https://syg.ma/@robbietherotten/kto-pridumal-kierkieghora

«Разумное мышление и стоящая на его страже мораль — ими же живут и довольствуются люди — привели Киргегарда к самому страшному, что может быть: к бессилию. Ему было ниспослано испытать бессилие в самой отвратительной и позорной форме, в какой оно может проявляться на земле: когда он прикасался к любимой женщине, она превращалась в призрак. Хуже — все, к чему он прикасался, превращалось в призрак: плоды с дерева жизни недоступны, все люди во власти смерти, всех подстерегает отчаяние, которое еще в молодые года овладело его душой. Но это же отчаяние приподняло его над плоскостью обычного мышления, и ему тогда открылось, что и само его бессилие — тоже призрачно», — пишет Шестов.

В памет на Димитър Зашев

“Herrschaft ist die χάρι
des Seyns als des Seyns, stille Würde der milden
Bindung, die sich nie in das Bedürfen der Macht zu versteifen braucht” (GA 69:
69).
“Majesty is the charis of being as of being, the silent dignity of the gentle
binding, which does not need to harden into the use of power.”

Да превеждаш Хайдегер е все едно да обезвреждаш минно поле. И пак няма да постигнеш пълно обезопасяване.
В едно превъзходно есе Нощта на субстанцията Китлер между другото споменава как британските астрономи са създали радиоастрономията с откраднати апарати на Вермахта. Оттогава видимата светлина е само особен случай в безкрайния спектър на контрол.
Инфрачервените сензори за нощно наблюдение пак са измислени от германци заради затрудненото придвижване на техните танкове поради въздушното превъзходство на съюзниците.

Защо казвам това? Хайдегер, за когото Хабермас се провикваше – той несъмнено е нацист, Хайдегер е нацист – явно превъзхожда всички останали с подривната си машина.
Французите са я разпарчетосали много по-настървено отколкото сънародниците му. Казват, че младият Сартр пребледнял, когато научил за първия превод на Хайдегер на френски и хукнал на часа да го търси.

Само че аз бих искал да асоциирам началния билингва-пасаж с това, което пише Бодрияр за „дискурсите, които се съблазняват от собствените си знаци”.

Един етимологичен ремикс е вменен на самата битийна инсталация. Човекът, това техномиметологичното животно, в един мнемоничен контра-трансфер си внушава, че битието е съблазнено от собствения си механизъм.

Но още за Ницше битието е само една празна фикция. Може би няма никакъв механизъм. Всичко може да изчезне внезапно и без причина, както твърди Мейясу.

Семантично натоварената дума господство- владичество-достойнство-Herrschaft ist die χάρι des Seyns als des Seyns , stille Würde der milden
Bindung, die sich nie in das Bedürfen der Macht zu versteifen braucht” (GA 69:
69).
Мълчаливото достойнство на меката връзка, която не се нуждае от втвърдяване в употребата на сила

Хайдегер курсивира Herrschaft, за да я отдели като величие от суверенност и управление
italicizes Herrschaft to set it apart as majesty from sovereignty and rule
Господството като величавост

Битийната фикция трябва да бъде издигната до абсолютната й суверенност на неотношение с нищо друго, извадена от тривиални силови напластявания.

Именно в това е съблазняването – иницииране на хипер-реалност в неотношение с нищо човешко и точно това свръхчовешко, изписано на старонемски Seyn, действа терапевтично, тоест съблазнява.

Етимологичното войяорство е придружено със също такива етимологични демонтажи, след което се инсталират меките сглобки или връзки, заедно с разглобките и отношенията на неотношение.

От Gewalt се извлича walten
От Vernichtung – Nichtung
Латинското annihilation става nihilation.

Именно това nichtend: nihilating е загадъчният атрактор, около който се върти всичко останало. Но фактически това е етимологична разглобка, преобладаваща над меките сглобки на битието. Един атрактор, който придава форма и морфизмени брожения, без самият да приема форма.

По същия начин при ученика Агамбен импотенциалност преобладава над потенциалност (не можем да се спрем на това).

Фактически става въпрос за неологизми. В тях сякаш е затаена особена съблазняваща сила или по-точно съблазняващо безсилие.

Nichtiger Grund des nichtigen Entwurfs

Какво е това нищене на нищото?
Унищожение – нищожение- нищостене

Извлича се перформативно ядро, което се преакцентира в двигател на онтологично събитие.

Това ли е подводницата на Хайдегер, която цепи безшумно мрачните дълбини с помощта на хитроумен радар? Непотопяемата нацистка подводница, преодоляваща минните заграждения.

Спомням си как когато Зашев се опитваше да ми разясни някой термин, лицето му придобиваше заговорнически вид.
Той никога не се държеше надменно, както повечето хора на неговата позиция.
Сега аз предоставям този текст в същото насипно състояние на пачуърк, каквито представляваха разговорите ни тогава.

The transformation in walten
initiated by Heidegger takes it away from Gewalt (power, violence, governance),
and, changing its tonality through lassen, allows for a different modality of
relating: the gentle binding free from power. We have here a significant, even radical
shift from Gewalt/Walten to Lassen/Walten, the shift that pinpoints the importance
of the transformation (Wandlung) (GA 69: 21), which Heidegger sets out to
initiate in power (Macht) and in its deployments through Gewalt and Herrschaft.

It is crucial to note that there is a marked difference in Heidegger between the
operations of Macht and Gewalt as Vernichtung, annihilation, and the macht-los
event of being as nichtend: nihilating.

Nihilation бележи пораждащата игра на време-пространство, във всяко време само веднъж сингулярно дадена, което ще рече винаги вече нихилирана, отворена към бъдещ проект. Накратко, nihilation e мълчаливата сила на възможното.
Nihilation сингуляризира, позволявайки това, което е – битието – да бъде винаги само еднократно дадено във времето, einmalig, уникално.

