Die Klitoris denken

Докато четях ексцентричната за некултивирания български вкус книга на Катрин Малабу  Negierte Lust: Die Klitoris denken (Zurich: Diaphanes, 2021), trans. Luzia Gast), отново се натъкнах на името на Агамбен.

Клиторът е малко камъче, скрито в голямата обувка на сексуалното въображение. Известен с деликатната си форма, младият клитор в гръцката митология е смятан за малък „като камъче”. Дълго време е бил скрит, неназован, не е изобразяван от художници и не е споменаван в учебниците по медицина. Дори незабелязано от самите жени, това досадно малко зрънце, което се врязва  в съзнанието,  е скрупульозно Dasein в първоначалния смисъл на думата (dieses lästige, sich in die Gedanken bohrende Körnchen ein im ursprünglichen Wortsinn skrupulöses Dasein).

Етимологията се разколебава в теорията си за формите на клитора, независимо дали се отнася за “хълм” (kleitoris) или за закопчалка (kleidos). Клиторът: тази малка, набъбваща тайна, която се съпротивлява и смущава съвестта ни, и ни прецаква, е единствената част от тялото, която служи само за удоволствие – за нищо друго,  т.е. това съвсем нищо, това безкрайно велико Нищо, това  “всичко или нищо”  на женското удоволствие.

Нимфата като муза, която няма душа и истинско тяло, също така няма – да, какво?   Непълната анатомия на тогавашното време не позволява наистина разграничаване на клитора, срамните устни, вагината и матката.

Бокачо свежда вулвата до уриниране. Нимфите са жени, “които не пикаят”.

Агамбен намира, че Бокачо използва груб реализъм в този начин на изразяване.

Точно защото не изпитва удоволствие, нимфата представлява еротичен фантазъм par excellence: Идеалната жена няма клитор.

Как стоят нещата   няколко века по-късно, например за Агамбен? Върнали ли са се клиторът и вулвата там, където им е мястото? Възстановени ли са правата на истинската жена?

Агамбен споменава анатомията на нимфите само веднъж, в малка вметка, в която скрито се говори за нимфомания. Агамбен пише: Тук Парацелз се позовава на друга, по-стара традиция, в която нимфата е неразривно свързана с царството на Венера и страстната любов (и на която дължи произхода си не само психиатричният термин „нимфомания”, но вероятно и анатомичният термин nymphae, който се използва за обозначаване на малките срамни устни на вагината).

Но  nymphae  обозначава също така и клитора. Агамбен не казва нищо по този въпрос.

Но ние можем да се възползваме от неговия пропуск.  Месианистичните понятия  на Агамбен са като непикаещи нимфи.

Малабу  ползва същата схема за представяне на суверенния клитор.

Сега клиторът не е нито потентна мощ/сила, нито акт/действие. Той не е тази незряла виртуалност в очакване на вагиналното настояще/присъствие. Той вече не се подчинява и на модела на ерекцията или на втвърдяването. Клиторът прекъсва логиката на господството и подчинението. Той не е водещ и това  притеснява.

Всяка проява на безразличие към двойката действие/мощ, съответно действие/власт разгневява системите на господство и в същото време разкрива вътрешните им разломи. Клиторът си проправя път към вътрешността на нормативната и идеологическа власт, разкривайки тяхната дефектност, която винаги заплашва тези власти.

Клиторът в месианистична светлина е като перформативите на Агамбен.

Клиторът е истинският непризнат суверен.

Както идеалната жена е без клитор, така и идеалната теория е без понятия.

По същия начин клиторалното либидо не може да бъде отделено от интелекта. За Малабу клиторът ми е буден едновременно с мозъка ми, фронтовата линия се простира от единия край на тялото ми до другия.

Западът във война: за самозатвореността на либералното съзнание

Борис Буден.

Със съкращения

През 1997 г. Вацлав Хавел, изтъкнат източноевропейски дисидент и по това време президент на Чешката република, произнесе във Вашингтон реч с много красноречивото заглавие: “Очарованието на НАТО”. Хавел приветства с ентусиазъм решението на НАТО да приеме Полша, Унгария и Чешката република и призова САЩ да поемат отговорността за целия свят. Според Хавел единствено САЩ могат да спасят нашата глобална цивилизация, като действат в съответствие с нейните ценности – ценности, които трябва да бъдат приети от всички култури и народи като условие за тяхното оцеляване.

Очевидно е, че подобна мегаломанска визия е не по-малко заблуждаваща от мечтата на Путин за “руски свят”. Факт е, че е невъзможно да се осъществи фантазията за глобално господство чрез налагане на собствените ценности над всички останали. На планетата, на която живеем, просто няма достатъчно ресурси, за да се осигури “американски начин на живот” за всички. Със сигурност не може да се вярва, че демокрацията може да процъфтява в условията на ширеща се бедност, пълна експлоатация, хаос и корупция, характерни за живота в периферията на глобалния капитализъм, където печалбите отиват за финансиране на високия жизнен стандарт на консуматорската средна класа в големите капиталистически страни.


Непосредствено след т.нар. падане на комунизма в Източна Европа настъпи момент на пълна историческа откритост, в който един коренно различен, по-добър свят изглеждаше реалистична възможност. Думи като “свобода”, “демокрация” и “справедливост”, прокламирани от онези, които се бореха за тях, звучаха като призив към необузданото въображение. Ето защо събитието е наречено “революция” или по-точно “демократични революции” от 1989-90 г. Западният либерален ум обаче бързо охлажда този революционен плам, като си присвоява идеята за революция и я лишава от всякакви утопични измерения. Хабермас въвежда термина “революция на догонването” (die nachholende Revolution), за да обозначи факта, че Изтокът настига Запада. По-конкретно, Изтокът възприе “западните ценности” – от парламентаризма и върховенството на закона до разпродажбата на цели национални икономики, тази шокова терапия на неолибералния капитализъм.

Основният идеологически инструмент, използван от Запада за постигането на тази цел, е концепцията за цивилизационно различие, взета от арсенала на колониалното му наследство. Погледнат сега през квазиантропологична призма, посткомунистическият Изток изглежда не само като културен “друг” на Запада, но и като исторически остатък – изостанала и непълноценна цивилизация. Странната концепция за “бившия Изток” се превърна в средство, с което Западът възкреси своя двойник от Студената война. На сцената отново се появява старата двойка, разделена от цивилизационни различия, но в същото време – свързана от общото отрицание на историята: Западът е извън историята, защото е станал мерило за историческото време, а Изтокът носи бремето на миналото, което няма никаква стойност, защото цялата му история е история на обикновена цивилизационна изостаналост. В края на 90-те години на ХХ век словенският критик Игор Забел, шокиран от факта, че старите блокове все още съществуват, поставя под въпрос популярната представа за “бившия Изток”, като пита: “Някой говори ли за “бившия Запад”?” Нямаше отговор. Западът успя да предотврати историческата промяна в собствения си блок. Революцията беше добра само когато спираше на половината път – т.е. не отиваше отвъд Изтока. Но по думите на Сен Жуст: “Тези, които правят революция наполовина, копаят собствения си гроб”.

Как да накарате хората да се отвращават от революцията с един прост ход

Не е ли смешно да се говори за революция днес? Не е ли напълно дискредитирана тази концепция? Наистина е така и това е едно от най-големите идеологически постижения на либералното съзнание. Капиталистическият Запад – и най-вече САЩ – работи усилено върху това от края на Втората световна война насам, не само в политически и военен, но и в културен и когнитивен план. Решаващото влияние на ЦРУ и големите частни фондации като Форд, Рокфелер и Карнеги върху академичните среди и като цяло върху интелектуалните кръгове в следвоенна Европа (предимно ляво-либерални) е добре документирано. Стратегическият им фокус е разширяването на социалните науки, а тактическата им цел е концепцията за историята. Например в следвоенния период френските историци са мотивирани от щедрата финансова подкрепа да изучават структури на дълги периоди от време (longue durée) и повтарящи се исторически цикли, а не да анализират социални движения и отделни исторически събития. Както твърди Кристин Рос, това не само е изтрило от историческото съзнание самата възможност за рязка промяна или мутация, но е довело и до отхвърляне на самата идея за революция [1]. През 80-те години на ХХ век Европа вече е забравила революционния произход на собствените си демокрации и дори се срамува от тях. Но окончателният удар върху идеята за революция беше нанесен от Запада след 1989 г., когато започнаха да се разпространяват така наречените цветни революции – оранжева, розова, лале и т.н., последвани от разновидности на Пролетта. Повечето от тези революции се смятаха за ненасилствени, но много от надеждите, които даваха, в крайна сметка потънаха в море от кръв. Украйна не прави изключение.

Кулминацията на тази революционна авантюра на Запада беше създаването на екип от професионални световни революционери под формата на сръбското движение “Отпор” – група млади активисти, участващи в свалянето на Милошевич. Те са обучавани от американски агенти в хотели “Хилтън” и са били обсипвани с пари – предполага се, че става дума за милиони долари. Либералният вестник “Гардиън”, в стила на най-евтината съветска пропаганда, възхвалява лидера на групата Сърджа Попович, наричайки го “тайният архитект на световната революция”. [2]. Членовете на Otpor съветват и обучават така наречените продемократични и прозападни активисти в около 50 страни, включително Индия, Иран, Зимбабве, Бирма, Украйна, Грузия, Палестина, Беларус, Тунис, Египет, Венецуела и Азербайджан. Освен това те са превърнали революционните си умения в академични знания (“нова, но бързо развиваща се академична област на ненасилствената борба, чието въздействие се усеща по целия свят” [3]). [3]) и преподават в престижни западни университети като Харвард, Ню Йоркския университет, Колумбийския университет, Лондонския университетски колеж и др. Те дори пишат наръчници за революционери със заглавия като “Как да започнем революция в пет лесни стъпки: хумор и хобити, но без оръжие”. [4]. Разбира се, “без оръжие”, тъй като Западът не може да понася гледката на кръв, докато сам не я пролее.

Повечето от революциите, с които се свързва “Отпор/Repulse”, са неуспешни. Но Западът успя в едно – накара хората да се разболеят всеки път, когато чуят думата “революция”. Фигурата на революционера се е превърнала в синоним на човек, който манипулира демократичната воля на другите, в символ на морална и интелектуална поквара и фалшифициране на истинския освободителен опит на социалната борба.

             Ленин липсва

Идеята за революция е това, което липсва в днешната кървава драма в Украйна. Или по-скоро ни липсва Ленин – фигура, която отправя радикално предизвикателство към бинарната логика, оправдаваща сблъсъка на двата блока нормативни идентичности. Както Западът, така и руският свят на Путин претендират за изключителна територия, определена от техните “ценности”, които по същество са случаен набор от стереотипи и грубо различаващи се качества. Западът, както обикновено, избира “цивилизация”, “демокрация”, “свобода”, “върховенство на закона”, “отворено общество”, а напоследък се опитва да включи и равенството между половете и правата на ЛГБТК. Контраблокът на Путин не изглежда толкова благороден, а дейността му може да се обобщи с проста формула: “Руската душа плюс царисткия империализъм минус гей парадите”, разработена и яростно насърчавана от Руската православна църква.

Ленин и болшевиките защитаваха онова, което отричат тези два враждуващи блока на идентичности, както и онова, което ги обединява, отвъд всички тези произволни разграничения. Първо: позициите на тези два блока в структурата на властта на глобалния капитализъм са взаимно допълващи се и противоречиви, което постоянно поражда такива антагонизми и самото то се поражда от тях – различията не само между двата блока идентичности, но и в отношението им към другия глобален друг – Глобалния юг. Ленин е знаел това. Макар че концепцията на Ленин за империализма вече не е приложима към настоящата ситуация, тя все пак ни напомня, че няма капитализъм без несправедливост, насилие и война. Само Западът имаше привилегията да забрави това за известно време – на останалите не им беше позволено да го правят често. Ето защо “само революцията спира войната”.

Второ: и двата блока еднакво се отказват от историчността на своите така наречени ценности. Този отказ конституира техните идентичности, тъй като стабилизира границата между тях. Наследството на Руската октомврийска революция обаче размива тази граница и разтваря самата идея за нормативни блокове от идентичности. Ето защо Ленин и болшевиките са заклети врагове на Путин и защо не можем да намерим “революция” сред основните качества на Запада.

Болшевишката революция не само срива Руската империя, но и екзекутира царя (който въвлича народа си в кървава империалистическа война) и полага политическите и културните основи на съвременна Украйна. Тя продължи. Днес, когато така наречената публична пропаганда на хомосексуализма е забранена в Русия, не бива да забравяме, че болшевишка Русия е декриминализирала хомосексуализма още през 1918 г. Скоро след това абортите са легализирани, а жените получават правото да подават молби за развод само с едно писмо. Болшевиките приемат прогресивни, неутрални по отношение на пола закони за брака и семейството, каквито по онова време не съществуват никъде другаде по света. Няколко години по-късно съветски съд разрешава на двама души от един и същи пол да сключват брак по взаимно съгласие. Тези постижения на Руската октомврийска революция са неоспорими, въпреки че Сталин отменя много от тях през 30-те години на миналия век.

Какво ни казва това? Първо, че дори по стандартите на либералните “ценности” ленинска Русия е изпреварила не само Запада на своето време, но и Запада на нашето време. Тя ни казва също, че тези така наречени “ценности” не са нищо повече от необратими последици от социалната борба. По-важното е, че тя насърчава въображението ни да възстанови идеята за бърза и радикална промяна – като условие за нашето оцеляване.

Каква е алтернативата? Дали Западът и НАТО, след като са победили Путин, ще продължат да се разширяват, докато целият свят стане “западен”? Този проект се провали с гръм и трясък. НАТО всъщност се превърна в отбранителна сила с една-единствена мисия: да укрепва и защитава западните ценности в рамките на блока на своята идентичност. Но това означава веднага да признаем поражението си. Какво е този “Запад” днес, ако не името на едно саморазрушаващо се либерално съзнание, което е объркало свободата с идентичността и я е засенчило зад цивилизационни различия? Това поражение е закъсняло възмездие за наследството на колониализма, с което Западът никога не се е съобразявал истински. Идеологическият призрак на това наследство, който и до днес преследва Запада, е фаталната двоичност “Запад и останалите” – и именно тази двоичност сега изостря антагонизмите, които провокират насилие и война (в които Западът може и да не  участва). Именно тази изключваща бинарна логика превърна Путин в “луд” и в същото време в полезен идиот на Запада: или Западът, или Изтокът. Накратко, лудостта му се състои от всичко най-западно в него: желанието да прави есенциалистки културни разграничения и да създаде контраблок на идентичността – неговия заблуден руски свят. По-лошото е, че същата бинарна логика – Запад или Путин – се проявява в опозицията на Путин в страната и намалява ефективността на борбата с руския национализъм. В съзнанието на опозицията и на източноевропейската левица като цяло Студената война никога не е свършвала. Това все още е изключващо разделение: или Западът, или катастрофа.

