“Какво е Бодлер?
Какво бяха Едгар По, Ницше, Жерар
дьо Нервал?
Тела
които ядяха,
храносмилаха,
спяха,
хъркаха веднъж на нощ,
серяха
между 25 и 30 хиляди пъти
и преди 30 или 40 хиляди хранения,
40 хиляди нощи сън,
40 хиляди хъркания,
40 хиляди сладко-кисели устни трябва
да представят
по 50 стихотворения, когато се събудят;
това наистина не е достатъчно,
и равновесието между магическото производство и автоматичното производство
далеч не е поддържано; то е било ужасно
нарушено,
но човешката реалност, Пиер Льоб,
не е това.
Ние сме 50 стихотворения.
Всичко останало не е наше, а само нищото
което ни облича,
смее се първо на нас,
и после живее чрез нас.”
(Антонин Арто, писмо от 23 април,
1947 г. до Пиер Льоб.)

THE GLOBAL CRIMINAL REVOLUTION AND HOW MUCH WILL PHYSIOLOGICAL IMMORTALITY COST (a cyberpunk essay)

George Morieli

(със съкращения)

…  през последните два века и половина буржоазната класа по света почти напълно изтласка в периферията на историята своя главен съперник – потомствената аристокрация, като в крайна сметка зае нейното място. Тази необратимо победила буржоазия с всеки изминал час губи интерес към игрите на демокрация, което от своя страна с времето неизбежно ще доведе до трайна загуба на значението на така наречените честни национални избори. Сега принадлежността към управляващата класа е стока, която може да бъде получена само в замяна на активи в съответствие с имущественото състояние, а цената на “входния билет” за присъединяване към елита само ще продължава да расте. За разлика от потомствената аристокрация, буржоазните елити не се нуждаят от признанието на масите. За разлика от аристокрацията, те оглавяват обществото не в правото на някакъв вид подбор по наследство, а по-скоро се противопоставят на тълпи от неудачници, които не толкова отдавна са излезли от самите тях.

Не е далеч времето, когато елитите ще станат напълно безразлични към всяка проява на медиен нарцисизъм. Когато този момент настъпи, шумните национални срещи с техните лидери, издигнати високо на големи пиедестали, заедно с възвишените речи от телевизионните екрани, изведнъж ще бъдат забравени. Парламентарните и правителствените заседания вече няма да се излъчват, ще изчезнат баровете и служебните партита, пълни с ослепителни дами, украсени с диаманти, заедно с дългите опашки от лимузини, които преди се редяха по най-престижните улици, а огромните яхти ще престанат да акостират на обществените кейове. Обикновените хора вече няма да могат да проследяват онлайн полетите на свръхзвуковите самолети с ВИП-ове на борда (по това време гражданската авиация като такава (т.е. авиацията, достъпна за всички) ще престане да съществува, голям брой железни крилати чудовища ще прережат крехката атмосфера на нашата Земя, което ще доведе до глобални и непоправими щети за околната среда, които трябва да бъдат предотвратени на всяка цена). Луксозният живот, воден от елитите, обаче, разбира се, не само ще се запази; той ще стане още по-луксозен, но отсега нататък ще преминава невидимо за очите на милиарди любопитни клошари, неоткриваем за видеокамерите на стереотипните им джаджи – или за всякакви други средства за наблюдение. Управляващите елити ще търсят и намират все повече възможности да се дистанцират все повече от глобалната “плебейска” класа, като сега се отделят от нея не чрез изграждането на крепости и бодливи жици, а чрез недостъпността на информация, свързана с тяхното съществуване и начин на живот. И това ще се превърне в една от екзистенциалните необходимости на елитите.

Всички култури, отглеждани по този начин, но преди всичко генетично модифицираните водорасли, ще послужат като суровина за триизмерно принтиране на храни с напълно фалшиви деликатеси, имитиращи всичко, дори човешка плът, което със задължителното и строго контролирано веганство ще сублимира потенциалния канибализъм у световния плебс (докато всички експерименти с култивирано месо, отглеждано в чаши на Петри, ще бъдат прекратени като неоправдани поради техническата им сложност и високите разходи). Междувременно абсолютно истинският канибализъм ще се превърне в специална привилегия на висшите слоеве на организираните престъпни групи. За по-нискостоящите представители на престъпния свят живото месо ще се набавя от кучета, котки, плъхове, прилепи, врани, гълъби, змии и други същества, които могат да бъдат открити в градските райони, които ще бъдат ловувани в бедняшките квартали за целта. На обикновените хора обаче ще бъде строго забранено да притежават, а още по-малко да отглеждат каквито и да било животни вкъщи. Това ще постави престъпния свят на върха на хранителната верига в прекия смисъл на думата, служейки, дори и подсъзнателно, като потвърждение на тяхното господство.

Съответно роботизираните системи за поддържане на живота, управлявани от изкуствен интелект, предназначени за всички категории от населението на планетата, ще премахнат необходимостта от каквото и да било образование за нисшата класа. “Революцията”, извършена от “магьосника” Стив Джобс, а именно замяната на обикновения текст с “икони”, “усмивки” и други символи, която ни връща шест хиляди години назад, ще превърне умението да се чете и пише в абсолютно незадължително умение за голяма част от плебса по света.

Както казва икономистът Пол Кругман, “интелигентните машини правят интелигентните хора ненужни”.

Интернет със свободен публичен достъп ще изиграе ролята си на привиден заместител в живота на нисшата класа, превръщайки се в глобално информационно гето, където милиарди потребители, без никакво проследимо участие на елитите, ще генерират екзабайти от фалшиви новини, а специално създадени алгоритми ще модерират информацията по такъв начин, че да поддържат нестабилен баланс между моментната тревога за живота и надеждата за оцеляване.

За да избегнат неудобното формиране на сложни социални страти, с неизбежното им институционализиране, сред ниските слоеве на обществото, елитите ще трябва да апелират към използването на строго запазените брутални пещерни принципи на саморегулиране на нисшите класи. За тази цел управлението на глобалната фавела, съгласно вече споменатия “закон на джунглата”, ще бъде делегирано на многобройните ” жокери”, които, съвсем реално, за нисшите класови общества ще се превърнат в ориентир за победата на глобалната криминална революция със съпътстващата я негативна селекция. Максимата, написана от (не)безизвестния маркиз дьо Сад, ще се превърне в обществена норма за нисшата класа. Тя гласи: “По-силният винаги ще намери за справедливо онова, което слабият смята за несправедливо”. С други думи, бившият авангард на буржоазните революции, криминалната институция, въоръжена до зъби от същата тази буржоазия благодарение на резултатите от НТП, ще монополизира властта в ниския обществен слой.

Филмовият режисьор Сергей Соловьов: “Който е по-зъл, той е и прав”. В този смисъл става ясно, че социализмът е само междинно звено между буржоазната и криминалната революция. Механиката на световната криминална революция, задвижена още по времето на Френската революция, никога не е спирала и днес набира повторен тласък благодарение на пандемията COVID-19 с нейните безпрецедентно строги карантинни мерки, затварянето на международните граници и общото понижаване на жизнения стандарт на огромна част от населението по света. (По отношение на границите: тъй като елитите приемат анонимност, границите между държавите и границите на вътрешното им административно деление ще се превърнат в инструмент за очертаване на зоните на влияние на големите индивидуални престъпни общности; свещената крава на демокрацията – местното самоуправление – ще премине в ръцете на така наречените “наблюдатели”). Пълното отсъствие на трудова заетост на световния плебс, неминуемо стабилизирано от криминалния регулаторен механизъм, ще се превърне в основа за формирането и съществуването на едно егалитарно безкласово общество, в сравнение с което съветската система ще изглежда само като първия изкуствен плах опит за създаване на такова общество.

Ефективността на безконтактната война с дронове ще бъде толкова висока, че ще направи използването на ядрени оръжия практически ненужно. По своята същност това ще бъде война на световния елит със световния плебс. (Странична бележка: преди началото на тази война ООН ще бъде разпусната – от съображения за благоприличие).

След като този акт на глобално противопоставяне бъде завършен, ще настъпи ключовата фаза на анонимизация на елитите, които ще заемат най-добрите и най-безопасните от гледна точка на обитаване райони на нашата планета. В началото безпилотните изтребители, останали след голямата война в достатъчни количества, ще се превърнат във временна, но и доста надеждна помощна защита, която ще позволи на елита да отвърне на всички опити на нисшата класа да попречи на тяхното организирано съществуване и борба за върхови авангардни технологии. Заедно с това ще отпаднат и всички тревоги, изразени от Франсис Фукуяма по отношение на еднополюсната световна криза. Доминантният полюс просто ще се обърне от физическото “върховно общество” (термин на А. Зиновиев), като върхът на “златния милиард” ще се премести във виртуалната среда, която оттук нататък ще бъде представена от безличен изкуствен интелект, т.е. от електронния “димен стълб”, който ще скрие управляващата класа от всички очи.

А сега нека опишем бъдещите местообитания на елитите и живота им в тях. Между другото, архитектурата на елитните среди, ако може да се нарече така, ще се отличава със стремеж към безтелесност, на фона на който дори параметричните шедьоври, създадени от Заха Хадид, ще изглеждат като груби образци на варварска жестокост. Елитните зони ще се свързват помежду си с помощта на свръхзвуковите Hyperloops на Илън Мъск. Вътрешните зони ще бъдат оборудвани с различни безшумни и безопасни транспортни средства. Използването на възобновяеми енергийни източници, екологичното съзнание в най-добрия му вид, начинът на живот, регулиран с математическа точност, включително средства, осигуряващи всички възможни удоволствия без никакви психосоматични увреждания – всичко това ще стане неразделна част от живота на елита в зоните на пребиваване. Консумацията на храна в традиционния й смисъл постепенно ще бъде заменена от някои алтернативни безопасни варианти, които няма да лишат хранещия се от удоволствието, а напротив – ще го увеличат. Това обаче не е най-важното.

