

Това е хитростта на чезнещия разум

Под знака на неразпоредим битиен зов.

Не-световете да превръщат във фантазъм

Чеда на далнините с отказана любов.

Съзират ли гребците долу в трюма

Сирените на пролетарските гребла?

На мачтата привързан някой се преструва

На капитан aнализант със  заслепени сетива.

Загиващ гръцки свят ще се разсее

В примамката вменявана на външен звук.

И никога Сирените не запеят

За никой Одисей или за някой друг.

1997 – 2022 г.

БЛЪФОВЕ И ДЕБИЛНОСТ

Психоанализата ни казва, че ролята на фетиша е да прикрива липса. По-точно, фетишът е стражата, която патрулира липсата на основи, и върху отричането и дезавуирането на  тази липса (на основи) се гради социалното. по-точно липсата на социална връзка. Следователно капиталистическото отношение е създадено чрез несъзнателното нормализиране на фетишизма  на стойността (value-fetishism). Този фетишизъм в капиталистическите общества не е симптом на патология, а по-скоро признак на голямо здраве (здраво производство, здрава размяна, здраво потребление и т.н.), тоест перверзно заздравяване на автоимунна болест към смъртта.

 Ето защо се казва от Адорно, че при  капитализма всичко е нормално, освен самия капитализъм.

Суверенната фикция не подлежи на фундиране и дефиниране, тоест тя е възможна само като геополитически фетиш – Трети Райх, евразийска империя, неолиберален глобализъм.

Агресията на Путин разфетишизира суверенната фикция, всъщност я денатурализира, показвайки  неестествения й характер, мнимите претенции за нейната неприкосновеност – Украйна не заслужава тази фикция, тя е неясен конгломерат, територия, а не държава. И България в същия безпардонен стил, нали няма такава държава, каквото е оригиналното наименование на една от водещите й сили в момента, която утре ще е неводеща.

От друга страна Путин сервира собствения си геополитически фетиш, придружен с фантазмите  на такива като Илин и Дугин, смятани за легитимиращ протокол на загадъчната руска душа, славянското име за несъзнавано.

Както неолиберализмът е приватизиран кейнсианизъм, така путинизмът в действие е приватизация на суверенната фикция, нещо, за което глобалният капитал само можеше да мечтае. Докато имперската му фикция се излива в истерия, другите са предупредени да стоят отстрани, ако не искат да ги залее всемирен потоп, наистина грозна гледка като съдба не само на българския опортюнизъм в другия фантазъм за деколонизиране.

Суверенната фикция и капиталът (когото Кафка наричаше условие за света и за душата) са участници в едно и също престъпление като фантазмени формации, конституиращи модерния блъф за универсалност. Зад тях лъсва фетишът като скрита истина за тяхната неконзистентност.

Иначе, да, всичко изглежда нормално в една реалност на не-всичко, където тътенът на Реалното бива заглушаван от телеологични разкази за триумфи като провал и провали като триумфи, или както се е изразявал Хегел, от нищото през нищото към нищото.

UKRAINE AND RUSSIA: DEATH BEYOND DEATH

През 1920 г. Фройд представя ново психоаналитично разбиране за човека в своя труд “Отвъд принципа на удоволствието”. Подходът му става по-песимистичен. Според предишния му възглед принципът на удоволствието е изчерпателно описание на функционирането на човешката психика. Фройд виждаше, че на човека е присъщ стремеж към удоволствие и избягване на страданието. В “Отвъд принципа на удоволствието” Фройд стига до разочароващото заключение, че човешките същества не се стремят преди всичко да избягват страданието, а напротив – те са самодеструктивни същества, чиято психика се ръководи от стремежа към смъртта. Ветераните от Първата световна война са сред тези, които убеждават Фройд в тази ключова роля на влечението към смъртта.

Оказва се, че травмата е не само неизправност в работата на психиката, но и конститутивен принцип на нейната работа. Човешката психика повтаря травмата и това натрапчиво повторение е основната константа на нейната работа. Фройд нарича тази част от човека демоничен компонент: тя е ужасяваща и същевременно неотчуждаема собственост. Фройд не е първият, който формулира идеята за деструктивността като необходим компонент от работата на психиката. Сабина Шпилрейн, психоаналитичка от руско-еврейски произход, заявява това няколко години преди публикуването на труда на Фройд. Фройд е знаел за нейната теория и със сигурност е бил повлиян от нея, но я споменава само мимоходом в рамките на своите есета.

Фройд предлага няколко тълкувания на влечението към смъртта: той го разглежда като желанието на всички живи същества да се върнат към първоначалното си неорганично състояние, а също и като натрапчив стремеж към самонараняване от страна на психиката. По-късно психоаналитичните мислители разработват различни негови интерпретации. Например Жижек интерпретира влечението към смъртта като “зомби-подобно” и немъртво. undead. Според неговата интерпретация желанието за смърт е от другата страна на цикъла на живота и смъртта. То е нещо, което, бидейки мъртво и поради своята мъртвост, е по-живо и трайно, отколкото действително живеещото. Желанието за смърт означава вечното могъщество на тази мъртвост. deadness. Неживите undead не познават смъртността; те безсмислено се втурват напред. По думите на Жижек: “Стремежът към смъртта” е парадоксално фройдисткото название на своята противоположност, на начина, по който безсмъртието се появява в психоанализата: за един необичаен uncanny излишък от живот, за един “немъртъв” ‘undead’ порив, който продължава отвъд (биологичния) цикъл на живот и смърт, на пораждане и разпад.”

Тод Макгоуън призовава политическите философи най-сетне да престанат да си затварят очите пред факта, че човешкото същество е движено от влечението към смъртта. Нещо повече, той не само определя човека като движен предимно от желанието за смърт, но и говори за влечението към смъртта като за основна конститутивна структура на обществото. Той използва лаканианското разбиране за желанието за смърт, както когато пише: ” Стремежът към смъртта е подтик за завръщане към една изначална травматична и конститутивна загуба”. [ii] Лакановият субект сам по себе си е изначална и необратима загуба, а неговата социалност се конституира като споделяне на тази загуба с другите. Подтикът към смъртта едновременно конституира социалността и я заплашва. Социалността изисква саможертва, която е една от формите на актуализация на влечението към смъртта. Основата на моралното, т.е. на про-социалното човешко поведение, включва саможертвата, свеждането на интересите до нищо, като по този начин се актуализира вътрешната празнота на човека. Грижата за другия предполага пренебрегване на собствените интереси, т.е. тя предполага частично унижение на себе си и възвеличаване на другия. Именно признаването на собствената незначителност и на крехкостта и смъртността на другия ни прави хора. Грижата за другия включва този аспект на частично самоубийство и чрез него – обединение с другите. Инстанцирането на собствената ни незначителност и уязвимостта на другите са основите на социалността и могат да бъдат разбрани като процеси, движени от смъртта.

В работата си Катрин Малабу се опитва да отиде по-далеч от Фройд в концептуализирането на влечението към смъртта. Според нея Фройд не е успял да разгледа влечението към смъртта не само като разрушително, но и като формиращо. За Фройд влечението за смърт означава прекратяване или провал в процеса на формиране или оформяне. Малабу предлага концепция за “деструктивна пластичност”, която да замени фройдистката концепция за влечението към смъртта. Тя използва това, за да покаже, че разрушителният елемент на човешката психика е също така и формиращ. Деструктивната пластичност не само разрушава, но и формира идентичности; тя поражда ходещи мъртъвци, живи форми на смъртта, вместо форми на живот. Ходещите мъртъвци умират в рамките на живота и продължават да съществуват под формата на смърт. Такива идентичности са травмирани или органично (например в резултат на мозъчни травми), или психологически (например в резултат на участие във военни действия).

