Demons Get Out!

На равнището на желанията – социално дистанциране.

На равнището на влеченията – корупционно свлачище.

Но корупцията е с характеристика на онтологически аргумент.

Падението е условие за земен живот и смърт, натрапено на Адам и Ева, превръщайки ги в първия когнитариат.

Желанията са положени върху липсата, докато влеченията кръжат около загубата на нещо, което никога не е било притежавано, може би райската градина Еден.

Но нека погледнем тривиално на нещата.

На равнището на желанието гражданите търкат хазартни талончета за един милиард годишно. На равнището на влеченията сега те търкат жълтите павета в триъгълника на властта.

Ако не мога да разруша света, ще го поставя в скоби.

Политически активизъм като симулирана пасивност на смърт в живота и живот в смъртта.

Натраплавото повторение не закъснява да се прояви в монотонното пропускане на целта. Разобсебването на обсебените в нови встрастявания, въплъщение и развъплъщение на Todestrieb.

Човешките отношения се градят на неразпознаване и масовата истерия на споделени нелоялности се изстрелва в лесни мишени, без да накърни прозопопеята на виновния свят. Протестите донякъде са като бедствието на Бланшо – променят всичко, оставяйки всичко непокътнато.

Трийсет години протести – и нищо, освен летящи павета в заскобения свят.

Две хиляди години и нито един нов бог.

Човекът е периодическо същество, протестите – също.

Все същата разплакана девойка, която целува предпазния шлем на полицая.Все същия постер – не съм платен, мразя ви безплатно (за психоанализата това означава обратното и обратното на обратното).

Все същите акселерирани възмущения през мегафон, по-скоро разговор между два грамофона, както в разказ на Кафка.

Протестите, както симптомите, идват от бъдещето и размножават вирусните си модификации в пандемия на булеанова алгебра

.Волунтаризмът е немислим извън обезопасен кордон, полицейски, санитарен, или пословичния намордник на финансов борд.

Безплатно ли мразят правдолюбците, след като капиталът не допуска нищо друго, освен наемния труд, надницата като единствено препитание и начин на живот?

Или оня тъп афоризъм, че ако не си в менюто, значи си под масата – това са мъдростите на канибалския капитал.

Във времена на there is no alternative (TINA) да се разчита на превратни моменти е със същата схема на виц.

Надянали медицинско-политически маски, те изглеждат евтина реплика на банкови обирджии.

И затова все същия стерилен и евтин ритуал на жертвопринасяне, където единствената жертва е ритуалът.

Все същите попържни, инвективи, хейтове срещу врага с многопартиен билет.

Още Русо е забелязал, че хората не искат да бъдат, а да изглеждат, перверзна хелио-мания в нищото на смъртта.

Все същото скоростно угояване на сапиенс-форми в един и същ винтидж дебил.

И как акселератският капитализъм няма да изглежда като най-естественото нещо на света. Все същият пренаселен Созопол, разяждан от морски и литературен планктон.

Ние вярваме, че е възможно да се съгласуват правата на камъните с правата на хората (Мария Шантелот) – това пише на табелата пред възстановената южна крепостна стена на Созопол.

Сега на жълтите павета това звучи като подигравка.

Протестите, флаш-мобове с вяла изобретателност в каскади на историцистки бестиарий, сякаш се канят да влязат в историята, която е друг подвижен гроб.

Сякаш фейсбук се е изринал на мегдана, аналогово и виртуално омешаване в дизюнктивен синтез, докато не го обърнат на право хоро.

Сякаш се провеждат пленери по творческо писане на открито, всеки се стреми да върже искейпистките линии на фльонга в знаменит афоризъм, ако не собствен, тогава цитат.

Дори самоожесточението им на „жълти жилетки” е мизерен цитат от приют за бездомни кучета.

Популистката гъзария винаги е имала проблем с аналната си фиксация, както маниашкият капитал в оцепенението на погълнат мъртъв труд.

Лаксативът на протестите е удобен за всички, клоаката трябва да бъде източена за следващите лайна в ангелски съпровод на невинни претенции.

С какъв дрескод са били Адам и Ева преди да ги прогонят от Рая?

Защо Падението-корупция-Verfall-Fall е условие за смъртността им?

Защо корупцията е травматичното наслаждение на въвлечените в смъртта?

Фиговият лист на лицемерие е дрескод на разкодираното влечение към смъртта.

Флашмобовете и протестите са носталгия по голата Дева на революцията, която както лаканианската жена не съществува.

Труд и капитал в извратено брачно съжителство разрязват сватбената си торта, за да изскочи платена стриптизьорка оттам.

Cutting-together-apart. Суперпозициониране на шантав квантов свят от светове.

Вие протестирате, ние работим, както казва нашенското момче, което много работи, но и много краде.

В мобилния гроб на историята няма друг вариант.

Това, което наричат задкулисие, е обсцьонната подплънка на всяка власт.

И нито дума за системното насилие на неолибералния ред, който няма как да бъде разтурен с евтини номера. Те просто искат каишката да бъде удължена.

Капиталът е едно нищо във фундаменталната фантазия за кражба на чуждо наслаждение. Само че Маркс не се е занимавал с изследване на кражби, а със схемата на абстрактна стойност без цена, стойност възможна само като обект на класови отношения и класова борба.

Но може би има промяна в спинозистката субстанция на супер-позициониране.

Може би това са новите множества в колективен крауд-сорсинг, мечтата на Антонио Негри и Агамбен, задаващите се общности извън диктатурата на предикати.

Както проповядвал свети Павел, няма значение дали си евреин, обрязан, мъж или жена, всички сме воини на Христа.

Истинският флашмоб е непредикативен, генеричен, в това е смисълът да се събличат голи, но генеричните множества на недоминация са моментен стриптийз, размината среща между Артемида и Актеон, между революционната Дева и мафиотските супервайзъри. Днешните политики са практикуване на садо-мазо игри. Мафията иска да свали правителството на мафията.

Всеки протест е комунистическа опасност, опит за държавен преврат на одържавената мафия и мафиотизираната държавност.

Демокрация на неконзистентни множества, където всяка тоталност е фалшива – наистина ли?

Както тоталитаризмът в спекулативно единство с държавата я обезсмисляше, подчинявайки я на партийната си вирилност, днес това не върши ли същото мафията?

Либералните политики в спекулативно единство с фашизираното задкулисие продължават да генерират мутренски дрескод, с който уж са приключили, както във вица за канибалите – приключихме с канибализма, вчера изядохме последния канибал.

Приключихме с мутрите, вчера подложихме последната мутра на фотошоп.

Политики на садо-мазо игри, просто защото при капитализма и трудът, и законите са порнография. Или както заповядва плеймейтката-доминатрикс: лятото ще настъпи, когато кажа аз.

Ние фланьорстваме в подвижния гроб на историята със спектакуларни флашмобове на неоткровение.

Тайните агенти се превръщат в революционери, революционерите – в тайни агенти.

Престъпниците актуват закони.Негодниците пледират достойнство. Бедните износват дрипите на своя ресентимент.

Бесни сме, казват те, и се изправят пред собствените си бесове.

Възмутени – от самото си възмущение. В политики на панаирджийско стрелбище профукват мишени вместо цел.

В йерархията на утешителни награди и тлъстия пай постмодернистите питат – кой разказ ще предпочетеш, сякаш става въпрос за анален сърбеж.

Предпочитам непредпочитанието на Бартълби, издигнато в предикат, Окупирай Уолстрийт, постави в скоби вулгарната цел.

Няма друга игра, освен да се включиш в играта, дори когато поставиш в скоби играта на Бартълби и Маларме.

И негодниците ликуват – протестърите се компрометират в несуверенен жест.

Хвърляли бомбички? Но единствената експлозия е заложена още в Библията, суверенността е едно нищо без запален фитил.

Протестиращите винаги имат право, но да възлагаш надежди на младите е консерватизъм, тяхната едипо-фобия само може да забавлява. Те са същите флашмоб-гробници на протектирана пустота, както мъртвите везикули моделират мозъците на живите мъртъвци.

Хелио-мания, холограми и селфита на виртуален принт в анимиране и деанимиране, наричано условно живот в постоянно себеотрицание на неусмъртим автомат.

В прицелването без цел силата на фалшивото е другото име за трансферентни отношения на йерархия и подчинение и извличане на принадено наслаждение от либидото-капитал. Гордеем се, че не сме животни, само защото човекът, това неопределено животно, е свикало всичката животинскост във въобразения си интериор.

Някога протестите бяха гладни, сега са гладнишки игри на глада за стероидни ММА бойци и импланираните им гаджета Барби.

Светци на влечението ли, друг път.

Влечението е вертиго на безразлична хидравлика за разсейване на интензивности. Недостижим атрактор на неатрактивни клонинги в пустинята на Реалното, на конверти в перверзна рекурсивност, край и отново, Финеган.

Някога страданията бяха аналогови на голи тела с вплетена концлагеристка тел.

Дигитално окабеленият разум днес е новата парадигма на концептуален затвор, но на кого му пука.

Бедствието няма грижа за нас, нито пък ние за него.

Протестиращите, в цезаризма на виртуална смърт, този път ще стигнат докрай, до самия край на носа си, носове на билатерални лица.

Ако бе възможно да се спуснем до равнището на това морбидно влечение, нямаше да е по-различно от слизането на Орфей в ада, винаги вече мъртъв в Евридика, или преизподнята на другата смърт от Йоановите Откровения, преработена от Августин и още по-учения Аквина, наказанието на другата смърт в преизподнята като основа на християнския ресентимент, до днешното превъртане на дискурсивни стрелки, влечението като жалък метапсихологически концепт в стила на Фройд, нали?

