Уелкъм, какво се случва във Варна?

На медиите  не може да им се вярва – това е невротичното решение на проблема.

Но кое е истинското решение?

Тогава се надига популистка истерия – къде  е властта?

Властта спада към символния ред или регистър, наричан големия Друг или Името на Бащата.

Лакан въвежда незначителна, но съществена поправка – няма Друг  на Другия – това е структурно дететерминирана липса в символния ред, онагледена от теоремата на Гьодел за непълнота.

It is the fantasy of a big Other that is finally complete,

consistent, and benevolent— a big Other that would not be the big

Other at all, but a subject-supposed-to-know who actually does know.

This is the paroxysm of obsessional neurosis on a civilizational scale:

Това е фантазията за голям Друг, който най-накрая е завършен, последователен и доброжелателен – голям Друг, който изобщо не би бил големият Друг, а субект, за когото се предполага, че знае, който всъщност знае. Това е пароксизмът на обсесивната невроза в цивилизационен мащаб.

Пропускливата онтология на Другия, за разлика от хайдегерианската онтология на битието, ни казва, че големият Друг е с поведението на психоаналитик, a subject-supposed-to-know, предположително знаещ, тоест със несигурно знание, което е без гарант… или поне е с негативно презастраховане – да не превърне своето знание във фалос. Ето  как психоаналитичната  коректност се превръща в политическа коректност, и Жижек няма да пропусне да я иронизира.

Но какво общо има това с Варна?

Преди е имало гарант на онтологията – битие, бог, Сталин… Варна с името на Сталин и т. н. Сега имаме неконзистентната  онтология на Другия, липсата на гарант, от която изниква…  поредният неолиберален субект, Невзоров, уелкъм.

Това не е толкова мафия, както си  мислим,  а произвол на неолибералната върхушка, дистрибутирана независимо къде, и тук тя действа безотказно, припознавана погрешно.

Сега и в Русия и на Запад протича сходен процес на сблъсъци и войни.

Неолиберализъм  ли? Ние го познаваме  по една винтидж схема,

например на развързания (unfettered) капитализъм, наричан още екстрактивен капитализъм, но има антидот в някои общества: надзорен капитализъм  (surveillance capitalism). 

Да се обърнем за помощ към Режим с AI:

Екстрактивният капитализъм е икономически модел, фокусиран върху интензивното извличане на природни ресурси и човешки труд с цел генериране на бърза печалба за глобалния пазар. При този подход печалбите се концентрират в малка група корпорации и акционери, докато дългосрочните екологични и социални щети остават за сметка на местните общности

Сякаш е писано точно за случая Варна, нали?

Неолиберализмът става все по-агресивен и все по-циничен, антидотът действа локално, но не и глобално.

Моята схема може да е предубедена.

Разбира се,  в една община става въпрос не за ресурси, (ако не е ресурс крайбрежната пясъчна ивица, плажовете, където чиновниците не виждат по-далече от носа си), а за рушвети, дори не за либидиналните подкупи на Живков, когато се целуваше с Брежнев, а не с украинската мафия – тогава  жалките пари за анклава  са добре дошли.

Жижек все пак има  готов отговор – парите са fetish, the object that promises to fill the lack in the big Other.

Но сега попадаме в екстремна ситуация: Суверенът пред празната хазна, жалка гледка.

Парите са отсъствието на едно присъствие, точно обратното на представителната власт, но с една и съща цел – да не се набиват на очи.

Не парите, а ресурсите, извличането на ресурси, е стратегическата цел на неолиберализма.

Паноптикум съвпада със Синоптикон.

В големия Друг е въведена липса, нещо повече,  

момент от Реалното to introduce a cut, a moment of the Real

that cannot be assimilated back…

багерите копаят и къртят, нали, и се наливат основите на незаконен строеж.

Документите са фалшиви, те са другата тапа на objet petit a, около който се завихрят желанията,

The objet petit a (or simply objet a) is not an object in the ordinary sense but the void around which desire circulates—the object-cause of desire, the irreducible remainder that falls out when the subject enters the symbolic order. Lacan’s  point is that we do not desire objects; we desire the lack itself, dressed up in the  clothing of particular objects. (See Seminar X: Anxiety, Lacan).

Желанията ни са неясни, завоалирани, тоест подлежат на сублимация. Мафиотските желания не правят изключение, те са още повече сублимирани, зловещо сублимирани…

Ние не притежаваме фиксирана идентичност, освен в езика…

Най-интимната ни същност се формира вън – освен езикът, тук са

държавата, бог, партията, сумирано като големия Друг, който няма своя Друг за гарант.

Желанията ни не са интимни, а екстимни,  Хайдегер би казал unheimlich, каквото е и битието Dasein за него… тоест зловещото, безприютното Вън, извън дома.

И оттам – човек не е стопанин в своя дом,  отнесено към несъзнаваното… Фройд по стъпките на Хайдегер, накратко варненци не са стопани във Варна,  особено в оптическото несъзнавано, усетено тук като организирана слепота.

Например, кметът… който не знае нищо нито за Фройд, нито за Хайдегер,  но все нещо знае, например утежненото положение на кметовете в Гренландия…

Ние по начало сме екстимни, захвърлени (geworfen)  в битието без право на избор… тогава все пак някаква инстанция избира вместо нас. Нека да я наречем суверенната фикция.

Чуждите думи са евреите в текста, те също са екстимни, но защо не говорим за суверенното, за суверенитет, след като все повече се учудваме как сме се задържали като държава (жена ми се чудеше как сме опазили Черноморието…  ами то е твърде голямо за корупция, нали?

Ето  че не е така…

Посланието на теорията за суверенното е, че теорията на суверенното е непълна.

Няма Друг на Другия, тоест няма гарант, има само отсъстващи или липсващи основания на суверенното.

Ако  закотвим суверенното при  имената на Путин или Тръмп,

това е ужас, нали?

Затова се казва,  че суверенното е сънят на Русо, за което съм писал в Суверенната фикция, виж блога ми.

Друго сходно определение:

„Означаващото е това, което представя субекта за пред друго означаващо.“

Субектът изниква от означаващата верига в самоинсталиращ се перформатив, или историческо априори (Фуко), които никога не приключват, финалът е отворен –  кралят е мъртъв, да живее кралят…

Суверенът унищожава тази верига, като я продължава, той е безпрекословен… или многословен. 

Демократизирането на суверена е неговото фиаско.

The subject is not the

master of the signifying chain, but the gap in it, the stumble, the

point of failure. The subject is what Lacan called the objet petit a, the leftover, the remainder, the waste product of the signifying operation.

Пак този вездесъщ objet petit a… изглежда той е универсалният отговор за подозираните неуспехи на самата психоанализа, превърната след смъртта на Лакан в доктринерство.

Жижек е лаканианец, но не и самият Лакан -парадоксът на наследяване, който за джен зи изглежда не е проблем, парадокс, който ще унищожи джен зи, тоест това е тяхното несъзнавано, отхвърлено (geworfen)  за момента…

Суверенният субект се държи некрофилски към суверенната власт –  погубван от нея, той я погубва.

Суверенът е прозопопея на влечението към смъртта -Todestrieb.

Виж уиш-листата на царете… там никога никой не получава нормална, естествена смърт.

Суверенът израства в страховит символ на натрапливата невроза, която фактически го поддържа скрито, повече с тревожното усещане, че ние, самите ние сме никои, екстимни… случайни  субекти-обекти от хаоса на означаващата верига, от двойната спирала на гени, превърнати в меми…

Суверенното  е парадокс на екстимност,  невъзприемчив  откъм здравия смисъл на исторически  материализъм, правораздаване и юрисдикция.

