death-акаунти

Докато разликата между тоталитаризъм и демокрация е сравнително лесна за разпознаване, с разликата между (нео)либерализъм и демокрация не е така, не само защото старите либерални версии са нещо като спирачка пред новото неолиберално чудовище.
Демокрацията се изразява предимно в популистка суверенност и излъчване на управляващи правителства, което става чрез избори.
Но апаратът на управление (в смисъла, който му придават Фуко и Агамбен) се формира по логиката на пазарна перверзия, която не подлежи на публичен закон, а на частни машинации и интервенции.
Апаратът произвежда конюнктурата на анонимни субекти.
Демокрацията – безпомощни субекти на подчинение.
Неолиберализмът управлява, демокрацията забавлява.
Зоната на контакт между тях е премахната, освен преди избори, когато неолибералните елити изменят на пазарната си перверзия и предлагат демократични мерки – намаляване на такси и данъци – които са неизпълними.
Или върхушките се замерят с компромати, които не водят до юридическа ефективност.
Апаратът е сложно образувание от модули, агрегати, елементи, както и текучествените групи, коити го обслужват, които понякога са неразличими по състав от чакащите на спирката.
Именно тези фюжън-групи, останали като проблем още от Сартр, мимикрират класовото различие, за да го неутрализират.
Те не са стационарни образувания, а перформативни съобщества, които сякаш сами създават своя референт, изличавайки разликата между сигнификация и референция.
И неслучайно изникна хаштагът Кой, увиснал в истеричното си безсилие.
Опитай се да ги назовеш – колонии на социопатия, мафия, затворени кръгове, res idiotica
Cronky-капитализмът, широко застъпен на Запад, е остатъчно образувание на семейственост и връзкарство – откровено роднински субекти и кланове, което се приема за естествено – защо бизнесът и номенклатурата да не се наследяват, нали в това се състои самоизолацията на елити като надграждане, като надстройка
Демократичната истерия пред този факт е неефективна. Низшите прослойки също имат своята самоалиенация на неизбежната база.
Минимално реторично, но не и класово различие на перверзни стратегии (стратегия е любима дума на Фуко).
Днес всички са виртуално бедни, виртуално богати. Частното е толкова контингентно и несигурно, колкото и общото.
Перверзията надделява над истерията, но в какво се състои тя? Истерикът изисква невъзможното, знаейки че е непостижимо. Перверзният се самоинструментализира като средство за обслужване на другото наслаждение, изработвайки какви ли не фетиши, от които извлича печалба.
В един свят на генерализирана перверзия е трудно забележимо, че администрирането на нещата е изместило управлението на хората.
Бизнесът и без това е модалност на перверзно отношение към обектите, което прониква и във всички останали сфери – всеки трябва да следва свой бизнес. Да си съпричастен към света означава да си годен за капитализация.
Фетишизирането на артистичния труд, например, е идеалният хоризонт на всеки труд.
Идеалното произведение и идеалната стока триумфират в пресечната точка на социална перверзия.
Достатъчно е внушението, че трябва да гледаш на себе си като на човешки капитал, че всички са пазарни субекти на предприемачество, иновативност, въображение, че всички са свободни да правят каквото си искат – и в това е хватката на управление без управление, на консерватизъм без консерватизъм, на връзкарство без връзки, на протекции без протежиране.
Липсва каквото и да е фундиране на политики и управление, всички са безосновни като анархисткия Христос на саможертва, погинал на кръста за да спаси бащата-бог от неговата мръсна тайна – каква е тя?
Тайната е, че няма тайна, бог е сияйна пустота, самото нищо или, ако щете, материя от вакуумни флуктуации.
Или както казва блажената Хуана – Бог се усмихва.
Стига това да не е усмивката на чеширската котка, в което може би се състои и фундаменталната фантазия на модерния капитализъм – да остане само усмивката, принадената стойност и принадено наслаждение, а самият капитализъм да се разтвори в дигиталния си технологизъм.
Днешните технологии наистина са технологии на изчезването – с едно дилийтване можеш да съсипеш банка или дори целия свят.
Всички обекти са нещо като материални концентрати на математика, изчисляеми, разполагаеми, спазарени.
Пазарът е идеалният хоризонт на фетишистки труд и дейност. Нямаме друг бог, освен него, но нека все пак да се запитаме дали това го знае и сгорещеният световен океан, фрашкан с пластмаса.
Ние всички имаме либерални права и свободи, но дали това го знае стенещата симбиотична Гея?
Капитализмът търси спасение в неутрална дигитална матрица, но нека все пак да се запитаме като Жижек защо на Матрицата е необходимо да се захранва с травматичното човешко наслаждение на страдащо мнозинство, за което още Ницше знаеше, че е негоден материал.
Защо тогава не потърси друг материал?
Заради принаденото наслаждение, на което капитализмът се е изхитрил да тури маска на стойност.
Наслаждението е нечовешкият inhuman елемент в човешкото и докато капиталът го изсмуква в непристойна версия на собственото си безсмъртие (няма алтернатива), death-акаунтите на капитала скоро ще лъснат в гигантската усмивка на небитието.

 

One thought on “death-акаунти

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s