Джорджо Агамбен. Медицината като религия

Превод на сензационно есе на италианския философ Джорджо Агамбен, написано по време на първата вълна на Covid-19 и обявяването на съответните карантинни мерки. За основните характеристики на медицината като победоносна религия: нейният гностично-манихейски догматизъм, повсеместното разпространение на култовата й практика  и есхатологизъм без възможност за изкупление.

Отдавна е очевидно, че науката се е превърнала в религията на нашето време, в която хората вярват. В съвременния Запад са съществували и до известна степен все още съществуват три основни системи от вярвания: християнството, капитализмът и науката. В историята на модерността тези три “религии” многократно са се припокривали, като понякога са влизали в конфликт и след това са се помирявали по различни начини, докато постепенно са постигнали мирно, разбираемо съжителство или дори открито сътрудничество в името на общите интереси.

Новото е, че латентният и непримирим конфликт между науката и другите две религии изведнъж избухна отново, а победните резултати за науката вече са видими за очите ни и оформят всички аспекти на нашето съществуване по безпрецедентен начин. Този конфликт не се отнася, както в миналото, до теорията и общите принципи, а до култовата практика, така да се каже. Науката, както и всяка религия, познава различните форми и нива, чрез които организира и подрежда своята структура: развитието на една фина и строга догматика съответства на практика на една изключително широка и разклонена култова сфера, подобна на това, което наричаме технология.

Не е изненадващо, че главен герой в тази нова религиозна война стана онази част от науката, в която догмите са по-малко строги, а прагматичният аспект е по-силен: медицината, чийто непосредствен обект е живото човешко тяло. Нека се опитаме да определим основните характеристики на тази победоносна религия, с която все по-често ще трябва да се съобразяваме.

1) Първата характеристика е, че медицината, подобно на капитализма, не се нуждае от специални догми, а просто заимства основните си понятия от биологията. За разлика от биологията обаче тя формулира тези понятия в гностично-манихейски смисъл, т.е. според крайно дуалистично противопоставяне. Съществува зъл бог или принцип – болестта, чиито проводници са бактериите и вирусите, и добър бог или принцип – не здравето, а лечението, чиито проводници  са лекарите и терапията. Както във всички гностически вярвания, двата принципа са ясно разделени, но на практика те могат да се смесват, а добрият принцип и лекарят, който го представлява, могат да грешат и несъзнателно да взаимодействат със своя враг, което по никакъв начин не отрича истинността на дуализма и необходимостта от култа, чрез който добрият принцип води своята борба. И е показателно, че богословите, които трябва да определят стратегията на тази борба, са представители на вирусологията – наука, която няма собствено място, а е на границата между биологията и медицината.

2) Ако досега тази култова практика, както и всяка друга литургия, е била епизодична и ограничена във времето, то неочакваните събития, на които сме свидетели, я правят постоянна и повсеместна. Вече не става въпрос само за приемане на лекарства, преминаване на медицински прегледи или операция, когато това е необходимо: целият живот на човека трябва да се превърне в място за непрекъснато практикуване на култ. Врагът, вирусът, е винаги налице и трябва да се борим с него постоянно и без почивка. Християнската религия също е познавала подобни тоталитарни тенденции, но те са се отнасяли само до отделни хора – например монаси, които са решили да посветят целия си живот на “непрестанна молитва”. Медицината като религия възприема тази заповед на апостол Павел и същевременно я тълкува по нов начин: докато преди монасите са се събирали в манастири, за да се молят заедно, сега поклонението трябва да се извършва също толкова усърдно, но отделно и от разстояние.

3) Култовата о вече не е свободна и доброволна, подчинена само на духовна санкция, а трябва да бъде задължителна по закон. Съюзът между религията и светската власт със сигурност не е нещо ново. Но новото е, че то вече не се отнася до изповядването на вярата, както е било при ересите, а изключително до практикуването на религията. Светската власт трябва да следи за стриктното спазване на литургията на медицинската религия, която сега обхваща целия живот. Фактът, че става дума за култова практика, а не за рационално научно изискване, веднага се набива на очи. Най-честата причина за смърт в нашата страна са сърдечносъдовите заболявания и е добре известно, че те могат да бъдат намалени чрез по-здравословен начин на живот и спазване на определен хранителен режим. Но на никой лекар не му е хрумвало, че този начин на живот и хранене, които те съветват пациентите си да спазват, трябва да се превърне в предмет на законова регулация, предписваща ex lege какво трябва да яде човек и как трябва да живее, превръщайки цялото му съществуване в здравно задължение. Но в дадения момент  е направено почти точно така и поне засега хората приемат за даденост отказа от свобода на придвижване, работа, приятелство, социални връзки, религиозни и политически убеждения.

Тук може да се проследи как другите две религии на Запада – религията на Христос и религията на парите – отстъпват първенството, привидно без борба, на медицината и науката. Църквата напълно е изоставила своите принципи, забравяйки, че светецът, чието име е приел сегашният понтифик, е прегръщал прокажени, че едно от делата на милосърдието е да се посещават болните, че тайнствата могат да се извършват само лично. Капитализмът, от своя страна, дори приема с известен протест загубите в производителността, с които преди това никога не се е примирявал, вероятно по-късно с надеждата да намери компромис с новата религия, която също изглежда склонна да направи някои отстъпки по този въпрос.

4) Медицинската религия несъмнено е наследила от християнството есхатологичните настроения, отхвърлени от него. Капитализмът, секуларизирайки богословската парадигма на спасението, вече се е отказал от идеята за края на света, заменяйки я със състояние на постоянна криза, без край и без спасение. Първоначално кризата е медицинско понятие, което в Хипократовия корпус се отнася до момента, в който лекарят решава дали пациентът ще издържи на болестта. Теолозите са възприели този термин като обозначение на окончателния съд, който ще се случи в последните времена. Ако разгледаме извънредната ситуация, в която се намираме в момента, можем да кажем, че медицинската религия съчетава вечната криза на капитализма с християнската идея за последните времена, есхатона, където окончателният съд винаги е в процес на изпълнение, а краят едновременно наближава и се отлага, в непрестанен опит да се управлява процесът, но никога да не се реши веднъж завинаги. Това е религията на един свят, който осъзнава, че е в края си, но не може, подобно на лекаря Хипократ, да реши дали ще оцелее, или ще умре.

