Not unlike the life of God, the life of man is a zone of indetermination that
is “said in many ways.” A human being is therefore conceived in Agamben’s
philosophy as “the living being that has no specific nature and vocation,” as
the form of life that no particular work or destiny can exhaust. If humans
learn to lead their lives as present-absent whatever singularities, it will become
very difficult, if not impossible, to subsume them under a predetermined class,
group, concept, or identity. The problem, however, is that in our culture it is
still difficult for some to realize that “whateverness” is a blessing and not a
curse, that this condition can empower rather than weaken our way of being.
Consider, for example, the Heideggerian orthodoxy, which considers life to
be “hazy,” as “constantly being re-enshrouded in fog.” This view is crucial
to the argument of Being and Time, in which the concept of life is systematically
disregarded as “undetermined.” Unbestimmtheit is usually translated as
“indetermination,” though it is also possible to render it as “indecision” or
“uncertainty.” But what is most interesting about this word is its connection
to such crucial Heideggerian notions as stimmung (mood), stimmen (tuned),
and stimme (voice). From this perspective, the strategy of Heidegger’s book
is to find a way to determine human life in an ontological manner by means
of the new term “Dasein” in order to give this life a decisive voice, to put it
in a certain mood, to ensure that it will no longer be out of tune with Being.
Nevertheless, it is important to note, as Jean-Luc Marion does, that the key sections
in the book dedicated to anxiety, death, and the call are precisely the moments
when Dasein finds itself in an indecisive state of being. Without those
three uncertain terrains, Dasein’s eventual and overall ontological determination
would simply be inconceivable. It is therefore not so surprising to hear
the young Heidegger, five years before the publication of his magnum opus,
telling his students that the “indeterminateness of the object, ‘my life,’ is not
a defect”; that “this indeterminateness points out the object and yet does not
predetermine it”; that regarding the notion of life, “we merely play with the
term – or, rather, it is this term that plays with the philosopher.” He therefore
gives an ominous warning about the day when the intention to grasp the concept
of life will be “abandoned, and this abandonment [will be] justified on the
grounds that life is ambiguous and therefore impossible to understand clearly
and precisely. Yet the height of indolence, and the bankruptcy of philosophy,
consists in the plea that the term is not to be used at all. We thereby avoid a
troublesome admonition – and write a system.” Though Heidegger seems to
be criticizing here the mature Hegel for betraying his youthful philosophy of
life, the development of Heidegger’s own work shows that he could not help
making this same dubious move.

David Kishik, The power of life : Agamben and the coming politics

 

Нека да свалим картите. Такива като мен винаги са консумирали немотивираната враждебност на своята общност, наричана преди тоталитарна, а сега демократична. Това е само усещане, сигнатура на набор от случайности, и не може да се репрезентира.
Очевидно някои са по-различни от другите различни, които само си дават вид, че са сингуляризирани, но не са. Да изглеждаш винаги е било-по-важно от това да бъдеш.
Оттам и ролята ми на неприятния свидетел. Защото аз добре помня смазващия конформизъм някога, равносилен на смазващата разпасаност сега, като последната не е нито дори либертенство, нихилизъм, суверенна претенция или каквото и да било там.
А какво е тогава? Симулираната свобода на неолибералния субект, окичен с титли, грантове, награди или просто обикновена мерзост – нещо, което съм виждал и преди.
Няма тук приятели на свободата, има господинов-ци на новата неолиберална самопринуда да отиграват човешкия си капитал по все същия капиталистически ценоразпис.
Портата на справедливостта за тях маркира отходното място на безогледна копрофилска консумация.
Един от тях се казва Рожкев, който редовно ме препикава и нямаше как да не го забележа.
Сбъркал си, миличък. Знам как да те ударя. Както един от твоето поколение крие, че е бил най-младия син на партията, а сега се подвизава като европейски писател, така и ти ще трябва да си признаеш каква е била класацията ти за 20-те ти любими романа преди време. Ако не го направиш, ще ти опресня паметта. И тогава ще видиш как се сервират пияни рожкови за закуска.