Основното е, че световният елит, състоящ се от хиляди семейства, придобива физиологично безсмъртие или поне способността да живее стотици години – привилегия, която ще се предава изключително по наследство, хвърляйки милиарди хора в бездната на безсмисленото съществуване. Истинските микрочипове и ваксини ще бъдат предназначени не за безбройните тълпи от бедняци по цялата планета, а за избраните представители на елитните кланове. Инжектирането на елитни микрочипове в известен смисъл ще се оприличи на посвещаване в рицарство. Безсмъртието ще направи окончателна и необратима необходимостта от превръщането на живота на елита в невидим, а на управляващата класа – в анонимен. Главният антагонист на минисериала “Третата сила. Егрегор”, великият и ужасен измислен олигарх Глотов, с право признава, че придобиването на безсмъртие подхранва още повече страха от смъртта и единственият начин да се победи този страх идва чрез неограничена и невидима власт, чрез управление на целия свят в неговата цялост.

И накрая елитът ще спре да използва парите. В средносрочна перспектива те ще станат ненужни. Конвергентните технологии NBIC ще предвидят нови, перфектно балансирани средства за управление на ресурсите, осигуряващи най-високо потребителско качество, съчетано с неизчерпаема креативност, докато в света на смъртните всяка размяна ще се извършва чрез използване на блокчейн на електронни валути, които ще бъдат остатъчен инструмент за размяна, използван преди това от елита. Елитите ще престанат да начисляват на плебса каквито и да било наеми, данъци и други такси, тъй като няма да имат нужда от снабдяване с ресурси и енергия от нисшата класа. След като данъчното облагане престане да съществува като институция, ще изчезне и доминиращият в съвременния дискурс метанаратив за данъкоплатците, които наемат управляващата класа за осъществяване на държавното и социалното управление. Автоматизираното анонимно управление на нисшата класа, което ще ѝ създаде илюзията, че е напълно самоуправляема посредством споменатите по-горе “пещерни принципи” на престъпното вертикално властово строителство, няма да остави място за илюзии за някакви взаимни задължения между управляващата класа и обществото. Страхът от могъщия и безмилостен престъпен свят, който тогава ще бъде единственото лице на държавна власт, ще се превърне в единствения инструмент за самоорганизация на нисшата класа. В тази светлина популярните видеоигри за оцеляване, изпълнени с преследване и стрелба по виртуални улици и градове, са предпоставка и средство за подготовка на настъпването на реалността, в която градската среда ще бъде оприличена на джунгла, където най-силният, най-пъргавият и най-безмилостният ще има най-голям шанс за оцеляване, което ще върне на преден план култа към мъжествеността и патриархалната философия.

Квантовите суперкомпютри, разположени в отдавна приватизираните сектори на Луната (за тях ще говоря по-долу), ще направят технологичното предимство на елитите, които напълно са се откъснали от останалата част от човешкото население, немонетарно, тъй като няма да съществува еквивалент, с който да се измерва това качествено, а не количествено предимство. Спомняте ли си популярния научнофантастичен филм “Във времето” с Джъстин Тимбърлейк в главната роля, където неговият герой получава като подарък милиони часове живот и прониква в райони, обитавани изключително от елита? Цифровите валути, които използват такива плебеи, никога и при никакви обстоятелства няма да бъдат конвертируеми в, да речем, квантови или кубитови инструменти за използване и обмен на ресурси. Единствените останали средства, осигуряващи илюзията за късмет, ще бъдат познатите лотарии и хазарт. Дигитализираният свят завинаги ще си остане съдба на простосмъртните.

“Има един остров в морето, на който стои дъб. Под дървото е скрит сандък. В сандъка седи заек. В заека има патица, в патицата – яйце; в яйцето се крие иглата, смъртта на Кошчей – безсмъртния.”

Нека помислим за нещо. Защо хората не са летели до Луната в продължение на 50 години, а изведнъж са си поставили за цел да го направят през 2024 г.? За какво са необходими постоянни станции на Луната? Информираните умове открай време знаят, че докато квантовите технологии се развиват до необходимото ниво, елитът има време бавно и постепенно да разпредели помежду си териториите на лунната повърхност, включително и по-скъпата тъмна страна на земния спътник, където температурата на околната среда пада до -191С° през нощта. Разполагането на сдвоени квантови суперкомпютри, които работят в условия на изключително ниска температура (под -272С°) от двете страни на Луната, е много по-безопасно и удобно, отколкото другаде. Всяка двойка такива машини, тяхната доставка и обслужване на Луната трябва да струват няколко стотин милиона долара. От изключителна важност е да се има предвид, че на лунната повърхност се намират поне половин милион тона от изотопа хелий-3, необходим за постигане на такова екстремно охлаждане, докато количествата от същия охлаждащ агент, добивани на Земята, не надвишават няколко десетки грама годишно, което прави възможността за използване на квантови компютри в земни условия напълно зависима от реалната наличност на този рядък изотоп на нашата планета. Персоналните суперкомпютри, разположени на Луната, ще бъдат самите “игли в яйцето”, способни, освен редица други задачи, да трансформират, ако се наложи, геномите на собствениците си в техни биокибернетични клонинги, като по този начин гарантират на притежателите на тези суперустройства “Кошчеевото безсмъртие”. Нека се опитаме да изчислим колко семейства или династии биха могли да си позволят такъв лукс. Дори ако някои кланове се включат, за да инсталират своите “сандъци на безсмъртието” на Луната, цената на “входния билет” в царството на безсмъртните в днешния фиатен еквивалент ще започне от 200 милиона долара. И това са същите тези стотици хиляди семейства, за които споменах по-рано. Самият факт, че над 6 милиона души притежават парче земя на Луната днес, не означава нищо. Голямата част от лунната собственост ще бъде изкупена от тях и ще бъде предадена единствено в ръцете на елита, а съдбата на нисшата класа по света ще сполети всички бивши собственици.

Може би ще кажете, че този образ на бъдещето е твърде мрачен и твърде плашещ? Не, не за всички. Ситуацията не е толкова безнадеждна, колкото изглежда. Природата сама ще спре размножаването на плебса по света. Безсмислието на съществуването, съчетано с отрицателния подбор на фона на значителното еволюционно предимство на малка група от населението, ще доведе до това, което се е случвало безброй пъти за милиардите години органична еволюция на нашата планета. Процесът на депопулация ще бъде задействан по естествен път, което ще доведе до намаляване на човешката популация на Земята с една трета.

(Заслужава да се отбележи, че зачестилите скандали за сексуален тормоз в съвременния свят не са нищо друго освен форма на колективното ни подсъзнание “метаволизъм”), която служи като предпоставка за гореспоменатото: населението е започнало да си казва: спри да се възпроизвеждаш!)

В резултат на това човешките мравуняци ще се изпразнят и неумолимата ентропия ще ги унищожи като ненужни. Нашата планета ще се превърне в цъфтяща овощна градина, където безсмъртните постчовешки елити ще се възползват от привилегията, наречена живот, която ще бъде улеснена от нанороботи, управлявани от силата на мисълта.

За финал ще си позволя да изкажа предположението, че поведенческата основа на биологичния вид, наречен “хомо сапиенс”, ще претърпи качествена промяна в три от основните си присъщи инстинкти: инстинктът за възпроизвеждане (предаване на генома) ще се трансформира в безкрайно удължаване на живота на индивида; инстинктът за консумация на храна ще бъде заменен от неинвазивни методи за попълване на енергийните запаси и поддържане на физиологичните процеси на индивида, което ще доведе до кардинална промяна на метаболизма; инстинктът за проявяване на господство ще се трансформира в латентно господство. Това дава основание да се предположи, че понятието “постчовек” днес се превръща в крайна сметка не толкова във философски термин или публицистична метафора, колкото в указание за възможността за появата на нов биологичен вид в една не толкова далечна историческа перспектива, за която, изглежда, е мечтал дръзкият Фридрих Ницше, възвестявайки на света преди век и половина появата на “свръхчовека”, който с пълно право ще бъде номиниран като homo melius – съвършеният човек.

КОМПЛЕКСЪТ  ПРОМЕТЕЙ

Според “Теогония” на Хезиод Прометей не се подчинява, открадва огъня, бива наказан и накрая освободен от Херакъл. Но подробностите за тази последна част са оцелели само във фрагменти и са достатъчно неясни, за да вдъхновят твърде много поетични варианти на събитията.

Франц Кафка коментира противоречивия край на великия мит за Прометей, като твърди, че колкото повече човек мисли за него, толкова по-малко грандиозност открива в действията на този титан. Къде е например създателят на човечеството от гледна точка на дълбоката история, ако “предателството му (кражбата на огъня) е било забравено в течение на хиляди години, забравено от боговете, орлите, забравено от самия него”?

В крайна сметка, внушава Кафка, “всички се умориха от безсмисления панаир. Боговете се умориха, орлите се умориха, раната се затвори уморено”.

И той приключва разсъжденията си, като посочва наличието на фосила на Реалното  в сърцевината на комплекса на Прометей: “Остава необяснимата скална маса. Легендата се опитва да обясни необяснимото. Тъй като тя дойде от субстрата на истината, трябваше на свой ред да завърши в необяснимото “.

Истинската грандиозност в дълбокото време принадлежи на бавния минерален живот на нещата. Кой е Прометей или който и да е от нас в  присъствието на този  минерален живот?

Само че легендата или митът като картина на репресирани означаващи не идва от субстрата на истината, а от несъзнаваното. Кафка ползва своя херменевтичен алгоритъм, както други писатели ще ползват друг, примерно Бернар Стиглер ще съсредоточи внимание върху брата на Прометей Епитемей.

