СЛЪНЧЕВАТА КАТАСТРОФА
With the disappearance of earth, thought will have stopped – leaving
that disappearance absolutely unthought of. It’s the horizon itself
that will be abolished and, with its disappearance, [the phenomenologist’s]
transcendence in immanence as well. If, as a limit, death
really is what escapes and is deferred and as a result what thought has
to deal with, right from the beginning – this death is still only the life
of our minds. But the death of the sun is a death of mind, because it
is the death of death as the life of the mind.
(Lyotard 1991: 10)
С изчезването на Земята мисълта ще спре – оставяйки
това изчезване абсолютно непомислено. Това е самият хоризонт,
който ще бъде премахнат, а с неговото изчезване ще изчезне и
трансцендентността на феноменологиста в иманентността също. Ако като лимит смъртта наистина е онова, което избягва и се отлага, и в резултат онова, с което мисълта да се занимава от самото начало – тази смърт все още е само животът на нашите умове. Но смъртта на слънцето е смърт на ума, защото тя е смъртта на смъртта като живот на ума.
(Лиотар)
Силим се да преглътнем представата за собственото си изличаване и изчезновение – около една умираща звезда-слънце ние кръжим в натрапливото повторение на безнадежден кастинг от загиващи планети-сателити.
Земята е сателит на един друг сателит, потопени в космическо унижение.
Възможен ли е върху нея мислещият субект на предвиденото вселенско изличаване и измиране (extinction)
Да желаеш нищото, отколкото нищо да не желаеш – този анорексичен импулс е донякъде разбираем.
Но изчезващият субект на един изчезващ свят в разположение на изчезващите си аванси е нещо много по-мистериозно.
Лакан в предсмъртната си агония е казал – аз изчезвам.
Или както се пита Брасие – какво се случва с мисълта при гибелта на земята (what happens to thought when the earth dies’?)
Става въпрос за слънчевата катастрофа, от известното есе на Лиотар.
Да мислим слънцето винаги е малко налудна идея – Батай.
Ако като лимит смъртта наистина е това, което се изплъзва и е отложено, и като резултат е занимание за мисълта още от самото начало – тогава тази смърт е все още само животът на нашите умове. Но смъртта на слънцето е смърт на ума, защото тя е смърт на смъртта като живот на нашия разум.
Какви са алтернативите пред това несъмнено бедствие, при това научно предвидено и доказано?
Процесът на отделяне на мисълта от човешкото тяло, или по-скоро процесът за снабдяване на човешкия софтуер със спасителен хардуер, който би функционирал независимо от условията на живот на земята като застраховка за оцеляване на морфологическата комплексност чрез промяна на материалния субстрат, този процес е в ход от милиони години: той просто е историята на земята.
В есето на Лиотар диалогът е между мъжки и женски протагонисти.
Тя: мисъл и тяло са преплетени в отношение на аналогична взаимозависимост, вместо външна свързаност в отношение на хиломорфична дуалност. Отношението е по-скоро аналогово, отколкото дигитално.
Аналоговото – двете в едно – разум и тяло.
Дигиталното – едното разделено на две – разумът екстраполиран в дигитално кодифицирани алгоритми, абстрахирани от материалния субстрат на тялото.
Мисълта е конститутивно определяна като въплътена, както въплъщението е конститутивно изживявано като мисъл.
Въплътена като тяло, джендъризацията на мисълта е не по-малко грандиозна от слънчева катастрофа, това е внушението на женския протагонист.
За Него соларната смърт като непоправимо ексклузивна дизюнкция между смърт и мисъл е смърт на смъртта, която е живот на мисълта.
Мисълта, за да надмогне тази смърт, трябва да се отдели от човешкото тяло.
За Нея обаче непоправимата дизюнкция на джендърно въплъщение е това, което причинява рождението на смъртта като живот на мисълта. Ако мисълта в стремеж да се запази като се отдели от човешкото тяло, не се погрижи да задържи отпечатъка на това първично джендър сепариране, тя няма да бъде мисъл въобще, а призрак на мисъл, мъртва мисъл, а живата мисъл фактически ще е изчезнала.
