Със съкращения

Макар да са заети с увеличаването на рестриктивните мерки, продавани на обществеността като героични дела, лидерите на ЕС и САЩ от самото начало се стараят да избягват отрязването на някои от руските финансови играчи, като Сбербанк (срещу чието санкциониране сега се противопоставя Германия) и особено Газпромбанк – защо? Сбербанк е най-големият руски кредитор и притежател на активи, така че едно пълно ембарго би означавало значителни съпътстващи щети за западните банки. Истинският слон в стаята обаче е Газпромбанк, тъй като тя управлява плащанията за руския нефт и газ, от които страните от ЕС са зависими и все още купуват. В момента само около една четвърт от руския банков сектор е подложена на санкции – дали това наистина има за цел да спре Путин?

Волфганг Мюнхау (бивш авторитет на Financial Times) обобщи лицемерието на ЕС (и САЩ) с обезоръжаваща простота: “ЕС подкрепя украинската страна от безопасно разстояние, наблюдавайки я от топлите си салони, отоплявани с руски газ.” Доколкото Русия е ключов търговски партньор за Европа (почти половината от европейския газ идва от Русия), но също и за САЩ (вносител на руски петрол), санкциите едва ли ще се реализират в действителност така, както се появяват в новините. Ако тогава “базуката на санкциите” се окаже воден пистолет или бумеранг, трябва да потърсим отговорите  другаде.

Макар че горният подтекст може да е от значение за осмисляне на разразилата се човешка трагедия, според мен в крайна сметка украинският случай е изцяло макроикономически. Причината за това е, че финансовите анализатори, а не философите, са по-склонни да разберат: един продължителен конфликт легитимира тегленето на допълнителен дълг от бъдещето, докато вината за предстоящото икономическо цунами се приписва на последното превъплъщение на д-р Стрейнджлав. По същество с военната си офанзива “лудият Влад” Путин позволи на Федералния резерв (и на други големи централни банки) да отложат деня на равносметката за нашата ултрафинансова икономическа система. Защото евтиният дълг, инвестиран в още повече дълг, е това, което предпазва “Титаник” от потъване.

Тъй като търсенето на финансови активи се поддържа от търсенето на дълг, извънредните ситуации в световен мащаб изпълняват точно искането за повече заеми: планини от евтини пари се създават от въздуха и се използват като финансов ливъридж. Апетитът за заемане на средства вече е истински ендемичен, тъй като засяга и реалната икономика, домакинствата и, което е от решаващо значение, правителствата. Ето защо извънредните ситуации в световен мащаб са основният двигател на изкуствената парична експанзия, която от своя страна представлява капиталистическият път за бягство от кризата на валоризация (невъзможността да се генерира достатъчно количество surplus-value и следователно реално богатство), която тормози нашия начин на производство от Третата индустриална революция насам и от имплозията на Бретън-Уудската система през 70-те години на миналия век.

Поради горепосочената причина изглежда основателно да се твърди, че всички геополитически събития или произтичат, или са силно обусловени от случващото се на финансовия Олимп. Следователно пандемията на Путин се ръководи от същата хитрост, която предизвика пандемията на Ковид: тя дава на централните банки свободен лиценз да удължават монументалните си печатници, които стимулират пазарите, докато същевременно оказват допълнителен натиск върху световната икономика. Това е еднопосочната улица на съвременния капитализъм.

Винаги трябва да имаме предвид голямата картина: от 2009 г. насам всички големи централни банки са в безпрецедентен подем в създаването на пари, чийто край не се вижда. Изпускането на евтин дълг в размер на трилиони работи като компенсаторен механизъм за свободно падащата световна икономика, която все повече зависи от балон с гротескни размери (който, разбира се, в крайна сметка ще се спука). Федералният резерв  намали очакванията си за ръста на БВП на САЩ през първото тримесечие на 2022 г. до 0,0 %, с което официално открива нова ера на стагфлация, която ни връща към 70-те години на миналия век – макар и без възможност да се повтори това, което беше направено тогава, за да се избегне сривът. Само ако ги поставим на този фон, можем да разберем за какво са ни сегашните извънредни ситуации.

Понастоящем Фед получава това, което само една война може да гарантира. Тоест идеалното оправдание за спиране на планираното повишаване на лихвените проценти (цената на паричните заеми). Дори повишение на лихвените проценти с 50 базисни пункта сега изглежда малко вероятно за 2022 г. В края на краищата една война обикновено е от полза за фондовия пазар – особено когато предотвратява повишения на лихвените проценти, които биха разкрили манипулативния похват на структурното количествено облекчаване (изкупуване на активи от Централната банка). По всяка вероятност колкото по-напрегната става ситуацията в Украйна, толкова повече пазарът на облигации ще се стабилизира и доходността ще спада (пазарът на облигации действа като канарче в каменовъглена мина за потенциален пазарен срив). Освен това спирането на действието на Пакта за стабилност и растеж на ЕС, за което беше взето решение през 2020 г. поради Ковида, сега може да бъде удължено до края на годината. Така, въпреки неотдавнашните сигнали за обратното, конфликтът в Украйна може лесно да позволи на ЕС да отхвърли “кризата с публичния дълг” още малко.

Изводът е, че нашите затънали в дългове икономики продължават да се нуждаят от повече, а не от по-малко количествени улеснения по простата причина, че дългът им далеч надхвърля техния БВП. Ето защо бомбата със закъснител на украинската криза е продължение на бомбата със закъснител на дълговата криза. Това, което последната изисква, е постоянен режим на QE**, калибриран чрез циклична поредица от глобални извънредни ситуации: пандемии, терористични кампании, ядрени заплахи, търговски войни, военни конфликти или, защо не, кацане на извънземни. Хаосът трябва да бъде предизвикван при всяка възможност, а заедно с него, в идеалния случай, и фигурата на брутален, кръвожаден враг. Независимо дали това се случва в медиите или в реалността, важен е извънредният цикъл, защото той държи паричния кран отворен. Нека не забравяме, че капиталът е сляп процес, който не понася застоя: той трябва да бъде в постоянно движение, дори когато движението означава натрупване на все по-големи количества неустойчив дълг, независимо от начина, по който е възможно.

**Количественото облекчаване – накратко QE – е стратегия на паричната политика, използвана от централни банки като Федералния резерв. С помощта на QE централната банка закупува ценни книжа, за да намали лихвените проценти, да увеличи паричното предлагане и да стимулира отпускането на повече кредити на потребителите и предприятията. Целта е да се стимулира икономическата активност по време на финансова криза и да се запази кредитният поток.

Рязкото покачване на инфлацията, което е заложено в украинската торта, както беше при Ковида, улеснява контролираното разрушаване на обществото чрез ерозия на покупателната способност. Спасяването на финансовите пазари днес означава потискане на реалното търсене. И като единствен притежател на привилегията да създава долари от нищото, Федералният резерв винаги е поне една крачка напред в играта. Както вече показах, балансът на Фед започна да се раздува през септември 2019 г., когато астрономически количества електронни пари, натиснати с мишката, бяха вкарани в болния финансов сектор, за да го подкрепят изкуствено. След две години на непрестанно насаждане на страх, разказване на истории и печатане обаче разказът на Ковид се беше изчерпал и ставаше все по-противоречив – както се вижда от протестите на канадските шофьори на камиони. Въпреки че “смъртните случаи” и “случаите” на Covid не намаляват, икономиката изведнъж се нуждаеше от нова история на ужасите, която да използва, от ново одеяло, което да хвърли върху света. Това е особено належащо сега, когато финансовите условия са на най-затегнатите нива от 2016 г. насам; което означава, че ако Фед свали крака от паричния ускорител, светът ще изпадне в пълноценна рецесия за рекордно кратко време.