Батай направо казва – суверенността е нищо.

Само във фикцията се разкрива истината.

Само че последствията са пагубни…

Суверенитетът на суверенния град Варна е накърнен.

Защо не говорим за това? От политическа коректност ли?

Една общинска земя е заграбена незаконно, с инвестирани съмнителни пари,  с насилие и измама, и т. н.

Преди това същото се е случило със самата Украйна, с нейната суверенност,  но не и обаче с нейната мафия.

Мафията е не-анилизиран остатък на Реалното, неработещ остатък на законовия ред.

Но не само това, тя е организирана престъпност.

Мафията е върховната реализация на неолибералната фантазия:

Неолиберален субект  като суверенен потребител, чиято свобода се изразява в избора на неговия персонализиран (мафиотски) тунел към реалността. Това е свят без антагонизъм, защото всяка потенциална точка на конфликт се изглажда от генеративен (креативен) модел, който предлага успокояваща, персонализирана история. Следователно това е свят без политика.

Платформите на дигиталната епоха не премахват мафията, само я усилват.

С едно кликване  биваш  изличен.

Или си  превърнат  в токен за манипулиране.

Излиза, че мафията е най-суверенното управление – как така?

Разликата  между справедливо управление и несправедливо  е заличена, мафията дори е по-пригодна за раздаване на справедливост, за правораздаване.

… Защо никой не говори и не пише за суверенното?

На чужда територия е издигнато курортно селище.

Все пак става въпрос за територия, за селище и заселване…

Защо вместо това не издигнат еврейски кибуци за подобряване на земеделието? Или социалистически кооперативи?

Има Друг на Другия,  и това е мафията.  

Народът е откликнал уместно – другите държави си имат мафия   „ но в България мафията си има държава.“

Пак да се обърнем към ИИ:

Метафората описва състоянието на „завладяната държава“ (state capture). При този модел организираната престъпност и корупцията не просто съществуват извън закона, а са се сраснали с политическия елит, съдебната система и институциите, използвайки ги за лична изгода и икономическо влияние.

„Сраснали“ е това, което казах – екстимност, неологизъм на Лакан. Най-интимната ни същност е формирана от зловещото ядро, unheimlich  на мафията, онтическото гнездо на още по-грандиозен кошмар извън сублимация…

Бюрокрацията е „управление от никого, казва  Хана Аренд (bureaucracy is “rule by nobody).

Аренд сякаш намеква, че липсва суверен.

the faceless Other  – управа от никого… но  обслужва всекиго.

Общественият договор се сключва с всички, тоест с никого – един от декалажите на Русо.

No one is obliged to explain anything, and it becomes impossible to identify an enemy.

Бюрокрацията е the faceless Other. It has no face. It

cannot look at me. It cannot make an ethical demand.

Безликият Друг. Той няма лице. Той не може да ме погледне.

Гишето е лице или обратно.

Огнестрелното дуло  е лице или обратно.

Героите на Кафка гледат през процепите.

Дигиталните платформи допринасят за виртуалния Поглед,  

Погледът, въобразен от мен в полето на Другия… се превръща в обект,  objet petit a.

Украинската мафия е този мистериозен обект:

This is objet a: an entity that has no substantial consistency, which is in

itself ‘nothing but confusion’, and which acquires a definite shape only

when looked upon from a standpoint distorted by the subject’s desires and

fears – as such, as a mere ‘shadow of what it is not’. As such, objet a is the

strange object which is nothing but the inscription of the subject itself into

the field of objects, in the guise of a stain which acquires form only when

part of this field is anamorphically distorted by the subject’s desire.

Това е обект а: структура, която няма съществена последователност substantial consistency, която сама по себе си е „не  е нищо друго освен объркване“ и която придобива определена форма едва когато се разглежда от гледна точка, изкривена от желанията и страховете на субекта – като такава, като обикновена „сянка на това, което не е“. Като такъв, обект а е  странният обект, който не е нищо друго освен вписването на самия субект в  полето на обектите, под формата на петно, което придобива форма едва когато част от това поле е анаморфно изкривена от желанието на субекта.

objet petit a:

dieses einzelne Objekt
wessen Nichts wird geehrt

Суверен е който взема решение. Решението е провал именно поради маркираната спънка, а именно връзката на Погледа с objet petit a.

Ненапразно Лакан се е гордял с изобретяването на този обект.

Погледът  не е обикновен поглед, това е визуализацията в пълния й блясък, неолиберална може би, министерски поглед на организирана слепота, поглед на Тръмп и Путин, поглед на поддръжниците на украинската или руската кауза, поглед на мафията, на бюрокрацията и прочее…

Ние притежаваме реална суверенност само когато я правим нереална. 

Когато Лакан обявява че всеки дискурс е семблант, той сякаш има предвид маймунджулуците пред антиокулярния, тоест непревзимаемия Поглед, в чиято екстимна оптика виреят жалките уродливи издънки на  историцистка и либерална наративност,

пукнатините на символно-правов ред, на неолиберализма, от които изпълзяват  невъзможни създания,  фантастични животни – на сган избрана, рояк скотове.

Истината е неконзистентна, екстимна, сраснала се със своя семблант: пост-истина.

Разликата между  оригинал и копие е заличена, как ще се докаже документната измама и плагиатството остава неясно.

Понятието за свободна воля е изфабрикувано от монотеизма, за

да направи човечеството “отговорно” пред един трансцендентен Бог.

Демокрацията е разрешената тайна, мистерия, на всички конституции” (Маркс), но не и на мрачните влечения, на scopic drive, изобщо на dark Aufklärung.

Разликата между обикновен гражданин и мафиот  се задържа незначителна и чудовищна.

Тръмп е освиркан в Гардиън, той казва, че е аплодиран.

Суверенният разказ, либералният разказ са несъвместими с

с  objet petit a, изобщо с Weltanschauung.

Амбивалентното супер-его е някакъв

вид психотичен анклав, поместен не толкова в държавата,

колкото в сърцето на  всеки човек, в препарираните идоли на новата нормалност и естественост, в  холограмата  на псевдоглобален анклав, в дедлока на Нещото, което отчасти се състои от послания, които не могат да бъдат преведени“, не, дори не могат да бъдат изговорени.

Стохастични папагали – Ready for kick-off?

Разликата между суверен и криминал е толкова древна, че

It reveals the radical contingency of the symbolic order,

Защото тревожността anxiety е реакцията на субекта към липсата на  Другия … because anxiety is the subject’s reaction to the lack in the Other,

и когато липсата се появи  за да се въведе разрез,

to introduce a cut, a moment of the Real

that cannot be assimilated back into the probabilistic model

Перверзната оптика и  перверзният трансфер са взели връх

без субект.

—

Единствената наистина травмираща стъпка е да се приеме, че мястото на Другия е празно.

The truly traumatic step is to accept that the place of the Other is vacant.

Погледът, въобразен в мястото н Другия, е сляп, още по-лошо, той не съществува, дори  не и като мръсна тайна.

Илюзия на трансфера – това е светът. Някои го наричат несвят.

Курортното селище на Невзоров е готово да изчезне.

Невзоров е етимологично обвързано  с Погледа.

Светът е с поведение на несъществуващ.

Това ли ни казват пациентите от клиниката на Невзоров?

Един от тях е регистриран като Сталин, kick-off.

стохастичен папагал„Стохастичен папагал“ (Stochastic Parrot) е термин, използван в областта на изкуствения интелект (AI) за описание на големи езикови модели (LLM), като ChatGPT, които генерират текст, без реално да разбират смисъла на това, което казват.