Лиотар поставя в конфликт не-човешката сингулярност на сексуация срещу анти-човешката генеричност на технонаучна безполовост.
За Брасиер тази опозиция не е надеждна.
Катастрофичното усилване на влечението към смъртта във формата на нечовешки субект на смъртта – какво ще ни донесе това?
В научно предвиденото вселенско изличаване и измиране (extinction) дали наистина е монтирано някакво влечение към смъртта или става въпрос за космологична катастрофа, гигантско бедствие, което периодически проявява нищото на смъртта?
Спекулативната хипотеза на Фройд.
При травматичните неврози пациентът принудително е тласкан да преживее отново разтърсващо неудоволствен опит.
Принудата за повторение е опит от страна на несъзнаваното да преживее отново травматичния инцидент в условията на тревожно предвиждане като буфер срещу травматичния шок.
Несъзнаваното влечение за тревожно преизпитване на травмата е опитът на организма да успокои излишествения наплив на възбуди, причинен от масивната психическа травма.
Оригиналният травматичен опит е регистриран само в несъзнаваното, а не съзнателно изживян. Няма първоначален опит на травма, защото тя бележи точка на изличаване на съзнанието.
Травмата се случва като несъзнавана рана, която продължава да резонира в психическата икономия като неразрешимо смущение.
Един неотслабващ излишък на възбуда, надвишаващ свързващите способности на това, което Фройд нарича „перцептивно-съзнателна” система.
Травмата оставя след себе си перманентен отпечатък в несъзнаваното.
Тази несъзнавана следа изисква да бъде предоговаряна и тя поражда натрапливото повторение, а не самия травматичен опит, защото травмата никога не е била изпитвана като такава и не е регистрирана в психическия апарат.
Травмата е конститутивно несъзнавана, тя съществува само като следа, която е перманентен и неизличим отпечатък в несъзнаваното, свидетелстващ за нещо неуправляемо и неподатливо спрямо филтриращия апарат на психиката, едно кървене на душата.
Виждаме металептичното изместване от несъществуваща травма към нейния отпечатък, от невъзможност за регистрация към безпричинно функциониране като повторение – всичко това сякаш са слабости в спекулативната хипотеза на Фройд.
А и каква следа с неизличим отпечатък, след като следа, която не е способна да се изличи, не е следа съгласно деконструктивистката теза на Дерида?
Сякаш си имаме работа не с фактичност, а с фактуалност, където всичко може да се появи и изчезне без причина, съгласно постановките на Мейясу.
Но нека да следваме хода на спекулации при Фройд, несъмнено наслагван върху клиничен опит с травмирани през войната войници.
Каква е връзката между филтриращия апарат на психиката и генезиса на органична индивидуация?
Тук е място за поредната му спекулация.
Примитивна органична везикула (торбичка-мехурче или клетка) става способна да филтрира потенциално опасен торент на външни стимули, като жертва част от себе си, за да издигне протективен щит срещу излишествения наплив на възбуди, и по този начин прокарва определена сепарация между органичен интериор и неорганична екстериорност.
Вече е ясно, че тази хипотеза е нещо като „интелигентен дизайн”.
Най-външната повърхност на везикулата-мехурче загубва структурата си на жива материя и до някаква степен се превръща в неорганична мембрана или опаковка, резистентна за външни влияния и стимули. Като следствие енергиите на външната среда проникват в подлежащите живи пластове на организма, но само като отслабени от първоначалната си интензивност на проникване.
Обобщено, влечението към смъртта като повторение на неорганичното е повторение на смъртта, която дава живот на организма.
Със своята смърт външният везикулен пласт спасява тези пластове под него, в които е поместен живеца на живота.
Протекцията срещу стимули е едва ли не по-важна функция за живия организъм отколкото рецепцията на стимули.