Необяснимата скална маса – онова, което е отблъскващо, прекомерно или, по Лакан, Реално,  – е противопоставено на алегорията за Прометей.

В този разрив между референция (скална маса) и алегория (прикования към скалата Прометей) оперира литературният език, но не във винаги вече задействан алегоричен момент, а акцентът се прехвърля върху тази разривна, безсмислена, материална сила на Реалното.

В синхронността на тези три измерения: материалност, лимит на символизация и антагонизъм – е резонансът на литературата с Реалното, уловен от малкото истински писатели като Кафка.

Реалното не са дори тези морфизмени  фосили на вкаменелости от прекратена флора и фауна, а противоречието на настоятелна неекзистенция (insistence and inexistence), в което се крие негативността на безизходицата, неконцептуализацията, неразрешимостта, антагонизма, дедлокът на формализация.

Реалното, което винаги се връща на своето място, напълно присъстващото, което като такова никога не може да бъде присъствашо и затова само представлявано.

В своите копнежи по непосредственото литературата обслужва всяка форма на посредничество само като изкривяване, като извращение на “Реалното” или ” действителното”. Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за боговете (Хьолдерлин).

Литературата е перверзия, част от западната метафизика или нормалния нихилизъм като абсолютизиране на субективността на субекта, на човешкия субект, на Антропоцена – тя полага ценности, превръща бог в ценност, тоест в едно биващо сред други биващи.

Субектът е белязан от липсата, или manque-à-être, която не само поражда желание, но и отразява (пред)онтологичния статус на самото битие, конституирано от “празнината на несъзнаваното”. Бог е несъзнаваното.

Субектът е разпънат между идеализация на Реалното като липса и материализма на Реалното като антагонистично отрицание (включително отрицание на опозиции като негативно/позитивно, форма/субстанция, трансцендентност/имманентност, пустота/цялостност (“в Реалното няма отсъствие”).

И все пак има нещо винтидж  в алгоритъма на Кафка, както и в някои неща при Борхес, струва ми се…

Да, камъкът е  празен откъм свят (weltleer), животното – бедно откъм свят (weltarm), докато човекът е светотворящ (weltschaffend). Но дори и класацията на Хайдегер се  е променила относно човека. Сега той е свето-унищожаващ с адския огън на ядрените си бомби. Способен е на пълното си самоунищожение.

Ако Кафка е подценил Прометей от гледна точка на дълбоката история, това е защото не е могъл да предвиди дълбочината, другото Реално на историята.

… И сега той се връща в тази запустяла селска къща, изличена от всякакво присъствие, освен каменните руини, и с хленченето на чакалите вечер в подивелите покрайнини.

Връща се като семантичната катастрофа на  напълно излишна литературност, където има само тревога, болка,  безмълвно хлипане, стон.

Прикован към тези фосили, реални и имагинерни, на комплекса Прометей, сигурно се е надявал да се измъкне с  фалшификацията  на литературно подвизаване, и едва сега забелязва Реалното на смъртта, всъщност едно сляпо петно, което не може да се разбие с поглед и думи, защото е било винаги тук, пред-онтологическо и пред-дискурсивно, настоятелната пустота, празнината на несъзнаваното.

Смъртта, бъдещето на липса на бъдеще, разрив в екстимното Реално извън реалността.

Тома Аквински малко преди смъртта си  доверява на приятеля си Риналдус: “Краят на моето писане наближава, защото сега ми се разкриха неща, които правят всичко, което съм писал и учил, да изглежда глупаво, и затова се надявам, че с края на ученето скоро ще дойде и краят на живота. “

И вкопчен в смъртта, която го превръща във фикция, това литературно животно човекът не заслужава друго, освен литературна смърт.

СВИДЕТЕЛСТВОТО

Сега те скандират – Македония е България.

Съжалявам, не само Македония не е наша, но и България също.

В отчуждаване на отчуждението дано най-после им се провиди фигурата на Чужденеца…

Само срещата с най-радикалната другост заслужава да бъде наречена свидетелско показание” и тази среща води до преустановяване на всякаква общност до такава степен, че “некомуникативността и солипсизмът са дълбокият, същностен белег на свидетелството” (Аgамбен).

ПАУЗА ЗА РАЗМИСЪЛ: ПАРИ БЕЗ СТОЙНОСТ В ЕДИН БЪРЗО РАЗПАДАЩ СЕ СВЯТ

PAUSE FOR THOUGHT: MONEY WITHOUT VALUE IN A RAPIDLY DISINTEGRATING WORLD

Fabio Vighi

Ускоряването на “парадигмата на извънредните ситуации” от 2020 г. насам има проста, но широко отричана цел: да прикрие социално-икономическия колапс. В днешната мета-вселена нещата са точно обратното на това, което изглеждат. Откривайки Давос 2022, директорът на МВФ Кристалина Георгиева обвини пандемията и Путин за “стечението на бедствията”, пред които е изправена световната икономика в момента. Няма изненада в това. Самият Давос не е конспиративен център, а рупор на все по-паническите реакции на елитите към неуправляемите системни противоречия. Сега тълпата в Давос се крие зад лъжи като група нервни деца. Макар да продължават да ни убеждават, че предстоящият спад е следствие от глобални неблагополучия, които са изненадали света (от Ковид-19 до Путин-22), обратното е вярно: причината за тези “нещастия” е затъващата икономика. Това, което ни се продава като външни заплахи, всъщност е идеологическа проекция на вътрешния лимит и продължаващото разлагане на капиталистическата модерност. В системен план пристрастяването към извънредни ситуации поддържа изкуствено живота на коматозното тяло на капитализма. По този начин врагът вече не се конструира, за да легитимира експанзията на империята. Вместо това той служи за прикриване на банкрута на нашата пропита с дългове икономика.

От падането на Берлинската стена насам разгръщането на пълния потенциал на капитала, известно още като глобализация, постепенно подкопава собствените му условия на възможност. В крайна сметка отговорът на тази имплозивна траектория беше отприщването на глобални извънредни ситуации, които трябва да бъдат все по-трайни и допълвани от все по-големи инжекции от страх, хаос и пропаганда. Всички си спомняме как започна всичко в началото на хилядолетието – с Ал Кайда, “глобалната война срещу терора” и малкия флакон с бял прах на Колин Пауъл. Това освободи талибаните, “Ислямска държава”, Сирия, ракетната криза в Северна Корея, търговската война с Китай, “Русия-гейт” и накрая КОВИД-19 – в кресчендо от емоции. Сега изглежда, че се задава нова Студена война, може би майката на всички извънредни ситуации. Елементарната причина за този ход на събитията е, че колкото по-близо е системата до колапс, толкова повече се нуждае от екзогенни кризи, за да отвлича вниманието и да манипулира населението, като същевременно отлага падането си и подготвя почвата за авторитарната си смяна.

Историята разказва, че когато империите са на път да се сринат, те се превръщат в деспотични режими за управление на кризи. Неслучайно нашата епоха на серийни извънредни ситуации започна с пукането на “дотком балона” – първата глобална пазарна катастрофа. До края на 2001 г. повечето технологични компании фалираха, а до октомври 2002 г. индексът Nasdaq спадна със 77 %, разкривайки структурната слабост на “новата икономика”, задвижвана от дълг, креативно финансиране и обезкървяване на реалната икономика. Оттогава насам симулацията на растеж чрез инфлация на финансовите активи е защитена от производството на глобални заплахи, надлежно опаковани и продавани от корпоративните медии. Всъщност възходът на “новата икономика” в края на 90-те години на ХХ век не се отнасяше толкова до интернет, колкото до създаването на огромен апарат за симулиране на просперитет, който трябваше да функционира без посредничеството на масовия труд. Като такъв той разчисти пътя за неолибералната идеология на “растежа без работни места” – илюзията, възприета с ентусиазъм от левицата, че икономиката на финансовия балон може да разпали ново капиталистическо Елдорадо. Макар че тази илюзия вече се е разпаднала в лицето ни, никой изглежда няма желание да я признае.

Всъщност, откакто Вирусът се намеси, за да вдигне летвата за спешни случаи още по-високо (преди да бъде спрян и евентуално презареден за бъдещо повторно разгръщане), ние се върнахме към същите стари финансови измами. Макар че съвсем новата инфекция на Запада се нарича Русия – не на последно място и заради доказания й исторически опит (СССР) – от решаващо значение е да се оцени, че бързината на създаване на врагове и всяване на страх вече е отчаяна, тъй като се основава на агресивното отричане на структурния провал. Подобно на вируса, войната в Украйна ни предпазва от истинския ужас на тоталния социален срив чрез дълг и срив на фондовия пазар. Тази перверзна ситуация трябва да се развие до правилното диалектическо заключение: единственият начин да се сложи край на разрушителната поредица от извънредни ситуации е да се сложи край на самоунищожителната капиталистическа логика, която ги подхранва.

След края на последния период на масова трудова мобилизация – следвоенния фордистки бум – капитализмът навлезе в своята крайна криза, в която фиктивните пари все повече се откъсват от опосредстваната от труда стойност. Още през 80-те години на ХХ в. необратимата ерозия на трудовата субстанция на капитала, предизвикана от Третата индустриална революция (микроелектрониката), дава началото на транснационална кредитна и спекулативна система, която бързо прониква във всички форми на паричния капитал. Тази призрачна парична маса продължи да се разраства чрез самооплождане, доколкото – както вече беше отбелязано, наред с други, от Робърт Курц – само нейното изкуствено разрастване позволява мобилизирането на ликвидност в реалния свят. Икономическият растеж през 90-те години на ХХ в. се подхранваше от “механизъм за рециклиране”, при който търсенето, покупателната способност и производството на стоки и услуги се поддържаха от фалшиви (спекулативни) пари. Реалната икономика вече не се основаваше на трудови доходи и приходи, а се движеше от ценови спекулации с финансови активи – купчини фиктивни пари без стойностна субстанция. Този цикъл на псевдо-акумулиране, основан на финансова ликвидност, която се връща обратно в производството и потреблението, е определящото явление на нашия задвижван от дългове, инфлационен “спешен капитализъм”. По необходимост все по-големи количества фиктивен капитал в крайна сметка подкрепят производството, така че все по-голяма част от реалното натрупване участва в спекулативния процес.

