КОКТЕЙЛ РЕМБО

През своя “поетичен” период Рембо непрестанно се обявява срещу това, което нарича “субективна поезия”. Аз е друг: друг, който е различен от усиленото “някой” или човек, сравним с романтическия “гений”. “Ако тези стари глупаци, които се обявяваха за автори, бяха открили в Егото нещо повече от фалшивото значение, нямаше да се налага да разчистваме всички тези стари кости и скелети, които в продължение на безкрайно дълъг период от време са натрупали отпадъците на едноокия им интелект. “* Всъщност сме свидетели на недостиг на “функционери и писатели”, но “авторът, творецът, поетът – този човек никога не е съществувал”! Защото “човекът не е оформил себе си, той все още не се е събудил или поне не е в пълнотата на великия сън”.

In the first drafts of A Season in Hell we find two sentences that seem rather categorical. The first reads, “I hate, now, those mystical fits of enthusiasm and those peculiarities of style.” And the second, “Now I am able to say that art is nothing more than nonsense.”

В първите чернови на “Сезон в ада” откриваме две изречения, които изглеждат по-скоро категорични. Първото гласи: “Сега мразя тези мистични пристъпи на ентусиазъм и тези особености на стила”. Второто гласи: “Сега съм в състояние да кажа, че изкуството не е нищо повече от безсмислица.”

Означаващото е  духът на буквата, акустичния обект като изгубен. Рембо говори за алхимия на словото. Лакан накрая се фиксира в буквите – но те са наглед, който заглушава първичните шумове. Фройд нарича това везикули, нещо като умъртвен епидермис – мислим за смъртта заедно със смъртта.

Мислите и бедствието на Бланшо се уеднаквяват. Ние сме органон на смъртта. Вместо поезия –  съобщения, база данни – новото бедствие, desaster.

Рембо го е усещал – в стиха за гласните. И е имал нещо против поезията.

Поезията е имитиране на халюцинация – изгубения завинаги обект. Вместо гръдта смучеш палец, сякаш изучаваш фонетичен показалец.

За капитала се казва, че е сурпус – остатъкът прави това, от което е произлязъл. Капиталът е извратен, ако не го препратим към изгубения обект. Капиталът задейства нищото благодарение на мъртвия труд. Както означаващото задейства първични шум без произход.

И нещата изпадат във фетиш. Ницше ненапразно е имал нещо против Вагнер – дрънчащото празно…

Капиталът и смъртта не могат да се приватизират, освен от арт-мениджърската клика.

Капиталът, поезията и смъртта содомизират Нещото. Само в този смисъл смъртта е невъзможност на една възможност.

Неслучайно Хайдегер  е четял досократиците рано сутрин на прясна глава. С изчистен шум, да се появи фонетичния шум. Записът на досократиците е без съединителна тъкан, без индекси, без показалец.

Будистките коани режат показалеца на ученика, а би трябвало палеца.

Мечтая да напиша стих за Рембо само с гласната О.