Сепарацията между органичен интериор и неорганична екстериорност е спечелена с цената на смъртта на част от самия примитивен организъм.
Тази смърт поражда протективния филтриращ щит, фактически поражда органичната индивидуация, обуславяйки възможност за филогенеза и сексуална репродуктивност. И не само предхожда организма, но е и предусловие за неговата способност да се възпроизвежда и умира.
Тази летална следа в индивидуацията на организма фактически е движещата сила на повторението, стоящо в основата на влечението към смъртта.
Влечението към смъртта като връщане към неорганичното е повторение на смъртта, която е породила организма – една превантивна смърт може би – която не може да бъде задоволително повторена. Защо? Защото организмът, който носи нейната следа, никога не я е изпитвал реално. И защото тази следа индексира една прекомерна смърт извън всякакви мащаби.
Следата на първичната смърт, дала живот на организма, съдържа непосилна претенция спрямо органичния живот, тя е травматична следа, която изисква да бъде интегрирана в психическата икономия, но без успех, защото тя индексира първоначалното травматично разцепление между органично и неорганично. Организмът не може да изживее смъртта, която го е породила и която е породила различието между живот и смърт.
Влечението към смъртта е следа на това разцепление, една схизма, която никога няма да бъде съединена успешно, катексирана, защото тя остава необвързаната прекаленост, която прави възможно свързването.
Това, което започва невинно като протективен щит в метонимично приплъзване на пластове между живота и смъртта, защитен пласт като полумъртъв или нарочно умъртвен, за да предпази останалите, изведнъж се превръща в автохтонност на изначална смърт, която е истинската родилка на живота – но какво ако само му акушира чисто технически?
При това тази смърт си навлича булото на незнание, завещавайки само следата си като индекс на травматична схизма между живо и неживо.
Следата изисква да бъде интегрирана в своята индексалност, но явният семиотизъм на следата не е ли запаметена следа с явен уклон към съзнаването си, въпреки че й е отредено да се задържа в несъзнаваното?
Какво се интегрира тогава – схизмата между органично и неорганично или схизмата между несъзнавано и съзнавано индексиране на предишната схизма?
Дизюнкция, Spaltung, травматично деление и разцепление по целия път надолу, но и нагоре, ако си спомним схизмата между мисъл и смъртта на слънцето.
Една изначална смърт (на умъртвени клетки като защитен щит), даваща живот на органичния филогенезис, предхожда и обуславя раждането като позволителен режим за репродукция и органично различие между живот и смърт.
Следователно, смъртта е по-стара от секса.
Смъртта като травматична схизма между органично и неорганично предшества и обуславя сексуацията (сексуалното различие) и сексуалното възпроизводство.
Втората интересна отличителност на спекулативната теза на Фройд според Брасие е, че мозъчната кора и централната нервна система при по-висшите животни са софистицирани версии на перцептивния кортикален пласт от умъртвени везикули при примитивните организми.
А този пласт изгражда филтриращия апарат, пожертван в неорганичното заради органичното.
Фактически мозъчната кора и нервната система са със съдбата на везикула, те са мъртви неща.
Мозъците и нервните система са интернализирани мъртви неща заради функционирането на комплексното разнообразие на живото нещо.
Мъртви в смисъл на органични симплификации, за да противостоят на торента от неорганична обърканост и сложност.
Виждаме как неубедително работят опозициите симплификация-софистикация, сложност-опростеност, висше-примитивно, като предимството на един или друг член от тези опозиции последователно се приписва ту на органичното, ту на неорганичното.
Протекцията от мъртви неща позволява перцепцията на неорганични объркани торенти в степени на избирателност и предвиждане.
Мозъчната кора и нервните системи работят по аналогия с примитивните защити на низшите организми.
Тези защити са аналогови, смесват в едно живи и мъртви клетъчни пластове.