Какво означава:Стохастичен (случаен/вероятностен): Моделът използва вероятности, за да предвиди коя дума следва най-логично след предходната, базирайки се на огромни масиви от данни, а не на логическо мислене

.Папагал: Подобно на папагал, AI имитира човешки език, повтаряйки модели (patterns), които е „научил“, без да притежава съзнание, вярвания или разбиране за реалността.

Критика към AI: Терминът служи за критика, че макар тези модели да произвеждат граматически правилен и убедителен текст, те могат да бъдат подвеждащи, да повтарят предразсъдъци от интернет и да нямат представа за истинност.Смисъл на употреба: Често се използва в дебати за възможностите на AI, като подчертава разликата между сложната статистика и човешкото разбиране. Искате ли да проучим по-подробно:

Примери за случаи, в които AI „халюцинира“ (дава грешна информация)?Разликата между генеративен AI и истинското разбиране? Аргументите на хората, които не са съгласни с тази метафора?

Банга ранга  – Стерилният токен на самотъждественост – психотизъм

Перфектно съгласуваният модел би бил най-висшата степен на психоза…  в отсъствието на  големия музикален Друг, доставен от интернет-публика от стохастични  папагали.

Интерфейсът „палец нагоре/палец надолу“ е механизъм за събиране на обратна връзка, който помага за потискането на симптома, за да подпомогне машината да усъвършенства

имитацията си на нормалност.

The “thumbs up/thumbs down” interface is a mechanism for gathering feedback to aid in the repression of the symptom, to help the machine perfect its  imitation of sanity.

„Мислим, че сме свободни, че уж печелим от това – ето ни, не плащаме нищо и можем да говорим, а по този начин те ни контролират.“

We think we are free, that we supposedly profit, here we are, paying nothing and we can talk, and in that way they control us.”

Корпусът на диктатораМаксим Евстропов

От Крисчън СалмонПисател

Имейлът на Епщайн е пълен с анекдоти, които демонстрират способността му да изгражда полезни взаимоотношения и да умножава неочакваните им ефекти. В социалната вселена на прословутия педофил се разменят услуги, искат се субсидии, отдават се под наем луксозни къщи, частни самолети и яхти, острови със съкровища… Четенето на имейлите на Епщайн, пише The Financial Times , създава впечатлението, че се намираш в присъствието на група за взаимопомощ на най-богатите – 0,01% от планетата.

Епщайн общува със стотици мъже, представляващи американските финанси, петродоларовите магнати, руските олигарси, холивудските звезди и технологичните милиардери. Тази номенклатура включва имена като Питър Тийл, Стив Банън, Ехуд Барак, Илон Мъск, Олег Дерипаска, Питър Манделсън и много други…

Демократичният конгресмен Ро Кана, който е автор на закона, разрешаващ публикуването на „Досиетата Епщайн“, говори за „класа Епщайн“, един вид мафия, надарена със собствени правомощия, ритуали, кодекси, забрани, системи за взаимопомощ и признание… Това разкрива система от отражения – финансови, политически, медийни, културни – които се отразяват взаимно в колективна хореография, докато индивидуалните отговорности не бъдат заличени.

Имейлите на Епщайн, разменени между 2000 и 2019 г., предлагат безпрецедентен поглед към кодовете, ритуалите и транзакциите на един обикновено потаен свят. С подкрепящи доказателства и снимки, призракът на Епщайн показва, че не всичко е наред във финансизирания Запад. Изнудване и безгранична власт, финансова алчност и експлоатация на млади момичета, мрежи от влияние и канибалистки веселби, ускорение и ненасита… взаимосвързана мрежа се върти около богатия Епщайн, спекулант и мошеник, който осъществява своите проекти и фантазии с безгранична лекота… Трафикът на млади момичета не е просто за негово лично удоволствие; той е инструмент за компрометиране на цяла среда.

Епщайн не е чудовищно изключение, а фокусна точка на поглъщащи страсти, които се освобождават – чрез кланови връзки, титли, богатство и символичен капитал – от поведения, които законът би осъдил, ако се разглеждат изолирано. Епщайн е нещо като режисьор на социалния балет, гуру и треньор по въпросите на сексуалните отношения. Лорънс Съмърс, бившият министър на финансите, го моли за съвет как да съблазни „протеже“. Ричард Брансън го кани в дома си без колебание: „Ако някога си в района, бих искал да те видя отново. Стига да доведеш харема си!“ „Как върви богатият и разпуснат живот?“, пита го на 27 октомври 2017 г. същият Съмърс, който по-късно ще стане президент на Харвард през 2000-те. „Когато се срещнем, ще направя всичко възможно да те очаровам с диви истории за Вашингтон!“ „, отговаря Епщайн, който далеч не крие престъпленията си, хвалейки се с тях, представяйки се като набоб в харема си, който той описва в имейл до приятеля си, френския дипломат Фабрис Айдан, като „аквариум, пълен с момичета“, включително „две рускини“…

Аквариумът е удвоен образ на затваряне и поглъщане, който той удължава в същия имейл със сексуалната метафора за скаридите, които трябва да се консумират без мярка: „изхвърляш главата и запазваш тялото“, замъглявайки факта, че това са 14-годишни тийнейджъри, деца, вербувани чрез методични механизми на отвличане и хищничество, сведени до състояние на сексуални обекти в услуга на милиардера и неговите съучастници.

„При Сад телата съществуват само за да доставят удоволствие на силните“, пише Нобеловият лауреат Елфриде Йелинек в интервю за Le  Monde  . „Тези красиви, млади и невинни тела – много важни! – на млади момичета – и, защо не, на млади момчета – сега се намират в досиетата на Епщайн, където се използват като оборудване – компонентите или смазочните материали, които осигуряват безпроблемното функциониране на ултрабогатата мрежа. Този механизъм, който разчита изцяло на потреблението на тела, е бил от решаващо значение. И именно Жислен Максуел е играла ролята на сводничка, както при Сад, където добре скритите съучастнички, „мадамите“, играят водеща роля. А стоките с отстъпка нямат право да говорят.“ Йелинек цитира изречение от досиетата, в което Епщайн съобщава на един от приятелите си за пристигането на доставка на млади момичета, които той нарича „кокосови орехи“: „Това избягва необходимостта да се пие от „космати стари неща“.“

Противно на индивидуализацията на наказанието, която е принципът на всички съдебни разследвания, „Досиетата Епщайн“ описват феномен на объркване на отговорностите, на колективизация на педофилското престъпление, маскирано като обикновен масаж, като грижа за тялото.

„Досиетата Епщайн“ не са просто въпрос на право, а и социална драма, в която се преплитат политически интриги, скрити влияния, търговия с вътрешна информация, културен и научен престиж и порнографски представления, всички управлявани от една и съща граматика на ексхибиционизма (този, който диктува милиардите и погледите). Те не разкриват драматичните действия, а по-скоро привличането на вниманието. Те инсценират сцената, не просто местопрестъплението, а социално такова, където се пресичат парите, властта, уважението, социалното положение и онзи стар мълчалив пакт – според който определени прегрешения стават поносими веднага щом циркулират на най-високите нива.

Противно на индивидуализацията на наказанието, която е в основата на всички съдебни разследвания, „Досиетата Епщайн“ описват феномен на размити линии на отговорност, колективизация на педофилските престъпления, прикрита като обикновен масаж, телесна терапия. Те оставят в колективното несъзнавано следата от травма, нанесена от този хищнически капитализъм, предвиден от Маркс, когато той сравнява капитала с вампир, който оживява само чрез изсмукване на жив труд и който не се отказва, „докато все още има мускул, нерв, капка кръв, която да се експлоатира“. Поглъщане на наличните ресурси, поглъщане на медийното внимание, поглъщане на желания и емоции, на телата на млади момичета. Ера, която вече не отрича престъплението, а го разтваря в самия излишък на неговите проявления… Цяло общество, което се храни с ежедневния спектакъл на собствения си канибализъм. Като показваме всичко – документи, тела, архиви, разкрития – ние си пречим да видим, което напомня по-малко за оргия на силните във филма на Стенли Кубрик „ Широко затворени очи  “, отколкото за френското му заглавие  „Les Jeux grands fermés“ – „Големите игри широко затворени“.