Сегашната гротескна надценка на всички рискови активи (акции, облигации и недвижими имоти) предполага, че елитите ще продължат да използват своята политическа игра, за да спечелят повече време и да отложат спукването на дълговия балон, който започнаха да надуват години преди Ковид и Путин да станат любими изкупителни жертви. Пазителите на капиталистическия Граал са планирали за нас постоянно състояние на страх в отчаян опит да отложат шока от девалвацията на валутата, който назрява от десетилетия. Макар да го правят с все по-цинични методи, те изглежда са единствените, които поне осъзнават, че подобен шок би поставил световната система на колене. Ето защо финансовата аристокрация е готова да направи почти всичко, което е по силите ѝ, за да осигури удължаването на нашия умиращ икономически модел. По този начин те демонстрират по-добро разбиране на нашето състояние от онези, които на теория би трябвало да са в по-добра позиция да го оценят: така наречената постмарксистка интелигенция заедно с постмодерната левица във всичките ѝ несъществени превъплъщения. За съжаление, “полезните идиоти” от левицата отдавна са предали фундаменталния си мандат да критикуват политическата икономия и по този начин са пряко замесени в разгръщащата се катастрофа.

Технократите на кормилото на “Титаник” имат повече от предчувствие, че корабът ускорено се приближава към айсберга. След като са изчерпали политическите си възможности (както в неотдавнашния дебат “строги икономии срещу стимули”), те са предпочели да насърчават непрекъсната програма на страх и пропаганда в опит да управляват неуправляемото  (to manage the unmanageable).  Важното е, че те знаят това, което за повечето от нас изглежда контраинтуитивно: че сривът на нашия остарял начин на производство може да бъде отложен само чрез 1) постоянен поток от извънредни ситуации в световен мащаб, 2) контролирано инфлационно разрушаване на все по-непродуктивната реална икономика и 3) авторитарно преобразяване на либералната демокрация.

Следователно болният театър на украинската война, както и злокобно раздуханата афера “Ковид”, е следствие от паническото осъзнаване на елита, че колапсът вече е настъпил. Всъщност днешните мениджъри на “кризисния капитализъм” знаят, че сривът е необходим, за да се появи нова парична система. От решаващо значение е, че те също така осъзнават, че сривът трябва да се случи като планирано разрушаване на настоящия модел, което ще им позволи да запазят и дори да укрепят властовите си позиции в рамките на предстоящата нео-феодална капиталистическа норма. Разпределението на храната и енергията, масовото обезлюдяване, социалният кредит и паричният контрол чрез цифрова валута отдавна са заложени в капиталистическия пай на бъдещето. Вероятно този сценарий вече е част от колективното ни въображение, тъй като ни убеждават в неговата неизбежност поради форсмажорни обстоятелства.

Украйна ни предоставя буквален образ на горния механизъм. Зад приказките си за морал нашите западни политици, под натиска на финансовите си шефове, продължават да саботират дипломацията, като налагат санкции на Русия и струпват тонове оръжия в Украйна, както и милиарди под формата на финансова помощ. Като изключим паралелното удобство на съмнителните оръжейни и парични сделки, целта е умишлено удължаване на конфликта, който превръща хиляди хора в пушечно месо, като същевременно раздухва пламъците на потенциална ядрена война. Както и при Ковид, парадигмата на страха е от съществено значение, за да ни накара да се подчиним психологически. За да добавим още една обида, ЕС продължава да купува руски газ и петрол, които са от съществено значение за поддържане на впечатлението за богатство. С други думи, европейските лидери искат хем да имат тортата, хем  и да я ядат (want to have their cake and eat it): те вземат с едната ръка (санкциите), а с другата дават обратно (дори в рубли), за да си осигурят енергия и други стоки.

Следователно нищо не ни пречи да свържем поне две точки. Имаме свободно падаща икономика, чието затруднено положение едва се прикрива от пристрастеността ѝ към дългове и астрономическите “мега-балони” (“everything bubbles”). Имаме и воайорското зрелище на ежедневните касапници, умишлено лишени от всякакъв значим социално-исторически контекст и подхранвани от едностранчива пропаганда. Свързването на точките означава да се разбере, че целта на извънредната ситуация в Украйна е да се поддържа включен принтерът за пари, като същевременно се обвинява Путин за световния икономически спад. Войната преследва обратната цел на това, което ни се казва: не да се защити Украйна, а да се удължи конфликтът и да се подхрани инфлацията в опит да се обезсили катаклизменият риск на дълговия пазар, който би се разпространил като горски пожар в целия финансов сектор. Нека не забравяме, че фондовият пазар е своеобразен дериват на дълговия пазар, с който следователно трябва да се борави изключително внимателно. Докато “асистираното самоубийство” на реалната икономика чрез негативни шокове в предлагането изостря инфлацията на потребителските цени, последната осигурява временно облекчение на мега-балона на дълга, като по този начин отлага катастрофата.

Основната грижа на паричната политика в близкото минало беше стабилизирането на дълга, което намалява риска от събитие, което би взривило икономиката, а с нея и нашите общества. Непрекъснато нарастващият натиск на дълга трябва периодично да се облекчава, а за това помага ценовата инфлация. Как? Чрез намаляване на балона на пазара на облигации, тъй като инфлацията намалява реалната стойност на дълга. Разбира се, опасността е инфлационната динамика да заживее свой собствен живот (хиперинфлация). Същественото обаче е, че нашите господари са жестоко измамени: те нямат друга възможност освен да потискат реалната икономика, докато се опитват да удължат живота на всемогъщия, но опасно нестабилен финансов сектор. Това, което трябва да се избегне на всяка цена, е събитие, предизвикано от дълга. В сегашната изкривена обстановка всяко изкуствено нарастване на дълговия балон се нуждае от известно дефлационно облекчение, което днес е гарантирано от войната и нарастващия индекс на потребителските цени. Тази извратена логика става ясна, ако погледнем например маржин дълга в САЩ, който представлява заемен капитал, използван за опериране на фондовия пазар. От октомври 2021 г. насам маржин дългът е намалял с 14,5%, докато Nasdaq е загубил 17,6%. Ето защо Украйна е съпътстваща щета.

Тъжната истина е, че “войната на Путин” (както и “войната на Ковид”) отлага спукването на балона, поради което Украйна е принесена в жертва на олтара на едно продължително клане за свобода и демокрация. Истинската цел не е да се помогне на украинците (нито пък да се унищожи Русия), а да се изгони повтарящият се кошмар на “шока на Лемън”, който днес би ни потопил в хаос, заличавайки тънката фасета на паричното благосъстояние, която ни пречи да се взрeм в бездната. Изводът е, че кликнатата с мишката незабавна ликвидност е единственият обект, който има значение за основаната на дълга финансова индустрия. И като издухват  квотите на дълговия балон чрез ерозия на покупателната способност и свиване на търсенето, финансовите елити незабелязано се подготвят за още програми за количествени улеснения (Quantitative Easing programmes), за да залеят допълнително системата с необходимите ѝ пари. Нови количествени улеснения QE, може би с друго име, могат да бъдат обявени скоро, макар че за тях може да е необходим тласъкът на контролирана авария, достатъчно сериозна, за да гарантира незабавни печатарски действия. В това отношение прецедентът от 2018 г. не бива да се пренебрегва. Тогава претенцията за количествено затягане (намаляване на баланса на Фед) продължи само няколко месеца, преди да бъде принудена да направи обратен завой. А когато през лятото на 2019 г. хазартът беше опитан отново, кризата на репо пазара от средата на септември напомни на всички колко съществена е базуката за ликвидност на Централната банка.

Изводът е, че ако паричните инжекции на централните банки бъдат прекратени, бързото повишаване на основните лихвени проценти би довело до опасност от срив на пазара и фалити по целия свят. Така че или всички ще играят по сценарий, или цялото шоу ще бъде отменено, а с него и системата. Днес вече виждаме ефекта от неотдавнашното повишаване на лихвения процент с 0,5 % от страна на Фед върху пазара на недвижими имоти в САЩ. Повишаването на лихвения процент  доведе до повишаване на лихвите по ипотечните кредити, което потисна пазара на жилища. И все пак, ако нагласите на купувачите на жилища са на исторически минимум, то нагласите на строителите на жилища остават сравнително високи – което потвърждава, че вече не съществува значима връзка между реалните икономически условия и спекулациите с цените на активите; защото в крайна сметка именно Федералният резерв, купувайки с пълни шепи ценни книжа, обезпечени с ипотеки, надува балона на недвижимите имоти, когато търсенето намалява. Всичко това изглежда така, както изглежда паричната повърхност на екстремното управление на кризата. Но ако само изчегъртаме повърхността, ще се сблъскаме с основната причина за всички геополитически и пропагандни игри, които се играят: непоправимото стопяване на стойностната субстанция на капитала.