Докато смъртта е дигитална, диференциална, снасяща схизмата между органично и неорганично, живо и мъртво. Дигитална дотам, че да различи себе си като индексирана следа, и да се различи от влечението към смъртта, което неуспешно я имитира.
Защото влечението към смъртта е един агент на автоматизъм и слепота, интернализиран в нас като шокова привидност-сембланс, за да отрази автентичния травматичен шок в нещо като форсирано антиципиране на вредни последствия, обезвредени от тази далнобойна визия.
Органичното е просто временна симплификация на неорганичното. Тази фраза е с дельозиански произход. Животът е временна бариера посред необятната иманентност на унивокалното битие, вокализираното битие в собствения си шум и кипеж.
Но сега става въпрос за съдбата на мисълта.
И Брасие заключава, че ако мисълта се секретира от мъртви неща, тоест от мозъчната кора и нервната система, тогава изглежда мисълта е конститутивно мъртва, и мисълта като непрекъснато търсене във философския си аспект не е породена от сексуално различие.
По-скоро мисълта е психическо смущение, предизвикано от травматичната следа на неорганичното като симптоматична манифестация на влечението към смъртта.
Ако мисълта не е анимирана от джендърно въплъщение, нищо не се губи, ако понечим да я отделим от тялото.
Мисълта е конститутивно мъртва и несексуална. Но веднага Брасие добавя, че тя е психично смущение, предизвикано от влечението към смъртта.
Фактически мисълта е жива, жива като мъртва или мъртва като жива.
И това е по-смущаващ парадокс, отколкото мотивиращото мисълта смущение и загрижеността дали това смущение ще оцелее след сепарацията на мисълта от органичното тяло и възсъединяването й с неорганичното, така че мисълта да продължи безпрепятствено, което твърди и мъжкият протагонист от есето на Лиотар, или връщането на мисълта към неорганичното след развъплътяването си от органичното тяло би било нейната смърт, както твърди женският протагонист от есето, така че мисълта ще бъде сведена до прост дигитален призрак във феноменологичния й живот.
Мотивиращото мисълта смущение е влечението към смъртта. Мисълта е границата между живота и смъртта като undead измерение – мъртвото като особена форма на живот и живото като особена форма на смъртта, рядко разклонение на смъртта, по Ницше.
Но граница или лимит? Или неясната зона между тях?
Всяко идентифициране с лимита е мистерия, твърди Витгенщайн.
А границата? Не е толкова важна трансгресията на границата, а интериоризирането й вътре в мисълта, което всъщност е факт. Мисълта е собственият си лимит, казано хегелезе.
Именно мисълта като мъртво-жива или като undead е двусмислен фармакон още преди развъплъщението си от тялото. Тя е протекция, но и перцепция на мотивиращи я смущения. Тя оперира и от страната на живота, и от страната на смъртта.
Това е апорията, която е подмината от Брасие, за да се насочи към алтернативата на развъплъщаване – или мъртвата мисъл е застигната от окончателна смърт, или се превръща в дигитален призрак.
Но каквото и да е естеството на мисълта, става въпрос за мигрирането й от въглеродния субстрат на органичното тяло в силицевия субстрат на изкуствена интелигентност.
Това се налага предвид соларната катастрофа, която ще отнеме хоризонта на мисълта, както се изразява Брасие.
Тогава какъв е смисълът за превъоръжаването на мисълта? За да потърси друг хоризонт?
Но ако е обречена само на соларния хоризонт?
Според мъжкия протагонист е въпрос само на презапис на влечението към смъртта в неорганично тяло, което ще спомогне мисълта да продължи безпрепятствено и да отлага срещата със смъртта. Мисълта може да прегърне нов неорганичен живот, преодолявайки органичната смърт, напускайки земния хоризонт заради един космически хоризонт.
Според женския протагонист мисълта може да продължи да живее за сметка на сексуалното различие, презаписвайки го в контекста на неорганично въплъщаване.
Тези алтернативи са недостатъчни за Брасие.
Неговият ход е следният.