5) Подобно на капитализма и за разлика от християнството, медицинската религия не предлага възможност за спасение или изкупление. Напротив, изцелението, към което се стреми, може да бъде само временно, тъй като злият бог, вирусът, не може да бъде унищожен веднъж завинаги, а постоянно се променя и приема нови, още по-опасни форми. Епидемията, както подсказва етимологията на понятието (demos е гръцки термин за народа като политическо тяло, а polemosepidemios е Омировата дума за гражданска война), е преди всичко политическа концепция, която е на път да се превърне в нова сфера на световната политика – или неполитика. Може да се окаже, че епидемията, която преживяваме, е олицетворение на глобална гражданска война, която според най-предпазливите политолози е дошла да замени традиционните световни войни. Всички държави и народи се намират в състояние на продължителна война със самите себе си, защото невидимият и неуловим враг, с когото се борят, е вътре в нас.

Както неведнъж се е случвало в историята, философите отново ще трябва да влязат в конфликт с религията и това вече няма да е християнството, а науката или онази част от нея, която е приела формата на религия. Не знам дали ще бъдат запалени огньове и дали книгите ще бъдат включени в забранителния списък, но със сигурност мислите на онези, които продължават да търсят истината и да отхвърлят преобладаващите лъжи, ще бъдат отхвърлени, както вече се случва пред очите ни, и обвинени в разпространяване на фалшиви новини (новини, а не идеи, тъй като новините са по-важни от реалността!). Както при всички извънредни ситуации, реални или симулирани, отново ще станем свидетели на невежи хора, които клеветят философите, и на мошеници, които се опитват да се възползват от нещастията, които сами са причинили. Всичко това се е случвало преди и ще продължава да се случва, но онези, които свидетелстват за истината, няма да спрат да го правят, защото никой не може да свидетелства вместо очевидец.

2 май 2020 г.

https://syg.ma/

ИЗБОРИТЕ КАТО МЕНТАЛНИ АВТОМАТИЗМИ

Процесията евнуси, носещи в кадифени калъфки балсамираните си членове  в знак на мълчалив протест – от филм на Бертолучи ли беше това?

Каквото и да означава процесията, тя се състои от мастурбаторни жестове post mortem  относно изгубения обект.

Този обект съществува само като изгубен.

С избирателите, понесли се към урните, е същото. Те пледират за изгубения обект със същите жестове.

Демокрацията ли е този обект, смазан с реторичната луга на мастурбатори?

Достъпен като недостъпен – и това отключва демократична истерия на споделени (не)лоялности.

Там където има власт, има съпротива.

Но преди тях е кастрацията.

Езикът е тази кастрация, затворът на езика като дом на катастрофиращ свят.

Днес протестите се вършат относно семиотиката на протеста, а не съдържанието.

Изборите днес са извратена форма на конкуренция като  неолиберален отговор на ентропията, уравниловката, монополите и стагнацията.

Предвидено е от Фуко като основна и очевидно пресилена теза за неолиберализъм – конкуренцията измества ординерната обмяна в икономически и социален план.

Нещо повече, трудовата теория за стойността отпада  и една неопределеност заема мястото на фиксираните отношения между работно време и стойност, така че целият режим на размяна попада в алеаторна система на плаващи стойности.

Финансовият капитализъм по същество се основава на загубата на връзка между време и стойност.

Обмяната сега е между тъмни семио-ликвидности, където е невъзможно да срещнеш лице в лице корпоративните контракции на капитала.

Същата неопределеност господства и в политически план. Изборите са умишлено самосаботиране на всеки ред и порядък, на обсолетното понятие за съдба.  Старите либерални ценности са изместени, хаосът на стойността детерминира нищо да не бъде детерминирано.

Което води до завръщане на изтласканото – първичното ни отношение към другия е параноята.

В политиката и на пазара цари това правило – за да оцелееш, другите трябва да измрат.

Капиталистическите некро-политики превръщат влечението към смъртта във витална сила.

Те носят балсамираните си членове към избирателната урна, кастрираните си имена и  гласове.

Шизофренията на фрагментирани тела се преобръща в параноя за могъщ суверен.

Само че преобладават психотици, общуващи с машини като заместител на провалената метафора за Бащата.

От машините за гласуване ще излязат числа, булеановите редици на плюс/минус, да/не.

Фройдовият човек, сменен от булеановия воин, сменен от изчислителния алгоритъм на постхуманните репликанти.

Алгоритмичната сигурност е подменила свободната воля, един имагинерен продукт на монотеистичния бог, за да ни държи в повиновение.

Идентичност на субекта означава изчислителност, база данни, биометрика.  

Кибер-индустриално произведеният индивид, който вярва в своята свобода – но това е парадокс.

Поради недостъпност на трансцендентна гаранция той доверява на машините своята липса, пренесена  като  липса в  символния Друг.

Липсите им се наслагват с липсите в Другия – сепарация  на резониращи травматични тела, която трябва да породи – какво?  Нищо повече от това да направиш от самия себе си обект на загуба, да изчезнеш под означаващото, да се стопиш в менталните автоматизми.

Излишъкът на ред взаимодейства с излишък на непредвидени обстоятелства, контингентност.

Теоремата  на Никлас Луман за двойната контингентност:  система, в която всичко може да бъде различно, се отнася към среда, в която всичко също може да бъде различно. Но фактът, че тази система всъщност е такава, каквато  е, включва докосване на съдбовност.

Именно това докосване (contingere) е въплътено в изборната машина.

Човекът е протезично животно – Прометей му доставя това, с което е забравил  да го снабди брат му Епитемей.

Срязаните небесни пениси на бащите в конвулсивно завещание без наследство призовават за нов народ и земя, но вместо това се множат процесии на  органи без тела с надежда да се пришият към Тялото без органи на Левиатан.  

Държавата  на скопени скопци попада в собствения си кастрационен механизъм, както оня офицер от „В наказателната колония”  на Кафка – той предизвиква драгата да изпише върху собственото му тяло Бъди справедлив – и драгата се разпада.

Справедливостта не подлежи на деконструкция, никой не пребивава там.

Нерепресивната хипотеза за власт е либерална дистопия.

Само психотиците се задържат ненакърними.