Избягалият от бутилката на Ковид инфлационен дух сега обвинява Путин, включително за “апокалиптичния” му ефект върху бедните. Той обаче се поражда от създаването на огромни количества “пари без стойност” (т.е. пари, които не са “покрити” от реално натрупване), които, вливайки се в реалната икономика, неизбежно обезценяват самия паричен медиум. Цените на стоките вече не растат в съответствие с пазарния закон за търсенето и предлагането. По-скоро всяко нарастване на търсенето се заплаща с пари, генерирани от икономическото нищо. Макар че обезценяването на валутата в резултат на разхлабената парична политика сега се изостря от негативните шокове в предлагането, предизвикани от Ковида и украинската война, всъщност то е светско явление, чиито корени са в разпадането на капиталистическата стойност.

Обикновено империите страдат от бавна и мъчителна смърт, тъй като отричат причината за своя разпад. Падането на ръководения от САЩ капиталистически свят започна преди повече от половин век и беше забавено единствено от вълните на фалшив просперитет, подхранвани от създаването на пари (дългове), които облагодетелстваха малък елит, като същевременно натовариха масите с колосални дългове и немотия. През последните 50 години федералният дълг на САЩ е нараснал 75 пъти (от 400 млрд. долара на 30 трилиона долара), а общият дълг на САЩ (частен и държавен) вече надхвърля 90 трилиона долара (53 пъти). Тъй като повечето валути са обвързани с долара от Втората световна война насам, тяхното обезценяване също е неизбежно. В продължение на повече от половин век САЩ постепенно унищожават своя хегемонен долар и свързаните с него валути, като същевременно започват непровокирани “военни операции” в чужбина. Всяка временна илюзия за просперитет е била купувана с войни, дългове и печатане на фалшиви пари.

Днешният тип инфлационна девалвация се появява за първи път като качествено ново явление през ХХ век. От началото на индустриализацията същественият характер на валутите е бил гарантиран от обвързването им с благородни метали, което в крайна сметка е приело формата на златния стандарт и основаните на него системи на централните банки. Краят на златния стандарт (15 август 1971 г.) бележи началото на ултрафинансовия икономически модел, който половин век по-късно ни води все по-близо до redde rationem, в контекста на колосална кредитна експанзия.

Глобалната криза на капитала сега се проявява под формата на нов пристъп на стагфлация (застой в икономиката с нарастваща инфлация), който навява спомени за 70-те години на миналия век. Сегашните затруднения в доставките и взривът на цените на суровините и енергията напомнят за ценовия шок на петрола от 1973 г., когато ОПЕК намали добива си в отговор на войната Йом Кипур. Тези сравнителни външни фактори обаче трябва да се свържат с обща вътрешна причина, която е породена от това, че капитализмът достига края на вътрешния си експанзионен потенциал. Стагфлацията през 70-те години на ХХ век бележи края на следвоенния бум, който съвпада с Третата индустриална революция и с рязкото намаляване на нормата на печалба, предизвикано от експоненциалния напредък в технологичната автоматизация на производството. Тогавашното кейнсианство се провали, тъй като реагира на икономическото свиване по типичния за него начин, а именно с програми за стимулиране, които успяха само да повишат допълнително инфлацията. В резултат на това капитализмът навлезе в нов инфлационен цикъл. Неолиберализмът предложи изход от тази безизходица. През 80-те години на ХХ в. той разби профсъюзите, както и съотношението между цените и заплатите и социалдемократическата илюзия, че капиталистическата система може да бъде поддържана само чрез политика на преразпределение на богатството – сякаш капиталистическото богатство е вечна, а не историческа категория, ограничена от диалектиката на паричния капитал, инвестиран в труд, произвеждащ стойност.

В началото на 80-те години на ХХ в. инфлацията е преборена чрез “шока на Волкър”, т.е. чрез повишаване на лихвените проценти (цената на парите) над или близо до нивото на инфлацията. Това предизвика рецесия в капиталистическия център и доведе периферията на империята (особено Латинска Америка) до тежка дългова криза. Но това спаси капитализма от системен колапс. В същото време финансовите пазари на САЩ бързо се разшириха и станаха доминиращи, докато производството на стоки в американския пояс намаля. Съединените щати се превърнаха от “работилница на света” във “финансов център на света” – трансформация, улеснена от американския долар, който действаше като световна резервна валута. Още през 70-те години на ХХ век капитализмът започва да потъва под тежестта на вътрешните си противоречия. Маркс го нарича “движещо се противоречие”, с което има предвид, че наемният труд е едновременно субстанцията на капитала и това, което трябва да бъде намалено в конкурентната война между отделните предприятия. Това противоречие, което е в основата на анонимния капиталистически стремеж към печалба, се превръща в открито саморазрушително противоречие през 80-те години на ХХ век, когато създаването на дългове и симулирането на растеж стават ендемични, за да се компенсира замиращото производство на стойност.

От 80-те години на миналия век насам световният дълг нараства много по-бързо от световното икономическо производство. Глобалният дълг трябва да бъде разглеждан в контекста: той подхранва основната заблуда, че финансовите спекулации предвиждат бъдещо остойностяване на капитала, което обаче трябва да се измества все по-далеч в бъдещето, тъй като не е съпроводено със съответното остойностяване в реалната икономика. Днешният финансов капитализъм е окончателно самоизпълняващо се пророчество, механизъм, основан на създаването на все по-големи количества несъдържателни пари, за да се компенсира бързо изчезващата принадена стойност. Ако през 90-те години САЩ се радваха на период на относителен растеж, въпреки ниските заплати и нарастващата производителност, това се дължеше на факта, че потреблението все повече се поддържаше от кредити.

Докато глобализацията осигуряваше спасителен път за изчерпания фордистки начин на производство, в същото време тя се обвързваше с все по-големи пирамиди от дългове и спекулативни излишъци, което правеше системата все по-нестабилна. Не е изненадващо, че 90-те години на ХХ век завършиха с образуването на споменатия по-горе първи глобален балон (дот.ком или интернет балон). Той беше последван от финансовия крах през 2008 г., чийто отговор беше прилагането на програми за количествено улеснение, т.е. още от същото: парична експанзия чрез изкупуване на ценни книжа и други активи от Централната банка. След това капиталистическото противоречие се появи отново под формата на европейската криза на държавния дълг (2009-2012 г.) и като потенциално опустошителен капан на ликвидността през есента на 2019 г. (кризата на репо пазара в САЩ), с което официално бе открита ерата на “спешния капитализъм”. Пандемията беше използвана като глобален щит за печатане на пари и вземане на заеми на безпрецедентни равнища: при Ковида Фед напечата за една година повече фиатни пари, отколкото при всички комбинирани програми за количествени улеснения от 2008 г. насам.

В последно време сме свидетели и на неолиберална адаптация на кейнсианското управление на кризата чрез въвеждане на изключително ниски лихвени проценти – обратното на това, което беше направено през 70-те години на миналия век. През последните 40 години след всяко сътресение лихвените проценти се понижаваха допълнително, за да може свежата ликвидност да залее финансовите пазари. След 2008 г. обаче дори нулевите лихвени проценти вече не бяха достатъчни, поради което централните банки извадиха от шапката си на фокусник количествените улеснения, превръщайки финансовите пазари буквално в сметища. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, те наводниха икономиката с фалшиви пари, използвайки като обезпечение ненужни книжа, без дори да си правят труда да преминават през банковата система. Спускането на лавината от девалвации, започнало през есента на 2008 г., вече е неудържимо. По някакъв начин светът все още вярва, че централните банки ще решат дълговата криза, като напечатат още пари.

Последният опит на западните икономики да спасят счупената си система сега се проваля с гръм и трясък, тъй като тези икономики продължават да се разпадат в смесица от обезценяване на валутата, дефицит и най-големите балони на активи в историята. Изборът, пред който сме изправени, е същият, който сме виждали през цялата история на развитите индустриални общества: инфлация или дефлация. Или парите се обезценяват като общ еквивалент (инфлация), или процесът на обезценяване засяга пряко капитала, като производството (фабрики и работници) внезапно става излишно. За разлика от миналото обаче днес и инфлацията, и дефлацията означават обезценяване на фиатните пари с допълнителен бонус – системен срив.

Както бе посочено по-горе, сегашните предпочитания на технократите са да не се борят с инфлацията, а да я използват за раздуване на част от дълга чрез отрицателни реални лихвени проценти. Това е равносилно на прехвърляне на богатство от ниските и средните слоеве към пазителите на “мега-балона”, тъй като покупателната способност на Main Street се понижава, докато част от дълга на Уолстрийт изчезва. Въпреки тази цинична хитрост обаче централните банки продължават да карат в пияно състояние към пропастта. Каквато и стъпка да направят, те губят. Ако повишат значително лихвените проценти и успеят да намалят баланса си (количествено затягане), дълговият балон ще се спука, което ще има катастрофални последици – възможност, предвидена от нарастващия индекс на суаповете за кредитно неизпълнение (CDS), т.е. застрахователни договори срещу неизпълнение на дългови задължения. Ако обаче те отново прибягнат до количествени улеснения, инфлацията ще се покачи с още по-бързи темпове. Изборът е между дефлационна дългова криза и стагфлация. И двете са по-лоши. Стабилизирането на този сценарий е практически невъзможно.

По всяка вероятност дълговата и борсовата криза ще продължат да се отлагат. Големият финал – библейска катастрофа отвъд най-смелото ни въображение, предизвикана от експлозията на хипербалона на дълговия пазар – в момента се отлага чрез инфлационен  натиск върху реалната икономика. Това означава, че “индексът на мизерията” (комбинация от инфлация и равнище на безработица) ще нарасне още повече. Централните банки могат да укротяват инфлацията само на думи: те знаят, че всяко затягане на паричната политика е заложник на противоположната необходимост да се продължи монетизирането на публичния и частния дълг, което означава създаване на пари от нищото. В известен смисъл тогава се връщаме към праисторията на капитализма, като отново се сблъскваме с проблема “пари без стойност”. Почти сме се завъртели в кръг. Обезценяването на паричното средство обаче днес се представя като катастрофа на “обществото на труда”, на системата на абстрактния труд, опосредствана от пазара. Сегашното био- и геополитическо насилие (вируси, войни и други предстоящи глобални извънредни ситуации) е неразделен момент от тази саморазрушителна траектория; преднамерен опит за управление на имплозията с авторитарни средства. Имаме само един реален избор: или ще започнем да се еманципираме от формите на стоката, стойността и парите, а оттам и от формата на капитала като такава, или ще бъдем въвлечени в нова тъмна епоха на насилие и регрес.

