Сляпото петно в Петрохан не подлежи на интерпретация.
Когато интерпретацията приключи, казва Бадиу в лекциите си за Ницше, тогава си имаме работа със свръхчовек.
Но кое тогава е сляпото петно в Петрохан? Това е нерефлектирания преход от традиционните общества, характеризиращи се с рестриктивни забрани („Не!“), към капиталистическите общества, в които цари либерално наслаждение („Наслаждавай се!“).
traditional societies of restrictive prohibition (“No!”) to capitalist societies of permissive enjoyment (“Enjoy!”).
Заповедта на суперегото „Наслаждавай се!“ тайно служи за дееротизиране на насладата (jouissance), като същевременно симулира именно нейното освобождаване. Ако престъпването на социалния дълг е истинският двигател на насладата, тогава суперегото разрушава този двигател в момента, в който осакатява връзката между насладата и престъпването, между насладата и забраната, като превръща самото постигане на насладата в основен социален дълг на човека.
Jouissance е термин на Лакан. Не казвам, че обяснява всичко, по-скоро е насочен към не-всичко.
Влечението към смъртта е непреводим термин на Фройд с дълъг контекст, неупотребяван тук.
Българите са въплъщение на искрено лицемерие, но понякога то свършва с фиаско, символна смърт.
Петрохан заплашва със симптома си психичното здраве. Когато симптомът се премахне, той се превръща във фармакон.
Най-общо казано, Петрохан е феномен на трансгресия.
Забележете, Зеленски не говори за примирие, а за деескализация, безобиден „научен“ евфемизъм за една кървава война.
В трансгресивното се укрива агресия.
Защо да не говорим за де-агресия при феномена Петрохан?
Деагресивност – това е неологизъм, също като деескалация…
Получаваме нещо като кафе без кофеин или диетична кока-кола, примерите са на Жижек, наричан философ на симулацията.
Ще бъде ли поносимо, ако получим Петрохан с чисти мъртъвци без трансгресия и без престъпване на табута? Без диалектиката на свръх-егото за смъртоносно наслаждение?
Симулацията предшества реалността.
Симулацията произтича […] от радикалното отричане на
знака като стойност… Последователните фази на образа започват с отражението на една реалност; те завършват без каквато и да е връзка с реалността: чист симулакрум.
Започва се с „теология на истината и тайната“; там, където се стига до края, вече няма Бог, който да разпознае собствения си образ.
Защо да не говорим за депутинизация на Бог?
Така и с Петрохан: от курортно селище до зловеща морга.
„За Дельоз важното е, че събитието не предшества своите последици, нито може да бъде отделено от своите непосредствени, отклоняващи се ефекти. Напротив, връзките, установени между логическите отношения в света, са първични; те осъществяват виртуална причинност единствено като вторична хипотетична отправна точка“.
Петрохан остава като хипотеза, семблант на правдоподобие…
Казано грубо, по Бодрияр, историята е прецесия на симулакруми.
Защо тогава не говорим за деисторизация – но тя е в разгара си!
Ние пресрещаме събитията и бързаме да се разтоварим от тях.
Минаваме покрай Петрохан, нищо особено не забелязваме, нищо особено не се е случило – какъв Петрохан, какви пет лева…
Сега пък и Бодрияр, той не беше ли малко луднал…
Пълната мисъл на Менций гласи:“人之所以异于禽兽者几希，庶民去之，君子存之。”(„Това, по което човекът се различава от птиците и зверовете, е съвсем малко, почти нищо. Обикновените хора го пренебрегват, а благородният човек (君子) го съхранява.“)
Сега пък и китайците… това ли е прецесия на симулакруми: тя не крие истината, защото истина просто липсва.
Ами хърватите, сърбите убийци, наркоканалите, съкровището, интензивните множества на Дельоз – това прецесия на остатъци ли е?
Остатъкът генерира това, от което е произлязъл, дегенератската система на капитала: принадена стойност, принадено наслаждение; Маркс е откривателят на симптома.
Тогава какво друго има – мястото на Другия като екстериор и екстериториалност е вакантно.
Само призраците в Петрохан си устройват литургия… и литература.
По-точно, litterатура, боклук.
Абсурдният монопол на криминалните книги, както и на експертните дискурси, в големите книжарници е идеалният пример за всепроникващата настойчивост на книжна агресия, пардон, експанзия: колкото повече капиталистическите метаструктури се стремят да потискат, толкова повече това се проявява в тяхното производство.
Петрохан, хайде не е симптом, а обица на ухото – когато я свалим, тя се превръща в окови.
15. 9.2026
Нощни плажове 