Пасивност отвсякъде, слабост на негативното като неизбежна сила на езика – защо тази обсебеност от необсебеност?
Но и небето на категоричния императив е празно.
Деиктичен фурор на некзистиращите тук и сега.
Неопределеното като онтологизирана решимост в онтични пропадания.
Императивът е пусто множество като конституиращ елемент на развиващия се контекст на power sets.
Пуста рефлексия на метафизично-етическа драма. Императивът укрива идеологическите комплекси и фантомното благородство на низкото буржоазно мислене.
“I consider anyone whose thinking is vulgar bourgeois.” (“Etude sur Gustave Flaubert)
Днес отвсякъде ни залива аморфен сингуляризиран фашизъм извън масите и извън изчезналото класово съзнание, с егоцентричното лого на дребнобуржоазна горделивост – бъди изключителен, бъди себе си, собственото си селфи.
Селфираният индивидуализъм може да бъде накърнен само от универсално бедствие, катастрофа. Само това може да ги изтръгне от нарцистичната им утопия на самолюбуване – Нарцис завинаги е сепариран от своето селфи, той всъщност е неспособен да види самия себе си.
Неопределеното животно в повивалната ламела на своя анаколут – синове на пустотата, от какво се оплаквате, на какво сте решени?
Какъв е този императив без съдържание? Да оставим императива на Кант с неговия формализъм, разнищван безкрайно.
Стандартните критики срещу Entschlossenheit на Хайдегер – това е решимост без съдържание, което означава, че може да се запълни с фанатизъм – примерът е оня колониален немски офицер Клайст, предприел безсмислен и обречен поход в Южна Африка, наясно с това, но решен да следва императива. (Цит. по HANS RUIN).
Бланшо също пише за решимост без съдържание, но повтаря по-скоро ходовете на Хайдегер и търпи същите упреци.
Императивът за безсъдържателност се преобръща в безсъдържателност на императива.
Ако следваме досегашната логика императивът не е нищо друго, освен празно множество, генерично лекарство за екстракти, реклама на цигари, където самите цигари отсъстват, обскурантистката угроза на отсъстващо бедствие.
Поведението на героите на Кафка не се ли подчинява на същите празни заповеди-цитати-анаколути?
Логиката на Хегел е същото – почва се с някаква начало, само за да бъде погасено в анаколута и да ни препрати по-нататък.
Същото при Хайдегер – едно начало и друго начало – Anfang и Beginn, anfänglicher Anfang.
Обещава ни се истинско друго начало, оставащо недостъпно през баража на начеващи анаколути.
Оттам и приказките за неавтентичност на Dasein, за онтически пропадания на фона на онтологическа безукорност.
И всичко това безсрамно поместено в не-изречението на анаколута като бараж към самата неопределеност.
Дали не прекаляваме?
Нека още веднъж да цитираме дословно Хомбах:
Vom Satz zum Anakoluth , so fängt Hegel an. Ein Satz bestimmt. Wenn er aussagt, daß etwas unbestimmbar ist, bestimmt er es als unbestimmbar. Anders gesagt, der Satz leitet den Anfang ab. Damit ist der andere Ort bestimmt, an dem diese heimliche Bestimmung, die ein Satz begeht, offenbar wird. Erst an ihm wird der Anfang anfangen können, weil er nicht mehr bestimmt ist. Der andere Ort, der Ort nach dem Ort des Satzes, ist der Ort des Nicht- Satzes: das Anakoluth. Deswegen läuft Hegels Anfang von Ort zu Ort. Er löscht den Satz und fängt in dieser Löschung das an, was der Satz anfing, den Anfang. Im Anakoluth fällt die Bestimmung der Nicht-Bestimmung, die heimliche Bestimmung des Satzes fort, weil es nichts aussagt, sondern etwas nennt. Also konkretisiert sich der andere Ort, der Ort der Erinnerung, der Ort des wahren Anfangs: er ist bedeutungslos, er ist barriert. Mit einem Satz, der freilich falsch ist, weil er Satz ist: er ist Text, besser: „Text“.
Нека цитираме и възможните възражения.
Правото на смисъл трябва да бъде постановено срещу тези, които неоправдано редуцират смисъла до измерението на пропозиция – е, да, нали смисълът-събитие виси като дрон отгоре или като абстрактна виртуална машина полага план на иманентност. основата, която е безосновна.
the right to sense must be established against those who unduly reduce it to the dimensions of the proposition; a renewed transcendental field must in this way be constituted. On the other hand, right must be given to the schizophrenic’s claims, to the nonsense of the depths, and to the wrenching intensities traversing his body. This is a disjunction that tends to become exclusive in Deleuze’s work. It is something of an impasse: either safeguard superficial sense as a transcendental principle, or affirm a right to the depths, which plunges us into · “infra-sense.” The two competing demands maintain The Logic of Sense in a kind of agonizing struggle
Подновено трансцендентално поле трябва да се конституира. Или на сцената да излезе балансирашият перверт или шизо или който и да е там Limit-Hero.
Или аватар на disjunction, по-точно прекъсвач или свързочник на фронтова комуникация.