Има писатели, които Дельоз наричаше миноритарни. Те нямат родина, нямат роден език, нямат идентичност.

Джойс, Кафка, Целан.

Пишат неразбираемо, фрагментарно, криптично. Сякаш целта им е същата както на психоанализата – да демаскират човешката дебилност, трансценденталната глупост  на света, както я нарича Дельоз.

И той дава примера с  Хайдегер, който “е искал да се присъедини към гърците чрез германците в най-лошия момент от тяхната история: има ли нещо по-лошо, казва Ницше, от това да се окажеш пред германец, когато си очаквал грък?”

Хайдегер, продължава Дельоз, “е наследил грешни хора, земя и кръв. Защото расата, призована от изкуството или философията, не е тази, която претендира да е чиста, а по-скоро потиснатата, бастардна, долна, анархична, номадска и непоправимо minor раса – точно тази, която Кант изключи от пътищата на новата Критика”. Така че вече можем да кажем, че хората, които ще дойдат, които и да са те, са  minoritarian. Това не означава, че те са малцинство. Това не е въпрос на политики  на идентичност, а на процесите на ставане-minor, които пресичат всички нас.

Но възможно ли е номадските миноритарни стратегии да разбият репресивната хипотеза за властта, както се е надявал на същото и Фуко?

Не е ли това первертирана форма на христианските месианизми – царството небесно е за нищите духом…

Тайната на ставане (Werden, becoming) е в неговото не-ставане. Мистерията на машинния phylum при Дельоз не е ли непрекъснат ментален автоматизъм?

Ние познаваме само копелдашката раса на мафията. Сега тя е технологично подобрена кибер-мафия с банки, офшорки, облачни услуги.

Ако парите бяха първия изкуствен сателит за Бодрияр, сега Мъск и Безос го реализират буквално.

Процесията кибер-избиратели с балсамирани кибер-пишки подозират ли, 

че са част  от най-тъмната конспирация на света?

Отиват към машините за гласуване, за да получат обратно своето послание в изопачен, тоест истински вид,  в  което са кодирани гримасите на Реалното.

В условия на алеаторност кое е условието за крайно решение?

Кое е действието или детерминиращият процес за стойността?

И отговорът е  – мощност, сила, насилие.

Фактически става въпрос за неозначени сили и слаби означения.

Повдигаме очи и над нас трепкат холограмно срязаните небесни пениси на бащите и прежулените химени на девиците от Троя, с които трият крепостните стени, за да ги заякчат, както техните далечни дъщери  като банкови служителки ще се учат да затварят сейфове и както гласоподавателите морфират в електронни импулси на менталните автоматизми.

Толкова древен небосвод, толкова нов.

Но от гледната точка на Чужденеца тоя небосвод не съществува.

Не само няма екстериор, но и интериор – също.

ПРИВЕТСТВЕНО СЛОВО ПРИ ВРЪЧВАНЕ

НА СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА ПОРТАЛ КУЛТУРА ЗА 2021г.

НА ЗЛАТОМИР ЗЛАТАНОВ

БЛАГОДАРЯ.

Вместо за награди ще говоря за чистите дарове като отстъпени обекти, отказани обекти, примерно света Тереза, сервираща върху поднос отрязаните си собственоръчно гърди, света Лучия – извадените си очи.

Ще говоря за отстъпничеството като тема в дзен коаните – победителят избягва битката, великият пътешественик не напуска дома си и т. н.

Наградите са за нас, но не и даровете, тъй като ако влязат в обмен няма да са чисти дарове.

Даровете са за един несъществуващ голям Друг, който също не влиза в обмен, тъй като ако влезеше, щеще да е само обикновено биващо.

Даровете са поместени в едно недостъпно Друго наслаждение, с което влизаме в досег само чрез сембланси, привидности, прекосяване на фантазията.

Наградите са част от символния обмен, но те внасят и асиметрия, те са с препятствена стойност и стават лесна плячка за меритократската идеология, както я наричат днес.

Даровете – не. Те са радикална негативност, абсолютно контингентното, случайното, което не се нуждае от нас, защото иначе не би било контингентно.

Остава да разберем защо.

Благодаря на портал  Култура, на всички присъстващи пожелавам по-добри времена.

Златомир Златанов

===

Розенцвайг казва в The Star of Redemption: “Една равинска легенда разказва за река в далечна страна, която е толкова благочестива, че спира да тече в събота (Sabbath) . . . Но Бог не дава такива знаци [или неща? Zeichen]. Очевидно е, че бог се стряска от неизбежния резултат: че тогава именно най-малко свободните, най-страхливите и най-слабите ще бъдат “най-благочестивите”. И Бог очевидно  иска за себе си само онези, които са свободни”.

Българското правосъдие в случая с гражданството на Кирил Петков се държи като благочестивата река.

И резултатът е стряскащ. В  най-правовата, но всъщност правоверна държава, където откровени престъпници остават недосегаеми извън закона, подсъден  ще се окаже само този, който е гражданин на света.

                                 АНАХРОНИЗМИ

Паметникът на Съветската армия  е любимо място за кенсъл-култура, както се изразяват сега.

Ако по-рано само преправяха историята, сега са готови да я анулират. Докато комунизмът обещаваше да приключи с предисторията, нечовешките оператори на капитала вече са се настанили в постисторията.

Дигиталното измества аналоговото само за да подскаже, че винаги го е предхождало.

Край не само на големите разкази, но и на разказите за края.

Когато продукция и деструкция е едно и също, привилегированият достъп до Апокалипсис не съществува.

Паметниците  са претенция за привилегирован достъп до историята, която както знаем е кошмар. Днес този кошмар се е преселил в мрежите, за да ексхибиционира в най-голямото бедствие и най-големия комфорт. Кандидатите за управници – смес от интерфейс и шугър-фейс – маркират нарцисизма на руиниращата история, те са институционалното несъзнавано на една държава, замесена в неудържимото.

Днес паметниците са възможни само като постмодернистки пастиши, където всеки може да даде своя принос с акварелни боички, с каквито е започнал и Хитлер.

Виж, капиталът няма паметник, той е зомби, нещо съвсем различно от призрак, призрака на комунизма, например.

Капиталът е inhuman, нечовешкото в човека, но не във вампирското уподобяване  по Маркс, а като виртуална протеза, технология, задействана още преди да се появи гръцкото techne.