Fabio Vighi is Professor of Critical Theory and Italian at Cardiff University, UK. His recent work includes Critical Theory and the Crisis of Contemporary Capitalism (Bloomsbury 2015, with Heiko Feldner) and Crisi di valore: Lacan, Marx e il crepuscolo della società del lavoro (Mimesis 2018).

Коментар:

Както Пелопенеските войни са се водили сякаш само за да бъдат описани от Тукидид, така извънредните ситуации (Ковид, агресията на Путин), сполетяващи света, сякаш имат единствено за цел да компрометират изчерпания експанзионистки потенциал на капитала и банкрутиращите западни икономики – една обърната причинно-следствена връзка, както вече  я е маркирал Жижек в проницателната си критика на Виги. 

Виги превръща перверзията на капитала в определящ фактор, който използва (или, според някои от неговите формулировки, дори директно произвежда) пандемията и агресията, за да оправдае мерките на Запада за локдауни и военна помощ за Украйна, което е близо до посредствените залози на конспиративни теории, които не са чужди и на българите.

Всъщност това  преобръщане на перверзия е перверзия на перверзията в хегелиански стил.

Какво има зад изчегъртаната повърхност на капиталистическия реализъм? Все същият тавтологичен кръг на войни на обезценяваши се парични потоци без субстанциално покритие, където американският милитерен долар временно  е мизерна мимикрия на безалтернативност.

Но светът няма субстанция, той е безсъщностен не-свят върху бекграунда на степенувана контингентност от не-светове, ако трябва да отидем по-далеч в спекулациите, тоест доникъде.

Четох впечатляващата нова книга на Фабио Виги, където пастишното наслагване на Хегел, Маркс, Лакан следва същия инфлационен цикъл, върху който Виги медитира.

Както разликата между публичен и частен дълг при неолиберализма е заличена (примерно, феноменът Пеевски/Борисов), така и интерпретативната задлъжнялост на хетерогенни дискурси е неразличима от констативния материал на лоша фактичност без смисъл.

Всички пари са кредитни, длъжнишки, тогава какъв да бъде продуцирания от тях свят?

Както при Лакан само фалосът е щастлив, не е ли същото  и с долара-хегемон в нещастното стечение на обстоятелства?

Само Путин е щастлив в момента, руснаците – не.

        ОДИСЕЙ АНАЛИЗАНТ

Горе на палубата се подвизава Одисей, преследван от песента на Сирените.

Гребците в трюма нямат тази грижа, те не подлежат на съблазън в негативната самоотнесеност на своя труд, намиращ смисъл само през визията на  капитана (господарско означаващо, форма на стойност, акумулация на капитал).

Но гледката с Одисей, привързан на мачтата, съдържа парадокс. Изглежда тъй, сякаш е заради омайващата песен на Сирените, но всъщност Одисей симулира, за да скрие липсата на сигурен курс и цел,  тоест липсата на визия и светоглед (Anschauung).

Той се преструва, че се преструва на запленен, защото знае, че принадената стойност/наслаждение се произвежда от безропотния мах на греблата.

Самоотнасящата се негативност на субстанцията (труд на гребците) остава спекулативно идентична със самоотнасящата се негативност на субекта (Одисей, капитала).

Иначе казано, гребците ненавиждат приведеното си положениена на наемна работна сила, както на свой ред Одисей ненавижда наложената му роля на господар-измамник.

И кой е по-истински тук – кръстът в розата на палубата (Одисей) или бленуващите за друга визия гребци в мрака на трюма?

Тишината (импотенциалност, импотентност) влудява гребците с акузматичен революционен глас, докато привързаният на мачтата господар симулира суверенната фикция под  формата на ступорна реакционност и консерватизъм.

Кой е за жалене тук и кой за превъзнасяне? В спекулативното единство на антагонизиращи сили си проправя път не авантюрата на Одисей и неговия кораб, а Aufhebung  на понятието като превъзмогване чрез запазване без да постигне своя лимит.

А какво за песента на Сирените? Кафка твърди, че те никога не са пяли. Сирените са в режим на неекзистенция, означаващо без корелат, което поддържа митичния разказ и доставя смисъл чрез своето изчезване.

Белият шум на Сирените, в търсене на когото Фридрих Китлер ще организира цяла експедиция, е заместителският симптом на експлозивна истина, пърформанс на изчезване, флашмоб.

Белият шум (онтологическата неопределеност, наслаждението на Реалното, симптомът) е празната причина (empty cause) за преминаващите светове в не-светове.

Защото къде е гръцкият свят като причина за философското ни желание?

Неистовото движение на кораба, произвеждано от гребците на Одисей, осъдени на неподвижност и ступор, диалектиката в застой – и маскираното влечение за ненаситно натрупване, приключения и колонизация на Одисей  с маскирана в него липса на фундиращ принцип.

Влечението колонизира света в не-свят като имитация на прогрес и в опустишителната си страст е безразлично към всички обекти –  дрогирано само от собственото си кръжене и помайване около тях, омайване с негативното, с белия шум.

Това е първият разказ за капиталистическа акумулация и акумулирано принадено наслаждение (surplus-jouissance) и последният, от който е невъзможно да се изплъзнем,  гребци и  набеден водач, клонинги на Реалното, еднакво заблудени от носталгия по роден дом (nostos) пленници на корелата.

Но само Реалното е нещото без/извън принцип и корелат, изначалната контингентност, която винаги се завръща в  своето място.

DAS SCHWEIGEN DER SIRENEN

(МЪЛЧАНИЕТО НА СИРЕНИТЕ)

И ще ни срещнат Сирените с мълчание,

Но как да го приемем със затапени уши

С неясната обект-причина на желания

И  поетически прилепчиви души?

Не се е пяло никога в дома на Битието

И никой тук не ни е позовал.

Нерелигиозно и бездънно е над нас небето

Сред неподвижни вселени от печал.

Не  ще оставим разкази на епос внятен,

Пристанище не ни е никой бряг томим.

Не се надяваме в часа превратен

Обратно мъртвите да възкресим.

Не пеят птици в цветните градини

И няма да превземем високия превал.

От глухота умишлена направо ще се сринем

Към бездната на абсолютния провал.

И в самоотнесеност на негативи

Заклещени гребците и водач

Край тях Сирените на несъзнавани мотиви

И на принаденото наслаждение мълчат.

От себе си да извлечеш  константа

Сред хаоса на бедстващи звезди

И с ключ за суверенните пространства

Блуждае корабът сред ничии води.

Това е хитростта на чезнещия разум

Под знака на неразпоредим битиен зов.

Не-световете да превръщат във фантазъм

Чеда на далнините с отказана любов.

Съзират ли гребците долу в трюма

Сирените на пролетарските гребла?

На мачтата привързан някой се преструва

На капитан aнализант със  заслепени сетива.

Загиващ гръцки свят ще се разсее

В примамката вменявана на външен звук.

И никога Сирените не запеят

За никой Одисей или за някой друг.

1997 – 2022 г.

БЛЪФОВЕ И ДЕБИЛНОСТ

Психоанализата ни казва, че ролята на фетиша е да прикрива липса. По-точно, фетишът е стражата, която патрулира липсата на основи, и върху отричането и дезавуирането на  тази липса (на основи) се гради социалното. по-точно липсата на социална връзка. Следователно капиталистическото отношение е създадено чрез несъзнателното нормализиране на фетишизма  на стойността (value-fetishism). Този фетишизъм в капиталистическите общества не е симптом на патология, а по-скоро признак на голямо здраве (здраво производство, здрава размяна, здраво потребление и т.н.), тоест перверзно заздравяване на автоимунна болест към смъртта.

 Ето защо се казва от Адорно, че при  капитализма всичко е нормално, освен самия капитализъм.

Суверенната фикция не подлежи на фундиране и дефиниране, тоест тя е възможна само като геополитически фетиш – Трети Райх, евразийска империя, неолиберален глобализъм.

Агресията на Путин разфетишизира суверенната фикция, всъщност я денатурализира, показвайки  неестествения й характер, мнимите претенции за нейната неприкосновеност – Украйна не заслужава тази фикция, тя е неясен конгломерат, територия, а не държава. И България в същия безпардонен стил, нали няма такава държава, каквото е оригиналното наименование на една от водещите й сили в момента, която утре ще е неводеща.

От друга страна Путин сервира собствения си геополитически фетиш, придружен с фантазмите  на такива като Илин и Дугин, смятани за легитимиращ протокол на загадъчната руска душа, славянското име за несъзнавано.

Както неолиберализмът е приватизиран кейнсианизъм, така путинизмът в действие е приватизация на суверенната фикция, нещо, за което глобалният капитал само можеше да мечтае. Докато имперската му фикция се излива в истерия, другите са предупредени да стоят отстрани, ако не искат да ги залее всемирен потоп, наистина грозна гледка като съдба не само на българския опортюнизъм в другия фантазъм за деколонизиране.

Суверенната фикция и капиталът (когото Кафка наричаше условие за света и за душата) са участници в едно и също престъпление като фантазмени формации, конституиращи модерния блъф за универсалност. Зад тях лъсва фетишът като скрита истина за тяхната неконзистентност.

