—
The social relations of contemporary capitalism are perceived, as in pre-capitalist social formations, as relations of personal dependence, subordination and domination; the social causes of these relations appear masked in the phantasies of personal values, personal excel¬lence or deficiency, personal merits or faults, and so on. Social tensions that necessarily arise from these same relations are ultimately experienced as interpersonal conflicts. In short, Močnik writes, ‘The class struggle assumes in the eyes of those involved the fantastic form of personal intrigues.’39 The more these individuals perceive their social position in terms of their personal biography, or the success or failure of their ‘career’, and experience their relations to their fellow men and women through competition struggles and mutual exclusions, the more they blindly support and reproduce the structure of capitalist domination.
This is, according to Močnik, the mechanism behind the processes that we perceive today, in their existential immediacy, as a re-feudalization of social relations. It comes to light in the entire sphere of civil society, where any element of the individual lifeworld, from lifestyle or entertainment to family relations – elements that were originally of no interest to the state – now might turn into an ideological apparatus of the capitalist state, having huge impact on the political life of society.

—
In fact, the overall social, historical and cultural ground on which this new interest in Marx occurs is increasingly narrowing. It is shrinking together with the light of the central sun of freedom, the figure of the free and equal individual that has been for the last two centuries illuminating the worlds revolving around it. The more the sun cools down, ever-larger parts of its system are swallowed by the new vernacular dark¬ness. And while here, around the dimming light of an old, tired and ever-weaker freedom, Capital is well preserved, lovingly taken care of and seriously discussed and studied – as is right and proper for such a valuable and long-canonized piece of the world’s cultural heritage – there in the darkness people don’t give a damn about the book. Rather, they get buried again with their holy Bibles, Qurans or Torahs, with their reconsecrated national myths, or the masterpieces of post-truth trash. But if it is true that they have abandoned Marx, it is even more true that Marx has abandoned them.
He no longer talks to them in their new vernaculars – the languages of the decaying post-translational societies that have become slow to catch up with the acceleration of technological development, global trade, finance and politics; that increasingly lose the capacity to convey the complexity of the contemporary world and to critically reflect upon its con¬tradictions, dangers and chances; that have scrapped the ideas of enlightenment – which once raised them into the spheres of secular universality, natural and human sciences, culture, the rule of law and political freedoms – to replace them with the neo-medieval ‘values’ of servitude, ignorance and superstition; that have sunk into their own ahistorical temporalities, without any relation to a common history, the languages of those who were liberated from Marx only to be left behind by global capitalism. They have accumulated an enormous capacity for political mobilization, but it is today increasingly activated for the interests of domination and exploitation. It is from this ever broadening and deepening vernacular darkness that contempo¬rary capitalism draws today the ideological energy for its ongoing reproduction. At stake is a metabolism between the neoliberal economy and neo-medieval social relations, a kind of ideological accumulation of the capitalism of our age.

Boris Buden

 

Това е хедлайна на билборд, който разчитам през прозореца на автобуса.
Кой знае защо ми напомня заглавието на една книга от Уенди Браун – Undoing the Demos
Английският герундий не е лесен за превод, получава се тромаво.
Биващото дадено на разбивки в герундий, being given – being riven.
Дисрупцията също ми се изплъзва в плеоназмите си – избухване, разрив, смущение.
Спирам се на по-неутралното: Да прегърнеш промяната
Вкъщи се сещам да вкарам хедлайна в Гугъл и така получавам цялата информация.

Известна промоутърска компания, базирана къде ли не по света, за да пусне корени и тук.
Dentsu Aegis Network България създава собствено звено за маркетингови изследвания
Прочитам разсеяно няколко разбивки от сайтовете, които излизат.

The key to transforming the business and embracing disruption is to drive agility, collaboration and a culture of empowerment.
Given Dentsu Aegis Network’s core values (agile, ambitious, pioneering, collaborative, responsible) sit at the heart of the business and influence the way we work already, the future of work was made for a business like ours
An experience is created when technology meets the heart
As the industry faces a year of disruption and change, the top 400 leaders across Dentsu Aegis Network gathered in Singapore to share how we’re embracing disruption and to position ourselves to win in the digital economy
As an industry, we need to create consumer experiences that transcend screens and channels, that are enabled by data and technology and that have real purpose at the heart.
It’s about connecting people to the soul of any great story.
It’s about the skill and process of originating, executing and sequencing ideas that matter.
It’s about creating the journeys and interfaces that enable real connection to evocative ideas — that makes people smile, laugh or cry.
This is what enables us to create work that augments the human experience, while driving true business value.