Или както суеверно се е изразил Хайдегер, пазарната вибрация в човека е съществувала още преди самия пазар.

И тъй  като сега най-модерни са технологиите на изчезване, разбираемо е защо капитализмът  е предпочетен от Ник  Ланд като най-уместен акселератор.

Руините могат да се избегнат само с неистова негентропична конкуренция, което означава скъсване с всяка антропоморфна почтеност, която е другата страна на завистта.  

Тук е уместно да си спомним притчата на Мандевил, в която обитателите  на кошера  взели решение да живеят почтено, в резултат на което кошерът измрял.

Кошерът е капитализъм на екстракция – спреш ли да извличаш жизнени сокове от другите, ти си загубен.

Животните, тези закачулени човеци, го знаят по-добре от нас като потърпевши в животинския си Холокост.

Опакованата Триумфална арка, този паметник на зачатъчен империализъм, само потвърждава това в една негация на негацията, но всъщност строго кореспондира с модерните технологии на изчезване.

Опаковани са още прародителите Адам и Ева, прогонени от рая. Проблемът е дали са имали гениталии преди опаковането, дали е имало микроби преди Пастьор и дали Червената армия предхожда призрака на българския опортюнизъм или е пристигнала в неудобен момент, за да се изгаври с него.

Историята не съществува другояче, освен като собствените си анахронизми. Историята и някой неин автор като Вапцаров попадат под същите удари на превратни фикции.

Какви удари все пак?  Натрапливото повторение и влечението към смъртта са некротичният излишък в човешкото,  ние сме техните техно-опаковки, по които антропоморфни идеологии чегъртат и драскат, поправяйки непоправимото,  докато капитализмът по един непочтен безобразен начин е схванал как да впрегне влеченията и да ги експлоатира.

Научил се е да канализира травматичното наслаждение във формалната си матрица, оставайки невменяем.

Този некротичен излишък на рециклиране може да е само имагинерно внушение, каквото е самомнението на всяко ново поколение, че неговият афродизиак е по-модерен от този на предишните, но когато Бенямин казва, че капиталистическото божество все още не е узряло, редно е да се запитаме как това божество продължава да се задържа в своята инфантилност на творческа самодеструкция и изкризване, докато комунистическите идеи едва се крепят на лифтинг…

Виртуалните оператори са единствените материалисти. Идеалисти са само тези, които не се занимават със спекулации, реални абстракции, както ги наричаше Маркс. И формалисти само тези, незасегнати от  страстта по формализация.

Прехласване по Кристо и нито дума за технологиите на изчезване, за дигиталния капитализъм, който е техен админ., изчезвайки самия  във високочестотния си трейдинг  преди още да бъде помислен.

Изчезващи технологии на  чезнещ свят. Неуподобимото им прилича, защото те са това неуподобимо.

И сега българската картинка – фантомни фирми изкупуват на едро и после изчезват в мошенически семиозис. Банки, полови идентичности и цели държави рухват в сърцето на мрака…  или  поне надникнете  в опаковачния цех на кристалиндянковците какви ги вършат, Кристо ще им завиди.

Учудва ли ни, че българите патентоват изчезването по примитивен аналогов  начин?

Суверенно е само способното на изчезване. Историческият материализъм е заробване под знака на желязната необходимост.

Трудът изчезва от капитала и капиталът от труда, за да се срещнат отново в диктатурата на консенсус.

Политиките бягат от електората и обратно електоратът разопакова политиките…  срещнаха се и не се познаха.

Народът е маркер за конститутивната невъзможност на суверенното – Славейков-баща се е изразил по-директно, но смисълът е същият, няма смисъл.

Фантомни партии хипнотизират електоралната маса и изчезват. Електоратът изтича в изборните урни и се връща в непроницаемата си масовидност.

Представяте ли си народ, постигнал своята суверенност? Кошерът на Мандевил ще е загинал.

Зомби-капиталът   юбилира в undead измерението си.

Къде е класовата борба, за да го приклещи? Ами тя е  самата невидима кривина в социалното поле на обитаване, което, познайте, е пусто.

Защо нищо за тези технологии  на нищото без метаболичен режим, кой ги е измислил, за какво служат?

Софтуерът е  дигиталния аналог на новите идеологии на изчезване.

В мястото на изчезване само изчезването заема място.

Зомби-капиталът  заема собственото си незаемане на място.

В този транскритически паралакс капиталът отказва да приеме човешко лице.

Както сексът е място на безкрайна контингентност в тялото, така пазарът е върховен медиум на контингентност.

Контингентното не е тривиална случайност, нито хвърлянето на зара, нито дори пробабилизъм на вероятности.

Маркс установи не кражбите, а реалните  абстракции  на капитала, докато наследниците му се замерват с клишета около паметника му.

В глобалната финансиализация на някои им се привижда Апокалипсис – ще видим, както казваше Ницше, ние все още нищо не сме видели.

Демокрацията  спектрализира празните места на властта и в това е тайната на всички предишни управления да бъдат зомбирани – двете тела на краля, отрязаната глава на краля, Едип в Колон, призракът на Хамлетовия баща.

Сега там е инсталирана изборна урна, магическа кутия на псевдо-контингентното, но усещането за танатофилска страст е същото.

Лицата флиртуват с безлицевост и светът със своята безсветовост (Weltlosigkeit).

Die Welt ist fort/ ich muss dich tragen. Светът си е отишъл, аз трябва да те нося.

Износваме непоносимото, ако трябва да преправям Целан.  

Капиталът се е научил да  преправя по-добре от нас, нечовешкият агент без репрезентация.  

Неподправени днес са само агент-провокаторите в обществото на спектакъла.

Just-in-time капитализмът по-добре е оценил кристала на монадичното Jetztzeit  на Бенямин.

И сега трябва да се запитаме за кого е предназначен Комунистическия манифест, този словесен паметник.

Особено ако си спомним  Вилфредо Парето, който  констатира кризата във визуалното поле в самите думи на Маркс. Те са като прилепи. Някой може да види в тях и птицата, и мишката.

Познайте какво са видели българските марксисти и защо се провалиха!