Именно в тази бинарност, чрез която Западът се бори с идеологическото чудовище, което сам е създал, се разкрива истината за катастрофата, превърнала Украйна в поле за убиване. Тази война се разгръща не защото Западът е на път да навлезе още по-дълбоко в своята източна част, която днес се нарича “руски свят”. По-скоро тя вече е навлязла твърде далеч – с бинарното първоначално натрупване (частна собственост срещу държавна собственост), което е опустошило цялото пространство и е установило олигархично управление. Именно тази двоична безизходица ни пречи да си представим какъвто и да е вариант за край на войната, различен от антиутопичната визия за крехко примирие сред руините и омразата. Колко време ще е необходимо, за да се излекуват раните от тази война, която разделя не само две нации и милиони семейства и приятели, но и две цивилизации, два свята? Вече чуваме, че това ще отнеме векове. Имаме ли толкова много време?

Това, от което Русия се нуждае днес, не е държавен преврат, който навярно ще върне нещата в правия път. Тя се нуждае от революция – ленинска революция с истинско революционно насилие, която не само ще свали Путин и неговата клика от власт (той заслужава същата съдба като Николай II), но и ще унищожи цялата система на олигархичния връзкарски капитализъм, ще експроприира престъпните експроприатори и ще призове потиснатите по света да се присъединят към борбата. Но именно от това Западът се страхува най-много.

Системата на авторитарна и брутална парламентарна олигархия, която подкрепя Путин, не е измислена в Русия. Днес тази система най-добре отговаря на интересите на световната управляваща класа. Ето защо Путин е толкова активно подкрепян от десните кръгове по света. Ако Путин умре, някой друг ще продължи да носи неговото знаме не само в Русия, но и в много други страни по света, включително и в Запада.

Още веднъж: само революцията слага край на войната

Преди около тридесет години, след поредица от кървави войни, Югославия се разпадна. Още тогава Джорджо Агамбен предлага една доста мрачна визия за това, което ще се развие по-късно, в книгата си Homo Sacer [6]. Той твърди, че разпадането на Югославия не трябва да се разглежда като временна регресия към естественото състояние и война на всички срещу всички, последвана от нови социални договори и създаване на нови национални държави. По-скоро, казва той, от този конфликт състоянието на изключителност се е превърнало в постоянно състояние. В югославските войни и в по-общ план в разпадането на държавите от Източна Европа Агамбен вижда “кървави пратеници”, които провъзгласяват нов номос на земята. Той пише, че ако не му се противодейства, този номос ще завладее планетата. Позовавайки се на тезата на Карл Шмит за разпадането на Вестфалския ред, Агамбен предполага, че този нов номос ще бъде пост-евроцентрична глобална система на международните отношения, доминирана от “големи пространства” – това, което днес можем да наблюдаваме като нормативни блокове от идентичности. При тази трансформация, както прогнозира Шмит, Европа и Западът ще загубят доминиращата си позиция в конфигурацията на световната власт.

Трябва да имаме предвид това, когато чуваме внушения, че Западът, ЕС и НАТО възвръщат блясъка си и се обединяват повече от всякога. Тази илюзия е създадена от Путин. Западът не разполага с идеологически капацитет, за да се изправи срещу основните глобални проблеми на днешния ден. Погледът към следвоенната реалност на бивша Югославия е отрезвяващ и напомня за това безсилие: деиндустриализирани и опустошени пустини, национални държави, чийто суверенитет е жестока шега, военнопрестъпници, възхвалявани като национални герои, и нови граници, които нарушават международното право, но са поне частично признати от Запада. Накратко, Агамбен беше прав и ще бъде прав отново, когато става дума за следвоенната реалност в Украйна.

Освен това всичко това обяснява със задна дата провала на Запада в бивша Югославия. Тя нямаше визия за демокрация, която да надхвърля границите на националната държава. Причината за войната не е цивилизационното различие между западната/европейската демокрация и ендемичния балкански национализъм, а по-скоро крайната уестърнизация на страната, която насажда логиката на националната държава в едно силно хетерогенно пространство – в културен, езиков и исторически план

Най-лошото тепърва предстои. Такъв субект като “Западът” съществува най-вече защото Западът все още не може да си представи демокрация без национална държава, оставайки културен и нормативен ерзац на собствената си липса на утопично въображение и революционна решителност. Ето защо, когато е изправен пред криза, ЕС изведнъж забравя благородните си ценности и залага на нещо много по-зловещо: председателят на Европейския съвет, запитан защо ЕС третира бежанците от Украйна по различен начин от бежанците от други разкъсвани от война страни, заяви, че украинците и европейците принадлежат към едно и също “европейско семейство”. [8]. Колкото и да е мила и добронамерена тази метафора, тя има само едно значение: ЕС е общност, обединена от кръв. Може ли единството да бъде отхвърлено чрез “почвата”?

Бившата Социалистическа федеративна република Югославия не се разграничава от своята идентичност. Нейната легитимност се основава на двойна утопия, възникнала през 1948 г. в резултат на сблъсъка със сталинистката контрареволюция. Първото измерение на тази утопия беше разширяването на демокрацията до индустриалните отношения и трудовите права – така наречената система на самоуправление. Второто измерение разшири демокрацията като активна световна политика до равнището на глобалните международни отношения чрез “Движението на необвързаните страни”, чийто съосновател беше Югославия. Ако първият проект се занимаваше с ограниченията на демокрацията, присъщи на капиталистическия начин на производство, то вторият беше насочен към еманципаторския интерес на така наречения “трети свят”, възникнал в резултат на различни видове антиколониални борби. По този начин Югославия постави под въпрос двете основни бинарни системи на нашето време: частната собственост срещу държавната собственост и Западът срещу Изтока.

Събитията от 1989-90 г. обрекоха тези утопични проекти (въпреки че те страдаха от собствените си недостатъци и противоречия). Спечелилото Студената война понятие за демокрация се възприемаше по стария колониален начин като фундаментално по-добро (и западно), което оправдаваше експанзията му в празното пространство-време на посткомунистическия свят. Опиянено от блясъка на този “триумф на демокрацията”, либерално-демократичното съзнание не се интересуваше от уроците, които можеха да се извлекат от провалилите се демократични утопии, възникнали в антикапиталистическата и антиколониалната борба.

В ситуация на идеологически сблъсък, провокиран от нахлуването в Украйна, отчаяно липсва утопична визия за мир и помирение, която да сложи край на войната – визия, която да надхвърля крехкото примирие. Подобно примирие е способно да доведе само до трайно състояние на изключение, за което са виновни дългите процеси на промяна на манталитета, създаването на подходяща култура на паметта, преследването на военнопрестъпници, които по-късно се прославят като национални герои, и мъчително бавната трансформация на недемократични олигархии в малко по-малко недемократични олигархии. Може би накрая всичко ще успее, но в относителната вечност на либералния реализъм всички ние ще сме мъртви дотогава.

Нека революционната история и нейното утопично въображение предложат различна визия за мир и помирение за Украйна и Русия днес:

Първата стъпка на революцията е успешна и скоро в Украйна настъпва мир. Някои руски войници се побратимяват с бившите си украински врагове, други масово напускат фронта, унищожавайки всички офицери, които се изпречат на пътя им. В Кремъл членовете на революционния комитет подготвят нов закон за експроприация на олигарсите. Ден по-рано в подземието на двореца са екзекутирани виновниците за войната срещу Украйна. Процесът срещу тях е много по-кратък, отколкото срещу Николае и Елена Чаушеску. Но кой ще охранява лидерите на революцията в тяхната централа в Кремъл? Олигарсите вече са създали частни армии – щедро финансирани, професионално обучени и добре екипирани от Запада и НАТО. Историята отново има отговор: украински бойци, най-добрите войници за тази задача, като латвийските стрелци, които защитават Ленин в Смолни преди повече от век. И макар че насилието и жертвите със сигурност няма да бъдат избегнати, в общата революция няма да има повече омраза между украинци и руснаци. Само революцията слага край на войната.

Звучи ли твърде утопично? Може би, но не остава време за нищо друго. Ако не възстановим утопичната си визия за радикални и резки промени, сме обречени. Ако първо не ни бомбардират с ядрени бомби, ще ни изгори слънцето.

KAI NOMON EGNO

Carl Schmitt’s gravestone with the inscription KAI NOMON EGNO (Greek roughly: “He knew the Nomos”

Суровият превод се оказа голям проблем, както ми подсказа и Меги Зафирова (на която посвещавам този текст)  със статията на  един гръцки журналист.

Тук привеждам почти дословно с разяснителни бележки статия от новия брой на parrhesia 35 · 2022 · 152-187, където се осветлява въпросния случай.

Стихът  от началото на Одисеята, откъдето Шмит е взел епитафията си,  може да се преведе като твърдение, че Одисей е посетил градовете на много различни народи и е срещнал/се е запознал с техните различни “начини” или “умове”. (The verse can be translated as stating that Odysseus visited the cities of many different peoples and encountered/learned of their different ‘ways’ or ‘minds’).

ἄνδρα μοι ἔννεπε, μοῦσα, πολύτροπον, ὃς μάλα πολλὰ

πλάγχθη, ἐπεὶ Τροίης ἱερὸν πτολίεθρον ἔπερσε·

πολλῶν δ᾽ ἀνθρώπων ἴδεν ἄστεα καὶ νόον ἔγνω[,].

Which can be rendered in translation as:

Tell me, O Muse, of the cunning man, who time and again

wandered off course in many ways, after he sacked the

sacred city of Troy.

Many were the men whose cities he saw and whose noon

he learned[,]

καὶ νόον ἔγνω –  във версията  от старогръцки на Георги Батаклиев,

опозна… ума на безбройните хора

Музо, запей ми за оня герой многоопитен, който

странствува дълго, откакто порути свещената Троя,

и опозна градовете, ума на безбройните хора,

толкова мъки в душата си той по морето понесе,

своя живот да запази, другарите вкъщи да върне

Превод от старогръцки Георги Батаклиев,

Разделът от книгата, посветен на твърденията на Карл Шмит за nomos, на Танос Зарталудис (Thanos ZARTALOUDIS THE BIRTH OF NOMOS) е озаглавена “Думата, която не беше там”. Тя започва с цитат от първите стихове на Одисеята, призоваването на Музата, с нейните епични теми, и  пасаж: “Много бяха мъжете, чиито градове той видя и чието ум (noon) той научи (kai noon egno)”. Както разказва Зарталудис, “noon” е било подложено на филологически спорове – като се започне от това, че Зенодот, управителят на Александрийската библиотека, заменя noon с νόμον/nómon Тази замяна дава основание на две също толкова спорни и подвеждащи, според Зарталудис, предложения.

Вероятно първият редактор на Омировите епоси, Зенодот, управителят на Александрийската библиотека, заменя noon с νόμον (nómon); замяна, която е критикувана от граматика Аристарх от Самотраки (ок. 217-45 г. пр. Хр.), по-късно главен библиотекар в Александрия.

Такава връзка между странстването и познанието се открива по-късно и у Парменид. Всъщност noos е доста близък до ἦθος (ēthos) – начин на живот или съществуване; а глаголът νοεῖν (noein) е особено близък до усещането за виждане.

От една страна, от Йосиф Флавий до Жан Боден, съществува мнението, че “понятието на “закон” изцяло липсва при Омир. От друга страна: “че Омир всъщност първоначално се е позовавал на nómos”.

От прочита на Зарталудис на текста “със сигурност си струва да се отбележи, че не срещаме nomos в неговата парокситонна форма (с ударение или ударение върху предпоследната сричка (nómos)) в нито един друг Омиров стих”.

Зарталудис твърди, че докато заместването на Зенодот би било случай на “ранен анахронизъм”, стиховете на Омир предлагат “достатъчно елементи на това, което би могло да се опише като ранен етиологичен плурализъм, основан на “обичаи и традиции” (т.е. themis и dike)”, който, както твърди той, е “далеч по-интересен”.

Но как kai noon egno  е станало kai  nomon egno? Заблуден ли е Шмит дори post mortem?

Как noon,  nоus – ум, интелект е заменено с  nómos –  закон?

Цитира се и трети стих от Одисеята, където сякаш се изясняват нещата:

Но сега ми кажи това и ми дай отчет, безпрекословно,

По какъв начин се отклонихте от курса и какви

човешки земи достигнахте,

те и градовете им са добре построени,

и тези, с които е трудно да се справиш, и диваците,

без dikē,

и тези, които са гостоприемни към чужденците и които имат

 noos, който се бои от боговете.

Заслужава да се отбележи също, че noos у Омир все още не е по-напредналият noein на т.нар. предсократически философи или nous от класическия период. Всъщност noos е доста често срещан при Омир, докато при по-късните автори вече не е така.

Така че по повече от една причина този “спор” си остава сравнително безполезен (макар и да е вълнуващ). В Омир нямаме (достатъчно) доказателства за “номос-закон”, въпреки че срещаме достатъчно елементи на това, което би могло да се опише като ранен етиологичен плуриверс, основан на “обичаи и традиции” (т.е. themis и dikē). Може би предварително може да се каже, че какъвто и “закон” да е имало, той е бил в общия смисъл на думата приет от по-широката традиция на начина на живот в дадена общност. Макар че това само по себе си не може да бъде абсолютно убедително, със сигурност си струва да се отбележи, че не срещаме nomos в неговата парокситонна форма (nómos) в нито един друг Омиров стих. Дори и да се случи обаче, изглежда съвсем сигурно, че nómos в Омировия плуриверс все още не би означавал “закон”, тъй като Омир остава далеч от по-късната атическа и относително “абстрактна” концепция за nómos-закон. Липсата на употреби на nómos-law по времето на Омир превръща заместването от страна на Зенодот в ранен анахронизъм. Всъщност, независимо дали Одисей се е срещал с различни nómoi или nooi, в зависимост от това коя теория предпочитаме, остава фактът, че той се е сблъсквал с различни начини на действие и виждане на нещата.

Добре известно е, че Карл Шмит обосновава разбирането си за номоса (и за своя “Номос на земята” в едноименната си книга) чрез това, което той възприема като негова коренова основа nemein в акта на “присвояване и разделяне на земята” (и “земята” в по-общ план; като трябва да се каже, че той възприема ключовите процеси на “присвояване”, “разпределение” и “производство” в тяхната взаимовръзка). Въпреки това Шмит разчита на подвеждаща реконструкция на третия стих. Изглежда, че пренебрежението на Шмит към работата на филолозите го кара да използва собствени филологически дедукции, както подробно е показала Катерина Стергиопулу (2014).

Това, че филологията на Шмит е била обсебващо маркирана в това конкретно отношение, става ясно, когато човек посети гроба му в католическото гробище в Плеттенберг-Ейрингхаузен, където на надгробната плоча има надпис “ΚΑΙ ΝΟΜΟΝ ΕΓΝΩ”. Шмит пренебрегва и разграничението (поне въз основа на запазените литературни свидетелства) между двете думи с различно ударение νόμος (nómos) и νομός (nomós), както и факта, че nomós не означава “закон” (което Шмит наистина приема), но и nómos не се свързва предимно със смисъла на “разделяне/разпределение на земя” в епоса (което Шмит изглежда поддържа). По-ранната форма на nomós няма “правен” (или “политически”) смисъл, но по същия начин по-късното νόμος може да няма ясно изразен смисъл на разпределение. Шмит изглежда не взема предвид факта, че само nomós се отнася изрично до разпределената земя (за пасища). Струва си тогава да се запитаме съвсем накратко какъв вид nomos има предвид Шмит.