 

Five years later, when he was twenty-eight, Nijinsky stopped dancing and
choreographing. He began his last recital, which he declared to be about the
horrors of the First World War, by telling his audience, “I will show you how
we live, how we suffer, how we artists create.” He then sat on a chair onstage
for half an hour without moving. When he was encouraged by the spectators
to begin his dance, he retorted angrily: “How dare you disturb me! I am
not a machine. I will dance when I feel like it.” At that time, he had already
been diagnosed with schizophrenia, from which he suffered for the remaining
thirty years of his life. He was treated by the existential psychologist Ludwig
Binswanger, to whom he once reported that his body was not his, that someone
else moved his body. Whenever anyone tried to approach him during
his last years, in which he was essentially an invalid, he still managed to say,
very clearly and coherently, “Ne me touchez pas” (Do not touch me), the same
words used by the resurrected Christ when approached by Mary Magdalene.
“I am the untouchable,” perhaps Nijinsky was trying to say, “because
my dancing body, which was sacrificed so that others could live, is no longer
merely a physical body, just as the glorious body of the dancer onstage is no
longer a bare life but a life that cannot be separated from its form.”

David Kishik, The power of life : Agamben and the coming politics

https://syg.ma/@robbietherotten/kto-pridumal-kierkieghora

«Разумное мышление и стоящая на его страже мораль — ими же живут и довольствуются люди — привели Киргегарда к самому страшному, что может быть: к бессилию. Ему было ниспослано испытать бессилие в самой отвратительной и позорной форме, в какой оно может проявляться на земле: когда он прикасался к любимой женщине, она превращалась в призрак. Хуже — все, к чему он прикасался, превращалось в призрак: плоды с дерева жизни недоступны, все люди во власти смерти, всех подстерегает отчаяние, которое еще в молодые года овладело его душой. Но это же отчаяние приподняло его над плоскостью обычного мышления, и ему тогда открылось, что и само его бессилие — тоже призрачно», — пишет Шестов.

В памет на Димитър Зашев

“Herrschaft ist die χάρι
des Seyns als des Seyns, stille Würde der milden
Bindung, die sich nie in das Bedürfen der Macht zu versteifen braucht” (GA 69:
69).
“Majesty is the charis of being as of being, the silent dignity of the gentle
binding, which does not need to harden into the use of power.”

Да превеждаш Хайдегер е все едно да обезвреждаш минно поле. И пак няма да постигнеш пълно обезопасяване.
В едно превъзходно есе Нощта на субстанцията Китлер между другото споменава как британските астрономи са създали радиоастрономията с откраднати апарати на Вермахта. Оттогава видимата светлина е само особен случай в безкрайния спектър на контрол.
Инфрачервените сензори за нощно наблюдение пак са измислени от германци заради затрудненото придвижване на техните танкове поради въздушното превъзходство на съюзниците.

Защо казвам това? Хайдегер, за когото Хабермас се провикваше – той несъмнено е нацист, Хайдегер е нацист – явно превъзхожда всички останали с подривната си машина.
Французите са я разпарчетосали много по-настървено отколкото сънародниците му. Казват, че младият Сартр пребледнял, когато научил за първия превод на Хайдегер на френски и хукнал на часа да го търси.

Само че аз бих искал да асоциирам началния билингва-пасаж с това, което пише Бодрияр за „дискурсите, които се съблазняват от собствените си знаци”.

Един етимологичен ремикс е вменен на самата битийна инсталация. Човекът, това техномиметологичното животно, в един мнемоничен контра-трансфер си внушава, че битието е съблазнено от собствения си механизъм.

Но още за Ницше битието е само една празна фикция. Може би няма никакъв механизъм. Всичко може да изчезне внезапно и без причина, както твърди Мейясу.

Семантично натоварената дума господство- владичество-достойнство-Herrschaft ist die χάρι des Seyns als des Seyns , stille Würde der milden
Bindung, die sich nie in das Bedürfen der Macht zu versteifen braucht” (GA 69:
69).
Мълчаливото достойнство на меката връзка, която не се нуждае от втвърдяване в употребата на сила

Хайдегер курсивира Herrschaft, за да я отдели като величие от суверенност и управление
italicizes Herrschaft to set it apart as majesty from sovereignty and rule
Господството като величавост

Битийната фикция трябва да бъде издигната до абсолютната й суверенност на неотношение с нищо друго, извадена от тривиални силови напластявания.