Nihilation in Heidegger marks the originative
play of time-space, each time one time and singularly given, that is, always
already nihilated, opened in a futural projecting-open. In short, nihilation marks
the silent force of the possible. There is a way of thinking nihilation precisely as that
which singularizes, which allows what is, to be always and only one time, einmalig
as Heidegger puts it. This singularization of each time is the very movement of
experience, it is das Nichtige taken away from the sense of nothingness or nothing
(as absence of being) (GA 65: 245) and also from das Vernichtende as an
extreme manifestation of violence. “‘Nothingness’ is neither the negation of beings
nor the negation of beingness, nor is it the ‘privation’ of being; it is not the deprivation
[Beraubung] that simultaneously would be an annihilation [Vernichtung].

Сякаш сме на път да схванем Nichtung като сингуляризираща сила на контингентното.
Но Хайдегер нарича Nichtung „дар”, който се дава като събитие в проясняването на произхода като бездна.

Rather, ‘nothingness’ is the foremost and highest gift of be-ing [Seyn], which along
with itself and as itself gifts be-ing as event unto the clearing of the origin [Ursprung]
as abyss [Ab-grund]” (GA 66: 294–295).
This is why for Heidegger being never annihilates, only power and violence can.
Being’s nihilation marks the span of finitude and Dasein’s own most nonrelational possibility: death.
Rethought this way, nihilation is the highest gift in the sense that it allows the
play of time-space to be instantiated each time as singular, as one time, and allows
thinking to experience it in this way. This experience of nihilation gives/allows to
be, and is sharply distinguished from annihilation as the depriving of being. What
can be annihilated is precisely finitude as the experience of nihilation characteristic
of Dasein. Furthermore, it is precisely the Nichten, the nihilating intrinsic to
being that, for Heidegger, releases from power and violence, and not manifests it.
In other words, nihilation is the vector indicated by the suffix –los in the phrases
like macht-los and gewalt-los. As taken away from the nothing and annihilation,
nihilation “works” as the possibility of the power-free.

Nichten е duty free zone на господството като let it be, Gelassenheit, което Хайдегер е заимствал от Майстер Екхартовото Gelazzenheit.
Свободното от власт, величавото и контингентното, преобладава предимно чрез изпуснатия суфикс – macht-los.

Но тук аз си спомням за белия шум на гръцките Сирени, за които пише Китлер.
Те съблазняват като заграждения на неоградимото.
Сирените на съблазняване, преди да бъдат деноминирани в полицейски сирени (не можем да се спрем на това).

For this originative letting is … a release, a clearing in power, which does not submit to
power and cannot be explained as absence of power, or as a hole in its all-embracing weave

Тази пораждаща Gelassenheit е … освобождаващо изпускане, проясняване -Lichtung във властта, неподчиняващо се на власт и което не може да се обясни като отсъствие на власт или като дупка във всеобхватната й тъкан.

За да направя нещата лесни, отново ще припомня, че тук става въпрос за всеобхватната съблазняваща тъкан на дискурса на Хайдегер, за едни германизирани Сирени, където не пожелавам на никого да попадне под тяхното обаяние.
И аз знам какво говоря. В началото на 80-те заех едно ксероксно копие на Битие и време, за да се сблъскам с почти неразбираем текст, което ме накара да се почувствам абсолютно нещастен.
По-късно, когато обсъждахме термините на Хайдегер с покойния Димитър Зашев и с Цветан Марангозов, нещата не се подобриха съществено.
Винаги когато минаваше някое хубаво момиче, Зашев спираше да говори и замръзваше в дълъг обискиращ поглед на Gelassenheit.
Веднъж, събрани във вътрешния салон на Клуба на журналистите, разговорът ни също той неочаквано се прекъсна, когато прибираха подвижния покрив над главите ни, и забелязах, че Цветан е истински развълнуван – той помнеше този покрив още от дете, когато бе идвал тук с баща си.

Няма приятелства, има само щастливи срещи на магичен волунтаризъм вместо мафиотската тенденциозност на плебейско струпване.
Приятелството е шанс, мафията е необходимост, сведена до суеверие.

Прочетох обаче с тревожна лекота семинарите на Хайдегер за Хераклит и Парменид.
Веднъж в жилището си Зашев ми пусна на магнетофонен запис гласа на Хайдегер, четящ встъплението на Erläuterungen zur Hölderlins Dichtung.
Заслушах се с някакво суеверно внимание. После след време попаднах на същата ситуация, разказана от Дерида в един университет в северна Англия, как като млади са слушали на фонограф гласа на Хайдегер през 60-те. Блогърът, който е бил свидетел, Ларс Айер, сега е автор на бестселъри. Доскоро следях неговия блог Spurious.

Смущаващото все пак е, че Хайдегер е монтирал битийната си инсталация през епохата на нацизма, през същото онова столетие, което Бадиу дефинира като насилие на Реалното.
Китлер ще се произнесе още по-ексцентрично – Втората световна война е борба между две пишещи устройства: Колосус и Енигма.

Инсталационният дискурс на Хайдегер би могъл да възмути емпирично настроения българин. Обяснимо е за ареала, където обитаваме и където Зашев, преводачът на Битие и време, очевидно не се е чувствал комфортно. Веднъж ми каза, че преди да се оттеглят комунистите са изкупили всичко, дори авторските права на Хайдегер.

Но дали Nichtung е за предпочитане? Дали светът не е по-скоро склонен към унищожение и самоунищожение?