Шмит категорично разграничава nomos от Gesetz (“закон”) и Recht. Той е известен с това, че отстоява идеята за номос, който е “непосредствен, конкретен”: номос, който не е закон, а Закон/Law, “материята”, от която се създава законът, при което той е “цялостната концепция за правото, която предшества и прави възможни всички закони” (Stergiopoulou 2014), включваща “конкретен ред и общност”. Шмит определя nomos за своите цели като: “мярката, чрез която земята в определен ред се разделя и разполага; тя е също така формата на политически, социален и религиозен ред, определена от този процес. Тук мярката, редът и формата представляват пространствено конкретна единица” (конститутивно историческо събитие).

В крайна сметка за Шмит номосът е “ред” и решително не е “закон”. Шмит е трябвало да настоява за смисъла на разделението/разпределението (по отношение на земята в частност), но той произволно до голяма степен свежда съществуващите богати и поливалентни литературни свидетелства до един предполагаем първичен или дори оригинален пространствен смисъл. Смисълът за подреждане е достатъчно вероятен в Омировата среда и още повече извън нея, без обаче да е необходимо позоваване на смисъл на “закон” или на първично “разделение/разпределение” на земята или “пространствено присвояване”. Всъщност, както ще видим, може би “материалът”, от който се създава “законът”, се корени отчасти тук. За Шмит това е подреждане, което въпреки това, и наред с другото, подрежда и семантично (т.е. различните употреби на думата в посока на едно-единствено гръко-немско значение).

Шмит настоява за оригинален акт на пространствено-семантично подреждане (особено в смисъл на “разделяне/разпределение” на земята) с особен акцент върху “присвояването”, по начин, подобен на неговия акт на филологическа редукция или манипулация/диверсия.

Nemein и неговото семейство от думи действително се свързват по сложен начин със смисъла на “разпределение” или “разпределение-разпределение ” (макар и не в някакъв определен “първоначален” смисъл по отношение на “земя”, да не говорим за такъв по “право”). Освен това Nomós може да се свърже с определен по-късен смисъл на “притежание”, но в социално обвързан смисъл, а не като първичен акт на присвояващ “суверен”. Освен това nómos, много по-късно, отколкото при Омир, има някакъв пряк смисъл на “правно-политическа заповед” (както отбелязва Шмит). И все пак в началото това може да се разбира само в смисъл на ēthos, начин на живот, част от “ритуализирана” връзка, а не на отделен “изначален или първостепенен акт”, формиращ основата на социалния ред. Остава фактът, че най-ранният запазен пример за въпросната дума е nomós, а не nómos париксотоната форма на ударение върху предпоследната сричка.  Семейството nemein, както и други сродни думи, се появяват често в Омировите поеми, а широката им съвместна употреба и социално-поклонническата им среда говорят за многопосочно разбиране. В архаичния период се сблъскваме с нещо много по-богато и сложно от “първообразния” акт на “суверенната” семантика или също толкова “суверенните” конститутивни спорове на политико-теологичната правна догматика.

Противоположно на тази самозвана “консервативна, макар и непредубедена, спекулация” (Zartaloudis) е разбирането на Шмит за стиха и неговото значение. Всъщност ни е казано, че KAI NOMON EGNO е изписано на гроба на Шмит в католическото гробище в Плеттенберг-Ейрингхаузен – същата фраза, която е била бродирана в платнените салфетки на Шмит (Zartaloudis). Въпреки че Танос Зарталудис извлича от този забележителен за целите му факт единствено това, че “филологията на Шмит е била обсебващо маркирана”, тук, разбира се, има много повече храна за размисъл. Поставена в скоби, както е било в надгробната му плоча и платнените салфетки, тук в KAI NOMON EGNO може да се види един индекс (всъщност предсмъртен) за силата, която лежи в основата на творчеството на Шмит. В известен смисъл “Раждането на номоса” на Зарталудис (само по себе си великолепно изследване) сякаш подсказва, че подобно поставяне в скоби се случва и по отношение на “запазените богати и поливалентни литературни свидетелства”, които противоречат на семантичното подреждане на номоса у Шмит, със силно съответствие спрямо неговото разбиране за номоса като първоначален акт (Zartaloudis, 119-120), “исторически или фундаментален акт на начало” (ein geschichtlicher  oder grund-Vorgang).

Както показва Ван дер Валт, в “сърцевината на мисленето за “конкретния ред”, одобрявано от Шмит, ще има премахване на “козът на трансцендентното знание (…) по въпросите на справедливостта и справедливите каузи”.

Но в тази политическа и полемична редукция на Шмит има и нещо повече от премахването на скобите около един поливалентен превод.

Шмит превежда номос погрешно или силно редуцирано като завземане и рапределение на земя по силата на естествено право, а не че в закона е заложено трансцендентно знание nous по въпросите на справедливостта и справедливите каузи.

Примерът с този „насилствен” превод на Шмит е с описание на отношенията между Атина и Мелос по време на Пелопонеските войни, който много напомня на сегашните отношения между Русия и Украйна.

Още от първата фаза на войната Атина лобира остров Мелос, който е неутрален в конфликта, да стане част от нейната империя. През 416 г. тя решава да се намеси военно, като изпраща експедиция от 3500 души, за да покори острова. Мелийците, които са от дорийски произход, отказват да се предадат въпреки смъртните заплахи от страна на атиняните, надявайки се на намесата на Спарта. Мелос е превзет след повече от шестмесечна обсада, стените му са изравнени със земята, мъжете в града са екзекутирани, жените и децата са продадени като роби, а в града са изпратени 500 колонисти. Тази афера значително помрачава  имиджа на Атина.

Тази обсада се помни най-добре с Мелиански диалог, драматизация на преговорите между атиняните и мелийците преди обсадата, написана от класическия атински историк Тукидид (който всъщност не е присъствал лично). В преговорите атиняните не предложиха морално оправдание за нашествието си, но вместо това откровено казаха на мелианците, че Атина се нуждае от Мелос за своите цели и че единственото нещо, което Мелианци ще спечелят, е самосъхранението. Преподава се като класически казус в политически реализъм за да илюстрира крайните егоистични и прагматични опасения, които мотивират една държава във война (цит. по https://wikibgbg.top/wiki/siege_of_melos#The_Melian_Dialogue).

Атиняните предлагат на мелианците ултиматум: предайте се и отдайте почит на Атина или ще бъдете унищожени. Атиняните не искат да губят време в спорове относно морала на ситуацията, защото на практика това е несъществено – или, по собствените им думи, “силните правят каквото могат, а слабите страдат това, което трябва”.

Мелианците твърдят, че те са неутрален град, а не враг, така че Атина няма нужда да ги завладява. Атиняните се противопоставят, че ако приемат неутралността и независимостта на Мелос, ще изглеждат слаби: поданиците им ще мислят, че са оставили Мелос сам, защото не са били достатъчно силни, за да го завладеят.

Мелианците твърдят, че инвазията  ще алармира другите неутрални гръцки държави, които ще станат враждебни към Атина от страх да не бъдат нападнати сами. Атиняните се противопоставят, че другите гръцки държави на континента едва ли ще действат по този начин, защото те са свободни и независими и по този начин няма да  искат да вдигнат оръжие срещу Атина. Това, което тревожи Атина, са потенциалните бунтове в нейната империя от недоволни народи, които вече са завладели. Завладяването на Мелос ще демонстрира силата на Атина и ще обезсърчи бунтовете.

Мелианците твърдят, че би било срамно и страхливо от тях да се покорят без бой. Атиняните се противопоставят, че е срамно да се подчиняваш на противник, когото човек има разумен шанс да победи. Няма срам да се подчиниш на изключително превъзхождащ противник като Атина.

Мелианците твърдят, че макар атиняните да са далеч по-силни, все пак има шанс мелианците да спечелят и те ще съжаляват, че не са опитали късмета си. Атиняните твърдят, че този аргумент е емоционален и недалновиден. Ако мелианците загубят, което е много вероятно, те горчиво ще съжаляват за своята глупост.

Мелианците твърдят, че ще имат помощта на боговете, защото тяхната позиция е морално справедлива. Атиняните се противопоставят, че боговете няма да се намесват, защото естественият ред на нещата е силните да доминират над слабите.

Мелианците твърдят, че спартанските им роднини ще ги защитят. Атиняните се противопоставят, че спартанците нямат достатъчно залог в Мелос, за да рискуват намеса, като отбелязват, че Атина има по-силния флот.

Атиняните изразяват шока си от липсата на реализъм на мелианците. Те повтарят, че няма срам да се подчиниш на по-силен враг, особено на този, който предлага разумни условия. Мелианците не променят мнението си и учтиво уволняват пратениците. https://wikibgbg.top/wiki/siege_of_melos#The_Melian_Dialogue

Тукидид показва в този диалог как имперската воля на атиняните се утвърждава в разрез със закона на народите – империализъм, основан на закона на най-силния.

Едно от най-големите достойнства на прочита на Шмит от Ван дер Валт – и освен това причината, поради която изглежда толкова полезно да го интерполираме в рамките на обсъждането на книгата на Зарталудис – е начинът, по който той интерпретира съдбата на Мелос в Пелопонеската война чрез политическата редукция на Шмит: Според Ван дер Валт в разказа на Тукидид за разговорите на атинските пратеници с мелианците се съдържа историческият запис на този “Entortung”, както го нарича Шмит, пример от обратното, хвърлящ светлина защо Шмит държи на пространствения смисъл на номос, а не на трансцендентния смисъл на номос.

 “Ако използваме терминологията на Шмит, Мелос се превръща в не-място или в разрушение на мястото – „Entortung”, където атинският номос отстъпва пред слепите превратности на природните сили, т.е. на physis.

Би могло да се започне с един цитат, който не е обсъждан от самия Ван дер Валт и все пак е пряко свързан с неговата гледна точка – а както ще стане ясно по-долу, и с настоящия аргумент.

На изявлението на мелианците, че “настоящата среща наистина е по въпроса за оцеляването”, което би изисквало изследването на “много различни линии на аргументация и мисъл”, атиняните отговарят по начин, който е в пълен резонанс с мнението на Каликъл за справедливостта, изложено в “Горгий”.

Ето какво казват мелианците:

Нашата грижа трябва да бъде по-скоро насочена към практическите възможности, основани на това, което всеки от нас действително знае. Вие разбирате също толкова добре, колкото и ние, че в човешката сфера преценките за справедливостта са от значение само между онези, които имат равни възможности да я прилагат, и че възможностите се определят от това, което силните правят, а слабите приемат.

И отговорът, който също е пряко свързан с оценката на атиняните за Закона на законите:

Нито в нашите принципи, нито в нашата практика има нещо, което да противоречи на човешките предположения за боговете или на човешките цели в собствената им сфера. В случая с боговете ние вярваме, а в случая с човечеството винаги е било очевидно, че като необходимост на природата [physeos anagkaias] навсякъде, където някой има надмощие, той управлява. Не ние сме тези, които са установили този закон, нито пък първите, които са се възползвали от съществуването му. Намерихме го вече установен, очакваме да го оставим да трае вечно и сега се възползваме от него, знаейки много добре, че вие и всеки друг, който се радва на същата власт като нас, би действал по същия начин.

Смисълът на този диалог, както вече казахме, е пределно ясен – имперската воля на атиняните се утвърждава в разрез със закона на народите – империализъм, основан на закона на най-силния.

Каквото казват днес украинците на имперска Русия, не е по-различно от безнадеждните констатации на пратениците от Мелос – преценките за справедливост са от значение само между онези, които имат равни възможности да я прилагат, и че възможностите се определят от това, което силните правят, а слабите приемат.

Това е естественият закон, тук няма разум, смисъл, трансцендентност – законът се полага на грубата сила и насилие.  Погрешният превод на Шмит се оказва много по-верен от лингвистичното насилие, което е упражнил, за да акцентира едно друго конкретно и „естествено” насилие.

А отговорът на Путин е имперският отговор на атиняните – в случая с човечеството винаги е било очевидно, че като необходимост на природата [physeos anagkaias] навсякъде, където някой има надмощие, той управлява. Не ние сме тези, които са установили този закон, нито пък първите, които са се възползвали от съществуването му. Намерихме го вече установен, очакваме да го оставим да трае вечно и сега се възползваме от него, знаейки много добре, че вие и всеки друг, който се радва на същата власт като нас, би действал по същия начин.

Изглежда лицемерно, но това е самата истина, че ако Мелос, в случая украинците,  бе по-силният противник, щеше да  постъпи по същия начин.

Но същественото в случая е, че аргументите на Путин защо постъпва така дословно повтарят аргументите на Атинската империя.

Трябва най-после да се запитаме на какво се дължи тази недалновидност на сегашния свят относно случая Украйна/Мелос – само на комфортния историцизъм ли, с който са се обзавели либералните управления и политики  ли, да не говорим за политическото поведение на българите?

Отговорът е само един – либералните политики и управления са белязани с непристойност и явен цинизъм на дребнаво сметкаджийство и негероизъм, и където единственото оправдание е взаимно подсигурената деструкция на ядрен шантаж.

Светът е на ръба на оцеляване като глобално Entortung, не-свят.

В Der Nomos der Erde Шмит критикува софистично изграденото разграничение между nomos и phusis,  което само “привидно е в услуга на прогреса и усъвършенстването, но всъщност е в услуга на идеологическата игра на изкуствени разделения, които служат за насърчаване на гражданската война”. И все пак, както констатира Ван дер Валт, “Шмит спасява и осигурява разграничението между номос и фюзис, или право и физическа сила, на което той настоява в целия Der Nomos der Erde, като интегрира характерни аспекти на фюзиса в номоса”. С други думи, смисълът на Шмит би бил следният: “Като се има предвид, че хората разчитат на силата или властта, за да създадат ред (…), това е най-висшият ред, на който те са способни”. Всъщност не е изненадващо, че от гледна точка на Шмит отношението между nomos и phusis би трябвало да е отношение на изоставяне и изключение. Номосът е напуснат спрямо phusis, точно както той изключва phusis на първо място. Нещо повече, тази връзка предполага поставянето в скоби и отстраняването на “трансцендентното знание” (noos), както беше посочено по-горе.

Не само че noos/nous не ни спасява от жалката ситуация, в която сме изпаднали за кой ли път в поредния историцистки шорт-кът, но се оказва, че и Номос е абсолютно произволен и контингентен, задължен на грубата природна сила/насилие, както произволен и случаен е и крепящият се на произволна сила/насилие свят-несвят.

Но нека още малко проследим лингвистичните войни за превод, които продължават от древността.

Става въпрос за ядрото на критиката на Шмит към превода и коментара на Хьолдерлин върху фрагмента на Пиндар, на който книгата посвещава цели три раздела, озаглавени съответно “Хьолдерлиновият не-хераклийски номос”, “Космономия” и “Нито номодицея, нито номомахия”, както и на дискусията между Сократ и анонимния атински гражданин в Минос (приписван на Платон диалог), с която всъщност започва “Раждането на номоса”.

Дискусията върху превода на Хьолдерлин на Пиндаровия фрагмент 169а идва след преглед на възгледа на Агамбен за него (Зарталудис силно е повлиян от Агамбен  в книгата си).