От тоталитарния невротизъм на репресираното желание до истерията на либидинална (поли)морфност и политическо хамелеонство – и само первертите знаят как да асистират наслаждението на Другия, дори когато се опитват да го вгорчат.

Елитите винаги са били перверзни, докато средните съсловия се препитават с вулгарност на психотична основа.

Cutting-together-apart.

Що не си таковате заедно чупката (в неправилен превод за елитарния вкус).

Вътрешното разцепление на субекта се пренася върху билатералните им лица.

Ние страдаме от хелио-мания, докато в слънчевия си арест сепарираме екскрементите на нощта.

Чисто е единствено отношението към смъртта.

Същества с билатерални лица и внушение за проектирана цел в постоянно пропускане на целта, докато се целим в изобилни мишени; травматичната среща с нищото на смъртта трябва да бъде постоянно пропускана, само това монотонно кръжене като повторение встрани от целта.

Толкова билатерални мишени и нито една еднозначна цел. Целта отхвърля лингвистичната форма във вентрилоквизма на един друг език, една друга смърт.Измирането не изчерпва смъртта.

Отменихме ритуала на жертвоприношение, вчера отсякохме главата на последния крал. Отменихме комунистическото минало, вчера лустросахме последния комунист.

Добре дошли в пустинята на пост-мутренската държава!

Но има малък проблем. В постигане на целта целите се самоунищожават, както работникът в битка с капитала фактически цели собственото си премахване.

Здравей и сбогом на жаждата за анихилация в порочния кръг на влечението към смъртта. Билатералните вторачени в революцията, която днес е възможна само като контра-революция. Вторачени в сиянието на справедлив полис като а-полисен, божие царство на земята като безбожно и т. н.

Злото в окото на прицелващите се в злото рикошира с онтологичен откат.

Когато бедните се откажат от класовата борба, тогава бесовете ще се заемат с това.

Хората се чувствали измамени. Но нали и измамниците се оплакват от същото. И нито дума за социопатията на перверзни желания.

Само влечението никога не губи ключовете си. Ето защо полицаят задава толкова солиден въпрос на бабката, тръгнала на протеста: Гробище, ти накъде?Но всъщност това е разговор между две гробища.

Встрастяване в мишени, за да се избегне целта – колко лесно!

Но може би целта е велика конституция, само за да се стигне до парадокса на Русо – как да се напише конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? И тогава писарите ще трябва да дойдат от бъдещето, същото бъдеще, което си обещават през цялото неотминаващо минало, насадени върху трупното и ентропийно равенство в хидравликата на влечението към смъртта.

Само политическа власт, произтичаща от народната воля, може да формира народната воля на първо място.

Карл Шмит също се обръща към парадокса на демократичното фундиране, както е очертан в Общественият договор на Русо:

За да оцени един възникващ народ здравите максими на политиката и за да следва фундаменталните правила на държавност, последицата трябва да се превърне в причина. Социалният дух, който би трябвало да е резултат на институцията, би трябвало да преобладава във фундирането на самата тази институция. И хората би трябвало да предхождат законите, в каквито биха се превърнали посредством самите тези закони.

Това се казва да поставиш каруцата пред коня, но фолк-психологията и нейните хари потър-социолози припознават само драйвърите на глупостта, докато прореждат екзит полове с игрите на щастие.

В темпоралните лупинги на бъдеще предварително време колко лесно да вмъкнеш дежурното броене на ротния старшина.

В кризата на наследяване като наследяване на криза гадаят генеалогическия елиминативизъм по черната жлъчка на възроден народ. Истинската история на неоткровение обаче е на депортираните без екзит.

Могат ли да пишат subaltern-копистите на Бартълби? Докато прогонват тираничната цензура, пропускат изолационизма на самото писане, алфавитната му импотентност като празник на буквите.

Субалтерните кобурги-киборги-комуняги-юпита-копелдаци могат да пишат само крепостни актове и транзакции в една интранзитивна псевдо-история с липсваща причина и цел. Писането като другото име на влечението към смъртта – това искат да забравят те. Писането на идиотизми – така разбират силата на фалшивото.

Развъждането на нови конституции-хора-юридическа скот би накарало нацистката евгеника и соцреализмът да потънат в земята от срам.

Но има малък проблем. Първо трябва да се прогонят бесовете. От човека в свинете отново в човека – другото име за влечението към смъртта. Екзорсизмът като другото име на жаждата за анихилация на свинечовеци, и разликата между промишленото агро-фермерство и нацистките лагери на смъртта е изличена, поне за такива като Хайдегер, мерцедесът на германския Geist.

Сега го правят с водни помпи, щадящи полицейски тактики или опаковане в медийни екскременти, какъв прогрес.

Данъците и смъртта, забравихте ли, и корупцията като дизайн на Dasein, която няма как да изчерпи тлеещия инфинитив на безкрайна тлееща корумпираност на човешкия род, както умирането не приключва смъртта.

Съдбата на крайността като повторение на влечението към смъртта, на вечно спящ Финеганю, проспивайки историческата съдба на спящия българин, един и същ зловещ сън, където дори бдението на Финеган, на нощните плажове, е безсилно…

Буда спи, кой Буда все пак? Прозвища и руини, реликти на мъртвешки свят, страдащ от хелио-мания, докато пишем със сенките на нощта.

Остава народът като последна пропусната цел. Този мениджър на биологическо семе и неговата дистрибуция в нощната похот на демографски подем. Нали чухте записа на един политик – само кур оправя тези неща. Биофилията като фалшив проблем, народът като предикат на държавата в некротична опаковка и либидален лубрикант. Синтетиката на народа, морфирала в полимери и силициев чип. Нали чухте съвета на постмодерния цар – сменете си чипа!

Ние сме плейбек на силициеви чипове, както царете – плейбек на генеалогически идиотизъм.

Или претенцията на постмодерния политик – връщаме справедливото неравенство – при което, ако можеше да го чуе Сократ, пак щеше да посегне към бучиниша.

Отечество, царство, република, и малко мутренски макияж – нали до това се свежда импотентният лифтинг на протестното опиянение, поредното пиянство на един пореден народ.

Но остава Законът. Законът, който се полага единствено в собствената си трансгресия, и тук прекрасно знаят и практикуват това, нищо че не са чели Кант и Фихте (не бих те ебал и не бихте, както е в безсмъртния стих анжамбман), те знаят как да се ебават на дребно и да разпердушинват закони, докато са замръзнали vor dem Gezetz.

Франц Кафка е пролетарски писател, той е казал, че капитализмът е условие на душата за трансгресивни негодници, спазващи правила.

Текучествени дифузни групи, временни автономни зони, и острови на омерзение в омерзителен архипелаг-гулаг.

Синове на пустотата, от какво се оплаквате? кой е вашия регион?

Изтръгнат от човешкото условие, артистът се превръща в странник, населяващ една чужда вселена: Аз скитам сам по Земята и Земята е оголена, пуста; през безкрайната пустота обезвъплътеният глобус… отплува (Льоконт дьо Лил).

Казано е преди епохата на дълбоки екологии, но тук те говорят със сталински детерминизъм как да се превърнем в нормална държава като на Запад, псовисващи балкански псета, плачещи чакали в покрайнините на селото, за да се отправят на гурбет при чуждия капитал.

И се надяват, че една девствена Конституция ще ги свика в чистата идентичност на нов Аушвиц-Освиенцим, в чисто отношение към смъртта.

Младите хора чоплят симптома си на невинност и го угояват в sinthome, светци на превратно Просвещение без Lichtung в отсвета на катастрофични звезди в dеs-aster, те са бъдещите офис-мениджъри на дигиталния Аушвиц.

Велика конституция, Велика Харта ли? Magna Carta е подписана между английските барони и крал Джон в Ръни мийд през 1215. Всъщност се касае за две Харти – Харта на свободите или Велика Харта и Харта на горите.Първата признава основни свободи на англичаните, включително habeas corpus, съдебен процес и наследяване (при вдовици), забранява изтезанията, дава свобода на търговски пътешествия, край на контрабандата на добитък.

Втората Харта включва възстановяване на правата на гората, протекционизъм на нормален достъп до пасища, камъни, дърва, гориво, храни, мед, ядки, гъби, билки и плодове. С други думи, Втората Харта защитава the commons, правата на материално препитание на хората, като осигурява свободен достъп до всички тези неща, смятани като гори.

Ако първата Харта многократно е отправна точка във визиите за народен суверенитет, справедливост и еманципация, втората Харта на commons, харта на гората, е пропускана, забравяна или игнорирана.

Именно, втората Харта на common-ализъм, която удобно бъркат с исторически сложилата се форма на комунизъм, за да изхвърлят и бебето от коритото заедно с мръсната пяна.

Полето на общото днес е поле на частнособственическа истерия, на реституции, на заграждане, заменки, корпоративна алчност, иманярство, бракониерство, контрабандни канали и трафик. Тази примитивна акумулация не е български феномен, а глобален – на локализиращи метастази.

Дали все още можем да говорим за обществен договор и в какви форми? Едно прогресивно ограничаване на социалното, при това с легална юрисдикция, от една страна, и с комерсиални отношения на частна размяна посредством пазара, от друга. Това е билатеризмът на обществения договор между билатерални мутри и бесове, за които наивно се допуска, че могат да бъдат прогонени.Тези дублирани сили на държавни и пазарни закони задушават споделяните жизнени светове на обикновените хора, атомизират индивидите и ги отчуждават от земята и нейните продукти, които би трябвало да са споделяни общо.

Днес всичко е капитализъм във все по-уродливите форми на легална частна собственост – дори и камъните, и билките, и горите, и всичко останало, прокарано през формата на стойността.