                        МОРФИЗМИ

В книгата си „Ехолалии. Върху забравянето на езика” Даниел Хелър-Роазен дава примера с мита за речната нимфа Ио, превърната от Юпитер в крава, която сигурно е първата предшественица на деконструкцията – защо?  Защото тя е пишещата крава. Стигнала след съответните метаморфични перипетии отново до брега на баща си, речният бог Инах, с копитото си тя изписва двете волски букви на името си.

   За да бъде една метаморфоза пълна, едно тяло трябва да се превърне цялостно в друго тяло. Нимфата трябва да се превърне в съвършена крава, но нещо трябва да указва, че  пълната  буквална промяна е намерила място. За да бъде метаморфозата абсолютна, парадоксално трябва да се допусне остатък, който пази свидетелство за събитието на промяната. 

   Между впрочем, както са забелязали още средновековните лингвисти, от I и O са направени всички останали атически букви в съответните снаждания на I, изкривявания и процепи на О.

   Но по-важното е как ще се разбира природата на графематичния остатък, на който всъщност се крепи тоталността на човешкото писане. Всичко, което е останало от нимфата след нейната промяна, е това, което никога не е притежавала – писането. Остатъкът  за пръв път  възниква в процеса на (траещо) руиниране и той остава напълно различен от това, за което свидетелства.

  Тук Хелър-Роазен намесва руския поет Йосиф Бродски, който в Нобеловата си реч от 1987г. обявява, че поетът е средството за съществуване на езика. „Аз, който пиша тези редове, ще престана да бъда; същото и с вас, които ще ги четете. Но езикът… ще остане, не просто защото е по-трайно нещо от човека, а защото е по-способен на мутация.”

   Езикът остава, но не поради силата на индивидуална или колективна воля; никой „съзнателно” не задържа или пуска езика.  Все пак битието на езика не се потвърждава  независимо от своите говорители. Ако езикът се задържа в евентуалното отсъствие на хората, това е не защото ги игнорира, а защото той винаги вече е променял себе си чрез тях, бивайки по природа повече способен на мутация спрямо тези, които биха го употребявали.  

    Едновременно с и без говорители, езикът през времето по този начин остава, но не остава същият. Той може да трае, но само като друг.

    Заключението на Хелън-Роазен е, че метаморфозата е медиум на всичкото слово.

    Опозициите на с/без и вън/вътре щастливо са разрешени в една метаморфоза, която е повече хегелианска отколкото на Овидий. Метаморфозата е древното Aufhebung, както по всичко личи, с този остатък, задържащ се неузнаваем в процеса на оставане (руиниране и ново прекомпозиране).

   Деридианската архе-следа е комбинирана с дельозианското ставане-друг на езика, но не да заеме мястото на този друг, а да го освободи на свой ред да се превърне в нещо друго – какво? Дельоз тук е неясен, както ще видим по-нататък, но очевидно неговите „линии на бягство” са по-скоро това разбягване, несекваща мутация на тела, езици, желаещи машини.

    Изглежда сложно и объркано, но нека да си спомним една друга интерпретация на същия този мит на Овидий.  Любовната афера на Юпитер е остатък от древната институция на полигамия и конкубинат.  Т. е. на правото да имаш повече от една жена, а това е правото на успешните и богатите. Тук трябва да си спомним, че изобретяването на писмеността е да държи в подчинение.

   Тогава Ио е основателка на феминисткото писане с траещия и досега негов парадокс да укрепва властта и авторитета на това, срещу което надига протест.

   Тъй като митът за Ио е приемал през времето твърде много форми, не е ли по-добре да говорим за полиморфизъм, отколкото за полигамия?

   Или подобно на френския психоаналитик Лапланш да изработим неологизъм за заимстваните понятия, които са и вътре, и вън от една наука, и които той нарича морфизми – био-морфизми, механо-морфизми, антропо-морфизми.

   В случая с Ио  сякаш става въпрос за графо-морфизми. Нека се изразим по сталински: става въпрос за невъзможното хиазмично единство между графология (науката за писане) и морфологията на човешкото тяло, между лингвистицизъм (ляв ревизионизъм) и биологизъм (десен ревизионизъм).

    Юпитер, този Дон Жуан на древността, забулва Ио в мъгла, за да  я скрие от погледа на Юнона (която обаче като добър икономист си задава рационалния въпрос как едно добиче ще се появи от нищото).

    Неяснотите обаче наистина са много по-мащабни. Пишещата крава не е толкова алегория на метаморфозата, колкото на Въплъщението. В началото бе Словото и Словото бе  в Ио, и Словото бе Ио, кравешко Слово.

   Или по-добре, в началото бяха буквите I и O,  и  буквите бяха в Ио, и буквите I и O бяха самата Ио, този излишък в полигамния мъжки свят, чужд на самия себе си и неспособен да свидетелства за себе си другояче, освен чрез другия излишък на букви в едно безкрайно ставане-друг.  

   За хиазмично единство на обектите пише и Ницше, за интеграция на непрекосими опозиции в преплитане на това, което за нормативния разум не може да върви заедно. Това хиазмично условие Ницше също нарича излишък, това, което е отвъд определение или ограничение. Излишъкът открива себе си като истина – каква истина все пак?

   Ницше пише и за „аспекта” като логическа минимализация, която сме изкушени да налагаме върху течението на събитията. Светът не е обект, а процес. 

   Аспектна слепота или криза във визуалността? Съветът на Ницше е да извличаме изкуство не от реалността на зрението, а на прозрението. Но тази рецепта на философски афродизиак генното инженерство в наши дни сигурно е приело буквално, за да се стигне до болестта на „лудата крава”.

   Мистерията на Въплъщението/Инкарнация – очевидно това е темата и на една сравнително нова книга на Жан Рансиер, „Плътта на думи(те)”, преведено буквално, с подзаглавие „Политиките на писане”.

    В есето за Рембо също става въпрос за „тяло на поемата”, за метаморфози на букви и за една неопределима жена.

     Превъзходният анализ на Рансиер върви по схемата на дельозианското ставане-друг от една поема в друга, в линии на бягство/ризоматично разбягване в специфичния контекст на френската поезия от ХIХ век, където семейният роман на Рембо е хиазмично преплетен с новата политика на столетието.

   Какви са формулите на Рембо? Първо, изобретяване на поетически език, достъпен за всички сетива. Второ,  (всичко) за продан: тела, гласове, могъщо несъмнено богатство, което никога няма да бъде продадено.