Американци и англичани са отмъкнали като трофеи нацистките инсталация, за да произведат атомни бомби, ракети, компютри.
Успоредно с това е вървяло и разграбването на трофейните инсталации на Хайдегер, за да бъдат демонтирани и преаранжирани в нови философски дискурси.
Но какво толкова, след като самият Хайдегер е заимствал без каквито и да е угризения най-същественото от своите предшественици.
От един момент нататък след Хегел философията, но само тя ли, ще се окаже единствено презапис, изличаване и съхраняване на база данни.
Натяквайки за кражбата на навигацията за нощно придвижване на танкове и кораби, Китлер придава нов неочакван нюанс на модерните джаджи, като ги асоциира с известната Хегелова нощ, където аналоговите букви се оказват предмет на още по-грандиозно претопяване, за да се стигне до дигитална, дискретна нощ на компютри и самокопиращи се автомати, където човекът се оказва излишен.
Китлер и Слотердайк нямат чак такъв респект към Хайдегер и го иронизират или превратно преформят по много по-ироничен начин, отколкото Дерида.
Нищо чудно, след като днес съветват, че дори Държавата на Платон трябва да се чете като иронично произведение.
Но всъщност става въпрос за самосъблазняване с дискурси и гръцки Сирени, зад които се крият откровени грабежи и насилия.
Величието на битието се компрометира от безцеремонно разграбвани дарове и още по-откровени ужасяващи престъпления.
На този древно-юдейски буквен екстаз пред неназовимото име на Бог му предстои да се разсипе в колонки цифри, потъващи в нощта на света, и един дигитален фюрер ще решава какво да извика отново на дневна светлина.
Кой е този нов фюрер? Джон фон Нойман усилено бленува за саморепликиращи се клетъчни апарати. Нищо чудно, след като ние сме аксиоматизация на природни автомати.
Още Хегел е схванал, че няма никаква човешка мисъл, само база данни. Поне така твърди Китлер, който все пак е медийно базиран философ.

От много години събирах конспекти на текстове, за да напиша Суверенната фикция. Сега знам, че това никога няма да стане.
През годините продължавах да разширявам и преглеждам тези записки, без да подозирам как неусетно се превръщат в протоколи на символната ми смърт.
Те ще потънат заедно с мен в нощта на света, докато продължавам да се чудя защо съм го правил. Състояние на импотенциалност или суверенен жест – да научиш повече за света, който няма да научи нищо за теб.
Като един Бартълби продължавах да разчитам записките си, без самия да напиша нито ред.
Това което ги крепи е армия от колонки цифри, които биха могли да изчезнат само с едно кликване.
Затварям очи и чувам как армии дигитални фюрери маршируват в нощта на света.

 

Novalis’ Monolog on language, the remarkable
text that Heidegger cites at the beginning and the end of “The Way
to Language”: “Speaking and writing are truly altogether foolish affairs;
genuine conversation is a mere play of words. We should simply be
astonished at the ridiculous error people make—they think that they
are speaking for the sake of the things. Precisely what is peculiar about
language—namely, the fact that it troubles itself about itself alone—
this no one knows” .

Quoiquoiquoiquoiquoiquoiqquoik!’’ (FW 195.5–6). Self-parodying the
nonsense of Finnegans Wake, Joyce turns the tongue associated with the
mother (here the mother as the possessor of the letter) into the meaningless
quacking of ducks, or a croaking and stammering French question
delivered as exclamation. Does Joyce imply that the ‘‘original’’ language
cannot be recovered? Is he alerting us to his strategy of encrypting the nullity
of the void into writing?

 

The feeling, one’s head explodes (the feeling, the top of the skull will

simply split, burst open)—

the feeling, one’s spinal column presses into one’s brain

the feeling, one’s brain gradually shrivels up like, like dried fruit, for

example—

the feeling, one is constantly, imperceptibly, flooded, one is remotecontrolled—

the feeling, one’s associations are hacked away—

the feeling, one pisses the soul out of one’s body, like when one cannot

hold water—

the feeling, the cell moves. One wakes up, opens one’s eyes: the cell

moves; afternoon, if the sun shines in, it is suddenly still. One

cannot get rid of the feeling of motion. One cannot tell whether one

shivers from fever or from cold—

one cannot tell why one shivers—one freezes.

To speak at a normal volume requires an effort like that necessary to

speak loudly, almost like that necessary to shout—

the feeling, one falls silent—

one can no longer identify the meaning of words, one can only guess—

the use of sibilants—s, ß, tz, z, sch is absolutely unbearable

guards, visits, the yard seems to be made of celluloid—

headaches—

flashes—

sentence construction, grammar, syntax—can no longer be controlled.

When writing: two lines—by the end of the second line, one cannot

remember the beginning of the first—

The feeling, internal burnout—

the feeling, if one must say what’s wrong, if one wants to let it out, it’s

like a rush of boiling water in the face, like, for example, boiling

water that scalds forever, that disfigures—

Raging aggressiveness, for which no outlet exists. That’s the worst.

Keen awareness that one cannot survive; a complete breakdown of

the capacity to deal with this;

Visits leave no trace. A half an hour later one can only mechanically

reconstruct whether the visit was today or last week.

Compared to this, bathing once a week means: a momentary thaw, a

moment of rest—to stop for a couple of hours—

The feeling, time and space reconnect—

the feeling of finding oneself in a house of mirrors, like in an

amusement park—to stagger—

Afterwards: incredible euphoria, that one heard something—beyond

the acoustic day and night differentiation—

The feeling, time now flows, the brain expands again, the spinal

column sinks down after some weeks. The feeling, as if one’s skin is

thickening.

Ears buzzing. Waking up, one feels as if one has been beaten.

The feeling, one moves in slow motion.

The feeling, finding yourself in a vacuum, as if you’re encased in lead.

Afterwards: Shock. As if an iron plate had fallen on your head.

Comparisons, concepts that invade one’s mind:

(Psycho) shredding—

The feeling of traveling through space packed into a barrel so that the

acceleration causes your skin to flatten—

Kafka’s penal colony—The version with a bed of nails—

A non-stop rollercoaster ride.