Формата на стойност, този надзирател пред портала на влечението към смъртта, превръща света в концептуален затвор.

Само че става въпрос за инфлуенсърите на дискурсивната слепота, нека ги изброим:

Милитаризъм (бойната машина на Дельоз).Спектакълът на Ги Дебор – културен империализъм.Биополитиките – не на геноцид, а на глобален омницид, пред който Аушвиц ще изглежда детска игра.

Това са не само трите основни прехващачи на принадена стойност, на социална рента и богатство, но и основните фактори за радикално прекрояване намодерността.

Фрустрираните желания на българина обаче имат друг адресат. Те пак се целят в сватбарски мишени на разваления годеж с капитала.

Мутренските влечения на бесове и демони се отмятат като анахронизъм, рецидив. И съчиняват одиозен исторически разказ за неуязвима България върху безорганното тяло на смъртта.

Истината обаче е билатерална като сдвоените им лица.

Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.

Вместо множества композирани от сингулярности в полето на общото – хибридни пара-военни формирования и сингулярни терористи по всички краища на света. Вместо щастливи срещи в креативен крауд-сорсинг – мафиотски връзки и картели с пъстро международно лого.

Билатералните искат унилатерална конституция и като землемери на Кафка уточняват – малко вдясно от центъра, малко вляво, тука има, тука нема, а центърът е кафкиански Замък от запуснати хаотични пристройки.

Докато все още оплакват тоталитарните опустошения, дори не забелязват уродливата асиметрия на собственическата си опустошителна маниакалност.

Ние сме в празното място между две бедствия. Може би в епифизата на закърнялото трето око.

Атаката срещу полето на общото е двойно лишаване в материален и политически план. Ние губим и правата, и гората си. И това се случва точно в момента, когато натикват в ръцете ни документи за собственост и изборни бюлетини. Реституцията е деституция. Правата са обезправяване.

Днес всички се борят за правото на права върху зачеркнатия терен на общото, върху изличената изначална суверенност. Хелио-манията е положена върху мраковете на нощта. Законът се разповива в трансгресията си на юридическо гурме.

В конкуренцията между двете големи системи на остойностяване и норми, между двете велики Харти на стоката и общото благосъстояние, едната Харта е отпаднала още в мига на сключения обществен договор.

Ето защо стоката е единица мярка за социална шизофрения за такива като Маркс.

А общото благосъстояние, commonwealth? То не е само физическото благо на гората, не е само общ брутен продукт, а съдружество, Gemeinwesen.

Конституцията няма да достави нито съдружество, още по-малко идентичност.

Аушвиц потвърди философемата за чиста идентичност като смърт (Адорно).

Бунтът е езикът на нечутите, но протестите са чуваемост без глас.

Протестите като либерално възражение в рамките на демократичен стандарт само усилват това, на което противостоят – подновено статукво като ред без справедливост. Те деактивират езика на бунта и на революцията в импотентен вентрилоквизъм.

Либералната демокрация е нашия враг, този капитало-парламентаризъм, както го нарича Бадиу. Невидимият враг зад изнежени цветни мишени, докато билатералните изкупват историческия си далтонизъм.

Обществото на спектакъла може да сведе всеки протест до пасивно консумиран образ.

Спектакълът е фетишизъм на капиталистически отношения, цинично отрицание на некапиталистически начин на живот.

Дори поетите на нищото, както ги наричаше Сартр, не избягват подозрението, че са подведени от счетоводния алгоритъм на буржоазна мерзост.

Революциите са невидими и неразличими, както Отсъстващото в звездния пасианс над нас, върху което налагаме антропоморфна цедка. По-банално, те са отсъстващото червено мастило, както в оня виц за изпратения на каторга в Гулаг, уговорил се за нормалните неща да пише със синьо мастило, а за нередните с червено, и в първото си писмо той пише в синьо, че всичко е окей, хората са щастливи, магазините са пълни и единственото, което липсва, е червено мастило.

С какво мастило Капиталът на мъртвия труд, автентичната некрофилия на капитала, ще легитимира анорексичната Конституция на живите мъртви, не е трудно да се отгатне. Капиталът – този велик мастурбатор срещу порно-видеото на мъртвия труд, както маркиз дьо Сад е мастурбирал срещу купища златни лири-стерлинги, фундаменталната фантазия на света, това самозадлъжняване на бог и държавата, кредото на кредита, на публичния кредит като държавни дългове в частни ръце, когато парите приемат голо подобие на капитал и на свръхпродуктивен капиталов дълг, колкото по-голям, толкова по-малък, също като Алиса, която не смогва да настигне растежа си, винаги по-малка от лихвата на растежа, в крайна сметка произходът на капитала като анална мистерия.И тогава слънчевите ануси ще изригнат задружно, enjoy!

КОНВЕРГЕНЦИЯ

Капиталът е влечение към смъртта пар екселанс. Трансгресия от умерена полезност на производство (какъвто беше социализмът) към неусмъртим възвишен излишък на принадена стойност (какъво не беше социализмът).
Волята и желанието се издават като жажда за анихилация, геноцид (какъвто винаги ще бъде фашизмът), нищо че наглед кипи нездравословен цъфтеж, растеж на производство (това Кейнс го е преписал от учебниците по физика).
Капитализмът е болест към смъртта, рицарят на вярата е деградирал до мирмидонска стража на корупцията и смъртта.
Корупцията е онтологическо загниване, реципрочно на човешката тленност като арест на соларна енергия за прахосване и износване в боклук и руини.
Нищото на смъртта фундира свободата към смърт, която Хайдегер ще нарече знаменито въможност на една невъзможност. Изглежда засукано, други ще го преобърнат в невъзможност на една възможност, но става въпрос за едно и също, за някакво неопределено благо като обект на рационализирано желание, по-късно ще го нарекат воля, икономистите ще го заместят с преференция, а по-идеологически освободените ще говорят за избор.
Но след като сме избрали абстрактната машина на капитализма с нейните некро-политики, за какво могат да пледират днешните протести – за невинен капитализъм ли, за рационализираната ненормалност на влечението към смъртта под формата на принадена стойност и принадено наслаждение? Защото тези неша се харчат заедно, простолюдието знае, че гнилият капитализъм е сладка работа. И докато плебсът се угощаваше с плодовете на капиталистическия фолклор, други направо строшиха дървото.

Това ли е вашето капиталистическо благо, на което ученият университетски дискурс придава благовидна форма? В желанието се монтира деспотично означаващо като спирачка и резервация в расата на Едип, в расата на смъртта.
Но смъртта е нерезервирана, тя няма адвокати.
Смъртта е реалността на невъзможното, правейки от всички нас фикции и само във фикцията ние се сепарираме от смъртта (Ник Ланд).

Парадоксът се състои в това, че в своята некрофилия капитализмът страстно се нуждае от всичко ювенилно, включително протестите на младежта.

На антропологическата вулгарност й се привижда, че са дошли нови поколения, по-усъвършенствани мирмидонци, вероятно киборги, пред портала на ада и на смъртта.
Само че те нямат избор, а само оферти от същата черна книга на капитализма. И какво ще извадят оттам? Същото, както от черната книга на комунизма. А до черната книга на психоанализата българският идиотизъм все още не е стигнал дотам.
Пред тези нови акционери и активисти на хуманни дела произведенията на един Ницше изглеждат като аборт.
И тук ревниво следят да не би някой да предаде протестите, да ги абортира.
Но по-добре аборт, отколкото недоносчета.
Бартълби писарят е радикален аборт на капиталистическото желание.
Анти-хуманният свят може да бъде сразен само с анти-хуманен жест.

 