Опасявайки се от импровизиран военен отговор, който би довел до Армагедон, НАТО и западните елити сега водят асиметрична война с Русия. Това ще засегне преди всичко беззащитното население, както и икономиките, които вече са засегнати от двугодишното икономическо свиване, предизвикано от пандемията. Сметките за газ и цените на суровините ще продължат да растат. Но не е ли това, което изисква Голямото пренастройване, тъй като неолибералната фантазия за “края на историята” се вкисва? Предстои ни енергийна и продоволствена криза, която ще оправдае по-нататъшни репресивни социално-икономически политики – включително, ако е необходимо, въвеждане на военно положение, каквото неотдавна беше експериментирано в демократична Канада. Колкото и да е трудно, трябва да оставим геополитическата шахматна дъска настрана и да се съсредоточим върху икономическата причина. Политическият избор от този калибър се диктува от условията, които засягат икономиката като съвкупност от все по-нефункционални социални отношения. Ако Путин е луд – както всички сякаш безсмислено повтарят тези дни – той несъмнено е в добра компания. Нямам предвид психичното здраве на Джо Байдън, а финансовите мениджъри на общественото богатство и техния когнитивен дисонанс, какъвто съвременният капитализъм (системата) изисква от тях.

Това, което продължава да бъде от решаващо значение за нас, е да осъзнаем, че предвид безпрецедентните нива на финансов допинг капиталистическите общества зависят от поредица от глобални заплахи, при които обаче границата между симулиран и реален риск става все по-тънка. Както твърди Маркс, за финансовите мениджъри капиталът се явява по същество като обект, който е прекъснал връзката си със своята субстанция:

“В лихвоносния капитал този автоматичен фетиш е развит в чистата си форма, самооценяваща се стойност, парите раждат пари и в тази форма той вече не носи никакви белези на своя произход. Социалната връзка е завършена в отношението на едно нещо, парите, към самото себе си. Вместо действителното превръщане на парите в капитал, тук имаме само формата на това, лишена от съдържание”.

Днес почти пълното откъсване на капитала от неговия произход (стойностно-производителния труд) прави все по-видима неговата психотична същност. Макар че настоящата употреба на извънредни ситуации е перверзна по своята същност, психотичните епизоди може да са още по-близо. И все пак, типизирайки Путин като “лудия Влад”, ние пропускаме лудостта и наистина престъпното призвание на съвременния капитализъм. Нека повторим ключовия момент: имплозивна социално-икономическа система, поддържана от финансов ливъридж от сегашните мащаби, отчаяно се нуждае от непрекъснат поток от извънредни ситуации, както и от злодей, който да бъде обвинен. На свой ред индустриалното производство на извънредни ситуации изисква надеждни актьори на световната сцена, както и публика, която е готова да бъде шокирана от циничната медийна пропаганда.

Макар че би било лесно да се разровим в мълчаливото съгласие на нашите медии по отношение на водените от САЩ/НАТО убийствени войни (“операции”) от близкото минало, сегашната ярост срещу “олигарси” като Роман Абрамович е също толкова показателна. Защо сега, а не по-рано? И защо нашите западни “олигарси” се наричат “предприемачи”? Също толкова неуместни са и лозунгите срещу нацист-Путин, тъй като той е посредник между двете най-важни сили в Русия: “Газпром” и армията. И така, колко различен е Путин от влиятелните политически лидери в “демократичните” страни? Разбира се, както наскоро се изрази Тод Смит, “Путин не е герой, в случай че някой се е объркал. Той е просто поредният елит, който е попаднал от грешната страна на определена “финансова” ситуация”. Но защо нашите “демократични лидери” водят бизнес (напр. оръжейни сделки) с “диктатори” по целия свят? Защо не ни казват да носим сирийското или палестинското знаме в подкрепа на невинните животи, които ежедневно биват погубвани от израелските бомбардировки и обстрел? Безпрецедентното ниво на днешното лицемерие – примесено с напълно изненадващо расистко възмущение от бомбардирането на руси и синеоки, цивилизовани европейски хора, а не на “по-малко цивилизовани” иракчани или афганистанци – е симптоматично за дегенеративната болест, която засяга нашия “свят”.

Тъжната истина е, че ако финансовите елити се нуждаят от допълнителни причини, за да надуят пазарите с прясно натрупани пари, конфликтът може дори да ескалира. Нищо не може да бъде изключено, когато целта е да се удължи животът на една неизлечимо болна икономическа система. Ето един парадокс, който трябва да ни накара да се замислим: в деня, в който Владимир Путин нахлу в Украйна и официално беше коронясан за новия Хитлер, финансовите пазари регистрираха най-големия вътрешнодневен отскок от март 2020 г. насам, когато бяха стартирани анти-ковидовите програми за количествени улеснения, за да се спаси светът. Нека бъдем честни: въпреки крокодилските сълзи на световните лидери, техният проблем не е свободата на Украйна, а айсбергът на финансовия ливъридж, който е на път да удари “Титаник”.

Ето защо очакваме продължителна геополитическа криза, която ще оправдае, дори ще изисква от централните банки действия срещу така рекламираните политики на свиване на покупките на активи и повишаване на лихвените проценти. Очаквайте цунами от глобална инфлация, по-нататъшно обедняване и масова миграция (на евтина работна ръка) – за всичко това ще бъде обвинен Путин. Очаквайте завръщането на пандемичните заплахи, подкрепящи продължаващите усилия за глобализация на ваксинационните паспорти и цифровизацията на живота. Очаквайте нова надпревара във въоръжаването, насочена към повишаване на стагниращия БВП по света. Очаквайте, ако икономическата среда го изисква, повече военни щети, нанесени на безпомощното население, попаднало в центъра на капиталистическата шарада. Очаквайте “фалшиви флагове” и безмилостни кампании за дезинформация.

Руската инвазия ще бъде издоена неимоверно, защото колкото по-дълго продължава, толкова повече пари ще бъдат изтеглени от бъдещето и взети назаем – точно това, което се случи с Ковид. Ако пандемията послужи за прикриване на структурната криза на капитализма, като я представи за микробиологична криза, то войната на Путин постига същата цел с военни средства. Днешната доминираща парична политика обаче не е нищо друго освен безумно управление на кризата: разрушителен вид отрицание, което само ще ускори имплозивния процес на нашия начин на социално възпроизводство. Едно различно бъдеще не може дори да се представи, камо ли да се изгради, без да се осъзнава това

Fabio Vighi is Professor of Critical Theory and Italian at Cardiff University, UK. His recent work includes Critical Theory and the Crisis of Contemporary Capitalism (Bloomsbury 2015, with Heiko Feldner) and Crisi di valore: Lacan, Marx e il crepuscolo della società del lavoro (Mimesis 2018).

Към войната са отнесени всякакви аргументирани глупости, които не издържат.  Колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане.

И всякакви дежа-вю дефилират в зрителното поле, но ние вече знаем от Лакан – Погледът е завеса като идол на отсъствие.  Секретът на триумфиращата визия е в организацията на неочевидното.

И всякакви морализаторства, но ние вече знаем – етиката на Реалното е извън символни координати.

Господарското означаващо е несъзнавано и неуправляемо в траекторията от невъзможност към импотентност – и какво друго трасира, освен мрачното увлечение по смъртта, която прави от всички нас фикции и само като фикции се справяме с него..

Разделителните линии, те не са геополитическа маркировка, а бразди в Реалното, cut in  the Real, съживявани отново и отново под натиска на повторението – и какво друго протича през тях, ако не влечението към смъртта…

Cut in the Real – отнася се до изначалното примордиално означавашо на Лакан – как да се преведе – разрез в Реалното, къртене в Реалното? Нещо като ангели с огнени мечове – изглежда абстрактен генезис, но с какво е по-различен от структурните перверзии на реалните политики и военни стратегии?

Именно Реалното на войната – не само че е непреводимо, но и невъзможно за  символизация, да кажем че е пречката за формализация, импас, твърдото ядро във всеки опит за символизиране, кост в гърлото, дедлок, препречен достъп до истината.

Половинчати истини на половинчати светове, бленуващи пълна победа…

Тогава как една империя на истината ще смени империята на лъжата, каквито са геополитическите фантазии на такива като Дугин?

Истината винаги е под формата на фикция, на семблант, привидност, не защото е фалш, а защото истинският свят винаги е липсващ.