Травматичният разрив, осигуряващ делението между органичен живот и неорганична смърт, има за трансцендентален аналог непоправимата дизюнкция между мисълта и соларната смърт.
Влечението към смъртта повтаря нещо, което никога не се е случило – не-събитие, което не е регистрирано.
Органичният живот резюмира неслучването на първичната неорганична смърт.
По същия начин земната философия е подхранвана от неслучването на соларна катастрофа като невъзможна възможност.
Соларната смърт е катастрофична, защото колапсът на земния хоризонт е непредставим за въплътената мисъл, освен ако не потърси друго въплъщение, силициево, например.
Соларната катастрофа е приютена като отсъстваща в мисълта, една летална травматична следа. И не е ли точно такова усещането, когато посрещаме нова година с ново младо слънце?
Всичко вече е мъртво, не само защото катастрофата опорочава земния хоризонт в статута му на безкраен неизтощим резервоар на мисловно-ноетична възможност, но и защото търсещата мисъл е движена от смъртта и се стреми да стане еднаква със смъртта, чиято следа мисълта износва в развъплъщаването си.
Смяната на въплъщаване от въглероден със силициево-базиран субстрат само отлага деня на равносметката, тъй като все някога мисълта ще се сблъска с колапса на последния хоризонт, със смъртта на самия космос.
Ние можем да се изместваме в космоса извън умиращото слънце, но заедно с дизюнкцията между мисъл и смърт. Само ще удължаваме агонията, конститутивната невъзможност да разрешим, да свържем травматичната дизюнкция между смърт и мисъл.
Тук има проблем – мисълта винаги вече е мъртва, дали защото така е секретирана от мозъчната кора като мъртво нещо или защото износва летална следа.
Това е неясно. Но тогава и дизюнкцията мисъл и смърт е среща между два вида смърт – мисълта като мъртво нещо и соларната смърт.
Какъв й е проблемът на мисълта – собствената й мъртвешкост или евентуалната загуба на земния й хоризонт?
Ако е движена от влечението към смъртта, защо срещата й с една външна смърт на соларната катастрофа да е нелогична? Това е заслужила. Провалът е собствената си награда, казано хегелезе.
Мозъкът изпуска невронни сигнали. Те могат да бъдат симулирани от компютърни алгоритми.
Може би не става въпрос за развъплъщаване на мисълта, а как и къде да локализираме невронните сигнали. От неорганично естество ли са? И не са ли навсякъде същите сигнали, при животните и при пулсарите?
Сигурно са неосмислени, но генерират мисъл.
И какво е мисълта, ако не проблематично множество от сигнали, както Дельоз твърди същото за идеите.
Какво са спекулативните хипотези, ако не сигнали, множества или сборни асемблажи, внушаващи мисъл, но фактически очертаващи трансцендентални структури на глупостта, пак по Дельоз.
Имаме внушения за смисъл, но не и мисъл, защото тя е мъртво нещо, догматизъм. Мисълта е интересна само в ставането си, което е моментна констелация.
Една „дискурсивна полиция” по маниера на Дерида ще открие какви ли не противоречия и несъответствия в мисълта на спекулативни хипотези. Важни са сигналите, които Дерида резюмира в диферанс, една диференциална вибрация. И очевидно при тази вибрация става въпрос за едно дълбинно писане ecriture като бекграунд на провалящите се писателски записи на повърхността.
Сякаш неслучайно при Бланшо бедствие и писане са обвързани – как? В ексклузивна дизюнкция? Сигурно е, че той усеща импотентността на своя запис.
Колкото до филтриращия механизъм, Фройд го обвързва с егото, което е като гърло на бутилка, друга везикула на пропусквателен режим.
А съгласно Лакан влечението към смъртта се отмества в символния регистър, то е негова маска.
Тези напластявания на мъртви хипотези или скоростно умъртвявани мисли образуват палимпсест като пречка, но и генератор на по-нататъшни сигнали и внушения.