ДОКАТО НАБЛЮДАВАЩИЯТ ОФИЦЕР СПЕШЕ

Влечението към смъртта въплъщава енергията на повторението.
Целта на това абстрактно влечение е постоянно пропускане на целта, оттам и травматичното наслаждение, този протагонист на истината.
Влечение като чиста негативност или радикална крайност, априорно условие – тази tabula rasa на всички фантазии, която разчиства основата за всеки истински етически или политически акт. Има ли обаче такъв акт?
Всяка нормалност е вторична нормализация на това изначално разместване на влечението към смъртта. Само чрез стресиращия опит за върховната пустота на всеки позитивен ред на нормалност се отваря пространство за събитие.
Светът е обърнатото лице на един ад, нещо като остров Санторини, кацнал върху вулканичен разлом.
Но ние сме забравили, че сме войници на космоса, всячески се стараем да забравим бога на забравата.
Страда Йов, защото му е отнето всичко, но страда и Проповедника на Соломон поради твърде многото дадено.
Периодическите кризи и сътресения са болестни симптоми, но и ускорена симплификация на една много по-дълбока травма, твърде древна при това.
Днешните протести дистрибутират енергията на безславни реминисценции в тяхното раз-архивиране на разсеяни хетерогенности.
Модерната държава трябва да защитава както субективните права и избори, базирани на собствена индивидуална воля и частна собственост, така и идеята за социална справедливост, което само по себе си е парадокс.
Държавата е вътрешно разцепена между легалност и не-легалност, но така раздвоени са и самите индивиди.
Модерната визия за законност включва незаконното, законите са едновременно валидни и невалидни.
Днес не се управлява чрез подчинение, а като се вземат под внимание субективните права, които са вътрешно раздвоени, това е управляемостта на модела Фуко – защо?
Формата на субективни права е насочена срещу самата себе си, една форма анулира това, което е създала друга, при това на същия принцип, субективно самоволение. Субектът на собствена воля се превръща в обект на безкрайна управленска активност, в която трябва да бъдат съчинявани все нови и нови права, за да премахнат ефектите, вредни за свободата, на други по-стари права.
Това е логиката на буржоазната governmentality по Фуко. Понеже това е управление чрез права, то управлява субектите, като усилва свободата им. Свободата на собствена воля прави субекта управляем, той не е оттеглен от управление, а във висша степен изложен пред него като субект, който съществува чрез управление.
И резултатът е противоречив както за управляващите, така и за управляемите носители на права.
Кой кого управлява – това ли е истината за протестите?
Истината е, че точно властимащите са с орязани граждански права.
Правата в модерния смисъл са контра-права, права на протестиращи и контра-протестиращи, плажуващи и контра-плажуващи, както видяхме на плажа Росенец.
Нещо се е променило във визиите за управление, политики и правосъдие, и ние не сме способни да го схванем, освен несъзнавано, несъзнаваното като нереализирана интелигентност.
Ние залагаме повече на несъзнаваното, отколкото на интелигентност, чието друго име е страст по невежество.
Това управление е корумпирано и авторитарно – но тези предикати само затлачват един по начало сгрешен модел, тоест липса на такъв.
Демокрацията е аморфна, единствения политически режим, който съзнателно се опълчва срещу своя евентуален фундамент, приемайки го за заплаха.
Демокрацията открито признава идиотския си транзитивизъм – избори на всеки четири години, въртележка на властовите идиоти.
Слугинажът като антропологическа истина за човешкия вид няма да бъде премахнат така, но може да се приведе в поносим вид.
Днес се управлява чрез неуправление, постига се стабилност чрез нестабилност, законност чрез съобразяване с гражданските права като легално защитени частни интереси на универсализирана себичност, тоест незаконност.
Всяко генерализиране на права и закони води до импотентно овъншняване, което прикрива нереализирания им вътрешен антагонизъм.
Това се видя с джиросването на акциите на футболния отбор Левски. В закона имало пропуск. Не, напротив, самият закон е легализиране на пропуски, случаен набор от цитати на собствената си разцепена структура и трансгресия.
Права имат и тези, които не обитават в правото, дори в повече права от правоверните блюстители на закона. Престараването на едните е компенсирано със свръх-имунитет на другите.
Имаш правото да участваш, но и правото ти на неучастие трябва да бъде взето под внимание, съобразено (considered).
Кой ще арбитрира? Всички символни авторитети днес са в упадък; частните желания, интереси, воли, претенции, самоограничавайки се едни други, не извеждат до общ хоризонт.
Демокрацията е аморфна по начало, където аморфното изисква аморфност, политиките и правните пледоарии са неопределени и демагогски.
Френската революция отпуши идеята за равенство и еднакви права, за да бъде всичко това опошлено в ресентимента на дребните съсловия и в идеологизираните аспирации на самовстрастяващи се фашизми и тоталитаризми.
Тоталитаризмът е равенство без свобода.
Либерализмът е свобода без равенство.
Тоталитаризмът е трибунал, либерализмът – кастинг.
Тези аксиоми са като щипки на омар, произвеждащи вътрешно разцепени индивиди, агенти на дифузни текучествени групи, заместили синтетиката на предишните аналогови класи.

Свобода и равенство репрезентират това, което Адорно наричаше “контекст на свобода”.  Апелира се към тях, без да се разпознае, че принадлежат към сферата на циркулация, снабдяването с дребнобуржоазни блага, а не към антагонизма на труд и капитал, в което и се състои вътрешната връзка между свобода и несвобода в модерните общества.

И тогава какви политики, след като марксистката “база” е отречена като остаряла?

И досега не се схваща, че либерална демокрация е оксиморон. Норберто Бобио е цитиран да твърди, че борбата между либерализъм и демокрация е борба между хегемонията на  свободата над равенството, от една страна,  и на равенство над свобода, от друга.

Свобода и равенство са антитетични стойности, в смисъл че никое от тях може да бъде напълно реализирано, освен с цената на другото. Либералното laissez-faire общество е неизбежно неегалитарно и егалитарното общество е неизбежно нелиберално

Има само една форма на равенство – равенство в правото на свобода, – не само съвместима, но и изискуема от самия либерализъм

Проблемът пред хибрида либерална демокрация е фактът, че тъкмо защото  имаш право на равенство не означава, че имаш ресурса да се наслаждаваш на конкретно упражняване на това право, и тази празнина трябва да се запълни с процедурно тяло от правила.

Постоянно сменящите се демократични процедури, понякога плод на искрени усилия да се придаде мощ на социалното тяло от тела, усилват подозрението, че това са лицемерни, формални и дефектни мерки, хвърлящи в отчаяние.

Свободата означава гражданство, правото и задължението да участваш директно в политическите решения. Свободата означава интегриране в общността.

И тук пътищата се разделят – либерализмът изисква частника-индивид в изолация, студената калкулация, чистия икономически интерес, който неподкрен от политическа отговорност, се превръща в бедствие

И тук това бедствие се състоя в най-лошия вариант на мафиотска безскрупулност, вулгарност и цинизъм.

Ако актуалните олигарси бъдат неутрализирани, какво ще се промени?

Ако това правителство подаде оставка,  неолибералният модел ще се смени ли, след като вече се е наложил повсеместно по целия свят още от времето на Татчър?

Несъзнаваното недоволство на масите ще реализира ли своята интелигентност?

Още Дельоз знаеше, че фашизмът е процес без цел и обект.  Фашизмът  се провали в морбидното си влечение към смъртта,  но угрозата му не изчезна, по-ужасяваща от призрака на комунизма.