Перспективата на лечението не може да се използва за анализ на работата на деструктивната пластичност. Ходещите мъртъвци са наистина трагични фигури, които не могат да бъдат спасени, поради което те са пренебрегнати от психологическата перспектива с нейното позитивно ориентирано мислене. Малабу твърди, че концепцията за деструктивната пластичност е приложима (в различна степен) към всеки човек днес. Всеки е травмиран. Всички ние не сме съвсем живи. Приличаме на ходещи мъртъвци, по-скоро на оцеляла част от смъртта, отколкото на оцеляла част от живота. Като се има предвид, че влечението към смъртта е конститутивна характеристика на човешката психика и на цялата човешка социалност, то следователно изглежда необходима и честна теоретична конструкция за анализа на последните украинско-руски отношения.

Струва ми се, че определението на Жижек за желанието за смърт е подходящо за анализ на Русия в отношенията ѝ с Украйна. Русия демонстрира именно това желание за смърт, действайки като нежива, ирационална и глупава разрушителна сила. Тя опустошава себе си, действайки срещу собствените си интереси. Русия е чудовище, което е полудяло, унищожавайки всичко по пътя си. Тя действа в отчаяние, сякаш няма какво да губи, сякаш не е останало нищо човешко: остава само лудостта. Изглежда, че вместо да се стреми към запазване на остатъците от човечност, напротив, тя съзнателно показва максимална доза безчовечност. Например, като целенасочено и цинично разрушава Драматичния театър в Мариупол, където стотици хора са намерили убежище, или като застрелва жена с новороденото ѝ дете. Русия прикрива действията си, както и преди, с разказа за грижата и справедливостта. Но този разказ все по-често бива разобличаван като ужасяващо, слабо оправдание, формирано в делириума на нейната лудост. Тя говори като луд човек, който мърмори нещо, което сякаш прилича, макар и отдалечено, на познат език.

В тази лудост се разкрива оголеността на вътрешната празнота и вътрешното безсмислие. Русия прилича на луд човек, чиито действия не могат да бъдат предсказани, защото тя не действа (и дори не се преструва, че действа) в защита на собствените си интереси. Тя действа отчаяно и хаотично. Свидетели сме на огромно кръвожадно същество, което е мъртво отвътре, без да осъзнава собствената си смъртност.

Съществува обаче и друга (не)Русия. Това не е тази, която нападна Украйна, а тази, която се противопоставя на това нападение. Има една “Русия”, за която държавната политика е чужда, ужасяваща, неразбираема, неприемлива, както е и за останалия свят. Може би за тази “Русия” тя е още по-чужда и ужасяваща, защото държавата им твърди, че действа от тяхно име. Съдейки по опита ми от пребиваването в Русия, ми се струваше, че те са мнозинство, особено сред младото поколение. Те са като бежанци, репресирани в собствената си страна. Техният копнеж по смъртта придобива различна форма – самокритичност, вина, страх, обида, разкаяние, травма от несъответствието между собствената им позиция и действия и действията на страната им. Те са едно празно място в своята страна. Те не са чути, а правителството на Русия ги смята за предатели (предпочитайки те да не съществуват). Техният начин на самодеструкция е дейност, насочена към подкрепа и симпатии към Украйна, като по този начин жертват сигурността си, подкрепяйки това, което страната им забранява да подкрепят.

За мен Украйна е най-очевидният пример за това, което Макгауън описва като алтруистичен стремеж към смърт. Украинците се характеризират с несъкрушима и отчаяна устойчивост, вдъхновена от любовта към родината. Любовта към Украйна не е обикновен национализъм под формата на гордост от собствената нация. Тази любов винаги е била болезнена, като любов към нещо не силно и мощно, а по-скоро трагично. И все пак те често напълно отказват да заемат позицията на жертва. Това е искрена любов, която не е за нещо, а въпреки всичко. Още преди войната украинците понякога свързваха Украйна с нещо, което постоянно е на прага на смъртта. Първоначалният вариант на украинския химн започва с думите “Украйна още не е умряла”. Спомням си как в детството си се шегувахме, че Украйна е постоянно в състояние на умиране; тогава не бях в състояние да разбера цялата болка на тези думи. Най-разпространеният вътрешен образ на Украйна за украинците е като страдаща, опустошена, но в същото време упорита и обичана. Леся Украинка говори за Украйна като за “безименна” майка: тя е “тъжна, уморена”, но в същото време е “единствената, скъпа” за украинците.

Любовта ни към Украйна и мислите ни за нея са пагубни; те ни опустошават и убиват със своята болезненост. Леся Украинка говори за Украйна по следния начин:

Моята съсипана, нещастна земя!

Като те помня

В гърдите сърцето умира от копнеж и скръб.

Украйна и украинците са резултат от работата на разрушителната пластичност; те са хора с трагична съдба, които в същото време не са загубили, а напротив, успели са да възпитат и съхранят своята човечност. Поне засега. След като са били поставени в позицията на жертва през цялата си история, те не са се превърнали във вътрешна жертва. В самото начало на войната те се шегуваха, че украинското гражданство може да се посочи в автобиографията вместо съпротивата срещу стреса. Украйна, както и украинците, винаги е унижавана, но непреклонна, демонстрирайки на целия свят силата на сътрудничеството, взаимната подкрепа и хуманното отношение (дори към тези, които се отнасят нехуманно към тях). Трагичната им история ги е научила на това.

Тъй като стремежът към смърт е основната структура на индивида и обществото, не можем да се отървем от него. Можем обаче да променим формата на неговата актуализация. Днес можем само да избираме различни форми на страдание и умиране, начини на съществуване в модуса на трагичното. Вече не може да се говори за оптимизъм. В това отношение целият свят има какво да научи от Украйна, от нейната саморазрушителна човечност, от способността ѝ да подкрепя другите и да се жертва за другите, дори когато се нуждае от подкрепа повече от другите. В своето есе “Размисли за войната и смъртта” Фройд предупреждава, че човек никога не трябва да се приспособява към войната, тъй като тя дехуманизира всички. Единственият въпрос е кога. По думите на Фройд “[войната] ни принуждава отново да бъдем герои, които не могат да повярват в собствената си смърт, тя запечатва всички непознати като врагове, чиято смърт трябва да предизвикаме или да пожелаем; тя ни съветва да се издигнем над смъртта на тези, които обичаме”[iii].

Необходимо е да спрем войната, преди да е обезличила последната крепост на човечеството.

Julie Reshe is a philosopher and a negative psychoanalyst of Ukrainian Gypsy origin. She is currently a visiting professor at the Nazarbayev University in Kazakhstan and director of the Institute of Psychoanalysis at the Global Center for Advanced

    ИНСУЛТ

Сънувах земния глобус опасан с формата на стойността като Сатурнов пръстен,  който го предпазва, за да го разсипе.

И там  бродеше преценяващото животно с когнитивен апарат за оцеляване.

Формата на стойността, въплътена в банковите баланси с елетронно нанасяни числа, подведени под нулевия суверен на пустотата.

Политики и икономики морфират едни в други в спасяване на феномени, зад които се крие неспасяема реалност.

Претенциите за екзистенциална свобода издълбават татусите на непоносима задълженост в една още по-зейнала рана на универсална амнезия.

Банките като въплъщение на формата на стойността пустееха в мъртвешкото око на  некротичния капитализъм.

Да съществуваш означава да бъдеш капитализиран.

Невъзможно е за проследяване как едни производствени отношения се превръщат във форма на експолоатация.

Трудно е да бъдеш едновременно номиналист и структуралист.

Думите са следствие на нещата, но нещата са следствие на ножицата между потребителна и разменна стойност, която ги изрязва в неизменен фетишистки фасон.

И поетическите жалби, че напразно сме се отърсили от синовете на  пустотата,  ще се окажат верни.