Това е неолибералната реторика, както я описва и Уенди Браун – семиотично разхлабена, но специфична.
Но брандирането не е ли като някогашния агитпроп – да вкараш пазара в сърцата на хората, както едно време се опитваха да вкарват идеи…
Чувствам се като в оня фантастичен роман на Филип К. Дик, където не капитализмът е взел превес над комунизма, а обратното, и героят пише какво би се случило, ако победата бе на страната на капитализма.
Сякаш никой не вижда противоречието в термините на пазарна демокрация и пазарна държава.
Приканват ни да прегърнем разрива, който самият неолиберализъм е причинил – това е някаква степен на саморефлексивност и игра със самореференциалните парадокси на всяка система.
Капитализмът, това условие на света и на душата, както знаменито се е изразил Кафка, сякаш винаги ни изпреварва в революционните намерения, готов е да прегърне и революцията срещу самия себе си, взел на въоръжение собствените си издънки с намерението да ги издъни.
Не да фиксираш или трансцендираш разрушителния елемент, а да го трансформираш, нещо като при творческата самодеструкция на капитализма при Шумпетер, пазарният Феникс, който се надига от собствените си руинирания
Какво е неолиберализъм ли? Не, по-добре да се запитаме като Браун какво днес не е неолиберализъм. Управленческата му рационалност е проникнала навсякъде, без да се натрапва, сякаш е естественото състояние на света, условието за света и за душата.
Става разбираемо защо Кафка добавя, че капитализмът няма да умре от естествена смърт.
Прегръщайки самодеструкцията, един капитализъм от капитализми отново и отново морфира в демонстрация на свободна либертарианска воля и свободен морал, като и това противоречие в термините остава незабелязано.
Младите харесват това. Те няма да харесат моята лява реторика за експлоатация и самоексплоатация, за бедност и мизерия, за тези откровено нещастни лица в автобуса, който ни отвежда на работа.
Неолибералните норми симулират младенческата жестокост на конкуренция и анти-едипоски отпушвания, дисрупции, пазарно рапиране на лайфстайлове и симулативни скандали.
Не върви да им се втълпява, че всичко това се прокарва през Херкулесовите стълбове на симптома и на фетиша.
Не само марксистките, но и психоаналитичните дискурси не се харчат лесно днес, те също имат нужда от промоутъри.
Неслучайно Лакан не е довършил дискурса за капитализма.
Браун дава примера как много леви интелектуалци злоупотребяват с медийните си профили в Туитър, Фейсбук, не толкова заради революционни трансформации, а за да промотират своите книги и остроумни идеи с цел да лансират пазарната им стойност.
Перверзната теодицея на пазара, по-скоро ойко-дицея, реалното икономизиране на всички сфери, финансиализацията, деривативните революции – какво че всичко това се контролира от мъртвото време на капитала, както претенцията на един голям неекзистиращ Друг контролира перверзните ни желания…
Аз ще го кажа другояче, може би като Габриел Марсел – трябва да прегърнем мистерията на злото и да го направим наше зло, наш ограничител и katechon, без да се интересуваме какво има отвъд, защото може би там няма нищо, освен нови ерупции и интерстеларни оргазми.
Светът е халюциниращата си стойност на интензивности без произход.
Embracing disruption, както Маларме прегръща в деструкцията своята Беатриче.

 

Виждам, че Т. Ушев е упражнил стандартната критика срещу българските интелектуалци, че не упражняват полагащата им се критика срещу властта, без да се усъмни дали е полагаща се и дали изобщо има интелектуалци, в смисъл че първата работа на интелектуалеца е да се усъмни в своята интелектуалност.
Защото графично, какъвто му е занаята на Ушев, това би изглеждало така – има един кошер на интелектуалци, кръжащи в орбита на невъзможност към импотентност, а резултатът е неекологична визия, упражнявана и от местните сатрапи.
Нека да му помогнем с марксистката критика спрямо разделението на труда, което трябва да бъде премахнато, и няма как ушевци да не са алергични към тази претенция.
Но това е лява визия. Тогава да му напомним консервативната визия, на такива като Бентам и Мандевил, където няма добър кошер от интелектуални пчели, който да е ефективен, защото това са постоянно разкайващи се крадци, и станат ли наистина добросъвестни, всичко се проваля.
Нормалността на живота е правилно избраната и контролирана порочност.
Ако и това му се струва неубедително, да му припомним визията на безукорния от расата на върколаците, Артюр Рембо, за който Хенри Милър, не чак толкова блестящ интелектуалец, във Времето на убийците казва следното:
Срещу анабазиса на младостта Рембо опозиционира катабазиса на сенилност. Няма междинно положение, с изключение на фалшивата зрелост на цивилизования човек.