Подчертавайки филологическия въпрос, свързан с реконструкцията на Пиндаровия фрагмент спрямо версията, представена в Платоновия “Горгий” (в оригинала би трябвало да има в ред 3 dikaion към biaiotaton, като има предвид, че в известния превод на Каликъл се открива biaion to dikaiotaton) и как този дебат влияе на интерпретацията на Агамбен, Зарталудис изтъква, че Хьолдерлин е използвал като източник за превода издание, което не е съдържало най-дългата версия и е било изградено по подобие на Каликовото предаване (Zartaloudis, 241) Тази контекстуализация е важна поради начина, по който текстът въвежда и обосновава своя обход чрез превода и коментара на Хьолдерлин. Един от тях се чете по следния начин: “За моите цели е интересно още, че крайната цел на Платон на това място в Горгий е да подчертае предпочитанието към знанието (Sophia). Тогава си струва да проследим коментара на Хьолдерлин към неговия превод на фрагмента, за да видим защо това може да е така и за немския поет”. (Zartaloudis, 246).

Първо, преводът на Хьолдерлин: “Das Gesetz, / Von allen der König, Sterblichen und / Unsterblichen; das führt eben / Darum gewaltig / Das gerechteste Recht mit allerhöchster Hand”.

Самият Зарталудис го превежда на английски език по следния начин: “Законът, / Суверенът / Цар на всички, / както на смъртните, така и на безсмъртните; именно поради това / той принудително / насилствено ръководи, / Най-справедливото правосъдие / Право с върховна ръка”. (Zartaloudis, 241)

В коментара си Хьолдерлин заявява, че и смъртните, и безсмъртните по различни причини живеят в разделение, изпитвайки необходимост от разграничаване на различни светове с последицата, че “непосредственото [das Unmittelbare] е, строго погледнато, невъзможно за смъртните и безсмъртните” (Hölderlin in Zartaloudis, 247)

Към този извод Хьолдерлин добавя:  “Въпреки това [aber], строгата медиация/опосредствяване [die strenge Mittelbarkeit], е законът [das Gesetz]. Ето защо по убедителен начин тя направлява най-справедливото правосъдие със суверенна ръка”.

Стабилизирайки “жизнените отношения [lebendige Verhältnisе], в които във времето народът е срещал и продължава да среща себе си”, законът като строга медиация превръща ” Царя” не във “висша власт”, а в “знак за висшето основание за познание [Erkentnißgrund]”. Не “идеален номос или всепоглъщаща сила (Macht)”, както установява Зарталудис, “а вместо това пътят (напомнящ може би за Палинтропоса на Парменид), по който “абсолютността” (ако перифразираме Хераклит) обича или предпочита да се крие: тя е посредничество без край”. (Зарталудис, 249) Съответно в тази космономия “непосредственото остава необходимо за срещата, макар и завинаги оттеглено от погледа, и дори оттеглянето му може да бъде опознато само опосредствано”. (Zartaloudis, 249).

Шмит знаменито критикува Хьордерлин за това, че е превел “думата nomos като “закон”, което е подтикнало Хьолдерлин да поеме по “лъжливия път на тази злополучна дума, макар да е знаел, че в тесния смисъл на думата законът [Gesetz] е посредничество”, докато nomos “в първоначалния си смисъл” би бил “именно пълната непосредственост на една правна власт, която не е опосредствана от закони” като “конститутивно историческо събитие – акт на легитимност, чрез който законността на един обикновен закон първо се осмисля”.

И Агамбен, и Зарталудис твърдят, че Шмит “напълно погрешно интерпретира  „Хьолдерлин, като бърка “Gesetz на поета със собствения си обект на критика на позитивисткото право”. (Zartaloudis, 253) И все пак, ако прочитът на Ван дер Валт е правилен и целта на Шмит е да отхвърли изцяло трансцендентното знание, може да се твърди, в крак с Агамбен и Зарталудис, че Шмит е схванал Хьолдерлин напълно добре.

Два ключови момента в статията на Шмит “Nomos-Nahme-Name” изглежда подкрепят този алтернативен прочит. За да изтъкне своята гледна точка относно първичността на присвояването в епохалния процес на номоса, Шмит твърди, че “никой не може да дава, да разделя и да разпределя, без да взема. Само бог, който е създал света от нищото, може да дава и разпределя, без да взема”.  

Няколко страници по-късно, след като заявява, че “едно присвояване на земя се конституира само ако присвояващият е в състояние да даде на земята име”,  Шмит описва “видимостта, публичността и церемонията”, които се случват при автентичното присвояване на земя (автентичната историчност), като преодоляване на “сатанинския опит да се запази властта невидима, анонимна и тайна”; прекратяване на абстракцията на управлението в името на закона и превръщането на ситуацията в конкретна чрез въпроса: “Какво тогава е името на закона?” Избягването или отлагането на такъв отговор, или по-скоро възпяването на невъзможността за такъв отговор, е превръщането на правото в чисто право: “законът  със сигурност е власт и присвояване, но като чист закон той е само чисто присвояване, докато авторите му остават анонимни, а истинските суверени остават скрити в тъмнината “. “Законът – заявява Шмит – все още не е име. Човечеството и разумът не са имена”. При това положение той накрая пита: “Изчезнала ли е властта да се назовава и да се дават имена? “

Въпросът на Шмит е изненадващо актуален и днес, когато четем териториалните спорове между Русия и Украйна. Властта да се назовава и да се да дават имена изобщо не е изчезнала и законът все още не е име – да си спомним злополучното блеене на името Македония от  Слави Трифонов или как как Путин произнася съскащите съгласни в името Русия.

“Химнът”, пише Агамбен в “Царство и слава”, “е радикална дезактивация на означаващия език, словото, което е напълно обезсилено и въпреки това запазено като такова във формата на литургия”. В строгото свързване на думите, “чийто най-велик образец” е не друг, а самият Пиндар, химнът се характеризира с “неизлечимо отсъствие” на съдържание, с обръщането си към “пустотата на езика като висша форма на прослава”. В същия контекст Агамбен посочва как след стихотворенията на Хьолдерлин, посветени на боговете и полубоговете, в неговите химни настъпва “решителна промяна”. Докато химнът като форма “възхвалява името”, Хьолдерлин пише “елегии под формата на химни”, които са “оплакване за невъзможността да се предложат божествените имена” и които разбиват, следователно, “божествените имена и в същото време” се “разделят с боговете”.  

На въпроса на Шмит “Изчезнала ли е властта да се назовава и да се дават имена?” отговорът на Хьолдерлин, както в стихотворението, така и в превода, би бил “да”, откъдето произтича изместването – и трансформацията, както правилно отбелязва Йън Купър – на “правно-политическия проблем в сферата на теорията на познанието”. На елегичния въпрос на Шмит, който обозначава статута на закона/правото като “битие в сила без значение (Geltung ohne Bedeutung)”, отговорът на Хьолдерлин изглежда е възпяването на значението без сила (Bedeutung ohne Geltung). Както пише Зарталудис, “това не е  nómos-basileus, а kosmos basileus” (Zartaloudis, 254) Така чистото присвояване би било по-скоро даване и разпределяне без присвояване, на следа, която “не е присъща на никакво биващо, а още по-малко на някаква субстанция, надвиснала над света”, а на “общата непринадлежност, непринадлежност и независимост, абсолютното лутане на сътворението на света”, като признаване на “значимостта на всеки конкретен живот (“die Bedeutung der besonderen Lebensweise”), определена от разкъсването на отделянето (“Urtheilung”), като се обръща внимание на него като израз на свободата (“der nothwendigen Beschränktheit dieser Lebensweise ihre Freiheit zu geben”)”.

Космопойесисът на Хьолдерлин е присвояване без присвояване, но земните империи са запечатани съдове (Дельоз), и такива имена като Украйна/Мелос  са само територии за поглъщане.

Законите все още не са имена, а отношенията между народите са без закон.

В самото гръцко начало законите са се пеели,  за да бъдат слушани, и дори ако името на закона е била липсващата дума в тях, тази дума или липсващо име се е подразбирало по начина на диалога между атиняни и мелианците.

В химните на Хьолдерлин имената липсват преднамерено – Es fehl der heilige Name, както ще се изрази знаменито Хайдегер. Да,  свещените имена липсват в този космопойесис, но по закона на завръщане на изтласканото, на тяхно място ще продължат да се настаняват имена на диктатори, на мястото на възвишени липси – възвишена непристойност.

От сегашна  гледна точка можем да се върнем към началото, към оценката на Танос Зарталудис за Минос, приписваният на Платон диалог. Минос започва внезапно, като Сократ пита без никакво подобаващо въведение или подготовка – сякаш въпросът за правото се налага без история или контекст – един атински гражданин: Tell me, what is law? Кажи ми, какво е закон?

“Непосредственият отговор на неговия анонимен спътник е да призове за уточнение: “За какъв вид закон се отнася въпросът ти?” На това Сократ отговаря, че конкретният смисъл на въпроса му е точно този: “Какво е законът/правото като цяло?” Атинският гражданин отговаря: “Ами какво друго трябва да бъде законът, Сократе, освен лоялно приети неща [nomizomena]?” Реакцията на Сократ е да въведе разлика между “речта” и “нещата, които се говорят”, между “зрението” и “видяното” и между “слуха” и “чутото”. Следователно трябва да има разлика между nomos и nomizomena. Нещо повече, именно чрез nomos се приемат nomizomena [nomizetai]. При това положение “какъв е този закон, чрез който те се приемат така? ” На това атинският гражданин отговаря: “Предполагам, че това са нашите решения и постановления; защото как иначе може да се опише законът? Така че очевидно цялото това нещо, законът, както ти го формулираш във въпроса си, е решение на града”. Тогава nomos към nomizomena ще бъде psephismata, dogma poleos – постановления на народа, мнение на полиса.

(Очевидно е, че този отговор е демократично презастраховане в лицето на полиса/парламент. Като знаем сегашното състояние на  парламента и какви идиотски решения взема, ясно е че това не може да служи като основа на Закона. Бележката моя –Златанов).

И все пак, изправен пред наличието на лоши закони и лоши мнения в града, гражданинът е подтикнат от Сократ към определението на nomos като това, което “се стреми да бъде откритие на действителността [ontos einai exheuresis]”.

Dunamis на nomos като “”откровение” на истинското (alethes)” е “за предпочитане” (Zartaloudis) или, наистина, въвежда дистанция между nomos и неговата актуализация в употреба (chresis), като nomizomena.

В собствената си разработка Зарталудис пише:

Следователно е възможно да се предположи от самото начало, че емпиричната “форма” на номоса е dunamis (сила), различна от това, което се “държи” (актуализира) като номос (nomizomena) във всеки отделен случай. “Трансцендентна” спрямо актуалността на този или онзи nómos обаче е само dunamis (или потенциалът) на nómos, който не се намира извън неговата актуалност, а е по-скоро иманентен в неговата употреба(и). (Zartaloudis).

Да се обсъжда номосът “като цяло” означава да се въведе спрямо неговите употреби, в самите му употреби, “трансцендентното знание”, от което Шмит иска да   отърве, не друго, а самият номос: “Това, което се разкрива в и чрез един nómos, е появата на “това, което е”, и това “търсене” или “откриване” (ex-heuresis) се извършва всеки път според dunamis на nómos, за да посочи разбираемостта или потенциалността (идеята) на “това, което е”. (Zartaloudis).

Както загатва самият Зарталудис, подобно на Хьолдерлин, Платон измества проблема относно тоталността на закона от правно-политическа среда в съзерцателна. По този начин той прокарва пътя към дискусията за законите, която поддържа тезата, че Минос трябва да се разглежда като въведение към късния диалог Нomoi. На всичкото отгоре това преместване води до практическа трансформация, която се проявява и в двата диалога.

В Минос разглеждането на номоса като (онтологическо) откритие на действителността позволява на Сократ да прекъсне или да преустанови онова, което е най-присъщо на атинския гражданин – прелюдията към самите атински закони, която предлага солидност на отговора му относно nomos към nomizomena  като psephismata, dogma poleos, но и на отказа му да оцени Минос като велик, ако не и най-велик законодател.

Минос, казват на Сократ атинските граждани, “беше див човек, суров и несправедлив”. На това Сократ отговаря: “Твоят разказ, отлични приятелю, е измислица на атическата трагедия”, защото атиняните си отмъщавали в поезия за поражението си в битката с Минос, който ги принудил “да изпращат редовно данък от седем юноши и седем девойки, за да бъдат изядени от Минотавъра в критския лабиринт”.

И все пак атиняните ще направят многократно по-лошо с унищожаването на Мелос в Пелопонеската война, отколкото несправедливия Минос. Независимо от това може да се твърди, че и в двата случая законът, който стои в основата на приемането на тяхното присвояване, е този, заявен от Каликъл в “Горгий”, но също така, както разказва Тукидид, и този, обявен на мелианците от атинските емисари: войната и нейната естествена необходимост.

Войната и нейната естествена необходимост е Законът. Войната ражда държавата за  да ражда войни.

От своя страна Nomoi на Платон започва с изричното отхвърляне на войната като правилен онтологичен принцип на законотворчеството: създаването на общност, или, както се изразява Зарталудис, cosmopoiesis. Ето защо, ако тази изследвана констелация от правилност, необходимост, природа, война и закон има някаква стойност, “Раждането на Номоса”  на Шмит може да се прочете като внушение за обосноваването в гръцкия опит на един друг, странен и различен начин на мислене на социалното, “нашата втора природа”, поставена преди появата на сигнатурата на закона. Нещо повече, може да се твърди, че чрез излагането на идеята за nomos, измествайки я от действеността на Закона, аргументът засилва, както и предполага, нейната недейственост.

Сега когато постоянно плещят за неработещи закони не трябва ли първо отново да се заемат със Законите на Платон, твърде съзерцателни и неефективни, и да ги прочетат през отрезвяващия антидот на Карл Шмит…

При липса на конкретен суверен със суверенни решения и с подписа на суверенното му име  законите ше са точно това – импотентни текстове под линия без имена, собствени имена, които да приемат и понесат отговорност.

И сега коварният въпрос е – взел ли е Путин суверенно решение, със собственото си име, понесло отговорност? по силата на какво право или право на силата извършва Entortung в Украйна?.

Престъпно ли е неговото деяние? Докато либералната ирония го отрупва с какви ли не прозвища и имена, не е ли по-добре да кажем, че той отвори законовата травма на този свят, Номосът на земята неименуван и досега, освен  в историцистки дежа-вю, като се почне от атавистичния законодател Минос през съзерцателния Платон на трансцендентно знание и се стигне до сгрешената епитафия на Карл Шмит – наистина ли става въпрос за грешка или Шмит наистина е познавал закона, KAI NOMON EGNO…

Легитимността е екскрементален остатък от решението на суверена, полисна демагогия.

Суверенното решение на либералната демокрация е, че сме преминали в постсуверенна епоха.

И не усещаме ли на гърба си как псевдо-суверенът Путин открито ни се присмива, сякаш наистина знае какво са казали атиняните пред народа на Мелос?

В творчеството на Агамбен се повтаря мисълта за нашата “екстремна епохална ситуация”: “живеем във време, което не е – или поне претендира да не е – определено от историческo априори, т.е. в постисторическо време (или по-скоро във време, определено от липсата или невъзможността за такова априори)” (Agamben, Use, 114). Въз основа на изследваното по-горе противопоставяне между Шмит и Хьолдерлин може да се предположи, че “априорното”, което прави всички онтологии “ходологии”, “тоест начинът, по който битието винаги исторически се отваря към себе си”, не е нищо друго освен властта да се дават имена.