Сънувах как от гърлото на пустотата изскачат езиците на езици, изолационистки, аглюнативни и инфлективни, и всички те бяха въпрос на преценка в ретроактивен ход на своята изкуствена наковалня.

И същността на стойността/преценка бе въпрос на гледна точка в сляпото петно на невиждащ Поглед.

И обект-причината на желанията се затормозяваше в звездната матема на на един чезнещ шанс, който винаги се представя само като изгубен.

Сънувах космоси и вселени и те бяха въпрос на степенувана контингентност от обезсветявани светове и всеки свят бе въпрос на неусмъртявана смърт.

И осъмнах с церебралната заблуда на половинчат инсулт.

КРИЗА НА СТИХА

                                        hommage à Mallarmé

Созопол се преселва неусетно

в лингвистичен континент

на  дигитални феромони

Състояла се природа без към нея

да  се добавя нищо освен

татуираните нимфи на брега

сърфиращи в менюто на айфони

и gender фавни с разменени чаши

ускоряват неопределения следобед

до кофата с шампанско

Апарати за прихващане са тези къщи

на  необитаемата смърт

и магистрали молове хотели също

нетрайните  диспозитиви и форми на живот

в самата очевидност

на  битийната еднаквост

и  смазващо  усещане за крайност

Да станеш себе си не е ли  

самоубийствен акт на  тъмно просвещение

Лица на чиста прозорливост

в маскирания разрив

на онтологическо свидетелство

те  могат да предложат само стил

безсъщностни  проекти

на   безсъщностна основа

Nichtiger Grund des nichtigen Entwurfess

деформация на поведение

в превода на код блокиращ база данни

изкуство  като  мръсния трансфер

между  корпоративните агенти

на договорена система

перверзията да обслужват

чужди наслаждения

когато  Другият  на наслаждението липсва

Като език конституиран от различия

които  се  стреми да превъзмогне

морето  незатрогнато  е

в плагиатския си колапс

това  шумящо невротично нищо

в  креативната  стерилност

на вълнистите  самоцитати

и нощен плаж на перлените екскременти

опустошение  изящно на едно изкуство

което знае  че е невъзможно

Джентрифицирано влечение към  смърт

от  созополските къщи изпълзява

с  гниещи ламели от солена влага

и  брандове на хотелиерска рента

О твоят дом пустеещ

е  пълен  с мъртъвци и  празен

и слабите числа на съкрушеност

скрепват  последиците на брожение

Смърт индекс за несводим екстериор

в неотношение съотносими

сезонните  работници на ада

посрещат завръщането

на изтласканото

като  обещаващи лазури

Езикът и смъртта в  mise en abyme

на  двойствена  емблема

активност  с цената на изместване

в основи на основа която е бездънна

език и смърт пленени в  корелата

съдействащи без работа

в космическата безработност

на голата субстанция

и суровите фрагменти

на несъзнаван ужас

Единството на този свят се състои

в  единната му нереалност

и в опити на радикалната заблуда

писането пилигримства

сред  непредвидима пустош

разпръснатост  инертност и екстериорност

на безкрайното измиране

и смърт неусмъртима

в  сонетния венец от епитафии

Траурът разсейван в меланхолия

и меланхолията в сблъсък с траур

търсят  обекта си възможен

само като изгубен по начало

Това което им се дава  

ловко се отнема

през образи натрупани

до степен на спектакъл

вместо фордистката  поточна линия

сами  да се експлоатират

под  формата на забавление

и  архивиране на окабеленото съзнание

в архивирани правителства от идиоти

Тълпи и  шанс  откъслечно се мержелеят

по  пристана в  демократични синоними

но  всъщност стегнати редици

на  булеанови числа в прогреса на упадък

и декадентска церемония

случайното  застъпване на звук и смисъл

в тълпи от думи и тълпите

разминаващи се минувачи

на суфлиращата подлост

Те мислеха че са свободни  

всички и за всичко

в истерия на споделена нелоялност

удвоени призраци в сломеното крило

                                 на инвалидна птица

съвременни на несвоевременна парализа

в  абстракциите на пазара и държавата

О да превъзхождаш само превъзходните онези

отменили  шанса в замръзнал свят

на  бляскав ледник от минали великолепия

извън  стремежа към натрупване

когато  никой тук

не  е   способен да зачеркне

капиталистическата  калкулация

Гларуси около гръмоотводния пилон

се упражняват  в стриптийз

под слънцето  на плажна карантина

page  turner-и  на книги

затискат страниците с щипки

читатели на номерирана заблуда

без  да  подозират  че Книгата не съществува

освен във фикция на лицемерна добродетел

и противоядието на  позорна слава

Светът с не-свят е зареден

преди да си достави форма

на  консолидирана необходимост

и благородството на отрицание съвпада

с нихилизма на частни капитали

куртоазната неудовлетвореност

домува в плебейско възмущение

от самото възмущение

и принцовете на поезията деградират

в принцове на мрежите и на тълпата

На света в самия му произход

шансът е заложен от гений на звездите

неотменим е шансът на чистото начало

докато слягаме се в пепел на предците

и аристократични лебеди

спасяват се поединично

в марша на колективни гъски

Те бяха тук за да докажат само

че никога не са били където трябва

и пяха в места където нищо не се случва

освен заемане на място

Поезията описание без място ни напусна

Цъфтяха созополските рози без защо

но и червеите без защо са също

в логическите парадокси

на превратната епоха

и  заскобено в  откъслечни анаколути

непознатото е познато непознато

и неизреченото е изреченото неизречено

това са връзките на стил

в сарториалното изкуство на шивачи

и самолегитимираща се глупост

извън непресметнати събития

защо мълчиш защо не взе решение

за тези пустинни острови

на  вкаменената печал

извън подвижните опортюнисти

и групови промискуитети

Созопол  в дереализация приветства  

лебеда на Маларме замръзнал

в  ледения психотизъм

на радикално избавление

Заровени са заровете в пясъка

и в кризата на стих ще се оголят

хвъргачи на хазартна страст

между чистите претенции

и симетричните страни на шанса

в тегнеща непредвидимост

играта отстрани е блудкаво противна

за фланьорите  на повседневно нищо

в идеологията на спасение

Разхвърлени телата от игрални кости

в слънчевия сплит на самомнение

и ръждясалата котва в сърцето на Созопол

инвалидизира властния си символ

Изчистени от субективност

в шаблоните на слънчева поквара

и монохромен мраз

на духовната стерилност

се нижат дните без последен миг

но и настоящият несъществуващ

ваканционни меланхолии и месианство

където зарът узурпира   суверенната  игра

                                     на  несуверенност

Това което не престава да не се записва

по  вълните трепка в дантелената пяна

на  непостижима дреха

Виж виж!  това е шансът и той ни гледа

проблясващ в заслепените очи

но всъщност беше

празна  консервена кутия

FROM COVID-19 TO PUTIN-22: WHO NEEDS FRIENDS WITH ENEMIES LIKE THESE?

Със съкращения

Макар да са заети с увеличаването на рестриктивните мерки, продавани на обществеността като героични дела, лидерите на ЕС и САЩ от самото начало се стараят да избягват отрязването на някои от руските финансови играчи, като Сбербанк (срещу чието санкциониране сега се противопоставя Германия) и особено Газпромбанк – защо? Сбербанк е най-големият руски кредитор и притежател на активи, така че едно пълно ембарго би означавало значителни съпътстващи щети за западните банки. Истинският слон в стаята обаче е Газпромбанк, тъй като тя управлява плащанията за руския нефт и газ, от които страните от ЕС са зависими и все още купуват. В момента само около една четвърт от руския банков сектор е подложена на санкции – дали това наистина има за цел да спре Путин?