   Между двете формули нещо трето вмъква своя въпрос: Какво е помислено от моите думи? То ги прави да дезертират и бягат.

 С какво впечатление оставаме за смисъла на неговата поема между проекта за нов език и неговата ликвидация?

   Рембо ще бъде „разпределен”/дистрибутиран (ключова дума за Рансиер) между детето-беглец и дезертьорът-пророк на отминалото столетие, който ще бъде почетен от сюрреалистите, но едва ли и днес, любовникът на образи и озарения – не намираме ли същото хиазмично преплитане, както при другия велик визионер на онова столетие, Ницше? 

   Този, който се е оставил вън от играта, фактически дезертьорът, изоставил своя поетически проект, от друга страна обявява: „Само аз имам ключа за този див парад.”

   Как да разбираме това? По сходен начин се изразява композиторът Джон Кейдж – ние трябва да се научим да дезертираме от логическото опростяване на това, което се случва, за да схванем живота като процес (парадна процесия)…  да постигнем „музиката на реалността”. Усещането за света е „флуидност на всички неща”, „явяване, променяне и после изчезване… идване и заминаване, това присъствие и отсъствие, заедно”.

    Кейдж нарича своя проект „мрежа на случайни действия”, всичко, което надхвърля или убягва нашите проекти (шансът, случайността), както и осмисленият процес, чрез който проектът е задействан (действието).

   Това оксиморонно творческо (де)конструиране сякаш е точно отражение на „творческата деструкция” в неолибералния капиталистически проект, с ризоматичните линии на бягство на Капитала, който никога не е това, което е, Реалното на Капитала, с което въпреки всичко се съобразяваме.

    А как биха изглеждали нещата през погледа на лаканианската психоанализа? Рембо и Кейдж биха били поместени в графата на женскостната сексуация с логиката на „не-всичко”, където няма изключения и радикални алтернативи, разтворени в субстанцията на  аморфно (флуидно) нефалическо наслаждение.

    Влечението към смъртта с неговия  undead излишък не е ли ключът към мигриращото изкуство в ставането-друго призрачно undead измерение, прекосяващо тела, гласове, букви? 

   Не трябва ли да говорим за дезертьорската стратегия на Въплъщението, на тази дионисиевско-християнска мистерия, където Ницше ще потърси (провалящ) шанс за (проваляно) действие  като завръщане на Едно и същото?

   Кой притежава ключа за дивия парад все пак?

   Който търси ключ за един текст, продължава Рансиер в есето си за Рембо, обикновено открива тяло. Намирането на тяло под буквите, вътре в тях,  било наречено „екзегеза”, когато християнските ученици разпознали в историите на Стария Завет изникващи все повече фигури на тялото като въплъщение на Думата/Слово. В нашата светска епоха това обикновено се нарича демистификация или просто четене.

   Но фактически по-общата стратегия е мета-морфична, където животното, въпросът за животното е скритият коз – хименът, плътта, дивият парад, ламелата на Лакан.

   Прочели ли сме Рембо? Така е озаглавена една статия от Робер Форисон от 1961г, на която обръща внимание Рансиер. Правилно ли сме прочели Рембо?

    Например, прочутият сонет „Гласните”(Les Voyelles). Привидно случайната игра на гласните фактически се опитва да номинира едно тяло – какво тяло? Ако червеното на i е с претенцията за „красиви устни”, а оmega – „виолетовият лъч на нейните очи”, смисълът на поемата би могъл да се идентифицира с тялото на жена.  И всичко това се съдържа в заглавието на сонета, ако някой знаеше как да го разчете: VOYELLES или VOIS-ELLE (на френски, „виж я”).

  За да я видиш, трябва да обърнеш А наопъки и буквата се превръща в очевиден символ на женския секс. Ако обърнеш Е на другата страна, ще се привидят гордите възвишения на две снежни гърди. Обръщането на I хоризонтално встрани очертава красиви устни, а преобръщането на U с главата надолу наподобява вълнообразното движение на коса. Така стигаме до О, възвишената тръба и виолетова omega на нейните очи. Вече проумяваме славното усилие на някой си Той  в  подбудата му да свидетелства за (женско) тяло между буквите.

   Коя е „тя” в нашия случай не е толкова важно – Нина от стихотворението „Отговорът на Нина” (а, както ще сумира Рансиер ставането-друг на женското тяло-буква, това е и майката на малкия Рембо от „Седемгодишни поети”, „несъбудената сляпа жена” от „Сестри на милосърдието”), – защото в крайна сметка отново стигаме до нимфата-крава Ио.

   Морфо-графизмите на Ио се засрещат с графо-морфизмите на Рембо.   Симетрията е поразителна. При Ио кравешкото тяло „изпуска букви”, а при Рембо буквите „изпускат”/”излъчват” тяло.

   Впрочем, Рансиер обобщава това по различен начин: имаме преплитане на детективското мото Cherches la femme и пословичното твърдение на Платоновия Хипий, че красотата е красива жена. Красивата поема е репрезентация на красиво женско тяло.

  От финия просторен анализ на Рансиер ние ще извадим само внушението за обсесивната музика на буквите, тази „глъч на езика”, от която е очарован Рембо, за да я свърже с „голямата музика” на деветнайстото столетие… в зората на нова наука, нов поход и нова любов, бъдещият град и неговите славни тела, утопията на езика от бъдещи хармонии. Кодът на това експериментално столетие е записан от Рембо.

    Когато  Рансиер отбелязва борбата  между съгласните L и R, леещата се liquid L от  Elle (Тя) в челюстта на R (начална буква на името Рембо), откриваме учудващата аналогия на тази фонетична парадигма в руската литература, свързана с името на Валери Брюсов.

   Иля Кутик, един от основателите на руската мета-поезия (заедно с Иван Жданов и Алексей Паршчиков, починал на 3 април 2009, точно когато пиша тези редове, и от когото преди трийсет години съм ползвал епиграф за свое стихотворение), обсъжда въпросната парадигма в разговор с Марджори Перлоф. 

   Леещото се „течно” Л  звучи в руската дума „революция”, много меко и миролюбиво, както и в думата „любов”. Така любовта „обича” революционера. Руският език внушава, че буквите винаги вече са в любовна връзка  една с друга. Любов и революция са в по-близка връзка, отколкото революция и омраза,  поради това че първата двойка думи е положена на буквата Л.