 Разсъжденията за полемос се появяват в една глава, посветена изцяло на понятието nomos на Хераклит. Както Зарталудис чете Хераклит наново, polemos, “неговата най-фундаментална мисъл”, би бил кръстопътят, където се срещат пътищата на nómoi както на вселената, така и на полиса, всеки път, и полемос би бил “хармонията на “борбата”, която трябва да бъде чута, а не антиутопичното или утопичното ѝ разрешаване в несъответствието на различията”. Тогава полемосът е “това, което свързва и развързва смъртните с полиса, и това, което свързва полиса с божествения или съвършения номос. В този свързващ разрив и разединение човешкият nómos преследва безкрайно божествения (nómos), чрез раздори и несъгласия, т.е. на живот и смърт”.

С други думи, същността на nómos и nómos, неговите dunamis и nomizomena имат за своя природа polemos, който е “непоправимо несъвършен”. (Zartaloudis, 210) Ако, както твърди Зарталудис, polemos “е полисът, nómos и dike (същността на nómos)” в констелация, човек има право да се зачуди за пропускането на каквото и да било обсъждане на втората част на Хераклитовия фрагмент.

Той гласи следното: Πόλεμος πάντων μὲν πατήρ ἐστι, πάντων δὲ βασιλεύς, καὶ τοὺς μὲν θεοὺς ἔδειξε τοὺς δὲ ἀνθρώπους, τοὺς μὲν δούλους ἐποίησε τοὺς δὲ ἐλευθέρους (Полемосът е баща на всички и суверен на всички, едни е откроил за богове, а други за хора, едни е направил роби, а други свободни).

Полемос не трябва да се разглежда нито като “гигантомахия между боговете, нито като конфликт на човешки терен”, нито като “борба, структурирана върху опозиционни отношения” или дори като “синтетично “движение” на различията”. Polemos по-скоро би бил “на нивото на ставането (онтологично), нито приоритетен референт-земя, нито изключителна власт на “полиса”, и следователно “универсален номадски “nemein”, а-симфония (множественост); т.е. недиалектика на конструирането, деконструирането, реконструирането [нещо, което] “се случва” в ритъма на ставането”.

Само когато полемос се разглежда като необходимост на природата (physeos anagkaias), законът може да бъде породен диалектически като Закон. Може би това е причината Александър Кожев да посочи, че законността е мъртвото тяло на властта – на властта между господар и роб, може да се добави – или, “по-точно, нейната “мумия” – тяло, което се запазва, макар и без душа и живот”.

След реификацията на отношението между господар и роб идва собствеността  (цит. по  статията в (parrhesia 35 · 2022 · 152-187).

Шмит е бил прав – първобразът на номос наистина касае собственост, завземане и разпределяне на територии чрез война.

Нещо да се е променило оттогава, светът не е ли все същият древен анахронизъм?

Собствеността, правото на собственост не се ли приписва като фундамент на буржоазната демокрация? Символ на свободата на буржоазния индивид?

Тогава защо  продължават тези кървави войни за собственост, земя, територии?

Собствеността поражда държавата като всеобща собственост, държавата като отчуждение на отчуждението и експроприация на експроприацията – и защо? За да води държавата войни за собственост противно на волята на народите.

Противно на Шмит нека кажем така – само комунистическото желание е истинско, защото самата онтологичност на битието е комунистическа (Рансиер).

(Основните препратки за това есе са на Ari Marcelo Solon и Ricardo Martins Spindola Diniz от статията им Fulfilling nomos before the law: on thanos zartaloudis’ the birth of nomos (parrhesia 35 · 2022 · 152-187)), и Thanos ZARTALOUDIS, THE BIRTH OF NOMOS)

“Какво е Бодлер?
Какво бяха Едгар По, Ницше, Жерар
дьо Нервал?
Тела
които ядяха,
храносмилаха,
спяха,
хъркаха веднъж на нощ,
серяха
между 25 и 30 хиляди пъти
и преди 30 или 40 хиляди хранения,
40 хиляди нощи сън,
40 хиляди хъркания,
40 хиляди сладко-кисели устни трябва
да представят
по 50 стихотворения, когато се събудят;
това наистина не е достатъчно,
и равновесието между магическото производство и автоматичното производство
далеч не е поддържано; то е било ужасно
нарушено,
но човешката реалност, Пиер Льоб,
не е това.
Ние сме 50 стихотворения.
Всичко останало не е наше, а само нищото
което ни облича,
смее се първо на нас,
и после живее чрез нас.”
(Антонин Арто, писмо от 23 април,
1947 г. до Пиер Льоб.)

THE GLOBAL CRIMINAL REVOLUTION AND HOW MUCH WILL PHYSIOLOGICAL IMMORTALITY COST (a cyberpunk essay)

George Morieli

(със съкращения)

…  през последните два века и половина буржоазната класа по света почти напълно изтласка в периферията на историята своя главен съперник – потомствената аристокрация, като в крайна сметка зае нейното място. Тази необратимо победила буржоазия с всеки изминал час губи интерес към игрите на демокрация, което от своя страна с времето неизбежно ще доведе до трайна загуба на значението на така наречените честни национални избори. Сега принадлежността към управляващата класа е стока, която може да бъде получена само в замяна на активи в съответствие с имущественото състояние, а цената на “входния билет” за присъединяване към елита само ще продължава да расте. За разлика от потомствената аристокрация, буржоазните елити не се нуждаят от признанието на масите. За разлика от аристокрацията, те оглавяват обществото не в правото на някакъв вид подбор по наследство, а по-скоро се противопоставят на тълпи от неудачници, които не толкова отдавна са излезли от самите тях.

Не е далеч времето, когато елитите ще станат напълно безразлични към всяка проява на медиен нарцисизъм. Когато този момент настъпи, шумните национални срещи с техните лидери, издигнати високо на големи пиедестали, заедно с възвишените речи от телевизионните екрани, изведнъж ще бъдат забравени. Парламентарните и правителствените заседания вече няма да се излъчват, ще изчезнат баровете и служебните партита, пълни с ослепителни дами, украсени с диаманти, заедно с дългите опашки от лимузини, които преди се редяха по най-престижните улици, а огромните яхти ще престанат да акостират на обществените кейове. Обикновените хора вече няма да могат да проследяват онлайн полетите на свръхзвуковите самолети с ВИП-ове на борда (по това време гражданската авиация като такава (т.е. авиацията, достъпна за всички) ще престане да съществува, голям брой железни крилати чудовища ще прережат крехката атмосфера на нашата Земя, което ще доведе до глобални и непоправими щети за околната среда, които трябва да бъдат предотвратени на всяка цена). Луксозният живот, воден от елитите, обаче, разбира се, не само ще се запази; той ще стане още по-луксозен, но отсега нататък ще преминава невидимо за очите на милиарди любопитни клошари, неоткриваем за видеокамерите на стереотипните им джаджи – или за всякакви други средства за наблюдение. Управляващите елити ще търсят и намират все повече възможности да се дистанцират все повече от глобалната “плебейска” класа, като сега се отделят от нея не чрез изграждането на крепости и бодливи жици, а чрез недостъпността на информация, свързана с тяхното съществуване и начин на живот. И това ще се превърне в една от екзистенциалните необходимости на елитите.

Всички култури, отглеждани по този начин, но преди всичко генетично модифицираните водорасли, ще послужат като суровина за триизмерно принтиране на храни с напълно фалшиви деликатеси, имитиращи всичко, дори човешка плът, което със задължителното и строго контролирано веганство ще сублимира потенциалния канибализъм у световния плебс (докато всички експерименти с култивирано месо, отглеждано в чаши на Петри, ще бъдат прекратени като неоправдани поради техническата им сложност и високите разходи). Междувременно абсолютно истинският канибализъм ще се превърне в специална привилегия на висшите слоеве на организираните престъпни групи. За по-нискостоящите представители на престъпния свят живото месо ще се набавя от кучета, котки, плъхове, прилепи, врани, гълъби, змии и други същества, които могат да бъдат открити в градските райони, които ще бъдат ловувани в бедняшките квартали за целта. На обикновените хора обаче ще бъде строго забранено да притежават, а още по-малко да отглеждат каквито и да било животни вкъщи. Това ще постави престъпния свят на върха на хранителната верига в прекия смисъл на думата, служейки, дори и подсъзнателно, като потвърждение на тяхното господство.

Съответно роботизираните системи за поддържане на живота, управлявани от изкуствен интелект, предназначени за всички категории от населението на планетата, ще премахнат необходимостта от каквото и да било образование за нисшата класа. “Революцията”, извършена от “магьосника” Стив Джобс, а именно замяната на обикновения текст с “икони”, “усмивки” и други символи, която ни връща шест хиляди години назад, ще превърне умението да се чете и пише в абсолютно незадължително умение за голяма част от плебса по света.

Както казва икономистът Пол Кругман, “интелигентните машини правят интелигентните хора ненужни”.

Интернет със свободен публичен достъп ще изиграе ролята си на привиден заместител в живота на нисшата класа, превръщайки се в глобално информационно гето, където милиарди потребители, без никакво проследимо участие на елитите, ще генерират екзабайти от фалшиви новини, а специално създадени алгоритми ще модерират информацията по такъв начин, че да поддържат нестабилен баланс между моментната тревога за живота и надеждата за оцеляване.

За да избегнат неудобното формиране на сложни социални страти, с неизбежното им институционализиране, сред ниските слоеве на обществото, елитите ще трябва да апелират към използването на строго запазените брутални пещерни принципи на саморегулиране на нисшите класи. За тази цел управлението на глобалната фавела, съгласно вече споменатия “закон на джунглата”, ще бъде делегирано на многобройните ” жокери”, които, съвсем реално, за нисшите класови общества ще се превърнат в ориентир за победата на глобалната криминална революция със съпътстващата я негативна селекция. Максимата, написана от (не)безизвестния маркиз дьо Сад, ще се превърне в обществена норма за нисшата класа. Тя гласи: “По-силният винаги ще намери за справедливо онова, което слабият смята за несправедливо”. С други думи, бившият авангард на буржоазните революции, криминалната институция, въоръжена до зъби от същата тази буржоазия благодарение на резултатите от НТП, ще монополизира властта в ниския обществен слой.

Филмовият режисьор Сергей Соловьов: “Който е по-зъл, той е и прав”. В този смисъл става ясно, че социализмът е само междинно звено между буржоазната и криминалната революция. Механиката на световната криминална революция, задвижена още по времето на Френската революция, никога не е спирала и днес набира повторен тласък благодарение на пандемията COVID-19 с нейните безпрецедентно строги карантинни мерки, затварянето на международните граници и общото понижаване на жизнения стандарт на огромна част от населението по света. (По отношение на границите: тъй като елитите приемат анонимност, границите между държавите и границите на вътрешното им административно деление ще се превърнат в инструмент за очертаване на зоните на влияние на големите индивидуални престъпни общности; свещената крава на демокрацията – местното самоуправление – ще премине в ръцете на така наречените “наблюдатели”). Пълното отсъствие на трудова заетост на световния плебс, неминуемо стабилизирано от криминалния регулаторен механизъм, ще се превърне в основа за формирането и съществуването на едно егалитарно безкласово общество, в сравнение с което съветската система ще изглежда само като първия изкуствен плах опит за създаване на такова общество.

Ефективността на безконтактната война с дронове ще бъде толкова висока, че ще направи използването на ядрени оръжия практически ненужно. По своята същност това ще бъде война на световния елит със световния плебс. (Странична бележка: преди началото на тази война ООН ще бъде разпусната – от съображения за благоприличие).

След като този акт на глобално противопоставяне бъде завършен, ще настъпи ключовата фаза на анонимизация на елитите, които ще заемат най-добрите и най-безопасните от гледна точка на обитаване райони на нашата планета. В началото безпилотните изтребители, останали след голямата война в достатъчни количества, ще се превърнат във временна, но и доста надеждна помощна защита, която ще позволи на елита да отвърне на всички опити на нисшата класа да попречи на тяхното организирано съществуване и борба за върхови авангардни технологии. Заедно с това ще отпаднат и всички тревоги, изразени от Франсис Фукуяма по отношение на еднополюсната световна криза. Доминантният полюс просто ще се обърне от физическото “върховно общество” (термин на А. Зиновиев), като върхът на “златния милиард” ще се премести във виртуалната среда, която оттук нататък ще бъде представена от безличен изкуствен интелект, т.е. от електронния “димен стълб”, който ще скрие управляващата класа от всички очи.

А сега нека опишем бъдещите местообитания на елитите и живота им в тях. Между другото, архитектурата на елитните среди, ако може да се нарече така, ще се отличава със стремеж към безтелесност, на фона на който дори параметричните шедьоври, създадени от Заха Хадид, ще изглеждат като груби образци на варварска жестокост. Елитните зони ще се свързват помежду си с помощта на свръхзвуковите Hyperloops на Илън Мъск. Вътрешните зони ще бъдат оборудвани с различни безшумни и безопасни транспортни средства. Използването на възобновяеми енергийни източници, екологичното съзнание в най-добрия му вид, начинът на живот, регулиран с математическа точност, включително средства, осигуряващи всички възможни удоволствия без никакви психосоматични увреждания – всичко това ще стане неразделна част от живота на елита в зоните на пребиваване. Консумацията на храна в традиционния й смисъл постепенно ще бъде заменена от някои алтернативни безопасни варианти, които няма да лишат хранещия се от удоволствието, а напротив – ще го увеличат. Това обаче не е най-важното.

Основното е, че световният елит, състоящ се от хиляди семейства, придобива физиологично безсмъртие или поне способността да живее стотици години – привилегия, която ще се предава изключително по наследство, хвърляйки милиарди хора в бездната на безсмисленото съществуване. Истинските микрочипове и ваксини ще бъдат предназначени не за безбройните тълпи от бедняци по цялата планета, а за избраните представители на елитните кланове. Инжектирането на елитни микрочипове в известен смисъл ще се оприличи на посвещаване в рицарство. Безсмъртието ще направи окончателна и необратима необходимостта от превръщането на живота на елита в невидим, а на управляващата класа – в анонимен. Главният антагонист на минисериала “Третата сила. Егрегор”, великият и ужасен измислен олигарх Глотов, с право признава, че придобиването на безсмъртие подхранва още повече страха от смъртта и единственият начин да се победи този страх идва чрез неограничена и невидима власт, чрез управление на целия свят в неговата цялост.

И накрая елитът ще спре да използва парите. В средносрочна перспектива те ще станат ненужни. Конвергентните технологии NBIC ще предвидят нови, перфектно балансирани средства за управление на ресурсите, осигуряващи най-високо потребителско качество, съчетано с неизчерпаема креативност, докато в света на смъртните всяка размяна ще се извършва чрез използване на блокчейн на електронни валути, които ще бъдат остатъчен инструмент за размяна, използван преди това от елита. Елитите ще престанат да начисляват на плебса каквито и да било наеми, данъци и други такси, тъй като няма да имат нужда от снабдяване с ресурси и енергия от нисшата класа. След като данъчното облагане престане да съществува като институция, ще изчезне и доминиращият в съвременния дискурс метанаратив за данъкоплатците, които наемат управляващата класа за осъществяване на държавното и социалното управление. Автоматизираното анонимно управление на нисшата класа, което ще ѝ създаде илюзията, че е напълно самоуправляема посредством споменатите по-горе “пещерни принципи” на престъпното вертикално властово строителство, няма да остави място за илюзии за някакви взаимни задължения между управляващата класа и обществото. Страхът от могъщия и безмилостен престъпен свят, който тогава ще бъде единственото лице на държавна власт, ще се превърне в единствения инструмент за самоорганизация на нисшата класа. В тази светлина популярните видеоигри за оцеляване, изпълнени с преследване и стрелба по виртуални улици и градове, са предпоставка и средство за подготовка на настъпването на реалността, в която градската среда ще бъде оприличена на джунгла, където най-силният, най-пъргавият и най-безмилостният ще има най-голям шанс за оцеляване, което ще върне на преден план култа към мъжествеността и патриархалната философия.