Волфганг Мюнхау (бивш авторитет на Financial Times) обобщи лицемерието на ЕС (и САЩ) с обезоръжаваща простота: “ЕС подкрепя украинската страна от безопасно разстояние, наблюдавайки я от топлите си салони, отоплявани с руски газ.” Доколкото Русия е ключов търговски партньор за Европа (почти половината от европейския газ идва от Русия), но също и за САЩ (вносител на руски петрол), санкциите едва ли ще се реализират в действителност така, както се появяват в новините. Ако тогава “базуката на санкциите” се окаже воден пистолет или бумеранг, трябва да потърсим отговорите  другаде.

Макар че горният подтекст може да е от значение за осмисляне на разразилата се човешка трагедия, според мен в крайна сметка украинският случай е изцяло макроикономически. Причината за това е, че финансовите анализатори, а не философите, са по-склонни да разберат: един продължителен конфликт легитимира тегленето на допълнителен дълг от бъдещето, докато вината за предстоящото икономическо цунами се приписва на последното превъплъщение на д-р Стрейнджлав. По същество с военната си офанзива “лудият Влад” Путин позволи на Федералния резерв (и на други големи централни банки) да отложат деня на равносметката за нашата ултрафинансова икономическа система. Защото евтиният дълг, инвестиран в още повече дълг, е това, което предпазва “Титаник” от потъване.

Тъй като търсенето на финансови активи се поддържа от търсенето на дълг, извънредните ситуации в световен мащаб изпълняват точно искането за повече заеми: планини от евтини пари се създават от въздуха и се използват като финансов ливъридж. Апетитът за заемане на средства вече е истински ендемичен, тъй като засяга и реалната икономика, домакинствата и, което е от решаващо значение, правителствата. Ето защо извънредните ситуации в световен мащаб са основният двигател на изкуствената парична експанзия, която от своя страна представлява капиталистическият път за бягство от кризата на валоризация (невъзможността да се генерира достатъчно количество surplus-value и следователно реално богатство), която тормози нашия начин на производство от Третата индустриална революция насам и от имплозията на Бретън-Уудската система през 70-те години на миналия век.

Поради горепосочената причина изглежда основателно да се твърди, че всички геополитически събития или произтичат, или са силно обусловени от случващото се на финансовия Олимп. Следователно пандемията на Путин се ръководи от същата хитрост, която предизвика пандемията на Ковид: тя дава на централните банки свободен лиценз да удължават монументалните си печатници, които стимулират пазарите, докато същевременно оказват допълнителен натиск върху световната икономика. Това е еднопосочната улица на съвременния капитализъм.

Винаги трябва да имаме предвид голямата картина: от 2009 г. насам всички големи централни банки са в безпрецедентен подем в създаването на пари, чийто край не се вижда. Изпускането на евтин дълг в размер на трилиони работи като компенсаторен механизъм за свободно падащата световна икономика, която все повече зависи от балон с гротескни размери (който, разбира се, в крайна сметка ще се спука). Федералният резерв  намали очакванията си за ръста на БВП на САЩ през първото тримесечие на 2022 г. до 0,0 %, с което официално открива нова ера на стагфлация, която ни връща към 70-те години на миналия век – макар и без възможност да се повтори това, което беше направено тогава, за да се избегне сривът. Само ако ги поставим на този фон, можем да разберем за какво са ни сегашните извънредни ситуации.

Понастоящем Фед получава това, което само една война може да гарантира. Тоест идеалното оправдание за спиране на планираното повишаване на лихвените проценти (цената на паричните заеми). Дори повишение на лихвените проценти с 50 базисни пункта сега изглежда малко вероятно за 2022 г. В края на краищата една война обикновено е от полза за фондовия пазар – особено когато предотвратява повишения на лихвените проценти, които биха разкрили манипулативния похват на структурното количествено облекчаване (изкупуване на активи от Централната банка). По всяка вероятност колкото по-напрегната става ситуацията в Украйна, толкова повече пазарът на облигации ще се стабилизира и доходността ще спада (пазарът на облигации действа като канарче в каменовъглена мина за потенциален пазарен срив). Освен това спирането на действието на Пакта за стабилност и растеж на ЕС, за което беше взето решение през 2020 г. поради Ковида, сега може да бъде удължено до края на годината. Така, въпреки неотдавнашните сигнали за обратното, конфликтът в Украйна може лесно да позволи на ЕС да отхвърли “кризата с публичния дълг” още малко.

Изводът е, че нашите затънали в дългове икономики продължават да се нуждаят от повече, а не от по-малко количествени улеснения по простата причина, че дългът им далеч надхвърля техния БВП. Ето защо бомбата със закъснител на украинската криза е продължение на бомбата със закъснител на дълговата криза. Това, което последната изисква, е постоянен режим на QE**, калибриран чрез циклична поредица от глобални извънредни ситуации: пандемии, терористични кампании, ядрени заплахи, търговски войни, военни конфликти или, защо не, кацане на извънземни. Хаосът трябва да бъде предизвикван при всяка възможност, а заедно с него, в идеалния случай, и фигурата на брутален, кръвожаден враг. Независимо дали това се случва в медиите или в реалността, важен е извънредният цикъл, защото той държи паричния кран отворен. Нека не забравяме, че капиталът е сляп процес, който не понася застоя: той трябва да бъде в постоянно движение, дори когато движението означава натрупване на все по-големи количества неустойчив дълг, независимо от начина, по който е възможно.

**Количественото облекчаване – накратко QE – е стратегия на паричната политика, използвана от централни банки като Федералния резерв. С помощта на QE централната банка закупува ценни книжа, за да намали лихвените проценти, да увеличи паричното предлагане и да стимулира отпускането на повече кредити на потребителите и предприятията. Целта е да се стимулира икономическата активност по време на финансова криза и да се запази кредитният поток.

Рязкото покачване на инфлацията, което е заложено в украинската торта, както беше при Ковида, улеснява контролираното разрушаване на обществото чрез ерозия на покупателната способност. Спасяването на финансовите пазари днес означава потискане на реалното търсене. И като единствен притежател на привилегията да създава долари от нищото, Федералният резерв винаги е поне една крачка напред в играта. Както вече показах, балансът на Фед започна да се раздува през септември 2019 г., когато астрономически количества електронни пари, натиснати с мишката, бяха вкарани в болния финансов сектор, за да го подкрепят изкуствено. След две години на непрестанно насаждане на страх, разказване на истории и печатане обаче разказът на Ковид се беше изчерпал и ставаше все по-противоречив – както се вижда от протестите на канадските шофьори на камиони. Въпреки че “смъртните случаи” и “случаите” на Covid не намаляват, икономиката изведнъж се нуждаеше от нова история на ужасите, която да използва, от ново одеяло, което да хвърли върху света. Това е особено належащо сега, когато финансовите условия са на най-затегнатите нива от 2016 г. насам; което означава, че ако Фед свали крака от паричния ускорител, светът ще изпадне в пълноценна рецесия за рекордно кратко време.

Опасявайки се от импровизиран военен отговор, който би довел до Армагедон, НАТО и западните елити сега водят асиметрична война с Русия. Това ще засегне преди всичко беззащитното население, както и икономиките, които вече са засегнати от двугодишното икономическо свиване, предизвикано от пандемията. Сметките за газ и цените на суровините ще продължат да растат. Но не е ли това, което изисква Голямото пренастройване, тъй като неолибералната фантазия за “края на историята” се вкисва? Предстои ни енергийна и продоволствена криза, която ще оправдае по-нататъшни репресивни социално-икономически политики – включително, ако е необходимо, въвеждане на военно положение, каквото неотдавна беше експериментирано в демократична Канада. Колкото и да е трудно, трябва да оставим геополитическата шахматна дъска настрана и да се съсредоточим върху икономическата причина. Политическият избор от този калибър се диктува от условията, които засягат икономиката като съвкупност от все по-нефункционални социални отношения. Ако Путин е луд – както всички сякаш безсмислено повтарят тези дни – той несъмнено е в добра компания. Нямам предвид психичното здраве на Джо Байдън, а финансовите мениджъри на общественото богатство и техния когнитивен дисонанс, какъвто съвременният капитализъм (системата) изисква от тях.