The radio: it offers minimal stress reduction, like when one, for

example, reduces one’s speed from 240 to 190.

That everything exists in a cell that makes it in no obvious way

different from any other cell—radio, furniture, plus newspapers,

books—is actually by its implication rather aggravating: making

any understanding between the prisoners and people who do not

know what silent isolation is impossible.

Also disorienting to the prisoner. (That it is white like a hospital cell,

for example, only increases the terror, but mainly it is the silence. If

one lived there, one would paint the walls.) Clearly, one who is in

there would rather be dead.

Peter Milberg, who was in one of these things in Frankfurt-

Preungesheim (“an empty medical wing”) subsequently accused his

judge of “attempting” to kill him. This indicates that what is going

on in these places is simply a type of “execution.”

That is to say: A process of inner disintegration occurs—like

something being dissolved in acid, which one attempts to slow

down by concentrating on resistance, but nothing can stop it.

The complete destruction of the personality is insidious. Nobody

exists outside of oneself in these completely extraordinary

circumstances.

As means/method, it can quite clearly be compared, for instance, to

that which they use against the Tupamaros: to create in them a

state of nervous agitation and agony, shortly before administering

pentothal—which suddenly creates a feeling of relaxation and

euphoria. One expects the prisoner to lose self-control.

To babble.

 

Неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на несъзнаваното им презрение.
Очевидно цялото изкуство се състои в дозирането на този истеричен коктейл.
Но кой е дозаторът? Би трябвало да е държавата.
Но усилията на един Фуко, например, винаги са били насочени не само към суспендиране на стария тип държавност и суверенност, но изобщо на държавата.
В твърдението, че няма държава зад управлението Фуко се пита провокативно:
Не е ли държавата нищо друго, освен изкуство и начин на управление, тип governmentality? Държавата не е този вид студенокръвно чудовище, което не престава да расте и да се развива като вид заплашителен организъм над цивилното общество.
Управлението не е инструмент на държавата.
На друго място Фуко твърди, че държавата не е универсалия и автономен източник на сила сами по себе си. Държавата не е нищо друго освен въздействието, профилът, подвижният разрез на постоянно формиране, на безкрайни трансакции, които променят, разместват, провалят или позволяват да се промъкват тайно финансовите източници, инвестиционните модалности, центровете за решения, формите и видове на контрол, отношенията между локалните власти и централния авторитет
Държавата не е нищо друго, освен подвижният ефект на една система от дузина управления.
Внушението е, че държавата трябва да бъде положена на пазарен модел. Пазарни държави в контекста на глобален пазар. Толкова ли е страшна пазарната конкуренция? Още Карл Шмит е знаел, че конкурентите не са врагове в екзистенциален план. Можеш да фалираш, но не и да бъдеш унищожен.
По-важното и смущаващо е нещо друго. Пазарната конкуренция като една от подвидовите съставки на въпросния неолиберален коктейл фактически се прехвърля или трансцендира в мястото на рода, genus, дозатора.
Тогава излиза, че пазарът под формата на капиталистическа конкуренция е собствения си самоарбитраж, дозатор, по-точно, собствения си самосаботаж. Нали такива като Аяче твърдят, че пазарът е само цени и тяхното самосаботиране.
Неолиберален пазар не толкова с поведение на подпийнал барман, колкото зловещо алгоритмично зомби, което крие страшната истина, че един алгоритъм на всички алгоритми липсва.
Пазарът като върховен медиум на контингентното. Тук няма абсолютни означаващи. Тяхното деабсолютизиране е единственият абсолют.
Какво забравихме? Може би независимата съдебна система. Тя ли е абсолютното означаващо? Но юридическият мир също е на конкурентна основа – различни инстанции, различен тип съдилища, различни съдебни власти.
Какъв е алгоритъмът на закона? Законът е цитат на определен набор случайности, тоест постоянно разискван и поправян. Също както цените, има само закони като случайни претенции, записани на хартия, и тяхното самосаботиране. Законът е навсякъде и никъде още за героите на Кафка.
Но тогава кой взема решение? Решението е избор на перманентно избиране с оглед на ужсяващия призрак на „окончателното решение”. Демократичното решение е постоянното си самосаботиране и самоарбитриране.
Но нали не може да няма нещо като крепки основи на живота, нещо като таблетите на Мойсей? Нали по пътя към Обетованата земя евреите са се отбили при планината Мория, където Мойсей се качва, за да вземе въпросните таблети? По обратния път ги троши, виждайки, че неговите хора вече са се заиграли с Телеца, и се връща за нови. На всичко отгоре Мойсей е с обрязани устни, тоест пелтек, и брат му Аарон по неволя е негов пиар.
Ето какво означава законът като цитат на определен набор инциденти, за да докара безпрецедентното.
Има ли такъв абсолютен документ с абсолютни означаващи?
Тук стигаме до парадокса на Русо – как да бъде написана Конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? Как се произвеждат безукорни бащи на нацията? Как се извлича безпрецедентното от определен набор случайности?
В прекосяването си импотентните фантазии винаги стигат до една логическа невъзможност.
В онтологически план, до събитийната страница като иманентна на една ситуация, без нито един от елементите й да присъства вътре.
В математически план, до една матема вън от математическото като Реалното на една структура.
В биологически план, до безразборно самокопиране на клетки в ракови образувания или автоимунна агресия.
В социологически план, до асоциална социалност на една общност в дифузията на собствената й невъзможност, общност на не-всичко, общност без общност.
В логически план, до кантианска форма на безкрайно съждение, както при Новалис – монархията е висша форма на република, кралят е невъзможен без република и републиката без крал.
Капитализмът е диспозитив за извличане на принадена стойност.
Бардакът на демокрацията е диспозитив за извличане на принадено наслаждение.
Стойността е хибрид на (не)еквивалентности.
Аналният стандарт на принадена стойност-наслаждение ни пресява в космически боклук, какъвто винаги сме били.