Един генератор с константна сила, каквато е присъща на влечението към смъртта.
Ако смъртта е по-стара от секса и от мисълта, тя е задвижваща сила на всеки сигнал.
Тя е развъплъщението par excellence и всяко въплъщение е вторична смърт на смъртта.
Днешните изследвания ни показват, че можем да превеждаме невронни сигнали с компютърен алгоритъм, за да генерираме сложни, плавни движения, които дават възможност на киборга или пациента да взаимодейства с околната среда.
Означаващото е агенцията на смъртта в езика. То е буквата развъплътена. Нейният танцуващ дух. В крайна сметка, сигнал.
Ян Богост нарича това carpentry (дърводелство, дялкане на нещата, майсторене).
Означаващото буквално дялка в мъртвия текст, Аленка Зупанчич му приписва способност за cutting, за срязване.
Тази перформативност на означаващото е дигитална.
Текстът е аналогов, спойка от споявания.
Означаващото, отделящо се от мъртвината на буквата, върши самоубийствени пикирания като японско камикадзе в буквална манифестация на влечението към смъртта.
Ако наистина сме съдбовно обвързани със слънцето и соларната катастрофа, няма как това да не е внедрено в психическия апарат като тревожен сигнал на антиципация.
Ние ще изчезнем, вече сме посред изчезновението, и мислите камикадзета безуспешно обстрелват земния хоризонт. Може би мечтаят да се превърнат в дронове на безсмъртие.
Превъплъщението е презапис на влечението към смъртта. Има ли една последна смърт, след като тя предхожда всичко?
Ние сме летални апарати в майсторене на превъзхождащи ни сигнали.
Означаващото не е нищо друго, освен сигнална обвивка, виртуална везикула. Празно означаващо, както е прието.
Злоупотребата с това означаващо е очевидна, майсторенето с него, леталните церемонии в отлагане на една последна смърт, която всъщност е работещ сигнал преди нас.
Храмовете са архитектурни везикули с кънтящо усещане за празнота.
Летателните апарати са везикули, турбо-везикули, задвижвани от генерираната от самите тях празнота.
И в търсене на турбо-везикули на идеи и мисли, с надеждата за преселение към нов хоризонт, в отлагана среща с хоризонта на всички хоризонти.
Не е ли комично човешкото същество в кожената си торбичка, съдържаща пет процента карантия и останалото околна среда?
Лакан предлага да се преведе фройдовото Trieb с “derive, френския вариант на английското drive, което конотира отклонение и завъртане настрана, а също и в смисъл на постоянен дрейф, и този дрейф не се ли отнася и за нашите спекулации и желания?
Мисълта и смъртта в дизюнкция, разединени и мигриращи в различни субстрати, само за да демонстрират, че липсва безсмъртна субстанция, дрифтиращи в поход към окончателно изличаване – само смъртта никога не умира – но тогава какво умира, когато умираме с тези некротични тела от везикули, въплъщаване в живот чрез смъртта и смърт посредством влечението към смъртта като изобилие на жизнено поприще, везикули, ламели, инфинитивът на измиране като безкрайна пасивност и пасивна безкрайност, импотентност на въплъщението в булимийна удебеленост, анорексизмът на развъплъщение, трупно равенство, ентропийно равноденствие, абсолютното пладне на фалшив абсолютизъм, be absolute for death, бъди абсолютния лазур на цитатни небеса от мъртви звезди, смъртта не маниерничи, тя е липса на стил, лишеност от всички възможности за лишеност…
Соларната катастрофа трябва да бъде схващана като нещо, което вече се е случило (the solar catastrophe needs to be grasped as something that has already happened).
Слънцето е умиращо в същата степен, както човешката екзистенция е ограничена от измирането (extinction) the sun is dying precisely to the same extent as human existence is bounded by extinction.
Земният живот и земната смърт в тяхната сложила се корелация са дезартикулирани от външната смърт на соларната катастрофа.