Това, което продължава да бъде от решаващо значение за нас, е да осъзнаем, че предвид безпрецедентните нива на финансов допинг капиталистическите общества зависят от поредица от глобални заплахи, при които обаче границата между симулиран и реален риск става все по-тънка. Както твърди Маркс, за финансовите мениджъри капиталът се явява по същество като обект, който е прекъснал връзката си със своята субстанция:

“В лихвоносния капитал този автоматичен фетиш е развит в чистата си форма, самооценяваща се стойност, парите раждат пари и в тази форма той вече не носи никакви белези на своя произход. Социалната връзка е завършена в отношението на едно нещо, парите, към самото себе си. Вместо действителното превръщане на парите в капитал, тук имаме само формата на това, лишена от съдържание”.

Днес почти пълното откъсване на капитала от неговия произход (стойностно-производителния труд) прави все по-видима неговата психотична същност. Макар че настоящата употреба на извънредни ситуации е перверзна по своята същност, психотичните епизоди може да са още по-близо. И все пак, типизирайки Путин като “лудия Влад”, ние пропускаме лудостта и наистина престъпното призвание на съвременния капитализъм. Нека повторим ключовия момент: имплозивна социално-икономическа система, поддържана от финансов ливъридж от сегашните мащаби, отчаяно се нуждае от непрекъснат поток от извънредни ситуации, както и от злодей, който да бъде обвинен. На свой ред индустриалното производство на извънредни ситуации изисква надеждни актьори на световната сцена, както и публика, която е готова да бъде шокирана от циничната медийна пропаганда.

Макар че би било лесно да се разровим в мълчаливото съгласие на нашите медии по отношение на водените от САЩ/НАТО убийствени войни (“операции”) от близкото минало, сегашната ярост срещу “олигарси” като Роман Абрамович е също толкова показателна. Защо сега, а не по-рано? И защо нашите западни “олигарси” се наричат “предприемачи”? Също толкова неуместни са и лозунгите срещу нацист-Путин, тъй като той е посредник между двете най-важни сили в Русия: “Газпром” и армията. И така, колко различен е Путин от влиятелните политически лидери в “демократичните” страни? Разбира се, както наскоро се изрази Тод Смит, “Путин не е герой, в случай че някой се е объркал. Той е просто поредният елит, който е попаднал от грешната страна на определена “финансова” ситуация”. Но защо нашите “демократични лидери” водят бизнес (напр. оръжейни сделки) с “диктатори” по целия свят? Защо не ни казват да носим сирийското или палестинското знаме в подкрепа на невинните животи, които ежедневно биват погубвани от израелските бомбардировки и обстрел? Безпрецедентното ниво на днешното лицемерие – примесено с напълно изненадващо расистко възмущение от бомбардирането на руси и синеоки, цивилизовани европейски хора, а не на “по-малко цивилизовани” иракчани или афганистанци – е симптоматично за дегенеративната болест, която засяга нашия “свят”.

Тъжната истина е, че ако финансовите елити се нуждаят от допълнителни причини, за да надуят пазарите с прясно натрупани пари, конфликтът може дори да ескалира. Нищо не може да бъде изключено, когато целта е да се удължи животът на една неизлечимо болна икономическа система. Ето един парадокс, който трябва да ни накара да се замислим: в деня, в който Владимир Путин нахлу в Украйна и официално беше коронясан за новия Хитлер, финансовите пазари регистрираха най-големия вътрешнодневен отскок от март 2020 г. насам, когато бяха стартирани анти-ковидовите програми за количествени улеснения, за да се спаси светът. Нека бъдем честни: въпреки крокодилските сълзи на световните лидери, техният проблем не е свободата на Украйна, а айсбергът на финансовия ливъридж, който е на път да удари “Титаник”.

Ето защо очакваме продължителна геополитическа криза, която ще оправдае, дори ще изисква от централните банки действия срещу така рекламираните политики на свиване на покупките на активи и повишаване на лихвените проценти. Очаквайте цунами от глобална инфлация, по-нататъшно обедняване и масова миграция (на евтина работна ръка) – за всичко това ще бъде обвинен Путин. Очаквайте завръщането на пандемичните заплахи, подкрепящи продължаващите усилия за глобализация на ваксинационните паспорти и цифровизацията на живота. Очаквайте нова надпревара във въоръжаването, насочена към повишаване на стагниращия БВП по света. Очаквайте, ако икономическата среда го изисква, повече военни щети, нанесени на безпомощното население, попаднало в центъра на капиталистическата шарада. Очаквайте “фалшиви флагове” и безмилостни кампании за дезинформация.

Руската инвазия ще бъде издоена неимоверно, защото колкото по-дълго продължава, толкова повече пари ще бъдат изтеглени от бъдещето и взети назаем – точно това, което се случи с Ковид. Ако пандемията послужи за прикриване на структурната криза на капитализма, като я представи за микробиологична криза, то войната на Путин постига същата цел с военни средства. Днешната доминираща парична политика обаче не е нищо друго освен безумно управление на кризата: разрушителен вид отрицание, което само ще ускори имплозивния процес на нашия начин на социално възпроизводство. Едно различно бъдеще не може дори да се представи, камо ли да се изгради, без да се осъзнава това

Fabio Vighi is Professor of Critical Theory and Italian at Cardiff University, UK. His recent work includes Critical Theory and the Crisis of Contemporary Capitalism (Bloomsbury 2015, with Heiko Feldner) and Crisi di valore: Lacan, Marx e il crepuscolo della società del lavoro (Mimesis 2018).

ОЗНАЧАВАЩИ И СНАРЯДИ

Към войната са отнесени всякакви аргументирани глупости, които не издържат.  Колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане.

И всякакви дежа-вю дефилират в зрителното поле, но ние вече знаем от Лакан – Погледът е завеса като идол на отсъствие.  Секретът на триумфиращата визия е в организацията на неочевидното.

И всякакви морализаторства, но ние вече знаем – етиката на Реалното е извън символни координати.

Господарското означаващо е несъзнавано и неуправляемо в траекторията от невъзможност към импотентност – и какво друго трасира, освен мрачното увлечение по смъртта, която прави от всички нас фикции и само като фикции се справяме с него..

Разделителните линии, те не са геополитическа маркировка, а бразди в Реалното, cut in  the Real, съживявани отново и отново под натиска на повторението – и какво друго протича през тях, ако не влечението към смъртта…

Cut in the Real – отнася се до изначалното примордиално означавашо на Лакан – как да се преведе – разрез в Реалното, къртене в Реалното? Нещо като ангели с огнени мечове – изглежда абстрактен генезис, но с какво е по-различен от структурните перверзии на реалните политики и военни стратегии?

Именно Реалното на войната – не само че е непреводимо, но и невъзможно за  символизация, да кажем че е пречката за формализация, импас, твърдото ядро във всеки опит за символизиране, кост в гърлото, дедлок, препречен достъп до истината.

Половинчати истини на половинчати светове, бленуващи пълна победа…

Тогава как една империя на истината ще смени империята на лъжата, каквито са геополитическите фантазии на такива като Дугин?

Истината винаги е под формата на фикция, на семблант, привидност, не защото е фалш, а защото истинският свят винаги е липсващ.