И това е проблемът и досега на Европа с гнил парапет и гнили интелектуалци – да се мисли за изключение – докато ти, Ушев, като отдаден космополит терминираш abject-българското.

Една от любимите игри днес е развенчаването на фалшиви претенции и фалшиви звезди на успеха, но всъщност това е глорификация на фалшив проблем. Защото капитализмът се е научил да профитира от дисфункцията и кризите на собствения си неуспех. И затова обществото на спектакъла процъфтява.
Интелектуализмът също както меланхолията на средновековните суверени се изражда в демократизирана депресия. Суверенното бреме да бъдеш самия себе си, това което Дерида нарича ipseite, може да бъде разтоварено само в контра-трансфер – има там едни нещастни българи, защо да не ги сръчкам? Врагът като гещалт на собствения ми въпрос.
И Ушев предусеща отговора преди въпроса, в който се е обезличил.
Изводът е само един – Ушев има само въобразени врагове, които още такива като Макиавели са презирали.
Има тук една (не)българка, която пише за бунт, револт, револвиране, но и за надървяне и какво ли не, а се оказа, че чудесно пасва на буржазния начин на живот, жената анти-Рембо, един контратрансфер, който никога не прилага към самата себе си
Ушев, ти се изживяваш като защитен свидетел спрямо българското, без дори да се усъмниш в протекционизма на собствената си свобода.
Имаше един такъв, Георги Марков, който се усъмни и в съмнението относно съмнението не въпроизведе хегелианската врътка, а остави нещастници като нас да донаждаме неизводимото.
Ти можеш да илюстрираш посредствени разкази, но не и разказа „Кръв от къртица” и ще ти кажа защо. Този разказ се крепи на отчайващо несъкрушим виц – истината е, че нищо на този свят не може да ни помогне. И пациентите са неразличими от лечителите – фармакон. И кръвта, всичката кръв на света, е възвишен обект, който запълва което сам е издълбал.
Няма как да го изографисаш, тук става въпрос за инкорпореалност, за невъзпроизведим жест също както женски оргазъм.
Разбира се, че е неполитически некоректно да се нахвърлям срещу такива като теб, които критикуват abroad.
Въпросната българка ще преформира abroad като бордерлайн ситуация, но самите французи ще се питат – какво й е на тази жена, толкова е добре уредена тук и т. н.
Нека да бъдем справедливи, сигурно става въпрос за страдание, за носталгия, ностос.
Но България, нейното страдание, не е нейното, нито пък твоето, Ушев, от което страдание ти си имигрирал.
Казано лаканезе, наистина не е страдание, а наслаждение. Да ти го изписвам ли на френски? Нашите провали извайват тялото на наслаждението, което не принадлежи на никого. Но има едно принадено наслаждение, което може да се усвои и много прилича на принадена стойност, което автоматически те прави капиталист.
Да ти е сладко, Ушев. Както да й е сладко и на Кръстева, докато си въобразява, че страда. Въобразеното отношение към реалните условия на екзистенция е идеология.
Но ако на теб ти е простено да не знаеш Лакан или Алтюсер, на нея не е.
Затова ти казвам съвсем политкоректно като партиен секретар – майната ти, Ушев, ти никога няма да получиш своя Рембо, а само своя институционален Сорос, зад който екзистенциалният Сорос няма да е щастлив от соросоидните ти упражнения.

Златомир Златанов

 

Hannah Arendt предполага, че всички човешки активности, ако са погледнати от достатъчно отдалечена точка във вселената, не биха иглеждали повече като деяния, колкото по-скоро биологически процеси.
Тази „генерична неопределеност” е схваната войнствено от Карл Шмит: Човешкият род все още не съществува, тъй като не е намерил своя враг.
Постхуманизъм ли? По-добре fore-humanity, в стила на Ларуел.
Фронталният човек, който може би никога няма да успее да научи срещу какво е бил конфронтиран.