Квантовите суперкомпютри, разположени в отдавна приватизираните сектори на Луната (за тях ще говоря по-долу), ще направят технологичното предимство на елитите, които напълно са се откъснали от останалата част от човешкото население, немонетарно, тъй като няма да съществува еквивалент, с който да се измерва това качествено, а не количествено предимство. Спомняте ли си популярния научнофантастичен филм “Във времето” с Джъстин Тимбърлейк в главната роля, където неговият герой получава като подарък милиони часове живот и прониква в райони, обитавани изключително от елита? Цифровите валути, които използват такива плебеи, никога и при никакви обстоятелства няма да бъдат конвертируеми в, да речем, квантови или кубитови инструменти за използване и обмен на ресурси. Единствените останали средства, осигуряващи илюзията за късмет, ще бъдат познатите лотарии и хазарт. Дигитализираният свят завинаги ще си остане съдба на простосмъртните.

“Има един остров в морето, на който стои дъб. Под дървото е скрит сандък. В сандъка седи заек. В заека има патица, в патицата – яйце; в яйцето се крие иглата, смъртта на Кошчей – безсмъртния.”

Нека помислим за нещо. Защо хората не са летели до Луната в продължение на 50 години, а изведнъж са си поставили за цел да го направят през 2024 г.? За какво са необходими постоянни станции на Луната? Информираните умове открай време знаят, че докато квантовите технологии се развиват до необходимото ниво, елитът има време бавно и постепенно да разпредели помежду си териториите на лунната повърхност, включително и по-скъпата тъмна страна на земния спътник, където температурата на околната среда пада до -191С° през нощта. Разполагането на сдвоени квантови суперкомпютри, които работят в условия на изключително ниска температура (под -272С°) от двете страни на Луната, е много по-безопасно и удобно, отколкото другаде. Всяка двойка такива машини, тяхната доставка и обслужване на Луната трябва да струват няколко стотин милиона долара. От изключителна важност е да се има предвид, че на лунната повърхност се намират поне половин милион тона от изотопа хелий-3, необходим за постигане на такова екстремно охлаждане, докато количествата от същия охлаждащ агент, добивани на Земята, не надвишават няколко десетки грама годишно, което прави възможността за използване на квантови компютри в земни условия напълно зависима от реалната наличност на този рядък изотоп на нашата планета. Персоналните суперкомпютри, разположени на Луната, ще бъдат самите “игли в яйцето”, способни, освен редица други задачи, да трансформират, ако се наложи, геномите на собствениците си в техни биокибернетични клонинги, като по този начин гарантират на притежателите на тези суперустройства “Кошчеевото безсмъртие”. Нека се опитаме да изчислим колко семейства или династии биха могли да си позволят такъв лукс. Дори ако някои кланове се включат, за да инсталират своите “сандъци на безсмъртието” на Луната, цената на “входния билет” в царството на безсмъртните в днешния фиатен еквивалент ще започне от 200 милиона долара. И това са същите тези стотици хиляди семейства, за които споменах по-рано. Самият факт, че над 6 милиона души притежават парче земя на Луната днес, не означава нищо. Голямата част от лунната собственост ще бъде изкупена от тях и ще бъде предадена единствено в ръцете на елита, а съдбата на нисшата класа по света ще сполети всички бивши собственици.

Може би ще кажете, че този образ на бъдещето е твърде мрачен и твърде плашещ? Не, не за всички. Ситуацията не е толкова безнадеждна, колкото изглежда. Природата сама ще спре размножаването на плебса по света. Безсмислието на съществуването, съчетано с отрицателния подбор на фона на значителното еволюционно предимство на малка група от населението, ще доведе до това, което се е случвало безброй пъти за милиардите години органична еволюция на нашата планета. Процесът на депопулация ще бъде задействан по естествен път, което ще доведе до намаляване на човешката популация на Земята с една трета.

(Заслужава да се отбележи, че зачестилите скандали за сексуален тормоз в съвременния свят не са нищо друго освен форма на колективното ни подсъзнание “метаволизъм”), която служи като предпоставка за гореспоменатото: населението е започнало да си казва: спри да се възпроизвеждаш!)

В резултат на това човешките мравуняци ще се изпразнят и неумолимата ентропия ще ги унищожи като ненужни. Нашата планета ще се превърне в цъфтяща овощна градина, където безсмъртните постчовешки елити ще се възползват от привилегията, наречена живот, която ще бъде улеснена от нанороботи, управлявани от силата на мисълта.

За финал ще си позволя да изкажа предположението, че поведенческата основа на биологичния вид, наречен “хомо сапиенс”, ще претърпи качествена промяна в три от основните си присъщи инстинкти: инстинктът за възпроизвеждане (предаване на генома) ще се трансформира в безкрайно удължаване на живота на индивида; инстинктът за консумация на храна ще бъде заменен от неинвазивни методи за попълване на енергийните запаси и поддържане на физиологичните процеси на индивида, което ще доведе до кардинална промяна на метаболизма; инстинктът за проявяване на господство ще се трансформира в латентно господство. Това дава основание да се предположи, че понятието “постчовек” днес се превръща в крайна сметка не толкова във философски термин или публицистична метафора, колкото в указание за възможността за появата на нов биологичен вид в една не толкова далечна историческа перспектива, за която, изглежда, е мечтал дръзкият Фридрих Ницше, възвестявайки на света преди век и половина появата на “свръхчовека”, който с пълно право ще бъде номиниран като homo melius – съвършеният човек.

КОМПЛЕКСЪТ  ПРОМЕТЕЙ

Според “Теогония” на Хезиод Прометей не се подчинява, открадва огъня, бива наказан и накрая освободен от Херакъл. Но подробностите за тази последна част са оцелели само във фрагменти и са достатъчно неясни, за да вдъхновят твърде много поетични варианти на събитията.

Франц Кафка коментира противоречивия край на великия мит за Прометей, като твърди, че колкото повече човек мисли за него, толкова по-малко грандиозност открива в действията на този титан. Къде е например създателят на човечеството от гледна точка на дълбоката история, ако “предателството му (кражбата на огъня) е било забравено в течение на хиляди години, забравено от боговете, орлите, забравено от самия него”?

В крайна сметка, внушава Кафка, “всички се умориха от безсмисления панаир. Боговете се умориха, орлите се умориха, раната се затвори уморено”.

И той приключва разсъжденията си, като посочва наличието на фосила на Реалното  в сърцевината на комплекса на Прометей: “Остава необяснимата скална маса. Легендата се опитва да обясни необяснимото. Тъй като тя дойде от субстрата на истината, трябваше на свой ред да завърши в необяснимото “.

Истинската грандиозност в дълбокото време принадлежи на бавния минерален живот на нещата. Кой е Прометей или който и да е от нас в  присъствието на този  минерален живот?

Само че легендата или митът като картина на репресирани означаващи не идва от субстрата на истината, а от несъзнаваното. Кафка ползва своя херменевтичен алгоритъм, както други писатели ще ползват друг, примерно Бернар Стиглер ще съсредоточи внимание върху брата на Прометей Епитемей.

Необяснимата скална маса – онова, което е отблъскващо, прекомерно или, по Лакан, Реално,  – е противопоставено на алегорията за Прометей.

В този разрив между референция (скална маса) и алегория (прикования към скалата Прометей) оперира литературният език, но не във винаги вече задействан алегоричен момент, а акцентът се прехвърля върху тази разривна, безсмислена, материална сила на Реалното.

В синхронността на тези три измерения: материалност, лимит на символизация и антагонизъм – е резонансът на литературата с Реалното, уловен от малкото истински писатели като Кафка.

Реалното не са дори тези морфизмени  фосили на вкаменелости от прекратена флора и фауна, а противоречието на настоятелна неекзистенция (insistence and inexistence), в което се крие негативността на безизходицата, неконцептуализацията, неразрешимостта, антагонизма, дедлокът на формализация.

Реалното, което винаги се връща на своето място, напълно присъстващото, което като такова никога не може да бъде присъствашо и затова само представлявано.

В своите копнежи по непосредственото литературата обслужва всяка форма на посредничество само като изкривяване, като извращение на “Реалното” или ” действителното”. Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за боговете (Хьолдерлин).

Литературата е перверзия, част от западната метафизика или нормалния нихилизъм като абсолютизиране на субективността на субекта, на човешкия субект, на Антропоцена – тя полага ценности, превръща бог в ценност, тоест в едно биващо сред други биващи.

Субектът е белязан от липсата, или manque-à-être, която не само поражда желание, но и отразява (пред)онтологичния статус на самото битие, конституирано от “празнината на несъзнаваното”. Бог е несъзнаваното.

Субектът е разпънат между идеализация на Реалното като липса и материализма на Реалното като антагонистично отрицание (включително отрицание на опозиции като негативно/позитивно, форма/субстанция, трансцендентност/имманентност, пустота/цялостност (“в Реалното няма отсъствие”).

И все пак има нещо винтидж  в алгоритъма на Кафка, както и в някои неща при Борхес, струва ми се…

Да, камъкът е  празен откъм свят (weltleer), животното – бедно откъм свят (weltarm), докато човекът е светотворящ (weltschaffend). Но дори и класацията на Хайдегер се  е променила относно човека. Сега той е свето-унищожаващ с адския огън на ядрените си бомби. Способен е на пълното си самоунищожение.

Ако Кафка е подценил Прометей от гледна точка на дълбоката история, това е защото не е могъл да предвиди дълбочината, другото Реално на историята.

… И сега той се връща в тази запустяла селска къща, изличена от всякакво присъствие, освен каменните руини, и с хленченето на чакалите вечер в подивелите покрайнини.

Връща се като семантичната катастрофа на  напълно излишна литературност, където има само тревога, болка,  безмълвно хлипане, стон.

Прикован към тези фосили, реални и имагинерни, на комплекса Прометей, сигурно се е надявал да се измъкне с  фалшификацията  на литературно подвизаване, и едва сега забелязва Реалното на смъртта, всъщност едно сляпо петно, което не може да се разбие с поглед и думи, защото е било винаги тук, пред-онтологическо и пред-дискурсивно, настоятелната пустота, празнината на несъзнаваното.

Смъртта, бъдещето на липса на бъдеще, разрив в екстимното Реално извън реалността.

Тома Аквински малко преди смъртта си  доверява на приятеля си Риналдус: “Краят на моето писане наближава, защото сега ми се разкриха неща, които правят всичко, което съм писал и учил, да изглежда глупаво, и затова се надявам, че с края на ученето скоро ще дойде и краят на живота. “

И вкопчен в смъртта, която го превръща във фикция, това литературно животно човекът не заслужава друго, освен литературна смърт.

СВИДЕТЕЛСТВОТО

Сега те скандират – Македония е България.

Съжалявам, не само Македония не е наша, но и България също.

В отчуждаване на отчуждението дано най-после им се провиди фигурата на Чужденеца…

Само срещата с най-радикалната другост заслужава да бъде наречена свидетелско показание” и тази среща води до преустановяване на всякаква общност до такава степен, че “некомуникативността и солипсизмът са дълбокият, същностен белег на свидетелството” (Аgамбен).

ПАУЗА ЗА РАЗМИСЪЛ: ПАРИ БЕЗ СТОЙНОСТ В ЕДИН БЪРЗО РАЗПАДАЩ СЕ СВЯТ

PAUSE FOR THOUGHT: MONEY WITHOUT VALUE IN A RAPIDLY DISINTEGRATING WORLD

Fabio Vighi

Ускоряването на “парадигмата на извънредните ситуации” от 2020 г. насам има проста, но широко отричана цел: да прикрие социално-икономическия колапс. В днешната мета-вселена нещата са точно обратното на това, което изглеждат. Откривайки Давос 2022, директорът на МВФ Кристалина Георгиева обвини пандемията и Путин за “стечението на бедствията”, пред които е изправена световната икономика в момента. Няма изненада в това. Самият Давос не е конспиративен център, а рупор на все по-паническите реакции на елитите към неуправляемите системни противоречия. Сега тълпата в Давос се крие зад лъжи като група нервни деца. Макар да продължават да ни убеждават, че предстоящият спад е следствие от глобални неблагополучия, които са изненадали света (от Ковид-19 до Путин-22), обратното е вярно: причината за тези “нещастия” е затъващата икономика. Това, което ни се продава като външни заплахи, всъщност е идеологическа проекция на вътрешния лимит и продължаващото разлагане на капиталистическата модерност. В системен план пристрастяването към извънредни ситуации поддържа изкуствено живота на коматозното тяло на капитализма. По този начин врагът вече не се конструира, за да легитимира експанзията на империята. Вместо това той служи за прикриване на банкрута на нашата пропита с дългове икономика.

От падането на Берлинската стена насам разгръщането на пълния потенциал на капитала, известно още като глобализация, постепенно подкопава собствените му условия на възможност. В крайна сметка отговорът на тази имплозивна траектория беше отприщването на глобални извънредни ситуации, които трябва да бъдат все по-трайни и допълвани от все по-големи инжекции от страх, хаос и пропаганда. Всички си спомняме как започна всичко в началото на хилядолетието – с Ал Кайда, “глобалната война срещу терора” и малкия флакон с бял прах на Колин Пауъл. Това освободи талибаните, “Ислямска държава”, Сирия, ракетната криза в Северна Корея, търговската война с Китай, “Русия-гейт” и накрая КОВИД-19 – в кресчендо от емоции. Сега изглежда, че се задава нова Студена война, може би майката на всички извънредни ситуации. Елементарната причина за този ход на събитията е, че колкото по-близо е системата до колапс, толкова повече се нуждае от екзогенни кризи, за да отвлича вниманието и да манипулира населението, като същевременно отлага падането си и подготвя почвата за авторитарната си смяна.

Историята разказва, че когато империите са на път да се сринат, те се превръщат в деспотични режими за управление на кризи. Неслучайно нашата епоха на серийни извънредни ситуации започна с пукането на “дотком балона” – първата глобална пазарна катастрофа. До края на 2001 г. повечето технологични компании фалираха, а до октомври 2002 г. индексът Nasdaq спадна със 77 %, разкривайки структурната слабост на “новата икономика”, задвижвана от дълг, креативно финансиране и обезкървяване на реалната икономика. Оттогава насам симулацията на растеж чрез инфлация на финансовите активи е защитена от производството на глобални заплахи, надлежно опаковани и продавани от корпоративните медии. Всъщност възходът на “новата икономика” в края на 90-те години на ХХ век не се отнасяше толкова до интернет, колкото до създаването на огромен апарат за симулиране на просперитет, който трябваше да функционира без посредничеството на масовия труд. Като такъв той разчисти пътя за неолибералната идеология на “растежа без работни места” – илюзията, възприета с ентусиазъм от левицата, че икономиката на финансовия балон може да разпали ново капиталистическо Елдорадо. Макар че тази илюзия вече се е разпаднала в лицето ни, никой изглежда няма желание да я признае.