Имаме достъп единствено до семблатизация на света, до непризнаване и елиминиране на неочевидното – това са реалните глупости, нали, да присвояваш в дискурс Реалното на войната, да наречеш бомбените завеси „идол на отсъствие” сигурно звучи цинично, но не вършат ли точно това предположително знаещите, пълководците и анализаторите, шринк докторите,  коментаторите…

Спомням си как Путин  произнасяше Россия със съскащите съгласни. Именно, това е имперското означаващо, което прорязва Реалното (the cut in the Real), за да артикулира свят, но всъщност да причини дори не липса на свят, а самата безсветовост (Weltlosigkeit). Означаващите подредени в структурната перверзия на бомбени завеси от снаряди

Имперското примордиално означаващо винаги под опасност, която самото то е инвестирало в свят несвят. И съответстващите тъпи разсъждения – за какво ще е този свят, ако я няма Россия?

Господарското означаващо на една травма, конвергираща с некро-отпадъци, които й дават живот, съживяват я под натиска на повторението в откровено влечение към смъртта.

Означаващото, конвергиращо с летални отпадъци, за да артикулира обект-причината на имперско желание. Смъртта е моят герой заради една вечна империя като форма на вечно измиране.

Нищо не може да се каже за нещата извън репрезентация.

И тук аз не психоанализирам. Припомням трите постулата на Фройд –

Управлението е невъзможно

Преподаването е невъзможно

Психоанализирането е невъзможно

И ако това изглежда абстрактно, тогава какво да кажем за геополитическите фантазии на един диктатор?

И ако никой не е убедителен, защо да не прибегнем до вицове – в един руски затвор трима се питат за какво са осъдени. Първият казва, аз бях против Попов и получих десет години. Вторият казва, аз бях за Попов и получих десет години. Третият казва, аз съм Попов и съм осъден до живот.

Именно Попов е Реалното на политическото, симптоматичният възел.

И той не може да бъде разплетен, а само съсечен, за да бъде произведен отново, запълващ пролуките на Реалното както вегетацията покрива раните на войната.

Означаващото кърти в Реалното и произвежда реалност, жалки производни субститути – кога Россия е станала Россия и защо Америка отказва да се нарича империя – ето как от нищото на неочевидното Реално се откъртват жалки империи на суверенното нищо, годни да унищожават в самоунищожение, повтаряйки хегелианската схема – от нищото през нищото към нищото.

Именно, травмата на къртещи означаващи и принудата на повторението, съживяващо травмата като заспал вулкан, за да прехвърчат отново и отново къртещи означаващи и реални бомби и снаряди, префигуриращи нещо като свят, светове на не-всичко, за да бъдат засимптомени в семблант светове – до следващия разрив и къртене –пришиваме метафорични имена – предвоенен период, следвоенен, докато войната пронизва от всички страни слабо закрепени и компрометирани светове.

Россия, Дойчланд юбер алес, Америка фърст – не, благодаря

Всяка глобализация е предвождана от  милитаризация. Само агресията на влеченията, на влечението към смъртта отключва реалност, за да я дереализира.

Симптомът идва от бъдещето. Сега ние чакаме нещо да затапи плачевната ситуация на война като съживяване на изначална травма под натиска на повторението. Чакаме по-различен симптом, напразно.

Войната не може да се психоанализира, само последиците.

Самото психоанализиране е  невъзможно.

Това е етиката на Реалното, която всички не знаем, че знаем.

Ако за Хегел Бог е selbstbewust, за Лакан Бог е несъзнаван.

Аналитикът е в позиция на „обект а”, боклук.

Но човешките животни които се вмъкват в господарското означаващо или в позицията на аналитика, си въобразяват, че могат да управляват и те управляват импотентността на господарското означаващо, конвергиращо с обект-причината на желанието, тоест с боклукчивото, като постоянно сменят позициите си – днес управляващ, утре си боклук.

Забравихме ли наставленията на свети Павел за встъпващите без разлика в Царството Божие, за възлюбените в Христа – нито грък, нито евреин, нито обрязан или не – без разлика.

Човешките животни оковани в разделителни линии под диктата на Едното –  те историзират влечението към смъртта, истеризират го, не е ли това гледката, семблатизацията на истината, милитаризацията…

Войните за суверенното нищо,  за призрака на една Елена, войни заради една сянка – това ли е неочевидното и кой триумфира в него?

Войните като мрачната същност на безсъщностни светове.

Златомир Златанов

15.03. 2022

Проект “Литературни анкети” с поетите от поколението на 80-те години, 2022 г.

Въпросите зададе:

Боряна Владимирова, научен сътрудник в Института за литература към БАН.

1. От какво значение беше за Вас в произведенията Ви да има цитати, които диалогизират с произведения от българската класика? 

Писал съм статии за Пенчо Славейков и студия за Яворов. Една от книгите ми се казваше На острова на копрофилите, алюзия с Островът на блажените.

Примерно, направих ремикс с героя на Алеко  бай Ганьо и Финеган на Джойс – Финеганю. Имах комичен инцидент с македонски писател и преводач на Елиът и Паунд. Бях написал, че единствения български израз, който Джойс е употребил, е Народно събрание. Македонецът ме репликира, че това са цигарите Парламент. Може да се провери кой е прав.

2. С кои свои неологизми се гордеете най-много? 

Подиграваха ме, че копирам Джойс. Появи се фейлетон в Стършел, че подражавам на гръцки поети. Това е нещо, което не се знае, но съм учил новогръцки, Стефан Гечев  бе предложил  да ме пратят в Гърция за да стана преводач, но това нямаше как да се случи – имах досие в Държавна сигурност още като студент.

По-късно се опитах да въведа жаргона Лакан/Жижек, без успех. И досега нямаме подходящ контекст за това, особено като гледам какво издават в съседните държави.

Българското книгоиздаване продължава да е в окаяно състояние.

3.  Как бихте определили отношението към езика в поезията си?

Откровено пишех лингвистична поезия, изучавах лингвистика, митология, психоанализа  съвсем съзнателно.

4. Към кои литературни общности принадлежахте през 80-те и 90-те години? 

Бил съм за кратко член на Писателския съюз, после ме записаха в Сдружение на българските писатели, което не функционира, доколкото зная.  По мое време имаше само едно поколение – априлското. Ние не се идентифицирахме като поколение, дори не се срещахме помежду си. В  предговора към сборника Последните поети на 80-те Иван Теофилов написа, че аз  всъщност съм бил встрани. 

5. Каква е причината представители на Вашето поколение да се насочат към образа на сънищата в стиховете си? 

Ониризмът  има традиция, примерно вещите блянове на Пенчо Славейков, до будистките и психоаналитически влияния, за които тогава нямаше нищо преведено, вкарване на реминисценции от чужди култури, пародийни пастиши, много цитатна работа – част от всичко това бе въведено от поколението на 80-те. Ние бяхме по-образовани, знаехме чужди езици, това ни се признаваше, макар и с ирония.

6. Какви бяха причините за спирането на книги на хора от Вашето поколение? 

Редакторите  на ниско равнище бяха оторизирани да ги спират, иначе щяха да бъдат уволнени – имаше такива случаи. Гледат те се мръсни погледи, които казваха – защо ми причиняваш това?  От само себе си се разбираше какво може да мине и какво не – това бе институциалното несъзнавано на епохата.

7. Кои бяха модните образи в поезията на творците от поколението на 80-те? 

Модата бе партийна и комсомолска, изключенията биваха зачерквани или подминавани.

Същото е и сега, ако не си на пазара, ти си никой. Пазарните правила заместват цензурата с непринудителна дискриминация. Не пишеш което се харесва на теб, а според усреднените стойности на пазара. Стилът не е в писателя, а в тези, към които той се обръща. А публиката е съсирено нищо, и тогава не е чудно, че я засипват с боклуци.

8. Вестоносец на какво е поезията на творците от поколението на 80-те? 

Вестоносците в древността с татуирано на темето послание са ги убивали, след като бъде разчетено, ние оцеляхме, посланията ни са невалидни.

9. Каква е ролята на мита в поезията на Вашето поколение? 