Политиките днес се декорират с фашизиран естетизъм, управляващите поддържат дрескод на артисти, амплоа на смешници, една Мона Лиза с мустаци.
Универсалното неразбирателство е дистрибутивната решетка, която позволява на всеки да се конформира, и това действа много по-ефективно от тоталитарната уравниловка.
Някога те бяха външно съгласни, за да са несъгласни вътрешно в симпатизантско дисидентство, днес е обратното, но ефектът е същият – днес биваме държани в подчинение чрез собственото си неподчинение, управлявани чрез собствената си фриволна неуправляемост.
Опустошението е пълно. Обект-причината на желанията, това илюзорно богатство, agalma, се харчи заедно с пустотата (void, ouden). Сократ е знаел добре това при отношенията си с Алкивиад.
Няма удовлетворени желания, има само желания за желаене.
Универсалното неразбиране позволява на всеки да е съгласен с несъгласието на другите.
Ако можеха да се разбират, хората щяха наистина да са несъгласни, както е в любовта, както е при Сократ с Алкивиад.
Пълната некомуникабелност е благодатна почва за комуникация, от която всеядните медии профитират.
Задачата на държавата е да поддържа поносимо неравенство, като поощрява субективните права, основани на самоинтерес и избор, но с парадоксалния резултат да деполитизира техните носители.
Изолационизмът на големи политики ражда авторитарни чудовища. Обратно, популистките политики доставят фетишистки разцепения субект на безпринципност и корупция.
Какво искат те ли? Морално чисти диктатори или корумпиращ терор на вежливост?
Проблемът е в самата им раздвоеност. Съвместяват социално участие и частен избор като коалиционни партньори на самите себе си и се превръщат в саморазпадащи се коалиции, заради което се самопрезират и проектират това презрение и върху институциите.
Да решаваш екзистенциалните си терзания със социална демагогия е гадно, да заместваш тези терзания с идеологически пълнежи – също.
Днес липсата на идеология е идеология в чист вид, както пледира Жижек.
Ето защо гражданското общество е толкова презирано, защото е носител на един деидеологизиран конфликт на импотентност и пасивност. Ницше ги е презирал, а сега го правят тези, които се смятат за държавници и истински мъжкари, способни да налагат волята си, да създават ценности и закони, докато не се проумее, че става въпрос за други импотентни смешници.
Разбира се, трийсет години те прехвърлят собствените си дефекти върху дефектите на тоталитарния режим, съответно на демокрацията, без да забележат своята зависимост от самоналожените трансферентни отношения на гравитиращи тела.
Е, вече го осъзнаха и мигновено го комерсиализираха в търговия с влияние – кой неповлиян би я изобличил?
Само до корупция и грабежи ли продължава да се свежда всичко? Не станаха ли твърде много оплаквачите на социални тъги и неволи, нещо което се е струвало подозрително още на Пенчо Славейков?
Йов или Соломон? Къде се корени потресната социопатия на човешкото общежитие?
Защо не измислят нещо ново? Няма го робският морал на Ницше, но защо приемат анонимната корпоративна рамка, политико-юридическата машина на държавата, работеща на празен ход, в която призракът на робския морал тържествува?
Корупцията е навсякъде и на всички нива – звучи твърде опортюнистично, нали?
Тогава доведете Сталин или неговите пародии, както се видя при нахлуването на прокурорски екипи в президентството.
Ако ще е половинчато правосъдие, по-добре никакво, както е в света на кафкианските герои.
Щеше да е хубаво светът да е по-добър и стабилен, корумпираната по начало човешка природа да бъде поправена.
Но това е невъзможно и всички го знаят в просветения си фетишизъм.
Протестите са сведени до деполитизиран фитнес. Страхът от радикални решения и промени е толкова повсеместен, че дори не се забелязва.
Това е по-скоро екзорсизъм на зомбирани духове, докато култовото божество на капитала остава непокътнато.
Френската революция отключи гражданско общество като чезнещ посредник на политическото, но това цивилно общество на права и свободи самото е политически конструкт поради скрити себични причини.
Егоистичните волунтаризми се нуждаят от държавна санкция и протекция. Това е парадокс, какъвто е залегнал и в основата на модерната държава – да прави възможно социалното участие, както и да позволява частни индивидуални избори.
Всички са ощетени и всъщност никой не е. Универсалното продължава да се разминава с партикулярното.
Какво ни казва модерният господар?
Аз не експлоатирам директно никого, аз го принуждавам да приеме форма удобна за експлоатиране.
Претенцията ни е да бъдем нормално експлоатирани, след като несъзнаваните корени на труд, език и наслаждение са недостъпни, освен в евтини демагогии.
Оставени на себе си, слугите упражняват собствената си воля (Eigenwillen) фриволно като лакеите на Гогол.
Масите протестират с цел да бъдат избавени от върховна непоносима цел, примерно комунистическата хипотеза. Така работи влечението към смъртта на празен ход, измиране неспособно да изконсумира смъртта.
Вулгарното превъзходство на десните неолиберали репликира виктимизираното изтощение на низшите съсловия.
Само силните ли са в състояние да налагат стойности и ценности? Защо простолюдието е свързвано неизменно с пасивност и безволевост?
Още Дейвид Хюм се е чудил как малцина могат да управляват мнозинството.
Политиките днес запълват с фетиши структурната празнина, конституираща невъзможната истина за себе си.
Липсваща причина ли?
Повече се тревожат за отсъстващи стоки, отколкото за отсъстващия смисъл.
Отдушникът е консуматорската стихия, която всъщност е капан за доброволно самопожертване, фетишистка форма на влечението към смъртта.
Когато липсва класовата борба, нейният заместител са спортът и политиките като спорт в една анонимна корпоративна среда на злобна конкуренция.
Днешните спортисти са корпоративни агенти, днес всички спортуват, treiben Sport, но Trieb е името на влечението.
И наистина протестите дегенерират на фенска база. Фенските маси искат треньора да бъде сменен, но не и играта, защото не познават друга игра, освен тази на капитализъм.
Експлоатацията е нещо повече от извличане на принадена стойност, съответно принадено наслаждение. Експлоатацията разкрива радикалната неконзистентност на липсващата причина, тоест самоотнасящата се негативност на труда, доколкото този труд е поместен в нарешетената структура на несъзнаваното – където ти виждаш Изход, аз виждам празнина.
Смисълът е перфорация на невъзможни истини – където ти виждаш връзка, аз виждам разнищване.
Радикалната неконзистентност на липсващата причина, в случая самоотнасящата се негативност на труда, е поместена в пробитата структура на несъзнаваното.
Дори да не е така, тук третират трудът като благо, което някой ограбва. Реалната експлоатация е предшествана от нещо, някаква безизходица, дала повод на такива като Лиотар да заявят, че ние самите искаме да бъдем експлоатирани, както го желае жената, която не съществува, за да се измъкне от своята аморфност. Твърде цинично, с което Лиотар си е заслужил презрението на левичарите.
Ние се привеждаме в екзистенция чрез експлоатация, неолибералният трик се състои в това да го приемем като самоексплоатация, само-мениджмънт на гадния език на юпитата, които още Дельоз е презирал.
Забравете Аристотел, общото благо и общият интерес не съществуват. Стремежът към щастие е стремеж към вулгарност на дребнобуржоазните съсловия, както много добре е знаел Флобер. Светът днес е на световна дребна буржоазия, свят на унилатерално различие, на еднопосочна вулгарност.
Всеки ден се натъквам на нещастни физиономии като моята и опитът ми подсказва – те са нещастни, не защото са бедни, а защото не са богати.
Да, те са безсилни и изтощени, и веднага услужливо ще им пробутат още права, втора и трета употреба, втора или трета пресност. Права, които виктимизират и обезоръжават, дори за да не помислиш за революционен възкресенски субект, защото, нали, как ще изкарат зимата, как ще изкарат кризата, всичките кризи на капиталистическия свят.
С революциите е приключено, по-добре либерален консенсус на взаимно самоощетяване и саботаж, нали така функционира пазарът – днес държавата е заместена от пазар.
Протестите са вулгарни и без послание, нерефлектирани спазми на влечението към смъртта, обезопасен кондомен фашизъм от сингуляризирани фашизми, шоу, маскарад, процесия на нарцистични селфита.
Властта днес е толкова произволно нещо, че може да бъде оправдавана със същите аргументи, с които я заклеймяват. Представете си това като саморазплитащи се Боромееви възли – където ти виждаш снадки, аз виждам разрив.
Интелигентният дизайн се оказа поредната фетишистка заблуда на модерните общества.
Ако бе по-цинична, властта щеше да каже – но за какво протестирате, вие управлявате и сте управляеми чрез правата си, ние само ви разчистваме терени за тази цел.
Днешните войни, размирици и протести са подли и вулгарни в същия стил, сублимация на корпоративни ценности, налагане на ценности, които никой не е искал.
Колективното несъзнавано е другото име на господарски дискурс.
Общият интерес днес се състои в това да отричат, че имат общ интерес.
Тоталната дума на Маларме е отсъстваща виртуална точка на референция, чистата нереалност и структура, която тегне над нас.
Разбира се, структурите не маршируват по улиците, но те са причината хората да го правят.
Кои структури, след като съдържат неусвоим и неозначен елемент?
Ние първо трябваше да кажем Не на корпоративните структури, макар и децата вече да знаят, че това е невъзможно, защото в един превратен смисъл това е същинският смисъл на технологично обрамчване (Gestell) и окабеляване на мозъци, от които не знаем какво ще произлезе, не го знаят Мъск, Безос, Гейтс, Зукърбърг, за дерибействащите български олигарси да не говорим.
Днес писането е подведено под софтуер като функционален аналог на идеология – ние трябваше да кажем Не на това писане, но всъщност сме се превърнали в негови машинални агенти.
Принцът на Макиавели е заместен с Принц на тълпите и въпросът е за тълпите, а не за принца.
Утопията на Антонио Негри за сингуляризирани множества на колективен крауд-сорсинг, както е при социалните мрежи, бе компрометирана – войната, мафията и тероризмът се пренесоха в мрежите. Продуктивните прото-комунистически множества се оказаха безпомощни под корпоративния гнет. Оставени на себе си, ние сме анонимни фашисти и партизани на автономното.
В съня на Джем, както го описва Андрич, той иска да обитава между свободни и анонимни хора, което за псевдо-етническия Доган би било кошмар. Докато наблюдаващият му офицер спи, този анти-Джем отглежда домати.
А какво за останалите заложници на суверенното, докато се надцакват с евтини номера и с лакейско презрение един към друг?
Или светът ще постигне суверенност без узурпация, или ще си остане все същото царство на Злото.
Тоталитарната команда е разпознаваема и когато бе отменена, правният мир рухна, тъй като не познаваше друго начало. Законите бяха деконструирани и оплетени в разнопосочни сигнали.
Либералният флирт със законите ни излезе през носа – можеш да съдиш всекиго без да осъдиш никого.
Социалното и политическото бяха умишлено разграничени под предлог създаване на цивилно общество, за да се получи обратният ефект на социално разслоение и перманентна гражданска война.
Под предлог, че се дава предимство на можещите като меритократско съсловие, това всъщност бе легализиране на грубата сила и вулгарността.
Класите са изчезнали, но делението е останало, и ако между поколенията е сключен таен завет, той е завет на беззаветност като криза на наследяване без наследство.
Сен Жюст е бил прав: когато няма революция, нито добродетел, тогава корупцията управлява върховно. Наслаждавайте се!
Командата на суверена като понятие на закона се е оттеглила и сега наистина си играем със законите като с детски играчки, осъществили месианизма на Агамбен avant la lettre.
Няма позитивен закон, структурната негативност на закона трябва да бъде разучена и усвоена като в психоаналитичен сеанс.
Съдът днес е повече психоаналитичен фарс, отколкото правораздаване.
Правният мир е в спекулативно единство с присъщата си негативност (пословичните дупки в закона) като негова исторически разгърната онтологизирана същност, самоотнасяща се негативност, каквато се разкрива в произходите на труда и езика, политиките, навсякъде.
Юридическото е де-юридизирано.
Политическото е деполитизирано в името на неясен обществен интерес, съставeн от частни себичности.
Законът е станал терапевтичен, свързан непризнавано с перверзно наслаждение като политически фактор, ето защо перверзният ще върши това, за което невротиците могат само да мечтаят.
Това е един нов отвратителен свят.
Няма специфичен суверен, който да се идентифицира като автор на правилата и законите на Европейския съюз, оттам и цялата неразбория и комизъм.
И тогава националните суверени се залавят за работа, както си знаят.
Законите са шиболети с минимално съдържание и максимум амбивалентни интерпретации.
Юридическите термини са латинизирана вакханалия с цел да неутрализира отворената текстура на обичайния език. Самодоволството на експертно знание прелива в собствената си некомпетентност.
Психоанализата е анти-откровение, правните закони – също.
Суверенността е Нищото (Батай). Ще е жалко да бъркаме това нищо с вулгарните си изпълнения и все пак вършим точно това, дори когато знаем какво вършим.
В нищото на суверенността е положено яйцето на лебед, от което няма да произлезе полет.
Но не е ли същото нищо капитализмът, съвпадащ със собствената си акселерация, която само ако стагнира за момент, този капитализъм ще изчезне – онтологията на неговото възпроизводство е положена върху нищото.
Както картезианското когито изключва съмнението, като се полага на бог, така трудът изключва своята негативност като се полага на капитала, който пък трансформира фикцията на труда в квантифицираното му видоизменяне като работна сила.
В това ретроактивно полагане на предпоставки (Setzung der Voraussetzungen, positing the presuppositions) светът колабира, движейки се напред, но всъщност на обратен ход – симптомите идват от бъдещето.
Симптомът е опората на твоя живот – премахнеш ли го, загиваш и ти.
Където ти виждаш бъдеще, аз виждам овкусени симптоми.
В това е проблемът – в неразрешимия антагонизъм между труд и капитал, между влечението към смъртта и некро-политиките, произвеждащи живи мъртъвци.
Това е мъртвешкият танц, на който са се хванали не само жалките олигарси.
Но на нас ни се внушава друго – демокрация и капитализъм в щастлива колаборация.
Фитнес-протестите разкриват комичната си подоснова – протестира се срещу самия протест, възмущение срещу самото възмущение, недоволство срещу самото недоволство.
Ние вече не сме предишните идиоти, ние сме идиоти prim, рефлексивни превзети идиоти на капиталистически отношения.
Нека бъдем справедливи. Ако не можем да разрушим света, можем да го поставим в скоби. Но заскобеният ентусиазъм на протеста е друга мъртва хватка.
Историята е анти-Откровение, тя не се изповядва, и тези, които смятат обратното, са най-измамени.
Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.
Където ти виждаш цветя, аз виждам въглеродни вериги.
Където виждаш суверенни тела, аз виждам минералната пълнота на небула.
Където виждаш своя живот, аз виждам алиенацията, причинена от фетишизма на означаващото.
Където ти виждаш светло бъдеще, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.