Имаме достъп единствено до семблатизация на света, до непризнаване и елиминиране на неочевидното – това са реалните глупости, нали, да присвояваш в дискурс Реалното на войната, да наречеш бомбените завеси „идол на отсъствие” сигурно звучи цинично, но не вършат ли точно това предположително знаещите, пълководците и анализаторите, шринк докторите,  коментаторите…

Спомням си как Путин  произнасяше Россия със съскащите съгласни. Именно, това е имперското означаващо, което прорязва Реалното (the cut in the Real), за да артикулира свят, но всъщност да причини дори не липса на свят, а самата безсветовост (Weltlosigkeit). Означаващите подредени в структурната перверзия на бомбени завеси от снаряди

Имперското примордиално означаващо винаги под опасност, която самото то е инвестирало в свят несвят. И съответстващите тъпи разсъждения – за какво ще е този свят, ако я няма Россия?

Господарското означаващо на една травма, конвергираща с некро-отпадъци, които й дават живот, съживяват я под натиска на повторението в откровено влечение към смъртта.

Означаващото, конвергиращо с летални отпадъци, за да артикулира обект-причината на имперско желание. Смъртта е моят герой заради една вечна империя като форма на вечно измиране.

Нищо не може да се каже за нещата извън репрезентация.

И тук аз не психоанализирам. Припомням трите постулата на Фройд –

Управлението е невъзможно

Преподаването е невъзможно

Психоанализирането е невъзможно

И ако това изглежда абстрактно, тогава какво да кажем за геополитическите фантазии на един диктатор?

И ако никой не е убедителен, защо да не прибегнем до вицове – в един руски затвор трима се питат за какво са осъдени. Първият казва, аз бях против Попов и получих десет години. Вторият казва, аз бях за Попов и получих десет години. Третият казва, аз съм Попов и съм осъден до живот.

Именно Попов е Реалното на политическото, симптоматичният възел.

И той не може да бъде разплетен, а само съсечен, за да бъде произведен отново, запълващ пролуките на Реалното както вегетацията покрива раните на войната.

Означаващото кърти в Реалното и произвежда реалност, жалки производни субститути – кога Россия е станала Россия и защо Америка отказва да се нарича империя – ето как от нищото на неочевидното Реално се откъртват жалки империи на суверенното нищо, годни да унищожават в самоунищожение, повтаряйки хегелианската схема – от нищото през нищото към нищото.

Именно, травмата на къртещи означаващи и принудата на повторението, съживяващо травмата като заспал вулкан, за да прехвърчат отново и отново къртещи означаващи и реални бомби и снаряди, префигуриращи нещо като свят, светове на не-всичко, за да бъдат засимптомени в семблант светове – до следващия разрив и къртене –пришиваме метафорични имена – предвоенен период, следвоенен, докато войната пронизва от всички страни слабо закрепени и компрометирани светове.

Россия, Дойчланд юбер алес, Америка фърст – не, благодаря

Всяка глобализация е предвождана от  милитаризация. Само агресията на влеченията, на влечението към смъртта отключва реалност, за да я дереализира.

Симптомът идва от бъдещето. Сега ние чакаме нещо да затапи плачевната ситуация на война като съживяване на изначална травма под натиска на повторението. Чакаме по-различен симптом, напразно.

Войната не може да се психоанализира, само последиците.

Самото психоанализиране е  невъзможно.

Това е етиката на Реалното, която всички не знаем, че знаем.

Ако за Хегел Бог е selbstbewust, за Лакан Бог е несъзнаван.

Аналитикът е в позиция на „обект а”, боклук.

Но човешките животни които се вмъкват в господарското означаващо или в позицията на аналитика, си въобразяват, че могат да управляват и те управляват импотентността на господарското означаващо, конвергиращо с обект-причината на желанието, тоест с боклукчивото, като постоянно сменят позициите си – днес управляващ, утре си боклук.

Забравихме ли наставленията на свети Павел за встъпващите без разлика в Царството Божие, за възлюбените в Христа – нито грък, нито евреин, нито обрязан или не – без разлика.

Човешките животни оковани в разделителни линии под диктата на Едното –  те историзират влечението към смъртта, истеризират го, не е ли това гледката, семблатизацията на истината, милитаризацията…

Войните за суверенното нищо,  за призрака на една Елена, войни заради една сянка – това ли е неочевидното и кой триумфира в него?

Войните като мрачната същност на безсъщностни светове.

Златомир Златанов

15.03. 2022

Въпросите зададе:

Боряна Владимирова, научен сътрудник в Института за литература към БАН.

1. От какво значение беше за Вас в произведенията Ви да има цитати, които диалогизират с произведения от българската класика? 

Писал съм статии за Пенчо Славейков и студия за Яворов. Една от книгите ми се казваше На острова на копрофилите, алюзия с Островът на блажените.

Примерно, направих ремикс с героя на Алеко  бай Ганьо и Финеган на Джойс – Финеганю. Имах комичен инцидент с македонски писател и преводач на Елиът и Паунд. Бях написал, че единствения български израз, който Джойс е употребил, е Народно събрание. Македонецът ме репликира, че това са цигарите Парламент. Може да се провери кой е прав.

2. С кои свои неологизми се гордеете най-много? 

Подиграваха ме, че копирам Джойс. Появи се фейлетон в Стършел, че подражавам на гръцки поети. Това е нещо, което не се знае, но съм учил новогръцки, Стефан Гечев  бе предложил  да ме пратят в Гърция за да стана преводач, но това нямаше как да се случи – имах досие в Държавна сигурност още като студент.

По-късно се опитах да въведа жаргона Лакан/Жижек, без успех. И досега нямаме подходящ контекст за това, особено като гледам какво издават в съседните държави.

Българското книгоиздаване продължава да е в окаяно състояние.

3.  Как бихте определили отношението към езика в поезията си?

Откровено пишех лингвистична поезия, изучавах лингвистика, митология, психоанализа  съвсем съзнателно.

4. Към кои литературни общности принадлежахте през 80-те и 90-те години? 

Бил съм за кратко член на Писателския съюз, после ме записаха в Сдружение на българските писатели, което не функционира, доколкото зная.  По мое време имаше само едно поколение – априлското. Ние не се идентифицирахме като поколение, дори не се срещахме помежду си. В  предговора към сборника Последните поети на 80-те Иван Теофилов написа, че аз  всъщност съм бил встрани. 

5. Каква е причината представители на Вашето поколение да се насочат към образа на сънищата в стиховете си? 

Ониризмът  има традиция, примерно вещите блянове на Пенчо Славейков, до будистките и психоаналитически влияния, за които тогава нямаше нищо преведено, вкарване на реминисценции от чужди култури, пародийни пастиши, много цитатна работа – част от всичко това бе въведено от поколението на 80-те. Ние бяхме по-образовани, знаехме чужди езици, това ни се признаваше, макар и с ирония.

6. Какви бяха причините за спирането на книги на хора от Вашето поколение? 

Редакторите  на ниско равнище бяха оторизирани да ги спират, иначе щяха да бъдат уволнени – имаше такива случаи. Гледат те се мръсни погледи, които казваха – защо ми причиняваш това?  От само себе си се разбираше какво може да мине и какво не – това бе институциалното несъзнавано на епохата.

7. Кои бяха модните образи в поезията на творците от поколението на 80-те? 

Модата бе партийна и комсомолска, изключенията биваха зачерквани или подминавани.

Същото е и сега, ако не си на пазара, ти си никой. Пазарните правила заместват цензурата с непринудителна дискриминация. Не пишеш което се харесва на теб, а според усреднените стойности на пазара. Стилът не е в писателя, а в тези, към които той се обръща. А публиката е съсирено нищо, и тогава не е чудно, че я засипват с боклуци.

8. Вестоносец на какво е поезията на творците от поколението на 80-те? 

Вестоносците в древността с татуирано на темето послание са ги убивали, след като бъде разчетено, ние оцеляхме, посланията ни са невалидни.

9. Каква е ролята на мита в поезията на Вашето поколение? 