 

In his debate with the logicalism of the Cahiers, Lacan had always maintained,
in opposition to Miller, that thought was a pas-tout (not-whole) .
But this “not-whole ” was only possible, in his view, because of the opening,
rift, or flaw introduced into science by the Freudian revolution: the divided
subj ect, the fallen object, loss , lack, etc. So when he thought desire for revolution
might reflect merely desire for a master, Lacan saw it as his duty to
contrast the Maoist revolution-denounced as totalitarian-with the
Freudian revolution, in his opinion the only possible alternative to a thought
of the whole, and an action to match, that aimed at destroying the whole of
thought.
ELISABETH ROUDINESCO – JACQUES-LACAN

In the autumn of 1978 Lacan set out with Pierre Soury to drive to
Guitrancourt. On the outskirts of Paris, the Mercedes swerved and went
off the road. Lacan wasn’t hurt, but to those around him he seemed to have
changed afterward, to have started to go downhill. He tired more easily; his
silences lasted longer. The subj ect of his twenty-sixth seminar was “topology
and time.” But at the opening session, on November 2 1 , he found himself
unable to speak. His audience was as silent and taken aback as he. They just
sat, somehow equal to the tragedy of the scene, and looked on as the weary
old man, incapable of summoning up the voice that had held generations of
psychoanalysts and intellectuals spellbound for a quarter of a century, slowly
drew his knots and braids on the blackboard and then got confused and
stopped. He turned to the public, referred briefly to his mistake, and then
left the room. ” It doesn’t matter,” someone was heard to murmur. “We love
you just the same.”
ELISABETH ROUDINESCO – JACQUES-LACAN

На път за летището в Тиват, спряхме в Котор.

Връщахме се от симпозиум за Иво Андрич в Херцег Нови. Напоследък не обичам да пътувам и все по-рядко участвам в научни форуми, но пожелах да отида в Херцег Нови, за да видя вилата, която Андрич си построява през 1963 година и в която умира съпругата му Милица Бабич. Когато писах дисертацията си за него в Белград, го видях съкрушен след смъртта й през март 1968 година. След нейната смърт Андрич никога не посещава Херцег Нови. А вилата днес е превърната в музей.
Строго погледнато научните конференции нямат много общо с науката. Научните текстове се подготвят и пишат в тишината на библиотеките и кабинетите и също се четат в уединение и тишина. А научните конференции са по-скоро конферентен туризъм и са част от бизнес сферата, което ще рече – принадлежат повече на икономиката, а не толкова на науката. Всичко значимо за науката може да стане и без тях. Което не значи, че те нямат някакъв социален и човешки смисъл. А този смисъл е в това, че дават възможност на хората, които работят в една област да се срещнат и общуват помежду си, а и да опознаят местата, където се провеждат научните форуми. Може, разбира се, в разговорите между учените да се родят нови идеи, да бъдат импулсирани нови научни текстове. Но това може да стане и без конферентния туризъм. Включително и разговорите между заинтересованите от тях учени – те могат да се осъществят и чрез писмовна или интернет връзка.
За превръщането на научните форуми в туристическа атракция допринася и една важна тенденция на нашето време, което Ги Дебор нарича „общество на спектакъла”. Нашата наука, литературознанието, е посветена на писменото слово, което след Гутенберг става и печатно и в което са важни писането и четенето. Конферентните форуми обаче са място на слушането, пишат и четат само докладчиците. А публичното слово, говорено и слушано, е вече спектакъл, за да не кажа и – шоу. Това превръщане на научните форуми в спектакли и шоута е характерно за нашето време и за инвазията на спектакуларността в науката. Неслучайно най-голям успех на тези конференции имат не авторите на най-задълбочените научно доклади, а най-зрелищно ефектните публични говорители. Което не значи, че понякога и най-задълбочените учени не се държат, тоест – не са принудени да се държат като шоумени зад катедрите. Но не всички от големите учени имат тази възможност. Някои от големите учени на нашето време – например Стивън Хокинг или Михаил Бахтин – не биха имали успех, ако се появяха в инвалидните си колички на такава конференция. Макар че биха получили искрени аплодисменти, те биха били не за мъчителната гледка на физическото им присъствие, а за невидимите в присъствието им научни приноси.

Има и още една причина за не особено доброто ми мнение за научно-конферентния туризъм. Кариерното израстване на съвременните учени до голяма степен се измерва квантитативно – освен по броя публикации и по участието им в конференции и въобще – по измерими показатели. А измеримо е именно количеството, качествените критерии са не само неизмерими, но и неясни. Същото е не само с научните книги. И художествените книги днес се измерват по топлистите, които публикуват медиите. В тях се правят класации на най-продавани книги, но най-продавани рядко значи и най-хубави. Шедьоврите не винаги са бестселъри. А и митологията за търсенето и предлагането отдавна е развенчана. Не вече търсенето определя предлагането, а предлагането заменя търсенето. Живеем в свят на рекламата, която по различни пътища прониква и в най-чистата наука и изкуство.
Самото кариерно израстване на учените впрочем има по-скоро админстративно-бюрократичен, а не строго научен характер. Самото съставяне на проекти и отчитането им, количеството отчетена научна дейност, хорариуми, заемани длъжности, брой на студенти, дипломанти и докторанти, участия в научни форуми, като че оставя на заден план качеството на научната продукция, за което също няма ясни критерии. Общо взето развитието на науката все повече води до създаването на онези научни общности, които Томас Кун нарича „нормална наука”. А важните нови идеи се раждат именно чрез научните революции, които взривяват „нормалната наука”.
В полза на това разбиране за туристическия характер на научно-конферентните форуми говори и следното – на тях докладите биват слушани, но и със слушането работата не е съвсем наред, защото ако не всички, то поне повечето от участниците следят не особено внимателно докладите, дори когато ги слушат. В това отношение всеки от участниците на такива форуми преминава през два етапа – първия, до прочитането на своя доклад, дори когато е вече написан (а знайно е, че мнозина пишат докладите си в нощта преди да им дойде реда да ги прочетат), e изпълнен с напрежението, предхождащо всяка публична изява, и втория, когато – вече освободени от това напрежение – голяма част от участниците бягат от конферентните зали за да се отдадат на отдих или разговори из околните заведения или в някоя хотелска стая, където вербалните общения преминават в телесни. Да, не е тайна и това, че на такива форуми възникват и интимни връзки, някои от които преминават и в брак. Аз лично не смятам връзките и особено браковете между хора от една специалност за подходящи, защото не мисля, че интимната връзка трябва да бъде съперничество или сътрудничество, ако въобще между тях има ясна граница.
Както и да е, работната част на нашата конференция беше преминала и всички свободно можехме да се отдадем на туристическата.