Всъщност, откакто Вирусът се намеси, за да вдигне летвата за спешни случаи още по-високо (преди да бъде спрян и евентуално презареден за бъдещо повторно разгръщане), ние се върнахме към същите стари финансови измами. Макар че съвсем новата инфекция на Запада се нарича Русия – не на последно място и заради доказания й исторически опит (СССР) – от решаващо значение е да се оцени, че бързината на създаване на врагове и всяване на страх вече е отчаяна, тъй като се основава на агресивното отричане на структурния провал. Подобно на вируса, войната в Украйна ни предпазва от истинския ужас на тоталния социален срив чрез дълг и срив на фондовия пазар. Тази перверзна ситуация трябва да се развие до правилното диалектическо заключение: единственият начин да се сложи край на разрушителната поредица от извънредни ситуации е да се сложи край на самоунищожителната капиталистическа логика, която ги подхранва.

След края на последния период на масова трудова мобилизация – следвоенния фордистки бум – капитализмът навлезе в своята крайна криза, в която фиктивните пари все повече се откъсват от опосредстваната от труда стойност. Още през 80-те години на ХХ в. необратимата ерозия на трудовата субстанция на капитала, предизвикана от Третата индустриална революция (микроелектрониката), дава началото на транснационална кредитна и спекулативна система, която бързо прониква във всички форми на паричния капитал. Тази призрачна парична маса продължи да се разраства чрез самооплождане, доколкото – както вече беше отбелязано, наред с други, от Робърт Курц – само нейното изкуствено разрастване позволява мобилизирането на ликвидност в реалния свят. Икономическият растеж през 90-те години на ХХ в. се подхранваше от “механизъм за рециклиране”, при който търсенето, покупателната способност и производството на стоки и услуги се поддържаха от фалшиви (спекулативни) пари. Реалната икономика вече не се основаваше на трудови доходи и приходи, а се движеше от ценови спекулации с финансови активи – купчини фиктивни пари без стойностна субстанция. Този цикъл на псевдо-акумулиране, основан на финансова ликвидност, която се връща обратно в производството и потреблението, е определящото явление на нашия задвижван от дългове, инфлационен “спешен капитализъм”. По необходимост все по-големи количества фиктивен капитал в крайна сметка подкрепят производството, така че все по-голяма част от реалното натрупване участва в спекулативния процес.

Сегашната гротескна надценка на всички рискови активи (акции, облигации и недвижими имоти) предполага, че елитите ще продължат да използват своята политическа игра, за да спечелят повече време и да отложат спукването на дълговия балон, който започнаха да надуват години преди Ковид и Путин да станат любими изкупителни жертви. Пазителите на капиталистическия Граал са планирали за нас постоянно състояние на страх в отчаян опит да отложат шока от девалвацията на валутата, който назрява от десетилетия. Макар да го правят с все по-цинични методи, те изглежда са единствените, които поне осъзнават, че подобен шок би поставил световната система на колене. Ето защо финансовата аристокрация е готова да направи почти всичко, което е по силите ѝ, за да осигури удължаването на нашия умиращ икономически модел. По този начин те демонстрират по-добро разбиране на нашето състояние от онези, които на теория би трябвало да са в по-добра позиция да го оценят: така наречената постмарксистка интелигенция заедно с постмодерната левица във всичките ѝ несъществени превъплъщения. За съжаление, “полезните идиоти” от левицата отдавна са предали фундаменталния си мандат да критикуват политическата икономия и по този начин са пряко замесени в разгръщащата се катастрофа.

Технократите на кормилото на “Титаник” имат повече от предчувствие, че корабът ускорено се приближава към айсберга. След като са изчерпали политическите си възможности (както в неотдавнашния дебат “строги икономии срещу стимули”), те са предпочели да насърчават непрекъсната програма на страх и пропаганда в опит да управляват неуправляемото  (to manage the unmanageable).  Важното е, че те знаят това, което за повечето от нас изглежда контраинтуитивно: че сривът на нашия остарял начин на производство може да бъде отложен само чрез 1) постоянен поток от извънредни ситуации в световен мащаб, 2) контролирано инфлационно разрушаване на все по-непродуктивната реална икономика и 3) авторитарно преобразяване на либералната демокрация.

Следователно болният театър на украинската война, както и злокобно раздуханата афера “Ковид”, е следствие от паническото осъзнаване на елита, че колапсът вече е настъпил. Всъщност днешните мениджъри на “кризисния капитализъм” знаят, че сривът е необходим, за да се появи нова парична система. От решаващо значение е, че те също така осъзнават, че сривът трябва да се случи като планирано разрушаване на настоящия модел, което ще им позволи да запазят и дори да укрепят властовите си позиции в рамките на предстоящата нео-феодална капиталистическа норма. Разпределението на храната и енергията, масовото обезлюдяване, социалният кредит и паричният контрол чрез цифрова валута отдавна са заложени в капиталистическия пай на бъдещето. Вероятно този сценарий вече е част от колективното ни въображение, тъй като ни убеждават в неговата неизбежност поради форсмажорни обстоятелства.

Украйна ни предоставя буквален образ на горния механизъм. Зад приказките си за морал нашите западни политици, под натиска на финансовите си шефове, продължават да саботират дипломацията, като налагат санкции на Русия и струпват тонове оръжия в Украйна, както и милиарди под формата на финансова помощ. Като изключим паралелното удобство на съмнителните оръжейни и парични сделки, целта е умишлено удължаване на конфликта, който превръща хиляди хора в пушечно месо, като същевременно раздухва пламъците на потенциална ядрена война. Както и при Ковид, парадигмата на страха е от съществено значение, за да ни накара да се подчиним психологически. За да добавим още една обида, ЕС продължава да купува руски газ и петрол, които са от съществено значение за поддържане на впечатлението за богатство. С други думи, европейските лидери искат хем да имат тортата, хем  и да я ядат (want to have their cake and eat it): те вземат с едната ръка (санкциите), а с другата дават обратно (дори в рубли), за да си осигурят енергия и други стоки.

Следователно нищо не ни пречи да свържем поне две точки. Имаме свободно падаща икономика, чието затруднено положение едва се прикрива от пристрастеността ѝ към дългове и астрономическите “мега-балони” (“everything bubbles”). Имаме и воайорското зрелище на ежедневните касапници, умишлено лишени от всякакъв значим социално-исторически контекст и подхранвани от едностранчива пропаганда. Свързването на точките означава да се разбере, че целта на извънредната ситуация в Украйна е да се поддържа включен принтерът за пари, като същевременно се обвинява Путин за световния икономически спад. Войната преследва обратната цел на това, което ни се казва: не да се защити Украйна, а да се удължи конфликтът и да се подхрани инфлацията в опит да се обезсили катаклизменият риск на дълговия пазар, който би се разпространил като горски пожар в целия финансов сектор. Нека не забравяме, че фондовият пазар е своеобразен дериват на дълговия пазар, с който следователно трябва да се борави изключително внимателно. Докато “асистираното самоубийство” на реалната икономика чрез негативни шокове в предлагането изостря инфлацията на потребителските цени, последната осигурява временно облекчение на мега-балона на дълга, като по този начин отлага катастрофата.

Основната грижа на паричната политика в близкото минало беше стабилизирането на дълга, което намалява риска от събитие, което би взривило икономиката, а с нея и нашите общества. Непрекъснато нарастващият натиск на дълга трябва периодично да се облекчава, а за това помага ценовата инфлация. Как? Чрез намаляване на балона на пазара на облигации, тъй като инфлацията намалява реалната стойност на дълга. Разбира се, опасността е инфлационната динамика да заживее свой собствен живот (хиперинфлация). Същественото обаче е, че нашите господари са жестоко измамени: те нямат друга възможност освен да потискат реалната икономика, докато се опитват да удължат живота на всемогъщия, но опасно нестабилен финансов сектор. Това, което трябва да се избегне на всяка цена, е събитие, предизвикано от дълга. В сегашната изкривена обстановка всяко изкуствено нарастване на дълговия балон се нуждае от известно дефлационно облекчение, което днес е гарантирано от войната и нарастващия индекс на потребителските цени. Тази извратена логика става ясна, ако погледнем например маржин дълга в САЩ, който представлява заемен капитал, използван за опериране на фондовия пазар. От октомври 2021 г. насам маржин дългът е намалял с 14,5%, докато Nasdaq е загубил 17,6%. Ето защо Украйна е съпътстваща щета.

Тъжната истина е, че “войната на Путин” (както и “войната на Ковид”) отлага спукването на балона, поради което Украйна е принесена в жертва на олтара на едно продължително клане за свобода и демокрация. Истинската цел не е да се помогне на украинците (нито пък да се унищожи Русия), а да се изгони повтарящият се кошмар на “шока на Лемън”, който днес би ни потопил в хаос, заличавайки тънката фасета на паричното благосъстояние, която ни пречи да се взрeм в бездната. Изводът е, че кликнатата с мишката незабавна ликвидност е единственият обект, който има значение за основаната на дълга финансова индустрия. И като издухват  квотите на дълговия балон чрез ерозия на покупателната способност и свиване на търсенето, финансовите елити незабелязано се подготвят за още програми за количествени улеснения (Quantitative Easing programmes), за да залеят допълнително системата с необходимите ѝ пари. Нови количествени улеснения QE, може би с друго име, могат да бъдат обявени скоро, макар че за тях може да е необходим тласъкът на контролирана авария, достатъчно сериозна, за да гарантира незабавни печатарски действия. В това отношение прецедентът от 2018 г. не бива да се пренебрегва. Тогава претенцията за количествено затягане (намаляване на баланса на Фед) продължи само няколко месеца, преди да бъде принудена да направи обратен завой. А когато през лятото на 2019 г. хазартът беше опитан отново, кризата на репо пазара от средата на септември напомни на всички колко съществена е базуката за ликвидност на Централната банка.

Изводът е, че ако паричните инжекции на централните банки бъдат прекратени, бързото повишаване на основните лихвени проценти би довело до опасност от срив на пазара и фалити по целия свят. Така че или всички ще играят по сценарий, или цялото шоу ще бъде отменено, а с него и системата. Днес вече виждаме ефекта от неотдавнашното повишаване на лихвения процент с 0,5 % от страна на Фед върху пазара на недвижими имоти в САЩ. Повишаването на лихвения процент  доведе до повишаване на лихвите по ипотечните кредити, което потисна пазара на жилища. И все пак, ако нагласите на купувачите на жилища са на исторически минимум, то нагласите на строителите на жилища остават сравнително високи – което потвърждава, че вече не съществува значима връзка между реалните икономически условия и спекулациите с цените на активите; защото в крайна сметка именно Федералният резерв, купувайки с пълни шепи ценни книжа, обезпечени с ипотеки, надува балона на недвижимите имоти, когато търсенето намалява. Всичко това изглежда така, както изглежда паричната повърхност на екстремното управление на кризата. Но ако само изчегъртаме повърхността, ще се сблъскаме с основната причина за всички геополитически и пропагандни игри, които се играят: непоправимото стопяване на стойностната субстанция на капитала.

Избягалият от бутилката на Ковид инфлационен дух сега обвинява Путин, включително за “апокалиптичния” му ефект върху бедните. Той обаче се поражда от създаването на огромни количества “пари без стойност” (т.е. пари, които не са “покрити” от реално натрупване), които, вливайки се в реалната икономика, неизбежно обезценяват самия паричен медиум. Цените на стоките вече не растат в съответствие с пазарния закон за търсенето и предлагането. По-скоро всяко нарастване на търсенето се заплаща с пари, генерирани от икономическото нищо. Макар че обезценяването на валутата в резултат на разхлабената парична политика сега се изостря от негативните шокове в предлагането, предизвикани от Ковида и украинската война, всъщност то е светско явление, чиито корени са в разпадането на капиталистическата стойност.

Обикновено империите страдат от бавна и мъчителна смърт, тъй като отричат причината за своя разпад. Падането на ръководения от САЩ капиталистически свят започна преди повече от половин век и беше забавено единствено от вълните на фалшив просперитет, подхранвани от създаването на пари (дългове), които облагодетелстваха малък елит, като същевременно натовариха масите с колосални дългове и немотия. През последните 50 години федералният дълг на САЩ е нараснал 75 пъти (от 400 млрд. долара на 30 трилиона долара), а общият дълг на САЩ (частен и държавен) вече надхвърля 90 трилиона долара (53 пъти). Тъй като повечето валути са обвързани с долара от Втората световна война насам, тяхното обезценяване също е неизбежно. В продължение на повече от половин век САЩ постепенно унищожават своя хегемонен долар и свързаните с него валути, като същевременно започват непровокирани “военни операции” в чужбина. Всяка временна илюзия за просперитет е била купувана с войни, дългове и печатане на фалшиви пари.

Днешният тип инфлационна девалвация се появява за първи път като качествено ново явление през ХХ век. От началото на индустриализацията същественият характер на валутите е бил гарантиран от обвързването им с благородни метали, което в крайна сметка е приело формата на златния стандарт и основаните на него системи на централните банки. Краят на златния стандарт (15 август 1971 г.) бележи началото на ултрафинансовия икономически модел, който половин век по-късно ни води все по-близо до redde rationem, в контекста на колосална кредитна експанзия.

Глобалната криза на капитала сега се проявява под формата на нов пристъп на стагфлация (застой в икономиката с нарастваща инфлация), който навява спомени за 70-те години на миналия век. Сегашните затруднения в доставките и взривът на цените на суровините и енергията напомнят за ценовия шок на петрола от 1973 г., когато ОПЕК намали добива си в отговор на войната Йом Кипур. Тези сравнителни външни фактори обаче трябва да се свържат с обща вътрешна причина, която е породена от това, че капитализмът достига края на вътрешния си експанзионен потенциал. Стагфлацията през 70-те години на ХХ век бележи края на следвоенния бум, който съвпада с Третата индустриална революция и с рязкото намаляване на нормата на печалба, предизвикано от експоненциалния напредък в технологичната автоматизация на производството. Тогавашното кейнсианство се провали, тъй като реагира на икономическото свиване по типичния за него начин, а именно с програми за стимулиране, които успяха само да повишат допълнително инфлацията. В резултат на това капитализмът навлезе в нов инфлационен цикъл. Неолиберализмът предложи изход от тази безизходица. През 80-те години на ХХ в. той разби профсъюзите, както и съотношението между цените и заплатите и социалдемократическата илюзия, че капиталистическата система може да бъде поддържана само чрез политика на преразпределение на богатството – сякаш капиталистическото богатство е вечна, а не историческа категория, ограничена от диалектиката на паричния капитал, инвестиран в труд, произвеждащ стойност.

В началото на 80-те години на ХХ в. инфлацията е преборена чрез “шока на Волкър”, т.е. чрез повишаване на лихвените проценти (цената на парите) над или близо до нивото на инфлацията. Това предизвика рецесия в капиталистическия център и доведе периферията на империята (особено Латинска Америка) до тежка дългова криза. Но това спаси капитализма от системен колапс. В същото време финансовите пазари на САЩ бързо се разшириха и станаха доминиращи, докато производството на стоки в американския пояс намаля. Съединените щати се превърнаха от “работилница на света” във “финансов център на света” – трансформация, улеснена от американския долар, който действаше като световна резервна валута. Още през 70-те години на ХХ век капитализмът започва да потъва под тежестта на вътрешните си противоречия. Маркс го нарича “движещо се противоречие”, с което има предвид, че наемният труд е едновременно субстанцията на капитала и това, което трябва да бъде намалено в конкурентната война между отделните предприятия. Това противоречие, което е в основата на анонимния капиталистически стремеж към печалба, се превръща в открито саморазрушително противоречие през 80-те години на ХХ век, когато създаването на дългове и симулирането на растеж стават ендемични, за да се компенсира замиращото производство на стойност.