Ползвал съм много митология, по това време това беше нещо като новост за тукашната ситуация.  Но се разбираше превратно. Обвиняваха ме в плагиатство.  Държеше се на автентична самородна поезия, изцяло в българския идиом, останалото се смяташе за западно влияние, постмодернизмът бе охулван още преди да пристигне. Някой бе подхвърлил, че пиша интерпретирана поезия – сигурно е искал да каже рефлексивна. Такива бяха разбиранията тогава. Младите след нас  мърмореха, че нищо не сме им оставили, но и те не създадоха прилична контра-култура, а се конформираха около определени кръгове и фондации. Повториха поколенчески грехове, които скоро ще лъснат – завръщането на изтласканото наистина си отмъщава.

10. Каква е ролята на телесността в поезията Ви? 

  Тялото е антидот на структуралистките теории,  Лакан акцентира върху наслаждението, единствената субстанция в психоанализата, която всъщност е преформираното фройдисткото либидо. Но при тоталитаризма на мода бе витална поезия, партийно-войнствена, псевдо-интимна – това сигурно вече е изследвано.

Безпокойствата около пола и неговата идентичност, джендър проблемите изобщо не бяха проникнали тук, а и сега на това се гледа с лошо око.

Но още по-голям проблем е кибер-виртуалното тяло, включено в когнитивните асемблажи заедно с машините, животните и космическите компоненти – има космо-военни формации, защо да няма космическо тяло, нали Ницше казваше – бъди космически. Ще бъдем изместени от репликанти, допелгенгери, клонинги. Ние и сега сме такива – клонинги на Реалното съгласно Ларуел. Навлизаме в кибер-епоха като неопределените животни на Ницше. И все така не се знае какво може тялото.

11. Разкажете повече за състоянието на самиздатската дейност през 80-те и 90-те години. 

  Прекалено маргинално, за да има ефект, на фона на смазващ конформизъм, който е по-интересен за изследване. Но в новия милениум след появата на социалните мрежи се получи друго завръщане на изтласканото – самиздатът се появи отново в преиначена, тоест истинска форма – всеки може да пише и изкаже мнение, при това моментално във Фейсбук, например, тази подслушвана сталинска  комуналка с обща кухня и тоалетна,  или някъде другаде в социалните мрежи. После това се превърна в бизнес и дори породи нови професии. Лично аз имам уеблог, където съм публикувал към хиляда страници, невлезли в аналогови книги, защото не го смятам за необходимо. И примерно, ако сега си позволите да редактирате този текст, ще го публикувам  в оригиналния вариант.  

12. Кои са най-важните манифестни текстове, създадени от творци от Вашето поколение? 

Не мога да определя, повечето книги бяха издадени около самата повратна точка на 1989, ние бяхме междинно поколение в буквалния смисъл, със сбъркана дестинация, и слава богу.  

13. Какви бяха очакванията на Вашето поколение за бъдещето? Кои от тях се сбъднаха и кои не? 

Неясни очаквания,  събитието е собственото си очакване, но то е безконтактно, а в българския случай от 1989 събитието бе модификация с по-силна интензивност, но не и събитие, защото то би ни  отменило радикално, само че  ние сме още тук,   постсъбитийни субекти.

Златомир  Златанов

Войната с дронове: Tiqqun, младото момиче и империализмът на тривиалното

“TIQQUN” е дума, която препраща към еврейската месианска традиция. Тя произлиза от “тиккун олам” – еврейска фраза, която се тълкува в смисъл на “обезщетение”, “възстановяване”, “изцеление на света” и “социална справедливост”. Терминът е възприет като име на анонимен колектив от политически активисти във Франция в края на 90-те години на ХХ век; това е и името на иначе несвързаното списание “Тиккун”. Френският колектив публикува два броя на едноименното си списание Тиккун, преди да се разпусне през 2001 г. Макар че от известно време техните текстове са достъпни безплатно в интернет, както в оригинал на френски, така и на английски език (благодарение на труда на анонимен преводач), някои от произведенията, събрани в списанието, сега се публикуват поотделно в превод на английски език от Semiotext(e) – издателство, чиято дълга и колоритна история на внос на буйни френски теоретици в Съединените щати придава нужната известност на новите преводи на Tiqqun. “Предварителни материали за теорията на младото момиче” е третият текст на Tiqqun, който се превежда на английски език; от Semiotext(e) вече са издадени “Въведение в гражданската война” (2010) и “Това не е програма” (2011).

„Предварителни материали за теорията на младото момиче” е публикувана за първи път през 1999 г. като част от Tiqqun 1 и е най-достъпният колективен текст, създаден от Semiotext(e) до момента. Преводът следва френския текст, който е преработен и преиздаден в един том през 2001 г., годината на втория и последен брой на списанието (решаващата разлика между оригинала и преработката е Империята на Хардт и Негри).

“Теорията” на Младото момиче, разбира се, е критика. Буквалният прочит на “Предварителни материали” би превърнал текста в един дълъг протест срещу безвкусното говорене, тревожната празнота и привидното щастие на подрастващите момичета и младите жени на Запад. Но текстът не трябва да се чете буквално като пряка мизогиния. Вместо това, както се използва в текста на Тикун и в настоящото есе, “младо момиче” е образно понятие. “Тя” е както изразител, така и метафора на комерсиализацията на социалния живот в условията на късния капитализъм в консуматорски “типове”. Младото момиче може да бъде също така – и често е – “мъж на власт”: двете фигури “по всякакъв начин си приличат, когато не просто съвпадат”. Терминът има за цел да обозначи форматираните личности, които Империята би предпочела да изберем и въплътим, вписвайки се точно в сглобяеми животи, които не представляват заплаха за управляващия световен ред на имперския капитализъм.

Като обвинение към нашата опосредствана от образи консуматорска култура на дронове, “Предварителни материали” е доволно хаплив. Но с изключение на “Да сложим край на младото момиче” – името на последната глава – Тикун не дава много предложения за това как да се обърне стоковата комерсиализация на ежедневието и личността, разгръщаща се в условията на Империята. За целта читателите трябва да се обърнат към втория раздел на “Въведение в гражданската война”, озаглавен “Как да стане това?”. В този предписващ поетичен текст те описват по-подробно тактиката на човешката стачка. Позовавайки се на разказа на Херман Мелвил “Бартълби, писарят”, те пишат, че за да се “изплъзне от апарата” на имперския контрол, човешката стачка е стачка, която “ПРЕДПОЧИТА ДА НЕ СЕ ПРОВЕДЕ „ (PREFERS NOT TO…) В тези и други текстове те се застъпват за анонимност, невидимост и други отстъпления от наблюдението и репрезентативните устройства на Империята.

Както и в някои други свои текстове, Tiqqun предпочита фрагментарен подход към “предварителните материали”, които са изложени в случайни афоризми и хипотези, много от които са цитати на споменатите автори. Тези фрагменти се събират в съставна скица на Младото момиче: нелицеприятен стереотип, който читателите несъмнено ще разпознаят като клише, препускащо през повечето ситкоми, холивудски комедии и телевизионни риалитита. Фрагментарният подход на Tiqqun има за цел да напомни за начина, по който общуваме и консумираме медии и образи днес: импресионистични откъси заместват продължителното ангажиране и интелектуалното търсене. Фрагментите също така имитират самоизграждането на “младото момиче”, чийто външен вид  не е нещо повече от колаж, направен от реклами, изтръгнати от най-новите списания, и чиято личност звучи като ремикс от любимите ѝ знаменитости и телевизионни диви.

Решаваща за функцията на младото момиче е неговата хегемонична фриволност, която изключва всякаква сериозна дискусия и размисъл, особено за нещо толкова неприятно като войната или насилието на потребителския капитализъм. “Младото момиче е пречиствател на негативността” и  “империализъм на тривиалното”.