А градът, в който бяхме спрели на път към летището, Котор, бе един от най-впечатляващите световни туристически обекти.
Льороа Гуран разграничава два основни вида пространство – линейно и радиално, първото присъщо на културите на номадските народи, второто – на уседналите народи. Заселеността в залива Бока Которска показва пълната зависимост на историята и културата, в случая – на градоустройството, от географията. Селищата на уседналото тук население имат линеен характер определен от географията и по-точно от разположеността им покрай брега. Поради стръмните планини, спускащи се почти отвесно над залива, градчетата тук са могли да се разрастват единствено по бреговата линия и днес те представят едно дълго селище разположено по ивицата на брега и свързано от един общ крайбрежен булевард/магистрала. В скоро време и малкото останали незаселени места ще бъдат линейно застроени по крайморската ивица.
Тези селища днес имат изцяло курортен характер и местното население е заето единствено в курортната индустрия – хотелиерство, ресторантьорство, производство и продажба на сувенири.
Котор и Херцег Нови са градчета в залива Бока Которска на черногорското адриатическо крайбрежие. Но различна е тяхната красота. Херцег Нови е хоризонтално селище – хотелите и обслужващите курортистите заведения, както и множеството частни вили, потънали в пъстра тропическа зеленина, са изцяло разположени край брега. За разлика от тази хоризонтална проснатост, Котор е един уникален вертикален град – малкото хоризонтално триъгълно пространство на старинния град в ренасансов италиански стил, разположено зад крепостните стени между водите на Которския залив и канала Шкудра, е оградено на югоизток от почти вертикалния склон на варовиковите планини, и този отвесен склон е също обграден от крепостни стени, по дължината на които на известни интервали има крепостни фортове, църкви и манастири. Така градът е изцяло обграден, затворен в себе си и напълно непревземаем.
Компанията ни влезе през централната порта на Оръжейния площад, където се намира часовниковата кула от 1602 година. Оттук всички посетители на града се разпръсват по тесните лабиринтови улички в различни посоки,
водени от гидовете или от удобните карти с макет на градчето, на който бяха изобразени всички негови сгради – църкви, манастири, дворци, музеи, фортификационни съоръжения, арсенали, крепости, кули …