От 80-те години на миналия век насам световният дълг нараства много по-бързо от световното икономическо производство. Глобалният дълг трябва да бъде разглеждан в контекста: той подхранва основната заблуда, че финансовите спекулации предвиждат бъдещо остойностяване на капитала, което обаче трябва да се измества все по-далеч в бъдещето, тъй като не е съпроводено със съответното остойностяване в реалната икономика. Днешният финансов капитализъм е окончателно самоизпълняващо се пророчество, механизъм, основан на създаването на все по-големи количества несъдържателни пари, за да се компенсира бързо изчезващата принадена стойност. Ако през 90-те години САЩ се радваха на период на относителен растеж, въпреки ниските заплати и нарастващата производителност, това се дължеше на факта, че потреблението все повече се поддържаше от кредити.

Докато глобализацията осигуряваше спасителен път за изчерпания фордистки начин на производство, в същото време тя се обвързваше с все по-големи пирамиди от дългове и спекулативни излишъци, което правеше системата все по-нестабилна. Не е изненадващо, че 90-те години на ХХ век завършиха с образуването на споменатия по-горе първи глобален балон (дот.ком или интернет балон). Той беше последван от финансовия крах през 2008 г., чийто отговор беше прилагането на програми за количествено улеснение, т.е. още от същото: парична експанзия чрез изкупуване на ценни книжа и други активи от Централната банка. След това капиталистическото противоречие се появи отново под формата на европейската криза на държавния дълг (2009-2012 г.) и като потенциално опустошителен капан на ликвидността през есента на 2019 г. (кризата на репо пазара в САЩ), с което официално бе открита ерата на “спешния капитализъм”. Пандемията беше използвана като глобален щит за печатане на пари и вземане на заеми на безпрецедентни равнища: при Ковида Фед напечата за една година повече фиатни пари, отколкото при всички комбинирани програми за количествени улеснения от 2008 г. насам.

В последно време сме свидетели и на неолиберална адаптация на кейнсианското управление на кризата чрез въвеждане на изключително ниски лихвени проценти – обратното на това, което беше направено през 70-те години на миналия век. През последните 40 години след всяко сътресение лихвените проценти се понижаваха допълнително, за да може свежата ликвидност да залее финансовите пазари. След 2008 г. обаче дори нулевите лихвени проценти вече не бяха достатъчни, поради което централните банки извадиха от шапката си на фокусник количествените улеснения, превръщайки финансовите пазари буквално в сметища. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, те наводниха икономиката с фалшиви пари, използвайки като обезпечение ненужни книжа, без дори да си правят труда да преминават през банковата система. Спускането на лавината от девалвации, започнало през есента на 2008 г., вече е неудържимо. По някакъв начин светът все още вярва, че централните банки ще решат дълговата криза, като напечатат още пари.

Последният опит на западните икономики да спасят счупената си система сега се проваля с гръм и трясък, тъй като тези икономики продължават да се разпадат в смесица от обезценяване на валутата, дефицит и най-големите балони на активи в историята. Изборът, пред който сме изправени, е същият, който сме виждали през цялата история на развитите индустриални общества: инфлация или дефлация. Или парите се обезценяват като общ еквивалент (инфлация), или процесът на обезценяване засяга пряко капитала, като производството (фабрики и работници) внезапно става излишно. За разлика от миналото обаче днес и инфлацията, и дефлацията означават обезценяване на фиатните пари с допълнителен бонус – системен срив.

Както бе посочено по-горе, сегашните предпочитания на технократите са да не се борят с инфлацията, а да я използват за раздуване на част от дълга чрез отрицателни реални лихвени проценти. Това е равносилно на прехвърляне на богатство от ниските и средните слоеве към пазителите на “мега-балона”, тъй като покупателната способност на Main Street се понижава, докато част от дълга на Уолстрийт изчезва. Въпреки тази цинична хитрост обаче централните банки продължават да карат в пияно състояние към пропастта. Каквато и стъпка да направят, те губят. Ако повишат значително лихвените проценти и успеят да намалят баланса си (количествено затягане), дълговият балон ще се спука, което ще има катастрофални последици – възможност, предвидена от нарастващия индекс на суаповете за кредитно неизпълнение (CDS), т.е. застрахователни договори срещу неизпълнение на дългови задължения. Ако обаче те отново прибягнат до количествени улеснения, инфлацията ще се покачи с още по-бързи темпове. Изборът е между дефлационна дългова криза и стагфлация. И двете са по-лоши. Стабилизирането на този сценарий е практически невъзможно.

По всяка вероятност дълговата и борсовата криза ще продължат да се отлагат. Големият финал – библейска катастрофа отвъд най-смелото ни въображение, предизвикана от експлозията на хипербалона на дълговия пазар – в момента се отлага чрез инфлационен  натиск върху реалната икономика. Това означава, че “индексът на мизерията” (комбинация от инфлация и равнище на безработица) ще нарасне още повече. Централните банки могат да укротяват инфлацията само на думи: те знаят, че всяко затягане на паричната политика е заложник на противоположната необходимост да се продължи монетизирането на публичния и частния дълг, което означава създаване на пари от нищото. В известен смисъл тогава се връщаме към праисторията на капитализма, като отново се сблъскваме с проблема “пари без стойност”. Почти сме се завъртели в кръг. Обезценяването на паричното средство обаче днес се представя като катастрофа на “обществото на труда”, на системата на абстрактния труд, опосредствана от пазара. Сегашното био- и геополитическо насилие (вируси, войни и други предстоящи глобални извънредни ситуации) е неразделен момент от тази саморазрушителна траектория; преднамерен опит за управление на имплозията с авторитарни средства. Имаме само един реален избор: или ще започнем да се еманципираме от формите на стоката, стойността и парите, а оттам и от формата на капитала като такава, или ще бъдем въвлечени в нова тъмна епоха на насилие и регрес.

Fabio Vighi is Professor of Critical Theory and Italian at Cardiff University, UK. His recent work includes Critical Theory and the Crisis of Contemporary Capitalism (Bloomsbury 2015, with Heiko Feldner) and Crisi di valore: Lacan, Marx e il crepuscolo della società del lavoro (Mimesis 2018).

Коментар:

Както Пелопенеските войни са се водили сякаш само за да бъдат описани от Тукидид, така извънредните ситуации (Ковид, агресията на Путин), сполетяващи света, сякаш имат единствено за цел да компрометират изчерпания експанзионистки потенциал на капитала и банкрутиращите западни икономики – една обърната причинно-следствена връзка, както вече  я е маркирал Жижек в проницателната си критика на Виги. 

Виги превръща перверзията на капитала в определящ фактор, който използва (или, според някои от неговите формулировки, дори директно произвежда) пандемията и агресията, за да оправдае мерките на Запада за локдауни и военна помощ за Украйна, което е близо до посредствените залози на конспиративни теории, които не са чужди и на българите.

Всъщност това  преобръщане на перверзия е перверзия на перверзията в хегелиански стил.

Какво има зад изчегъртаната повърхност на капиталистическия реализъм? Все същият тавтологичен кръг на войни на обезценяваши се парични потоци без субстанциално покритие, където американският милитерен долар временно  е мизерна мимикрия на безалтернативност.

Но светът няма субстанция, той е безсъщностен не-свят върху бекграунда на степенувана контингентност от не-светове, ако трябва да отидем по-далеч в спекулациите, тоест доникъде.

Четох впечатляващата нова книга на Фабио Виги, където пастишното наслагване на Хегел, Маркс, Лакан следва същия инфлационен цикъл, върху който Виги медитира.

Както разликата между публичен и частен дълг при неолиберализма е заличена (примерно, феноменът Пеевски/Борисов), така и интерпретативната задлъжнялост на хетерогенни дискурси е неразличима от констативния материал на лоша фактичност без смисъл.

Всички пари са кредитни, длъжнишки, тогава какъв да бъде продуцирания от тях свят?

Както при Лакан само фалосът е щастлив, не е ли същото  и с долара-хегемон в нещастното стечение на обстоятелства?

Само Путин е щастлив в момента, руснаците – не.

        ОДИСЕЙ АНАЛИЗАНТ

Горе на палубата се подвизава Одисей, преследван от песента на Сирените.

Гребците в трюма нямат тази грижа, те не подлежат на съблазън в негативната самоотнесеност на своя труд, намиращ смисъл само през визията на  капитана (господарско означаващо, форма на стойност, акумулация на капитал).

Но гледката с Одисей, привързан на мачтата, съдържа парадокс. Изглежда тъй, сякаш е заради омайващата песен на Сирените, но всъщност Одисей симулира, за да скрие липсата на сигурен курс и цел,  тоест липсата на визия и светоглед (Anschauung).

Той се преструва, че се преструва на запленен, защото знае, че принадената стойност/наслаждение се произвежда от безропотния мах на греблата.

Самоотнасящата се негативност на субстанцията (труд на гребците) остава спекулативно идентична със самоотнасящата се негативност на субекта (Одисей, капитала).

Иначе казано, гребците ненавиждат приведеното си положениена на наемна работна сила, както на свой ред Одисей ненавижда наложената му роля на господар-измамник.

И кой е по-истински тук – кръстът в розата на палубата (Одисей) или бленуващите за друга визия гребци в мрака на трюма?

Тишината (импотенциалност, импотентност) влудява гребците с акузматичен революционен глас, докато привързаният на мачтата господар симулира суверенната фикция под  формата на ступорна реакционност и консерватизъм.

Кой е за жалене тук и кой за превъзнасяне? В спекулативното единство на антагонизиращи сили си проправя път не авантюрата на Одисей и неговия кораб, а Aufhebung  на понятието като превъзмогване чрез запазване без да постигне своя лимит.

А какво за песента на Сирените? Кафка твърди, че те никога не са пяли. Сирените са в режим на неекзистенция, означаващо без корелат, което поддържа митичния разказ и доставя смисъл чрез своето изчезване.

Белият шум на Сирените, в търсене на когото Фридрих Китлер ще организира цяла експедиция, е заместителският симптом на експлозивна истина, пърформанс на изчезване, флашмоб.

Белият шум (онтологическата неопределеност, наслаждението на Реалното, симптомът) е празната причина (empty cause) за преминаващите светове в не-светове.

Защото къде е гръцкият свят като причина за философското ни желание?

Неистовото движение на кораба, произвеждано от гребците на Одисей, осъдени на неподвижност и ступор, диалектиката в застой – и маскираното влечение за ненаситно натрупване, приключения и колонизация на Одисей  с маскирана в него липса на фундиращ принцип.

Влечението колонизира света в не-свят като имитация на прогрес и в опустишителната си страст е безразлично към всички обекти –  дрогирано само от собственото си кръжене и помайване около тях, омайване с негативното, с белия шум.

Това е първият разказ за капиталистическа акумулация и акумулирано принадено наслаждение (surplus-jouissance) и последният, от който е невъзможно да се изплъзнем,  гребци и  набеден водач, клонинги на Реалното, еднакво заблудени от носталгия по роден дом (nostos) пленници на корелата.

Но само Реалното е нещото без/извън принцип и корелат, изначалната контингентност, която винаги се завръща в  своето място.

DAS SCHWEIGEN DER SIRENEN

(МЪЛЧАНИЕТО НА СИРЕНИТЕ)

И ще ни срещнат Сирените с мълчание,

Но как да го приемем със затапени уши

С неясната обект-причина на желания

И  поетически прилепчиви души?

Не се е пяло никога в дома на Битието

И никой тук не ни е позовал.

Нерелигиозно и бездънно е над нас небето

Сред неподвижни вселени от печал.

Не  ще оставим разкази на епос внятен,

Пристанище не ни е никой бряг томим.

Не се надяваме в часа превратен

Обратно мъртвите да възкресим.

Не пеят птици в цветните градини

И няма да превземем високия превал.

От глухота умишлена направо ще се сринем

Към бездната на абсолютния провал.

И в самоотнесеност на негативи

Заклещени гребците и водач

Край тях Сирените на несъзнавани мотиви

И на принаденото наслаждение мълчат.

От себе си да извлечеш  константа

Сред хаоса на бедстващи звезди

И с ключ за суверенните пространства

Блуждае корабът сред ничии води.

Това е хитростта на чезнещия разум

Под знака на неразпоредим битиен зов.

Не-световете да превръщат във фантазъм

Чеда на далнините с отказана любов.

Съзират ли гребците долу в трюма

Сирените на пролетарските гребла?

На мачтата привързан някой се преструва

На капитан aнализант със  заслепени сетива.

Загиващ гръцки свят ще се разсее

В примамката вменявана на външен звук.

И никога Сирените не запеят

За никой Одисей или за някой друг.

1997 – 2022 г.

БЛЪФОВЕ И ДЕБИЛНОСТ

Психоанализата ни казва, че ролята на фетиша е да прикрива липса. По-точно, фетишът е стражата, която патрулира липсата на основи, и върху отричането и дезавуирането на  тази липса (на основи) се гради социалното. по-точно липсата на социална връзка. Следователно капиталистическото отношение е създадено чрез несъзнателното нормализиране на фетишизма  на стойността (value-fetishism). Този фетишизъм в капиталистическите общества не е симптом на патология, а по-скоро признак на голямо здраве (здраво производство, здрава размяна, здраво потребление и т.н.), тоест перверзно заздравяване на автоимунна болест към смъртта.

 Ето защо се казва от Адорно, че при  капитализма всичко е нормално, освен самия капитализъм.

Суверенната фикция не подлежи на фундиране и дефиниране, тоест тя е възможна само като геополитически фетиш – Трети Райх, евразийска империя, неолиберален глобализъм.

Агресията на Путин разфетишизира суверенната фикция, всъщност я денатурализира, показвайки  неестествения й характер, мнимите претенции за нейната неприкосновеност – Украйна не заслужава тази фикция, тя е неясен конгломерат, територия, а не държава. И България в същия безпардонен стил, нали няма такава държава, каквото е оригиналното наименование на една от водещите й сили в момента, която утре ще е неводеща.

От друга страна Путин сервира собствения си геополитически фетиш, придружен с фантазмите  на такива като Илин и Дугин, смятани за легитимиращ протокол на загадъчната руска душа, славянското име за несъзнавано.

Както неолиберализмът е приватизиран кейнсианизъм, така путинизмът в действие е приватизация на суверенната фикция, нещо, за което глобалният капитал само можеше да мечтае. Докато имперската му фикция се излива в истерия, другите са предупредени да стоят отстрани, ако не искат да ги залее всемирен потоп, наистина грозна гледка като съдба не само на българския опортюнизъм в другия фантазъм за деколонизиране.

Суверенната фикция и капиталът (когото Кафка наричаше условие за света и за душата) са участници в едно и също престъпление като фантазмени формации, конституиращи модерния блъф за универсалност. Зад тях лъсва фетишът като скрита истина за тяхната неконзистентност.

Иначе, да, всичко изглежда нормално в една реалност на не-всичко, където тътенът на Реалното бива заглушаван от телеологични разкази за триумфи като провал и провали като триумфи, или както се е изразявал Хегел, от нищото през нищото към нищото.