Това означава, че продукцията на младото момиче е самопродукция: трудно извоювано съответствие с образите на желаната женственост, с които я захранват корпоративните медии. Тялото ѝ “придобива формата на стока, която ѝ принадлежи”, и в този процес тя е лишена от своята самобитност. Младото момиче е “антропоморфоза на Капитала”, самопроизвеждаща се стока, чиято мисия е да “омагьоса отново опустошения свят на стоките”. Тя се отказва от собственото си “аз”, за да го замени с напълно изфабрикувано тяло и личност. Този младежки труд е социалният труд на съблазняването, който Тикун нарича “новият опиум на масите”. По този начин нейната работна сила е нейната “сила на съблазняването” и тя я използва, за да произвежда и разпространява себе си като стока. Както обяснява Маркс, всички стоки съдържат сгъстен труд, а трудът, изкристализирал в младото момиче, е постоянното внимание, което тя отделя на себе си, за да поддържа външния си вид: хиперактивна протестантска етика, приложена върху собственото ѝ тяло. Това, предупреждава Тикун, е начинът, по който младите жени биват завладявани от потребителския капитализъм и хомогенизирани в младежки дронове-търтеи.

Безстрастното движение на шрифта допринася за тезата на Тиккун, че усилията на младото момиче (Young-Girl)  за оригиналност и автентичност винаги  се ограничават до изчерпаните шаблони на консуматорството: тя взема и приема тези шаблони като свои собствени, приемайки ги за оригинални, докато те са всъщност факсимилета, приети и разпространени от всички.

Призракът на Мъжа и Жената преследва улиците на мегаполиса”, пише Тикун, “мускулите му са от фитнеса, гърдите ѝ са силиконови.” Днес Уолстрийт и Силициевата долина вероятно са естественото местообитание на един особено зловещ подвид на Младото момиче – онези бързо набрали скорост “млади професионалисти”, чиято парадоксална смесица от лекомислие и мъртва сериозност по отношение на парите и кариерата ги превръща в живи въплъщения на противоречията на късния капитализъм. Това не е случайно, а е свързано с все по-абстрактните и нематериални форми на труд и капитал. Както е добре известно, вчерашното солидно богатство – независимо дали е инвестирано като рисков капитал или в акции на Lehman Brothers и Facebook – може лесно да се разтопи в утрешен фин въздух. Отношението на Младото момиче към външния му вид е подобно: това е инвестиция, която трябва да се възвърне, преди да изчезне, тъй като внезапно се оказва остаряла, немодерна или просто твърде стара, за да извлече допълнителни предимства в професионалните и социалните среди, които все повече се форматират според възрастовите и сексистки представи на Спектакъла, който “възнаграждава, макар и косвено, конформизма на младото момиче”.

Същността на Предварителните материали на Tiqqun, аргументът, който стои зад тяхната инвектива срещу масовия конформизъм, е, че Young-Girlification  не е социален проблем, изолиран в сферата на “културата”, а сериозен политически проблем, който не можем да си позволим да игнорираме. Младото момиче не е пасивно, настоява Tiqqun, а lethal commando”” във войната срещу хетерогенността: то е личност на авто-тунинг, хомогенизиран никой, чиито житейски стремежи са  предоставени от медийни образи. Нейните двойни стремежи към щастие и красота са подхранвани от желания, които “дори не са нейни собствени”, а по-скоро на нейното “пазарно ориентирано супер-его”. Тези стремежи са обречени да останат в състояние на постоянен неуспех – и по този начин гарантират, че младото момиче винаги ще се чувства нещастно лишено, тъй като не е успяло да изживее собствената си личност по начин, който да породи уникални желания и емоции – защото образите на “щастие” и “красота”, които тя преследва, не са нищо повече от “социално контролирано желание”. Съвършенството винаги ще бъде недостижимо за нея. Ето защо Тикун указва към  Спектакъла на  семио-кратичните авторитети  (semiocratic authorities),  и  го разбира като регулатор на полицейския режим, основан на самодисциплината. Тикун използва съкращението “ТЕ”, за да обозначи едновременно това преплитане на меки и твърди форми на дисциплинарен контрол в рамките на Империята.

Едновременно самовглъбено и напълно лишено от самобитност, младото момиче (богаташкото синче, хипстърът) е идеалният сътрудник на това, което Тикун нарича “антропотехнически проект на Империята” – масово форматиране на населението в субекти, които са толкова заети с изпълнението на произведени желания, че не спират да поставят под въпрос консуматорския капитализъм и глобалния режим, който го подкрепя и води до насилие и унищожаване на околната среда. Младите момичета не само не оказват особена съпротива на имперския проект, но и са толкова предсказуеми, че не се нуждаят от наблюдение. Запленени от Спектакъла (чиито конкретни практики Тикун нарича “Публичност”), младите момичета правят ненужни по-интервенционистките стратегии на държавата за управление на Биовластта  (“Полиция” на Тикун): готовността ѝ да се оформи в една от репрезентациите, на които Спектакълът я учи да се покланя, прави външната дисциплина ненужна. Младите момичета са желаните субекти на Империята, защото се самополитизират с фалшивите си желания. Държавата няма нужда да губи време или ресурси за събиране на данни за Младото момиче, което е живата репрезентация на успеха на Империята в генерирането на самоуправляващо се “социално умиротворяване”. Тя се грижи добре за себе си.

Младото момиче се превръща в прозрачно за лъскавия поглед на рекламата. Тя се самодисциплинира с пълно съответствие с нея. За разлика от терориста, който се противопоставя и усложнява имперския режим на консуматорския капитализъм, младото момиче е “образцов гражданин, както е предефиниран от консуматорското общество”. Това е така, защото тя не е пасивен рецептор на стоковата култура, а активно преработва себе си по неин образ и подобие. Тя е отдадена на това, което Тикун нарича “борба през целия живот, за да се направи съвместима с Империята”. Младото момиче практикува терор с други средства: нейното пълно съучастие с Империята. Нейното насилие е онтологично. То е изкореняване на различието. След тази диагноза остава да  се  предположи, че за да се противопоставим на превръщането си в поредния дрон, подобен на Младото момиче, трябва да станем несъвместими с Империята. Това започва с утвърждаването на нашата хетерогенност. “Въпросът не е в еманципацията на Младото момиче, а в еманципацията по отношение на Младото момиче”. С други думи: всички ние сме свободни да се откажем от буржоазната градска монокултура. За да възродим мотото на Riot Girl, издигнато за първи път от Катлийн Хана от Bikini Kill, трябва да се “противопоставим на психическата смърт”.

“Дълбоко в себе си – пише Тикун на едно място, – младото момиче има характера на тампон: Тя е пример за подходящото безразличие, за необходимата студенина, изисквана от условията на живот  на мегаполиса.

Тяхната теория за “Младото момиче” не ме натъжи или шокира, а ме накара да осъзная колко често полицействам над себе си  в името на Спектакъла. Загрижеността за външния вид, кариерното развитие и управлението на времето навлизат в ежедневието ми толкова редовно, че би ме потиснало да се опитам да изчисля честотата им. Но точно това е смисълът на Тиккун: “Спектакълът се стреми да събуди младото момиче във всеки друг.” Никой с компютър или телевизор – или със значителен контакт с множеството хора, които го правят – не е имунизиран срещу нейния зов на сирена, който е “призив към всички да се уверят, че са достойни за образите на Спектакъла”. Всички ние бавно се превръщаме в Младото момиче и безмилостната самокритика е единственото, което може да ни спаси. Теорията за Младото момиче участва в обучението на поглед, който умее да мрази  Спектакъла, където и да се крие, т.е. където и да се показва.

Adam Morris

Los Angeles Review of Books

Превод на сензационно есе на италианския философ Джорджо Агамбен, написано по време на първата вълна на Covid-19 и обявяването на съответните карантинни мерки. За основните характеристики на медицината като победоносна религия: нейният гностично-манихейски догматизъм, повсеместното разпространение на култовата й практика  и есхатологизъм без възможност за изкупление.