Именно в това е съблазняването – иницииране на хипер-реалност в неотношение с нищо човешко и точно това свръхчовешко, изписано на старонемски Seyn, действа терапевтично, тоест съблазнява.

Етимологичното войяорство е придружено със също такива етимологични демонтажи, след което се инсталират меките сглобки или връзки, заедно с разглобките и отношенията на неотношение.

От Gewalt се извлича walten
От Vernichtung – Nichtung
Латинското annihilation става nihilation.

Именно това nichtend: nihilating е загадъчният атрактор, около който се върти всичко останало. Но фактически това е етимологична разглобка, преобладаваща над меките сглобки на битието. Един атрактор, който придава форма и морфизмени брожения, без самият да приема форма.

По същия начин при ученика Агамбен импотенциалност преобладава над потенциалност (не можем да се спрем на това).

Фактически става въпрос за неологизми. В тях сякаш е затаена особена съблазняваща сила или по-точно съблазняващо безсилие.

Nichtiger Grund des nichtigen Entwurfs

Какво е това нищене на нищото?
Унищожение – нищожение- нищостене

Извлича се перформативно ядро, което се преакцентира в двигател на онтологично събитие.

Това ли е подводницата на Хайдегер, която цепи безшумно мрачните дълбини с помощта на хитроумен радар? Непотопяемата нацистка подводница, преодоляваща минните заграждения.

Спомням си как когато Зашев се опитваше да ми разясни някой термин, лицето му придобиваше заговорнически вид.
Той никога не се държеше надменно, както повечето хора на неговата позиция.
Сега аз предоставям този текст в същото насипно състояние на пачуърк, каквито представляваха разговорите ни тогава.

The transformation in walten
initiated by Heidegger takes it away from Gewalt (power, violence, governance),
and, changing its tonality through lassen, allows for a different modality of
relating: the gentle binding free from power. We have here a significant, even radical
shift from Gewalt/Walten to Lassen/Walten, the shift that pinpoints the importance
of the transformation (Wandlung) (GA 69: 21), which Heidegger sets out to
initiate in power (Macht) and in its deployments through Gewalt and Herrschaft.

It is crucial to note that there is a marked difference in Heidegger between the
operations of Macht and Gewalt as Vernichtung, annihilation, and the macht-los
event of being as nichtend: nihilating.

Nihilation бележи пораждащата игра на време-пространство, във всяко време само веднъж сингулярно дадена, което ще рече винаги вече нихилирана, отворена към бъдещ проект. Накратко, nihilation e мълчаливата сила на възможното.
Nihilation сингуляризира, позволявайки това, което е – битието – да бъде винаги само еднократно дадено във времето, einmalig, уникално.

Nihilation in Heidegger marks the originative
play of time-space, each time one time and singularly given, that is, always
already nihilated, opened in a futural projecting-open. In short, nihilation marks
the silent force of the possible. There is a way of thinking nihilation precisely as that
which singularizes, which allows what is, to be always and only one time, einmalig
as Heidegger puts it. This singularization of each time is the very movement of
experience, it is das Nichtige taken away from the sense of nothingness or nothing
(as absence of being) (GA 65: 245) and also from das Vernichtende as an
extreme manifestation of violence. “‘Nothingness’ is neither the negation of beings
nor the negation of beingness, nor is it the ‘privation’ of being; it is not the deprivation
[Beraubung] that simultaneously would be an annihilation [Vernichtung].

Сякаш сме на път да схванем Nichtung като сингуляризираща сила на контингентното.
Но Хайдегер нарича Nichtung „дар”, който се дава като събитие в проясняването на произхода като бездна.

Rather, ‘nothingness’ is the foremost and highest gift of be-ing [Seyn], which along
with itself and as itself gifts be-ing as event unto the clearing of the origin [Ursprung]
as abyss [Ab-grund]” (GA 66: 294–295).
This is why for Heidegger being never annihilates, only power and violence can.
Being’s nihilation marks the span of finitude and Dasein’s own most nonrelational possibility: death.
Rethought this way, nihilation is the highest gift in the sense that it allows the
play of time-space to be instantiated each time as singular, as one time, and allows
thinking to experience it in this way. This experience of nihilation gives/allows to
be, and is sharply distinguished from annihilation as the depriving of being. What
can be annihilated is precisely finitude as the experience of nihilation characteristic
of Dasein. Furthermore, it is precisely the Nichten, the nihilating intrinsic to
being that, for Heidegger, releases from power and violence, and not manifests it.
In other words, nihilation is the vector indicated by the suffix –los in the phrases
like macht-los and gewalt-los. As taken away from the nothing and annihilation,
nihilation “works” as the possibility of the power-free.