Ние сме установили някаква фамилиарност със смъртта – нали мъртвите везикули ограждат живота, една животопораждаща смърт.
Еxtinction не е терминация на биологически видове, а нивелира трансценденциите, приписвани на човека – съвест, Dasein, воля за власт. Мъртви трансценденции,както ги нарича Бланшо.
Хората повече не могат да бъдат описвани като привилегировани спрямо своята собствена неекзистенция – това важи за extinction, което не е антропоморфна смърт.
Външната смърт е превърнала нашата корелационистка залъгалка със смъртта в нещо незначително.
Грандиозното изличаване ни лишава от post mortem илюзии за безкрайно оцеляване на вида ни.
Но фактически става въпрос за обречеността на философската мисъл. Тя няма как да се справи с възможността земния й хоризонт да й бъде отнет.
Няма как да се справи, освен да се дезартикулира от субстрата на човешкото тяло. Да премине към силициево-базиран субстрат или да се разтвори в белия шум на Сирените.
Но това е част от наивен прогресизъм.
Еxtinction ще направи безсмислено мигрирането на мисълта в нов хардуеър.
Нея просто няма да я има изобщо.
Изличаването не е лимит на/за мисълта.
Изличаването анулира отношението към смъртта, от което философската мисъл се е подхранвала.
Философията на смъртта се превръща в смърт за философията.
С изчезването на земята мисълта ще е спряла, оставяйки това изчезване абсолютно непомислено. Самият хоризонт ще бъде премахнат и заедно с неговото изчезване и това на феноменологическата трансцендентност в иманентността. Ако като лимит смъртта наистина е това, което се изплъзва и е отложено, и като резултат и това, с което мисълта се занимава още от началото – тази смърт е все още само животът на нашите умове. Но смъртта на слънцето е смърт на ума, защото тя е смърт на смъртта като живот на ума (Лиотар).
Изличаването е смърт на оная смърт, която е породила живота на интелекта.
Животът сякаш се е изхитрил да се възползва от смъртта, за да се очертае като рядко разклонение от нея в една съмнителна еволюция от необосновани прекъснатости – троглодити, динозаври, хуманоиди – и ето че това отношение на неотношение, тази пресилена корелация е под въпрос.
Изличаването е пълно. Една пълнота на пълно унищожение, отменила неконзистентности, колебливи еволюции, прогресизми и деградации.
Но какво все пак ще остане?
Брасиер си е дал труда да опише какво ще остане – черна материя.
Но от каква гледна точка, след като всеки хоризонт е изличен? Очевидно едно развъплътено мъртво око.
Но очевидно той пропуска Погледа на Лакан, последния лимит. Феноменален лимит.
Защото тук става дума за безлимитна визия, което е абсурд.
Една сциентистка визия на дистрибутирана черна материя и черни дупки.
Визията на един субект на смъртта pace Ларуел в екстернация като обратното на инкарнация.
Или може би екс-библия, където вместо пришествието на божия син се наблюдава пришествие на черна материя.
Пълното изличаване е невъзможно, не защото технически е неосъществимо, а защото изисква екстернационна визия от последна инстанция.
В края на Nihil unbound Брасие акцентира върху изличаването отново в термините на Ларуел, но субектът на смъртта от първоначалното есе, липсва.
Професионалният очевидец е заличен.
Ако е достоверно това, което Негарастани пише за гео-травмата, корелация между слънцето и земята все пак има, и тя е твърде дълбока, тъй като земното ядро е съставено от слънчева магма.
Слънцето се е превъплътило в своите планети, тези глухонеми идиоти, както ги нарича Лакан. Или камикадзета, мечтаещи да се трансформират в дронове.
Но може би и те са говорещи битиета, чийто език е недостъпен.
Развъплъщението на слънцето от своите сателити е аналогично на развъплъщаването на мисълта от тялото.