Отдавна е очевидно, че науката се е превърнала в религията на нашето време, в която хората вярват. В съвременния Запад са съществували и до известна степен все още съществуват три основни системи от вярвания: християнството, капитализмът и науката. В историята на модерността тези три “религии” многократно са се припокривали, като понякога са влизали в конфликт и след това са се помирявали по различни начини, докато постепенно са постигнали мирно, разбираемо съжителство или дори открито сътрудничество в името на общите интереси.

Новото е, че латентният и непримирим конфликт между науката и другите две религии изведнъж избухна отново, а победните резултати за науката вече са видими за очите ни и оформят всички аспекти на нашето съществуване по безпрецедентен начин. Този конфликт не се отнася, както в миналото, до теорията и общите принципи, а до култовата практика, така да се каже. Науката, както и всяка религия, познава различните форми и нива, чрез които организира и подрежда своята структура: развитието на една фина и строга догматика съответства на практика на една изключително широка и разклонена култова сфера, подобна на това, което наричаме технология.

Не е изненадващо, че главен герой в тази нова религиозна война стана онази част от науката, в която догмите са по-малко строги, а прагматичният аспект е по-силен: медицината, чийто непосредствен обект е живото човешко тяло. Нека се опитаме да определим основните характеристики на тази победоносна религия, с която все по-често ще трябва да се съобразяваме.

1) Първата характеристика е, че медицината, подобно на капитализма, не се нуждае от специални догми, а просто заимства основните си понятия от биологията. За разлика от биологията обаче тя формулира тези понятия в гностично-манихейски смисъл, т.е. според крайно дуалистично противопоставяне. Съществува зъл бог или принцип – болестта, чиито проводници са бактериите и вирусите, и добър бог или принцип – не здравето, а лечението, чиито проводници  са лекарите и терапията. Както във всички гностически вярвания, двата принципа са ясно разделени, но на практика те могат да се смесват, а добрият принцип и лекарят, който го представлява, могат да грешат и несъзнателно да взаимодействат със своя враг, което по никакъв начин не отрича истинността на дуализма и необходимостта от култа, чрез който добрият принцип води своята борба. И е показателно, че богословите, които трябва да определят стратегията на тази борба, са представители на вирусологията – наука, която няма собствено място, а е на границата между биологията и медицината.

2) Ако досега тази култова практика, както и всяка друга литургия, е била епизодична и ограничена във времето, то неочакваните събития, на които сме свидетели, я правят постоянна и повсеместна. Вече не става въпрос само за приемане на лекарства, преминаване на медицински прегледи или операция, когато това е необходимо: целият живот на човека трябва да се превърне в място за непрекъснато практикуване на култ. Врагът, вирусът, е винаги налице и трябва да се борим с него постоянно и без почивка. Християнската религия също е познавала подобни тоталитарни тенденции, но те са се отнасяли само до отделни хора – например монаси, които са решили да посветят целия си живот на “непрестанна молитва”. Медицината като религия възприема тази заповед на апостол Павел и същевременно я тълкува по нов начин: докато преди монасите са се събирали в манастири, за да се молят заедно, сега поклонението трябва да се извършва също толкова усърдно, но отделно и от разстояние.

3) Култовата о вече не е свободна и доброволна, подчинена само на духовна санкция, а трябва да бъде задължителна по закон. Съюзът между религията и светската власт със сигурност не е нещо ново. Но новото е, че то вече не се отнася до изповядването на вярата, както е било при ересите, а изключително до практикуването на религията. Светската власт трябва да следи за стриктното спазване на литургията на медицинската религия, която сега обхваща целия живот. Фактът, че става дума за култова практика, а не за рационално научно изискване, веднага се набива на очи. Най-честата причина за смърт в нашата страна са сърдечносъдовите заболявания и е добре известно, че те могат да бъдат намалени чрез по-здравословен начин на живот и спазване на определен хранителен режим. Но на никой лекар не му е хрумвало, че този начин на живот и хранене, които те съветват пациентите си да спазват, трябва да се превърне в предмет на законова регулация, предписваща ex lege какво трябва да яде човек и как трябва да живее, превръщайки цялото му съществуване в здравно задължение. Но в дадения момент  е направено почти точно така и поне засега хората приемат за даденост отказа от свобода на придвижване, работа, приятелство, социални връзки, религиозни и политически убеждения.

Тук може да се проследи как другите две религии на Запада – религията на Христос и религията на парите – отстъпват първенството, привидно без борба, на медицината и науката. Църквата напълно е изоставила своите принципи, забравяйки, че светецът, чието име е приел сегашният понтифик, е прегръщал прокажени, че едно от делата на милосърдието е да се посещават болните, че тайнствата могат да се извършват само лично. Капитализмът, от своя страна, дори приема с известен протест загубите в производителността, с които преди това никога не се е примирявал, вероятно по-късно с надеждата да намери компромис с новата религия, която също изглежда склонна да направи някои отстъпки по този въпрос.

4) Медицинската религия несъмнено е наследила от християнството есхатологичните настроения, отхвърлени от него. Капитализмът, секуларизирайки богословската парадигма на спасението, вече се е отказал от идеята за края на света, заменяйки я със състояние на постоянна криза, без край и без спасение. Първоначално кризата е медицинско понятие, което в Хипократовия корпус се отнася до момента, в който лекарят решава дали пациентът ще издържи на болестта. Теолозите са възприели този термин като обозначение на окончателния съд, който ще се случи в последните времена. Ако разгледаме извънредната ситуация, в която се намираме в момента, можем да кажем, че медицинската религия съчетава вечната криза на капитализма с християнската идея за последните времена, есхатона, където окончателният съд винаги е в процес на изпълнение, а краят едновременно наближава и се отлага, в непрестанен опит да се управлява процесът, но никога да не се реши веднъж завинаги. Това е религията на един свят, който осъзнава, че е в края си, но не може, подобно на лекаря Хипократ, да реши дали ще оцелее, или ще умре.

5) Подобно на капитализма и за разлика от християнството, медицинската религия не предлага възможност за спасение или изкупление. Напротив, изцелението, към което се стреми, може да бъде само временно, тъй като злият бог, вирусът, не може да бъде унищожен веднъж завинаги, а постоянно се променя и приема нови, още по-опасни форми. Епидемията, както подсказва етимологията на понятието (demos е гръцки термин за народа като политическо тяло, а polemosepidemios е Омировата дума за гражданска война), е преди всичко политическа концепция, която е на път да се превърне в нова сфера на световната политика – или неполитика. Може да се окаже, че епидемията, която преживяваме, е олицетворение на глобална гражданска война, която според най-предпазливите политолози е дошла да замени традиционните световни войни. Всички държави и народи се намират в състояние на продължителна война със самите себе си, защото невидимият и неуловим враг, с когото се борят, е вътре в нас.

Както неведнъж се е случвало в историята, философите отново ще трябва да влязат в конфликт с религията и това вече няма да е християнството, а науката или онази част от нея, която е приела формата на религия. Не знам дали ще бъдат запалени огньове и дали книгите ще бъдат включени в забранителния списък, но със сигурност мислите на онези, които продължават да търсят истината и да отхвърлят преобладаващите лъжи, ще бъдат отхвърлени, както вече се случва пред очите ни, и обвинени в разпространяване на фалшиви новини (новини, а не идеи, тъй като новините са по-важни от реалността!). Както при всички извънредни ситуации, реални или симулирани, отново ще станем свидетели на невежи хора, които клеветят философите, и на мошеници, които се опитват да се възползват от нещастията, които сами са причинили. Всичко това се е случвало преди и ще продължава да се случва, но онези, които свидетелстват за истината, няма да спрат да го правят, защото никой не може да свидетелства вместо очевидец.

2 май 2020 г.

https://syg.ma/

Процесията евнуси, носещи в кадифени калъфки балсамираните си членове  в знак на мълчалив протест – от филм на Бертолучи ли беше това?

Каквото и да означава процесията, тя се състои от мастурбаторни жестове post mortem  относно изгубения обект.

Този обект съществува само като изгубен.

С избирателите, понесли се към урните, е същото. Те пледират за изгубения обект със същите жестове.

Демокрацията ли е този обект, смазан с реторичната луга на мастурбатори?