Ползвал съм много митология, по това време това беше нещо като новост за тукашната ситуация.  Но се разбираше превратно. Обвиняваха ме в плагиатство.  Държеше се на автентична самородна поезия, изцяло в българския идиом, останалото се смяташе за западно влияние, постмодернизмът бе охулван още преди да пристигне. Някой бе подхвърлил, че пиша интерпретирана поезия – сигурно е искал да каже рефлексивна. Такива бяха разбиранията тогава. Младите след нас  мърмореха, че нищо не сме им оставили, но и те не създадоха прилична контра-култура, а се конформираха около определени кръгове и фондации. Повториха поколенчески грехове, които скоро ще лъснат – завръщането на изтласканото наистина си отмъщава.

10. Каква е ролята на телесността в поезията Ви? 

  Тялото е антидот на структуралистките теории,  Лакан акцентира върху наслаждението, единствената субстанция в психоанализата, която всъщност е преформираното фройдисткото либидо. Но при тоталитаризма на мода бе витална поезия, партийно-войнствена, псевдо-интимна – това сигурно вече е изследвано.

Безпокойствата около пола и неговата идентичност, джендър проблемите изобщо не бяха проникнали тук, а и сега на това се гледа с лошо око.

Но още по-голям проблем е кибер-виртуалното тяло, включено в когнитивните асемблажи заедно с машините, животните и космическите компоненти – има космо-военни формации, защо да няма космическо тяло, нали Ницше казваше – бъди космически. Ще бъдем изместени от репликанти, допелгенгери, клонинги. Ние и сега сме такива – клонинги на Реалното съгласно Ларуел. Навлизаме в кибер-епоха като неопределените животни на Ницше. И все така не се знае какво може тялото.

11. Разкажете повече за състоянието на самиздатската дейност през 80-те и 90-те години. 

  Прекалено маргинално, за да има ефект, на фона на смазващ конформизъм, който е по-интересен за изследване. Но в новия милениум след появата на социалните мрежи се получи друго завръщане на изтласканото – самиздатът се появи отново в преиначена, тоест истинска форма – всеки може да пише и изкаже мнение, при това моментално във Фейсбук, например, тази подслушвана сталинска  комуналка с обща кухня и тоалетна,  или някъде другаде в социалните мрежи. После това се превърна в бизнес и дори породи нови професии. Лично аз имам уеблог, където съм публикувал към хиляда страници, невлезли в аналогови книги, защото не го смятам за необходимо. И примерно, ако сега си позволите да редактирате този текст, ще го публикувам  в оригиналния вариант.  

12. Кои са най-важните манифестни текстове, създадени от творци от Вашето поколение? 

Не мога да определя, повечето книги бяха издадени около самата повратна точка на 1989, ние бяхме междинно поколение в буквалния смисъл, със сбъркана дестинация, и слава богу.  

13. Какви бяха очакванията на Вашето поколение за бъдещето? Кои от тях се сбъднаха и кои не? 

Неясни очаквания,  събитието е собственото си очакване, но то е безконтактно, а в българския случай от 1989 събитието бе модификация с по-силна интензивност, но не и събитие, защото то би ни  отменило радикално, само че  ние сме още тук,   постсъбитийни субекти.

Златомир  Златанов

Drone Warfare: Tiqqun, the Young-Girl and the Imperialism of the Trivial

Войната с дронове: Tiqqun, младото момиче и империализмът на тривиалното

“TIQQUN” е дума, която препраща към еврейската месианска традиция. Тя произлиза от “тиккун олам” – еврейска фраза, която се тълкува в смисъл на “обезщетение”, “възстановяване”, “изцеление на света” и “социална справедливост”. Терминът е възприет като име на анонимен колектив от политически активисти във Франция в края на 90-те години на ХХ век; това е и името на иначе несвързаното списание “Тиккун”. Френският колектив публикува два броя на едноименното си списание Тиккун, преди да се разпусне през 2001 г. Макар че от известно време техните текстове са достъпни безплатно в интернет, както в оригинал на френски, така и на английски език (благодарение на труда на анонимен преводач), някои от произведенията, събрани в списанието, сега се публикуват поотделно в превод на английски език от Semiotext(e) – издателство, чиято дълга и колоритна история на внос на буйни френски теоретици в Съединените щати придава нужната известност на новите преводи на Tiqqun. “Предварителни материали за теорията на младото момиче” е третият текст на Tiqqun, който се превежда на английски език; от Semiotext(e) вече са издадени “Въведение в гражданската война” (2010) и “Това не е програма” (2011).

„Предварителни материали за теорията на младото момиче” е публикувана за първи път през 1999 г. като част от Tiqqun 1 и е най-достъпният колективен текст, създаден от Semiotext(e) до момента. Преводът следва френския текст, който е преработен и преиздаден в един том през 2001 г., годината на втория и последен брой на списанието (решаващата разлика между оригинала и преработката е Империята на Хардт и Негри).

“Теорията” на Младото момиче, разбира се, е критика. Буквалният прочит на “Предварителни материали” би превърнал текста в един дълъг протест срещу безвкусното говорене, тревожната празнота и привидното щастие на подрастващите момичета и младите жени на Запад. Но текстът не трябва да се чете буквално като пряка мизогиния. Вместо това, както се използва в текста на Тикун и в настоящото есе, “младо момиче” е образно понятие. “Тя” е както изразител, така и метафора на комерсиализацията на социалния живот в условията на късния капитализъм в консуматорски “типове”. Младото момиче може да бъде също така – и често е – “мъж на власт”: двете фигури “по всякакъв начин си приличат, когато не просто съвпадат”. Терминът има за цел да обозначи форматираните личности, които Империята би предпочела да изберем и въплътим, вписвайки се точно в сглобяеми животи, които не представляват заплаха за управляващия световен ред на имперския капитализъм.

Като обвинение към нашата опосредствана от образи консуматорска култура на дронове, “Предварителни материали” е доволно хаплив. Но с изключение на “Да сложим край на младото момиче” – името на последната глава – Тикун не дава много предложения за това как да се обърне стоковата комерсиализация на ежедневието и личността, разгръщаща се в условията на Империята. За целта читателите трябва да се обърнат към втория раздел на “Въведение в гражданската война”, озаглавен “Как да стане това?”. В този предписващ поетичен текст те описват по-подробно тактиката на човешката стачка. Позовавайки се на разказа на Херман Мелвил “Бартълби, писарят”, те пишат, че за да се “изплъзне от апарата” на имперския контрол, човешката стачка е стачка, която “ПРЕДПОЧИТА ДА НЕ СЕ ПРОВЕДЕ „ (PREFERS NOT TO…) В тези и други текстове те се застъпват за анонимност, невидимост и други отстъпления от наблюдението и репрезентативните устройства на Империята.

Както и в някои други свои текстове, Tiqqun предпочита фрагментарен подход към “предварителните материали”, които са изложени в случайни афоризми и хипотези, много от които са цитати на споменатите автори. Тези фрагменти се събират в съставна скица на Младото момиче: нелицеприятен стереотип, който читателите несъмнено ще разпознаят като клише, препускащо през повечето ситкоми, холивудски комедии и телевизионни риалитита. Фрагментарният подход на Tiqqun има за цел да напомни за начина, по който общуваме и консумираме медии и образи днес: импресионистични откъси заместват продължителното ангажиране и интелектуалното търсене. Фрагментите също така имитират самоизграждането на “младото момиче”, чийто външен вид  не е нещо повече от колаж, направен от реклами, изтръгнати от най-новите списания, и чиято личност звучи като ремикс от любимите ѝ знаменитости и телевизионни диви.

Решаваща за функцията на младото момиче е неговата хегемонична фриволност, която изключва всякаква сериозна дискусия и размисъл, особено за нещо толкова неприятно като войната или насилието на потребителския капитализъм. “Младото момиче е пречиствател на негативността” и  “империализъм на тривиалното”.