И тук се разделих с компанията.
Избрах да седна в най-близкото кафене, срещу часовниковата кула. Трите ми по-млади колежки вече знаеха навиците ми и с почтително – поне така се лаская да мисля – разбиране ме оставиха сам. Нито годините, нито здравето ми позволяват уморителни разходки. Но, да си призная, не са само те. И когато бях по-млад и напълно здрав предпочитах да седя в някое кафене вместо да препускам из „туристическите обекти”. В това отношение напълно споделям възгледа за кафенетата, който развива романистът Адалберт на Лизавета Ивановна в новелата на Томас Ман „Тонио Крьогер”.
Човек трябва да пътува докато е млад, а на мен още през 1968 година ми забраниха да пътувам зад граница. А когато вече можех да посетя Париж или Флоренция, не ги посетих. А и да ги бях посетил, нямаше да разгледам нито Лувъра, нито Уфици. Пък и да бях влязъл в тях, нямаше да търча из залите заедно със стадата туристи. Скърцането на паркета и тропота на хорските тълпи ме дразнят, а мисля дори и че шедьоврите в музеите изглеждат някак жалки в сравнение с копията им при равнишето на днешната репродуктивна техника. Общо взето всичко, което можеш да научиш и видиш в музеи, галерии и всякакви други туристически обекти, които днес е модно да се наричат места на паметта, може да се научи, и то по-добре, от книги, пътеводители, албуми и други източници, които може да ползваш, излегнал се на дивана у дома или пред писалището в кабинета.
И така – седнах до една маса в най-близкото кафене, дори не запомних името му, ако въобще го научих (ако пиша пътепис или някакъв друг faction текст, не е трудно да го проверя, но аз не пиша документалистика), поръчах си кафе и минерална вода и се отдадох на любимото си dolce far niente, което обикновено не е правене на нищо, а правене на много и най-различни неща. Дори при най-кратко пътуване, вземам със себе си поне три книги. Имам, освен пълните им съчинения, и малки джобни издания на любими поети – Хьодерлин, Блок, Ахматова, Рилке, Христич, Сеферис, афористика или фрагменти – Пол Валери, Андрич, Канети, Камю, Чоран, и роман –сред тях по-често са поредните криминалета или политически трилъри и ги чета в превозното средство, в хотелската стая или по кафенетата.
Този път бях решил да не вземам нищо за четене, само една от книгите, свързани с доклада ми. И на път, и не на път, редовно купувам нови или антикварни книги, и този път бях накупувал вече доста, но бяха опаковани в багажа ми. А сега имах в плика, който носех, разни карти, и разбира се – местни вестници. Предстояха ми три часа кафеджийско безделие и след като позяпах малко се отдадох на четене на вестници и разглеждане на карти.
Картата на стария музеен Котор всъщност беше изрисуван макет на града с точното име и хронология на всяка отделна сграда от ІХ до началото на ХХ век. Имаше няколко сгради от времето на Шекспир и Сервантес. След четенето отново се зазяпах – туристическия поток пред мен не секваше. Макар че големи групи, семейства и самотни туристи се сливаха, все пак внимателния поглед различаваше отделните малки общности. Имаше най-много японци, те бяха напълно вестернизирани не само в облеклото, но и лицата им изглеждаха евроизбелени, издаваха ги само тесните наклонени очи. Групите от бялата раса бяха почти неразличими, с еднакви облекла и неизменни – като при японците – фотоапарати. Така и не разбрах от какви народности са, защото не чувах езика на който говорят, най-вероятно повечето бяха германци. По някое време забелязах, че азиатците не са само японци. Особено ме впечатли един, който не беше така буржоазно облечен като японците и имаше спечено като теракота лице – в очите му видях накаква завинаги застинала смърт, навярно още като дете я е срещнал очи в очи.
Въпреки пейоративните конатации на думата „стадо”, не намирам друга дума за сравнение на тези групи, още повече че на няколко пъти виждах не само да ги предвождат хора с някакви вдигнати знаменца в началото, но подбутвани и отзад от хора с вдигнати тояжки, досущ както овчарите подкарват стадата си. И по какво се отличаваше този „втълпен народ”, ако си послужа с една фраза на Йовков, от тълпите, които помня от манифестации, паради, митинги и събрания от идеологизираните тоталитарни времена?
По някое време си помислих дали тези стада не са също участници в някаква незнайна нам конференция? Интересно колко ли конференции се провеждат в един и същи ден в целия свят. А под конференции разбирам всякакъв вид научни и обществени форуми, наричани и „симпозиуми”, „срещи”, „кръгли маси”, „конгреси” и какво ли още не. Нашият форум също бе обявен като „симпозиум”, чието платоново значение е угощение, пир. Този гастрономичен аспект на конферентния туризъм също не бива да се подценява. Някои ходят по такива места главно за да похапнат и пийнат. И не само учени. През 90-те години виждах на няколко коктейла някакъв непознат, който определено не беше литератор, по-късно разбрах от двама приятели, един отдал се на политиката литератор и един лекар, че го виждали по коктейли на техни мероприятия. Човекът явно бе решил проблема с прехраната си с ходене по коктейли. А как бе решил въпроса с поканите и пропуските ли? С Румяна Узунова и неколцина приятели бяхме решили и това още през 70-те години –
важното е да влизаш и където не си поканен с важен и самоуверен вид.

Реших все пак да направя малка разходка из музейното градче и поех по една тясна уличка, където хората едва се разминаваха, някъде високо висеше пране, съвсем като в италиански неореалистичен филм. Дори по-пустите тесни улички бяха пълни със сувенирници, но и с бутици за маркови дрехи и златни накити. Продавачките гледаха да придърпат всеки минувач към магазина си, но щом отминеха, започваха да си говорят привични махленски клюки. Беше приятно да слушаш славянска реч в този град, който е бил под какви ли не власти, а тази реч тече тук още от осми-девети век. И ние сме стара страна, но при нас старините са под земята, археология, а тук са видима архитектура. В Черна гора, впрочем, е първата славянска печатница, само няколко десетилетия след Гутенберг, в Цетинйе.
Разходката ми не бе дълга, открих бързо видяната на плана църква на Свети Трифун и влязох в нея. За разлика от тълпите вън, тук нямаше никой и
постоях няколко минути в утихналия прохладен здрач. Обичам да се уединявам така в тишината на отдалечени църкви…

В уречения час колежките се завърнаха от разходката си и компанията се отправи на обяд, оживено коментирайки анекдотите от своето пътуване из града. След което излязохме през централната порта на крайбрежната улица към пиацата за таксита, за да тръгнем към летището. Посещението ни в Котор бе приключило. Потоците от хора се движеха в странен танц в часа на най-топлото, почти тропическо слънце под рехавите палми на алеята между синьото море и патинираното сиво на крепостните стени опасващи града. Макар че по крайбрежната улица почти не минаваха коли, хората търпеливо чакаха обратното броене на червените цифри на светофара –
„ осем…седем…шест”. Престоят ни вече бе приключил, но имах чувството, че нещо още не се е случило.
Нулата щеше да отбележи края на един етап от пътя ни, а зелените цифри началото на новия, на завръщането. Още малко – „три…две…едно…ну…”