Достъпен като недостъпен – и това отключва демократична истерия на споделени (не)лоялности.

Там където има власт, има съпротива.

Но преди тях е кастрацията.

Езикът е тази кастрация, затворът на езика като дом на катастрофиращ свят.

Днес протестите се вършат относно семиотиката на протеста, а не съдържанието.

Изборите днес са извратена форма на конкуренция като  неолиберален отговор на ентропията, уравниловката, монополите и стагнацията.

Предвидено е от Фуко като основна и очевидно пресилена теза за неолиберализъм – конкуренцията измества ординерната обмяна в икономически и социален план.

Нещо повече, трудовата теория за стойността отпада  и една неопределеност заема мястото на фиксираните отношения между работно време и стойност, така че целият режим на размяна попада в алеаторна система на плаващи стойности.

Финансовият капитализъм по същество се основава на загубата на връзка между време и стойност.

Обмяната сега е между тъмни семио-ликвидности, където е невъзможно да срещнеш лице в лице корпоративните контракции на капитала.

Същата неопределеност господства и в политически план. Изборите са умишлено самосаботиране на всеки ред и порядък, на обсолетното понятие за съдба.  Старите либерални ценности са изместени, хаосът на стойността детерминира нищо да не бъде детерминирано.

Което води до завръщане на изтласканото – първичното ни отношение към другия е параноята.

В политиката и на пазара цари това правило – за да оцелееш, другите трябва да измрат.

Капиталистическите некро-политики превръщат влечението към смъртта във витална сила.

Те носят балсамираните си членове към избирателната урна, кастрираните си имена и  гласове.

Шизофренията на фрагментирани тела се преобръща в параноя за могъщ суверен.

Само че преобладават психотици, общуващи с машини като заместител на провалената метафора за Бащата.

От машините за гласуване ще излязат числа, булеановите редици на плюс/минус, да/не.

Фройдовият човек, сменен от булеановия воин, сменен от изчислителния алгоритъм на постхуманните репликанти.

Алгоритмичната сигурност е подменила свободната воля, един имагинерен продукт на монотеистичния бог, за да ни държи в повиновение.

Идентичност на субекта означава изчислителност, база данни, биометрика.  

Кибер-индустриално произведеният индивид, който вярва в своята свобода – но това е парадокс.

Поради недостъпност на трансцендентна гаранция той доверява на машините своята липса, пренесена  като  липса в  символния Друг.

Липсите им се наслагват с липсите в Другия – сепарация  на резониращи травматични тела, която трябва да породи – какво?  Нищо повече от това да направиш от самия себе си обект на загуба, да изчезнеш под означаващото, да се стопиш в менталните автоматизми.

Излишъкът на ред взаимодейства с излишък на непредвидени обстоятелства, контингентност.

Теоремата  на Никлас Луман за двойната контингентност:  система, в която всичко може да бъде различно, се отнася към среда, в която всичко също може да бъде различно. Но фактът, че тази система всъщност е такава, каквато  е, включва докосване на съдбовност.

Именно това докосване (contingere) е въплътено в изборната машина.

Човекът е протезично животно – Прометей му доставя това, с което е забравил  да го снабди брат му Епитемей.

Срязаните небесни пениси на бащите в конвулсивно завещание без наследство призовават за нов народ и земя, но вместо това се множат процесии на  органи без тела с надежда да се пришият към Тялото без органи на Левиатан.  

Държавата  на скопени скопци попада в собствения си кастрационен механизъм, както оня офицер от „В наказателната колония”  на Кафка – той предизвиква драгата да изпише върху собственото му тяло Бъди справедлив – и драгата се разпада.

Справедливостта не подлежи на деконструкция, никой не пребивава там.

Нерепресивната хипотеза за власт е либерална дистопия.

Само психотиците се задържат ненакърними.

Има писатели, които Дельоз наричаше миноритарни. Те нямат родина, нямат роден език, нямат идентичност.

Джойс, Кафка, Целан.

Пишат неразбираемо, фрагментарно, криптично. Сякаш целта им е същата както на психоанализата – да демаскират човешката дебилност, трансценденталната глупост  на света, както я нарича Дельоз.

И той дава примера с  Хайдегер, който “е искал да се присъедини към гърците чрез германците в най-лошия момент от тяхната история: има ли нещо по-лошо, казва Ницше, от това да се окажеш пред германец, когато си очаквал грък?”

Хайдегер, продължава Дельоз, “е наследил грешни хора, земя и кръв. Защото расата, призована от изкуството или философията, не е тази, която претендира да е чиста, а по-скоро потиснатата, бастардна, долна, анархична, номадска и непоправимо minor раса – точно тази, която Кант изключи от пътищата на новата Критика”. Така че вече можем да кажем, че хората, които ще дойдат, които и да са те, са  minoritarian. Това не означава, че те са малцинство. Това не е въпрос на политики  на идентичност, а на процесите на ставане-minor, които пресичат всички нас.

Но възможно ли е номадските миноритарни стратегии да разбият репресивната хипотеза за властта, както се е надявал на същото и Фуко?

Не е ли това первертирана форма на христианските месианизми – царството небесно е за нищите духом…

Тайната на ставане (Werden, becoming) е в неговото не-ставане. Мистерията на машинния phylum при Дельоз не е ли непрекъснат ментален автоматизъм?

Ние познаваме само копелдашката раса на мафията. Сега тя е технологично подобрена кибер-мафия с банки, офшорки, облачни услуги.

Ако парите бяха първия изкуствен сателит за Бодрияр, сега Мъск и Безос го реализират буквално.

Процесията кибер-избиратели с балсамирани кибер-пишки подозират ли, 

че са част  от най-тъмната конспирация на света?

Отиват към машините за гласуване, за да получат обратно своето послание в изопачен, тоест истински вид,  в  което са кодирани гримасите на Реалното.

В условия на алеаторност кое е условието за крайно решение?

Кое е действието или детерминиращият процес за стойността?

И отговорът е  – мощност, сила, насилие.

Фактически става въпрос за неозначени сили и слаби означения.

Повдигаме очи и над нас трепкат холограмно срязаните небесни пениси на бащите и прежулените химени на девиците от Троя, с които трият крепостните стени, за да ги заякчат, както техните далечни дъщери  като банкови служителки ще се учат да затварят сейфове и както гласоподавателите морфират в електронни импулси на менталните автоматизми.

Толкова древен небосвод, толкова нов.

Но от гледната точка на Чужденеца тоя небосвод не съществува.

Не само няма екстериор, но и интериор – също.

ПРИВЕТСТВЕНО СЛОВО ПРИ ВРЪЧВАНЕ

НА СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА ПОРТАЛ КУЛТУРА ЗА 2021г.

НА ЗЛАТОМИР ЗЛАТАНОВ

БЛАГОДАРЯ.

Вместо за награди ще говоря за чистите дарове като отстъпени обекти, отказани обекти, примерно света Тереза, сервираща върху поднос отрязаните си собственоръчно гърди, света Лучия – извадените си очи.

Ще говоря за отстъпничеството като тема в дзен коаните – победителят избягва битката, великият пътешественик не напуска дома си и т. н.

Наградите са за нас, но не и даровете, тъй като ако влязат в обмен няма да са чисти дарове.

Даровете са за един несъществуващ голям Друг, който също не влиза в обмен, тъй като ако влезеше, щеще да е само обикновено биващо.

Даровете са поместени в едно недостъпно Друго наслаждение, с което влизаме в досег само чрез сембланси, привидности, прекосяване на фантазията.

Наградите са част от символния обмен, но те внасят и асиметрия, те са с препятствена стойност и стават лесна плячка за меритократската идеология, както я наричат днес.

Даровете – не. Те са радикална негативност, абсолютно контингентното, случайното, което не се нуждае от нас, защото иначе не би било контингентно.

Остава да разберем защо.

Благодаря на портал  Култура, на всички присъстващи пожелавам по-добри времена.