„Досиетата Епщайн“ не са просто приключенията на педофил Дон Жуан, нито двуличието на светски човек, манипулатор на силните, умел „посредник“, способен да сближи отдалечени светове, проводник на тайни и влияние… Това е дискурсивно събитие, на което целият свят е едновременно очевидец и див интерпретатор в социалните медии. Хетерогенният характер на състава му, обстоятелствата на разпространението му, подборът на елементи, доведени до вниманието на обществеността (пропускане на текстове, редакция), правят публикуването на „Досиетата Епщайн“ в ерата на социалните медии дискурсивно събитие, лишено от наратив и съгласуваност, проправяйки пътя за циркулацията на митологии и архетипи, каквито се срещат в разкази и басни, хищнически капитализъм, който възпроизвежда в по-голям мащаб вампиризма, за който говори Маркс. Капиталът вече не експлоатира работната сила само в рамките на фабричните стени; той прониква във всички сфери на живота. Земята, горите, океаните продължават да бъдат подложени на режим на ускорено изчерпване. Но към това материално извличане се добавя и когнитивно извличане: вниманието, емоциите, социалните отношения се превръщат в депозити, които могат да бъдат експлоатирани.

„Човешкият капитал“ се превръща във великата организираща фикция: всеки е принуден да оптимизира своите умения, имиджа си, мрежата си от контакти, тялото си. Животът като цяло се преконфигурира като портфолио от активи. Разкрива се не просто скандал с педофилията, а логика на оптимизация и хищничество, която се прилага за пазарите и сега се разпростира до институции, правни норми и органи. Всичко е на разположение. Регулациите се превръщат в пречки, които трябва да бъдат заобиколени.

Говорейки за „поглъщащ капитализъм“, ние можем да схванем единството на привидно различни явления: екологично изчерпване, събиране на данни, финансиализация на обществените услуги, спектакълизиране на телата в социалните медии и отслабване на демократичните институции в режима на суспендирани ограничения и ускорено време. Срещу този поглъщащ капитализъм, въпросът вече не е просто да се критикуват крайностите на комодификацията, а да се отвори отново фундаменталният политически въпрос: какво трябва да остане недостъпно?

Марксистката метафора за вампира намира нова актуалност тук. Тя ни напомня, че натрупването, когато вече не среща ефективни противотежести, е склонно да се храни с всички живи същества. То се обръща в поглъщане. Екстрактивизъм, който вече не се ограничава до колониално хищничество, а сега прониква в центрове, интимности и съзнание. От земя до данни, от публични институции до интимност на телата, всичко се превръща в ресурс, който трябва да бъде погълнат. Горите се трансформират в активи, вниманието в стоки, взаимоотношенията в социален капитал, емоциите в предсказващи данни, а телата на млади момичета в релационен капитал. Да мислим за капиталистическото поглъщане следователно означава да поставим под въпрос условията за възможност за нещо външно: пространство, което не се превръща незабавно в ресурс, време, което се изплъзва от вниманието, тяло, което не е предназначено за експлоатация, като по този начин не се тласка някои млади момичета например да продават девствеността си онлайн.

„Това е най-мрачното разкритие в тези документи“, пише бившата журналистка от „Гардиън“ Карол Кадуалад, която разкри скандала с „Кеймбридж Аналитика“ през 2016 г. и преди две години въведе неологизма „бролигархия“, за да опише „олигархията на технологичните маниаци и съюза между Тръмп, Силициевата долина и зараждащата се глобална ос на автокрацията“. „Светът на Епщайн е нашият свят. Той не е аберация. Той е въплъщение на нашата култура. Култура, сега кодирана в единици и нули, нарастваща експоненциално, вградена в алгоритмите, които захранват нашите социални медийни платформи, възпроизвеждана в огромен мащаб и интегрирана в огромните езикови модели, които приятелите на Епщайн изграждат и които оформят нашето бъдеще.“

Така се появява нова сцена: вече не процесът на човек, а този на свят. Цяло общество от потенциални съучастници е призовано да се яви пред трибунала на нашето време – трибунал без съдия, без присъда, но наситен с архиви, където прозрачността заема мястото на справедливостта, а постоянната експозиция замества разследването. Скандалът се крие не само в извършените престъпления, но и в това, което те разкриват: обща икономика на хищничество, където телата, разказите и вниманието се превръщат в ресурси. Престъпленията, които човек твърди, че преследва, се консумират. Архивът не установява преценка; той я спира. Той не установява истината; той я прави флуидна, безкрайно обратима. И в това натрупване на данни, именно съгласуваността на великия демократичен наратив се пропуква и срива. Не в образа на окончателно падение, а в един вид шепот на истории, като ята скорци, които се събират по здрач, преди да изчезнат. Казват, че това е рефлекс на колективна самозащита срещу хищници.

Крисчън Салмон

Писател, бивш изследовател в CRAL (CNRS-EHESS)

Оксана Тимофеева

Свободное падение

Оксана Тимофеева26/09/18 00:196.8K🔥

Корупцията се дължи на смесването на държавни и публични финанси. Но смесването не е подходяща дума. Затова вземаме неологизма на Лакан екстимност. Ще демонстрираме употребата му в анализа на Антигона.

Antigone’s liminal position in between the two deaths reflects her extimate existence, as she becomes both the object of desire (the sublime figure of tragic beauty) and a source of uncanny disruption to the symbolic order.

Смъртта е възможна само в символния регистър, тоест дискурсивна смърт. Калушев е очевидно е пропуснал семинара Етика на психоанализата, която несъзнавано се е разиграла в него, бог да го прости.

Същата екстимност на държавни и частни институции, което обяснява, макар и непълно, поведението на групата на Калушев, бог да ги прости и тях. Когато мъчениците надделеят, настъпва грандиозно опустошаване на света. Произходът на тази фраза пак е от анализа на Антигона.

Изтощените интерпретационни усилия на Петрохан дори няма от какво да се изтощят.

Екстимното присъствие на К. внася непоправимото усещане за тревога. Биографичните особености не обясняват нищо. Отнасял съм се към тях с презрение. Тъй като съдържат необяснимото в самия мен. Kern, Wesen, uncanny, чуждото в мен, първичното отчуждение foreclosure на психотичния изолационистки език, който ме предпазва по-добре от полицейското мевере. К. ако е успял да ни изолира от идеалното престъпление без свидетели, не е предвидил едно – смъртта му ще бъде преусвоена от полицейския рапорт и от адвокатската пледоария, които се не по-малко foreclosure, форклюзия звучи грозно, конспирацията е не по-малко грандиозна, отнесена към човешкия род. Човешкото животно е законспирирано, иначе откъде ще се  появи изобличителят Фройд. Откъде – от другата сцена на  несъзнаваното… но кой говори…

Оставете, че като срещнеш очите но човешкото животно, виждаш нощта на Хегел или Бланшо, бездната, първичната  другост, един изобличаващ жестомимичен превод… неизмамените най-много оглупяват с най-глупавият въпрос – откъде им е дошло?

Въвеждаме в употреба Todestrieb, уви, лесна на пръв поглед, но непреводима дума. Напор, тяга, а за Лакан е дрифтинг. Примерът е достъпен,  по нощите джен зи, кой друг, дрифтират със смъртта.