И тогава ги видях.
Винаги ги виждам.
Най-напред погледът ми спря върху тънко изрязания помургавял глезен под бледите ленти на леките сандали. Момичето бе опряло пръстите на краката си о каменната настилка и погледът ми се вдигна по очертаните под окъсаните избелели дънки стройни нозе към яркоцветната почти прозрачна блуза без ръкави към лицето й, закрито от гъст тъмнорус кичур. С изящно движение тя го отметна и видях светлите й очи върху почернялото от слънцето лице. Сякаш очакваше с поглед някого. И той се появи. Момчето беше на нейната възраст, около петнайсет-шестнайсет годишно. С тъмни очи и коса, още по-мургаво лице, със слаби, мускулести нозе в къси панталони. Очите му засияха радостно, когато я видя. Изглежда се бяха изгубили в тълпата, но щом се намериха, натиснаха здраво педалите на велосипедите си и изчезнаха отново в тълпата покрай алеята с палми на крайбрежния булевард, из Адриатика ги наричат „рива”. Лицата и на двамата сияеха от щастие, което още не осъзнаваха. Тяхното щастие озари и мен, но аз ги бях видял поради някаква тревожна тръпка, защото усетих по лицето на момчето нещо, което още не беше станало.
То бе белязано от близка смърт. Не от естествената смърт, която дебне всички ни, а от военна смърт, която също дебне всички ни, но не е естествена, а причинена от човешка ръка, от куршум или бомба.
Спомних си множество романи, филми, стихове, спомени от навечерието и на първата, и на втората световна война. Колко щастливи и безгрижни са били хората в последните дни, месеци и дори часове преди да започнат кървавите касапници, в които загиват милиони, и даже в първите дни на войните, когато всички са мислели, че ще приключат ако не за дни, за седмици. Мнозина и днес мислят, че третата световна война е започнала. Макар и не като формално световна, а като поредица от локални войни, терористични актове и дори неща, които не приличат на войни. Но дебнат всички. Днес е актуален въпроса за бежанците. А те бягат от войни, от лош живот, от преследвания. И най-простото решение е не да бъдат принудени да бягат от местата, в които живеят, а просто като местата, от които са прокудени, станат удобни за живот, за да няма нужда да се бяга от тях. Но това не става. Защо? Мнозина смятат, че войните са предизвикани от исторически териториални претенции, политически съперничества за надмощие, етнически омрази, битки за енергийни суровини и пр. Но това са само поводи и то изкуствено създавани. Истинската причина за войните е производството на оръжие. Зашото то носи не само най-големи, но и най-бързи печалби. Дори у нас, уж незасегнати от войните, когато в Розовата долина бяха почти унищожени розовите насаждения, фабриките за оръжие продължаваха да работят. За да живеят, хората трябваше да произвеждат оръдия за смърт.
И неочаквано спомних един епизод от Андричевата проза. Спомних си го не тогава, в Котор, а сега, когато пиша това. След победоносното завършване на една местна война ходжата съобщил от минарето колко са убитите от противниковата страна. И когато някой запитал „а колко са убитите от нашата страна” му отговорили, че това ще каже ходжата от другата страна. Днес вестителите не са ходжи, а медиите. И ако четете, гледате или слушате различни медии, ще научите съвсем различни неща, при това казани с убеденост в собствената правота. Като не говорим за това, че навярно има събития, и може би по-важни, за които никои медии не уведомяват.
Момчето и момичето, които бях видял, се изгубиха сред тълпата в мига, когато светофарът светна зелено и аз, заедно с компанията, пресякох улицата към таксито, което щеше да ни отведе към аерогарата на Тиват…

През нощта в хотела се пробудих внезапно от нещо тревожно.
И отново ги видях.
Момчето и момичето бяха същите, в същия жест на разменени погледи. Но напълно отделени от околния свят, като статуарна група, която може да се пренесе и в друг пейзаж.
Не бяха част от някакъв прекъснат сън, защото имах чувството, че ги видях след като се пробудих. Видях ги така живо както и първия път през миналия ден. Но тогава бяха част от околния свят, а сега? Ако не са сън, какво са? Запалих светлините и станах. В стаята, разбира се, нямаше никой.
Защо се появиха отново? Не са остатък от някакъв сън и защото за пръв път ги видях посред бял ден. Или имах дневни сънища? И какви бяха – местни юноши или летовници? Реални хора или привидения? Ако бяха истински живи хора не проектирах ли върху тях някакъв свой спомен или мечта, което ще рече – не ги ли епифанизирах в смисъла, в който Джойс употребява това понятие. А ако не бяха живи хора, то от кой свят бяха дошли? Не вярвам в пришълци от други светове. Но тогава – откъде? Може би се появяват само на границата между два свята, видимия и невидимия?
Но какъв смисъл има да се питам за неща, които никога няма да разбера. Не казва ли поетът да почитаме онова, което не можем да разберем?
И дали наистина бях дошъл на тази конференция в Херцег Нови, за да видя вилата на Андрич, която той бе построил на старини и бе идвал само няколко пъти за пет години? Но аз не вярвам, че да видиш местата, където е живял един писател помагат да разбереш, обикнеш и тълкуваш творчеството му.
Няколко от най-добрите –както аз смятам – критически есета за писатели, за които съм писал – Чехов и Кафка – нито съм могъл да познавам, нито съм виждал местата, където са живели.
Или бях дошъл на Адриатика заради спомена от далечните ми млади години? По едно време в Херцег Нови дори помислих дали да не отида до Дубровник и Цавтат, където преди половин век бях преживял щастливи мигове, беше на по-малко от 20 километра.
Казват, че престъпниците се връщали винаги на местопрестъплението. Но дали човек се връща и на местата на някогашното си щастие? В есето „1968”, което Тончо Жечев публикува в своите „Летописи” в августовската книжка за 1990 година, припомням един мой слънчев ден в Цавтат, който прекарах на брега на морето с „Лятото” на Камю и „Морското гробище” на Пол Валери.
Тогава мислех, че щастието ме очаква някъде напред, а след години разбрах, че щастието е било в онова очакване, което от мечта се бе превърнало в спомен.
Или бях дошъл под медитеранското слънце, несъзнавано надявайки се, че ще ги видя отново.

И ги видях.

Светлозар Игов

[I oppose] true activity (fidelity to the act proper) and false activity (which merely reproduces the existing constellation…we are active all the time to make sure that nothing will change). It is argued here that what is needed for the transformation of power relations is a gesture of refraining from this repetitive action. The condition for true change (a true act) is to stop false activity, or as Badiou puts it in a sentence I quote repeatedly: ‘It is better to do nothing than to contribute to the invention of formal ways of rendering visible that which Empire already recognizes as existent (Žižek 2009)