On the poetic corpse of Rimbaud we have begun
erecting a tower of Babel. It means nothing that
we still have poets, or that some of them are
still intelligible, still able to communicate with
the mob. What is the trend of poetry and where
is the link between poet and audience? What is
the message? Let us ask that above all. Whose’
voice is it that now makes itself heard, the poet’s
or the scientist’s? Are we thinking of Beauty,
however bitter, or are we thinking of atomic
energy? And what is the chief emotion which our
great discoveries now inspire? Dread! We have
knowledge without wisdom, comfort without
security, belief without faith. The poetry of life
is expressed only in terms of the mathematical,
the physical, the chemical. The poet is a pariah,
an anomaly. He is on the way to extinction. Who
cares now how monstrous he makes himself?
The monster is at large, roaming the world. He
has escaped from the laboratory; he is at the
service of anyone who has the courage to employ
him. The world has indeed become number.
The moral dichotomy, like all dichotomies, has
broken down. This is the period of flux and hazard;
the great drift has set in.

Henry Miller, THE TIME OF THE ASSASSINS

 

“I don’t know how to talk!” exclaimed
Rimbaud in Paris when surrounded by other
men of letters.

Henry Miller, THE TIME OF THE ASSASSINS

Pirate and whore form mythic couplings and doublings. “The pirates loved women who were sexual and dangerous. We live by the images of those we decide are heroes and gods. As the empire, whatever empire, had decayed, the manner of life irrevocably became exile. The prostitutes drove mad the pirates, caught, like insects in webs, in their own thwarted ambitions and longings for somewhere else … The pirates worshipped the whores in abandoned submission.”

Pirates escape the laws even of gender. “Pirates aren’t always either male or female.” “Pirate sex began on the date when the liquids began to gush forward. As if when equals because. At the same time, my pirate penis shot out of my body. As it thrust out of my body, it moved into my body. I don’t remember where.”
Pirate sexuality is outside of gender, outside the commodity form: “On dreams and actions in pirates: Their rotten souls burn in their bowels. They only go for pleasure. For them alone, you see, naked bodies dance. Unseizable, soft, ethereal, shadowy: the gush of cunts in action.”

Kathy Acker via McKenzie Wark

What could result from this industrial liberty on which so
much hope has been set, this famous principle of free competition,
that was held to be so strongly endowed with a character
of democratic organization? It could only produce
general subjugation, the collective enslavement of the masses
deprived of capital, industrial tools and instruments of labour,
as well as of education, to the class that is industrially provided
and well equipped . They say that the battleground is
open, all individuals are called to the combat, and conditions
for all are equal. Very well, but let us not forget one thing,
that on this great battlefield, there are those who are schooled,
hardened to war, armed to the teeth , and who have in their
possession a great train of supplies, material, armaments and
war machines, as well occupying all the positions, whereas
the others, deprived, naked, ignorant and hungry, are obliged,
in order to live from day to day and to provide for their wives
and children, to implore their very adversaries for work of
some kind and a meagre wage .

Victor Considerant

Една вечер Блох разказал на Бенямин за един равин, истински кабалист, който казвал, че за да се установи  Царството на Мира не е достатъчно нито да се разруши всичко, нито да настъпи напълно нов свят. Достатъчно е да се измести тази чаша, този храст или този камък съвсем малко и това е всичко. Но това малко изместване е толкова трудно да се постигне и неговата мяра е толкова трудно да бъде намерена, че с оглед на света човеците са неспособни на това нещо и затова е необходимо Месията да пристигне.

Има се предвид интелигентна промяна, но за съжаление тя е или прекалена, или недостатъчна.

Тук намирам прилика на месианистичната притча с един дзенски коан.

Когато питат Учителя какво е Буда, той неизменно повдига показалеца на дясната си ръка. Идва време за изпит и когато Учителя пита какво е Буда, ученикът повдига показалец. Учителя се пресяга и отсича показалеца с ножа си. Ученикът побягва ужасен. Тогава Учителя го извиква по име и когато ученикът се обръща, Учителя повдига показалец.
Каква е схемата зад всичко това?
Стремеж на господарското означаващо да придобие нови стилове. Но всъщност това е безкрайно повторение на един прекъснат жест.

 

The general consensus of the society of positivity is “Like.” It
is telling that Facebook has consistently refused to introduce a
“Dislike” button.

T H E    T R A N S PA R E N C Y    S O C I E T Y
B Y U N G – C H U L   H A N