Иначе, да, всичко изглежда нормално в една реалност на не-всичко, където тътенът на Реалното бива заглушаван от телеологични разкази за триумфи като провал и провали като триумфи, или както се е изразявал Хегел, от нищото през нищото към нищото.

UKRAINE AND RUSSIA: DEATH BEYOND DEATH

През 1920 г. Фройд представя ново психоаналитично разбиране за човека в своя труд “Отвъд принципа на удоволствието”. Подходът му става по-песимистичен. Според предишния му възглед принципът на удоволствието е изчерпателно описание на функционирането на човешката психика. Фройд виждаше, че на човека е присъщ стремеж към удоволствие и избягване на страданието. В “Отвъд принципа на удоволствието” Фройд стига до разочароващото заключение, че човешките същества не се стремят преди всичко да избягват страданието, а напротив – те са самодеструктивни същества, чиято психика се ръководи от стремежа към смъртта. Ветераните от Първата световна война са сред тези, които убеждават Фройд в тази ключова роля на влечението към смъртта.

Оказва се, че травмата е не само неизправност в работата на психиката, но и конститутивен принцип на нейната работа. Човешката психика повтаря травмата и това натрапчиво повторение е основната константа на нейната работа. Фройд нарича тази част от човека демоничен компонент: тя е ужасяваща и същевременно неотчуждаема собственост. Фройд не е първият, който формулира идеята за деструктивността като необходим компонент от работата на психиката. Сабина Шпилрейн, психоаналитичка от руско-еврейски произход, заявява това няколко години преди публикуването на труда на Фройд. Фройд е знаел за нейната теория и със сигурност е бил повлиян от нея, но я споменава само мимоходом в рамките на своите есета.

Фройд предлага няколко тълкувания на влечението към смъртта: той го разглежда като желанието на всички живи същества да се върнат към първоначалното си неорганично състояние, а също и като натрапчив стремеж към самонараняване от страна на психиката. По-късно психоаналитичните мислители разработват различни негови интерпретации. Например Жижек интерпретира влечението към смъртта като “зомби-подобно” и немъртво. undead. Според неговата интерпретация желанието за смърт е от другата страна на цикъла на живота и смъртта. То е нещо, което, бидейки мъртво и поради своята мъртвост, е по-живо и трайно, отколкото действително живеещото. Желанието за смърт означава вечното могъщество на тази мъртвост. deadness. Неживите undead не познават смъртността; те безсмислено се втурват напред. По думите на Жижек: “Стремежът към смъртта” е парадоксално фройдисткото название на своята противоположност, на начина, по който безсмъртието се появява в психоанализата: за един необичаен uncanny излишък от живот, за един “немъртъв” ‘undead’ порив, който продължава отвъд (биологичния) цикъл на живот и смърт, на пораждане и разпад.”

Тод Макгоуън призовава политическите философи най-сетне да престанат да си затварят очите пред факта, че човешкото същество е движено от влечението към смъртта. Нещо повече, той не само определя човека като движен предимно от желанието за смърт, но и говори за влечението към смъртта като за основна конститутивна структура на обществото. Той използва лаканианското разбиране за желанието за смърт, както когато пише: ” Стремежът към смъртта е подтик за завръщане към една изначална травматична и конститутивна загуба”. [ii] Лакановият субект сам по себе си е изначална и необратима загуба, а неговата социалност се конституира като споделяне на тази загуба с другите. Подтикът към смъртта едновременно конституира социалността и я заплашва. Социалността изисква саможертва, която е една от формите на актуализация на влечението към смъртта. Основата на моралното, т.е. на про-социалното човешко поведение, включва саможертвата, свеждането на интересите до нищо, като по този начин се актуализира вътрешната празнота на човека. Грижата за другия предполага пренебрегване на собствените интереси, т.е. тя предполага частично унижение на себе си и възвеличаване на другия. Именно признаването на собствената незначителност и на крехкостта и смъртността на другия ни прави хора. Грижата за другия включва този аспект на частично самоубийство и чрез него – обединение с другите. Инстанцирането на собствената ни незначителност и уязвимостта на другите са основите на социалността и могат да бъдат разбрани като процеси, движени от смъртта.

В работата си Катрин Малабу се опитва да отиде по-далеч от Фройд в концептуализирането на влечението към смъртта. Според нея Фройд не е успял да разгледа влечението към смъртта не само като разрушително, но и като формиращо. За Фройд влечението за смърт означава прекратяване или провал в процеса на формиране или оформяне. Малабу предлага концепция за “деструктивна пластичност”, която да замени фройдистката концепция за влечението към смъртта. Тя използва това, за да покаже, че разрушителният елемент на човешката психика е също така и формиращ. Деструктивната пластичност не само разрушава, но и формира идентичности; тя поражда ходещи мъртъвци, живи форми на смъртта, вместо форми на живот. Ходещите мъртъвци умират в рамките на живота и продължават да съществуват под формата на смърт. Такива идентичности са травмирани или органично (например в резултат на мозъчни травми), или психологически (например в резултат на участие във военни действия).

Перспективата на лечението не може да се използва за анализ на работата на деструктивната пластичност. Ходещите мъртъвци са наистина трагични фигури, които не могат да бъдат спасени, поради което те са пренебрегнати от психологическата перспектива с нейното позитивно ориентирано мислене. Малабу твърди, че концепцията за деструктивната пластичност е приложима (в различна степен) към всеки човек днес. Всеки е травмиран. Всички ние не сме съвсем живи. Приличаме на ходещи мъртъвци, по-скоро на оцеляла част от смъртта, отколкото на оцеляла част от живота. Като се има предвид, че влечението към смъртта е конститутивна характеристика на човешката психика и на цялата човешка социалност, то следователно изглежда необходима и честна теоретична конструкция за анализа на последните украинско-руски отношения.

Струва ми се, че определението на Жижек за желанието за смърт е подходящо за анализ на Русия в отношенията ѝ с Украйна. Русия демонстрира именно това желание за смърт, действайки като нежива, ирационална и глупава разрушителна сила. Тя опустошава себе си, действайки срещу собствените си интереси. Русия е чудовище, което е полудяло, унищожавайки всичко по пътя си. Тя действа в отчаяние, сякаш няма какво да губи, сякаш не е останало нищо човешко: остава само лудостта. Изглежда, че вместо да се стреми към запазване на остатъците от човечност, напротив, тя съзнателно показва максимална доза безчовечност. Например, като целенасочено и цинично разрушава Драматичния театър в Мариупол, където стотици хора са намерили убежище, или като застрелва жена с новороденото ѝ дете. Русия прикрива действията си, както и преди, с разказа за грижата и справедливостта. Но този разказ все по-често бива разобличаван като ужасяващо, слабо оправдание, формирано в делириума на нейната лудост. Тя говори като луд човек, който мърмори нещо, което сякаш прилича, макар и отдалечено, на познат език.

В тази лудост се разкрива оголеността на вътрешната празнота и вътрешното безсмислие. Русия прилича на луд човек, чиито действия не могат да бъдат предсказани, защото тя не действа (и дори не се преструва, че действа) в защита на собствените си интереси. Тя действа отчаяно и хаотично. Свидетели сме на огромно кръвожадно същество, което е мъртво отвътре, без да осъзнава собствената си смъртност.

Съществува обаче и друга (не)Русия. Това не е тази, която нападна Украйна, а тази, която се противопоставя на това нападение. Има една “Русия”, за която държавната политика е чужда, ужасяваща, неразбираема, неприемлива, както е и за останалия свят. Може би за тази “Русия” тя е още по-чужда и ужасяваща, защото държавата им твърди, че действа от тяхно име. Съдейки по опита ми от пребиваването в Русия, ми се струваше, че те са мнозинство, особено сред младото поколение. Те са като бежанци, репресирани в собствената си страна. Техният копнеж по смъртта придобива различна форма – самокритичност, вина, страх, обида, разкаяние, травма от несъответствието между собствената им позиция и действия и действията на страната им. Те са едно празно място в своята страна. Те не са чути, а правителството на Русия ги смята за предатели (предпочитайки те да не съществуват). Техният начин на самодеструкция е дейност, насочена към подкрепа и симпатии към Украйна, като по този начин жертват сигурността си, подкрепяйки това, което страната им забранява да подкрепят.

За мен Украйна е най-очевидният пример за това, което Макгауън описва като алтруистичен стремеж към смърт. Украинците се характеризират с несъкрушима и отчаяна устойчивост, вдъхновена от любовта към родината. Любовта към Украйна не е обикновен национализъм под формата на гордост от собствената нация. Тази любов винаги е била болезнена, като любов към нещо не силно и мощно, а по-скоро трагично. И все пак те често напълно отказват да заемат позицията на жертва. Това е искрена любов, която не е за нещо, а въпреки всичко. Още преди войната украинците понякога свързваха Украйна с нещо, което постоянно е на прага на смъртта. Първоначалният вариант на украинския химн започва с думите “Украйна още не е умряла”. Спомням си как в детството си се шегувахме, че Украйна е постоянно в състояние на умиране; тогава не бях в състояние да разбера цялата болка на тези думи. Най-разпространеният вътрешен образ на Украйна за украинците е като страдаща, опустошена, но в същото време упорита и обичана. Леся Украинка говори за Украйна като за “безименна” майка: тя е “тъжна, уморена”, но в същото време е “единствената, скъпа” за украинците.

Любовта ни към Украйна и мислите ни за нея са пагубни; те ни опустошават и убиват със своята болезненост. Леся Украинка говори за Украйна по следния начин:

Моята съсипана, нещастна земя!

Като те помня

В гърдите сърцето умира от копнеж и скръб.