Nichten е duty free zone на господството като let it be, Gelassenheit, което Хайдегер е заимствал от Майстер Екхартовото Gelazzenheit.
Свободното от власт, величавото и контингентното, преобладава предимно чрез изпуснатия суфикс – macht-los.

Но тук аз си спомням за белия шум на гръцките Сирени, за които пише Китлер.
Те съблазняват като заграждения на неоградимото.
Сирените на съблазняване, преди да бъдат деноминирани в полицейски сирени (не можем да се спрем на това).

For this originative letting is … a release, a clearing in power, which does not submit to
power and cannot be explained as absence of power, or as a hole in its all-embracing weave

Тази пораждаща Gelassenheit е … освобождаващо изпускане, проясняване -Lichtung във властта, неподчиняващо се на власт и което не може да се обясни като отсъствие на власт или като дупка във всеобхватната й тъкан.

За да направя нещата лесни, отново ще припомня, че тук става въпрос за всеобхватната съблазняваща тъкан на дискурса на Хайдегер, за едни германизирани Сирени, където не пожелавам на никого да попадне под тяхното обаяние.
И аз знам какво говоря. В началото на 80-те заех едно ксероксно копие на Битие и време, за да се сблъскам с почти неразбираем текст, което ме накара да се почувствам абсолютно нещастен.
По-късно, когато обсъждахме термините на Хайдегер с покойния Димитър Зашев и с Цветан Марангозов, нещата не се подобриха съществено.
Винаги когато минаваше някое хубаво момиче, Зашев спираше да говори и замръзваше в дълъг обискиращ поглед на Gelassenheit.
Веднъж, събрани във вътрешния салон на Клуба на журналистите, разговорът ни също той неочаквано се прекъсна, когато прибираха подвижния покрив над главите ни, и забелязах, че Цветан е истински развълнуван – той помнеше този покрив още от дете, когато бе идвал тук с баща си.

Няма приятелства, има само щастливи срещи на магичен волунтаризъм вместо мафиотската тенденциозност на плебейско струпване.
Приятелството е шанс, мафията е необходимост, сведена до суеверие.

Прочетох обаче с тревожна лекота семинарите на Хайдегер за Хераклит и Парменид.
Веднъж в жилището си Зашев ми пусна на магнетофонен запис гласа на Хайдегер, четящ встъплението на Erläuterungen zur Hölderlins Dichtung.
Заслушах се с някакво суеверно внимание. После след време попаднах на същата ситуация, разказана от Дерида в един университет в северна Англия, как като млади са слушали на фонограф гласа на Хайдегер през 60-те. Блогърът, който е бил свидетел, Ларс Айер, сега е автор на бестселъри. Доскоро следях неговия блог Spurious.

Смущаващото все пак е, че Хайдегер е монтирал битийната си инсталация през епохата на нацизма, през същото онова столетие, което Бадиу дефинира като насилие на Реалното.
Китлер ще се произнесе още по-ексцентрично – Втората световна война е борба между две пишещи устройства: Колосус и Енигма.

Инсталационният дискурс на Хайдегер би могъл да възмути емпирично настроения българин. Обяснимо е за ареала, където обитаваме и където Зашев, преводачът на Битие и време, очевидно не се е чувствал комфортно. Веднъж ми каза, че преди да се оттеглят комунистите са изкупили всичко, дори авторските права на Хайдегер.

Но дали Nichtung е за предпочитане? Дали светът не е по-скоро склонен към унищожение и самоунищожение?