По-колосална от disaster на Бланшо не би ли била соларната катастрофа, евентуалното предателство на слънцето, ако реши да ни изостави. Може би сме негодни за шанса на слънчевия проект, лишени от шанс по начало, онова начало, което Хайдегер удвои в начално мислене, в което не сме и започвали…
Соларните митове и жертвоприношения са насочени все към това – да не бъдем изоставени. Шансът ни да не бъде отнет.
Кастингът на слънчевата система ни ужасява със своята случайност. Това наистина е процесия на глухонеми идиоти.
А ние ставаме битийно все по-шумни, което би подразнило извънсоларните светове, за да ни принесат в жертва на едно друго изличаване.
Карл Шмит има едно изречение, което гласи: човешкият род все още не съществува, тъй като не е намерил своя враг.
Ние все още не сме придобили космическо съзнание. Може би сме приели, че е възможно да минем и без него. Така и така всичко ще приключи със соларната смърт.
Развалянето на корелацията е невъзможно.
Но тогава защо все пак сме тук? Можело е да се мине и без нас.
———
Рей Брасие в Nihil unbound вместо Фройд пространно цитира Стивън Джей Гулд относно еволюционните стратегии.
Мисълта трябва да бъде отучена от органичния си хабитат и трансплантирана към алтернативна поддържаща система, за да подсигури своето оцеляване след деструкцията на земното си убежище.
Историята на технологията съвпада с историята на живота, разбиран като изначален синтез на techné и physis.
Този разказ на земна история в термините на траектория на все по-нарастваща усложненост днес е познат троп на виталистка есхатология, оставаща обаче уязвима за критиката на Гулд относно т. н. „грешка на реифицирана вариация”: привилегироване на един идеализиран стандарт за сметка на пълния диапазон от вариации като цяло.
Прехваленият прогрес на живота е наистина рядко движение от прости начала, но не и тласък насочен към изгодна по същество комплексност.
Прогресистката интерпретация на еволюционна история приема, че експандиращата „правилна опашка” на нарастваща комплексност може да се окаже представителна за тенденциалната експозиция на континуума вариации като цяло.
Тенденцията към нарастваща комплексност би трябвало да се смята за представителна с оглед на континуума на вариации като цяло.
Но това е валидно само за незначителна част от видовете, които дори не оформят непрекъсната еволюционна линия – трилобити, динозаври и Homo sapiens са напълно различни видове, окупиращи последователно тази тенденциална позиция към комплексност, но това не се дължи толкова на вариативна адаптивност, колкото е следствие на слепи приумици на еволюционната история.
Видовете са нещо като гените като слепи репликатори.
Но какво да кажем за културните гени или меми?
Нима пресмятанията на Гулд не се дължат косвено на културни гени, съставляващи него самия като субект на пресмятане?
Еволюцията е сляпа, но все пак еволюция на сингулярни експлозивни аномално-събитийни точки, в които се случват чудото и благодатта.
Ако това е спиритуализъм, защо да се отнасяме презрително към него?
Случило се е да се случи разумът на човешката раса да се занимава с такива неща като Geist и Dasein, дори това и да не ни спасява от съдбата на динозаврите.
Дали културните гени не са способни да си доставят друга участ? Самата погрешност да разсъждаваме по този начин е вече успех.
Схемата на Гулд напомня за булеановите powersets на дистрибутиране в одиозни криви на графики и диаграми за проследяване на стохастични кризи и парадокси, както примера за интернет – защо голямото разнообразие на блогове се свежда до трафик на съвсем малка част от тях.
Представителните извадки дали внасят прояснение?
Къде се локализира еволюцията и защо там изникват нямащи нищо общо помежду си агенти – динозаври и хомо сапиенс.
Какво е това – гримьорна или лекарски кабинет на доктор Менгеле?
Или пък е като оня нощ на Хегел, която често се цитира от Жижек – нощта на света, пълна бъркотия, части без тела и т. н.
Или пък безорганното тяло на смъртта – как би могло да се лоудва и принтира в тиражирана смърт на смъртта?
Нощни плажове 