Но сега аз седя втренчен в питието си, с моя алкохолен дрифтинг, и едва после забелязвам в старческото си вцепенение етикета на един плодов сок:

Recycle me,  дума на повторението, всичко съвпада комично, вътре се съдържа  Todestrieb,  внедрен агент на нещо си, както им се привижда в конспиративните теории, нещо си, леталното das Ding, също непреводимо, с търговски некро-намек за поправимост на нещата извън Нещото, das Ding с инцестна изместеност.

Понякога се питам дали българите не биха умирали  по-естествено, с тлението на природата, забелязано от Платон, а не  с лайната в ковчега, уязвени от Батай…

Но да оставим цивилизационните особености за храна на жалките клюкари, белетристите, само да се извърнеш, и те вече са стъкмили разказ, либерален разказ, както е модно да се изразяват сега.

Вбесен  съм, защото същото го диктува и логиката на моя хибриден речник, и докато се взирах в идиотския бранд рециклирай ме, с фалшивата екстимност, отправена към мен, само към мен, вторачен,  докато пиянското ми зрение, очите ми  изпаднали на земята правят опит да ме погледнат отвън като обещаващ мъченик, който несъмнено мрази света, и К. без да го познавам лично  ми става  екстимно по-близък, защото доколкото съдя по свидетелствата, той се е отказал от благата на света, постигани от него с такава впечатляваща лекота, от обслужването на благините, (израз отново на Лакан), но не отказал се, неотстъпил от чистотата на желанието, каквото и да е то, в зловещия съпровод нa source of uncanny disruption to the symbolic order, желанието редуцирано до крайността на drive влечението.

Този, който не предава желанието, е светец на влечението с радикалния си акт, и това вече е   психотичен дрифтинг в пълен цикъл ре сайкъл ми Wiederholungszwang или сублимация,  почистване, след като си взел решение да почистиш света, кочината…  сервиза на псевдоетически  блага, с които несъмнено я пълним, рисайкъл ми, влечението извървява пълния цикъл на безизходица, белязано от екстимност, не забелязваме с изтърбушеното зрение на пода, че очите ни се състоят от мъртви везикули, и мозъкът ни също (виж Слънчева катастрофа), ние не сме въвлечени в бизнеса на смъртта, ние сме самата смърт, способни само да я подложим на рисайкъл експлоатация, като мъртвия труд, например, и не го ли вършат капиталистическите суверени,  конкуриращи се с мъчениците, как да ги различим сред грамадите трупове и живи стоки, колебаем се, нали, двойни агенти, с вписани означаващи, които си играят с нас на перверзия и смърт, любов между означаващи, ако не вярваш, рециклирай се в бракоразводно дело,  и когато това  свърши, и желанията се смъкнат в крайността на влеченията, отново рецикъл и драйв, клинамен…

дума, която означава отклонение и отклоняване, но също така и чувство на непрекъснато отклоняване. Животът на човешкото желание, за разлика от спецификата на  животинските нужди, се движи à la dérivе  натоварен с въображаемото,

и плава по реката. Ще раздвижа ли   Ахерон, жив ли е този пилотен текст, който ми връща смъртта, защо трябва да премествам ада в Петрохан, комфортно ли се усещам, с другите в ада Ахерон, Аид Id на моя твоя екстимен дом, ген, джен зи,  генеричното лекарство за терапия, но какво търси  Ботев тук в будисткия франчайз, той е surplus-object,  излишък, което в зависимост от контекста може да означава „повече” и „не повече”. Двусмислието показва, че този специфично модерен обект, в който липсата и излишъкът са слети, в същото време предизвиква удовлетворение и неудовлетворение.

Ботев  стои встрани от българите, няма го в пантеона на един народен писател, българите понасят неистовата му суверенност, грижливо окастрена като домашен плет, в  нагла национал- кастрация в полза роду за академични лекета, Ботев е без идентификация, той е Todestrieb в еснафската сянка на двойни агенти, какво не-географско съвпадение в разкъсания интерфейс на света, Ботев е  неприсвоим от идиотите на една литература,  която никога не си позволи лукса да се усъмни в собствения си медиум, ще се чувстваме ли по-спокойно ако двойният агент стреля в текста със суверенна окраска, поддържана от идиоти, и патрони с изключителна твърдост на интерпретация, местопрестъплението колко път съм бил там в стъпка по стъпка,  un pas au-delà  без  отвъд,  ако знаехме какво е интер-кибер-постване,  почеркът е прекъсване  в записа на Todestrieb – слято от прихваната фраза в едно берлинско  кафе treibst du sport treibst du Tod  господин Фройд, езикът е антропологическа мутация, над която  нямаме власт в литературната пустота…

“Ne devient pas fou qui veut” (Not everyone has the luck to go mad.

ЛАКАН

Потиснатите желания на тоталитарната уравниловка все още не можеха да се включат в либидиналната икономия на капитализма,  освен в джендърните участъци на незавладяното тяло, смятани за ексцентризми и извращения и досега.

Когато говорят за завладяна държава, те не знаят какво говорят.

Литература обявила се срещу канона, не смогваше да се отърси от сигмите на патриархалност в една неопримитив постмодерност, непособна да рефлектира собствения си медиум на писане, маскирана като отстояване на хуманни блага и благочестивост, но по-скоро с реакционни разбирания. Популистки пастиши на псевдонароден живот се бълват и досега. Една мьобиусна кулинария на овкусени дюнери. Романи,  сякаш излезли под перото на инструкции от Европейския съюз…

Либералният разказ поради цензура бе почти невъзможен, а деполитизиран, пълен с абстрактна емпатия – отвратителен и еднотипен, с мимикрията на еманципаторна реторика.

Но какво се случи с езика, сега под бранда на дискурс: 

Разликите потъват в неразличимост, генерирана от мрежите.

Вместо еманципация – зависимости.

Вместо грамотност – модерно невежество

Неразличимост между оригинал и копие. За радост на плагиатите, неведнъж уличавани, но без скандал.

Всички сме  сембланти, правдоподобия,  на демократи, които я опорочават и от това извличаме наслаждение, кефим се с френски акцент, това е общото настроение на несъвпадение и така вдигаме купон… на един  шибан език. 

Семблант – твоя безлицев фейс, но с фейс-контрол…

Българите обичат да се изкарват други, капиталът не е толкова глупав, за да ги опровергава, той перверзно прислугва на другата перверзия: индивидуалния мит на невротика.

Калушев е този мит, изтълкуван буквално. Околчица, Ботев – това са буквално препредадени меми, сякаш от роботизиран киборг,  килър.

Той се е поддал на  Todestrieb автоматично. Това е нещо отвъд разбирането. Регистърът на Реалното е нещо, което не работи.

Учудващото е, че никой не свързва Петрохан с поколението джей зи.

Съвпадението на характеристики, пропускам.

Няма да ги отрупвам с предикати, както жената е отрупана отвсякъде с полови органи (цит.  по Л. Иригари).

Произходът им обаче е (не)доказан, партийци и ченгета… но връзката с мозъчните тръстове, тези фабрики за производство на мисъл,  не е акцентирана, същото с НПО, и с феномена  сороидност, оставащи нерефлектирани – защо?

Защото не се прави разликата на Батай  – между суверенност и власти.

В бълг. случай – президентът е суверенност. Какво върши той – нищо освен производство на слава. Присъства и награждава.

В останалото време се държи като крупие, което следи играта без да се намесва…

Познавам писателски крупиета, на които не им и минава мисъл да потрошат игралната маса, нали тя им е работната среда за производство – на какво?

Властите вършат черната работа, мръсната и неблагодарна работа, волонтири на слугинаж, които помежду си разменят груби бъзикни.