Това означава, че продукцията на младото момиче е самопродукция: трудно извоювано съответствие с образите на желаната женственост, с които я захранват корпоративните медии. Тялото ѝ “придобива формата на стока, която ѝ принадлежи”, и в този процес тя е лишена от своята самобитност. Младото момиче е “антропоморфоза на Капитала”, самопроизвеждаща се стока, чиято мисия е да “омагьоса отново опустошения свят на стоките”. Тя се отказва от собственото си “аз”, за да го замени с напълно изфабрикувано тяло и личност. Този младежки труд е социалният труд на съблазняването, който Тикун нарича “новият опиум на масите”. По този начин нейната работна сила е нейната “сила на съблазняването” и тя я използва, за да произвежда и разпространява себе си като стока. Както обяснява Маркс, всички стоки съдържат сгъстен труд, а трудът, изкристализирал в младото момиче, е постоянното внимание, което тя отделя на себе си, за да поддържа външния си вид: хиперактивна протестантска етика, приложена върху собственото ѝ тяло. Това, предупреждава Тикун, е начинът, по който младите жени биват завладявани от потребителския капитализъм и хомогенизирани в младежки дронове-търтеи.

Безстрастното движение на шрифта допринася за тезата на Тиккун, че усилията на младото момиче (Young-Girl)  за оригиналност и автентичност винаги  се ограничават до изчерпаните шаблони на консуматорството: тя взема и приема тези шаблони като свои собствени, приемайки ги за оригинални, докато те са всъщност факсимилета, приети и разпространени от всички.

Призракът на Мъжа и Жената преследва улиците на мегаполиса”, пише Тикун, “мускулите му са от фитнеса, гърдите ѝ са силиконови.” Днес Уолстрийт и Силициевата долина вероятно са естественото местообитание на един особено зловещ подвид на Младото момиче – онези бързо набрали скорост “млади професионалисти”, чиято парадоксална смесица от лекомислие и мъртва сериозност по отношение на парите и кариерата ги превръща в живи въплъщения на противоречията на късния капитализъм. Това не е случайно, а е свързано с все по-абстрактните и нематериални форми на труд и капитал. Както е добре известно, вчерашното солидно богатство – независимо дали е инвестирано като рисков капитал или в акции на Lehman Brothers и Facebook – може лесно да се разтопи в утрешен фин въздух. Отношението на Младото момиче към външния му вид е подобно: това е инвестиция, която трябва да се възвърне, преди да изчезне, тъй като внезапно се оказва остаряла, немодерна или просто твърде стара, за да извлече допълнителни предимства в професионалните и социалните среди, които все повече се форматират според възрастовите и сексистки представи на Спектакъла, който “възнаграждава, макар и косвено, конформизма на младото момиче”.

Същността на Предварителните материали на Tiqqun, аргументът, който стои зад тяхната инвектива срещу масовия конформизъм, е, че Young-Girlification  не е социален проблем, изолиран в сферата на “културата”, а сериозен политически проблем, който не можем да си позволим да игнорираме. Младото момиче не е пасивно, настоява Tiqqun, а lethal commando”” във войната срещу хетерогенността: то е личност на авто-тунинг, хомогенизиран никой, чиито житейски стремежи са  предоставени от медийни образи. Нейните двойни стремежи към щастие и красота са подхранвани от желания, които “дори не са нейни собствени”, а по-скоро на нейното “пазарно ориентирано супер-его”. Тези стремежи са обречени да останат в състояние на постоянен неуспех – и по този начин гарантират, че младото момиче винаги ще се чувства нещастно лишено, тъй като не е успяло да изживее собствената си личност по начин, който да породи уникални желания и емоции – защото образите на “щастие” и “красота”, които тя преследва, не са нищо повече от “социално контролирано желание”. Съвършенството винаги ще бъде недостижимо за нея. Ето защо Тикун указва към  Спектакъла на  семио-кратичните авторитети  (semiocratic authorities),  и  го разбира като регулатор на полицейския режим, основан на самодисциплината. Тикун използва съкращението “ТЕ”, за да обозначи едновременно това преплитане на меки и твърди форми на дисциплинарен контрол в рамките на Империята.

Едновременно самовглъбено и напълно лишено от самобитност, младото момиче (богаташкото синче, хипстърът) е идеалният сътрудник на това, което Тикун нарича “антропотехнически проект на Империята” – масово форматиране на населението в субекти, които са толкова заети с изпълнението на произведени желания, че не спират да поставят под въпрос консуматорския капитализъм и глобалния режим, който го подкрепя и води до насилие и унищожаване на околната среда. Младите момичета не само не оказват особена съпротива на имперския проект, но и са толкова предсказуеми, че не се нуждаят от наблюдение. Запленени от Спектакъла (чиито конкретни практики Тикун нарича “Публичност”), младите момичета правят ненужни по-интервенционистките стратегии на държавата за управление на Биовластта  (“Полиция” на Тикун): готовността ѝ да се оформи в една от репрезентациите, на които Спектакълът я учи да се покланя, прави външната дисциплина ненужна. Младите момичета са желаните субекти на Империята, защото се самополитизират с фалшивите си желания. Държавата няма нужда да губи време или ресурси за събиране на данни за Младото момиче, което е живата репрезентация на успеха на Империята в генерирането на самоуправляващо се “социално умиротворяване”. Тя се грижи добре за себе си.

Младото момиче се превръща в прозрачно за лъскавия поглед на рекламата. Тя се самодисциплинира с пълно съответствие с нея. За разлика от терориста, който се противопоставя и усложнява имперския режим на консуматорския капитализъм, младото момиче е “образцов гражданин, както е предефиниран от консуматорското общество”. Това е така, защото тя не е пасивен рецептор на стоковата култура, а активно преработва себе си по неин образ и подобие. Тя е отдадена на това, което Тикун нарича “борба през целия живот, за да се направи съвместима с Империята”. Младото момиче практикува терор с други средства: нейното пълно съучастие с Империята. Нейното насилие е онтологично. То е изкореняване на различието. След тази диагноза остава да  се  предположи, че за да се противопоставим на превръщането си в поредния дрон, подобен на Младото момиче, трябва да станем несъвместими с Империята. Това започва с утвърждаването на нашата хетерогенност. “Въпросът не е в еманципацията на Младото момиче, а в еманципацията по отношение на Младото момиче”. С други думи: всички ние сме свободни да се откажем от буржоазната градска монокултура. За да възродим мотото на Riot Girl, издигнато за първи път от Катлийн Хана от Bikini Kill, трябва да се “противопоставим на психическата смърт”.

“Дълбоко в себе си – пише Тикун на едно място, – младото момиче има характера на тампон: Тя е пример за подходящото безразличие, за необходимата студенина, изисквана от условията на живот  на мегаполиса.

Тяхната теория за “Младото момиче” не ме натъжи или шокира, а ме накара да осъзная колко често полицействам над себе си  в името на Спектакъла. Загрижеността за външния вид, кариерното развитие и управлението на времето навлизат в ежедневието ми толкова редовно, че би ме потиснало да се опитам да изчисля честотата им. Но точно това е смисълът на Тиккун: “Спектакълът се стреми да събуди младото момиче във всеки друг.” Никой с компютър или телевизор – или със значителен контакт с множеството хора, които го правят – не е имунизиран срещу нейния зов на сирена, който е “призив към всички да се уверят, че са достойни за образите на Спектакъла”. Всички ние бавно се превръщаме в Младото момиче и безмилостната самокритика е единственото, което може да ни спаси. Теорията за Младото момиче участва в обучението на поглед, който умее да мрази  Спектакъла, където и да се крие, т.е. където и да се показва.

Adam Morris

Los Angeles Review of Books