Златомир Златанов

Розенцвайг казва в The Star of Redemption: “Една равинска легенда разказва за река в далечна страна, която е толкова благочестива, че спира да тече в събота (Sabbath) . . . Но Бог не дава такива знаци [или неща? Zeichen]. Очевидно е, че бог се стряска от неизбежния резултат: че тогава именно най-малко свободните, най-страхливите и най-слабите ще бъдат “най-благочестивите”. И Бог очевидно  иска за себе си само онези, които са свободни”.

Българското правосъдие в случая с гражданството на Кирил Петков се държи като благочестивата река.

И резултатът е стряскащ. В  най-правовата, но всъщност правоверна държава, където откровени престъпници остават недосегаеми извън закона, подсъден  ще се окаже само този, който е гражданин на света.

Паметникът на Съветската армия  е любимо място за кенсъл-култура, както се изразяват сега.

Ако по-рано само преправяха историята, сега са готови да я анулират. Докато комунизмът обещаваше да приключи с предисторията, нечовешките оператори на капитала вече са се настанили в постисторията.

Дигиталното измества аналоговото само за да подскаже, че винаги го е предхождало.

Край не само на големите разкази, но и на разказите за края.

Когато продукция и деструкция е едно и също, привилегированият достъп до Апокалипсис не съществува.

Паметниците  са претенция за привилегирован достъп до историята, която както знаем е кошмар. Днес този кошмар се е преселил в мрежите, за да ексхибиционира в най-голямото бедствие и най-големия комфорт. Кандидатите за управници – смес от интерфейс и шугър-фейс – маркират нарцисизма на руиниращата история, те са институционалното несъзнавано на една държава, замесена в неудържимото.

Днес паметниците са възможни само като постмодернистки пастиши, където всеки може да даде своя принос с акварелни боички, с каквито е започнал и Хитлер.

Виж, капиталът няма паметник, той е зомби, нещо съвсем различно от призрак, призрака на комунизма, например.

Капиталът е inhuman, нечовешкото в човека, но не във вампирското уподобяване  по Маркс, а като виртуална протеза, технология, задействана още преди да се появи гръцкото techne.

Или както суеверно се е изразил Хайдегер, пазарната вибрация в човека е съществувала още преди самия пазар.

И тъй  като сега най-модерни са технологиите на изчезване, разбираемо е защо капитализмът  е предпочетен от Ник  Ланд като най-уместен акселератор.

Руините могат да се избегнат само с неистова негентропична конкуренция, което означава скъсване с всяка антропоморфна почтеност, която е другата страна на завистта.  

Тук е уместно да си спомним притчата на Мандевил, в която обитателите  на кошера  взели решение да живеят почтено, в резултат на което кошерът измрял.

Кошерът е капитализъм на екстракция – спреш ли да извличаш жизнени сокове от другите, ти си загубен.

Животните, тези закачулени човеци, го знаят по-добре от нас като потърпевши в животинския си Холокост.

Опакованата Триумфална арка, този паметник на зачатъчен империализъм, само потвърждава това в една негация на негацията, но всъщност строго кореспондира с модерните технологии на изчезване.

Опаковани са още прародителите Адам и Ева, прогонени от рая. Проблемът е дали са имали гениталии преди опаковането, дали е имало микроби преди Пастьор и дали Червената армия предхожда призрака на българския опортюнизъм или е пристигнала в неудобен момент, за да се изгаври с него.

Историята не съществува другояче, освен като собствените си анахронизми. Историята и някой неин автор като Вапцаров попадат под същите удари на превратни фикции.

Какви удари все пак?  Натрапливото повторение и влечението към смъртта са некротичният излишък в човешкото,  ние сме техните техно-опаковки, по които антропоморфни идеологии чегъртат и драскат, поправяйки непоправимото,  докато капитализмът по един непочтен безобразен начин е схванал как да впрегне влеченията и да ги експлоатира.

Научил се е да канализира травматичното наслаждение във формалната си матрица, оставайки невменяем.

Този некротичен излишък на рециклиране може да е само имагинерно внушение, каквото е самомнението на всяко ново поколение, че неговият афродизиак е по-модерен от този на предишните, но когато Бенямин казва, че капиталистическото божество все още не е узряло, редно е да се запитаме как това божество продължава да се задържа в своята инфантилност на творческа самодеструкция и изкризване, докато комунистическите идеи едва се крепят на лифтинг…

Виртуалните оператори са единствените материалисти. Идеалисти са само тези, които не се занимават със спекулации, реални абстракции, както ги наричаше Маркс. И формалисти само тези, незасегнати от  страстта по формализация.

Прехласване по Кристо и нито дума за технологиите на изчезване, за дигиталния капитализъм, който е техен админ., изчезвайки самия  във високочестотния си трейдинг  преди още да бъде помислен.

Изчезващи технологии на  чезнещ свят. Неуподобимото им прилича, защото те са това неуподобимо.

И сега българската картинка – фантомни фирми изкупуват на едро и после изчезват в мошенически семиозис. Банки, полови идентичности и цели държави рухват в сърцето на мрака…  или  поне надникнете  в опаковачния цех на кристалиндянковците какви ги вършат, Кристо ще им завиди.

Учудва ли ни, че българите патентоват изчезването по примитивен аналогов  начин?

Суверенно е само способното на изчезване. Историческият материализъм е заробване под знака на желязната необходимост.

Трудът изчезва от капитала и капиталът от труда, за да се срещнат отново в диктатурата на консенсус.

Политиките бягат от електората и обратно електоратът разопакова политиките…  срещнаха се и не се познаха.

Народът е маркер за конститутивната невъзможност на суверенното – Славейков-баща се е изразил по-директно, но смисълът е същият, няма смисъл.

Фантомни партии хипнотизират електоралната маса и изчезват. Електоратът изтича в изборните урни и се връща в непроницаемата си масовидност.

Представяте ли си народ, постигнал своята суверенност? Кошерът на Мандевил ще е загинал.

Зомби-капиталът   юбилира в undead измерението си.

Къде е класовата борба, за да го приклещи? Ами тя е  самата невидима кривина в социалното поле на обитаване, което, познайте, е пусто.

Защо нищо за тези технологии  на нищото без метаболичен режим, кой ги е измислил, за какво служат?

Софтуерът е  дигиталния аналог на новите идеологии на изчезване.

В мястото на изчезване само изчезването заема място.

Зомби-капиталът  заема собственото си незаемане на място.

В този транскритически паралакс капиталът отказва да приеме човешко лице.

Както сексът е място на безкрайна контингентност в тялото, така пазарът е върховен медиум на контингентност.

Контингентното не е тривиална случайност, нито хвърлянето на зара, нито дори пробабилизъм на вероятности.

Маркс установи не кражбите, а реалните  абстракции  на капитала, докато наследниците му се замерват с клишета около паметника му.

В глобалната финансиализация на някои им се привижда Апокалипсис – ще видим, както казваше Ницше, ние все още нищо не сме видели.

Демокрацията  спектрализира празните места на властта и в това е тайната на всички предишни управления да бъдат зомбирани – двете тела на краля, отрязаната глава на краля, Едип в Колон, призракът на Хамлетовия баща.

Сега там е инсталирана изборна урна, магическа кутия на псевдо-контингентното, но усещането за танатофилска страст е същото.

Лицата флиртуват с безлицевост и светът със своята безсветовост (Weltlosigkeit).

Die Welt ist fort/ ich muss dich tragen. Светът си е отишъл, аз трябва да те нося.

Износваме непоносимото, ако трябва да преправям Целан.  

Капиталът се е научил да  преправя по-добре от нас, нечовешкият агент без репрезентация.  

Неподправени днес са само агент-провокаторите в обществото на спектакъла.

Just-in-time капитализмът по-добре е оценил кристала на монадичното Jetztzeit  на Бенямин.

И сега трябва да се запитаме за кого е предназначен Комунистическия манифест, този словесен паметник.

Особено ако си спомним  Вилфредо Парето, който  констатира кризата във визуалното поле в самите думи на Маркс. Те са като прилепи. Някой може да види в тях и птицата, и мишката.

Познайте какво са видели българските марксисти и защо се провалиха!