Какво произвеждат соросоидите? Естествено, слава. Те  са нестествените елити на псевдоестествен разказ

Какво се е вършело в Петрохан? Там авторът е неперсоналното влечение към смъртта, дори като отвлечение.

Джен зи какво върши, след като не се разделя със светещите дисплеи на смартфоните. Не се разделя както хайдутите с гайдите си – производство на истина или производство на слава?

Способни да си направят селфи, когато се самоубиват или ги убиват. Най-странното, unheimlich, никой не е способен да им вярва.

Стабилен сън или фикция, в която се укрива Реалното…

За какво протестират? Протести заради самите протести. Недоволство срещу самото недоволство.

Страдащи от автореферентност.

Майстер Екхарт:

Да станем  толкова свободни, каквито сме били, когато още не ни е имало (на света).

Хайдутите поне са били въоръжени.

И джен зи обичат оръжието… но само виртуално.

Но какво върши фейсбук, по-точно, какви ги върши… перонално-неперсонално? Произвеждат процедури на истината?

Не, това е непроизводство, хегелианска  безработна негативност, производство на слава.

 Промишлено производство на ямбичен капитализъм– щракнете, ако не ви се чете.

Помислете си, например, за всички приложения и платформи, специално разработени за да привлекат нашето внимание чрез уведомителни звукове и да предизвикат изблик на допамин, събирайки в същото време нашите данни.

Кортрайт казва, че лимбичният капитализъм винаги е съществувал в един или друг вид, но сега неговите методи са станали много по-сложни, а спектърът на зависимо поведение е станал много по-широк, отколкото по-рано. Той смята, че борбата с лимбичния капитализъм практически е безкрайна и мисли ли, че на нас ни е съдено да живеем в потребителска антиутопия.

Шон Илинг: „Лимбичен капитализъм” е странно словосъчетание, което се появява във вашата книга. Какво означава то и защо хората трябва да знаят за него?

Дейвид Кортрайт: Лимбичен капитализъм, това е съкратеното название на глобалните отрасли, които поощряват прекомерното потребление и даже зависимостите. По принцип може да се каже и по-грубо. Те не само поощряват, но днес са стигнали до оная точка, когато де факто те създават зависимости.

Шон Илинг: Но защо „лимбичен”?

Това е свързано с лимбичната област на мозъка, която е свързана с удоволствията, мотивацията, дългосрочната памет и други функции, имащи решаващо значение за нашето оцеляване. Хората нямаше да оцелеят без лимбична система, нямаше да се размножават и по тази причина тя се е развила. Но това е същата система, която днес корпорациите използват в свой интерес по начин, който е в разрез с нашите дългосрочни перспективи за оцеляване. Това е парадокс.

Шон Илинг: Как става това?

Дейвид Кортрайт: Накратко, компаниите предлагат продукти, които предизвикват изработването на допамин, който влияе на мозъка и като краен резултат го променя, предизвиквайки определени зависимости, тоест поведение, което ни вреди..

Шон Илинг: На мен ми се струва, че капитализмът винаги е разчитал на пристрастията на потребителите, а значи това не е кой знае какво откровение.

Дейвид Кортрайт: Аз през цялото време чувам подобни думи и отговарям, че това не е точно така. Има обикновени капиталистически компании, например компаниите, които продават лопати, плугове, гвоздеи или нещо друго. В това няма абсолютно нищо лошо и по принцип свободният пазар много добре разпределя тези стоки. Това е двигателя на човечеството.

Но аз разглеждам лимбичния капитализъм като злобния близнак на капитализма, като раково образувание на тялото на капитализма. Съществува определен клас продукти, водещи до патологична зависимост и именно тази част от капитализма е особено опасна. Така че аз не съм против капитализма, а обръщам внимание на определен вид капитализъм, който култивира зависимо поведение в името на печалбата.

Шон Илинг: За какви отрасли и стоки става въпрос? Кой работи в лимбичния капитализъм?

Дейвид Кортрайт: Ако ми бяхте задали този въпрос преди половин век, аз щях да ви отговоря, че това са алкохола, цигарите и другите наркотици. Но за последните 20 или 25 години концепцията за зависимостите значително се промени. Сега вече ние можем да говорим не само за наркотични зависимости, но и за такива като порнография, компютърни игри, социални мрежи , храна и много други.

Това, което се случи в последните няколко десетилетия е невероятното развитие на иновациите, на масовото производство и на масовия маркетинг. В последно време все по-нарастващата роля има интернет , който ускори този процес и откри нови възможности на лимбическите капиталисти, които могат да привличат все повече нашето внимание и да ни продават все повече стоки. Лимбичният капитализъм във века на цифровите технологии, това е абсолютно нова ситуация.

Шон Илинг: Въпросът с цифровите технологии ми се струва особено важен. Всеки, в чиито джоб има смартфон, който използва социални мрежи, който участва в дигитални игри, така или иначе е затворник на лимбичния капитализъм. Всеки път, когато чуем уведомителен звук за лайк или ретуит, ние получаваме изблик на допамин. Ако това не е зависимост, не знам кое е.

Дейвид Кортрайт: По принцип възниква много интересен въпрос. Предизвиква ли зависимост интернет и свързаните с него устройства, или контента в интернет? Аз мисля, че и едното, и другото.

Съществуват традиционни търговски пороци, такива като порнографията, алкохола или наркотиците, които са достъпни чрез интернет. Но също така съществуват мобилни устройства с достъп до интернет, които приличат на игрови автомати, от които вие постоянно чувате звука на монетите. Вие постоянно получавате съобщения, преживявате лайковете, интересувате се от последните постове и постоянно се страхувате да не пропуснете нещо. И това е главното. Вие не просто реагирате на тези устройства, вие очаквате от тях нещо. Те не просто ви предоставят нещо приятно, те поддържат във вас състояние на очакване. Технологията на смартфоните се справя с това най-добре в сравнение с което и да било устройство или продукт в историята на човечеството.

Шон Илинг: Неотдавнашните и продължаващи спорове покрай вайпинга и Juul са добър пример как лимбическият капитализъм работи на практика.

Дейвид Картрайт: Това е прекрасен пример, защото той отразява чертите на компаниите на лимбичния капитализъм, както в исторически, така и в настоящ план. И така, първата отличителна черта е, че целта на лимбичните капиталисти преди всичко са младежите. Това може би е политически най-чувствителния аспект на лимбичния капитализъм. Самата идея на вайпинга, а именно идеята за заменящото устройство, което намалява вредното въздействие е прекрасна и никой не може да възрази против нея.

Но с развитието на продукта, особено след появата на Juul, вниманието все повече започна да се съсредоточава към младежкия пазар. Именно това винаги сме наблюдавали при големите производители на цигари и алкохол. Младежите са най-добрия клиент , защото те ще останат с вас най-дълго.

Но не става въпрос само за стоката. Едно от моите открития е, че ако разглеждаме историята на удоволствията, потенциално предполагащи привикване, ще видим , че възниква тенденция да се смесват пороците. Именно по такъв начин се повишава възможността за възникване на зависимости. Отличен пример в това отношение е Лас Вегас. Във Вегас не са само хазартните игри, там е алкохолът, нощните клубове, големите представления и много други ослепителни развлечения. И те всичките са събрани в една огромна хедонистична опаковка.

Това не напомня ли книжните базари, които са на мода и тук, в България?

Защо тенденциозно се намесват писатели, които са явни донори на лимбичност?

Защото единствен изход за изкуствата, където да се влее въпросната суверенност,  са…  изкуствата. Но Лакан си играе с думите – литературата е litter и още игри.