Вече не е ясно искейпистките линии на изплъзване (геополитически – газовите  и нефтените потоци)  ли се внедриха в гражданските протести или обратното?

Наблюдаващите офицери са се събудили и реалността изглежда по-ужасяваща от кошмар.

Дипломатическите посолства ще се окажат последните суверенни места на света.

 

 

Mallarmé, or the Unhappy Consciousness. In his person, a confrontation will take place for the sake of all humanity between Singular and Universal, Means and Ends, Idea and Matter, Determinism and Autonomy, Time and Eternity, Is and Ought. From two seemingly incompatible selves, a new, “ambiguous Self” will emerge: the schoolteacher heckled by his pupils becomes the new Prometheus, the hero of an ontological drama; the humiliated functionary, never daunted by the certainty of failure, proposes to replace God; the man of resentment, who bravely and modestly accepts the solemn consecration which centuries of human History have ordained, “the only one in whose name social change and revolution came to pass so he might rise to freely give his life and understanding”; the impotent man who lends his eyes and mind to Poetry and to Humanity so they might unite with open eyes at last, and who helps them stake everything in one last throw of the dice; the dreamer, always in a fog and forever absent, who is unafraid to write: “I am a capacity which the spiritual universe possesses for seeing and developing itself out of what I once was.” And if you should ask this frail dandy, so like a woman, for his credentials, he will first apologize for his roundabout way of reaching his conclusion: “All this was not discovered through the normal development of my faculties but through the sinful, hurried, satanic and above all facile path of the Abolition of my Self, which produced not strength but a sensibility inevitably leading me to my destination. Personally, I am without any merit whatso ever.” As for credentials, yours are just as good as mine: “Anybody can be the Chosen One—You or I.

Mallarmé, or the Poet of Nothingness

Jean-Paul Sartre

… we get to certain aspects of objective reality only by insisting on the irreducibility of the subject. And not, for example, by a hasty, precipitate objectivation of the subject itself, as we find, for example, in the materialism involved in some versions of object-oriented ontology, positing that the subject is simply just another object—an object among other objects, with its own specific characteristics. If the subject were simply one object among others, there would be no need for the concept of the subject (in the strong philosophical and psychoanalytic sense); the term “person” (or “human being”) would suffce. The subject names an object that is precisely not just an object among others—this is the whole point, and there is no need for this statement to provoke in us an immediate attack of selflimiting modesty, inciting us to write on banners: “Down with the privileges of the subject! Down with its exceptional status!” For in doing this we are jeopardizing—among many other things—precisely that political dimension of ontology which inspires this kind of democratic and egalitarian project. The stronger thesis that I propose to defend is thus as follows: the subject is not simply an object among many objects; it is also the form of existence of the contradiction, antagonism, at work in the very existence of objects as objects. It refers to the way in which the impasse/contradiction of reality in which different objects appear exists within this same reality. The subject exists among objects, yet it exists there as the point that gives access to a possible objectivation of their inner antagonism, its inscription into their reality. In this precise sense, the fine-sounding thesis about the “democracy of objects” (all objects are ontologically the same, and all are equally worthy of our attention) could be seen as actually (and quite “subjectively”) obfuscating reality “such as it is”: antagonistic.

ALENKA ZUPANCIC

СПИСЪЦИ И ПОЕЗИИ

Поезията пропуска собствената си командна логика – в какво се състои тя? Бунтът на Ницше срещу граматиката е показателен – ако можехме да се избавим от нея, ще анулираме и бог.
Поезията се досеща, предвъзхищава това, и анулира всичко командно – препинателни знаци, главни букви, словоред. Предвъзхищава, но не може да се избави от самовъзхищението си, дори само като претенция за непретенциозност. Същото при протестиращите срещу канона, протести срещу самия протест и израждане в друг канон на неканоничност.
Самият жест да анализираш, добавяш, отхвърляш, аргументираш, е команден. В началото бе словото не е констатация, а перформатив, заповед, поне за Дельоз.
Същността на поезията е анжамбманът, така мисли Агамбен, но не и аз. Може би защото има алитерация анжамбман/Агамбен, но внушението на италианеца е за първичен трус, изтласкване, травма, паратаксис.
Именно, травма, травмата на писане, с която българското писане не може да се самоотличи – защо? Баналният отговор е влюбчивост в азбуката, в алфавита, в потентното, във възвишеното, в героическото и т. н.
Дори когато пишат за скърби, тегоби, за малкия човек и за големия злодей, това не може да поправи впечатлението за пропуск и пропускане на пропуска.
Накратко, българският Бартълби е немислим.
Това ли си мислех, докато държах пакета с книгата, изпратена ми от Кева Апостолова?
Защото и четенето е по същата командна логика, няма смисъл да се убеждаваме в това, има смисъл в разубеждаването.
Защото българското писане и четене е фамилиарничене с нашенското, с азбука, с граматика, с родовитост, род и родина, кълнене и заклинание, в крайна сметка, интимности с бог.
Как го разбрах ли? От обратното – да се пише другояче е кощунствено, забранено, неприемливо, ненашенско.
Дефамилиаризация ли? Емилиян Станев допускаше по-добре да бяхме приели латиницата и това изглеждаше кощунствено, не само защото бе казано по тоталитарно време (забележете какво първо име си е избрал той).
Днес изолационизмът изглежда преодолян. Днес българското изглежда влюбено в превода, но уви, в собствената си преводимост на диаспора като превод на господарска метрополия.
Лингвистичният екстремизъм му остава чужд. Наскоро някой казал на Владимир Сабоурин, че не пише поезия, а я разрушава. Един комплимент, който бих искал да е за мен.
Късно е, няма как да се ъпдейтваме. Да го отнеса ли и към Кева, с която се познаваме от толкова години? Как да избегна фамилиарното?
Ето какво ще напиша за книгата й Хоризонтални стихотворения. Ще отнеса този хоризонтализъм към внушенията за плоска (flat) онтология на новата вълна спекулативни реалисти – Мейясу, Богост, Греъм Харман, Леви Брайънт (чийто сайт Larval Subjects следя от двайсет години) – всичките до един непреведени тук.
Идеята е проста – равнопоставеност на всички неща, обекти, хора, животни, изречения. Край на люшкането между undermining и overmining (непреводимо), край на господарската логика и патрриархалната рамка, край на супрематизма на белия човек.
Ако горното изглежда неуместно, COVID-19 и карантината ни го подсказаха ясно – ние не сме нищо друго, освен застрашен вид, един от многото. От горди носители на habeas corpus’ (body) деградирахме в ‘habeas viscus’ (flesh).
Но всъщност ни бе припомнено космическото измерение без космологическа константа, негентропията е антропоморфен предразсъдък.
Вирусът компрометира политици, футболисти и плеймейтки като несвързана аморфна плът.
Именно, поетическият аналог на habeas viscus е несвързаният паратаксис, търсен умишлено от Кева, из чиито руини изравяме малармеанските перли на съмнение – ние вече сме само спомен за тела и думи, а Кева знае как дискретно да оцени текстовете и снимките си, в които е била ценена.
В нейната елиптична накъсана меланхолия няма слугински и господарски изречения, нито мъжки и женски, никакви. Писането е устремено към самоизличаване и пустота.
Травмата на писане, затаена в нея – този рядък дар на недаденост – писането като неписане, една по-висша способност от потентното и потенциалното, Бартълби е тук и не го забелязваме.
Литаниите на Латур – тези паратактични ектения в несвързано демократично натрупване на обекти, звезди, богове, хора, вируси – са инспирирали не само спекулативната онтология, но и т. н. „списъчни” поеми (list poems), каквато се опитах да напиша и аз преди години.
Комунистите имаха един гаден термин „извънсписъчни”, който накрая загроби и тях. Но сега става въпрос за тези, които идват след тях и си въобразяват, че са демократи и писатели начело на списъка – каква заблуда!
В хоризонталната си поезия Кева е унищожила различието, за да постигне абсолютното различие, липсващото цвете от букета с цветя, и сега аз ти го поднасям обратно, Кева, в отсъствието, което ще бъдем и само там.