    Кутик отдава това на апофатичното мислене, за което периферията на любовта (чийто революционен вариант е атеизмът) е по-близо до центъра на Любовта (да го наречем Бог), отколкото смятащите са за най-прибрижени до Бог вярващи.

    Но и за Рембо пътят до Бог минава през „сезона в ада”. Това важи и за Йейтс, за когото омразата към Бог отдава душата на Бог.

   Ето как като такъв езикът е мислеща субстанция, способен да взема собствени решения.

   Мекото Л в руския език, което е любовен звук, може да изрази много повече реалността на нещата, отколкото разумните аргументи.

    Перлоф, на която това й се струва все пак метафизично послание, обобщава по свой начин:  Л обича всички Л-та, въпреки че хората се бунтуват в реалния живот. Звуците на езика са в любовна връзка, дори ако се бунтуват един срещу друг в реалния живот.

   Нека да си спомним твърдението, че езикът е по-способен на мутации, отколкото обслужващите го говорители.

    Но по-важно е внушението за една саундтрак-атмосфера, където глъчта на езика придобива собствен импулс и отвежда към самостоятелни решения.

    Дали Джон Кейдж е подозирал задължеността си на пионера Рембо? Не се ли стреми да задвижи лингвистичния импулс във всеки реален шум (всеки шум е своего рода информация)?  

    По същия начин  „удължаващият се геном” на Ричард Докинс е способен да създаде непредвидени гени в софтуера си.

    Софтуерът на (поетическия) език е способен на собствени алгоритми.

    Така се озоваваме в новия виртуален свят с неговата логика на база-данни и диджейска култура, където търсенето на универсален поетичен проект е заместено с търсенето на универсален софтуер.

   Търсаческите машини (чийто корен е в  древните общества на ловци-събирачи) само усилват травмата на контекста, кризата на значение/смисъл.

    Колкото повече виртуалното обслужване ни внушава поместване в центъра, толкова повече сме отхвърляни в периферията.

     Дивият парад на Рембо днес е с логото на WWW, а той сигурно би се оказал в ролята на перверзен ди-джей, преусуквайки „глъчта на езика” през записвачките на софтуера, през фетиша на саундбайтовете.  Човекът днес е 5 процента карантия и 95 процента медиен запис.

   Но така както го представя Рансиер, френският код на Рембо е все още твърде романтичен. Романтизмът, разбиран по-скоро в смисъла на Бадиу.

 В своето разпростиращо се самоликвидиране, дезертьорство и линии на бягство, в мета-морфизмените ставания-друг този код свръхдетерминира „травмата на контекста”. С други думи, внася скрита тенденциозност и насилие в автомутиращото тяло на езика.

   Или пък може би става дума за оксиморонното съвпадение между код и свобода: от ситуация в ситуация, в търсене на тялото (на поемата, на жената) в друго тяло, но не заради окупацията и арестуването на това тяло, което означава криминализирането му, а за да освободим това тяло на свой ред да се отправи в авантюрата на ставането-друго.

   Тялото на езика е по-способно на мутации, отколкото неговите говорители.

   Но не важи ли същото и за Капитала, за тялото на Капитала в неговата сингулярна универсалност?

   Съществуват ли вечни истини и вечни обекти – още е рано да си отговорим на този въпрос.

      Моето фаталистично заключение би било, че зад всичко това стои мистерията на Въплъщението, дионисиевски обременена наследствено, докато ние търсим един абсолютно автономен фосил на абсолютно независим от човешкото произход и генезис.  

    Но нека се задоволим със състоянието на една ситуация,  която истината-събитие

в самоизличаващо се ликвидиране и онтологично дезертьорство изтърбушва, за да преоткрием изначалната й пустота и да я заситим отново с морфизмени хетерогенни концепти, с енциклопедията на знанието, както се изразява Бадиу.

    Коя е ситуацията на Рембо? Според оптимистично настроения Рансиер  Рембо пише своето столетие, неговите кодове и символи. Той проверява неговите координати и постановява между тях всички възможни връзки в същото това пространство, което Рембо прави очевидно и в същото време нечетивно.

   Фактически Рембо желае да изпревари столетието си. Той се стреми да му даде липсващото за запълване на проекта за ново славно тяло-език на бъдещето, завършено тяло от събрани енергии на общността.

   Новият език за новото общностно тяло е задача на изобретател, но и провидец, син на Бога. Целта е напредничаво възстановяване на първоначалната свобода, реституция на това, което от бащите на Църквата е наречено апокатастазис: възстановяване в неговата цялост на тялото, съществуващо преди (грехо)падението.

  Това тяло е фосилът, за който споменахме, едно тяло преди грешните ни тела. Но каква връзка бихме могли да имаме с него? Наследствена? По-скоро условие за наследяване, но какво наследяване, защо, след като това е кошмарна наследствена обремененост, от която се опитваме да избягаме?

   Свързването на семейния роман на Рембо с песента на столетието и новия му език, на индивидуално с колективно спасение, изисква много точни условия. Новият език виртуално има две имена: алхимията на думите, която е сравнително безпроблемна, тъй като Рембо командва дивия й парад, а другото име е на новото възродено християнство, мъчнопреодолимото условие дори за един Рембо, който ще му предложи поради липса на друго алхимията на богохулството.

   Алхимия на думата – това е лесно схватимо, според Рансиер. Въпрос на превръщане на думата в злато, да поставиш думите на столетието директно в светлината на слънцето, след като воалът на мрачния лазур е разкъсан. Искряща светлина в сърцето на нещата в импресионистки маниер, философският план на новоезически хуманизъм. В този проект от края на века на Рембо и началото на нашия век ние разпознаваме класическите параферналии, които такива като Рембо изковават наново с наследените материали от предишното столетие: малко Кабала, малко тайна мъдрост на древните йероглифи, малко универсална граматика и примитивни корени  на езиците, комбиниращи добродетелите на един универсален език със силите на езика на мистериите.

    Фактически Рансиер описва света на морфизмите от кравата Ио до новото християнство. Параферналиите са днешните  gadgets  на  New Age.