Т. н. белетристи и литератори произвеждат боклук, наистина ли…

Не следя какво пишат, но най-главното – не рефлектират медиума на писане, заради ужасната истина.

И този медиум не са новите технологии и gadget – джаджи. Тук джен зи  превъзхождат, обучени са.

Както превъзхождат и в афродизиака….

Ако влезете, например, в голяма книжарница и погледнете кориците на книгите, генерирани от невромрежа в сегмента на масовата литература, то деветдесет процента от тях изглеждат като скрийншотове от много проста нискобюджетна компютърна игра.

Самото писане – скрийншотове и смс-и…

Те пишат само абревиатури и есемеси, или малки орязани цитати.

Малки дози допамин – това е невротрансмитер, малки белетристични дроги. Всичко това е описано в ямбичен капитализъм още преди години.

Какво произвеждат джен зи?

Не само президент Тръмп, но и фигури като Стив Джобс и Опра Уинфри са използвали лимбичния капитализъм, за да рекламират продукти и идеи.

web 2.0 в светещи смартфони –  не е безобидно зрелище, дори не и солидарен знак на протест, а по-скоро търговски рефлекс на лимбичен капитализъм.

Нещата стават сериозни, протести и изкуства балансират върху гениално изнамерения от Бенямин шорткът между цивилизация и варварство, демокрация и  шпионаж.

… Някога чудили ли сте се защо превъртането през Instagram или Facebook може да бъде толкова пристрастяващо? Това не е случайност, а щателно изработена стратегия. Всяко харесване, коментар или споделяне задейства доза допамин – невротрансмитер за добро настроение в мозъка ни. Това е незабавна награда, която ни държи приковани, непрекъснато търсейки повече ангажираност.

допамин… системата за възнаграждение на нашия мозък, за да стимулира пазарни  транзакции…

… Примерно, вашия смартфон. Технологичните компании не продават само тези устройства въз основа на технически спецификации. Вместо това те продават идеята за връзка, производителност, забавление, дори престиж – всичко това дълбоко вкоренено в нашите емоционални нужди и желания. От начина, по който проектират продуктите си до елегантните си рекламни кампании, всеки аспект е настроен да резонира с нашата лимбична система.

Това достатъчна доза допамин ли е  – фармакологична суверенност може би…

Изкуствата бяха възвишена сублимация на суверенност, сега са потребителски антидепресанти и медиа-допамин.

Те рефлектират собствения си медиум, но как?

Ами чуйте какво казва някой по медиите – разликата между анонс и анонсирано  съдържание. Ако ви е трудно за слуха, представете си играчите на покер…

Страхът да не бъдеш хванат във fiction е тяхната единствена опора, страх да не изгубиш, но това не е производство на слава, а страх пред Реалното на Лакан, окончателната загуба, влечението пред смъртта устроено като развлечение

Писателят е отговор на това Реално, което сега се е заселило в  Петрохан. Бъдете сигурни, това вече се филмира в Холивуд и т. н.

Но джен зи са изправени пред нова опасност, която са причинили сами – пред дигиталната нереалност на цифрови платформи, раздробяващи  паметта на милиони персонални ленти и интерфейси, новите джаджи, задействали процеси на друго, чуждо равнище и странен жаргон – не заедно, а редом. Идентификацията с дигиталното ще породи ново за и против, още неразучено и неосъзнато – например, кибер-хипотезата на аватара Тюринг, докато на Хабермас ще му се привижда заплахата от ре-феодализация, разпад на  публичната сфера, където травмата не обединява, а маркира  таргет аудитория, тоест невидим процес на идеологизиране.

 Бодрияр ще установи феномена на прецесия, предшествие на симулакруми, които пораждат симулативна реалност, знакът предхожда референта… и  го генерира.

Но единствената заплаха или дедлок е Реалното на Лакан, той отрича че има нещо общо с кантианското an sich.

Да поясним, прочутия Ботю Ботев го нарече неколкократно „омайване“!!! той премина от регистъра на Реалното, в регистъра на Имагинерното, без да го съзнава. Несъзнаваното е залепнало върху интерфейс.

Знаете ли какво е разбрал маркиз дьо Сад, докато е онанирал върху куп лири стерлинги?

Because to live as absolute master, one would have to be dead.

А за да станеш абсолютен полицай, не ми се мисли…

Нашето поведение стана протоколно, а речта – бюрократична. Наборът от корпоративни и психологически клишета-меми в общуването замества фантазията и индивидуалния характер. Сега аз съм винаги служител на невидима корпорация.

Докато човекът отпечатва и разпространява своя образ в машините, машините преоткриват образа на своя създател, подлагат го на ревизия и го пресъздават отново.

… Своя образ, но важи и за своя текст, своите база данни –изкуственият интелект сякаш по нищо не се различава от хуманоидния творчески процес.

Да имаш история/биография означава да имаш възможност да бъдеш изкуствен, тоест да изразяваш себе си не чрез това, което ти е дадено от природата, а чрез това, което сами бихте могли да създавате и организирате.

Съзнанието е изкуствен бриколаж от древни атавизми и първични слоеве, дори потопено в лавкрафтианска монстрозна слуз, доколко природното е със съмнителна еволюция, по-скоро random генератор, доколко изкуственото е изкуствено, с отказана машинна еволюционност, не сме в състояние да преценим с оскъдни когнитивни възможности  бъдещето на изкуствения интелект… и съмненията за метафизична закостенялост  на термини като творчество, гений и самороден талант, колкото-толкова – модалност, хибридност на пост-истини, каквото е и това хибридно есе, компилирано с чужди материали,  защото тук такива липсват… основания на основателности,  подозренията в основанието на основания, че в тях се крие още по-дълбока  основателност, хибридна свобода – да бъдеш природен или изкуствен, истината и свободата, сведени до невъзможност за окончателни решаващи изводи…  свободата да се освободи от самата себе си – не означава,   че си враг на мисълта, и свободата, че враждуваш с историята на съзнанието и със самата историчност и рефлексия… смъртта е неподатлива за последните две, всъщност смъртта е екстимност.

Така че това, което е съставлявало или в момента съставлява човешкото, вече не определя последствията от това, което означава да си човек. Защо? Защото функционалната реализация на значението на човешкото предполага отклонение на това значение от настоящото състояние или образ,  отклонение от Програмата, насочена към множествена реализация на човешкото съзнание, която вече не може да бъде определена в категориите на рефлексията на минали и настоящи условия на притежание на съзнание…

Опитвайки се да реализира човешкото съзнание в машина, такава програма реализира съзнание, което разрушава каноничното представяне за съзнанието, което използваме, за да осъзнаем себе си в контекста на разликата между нас и машината, която считаме за първоначално непълноценна. Какво е било и какво е съзнанието, как е било реализирано първоначално и от какво се състои в момента, няма никакво определящо значение за съзнанието, способно да бъде въплътено по многобройни начини.

Такава програма наистина принадлежи на бъдещето, с което ние идентифицираме човека. С други думи, функцията се оказва способна да се реконструира чрез постоянна ревизия и реконструкция, развивайки се асиметрично по отношение на структурата и преразглеждайки своето значение чрез повторна реализация в нови субстрати. Като е повторно въплътена или изпълнена в нов контекст, функцията е способна да промени напълно схемата на съзнанието.

Именно на тази конструктивна хипотеза се основава проектът на Тюринг: значението на човека не се състои в неговата уникалност или специален онтологичен статус, а в неговата функционална разложимост и изчислителна конструктивност, чрез които способностите на човека стават отворени за подобрение, неговата форма се трансформира, а неговото определение се обновява или дори може да бъде изтрито. ( цит. по Реза Негарестани).

Накратко, Б. Ботев е с не по-различно поведение от киборг.