 

DIGITAL SHIT MISSILES by Zlatomir Zlatanov translated from the Bulgarian by Stanimir Panayotov [view as .pdf]

Barricade: A Journal of Antifascism & Translation

Digital sovereignty is presented negatively by the hacker wars and thefts, election meddling, etc. In fact, this is about the digital usurpation of the sovereign.
This is how sovereignty is described by Han, a South Korean-born German professor (cited from Franco Berardi’s new book Breathing: Chaos and Poetry):

“The shitstorm represents an authentic phenomenon of digital communication . . . Sovereign is he who commands the shitstorms of the Net.”1

Indeed, there is not even a sovereign, he is an absentee,*2 a copy-pasted usurper-hacker.
Language, money, and the proletariat are in their essence such a sovereign nothing that can produce everything.
Today this is done, with an almost ontological valence, by the digital mutation which has mostly transformed the mafia underground into a computer paradise.
The consequences are unreal, as is the very reality—a psychodynamic point of intersection for countless projections of simulative flows.
Reality does not precede the semiotic or the communicative act, it is a performative construct emanating from the multitude of subjectivities of the so-called digital snowflake generation.
The modern power owes its existence to the ability to violently impose its own voice and silence the rest. Here Franco Berardi cites Hitler: “Without the loudspeaker, we would never have conquered Germany,”3 as stated in the Manual of German Radio in 1938.
And not so long ago there was a man who walked the streets of Sofia with a loudspeaker too, as a belated response to neuro-fascism.4
But today power originates from the storm of imperceptible voices. The necessity to eavesdrop and censor drops out. On the contrary, through the statistical processing of databases, power stimulates expression and extracts rules for control germinating from the noise of the world.
The social sound is converted into white noise and the white noise becomes a social order.
Disappearance is in the essence of new technologies. Performance is the art of disappearance.
Perhaps what Wittgenstein said is being fathomed—the subject does not belong to this world, rather, it is its limit.
Perhaps it is through the revolving doors of metalepsis that we step across new worlds.
Of course, Berardi is influenced mostly by Guattari’s chaosmosis* of sonic vibrations and concatenations.
It is in this osmosis with the chaos that a new harmony arises, as the effect of an autopoietic morphogenesis.
But there exist darker visions.
The code is an indebted language and the hacker mutations aim to compromise it in new configurations of binding through unbinding.
Sometimes, power itself acts as the hacker who breaks his debt code to come clean.
We are a database to be stolen outside our analogue profile.
Code is language in debt. Code is language in debt.*
By consuming the code, we reproduce the system of imperceptible subjection.
The menace of financial absolutism is contained within the crypted chaos.
This is clarified by the ambiguous codes employed by credit rating agencies for assessing national economies in something close to a self-fulfilling prophecy that has outplayed in advance the economic play.
Codes and brands are stronger than what stands behind them—no one is bigger than their own brand.
The code’s world is a zombie-world with no semblance aside from its specters.
The financial system of the world is in fact a credit system with corresponding debt codes which are forcibly imposed and interpreted.
Here, a judicial or ethical measure is impracticable.
Banks, revenue agencies, the very government stand on solid grounds, but these are in effect huge exploits that can be bugged at any given time. Colossi with digital legs.
The judicial measure works on the same principle—a set of contingent citations that are being constantly compromised.
And how does it work in the real judicial world—agreements with criminals, defendants turned witnesses, destroyed or withdrawn evidences.
Are there guilty for bankruptcies and crises, for corruption and irresponsibility?
The code, which cannot take responsibility, is to blame.
The war will migrate into the networks, as Negri and Hardt knew.
The software as the functional analogy of previous ideologies (it is this that has been debated from Kittler onwards).
People will migrate into the networks as replicants and cyborgs in hacker wars.
Chiasmic turbulences versus the networks’ hierarchies.
Digital widgets civilize us to the same extent of barbarization, according to Benjamin.
Today this is the computer underground.
Hacking is the modern version of exploitation and extortion. Digital vampires suck out the wastewaters in the chaos of value, in the crypted insecurity of all the same ancient spasms with no programming code. The market vibration within the body precedes the invention of the market alone, as Heidegger superstitiously notes.
But the same can be said of digital mutation.
The assemblers-compilers are the new edge lords* with no code of honor.
Bill Gates is indistinguishable from the boy next door.
The neologism “hacktivism” aims at a more optimistic picture to secure free access to at least a few common things—texts, ideas, network initiatives.
The first gigantic fluctuations in the European semio-sphere happened with the invention of printing and the great geographic discoveries, which lead beyond the frontiers of the anthropocentric order established by the Renaissance.
The new gigantic fluctuation is today felt when reason is subjected to financial rules so that the culture of belonging substitutes universal reason and identitarian ressentiment substitutes social solidarity.
Socialism returns as national-socialism—Trump, Putin, Salvini, Erdoğan.
Due to the economic security disruptions of neoliberal globalism, new social arrangements result in the digital reign of abstraction and in the aggressive return of identity in consolidating the nation and the national. As can be seen, these are incompatible things, even with a disjunctive synthesis glued onto them.
Hacktivism is incriminated, as is clear from the case of Assange, despite his proven penchant for group sex parties. Or it is transformed into a terrorist politics with quite illegitimate aims.
At the end of modern industrialism, the deterministic relation between labor, time, and value is disrupted by the chaotic dimension of semio-capitalism.
There has never been value on this earth (Hölderlin versus Hegel).
Value is force. Or an artifact forcibly imposed. Or value chaos in an infinite self-sabotage.
When the commensurability of value drops off and time becomes aleatory and singular, the very idea of determinacy is weakened. This affects natural sciences as well, where now there is more talk about the contingent and indeterminacy.
It has come to complexity, where a minor disturbance (exploit, bug, digital mutations) leads to enormous unpredictable effects.
The semiotic and financial flows, those shitstorms, circulate too fast for our deciphering brains.
The new paradoxical class of computer specialists with ambiguous status increases more and more its subversive influence.
In Machiavelli’s language chaos is translated as Fortuna. If you want to govern, you have to delimit chaos to a narrow circuit beyond which lies the dark infinity of unpredictability.
Politicians today are influencers and short-term forecasters.
The synchronizing of Fortuna and will is in the basis of political rhythm, but this is not a rhythm, it is only a slight tinge of hope.
Amidst the ocean of unruly matter and events, rule is always an illusion.
There is no law of the evental laws.
The digital intensification of semiotic flow disrupts the rhythm and refrains inherited by modernity, however gross this comparison.
The acceleration of cyberspace refracts the rhythm of mental time and we do not know what corresponds or does not in our environment—this is another name for chaos, including the chaos of value. An inability to give meaning to the flows, and then the special vibration of panic as the subjective recording of chaos arises.
History no longer submits itself to narrative and takes the form of a semiotic hurricane of unbound and uninterpretable flows of neuro-stimuli.
The realization of reason in its techno-financial form leads to dementia.
This logic of dementia does not operate with the physical and historical reality of bodies but with the virtual condition of computing monads, to which the real bodies adjust.
It was Leibniz who first pointed to the principle of algorithmic regulations originating from the all-generating computer of God, traversing the entire universe and communicating every fragment according to a recombinant methodology.
The bad thing is, God does not have an account (a digital index of God’s inexistence).
Every organic body of a living being is a kind of divine machine or a natural automat5 that infinitely exceeds all artificial automata.
Now, this is an antiquated vision. Rather, we are holograms in serial reproduction against the background of what John von Neumann first sought—self-copying cellular apparati.
Are we entering the dark continent of cybersex technologies, the new anti-utopia?
Mixing human and non-human assets and agents has enacted a new epistemological regime. Analogue ruins in the morphing cybersex.
If trauma precedes us and base emotions are on a stand-by regime outside ourselves, we begin to embody something like 3D printers in a three-dimensional construction with materials at hand. And their multi-dimensional versions are already knocking on the door.
In the search for new lands and new humans, why should we not imagine the printing of new suns?
Is the death drive not a virtual printer of a hopeless organic deposit of instincts? Should we not see Christ in the role of a programmer?
And is Lacan not in a similar role, with whom Jean-Luc Nancy says he has collaborated to define the modern era as the one of transitioning to the limit of all possible signification . . .
When Lyotard asks himself if thought can go on without a body, it is as if Lacan has already answered the question. He assumes that the symbolic register is autonomous and does not need the support of a human substrate.
Thus, we reach a life converted into a machinic one—of self-printing genes.
John von Neumann aims exactly at this—self-copying machines, which we have always been.
The truth of the unconscious is of a machinic type.
But cancerous formations too are the result of mad self-copying.
A discreteness of the digital—to an extent where Kittler perceives World War II as a war waged between writing machines—Enigma and Colossus, the primeval computers.
Dionysus is a random generator, Apollo—a word processor. This is what digital design is.
Or, rather, the two-headed interface of the world.
The subject is inessential, a carbon-based processing machine with silicone implants.
I am a word processor, as an American poet states.
Or otherwise a random generator of random numbers.
But Kittler knew that real numbers are unprogrammable. He seeks non-programmable programs, a paradox. As with the white noise of the Greek Sirens, he organizes a special expedition.
The digital principle of recombination is not all-comprehensive—there is no algorithm of all algorithms.
The regular violence of exploitation, corruption, and war is today subsumed under digital chaosmosis, it has become chaotic, disseminated in a deconstructive manner.
There is no Gulliver in digital Lilliput.
Only the flow of data matters, which gives artificial life and syntactic exchange to operating informational units, producing value within the frame of teleological economy, where God is the only debt-code.
But this, too, is antiquated. The market and society should be open, without eschatos, and enormous eschatological hopes were invested in this Offenheit, which is a paradox, but today we already understand that what is at stake is a cloaca of non-ecological shitstorms.
Digital reason replaces historical reason, the spiritual necessity for historical realization (Aufhebung) is replaced by the mathematical necessity of a logical machine that entangles human language in actual events.
The interactive grid permeates daily life and slowly reformats cognitive activity in the sense of an increasing coordination between consciousness and digital networks.
We get mud-bound in the virtual environs of movable widgets which expands our dependency on simulations that are hardly distinguishable from real life.
Today, other than human languages, everyone ought to know at least one computer language.
Is this the way towards Leibniz’s supreme automat, the recombinant panlogical machine? Or is it maybe the way back to the digital, which is always preceded by the analogue?
In the link between human cognition and networked automata, neuro-totalitarian tendencies are being enacted, as Berardi suggests. A neuro-fascism of the small nations jammed by psychotic empires.
Technology permeates the organic body and sculpts its cognitive activity as the body incessantly releases non-assimilable substances—excesses and surpluses of life, libido, unconscious.
Here Berardi spares the sublime objects and surpluses as we know them on the Lacanian-Žižekian line; after all, he is a Deleuzian.
But he does cite Jonathan Franzen—on the subatomic level of the human, the self* has no stable chronology.
There, everything is fractalized and has lost the ability to connect to the Other.
In an interior, foreign country, there flows the solitary dance of synchronization with the pure abstraction of digital time.
We suffer from depressive anxiety related to the excess of stimuli, promises, unlimited horizon of possibilities with nothing in common and no translation.
The obliteration of the mind’s singular psychogenesis, exchanged for and uniformed with connective procedures, is being inferred.
Nevertheless, Berardi mentions in passing that the unconscious cannot be obliterated without an excessive engagement with such a psychoanalytic topic.
He prefers the panoramic sociological vision. The world is something of a transition from nicotine to cellular culture. Marlboro replaced by Motorola.
The sensory apparatus has changed and become rudimentary in digital automatism.
On the digital level, there is no chronology, nor history, nor sense, nor truth.
The hunting of Pokémon in Pokémon GO and mortal selfies are but a guileless onset of immersive technologies.
The continuum of unifying experience is destroyed by the fractal simultaneity of connected virtual aspects. Connectedness without connecting, without solidarity.
Profile, account, code—we become replicant islands of wretchedness populated by solitary digital savages of whom nothing is known other than their mining for crypto-currency.
Defoe’s bourgeois myth of Robinson and Friday, however, remains unchanged.
Search engines manipulate the impotent island-monads held in subjection through their very own digital securitization.
Islands populated by the paradoxical class of singletons,* singular psychotics. Connected by what divides them.
The digital is going to do the dirty work for you without you having to situate yourselves as dirty.
Every click is a carbon nail in your analogue coffin.
Fortuna’s search engines are not fastened with Virtue,* as in Machiavelli, nor with the simplest of charisma.
Machines are not charismatic, and, what is worse, do not produce added value.
The digital mutation is as invasive as it is because it is not based on ideology or politics. It is not a choice, an automatism. It does not indicate laws or moral principles, but the neuro-physical constitution of language and being.
In fact, this is the new ideology of digital snowflakes which shows the way to the nuclear winter.
The cult of individualism reveals its false nature—what does it mean when the sole value measure for individual success is the conformism of competition?
Totalitarian power invested in the pseudo-universal as the hidden interdiction of being free and competitive.
Today, competition is trapped by market conformism—mediocre tweeting inside the electronic caves of the stock exchange.
What they cannot take away from you is the freedom to fuck up your own life in the way demanded by you yourself.
Capital as a debt code cannot be caught since it is outside the relations of transference.
Thinking and capital are agents of their own nothingness, disappearing in the virtual protocols of interrupted liquidity.
Thanks to the multiplication of shitstorms in the social networks and the info-sphere, the regime of truth is destroyed, and we inhabit a post-factual discursive world.
And post-theoretic, as some do not forget to add.
The world has never had a message. Only this necrotic code of debility, exhumed by the lords of fraud.