Лимитът е нещо, което не мислим, а конфронтираме, и мислим само конфронтирани с него.
Те трансформират социалната драма в космическа катастрофа – доколко е справедливо това обвинение на Сартр към поетите около Маларме?
I wandered alone on the Earth, and the Earth was bare; Through the endless void, the denuded globe . . . Sailed of
Скитах сам по земята и тя бе гола… през безкрайната пустота оголеният глобус отплава (Льоконт дьо Лил).
Катастрофата е абсолютният разрив без свидетели и участници, докато човешкото е дадено на разбивки, в герундий, сегашен прост герундий за разлика от перфектния, който е за действие, извършено преди действието, когато нямаме очевиден времеви индикатор в контекста.
Ние, несвоевременните, инжектираме историчност и епохалност в нещо, което е сепарирано и ни превъзхожда – disaster.
Сякаш не сме достигнали претенцията на Ницше – бъди космически!
С алгоритъма на космоса, ако има такъв, не е възможно да се спекулира.
Ние сме безпомощни анализанти, без трансферентни отношения, абандоници.
Със статут на деституирани космически руини.
Yes! Without you, who are nothing, nothing could have been.
Отново Льоконт дьо Лил – Да, без теб, който си нищо, нищо не би могло да бъде.
Битие и нищо, материя и идеал – в натрупване и дистрибутиране на булеанови множества от подмножества мощността се усилва, става реална.
Ние не знаем какво е материя, но означена с буквата m в уравнението на Айнщайн, това проработва.
Нещата се задвижват и ускоряват, стават интересни по средата, пише Дельоз, но тайният двигател не е ли иммобилното ницшеанско пладне от дезертиращи анаколути…
През миналите столетия, пише Сартр, вярващият ситуира човешката реалност в пълнотата на своето биване, тоест, в Бог, мястото на всички афирмации. Контрастно на това реалността на буржоазния човек пребивава във всичко, което той не е. Френската революция създаде хуманизма на небитие.
Сарказмът на Сартр не му позволява да стигне до виртуалната мощ на небиване, на черната анти-материя, на пасивното desaster.
Ако космическата катастрофа се преекспонира в социална драма при писателите от Маларме до Бланшо, каквито са намеците му, днес не се ли случва обратното – социалната драма изместена в екологическа катастрофа?
Ние сме забравили, че сме войници на космоса.
Буржоазният хуманизъм изобрети катастрофалния култ към парите, култ-анаколут на безсмислено трупане и алчност, една окултна сила, чиято роля е поверена на буржоазията като цяло при всичките й политически режими.
Подигравайки негативния селф-имидж на собственическата класа, въпросните писатели само го потвърждават и прославят – защо? Защото не са схванали големите икономически катаклизми, а бичуват предимно дребнобуржоазните предразсъдъци.
Критиките на буржоазията се превръщат в забавление на буржоазната публика.
Лош иманентизъм на еднородна среда? Днес не е ли същото? Критиците на демокрацията развличат развратената демократична публика.
Бодлер е най-проницателен с думи, които повече прилягат на Лакан:
Универсалното неразбиране позволява на всеки един да е съгласен. Защото ако, при някакъв късмет на Фортуна, хората можеха да се разбират един друг, те никога не биха били съгласни… в любовта понятието за споделеност е резултат на неразбиране (misrecognition), (méconnaissance). (погрешно разбиране, едно от стълбовите понятия на Лакан). Това неразбиране е удоволствие (при Лакан травматично наслаждение, друг ключов термин)… тези двама имбецили са убедени, че мислят еднакво. Непреодолимото разклещване, което некомуникабелността създава, остава непреодолимо.
Същата конфузия при анаколутното писане.
Между анонса на едно изречение и неговото погасявано съдържание или безсмислен бараж стои неговият цитат-анаколут-конфронтьор.
И в този анаколут с оскъдна форма, пропускан от Погледа, но фактически бекграунд на безосновна основа, се пише текстът като такъв – поддържа се илюзията за голям Друг.
В инстанцията на големия Друг е поместена съкровищница на означаващи, откъдето езикът да черпи.
Означаващите са булеановите двойници на оскъдните букви, които доставят буржоазното благосъстояние на обуржоазявания език и може би тук се крие произходът на принадената стойност и принадено наслаждение.
Но всъщност това е зона, където означаващите се неутрализират, те са празни.
Бланшо ще предпочете инстанцията на Неутралното, със съмнителен успех или неуспех като успех.
Или да вземем доктрината на неразличимости (indiscernibles) при Бадиу. Те композират същностното поле, където оперира държавата и, за да започне всяко автентично мислене, първо изковете средствата за схващане на неописваното по-рано (nondescript), неопределеното, множествено подобното, недиференцираното. Репрезентацията се разглежда откъм това, което се брои, без дори да различи безграничните подмножества, хазартните конгломерати. Представителното на една ситуация не е това, което й принадлежи отчетливо, а това, което е включено уклончиво.
Разбира се, това са нелегалните работници без документи, маргиналните групи и малцинства, екс-комуникираните от обществената среда поети.