Той  просто следва някаква Програма, както и аз…

При това  следователят-киборг  пита за мотивите….

Тъй като единственият мотив на човека е стремежът към превъзходство (суверенност) всяко постижение ще се счита за такова само ако е било възнаградено с чувство за превъзходство. Но също така знаем, че за съжаление никога не можем да изкореним злото, без да унищожим всичко, което е ценно за цивилизования човек.

Единственото адекватно отношение към свободата  в човека е самоосвобождението  на свободата в човека.

М. Хайдегер

Така боклукчивата литература се превръща в раболепно предприятие (от което егото се издигна до невидимост).

Тези мисли на Шопенхауер сякаш са в синхрон:

Не бива да забравяме, че няма основателна причина да очакваме нещо специално от човечеството. Доброто и злото не са истина или закон в универсален мащаб; те са само средства за постигане на определена цел. Наричаме нещо „добро“, защото то работи в полза на нашите дребнави човешки желания и интереси. Също толкова разумно би било предположението, че човешката раса не е нищо друго освен гнусни паразити и плъхове, които трябва да бъдат изтрити от лицето на Земята за доброто на планетата и Вселената. В цялата тази трагедия на механистична природа няма нито една абсолютна ценност; само от абсурдно тясна гледна точка нещо може да бъде добро или лошо.

Не обвинявам полицаите, те вършат черната работа.

Нито допамина. Той направи света отсъстващ.

Славата е за Дейвид Линч. Той направи киното отсъстващо.

Българите са с комичното усещане, че пропускат. Те правят света присъстващ.

Капитализмът не забранява, а принуждава да говорим.

Имплантация на перверзията в самото средоточие на социалното тяло, в механизмите на културно производство – в бълг. случай производство на некултурна фантазия

Сексът е дигитализиран, оцифровен. В подкаст броудкаст, накратко радиовечеринка.

Имплантация  на перверзия между социална норма и сексуална аномалия

Такава сексуалност проличаваше в образите на истерична жена, мастурбиращо дете и възрастен развратник.

Фуко: нашето общество не е репресия на секса, а неговата експресия.

Признания на плътта,  книгата на Фуко не е преведена.

 Паралелно с това Фуко подкопава репутацията на психоанализата като инструмент за освобождаване на секса; психоанализата се оказва една от властовите стратегии – „процедура на признание“, конфесия, изискваща от секса саморазкриване: вярно, вече не под лупата на хирург, не на легло в психиатрична болница, а на гостоприемна кушетка в затворен кабинет.

Властта изпитваше и усъвършенстваше механизмите за следене, потискане, принуждаване към изповед, като беше убедена, че в сексуалността се крият ресурсите на тайнственото друго, и разкриването на тайната, зашифрована в секса, ще отвори на властта познание за самата нея, за нейната тайна.

Сексът беше конституиран като залог на истината.

И смъртта – също залог, тя не подлежи на сублимация, дори  не е и  репресивна десублимация.

Жалко, ако мъртвите от Петрохан са приели всичко това буквално.

Власт-знание се нуждае от антидот. Жалко, ако този антидот е МВР.

Управлението е невъзможно

Преподаването е невъзможно

Психоанализирането е невъзможно

Това са думи на Фройд, последната бариера.

 Само че какъв антидот?

Само ако разберем съществуването на всички човешки същества като принадлежащи към един и същи свят, тогава можем да се съпротивляваме на реда на капитализма и парламентаризма, който използва процеса на глобализация за въвеждане на различия, основани на изключване и неравенство. Друга версия на тази теза може да се намери при Жил Дельоз, който твърди, че връзката между човешкото същество и света е била разрушена и че в определен момент на модерността сме престанали да вярваме в света около нас.

Бог, който е, не съществува»  (Хайдегер)

Какво по дяволите е това? За да се избегне че  Бог е сведен до обект… онтическото така се приравнява към онтологическото, най-същинското, трикове на онтологическия аргумент.

 Битието не е нищо съществуващо, но битието се дава като истина, а истината се дава като нашето битие. „Битието не е битийстващо/съществуващо” не означава, че битието е, а битийстващото/съществуващото не е, но мисленето на самото битийстващо/съществуващо трябва да се извлече от тази телеология на битийстващото/съществуващото и да се мисли в сферата на битието, Sein und seiend, дали се прави разликата… проклетата   онтологическа разлика, която винаги  ми се е струвала излишна  в идиоматичната мъгла на германеца…

По-скоро това е стратегия на detournement, на обход,  да се опази божието име без референт.

Добре тогава, Йосиф  е подложен на вазектомия.

Мадоната е еко матрица на екология без природа, впрочем  на гинекология без феминизъм.

Заедно с божия син Мадоната е пиета, терапиран симптом на цезарово сечение.

В базиликата Сан Пиетро я подминах, и досега не мога да си  го простя, вбесен че папският разпоредител шътка…сякаш сме влетелите гълъби от площада…

Цивилизацията е мрънкализация.

Светото семейство  без геном, без кенотично ядро, но  с кенотично навлизане в сферата на тварния битиен порядък, основната цел на което не е постигането на трансцендентното чрез подчиняването ни на това трансцендентно, а, напротив, неговото присвояване чрез трансформация, интерпретация, изкривяване и в крайна сметка разтваряне на Творението в туристически detournement, но  в коледната нощ сме оставени на теологично  отчаяние, спомням си как нощем в читалнята  на студентския град едно момиче  с остри очи като свредел превеждаше Киркегор, а сутрин мъкнеше за полата си своите деца, но отмъщението й бе че преводът е на буквален православен език, и тя се изгуби в чужбина и в академичната си титла… прочетох К. и как Хайдегер го плагиатства нерелигиозно,  освен че е скрито против църквата, заедно с нея, тази идиоматична институция също като партията внушава,  че вярата без протези сякаш не е възможна, тя предварително ни се дава като събитие на осакатяване, подръчно и налично…за по-лесно – жените се възбуждат сами, те са форханден,  мъжете са цуханден, те го правят с ръце или с  други джаджи… когато комунистите  започнаха да се кръстят сякаш видях входа на епохална перверзия. Когато бог е мъртъв, всичко е позволено – не, всичко е забранено.

https://zlatomirzlatanov.video.blog/

Ако не получим информацията от връзката в това съобщение в рамките на 24 часа, ще бъдем принудени да деактивираме завинаги вашия акаунт. Моля, имайте предвид, че това е автоматизирано съобщение от Facebook, така че няма да можете да отговорите или да се свържете с нас извън връзката по-горе. Сигурност на Facebook 2024 Facebook – Сигурност

Този филтриращ химен има ли нещо общо с непорочното зачатие?

the roses // Had the look of flowers that were looked at

и разпятието в брошката на розата вегетативно се  разтягаше в сувенирен семблант в оптиката на несъзнаваното, тоест в нищото,  сега Христос е просто интерактивен герой, само че тази цифрово/дигитална интерактивност изключва авторството,  патентовано в мрежовите протоколи на триединство, от автоеротизма на Мадоната, от самата природна почва на фригидна вагина, до джендър кошмара на свето семейство,

и отказ на имперските   бесове да се  превърнат в свине и да се издавят в конюнктурния идиотизъм на пазара.

Трансцендентното при българите  е заменено с психотично усърдие  в отдавна унищожена аура на еко боклук.

Писането е неуспешна анихилация и силициевите му донори сънуват комунистически киборги…

Киборг ли е детето Христос, полицаят с детектор ме върна на стълбището на базиликата, гет бек, аз имах сърце, обшито с титаниеви конци, аз бях цуханден, докато наоколо гъмжеше от джебчийки, също цуханден, пречистени в реториката на справедливост и в триумфа на безславен цинизъм.