Украйна и украинците са резултат от работата на разрушителната пластичност; те са хора с трагична съдба, които в същото време не са загубили, а напротив, успели са да възпитат и съхранят своята човечност. Поне засега. След като са били поставени в позицията на жертва през цялата си история, те не са се превърнали във вътрешна жертва. В самото начало на войната те се шегуваха, че украинското гражданство може да се посочи в автобиографията вместо съпротивата срещу стреса. Украйна, както и украинците, винаги е унижавана, но непреклонна, демонстрирайки на целия свят силата на сътрудничеството, взаимната подкрепа и хуманното отношение (дори към тези, които се отнасят нехуманно към тях). Трагичната им история ги е научила на това.

Тъй като стремежът към смърт е основната структура на индивида и обществото, не можем да се отървем от него. Можем обаче да променим формата на неговата актуализация. Днес можем само да избираме различни форми на страдание и умиране, начини на съществуване в модуса на трагичното. Вече не може да се говори за оптимизъм. В това отношение целият свят има какво да научи от Украйна, от нейната саморазрушителна човечност, от способността ѝ да подкрепя другите и да се жертва за другите, дори когато се нуждае от подкрепа повече от другите. В своето есе “Размисли за войната и смъртта” Фройд предупреждава, че човек никога не трябва да се приспособява към войната, тъй като тя дехуманизира всички. Единственият въпрос е кога. По думите на Фройд “[войната] ни принуждава отново да бъдем герои, които не могат да повярват в собствената си смърт, тя запечатва всички непознати като врагове, чиято смърт трябва да предизвикаме или да пожелаем; тя ни съветва да се издигнем над смъртта на тези, които обичаме”[iii].

Необходимо е да спрем войната, преди да е обезличила последната крепост на човечеството.

Julie Reshe is a philosopher and a negative psychoanalyst of Ukrainian Gypsy origin. She is currently a visiting professor at the Nazarbayev University in Kazakhstan and director of the Institute of Psychoanalysis at the Global Center for Advanced

    ИНСУЛТ

Сънувах земния глобус опасан с формата на стойността като Сатурнов пръстен,  който го предпазва, за да го разсипе.

И там  бродеше преценяващото животно с когнитивен апарат за оцеляване.

Формата на стойността, въплътена в банковите баланси с елетронно нанасяни числа, подведени под нулевия суверен на пустотата.

Политики и икономики морфират едни в други в спасяване на феномени, зад които се крие неспасяема реалност.

Претенциите за екзистенциална свобода издълбават татусите на непоносима задълженост в една още по-зейнала рана на универсална амнезия.

Банките като въплъщение на формата на стойността пустееха в мъртвешкото око на  некротичния капитализъм.

Да съществуваш означава да бъдеш капитализиран.

Невъзможно е за проследяване как едни производствени отношения се превръщат във форма на експолоатация.

Трудно е да бъдеш едновременно номиналист и структуралист.

Думите са следствие на нещата, но нещата са следствие на ножицата между потребителна и разменна стойност, която ги изрязва в неизменен фетишистки фасон.

И поетическите жалби, че напразно сме се отърсили от синовете на  пустотата,  ще се окажат верни.

Сънувах как от гърлото на пустотата изскачат езиците на езици, изолационистки, аглюнативни и инфлективни, и всички те бяха въпрос на преценка в ретроактивен ход на своята изкуствена наковалня.

И същността на стойността/преценка бе въпрос на гледна точка в сляпото петно на невиждащ Поглед.

И обект-причината на желанията се затормозяваше в звездната матема на на един чезнещ шанс, който винаги се представя само като изгубен.

Сънувах космоси и вселени и те бяха въпрос на степенувана контингентност от обезсветявани светове и всеки свят бе въпрос на неусмъртявана смърт.

И осъмнах с церебралната заблуда на половинчат инсулт.

КРИЗА НА СТИХА

                                        hommage à Mallarmé

Созопол се преселва неусетно

в лингвистичен континент

на  дигитални феромони

Състояла се природа без към нея

да  се добавя нищо освен

татуираните нимфи на брега

сърфиращи в менюто на айфони

и gender фавни с разменени чаши

ускоряват неопределения следобед

до кофата с шампанско

Апарати за прихващане са тези къщи

на  необитаемата смърт

и магистрали молове хотели също

нетрайните  диспозитиви и форми на живот

в самата очевидност

на  битийната еднаквост

и  смазващо  усещане за крайност

Да станеш себе си не е ли  

самоубийствен акт на  тъмно просвещение

Лица на чиста прозорливост

в маскирания разрив

на онтологическо свидетелство

те  могат да предложат само стил

безсъщностни  проекти

на   безсъщностна основа

Nichtiger Grund des nichtigen Entwurfess

деформация на поведение

в превода на код блокиращ база данни

изкуство  като  мръсния трансфер

между  корпоративните агенти

на договорена система

перверзията да обслужват

чужди наслаждения

когато  Другият  на наслаждението липсва

Като език конституиран от различия

които  се  стреми да превъзмогне

морето  незатрогнато  е

в плагиатския си колапс

това  шумящо невротично нищо

в  креативната  стерилност

на вълнистите  самоцитати

и нощен плаж на перлените екскременти

опустошение  изящно на едно изкуство

което знае  че е невъзможно

Джентрифицирано влечение към  смърт

от  созополските къщи изпълзява

с  гниещи ламели от солена влага

и  брандове на хотелиерска рента

О твоят дом пустеещ

е  пълен  с мъртъвци и  празен

и слабите числа на съкрушеност

скрепват  последиците на брожение

Смърт индекс за несводим екстериор

в неотношение съотносими

сезонните  работници на ада

посрещат завръщането

на изтласканото

като  обещаващи лазури

Езикът и смъртта в  mise en abyme

на  двойствена  емблема

активност  с цената на изместване

в основи на основа която е бездънна

език и смърт пленени в  корелата

съдействащи без работа

в космическата безработност

на голата субстанция

и суровите фрагменти

на несъзнаван ужас

Единството на този свят се състои

в  единната му нереалност

и в опити на радикалната заблуда

писането пилигримства

сред  непредвидима пустош

разпръснатост  инертност и екстериорност

на безкрайното измиране

и смърт неусмъртима

в  сонетния венец от епитафии

Траурът разсейван в меланхолия

и меланхолията в сблъсък с траур

търсят  обекта си възможен

само като изгубен по начало

Това което им се дава  

ловко се отнема

през образи натрупани

до степен на спектакъл

вместо фордистката  поточна линия

сами  да се експлоатират

под  формата на забавление

и  архивиране на окабеленото съзнание

в архивирани правителства от идиоти

Тълпи и  шанс  откъслечно се мержелеят

по  пристана в  демократични синоними

но  всъщност стегнати редици

на  булеанови числа в прогреса на упадък

и декадентска церемония

случайното  застъпване на звук и смисъл

в тълпи от думи и тълпите

разминаващи се минувачи

на суфлиращата подлост

Те мислеха че са свободни  

всички и за всичко

в истерия на споделена нелоялност

удвоени призраци в сломеното крило

                                 на инвалидна птица

съвременни на несвоевременна парализа

в  абстракциите на пазара и държавата

О да превъзхождаш само превъзходните онези

отменили  шанса в замръзнал свят

на  бляскав ледник от минали великолепия

извън  стремежа към натрупване

когато  никой тук

не  е   способен да зачеркне

капиталистическата  калкулация

Гларуси около гръмоотводния пилон

се упражняват  в стриптийз

под слънцето  на плажна карантина

page  turner-и  на книги

затискат страниците с щипки

читатели на номерирана заблуда

без  да  подозират  че Книгата не съществува

освен във фикция на лицемерна добродетел

и противоядието на  позорна слава

Светът с не-свят е зареден

преди да си достави форма

на  консолидирана необходимост

и благородството на отрицание съвпада

с нихилизма на частни капитали

куртоазната неудовлетвореност

домува в плебейско възмущение

от самото възмущение

и принцовете на поезията деградират

в принцове на мрежите и на тълпата

На света в самия му произход

шансът е заложен от гений на звездите

неотменим е шансът на чистото начало

докато слягаме се в пепел на предците

и аристократични лебеди

спасяват се поединично

в марша на колективни гъски

Те бяха тук за да докажат само

че никога не са били където трябва

и пяха в места където нищо не се случва

освен заемане на място

Поезията описание без място ни напусна

Цъфтяха созополските рози без защо

но и червеите без защо са също

в логическите парадокси

на превратната епоха

и  заскобено в  откъслечни анаколути

непознатото е познато непознато

и неизреченото е изреченото неизречено

това са връзките на стил

в сарториалното изкуство на шивачи

и самолегитимираща се глупост

извън непресметнати събития

защо мълчиш защо не взе решение

за тези пустинни острови

на  вкаменената печал

извън подвижните опортюнисти

и групови промискуитети

Созопол  в дереализация приветства  

лебеда на Маларме замръзнал

в  ледения психотизъм

на радикално избавление

Заровени са заровете в пясъка

и в кризата на стих ще се оголят

хвъргачи на хазартна страст

между чистите претенции

и симетричните страни на шанса

в тегнеща непредвидимост

играта отстрани е блудкаво противна

за фланьорите  на повседневно нищо

в идеологията на спасение

Разхвърлени телата от игрални кости

в слънчевия сплит на самомнение

и ръждясалата котва в сърцето на Созопол

инвалидизира властния си символ

Изчистени от субективност

в шаблоните на слънчева поквара

и монохромен мраз

на духовната стерилност

се нижат дните без последен миг

но и настоящият несъществуващ

ваканционни меланхолии и месианство

където зарът узурпира   суверенната  игра

                                     на  несуверенност

Това което не престава да не се записва

по  вълните трепка в дантелената пяна

на  непостижима дреха

Виж виж!  това е шансът и той ни гледа

проблясващ в заслепените очи

но всъщност беше

празна  консервена кутия