Американци и англичани са отмъкнали като трофеи нацистките инсталация, за да произведат атомни бомби, ракети, компютри.
Успоредно с това е вървяло и разграбването на трофейните инсталации на Хайдегер, за да бъдат демонтирани и преаранжирани в нови философски дискурси.
Но какво толкова, след като самият Хайдегер е заимствал без каквито и да е угризения най-същественото от своите предшественици.
От един момент нататък след Хегел философията, но само тя ли, ще се окаже единствено презапис, изличаване и съхраняване на база данни.
Натяквайки за кражбата на навигацията за нощно придвижване на танкове и кораби, Китлер придава нов неочакван нюанс на модерните джаджи, като ги асоциира с известната Хегелова нощ, където аналоговите букви се оказват предмет на още по-грандиозно претопяване, за да се стигне до дигитална, дискретна нощ на компютри и самокопиращи се автомати, където човекът се оказва излишен.
Китлер и Слотердайк нямат чак такъв респект към Хайдегер и го иронизират или превратно преформят по много по-ироничен начин, отколкото Дерида.
Нищо чудно, след като днес съветват, че дори Държавата на Платон трябва да се чете като иронично произведение.
Но всъщност става въпрос за самосъблазняване с дискурси и гръцки Сирени, зад които се крият откровени грабежи и насилия.
Величието на битието се компрометира от безцеремонно разграбвани дарове и още по-откровени ужасяващи престъпления.
На този древно-юдейски буквен екстаз пред неназовимото име на Бог му предстои да се разсипе в колонки цифри, потъващи в нощта на света, и един дигитален фюрер ще решава какво да извика отново на дневна светлина.
Кой е този нов фюрер? Джон фон Нойман усилено бленува за саморепликиращи се клетъчни апарати. Нищо чудно, след като ние сме аксиоматизация на природни автомати.
Още Хегел е схванал, че няма никаква човешка мисъл, само база данни. Поне така твърди Китлер, който все пак е медийно базиран философ.

От много години събирах конспекти на текстове, за да напиша Суверенната фикция. Сега знам, че това никога няма да стане.
През годините продължавах да разширявам и преглеждам тези записки, без да подозирам как неусетно се превръщат в протоколи на символната ми смърт.
Те ще потънат заедно с мен в нощта на света, докато продължавам да се чудя защо съм го правил. Състояние на импотенциалност или суверенен жест – да научиш повече за света, който няма да научи нищо за теб.
Като един Бартълби продължавах да разчитам записките си, без самия да напиша нито ред.
Това което ги крепи е армия от колонки цифри, които биха могли да изчезнат само с едно кликване.
Затварям очи и чувам как армии дигитални фюрери маршируват в нощта на света.

 

Novalis’ Monolog on language, the remarkable
text that Heidegger cites at the beginning and the end of “The Way
to Language”: “Speaking and writing are truly altogether foolish affairs;
genuine conversation is a mere play of words. We should simply be
astonished at the ridiculous error people make—they think that they
are speaking for the sake of the things. Precisely what is peculiar about
language—namely, the fact that it troubles itself about itself alone—
this no one knows” .

Quoiquoiquoiquoiquoiquoiqquoik!’’ (FW 195.5–6). Self-parodying the
nonsense of Finnegans Wake, Joyce turns the tongue associated with the
mother (here the mother as the possessor of the letter) into the meaningless
quacking of ducks, or a croaking and stammering French question
delivered as exclamation. Does Joyce imply that the ‘‘original’’ language
cannot be recovered? Is he alerting us to his strategy of encrypting the nullity
of the void into writing?

 

The feeling, one’s head explodes (the feeling, the top of the skull will

simply split, burst open)—

the feeling, one’s spinal column presses into one’s brain

the feeling, one’s brain gradually shrivels up like, like dried fruit, for

example—

the feeling, one is constantly, imperceptibly, flooded, one is remotecontrolled—

the feeling, one’s associations are hacked away—

the feeling, one pisses the soul out of one’s body, like when one cannot

hold water—

the feeling, the cell moves. One wakes up, opens one’s eyes: the cell

moves; afternoon, if the sun shines in, it is suddenly still. One

cannot get rid of the feeling of motion. One cannot tell whether one

shivers from fever or from cold—

one cannot tell why one shivers—one freezes.