АНОНИМНИ И МЕРИТОКРАТИ

Една неинтелигентна ситуация не позволява интелигентни решения.

Тогава в нея лъсват стратегическите контури на перверзия и истерия, към които хората са холограмни апликации.

Перверзия е да знаеш как да обслужваш наслаждението на другите, маскирано като щастие и общо благо.  Приписва се на управляващите. И обичайно търпи провал.

Именно провалът продуцира истерията на масите. Масите биха били безучастни, ако первертите не търпяха провал.

Колективният нарцисизъм е парадоксалната спойка в отношение на неотношение,  където всички са афектирани, без никой да е.

Масите не могат да бъдат мислени, както множествата в теорията на множествата.  Те могат само да бъдат композирани в една онтология на изгубения свят, където  Общата воля се дискредитира в отделна  воля за власт.

Как множествени интереси да се подчинят на изключителен авторитет?

Авторитетът днес ни се доставя като биополитически дегизиран мастър-шеф готвач или шоумен като корпоративен агент. Или неолиберален писател член-кореспондент на меритократски фашизъм.

Сепарирането между предположително знаещите как да обслужват наслаждението кулминира в промискуитет от невъзможност към импотентно безсилие.

Експертното правителство предлага фалшивата си обективност в една реалност, която е партизанска открай докрай – обективна ирония.

Все едно Чаплин  подложен на хранене с автомат. Няма перверзия, няма доминация, докато автоматът не закъса. Неолибералната докса се състои в това, че посред всеобщата мизерия внушава  възможности да се изплъзнеш в креативен идиотизъм.

Неолибералната перверзия е превратна версия на Името на Бащата, бащите на нации и конституции като последен фундамент на самообслужване.

И защо това име да не е някой магистрален Макдоналдс? Където истеризираната клиентела се насилва да повярва в демократичния автомат, докато не се прецака.

И все ще се намери някой да размаха пистолет. Протестите са сведени до мастурбаторно самоубийство.

Дори революцията е приватизирана в неолибералното плагиатство.

Первертите обещават  да отстранят повредата. С машинно гласуване, друга неолиберална уловка.

Нормативната пустота на суверенното решение произвежда хаос във формите на стойност (value), както и парламентарната ехолалия като бюрокрация на микрофона.

Асиметрията е в слухтящото несъзнавано на дизартикулирани социални отношения, което някога се наричаше класова борба. Барикадата е инсталирана вътре в теб и от двете й страни няма никой (TIQQUN).

Мария Бакалова член на филмовата академия. Заслужи си го lacanese:

Тя няма фалос в менструалните гащички.

Той  е в главата ѝ. Огромен като катедрала.

И тя иска да содомизира, да изкорми   планетата с него!

Но какво за кандидат-членовете пред академичната кухня за бедни в София, където няма нито една жена?

Провисналите им топузи не са нито в гащите, нито в главите, а в суспендирания фалос на демократична наука.

В лето господне, дядовото, ще се зомбираш в член.

ХАЙДЕГЕР И КРАЯТ НА СВЕТА

От друга страна, Хайдегер изобщо не се плаши от перспективата за самоунищожение на човечеството и на цялата планета. В един пасаж от Черните тетрадки, още преди появата на ядрените оръжия, той говори за възможността за експлозия, от която “сегашното човечество” ще изчезне, дори с известен възторг: “това няма да е нещастие, а първото пречистване на битието (Reinigung des Seins) от най-дълбокото му обезобразяване (Verunstaltung), причинено от  господстващата позиция на биващото  (des Seiendes)” (цит. по Нестор Пилавски).

Казаното от  Хайдегер само  потвърждава прозрението на Ницше, че онтологията  в крайна сметка е нихилизъм.

Михаел Тойнисен чете Парменид точно в смисъла на Ницше, когато пише:  Вътрешното не-битие на Битието се проявява като не-живот. Битието, което също не съществува, доколкото не е нито светът в неговото многообразие, нито Бог в неговата пълнота, потъва в нищото на смъртта; неговото съвършенство е неподвижността на парализата. Поне в първоначалната си форма метафизиката всъщност е това, което Ницше я прави да бъде – нихилизъм” (Theunissen, “Metaphysics’ Forgetfulness of Time”

И следата отвежда чак към Парменид.

Парменид иска да освободи мисленето от товара на времето и живота.

“Вероятно,” пише Тойнисен, “страданието от живота е това, което е накарало елеатика да формулира концепцията си за Битието”. И радикалната чистота от всяко замърсяване от света на ставането може да бъде осигурена единствено чрез ситуиране на tо on  или Битието в безвремево настояще, aei, вечно съществуващо и именно поради това неживо.

Сега антикорелационистите пишат за Great Outdoors, но това е същото –

неразрушима  отвъдна чистота, която се отвързва от  дефектни светове.

Неразрушима, защото не съществува, Бланшо.

Ще се съединя отново с презряната природа и

чистотата на безименния, безкраен живот, който се простира като

нощта, която е смърт. Един ден този жив свят ще се влее в моята

мъртва уста.” (Батай)

It is always thought that the analyst is someone who will offer the patient the standard, more or less sexual, interpretation.

During a seminar, Bruno Bettelheim was disturbed by a female student who was knitting while listening to him. Bettelheim told her that what she was doing was a metaphorical surrogate for masturbation. And she replied: “no sir, when I knit, I knit and when I masturbate, I masturbate” (see Leader 2016 ). It is inter[1]pretations such as Bettelheim’s that have ended up turning the analyst into a farcical “stock character.” For Lacan, interpretation – being a form of linguistic elaboration, of symbol[1]ization, of “making things thinkable,” and so on – is not decisive: it refers back to something that will always remain outside anything that is symbolizable. For Lacan, analytical constructions work if they re-construct our relationship to the Real, i.e. a relationship to something that remains external to the analytic rela[1]tion, that structures it, and goes beyond it. In short, the point is not offering a “good interpretation” – of the dream, of the symptom, and so on – but, as Lacan says, “rectifying the subject’s relationship to the Real.” “Rectifying” implies a mistake, a deviation that needs to be corrected. What counts for Lacan is the relationship to the Real, not to other humans, symbols or representations. For Lacan, the end of analysis is not introverted but extroverted.

CONVERSATIONS WITH LACAN

Sergio Benvenuto