translator’s note: During the last several years, as he has joined the ranks of the iconoclastic journal Nova sotsialna poeziya (New Social Poetry), Zlatomir Zlatanov continues publishing—mostly online—a series of often seemingly anachronistic and scattered essays that deal with everything from digital culture via psychoanalysis and fascism to poststructuralist philosophies. Yet Zlatanov’s principled focus is anatomizing the innards of neoliberal capitalism specifically in its Bulgarian neo-noir spin-off. The text presented here is symptomatic of Zlatanov’s traumatic manifesto-like style: it appears to play with the “neuro” turn in philosophy and theory while abstaining from entertaining any adjacent ideology, be it communizing or commonizing. Zlatanov’s typical style of ideological defamiliarization denudes impending traumatic shifts within an ongoing political momentum of “turbo-fascism.” If it is difficult to unearth a unified message from this piece of writing, this is largely due to its fragmented structure, which can easily make it a poem. However, the engagement presented here is one of critical tech agnosticism unleashing a Deleuzo-Guattarian schizo-analytical warfare upon the new digital order of the world. This is not a dramatization against the digital, but an attack on the world.

Here, warfare is dramatized most effectively by a peculiar Bulgarian word—лайномет (laynomet)—which is a composite of the Bulgarian words for “shit” and “throwing.” My rendition here is “shit missile” (instead of the even more literal “shit thrower”), given that missile has an openly militaristic connotation that the verb “throw” does not sufficiently carry—other than the “throwing” of a grenade, of course. What the world laynomet describes in the Bulgarian original is a person (usually, a journalist) or a newspaper that defames and derogates someone’s reputation and/or work. Someone is a “shit missile” if that person tries to smear you with no particular account relating to anything in real life. That this word relates to journalism is not unusual—Zlatanov has a graduate degree in journalism and is well-trained in this business. Yet the way the “shit missile” works here is well beyond the “shitful” info-flows of tabloidization and yellow journalism—Zlatanov sees the entire semio-sphere as a gigantic “shit missile.” Against whom? Probably against itself, but this is perhaps the one question that one would like to have answered, for Zlatanov does not specify who is the subject of the “shit missile.” If the info-sphere is an inorganic and ahistorical grandiose invention of post-capitalism, then the “shit” that is thrown is now pervading all strata of reality: the stock exchange, the market, all institutions of life—so long as they are living the life of a disjunctive synthesis, they serve as concomitant and complicitous “shit missiles.” Yet they do not seem to have an object/subject relation: the inorganic automation of capital transforms into a capitalocenic, carbon-based, subjectless automat whereby the Network operates on account of shitting and leaking out for its own sake. And so the “shit missile” is, thus, a trans-subjective nowhere of an erstwhile organic memory, an indication of the very possibility of a relation between something/someone and something/someone. With no teleology but all hypertelia (Baudrillard), the shit missile that Zlatanov employs is as meaningless in its realness as it is obsolete in its hypertelia. The laynomet, in short, is the conceptual projectile for bombarding the signification of the total economy of bodies and desires as they exist in disjunction with the real world. And the single-paragraph sentences are perhaps the very “shit shots” with which the missile is bombing us.

ZLATOMIR ZLATANOV (born 1953 in Slatina, Bulgaria) is a poet, writer, and critic who, shortly after the political changes of 1989, became—and still is—one of the mavericks of Bulgarian postmodernism. At the very cusp of the theoretico-political transition, he has already experimented with short stories and poetry, as in the poetic book Palinodies (1989), largely considered the first openly postmodernist poetry book in Bulgaria. He pre-emptively examined the coming neoliberal transition with his novelette Exitus (1985), which he adapted for the 1989 movie with the same title directed by Krassimir Kroumov (to this day considered one of the most representative Bulgarian films concerning the perestroika). Plundering the poetic canon, especially of national poetry, he has transformed and hijacked familiar meanings from the canon into workable socio-political material, with books such as, most (in)famously, On the Island of the Coprophiles (1997). In the late 1990s and early 2000s he began to develop an increasingly theoretical lexis (beginning with Protocols for the Other, 2000) and later engaged with the thought of Lacan and Badiou, publishing novels such as Lacanian Networks (2005) and the series of essays, Alain Badiou, Or, the Persistence of Illogical Worlds (2008).

STANIMIR PANAYOTOV recently received his PhD in comparative gender studies from Central European University, Budapest, Hungary. He works at the intersections of continental and feminist philosophy, non-philosophy, and late antique philosophy.

Zlatanov cites Byung-Chul Han, as cited in Franco “Bifo” Berardi, Breathing: Chaos and Poetry (South Pasadena, CA: Semiotext(e), 2018), 26-27.
All words and/or phrases marked with an asterisk appear in English in the original.
Cited from Berardi, Breathing, 27.
Zlatanov is here referring to Bulgarian extreme right-wing politician Volen Siderov.
That which Leibniz terms “automat” is often translated from German to English as “automaton”; it is here retained in its original German parlance.

My trans. of Zlatomir Zlatanov, with a short note-commentary, is now out at Barricade: A Journal of Antifascism & Translation. — “The world has never had a message. Only this necrotic code of debility, exhumed by the lords of fraud.” — ZLATOMIR ZLATANOV (born 1953 in Slatina, Bulgaria) is a poet, writer, and critic who, shortly after the political changes of 1989, became—and still is—one of the mavericks of Bulgarian postmodernism. At the very cusp of the theoretico-political transition, he has already experimented with short stories and poetry, as in the poetic book Palinodies (1989), largely considered the first openly postmodernist poetry book in Bulgaria. He pre-emptively examined the coming neoliberal transition with his novelette Exitus (1985), which he adapted for the 1989 movie with the same title directed by Krassimir Kroumov (to this day considered one of the most representative Bulgarian films concerning the perestroika). Plundering the poetic canon, especially of national poetry, he has transformed and hijacked familiar meanings from the canon into workable socio-political material, with books such as, most (in)famously, On the Island of the Coprophiles (1997). In the late 1990s and early 2000s he began to develop an increasingly theoretical lexis (beginning with Protocols for the Other, 2000) and later engaged with the thought of Lacan and Badiou, publishing novels such as Lacanian Networks (2005) and the series of essays, Alain Badiou, Or, the Persistence of Illogical Worlds (2008).
Stanimir Panayotov