To speak at a normal volume requires an effort like that necessary to

speak loudly, almost like that necessary to shout—

the feeling, one falls silent—

one can no longer identify the meaning of words, one can only guess—

the use of sibilants—s, ß, tz, z, sch is absolutely unbearable

guards, visits, the yard seems to be made of celluloid—

headaches—

flashes—

sentence construction, grammar, syntax—can no longer be controlled.

When writing: two lines—by the end of the second line, one cannot

remember the beginning of the first—

The feeling, internal burnout—

the feeling, if one must say what’s wrong, if one wants to let it out, it’s

like a rush of boiling water in the face, like, for example, boiling

water that scalds forever, that disfigures—

Raging aggressiveness, for which no outlet exists. That’s the worst.

Keen awareness that one cannot survive; a complete breakdown of

the capacity to deal with this;

Visits leave no trace. A half an hour later one can only mechanically

reconstruct whether the visit was today or last week.

Compared to this, bathing once a week means: a momentary thaw, a

moment of rest—to stop for a couple of hours—

The feeling, time and space reconnect—

the feeling of finding oneself in a house of mirrors, like in an

amusement park—to stagger—

Afterwards: incredible euphoria, that one heard something—beyond

the acoustic day and night differentiation—

The feeling, time now flows, the brain expands again, the spinal

column sinks down after some weeks. The feeling, as if one’s skin is

thickening.

Ears buzzing. Waking up, one feels as if one has been beaten.

The feeling, one moves in slow motion.

The feeling, finding yourself in a vacuum, as if you’re encased in lead.

Afterwards: Shock. As if an iron plate had fallen on your head.

Comparisons, concepts that invade one’s mind:

(Psycho) shredding—

The feeling of traveling through space packed into a barrel so that the

acceleration causes your skin to flatten—

Kafka’s penal colony—The version with a bed of nails—

A non-stop rollercoaster ride.

The radio: it offers minimal stress reduction, like when one, for

example, reduces one’s speed from 240 to 190.

That everything exists in a cell that makes it in no obvious way

different from any other cell—radio, furniture, plus newspapers,

books—is actually by its implication rather aggravating: making

any understanding between the prisoners and people who do not

know what silent isolation is impossible.

Also disorienting to the prisoner. (That it is white like a hospital cell,

for example, only increases the terror, but mainly it is the silence. If

one lived there, one would paint the walls.) Clearly, one who is in

there would rather be dead.

Peter Milberg, who was in one of these things in Frankfurt-

Preungesheim (“an empty medical wing”) subsequently accused his

judge of “attempting” to kill him. This indicates that what is going

on in these places is simply a type of “execution.”

That is to say: A process of inner disintegration occurs—like

something being dissolved in acid, which one attempts to slow

down by concentrating on resistance, but nothing can stop it.

The complete destruction of the personality is insidious. Nobody

exists outside of oneself in these completely extraordinary

circumstances.

As means/method, it can quite clearly be compared, for instance, to

that which they use against the Tupamaros: to create in them a

state of nervous agitation and agony, shortly before administering

pentothal—which suddenly creates a feeling of relaxation and

euphoria. One expects the prisoner to lose self-control.

To babble.

 

Неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на несъзнаваното им презрение.
Очевидно цялото изкуство се състои в дозирането на този истеричен коктейл.
Но кой е дозаторът? Би трябвало да е държавата.
Но усилията на един Фуко, например, винаги са били насочени не само към суспендиране на стария тип държавност и суверенност, но изобщо на държавата.
В твърдението, че няма държава зад управлението Фуко се пита провокативно:
Не е ли държавата нищо друго, освен изкуство и начин на управление, тип governmentality? Държавата не е този вид студенокръвно чудовище, което не престава да расте и да се развива като вид заплашителен организъм над цивилното общество.
Управлението не е инструмент на държавата.
На друго място Фуко твърди, че държавата не е универсалия и автономен източник на сила сами по себе си. Държавата не е нищо друго освен въздействието, профилът, подвижният разрез на постоянно формиране, на безкрайни трансакции, които променят, разместват, провалят или позволяват да се промъкват тайно финансовите източници, инвестиционните модалности, центровете за решения, формите и видове на контрол, отношенията между локалните власти и централния авторитет
Държавата не е нищо друго, освен подвижният ефект на една система от дузина управления.
Внушението е, че държавата трябва да бъде положена на пазарен модел. Пазарни държави в контекста на глобален пазар. Толкова ли е страшна пазарната конкуренция? Още Карл Шмит е знаел, че конкурентите не са врагове в екзистенциален план. Можеш да фалираш, но не и да бъдеш унищожен.
По-важното и смущаващо е нещо друго. Пазарната конкуренция като една от подвидовите съставки на въпросния неолиберален коктейл фактически се прехвърля или трансцендира в мястото на рода, genus, дозатора.
Тогава излиза, че пазарът под формата на капиталистическа конкуренция е собствения си самоарбитраж, дозатор, по-точно, собствения си самосаботаж. Нали такива като Аяче твърдят, че пазарът е само цени и тяхното самосаботиране.
Неолиберален пазар не толкова с поведение на подпийнал барман, колкото зловещо алгоритмично зомби, което крие страшната истина, че един алгоритъм на всички алгоритми липсва.
Пазарът като върховен медиум на контингентното. Тук няма абсолютни означаващи. Тяхното деабсолютизиране е единственият абсолют.
Какво забравихме? Може би независимата съдебна система. Тя ли е абсолютното означаващо? Но юридическият мир също е на конкурентна основа – различни инстанции, различен тип съдилища, различни съдебни власти.
Какъв е алгоритъмът на закона? Законът е цитат на определен набор случайности, тоест постоянно разискван и поправян. Също както цените, има само закони като случайни претенции, записани на хартия, и тяхното самосаботиране. Законът е навсякъде и никъде още за героите на Кафка.
Но тогава кой взема решение? Решението е избор на перманентно избиране с оглед на ужсяващия призрак на „окончателното решение”. Демократичното решение е постоянното си самосаботиране и самоарбитриране.
Но нали не може да няма нещо като крепки основи на живота, нещо като таблетите на Мойсей? Нали по пътя към Обетованата земя евреите са се отбили при планината Мория, където Мойсей се качва, за да вземе въпросните таблети? По обратния път ги троши, виждайки, че неговите хора вече са се заиграли с Телеца, и се връща за нови. На всичко отгоре Мойсей е с обрязани устни, тоест пелтек, и брат му Аарон по неволя е негов пиар.
Ето какво означава законът като цитат на определен набор инциденти, за да докара безпрецедентното.
Има ли такъв абсолютен документ с абсолютни означаващи?
Тук стигаме до парадокса на Русо – как да бъде написана Конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? Как се произвеждат безукорни бащи на нацията? Как се извлича безпрецедентното от определен набор случайности?
В прекосяването си импотентните фантазии винаги стигат до една логическа невъзможност.
В онтологически план, до събитийната страница като иманентна на една ситуация, без нито един от елементите й да присъства вътре.
В математически план, до една матема вън от математическото като Реалното на една структура.
В биологически план, до безразборно самокопиране на клетки в ракови образувания или автоимунна агресия.
В социологически план, до асоциална социалност на една общност в дифузията на собствената й невъзможност, общност на не-всичко, общност без общност.
В логически план, до кантианска форма на безкрайно съждение, както при Новалис – монархията е висша форма на република, кралят е невъзможен без република и републиката без крал.
Капитализмът е диспозитив за извличане на принадена стойност.
Бардакът на демокрацията е диспозитив за извличане на принадено наслаждение.
Стойността е хибрид на (не)еквивалентности.
Аналният стандарт на принадена стойност-наслаждение ни пресява в космически боклук, какъвто винаги сме били.

 

In his debate with the logicalism of the Cahiers, Lacan had always maintained,
in opposition to Miller, that thought was a pas-tout (not-whole) .
But this “not-whole ” was only possible, in his view, because of the opening,
rift, or flaw introduced into science by the Freudian revolution: the divided
subj ect, the fallen object, loss , lack, etc. So when he thought desire for revolution
might reflect merely desire for a master, Lacan saw it as his duty to
contrast the Maoist revolution-denounced as totalitarian-with the
Freudian revolution, in his opinion the only possible alternative to a thought
of the whole, and an action to match, that aimed at destroying the whole of
thought.
ELISABETH ROUDINESCO – JACQUES-LACAN