Неразбирането е форма на негативност и небиване, за които Сартр хвърля вина върху буржоазния хуманизъм, без да забелязва сключения порочен самореференциален кръг или поне пренася тази вина върху критикуваните от него поети в лицето на Маларме.
Самочувствието му се гради на обективната марксистка позиция, която не е подозирал, че ще бъде безславно претопена.
Инстанцията на Неутралното Neuter вероятно ще му се види сублимиране на буржоазната аполитичност и импотентност.
Дрифтът в Неутралното, в промеждутъка като астероиден пояс на Кайпер, от който се разнасят същевременно живот и смърт.
Свързан ли е анаколутът с металепсиса? Със сталкер-Зоната на промеждутък, interim?
Имаме анаколути интерим в метонимично приплъзване на металепсис като смяна на равнището с обещанието, че сме на прага на други светове, същите.
Едно повторение без събитийност с внушението за абсолютна пасивност.
Пак да се запитаме не е ли бедствието на Бланшо винтидж анахронизъм?
Със съдбата на Неутралното като масивен анаколут?
Спестени са цикълът на звездите, космическия метаболизъм, самия космос.
Редът на слънчевата енергия превръщаме в безредие, ентропия, смърт. Скоро се опитах да кажа, че негентропията е антропоморфен предразсъдък. Но какво, ако и ентропията е същото?
Поне това е доказано, че сме поставили сигнатурата си в радиационния спектър на планетата.
Разбира се, онтологията не е космология. А би било хубаво.
Вече казахме как Жижек избавя Хегел от неговата систематичност и телеологизъм?
С геповете, деформациите, енигматичните остатъци leftovers, петната на травматична ирационалност, нощта на света с разкъсани аморфни тела и т. н.
Всичко това трябва да докаже несистематичността на Хегеловата система, с изключение на това, че Жижек забравя, че това са анаколути.
Нашите реторични стратегии приписваме на космическите не-стратегии.
Както Ницше се възхищава на Ветхия завет и смята за нелепа притурката на Новия Завет (това за него е кощунствен металепсис), така ние се възхищаваме на изфабрикуваната от нас космогония, постоянно преправяна, и притурката на Dasein ни изглежда нелепо, няма връзка – пасивността на бедствието и собствената ни пасивност – това изисква металепсис, прескачане на друго равнище.
Металептичната трансгресия на изречението трябва да се приеме буквално. Между неговия изказ и анулиране, неговото карциране, стои един цитат. (Die Überschreitung des Satzes ist wortwörtlich zu nehmen. Zwischen seiner Aussage und ihrer Löschung, ihrer Barrierung steht sein Zitat).
В тази интровертност на анаколута без референция и означение се прекъсва определението на бедствието и се начева неговата неопределеност. Между изречението и цитатът-анаколут има разклещване. Лингвистическа катастрофа, която изпреварва или следва истинската катастрофа на бедствието.
Изречението потвърждава априоризма на една неопределеност, която става истинска само в анаколута.
В анаколута зад неговата оскъдна форма и мигновена краткост всъщност се пише текстът като такъв.
Im Anakoluth wird, hinter seiner knappen Form, seiner blitzartigen Kürze, der Text als solcher geschrieben. Erst wo er auftaucht, ohne Verweis, ohne Bezeichnung, in sich gekehrt, hört die Bestimmung des Anfangs auf, beginnt das Unbestimmte. Zwischen Satz und Satz Zitat liegt eine Kluft.
Неопределеността, което началното изречение потвърждава, става истинска само в неопределеността, която се има предвид в анаколута, тоест в неавтентична заверка, във фалшива интроспекция – бедствието засяга един пасивен друг извън мен.
Разликата между supplement и complement при Дерида може да ни помогне в това отношение.
Никога няма завършеност без анаколути. Или има само supplement на други приложения на други приложения и т. н. около несъществуващо ядро или център, дори не и добавки към невъзможна пълнота.
Оттам и гьоделизирането на текста – съгласно теоремата на Гьодел за некомплектност.
Бедствието компрометира всяка тоталност.
Вече назрява внушението, че събитието надмогва всяка битийност.
Събитието като лаицизирана благодат, изчезващ посредник, анонимна пратеност.
Фактически анаколутите са тези посредници.
Внушението е, че се задълбава твърде надълбоко, но неизменно с некачествените инструменти на суплементи, анаколути, реторична нееквивалентност спрямо недостъпния космически метаболизъм.
Наглед неуместния призив на Ницше – Бъди космически – изведнъж става уместен. Или може би се лъжа. Космическото измерение, което ни пронизва, ни прави неуместни. Космосът без космологическа константа е чудовище, произвеждащо чудовища. И ние не сме по-малко безобидни и неуместни от динозаврите. Може би Ницше е искал да каже – бъди чудовището, което си.
През 30-те години на миналото столетие Хайдегер се е питал – ще ни изтърпи ли Земята?
Сега регресията вече е явна. Слънцето ще изтърпи ли Земята? Космосът ще изтърпи ли Слънцето?
Или става въпрос за още по-пространна археология на зората (Чарлз Олсън) от безкрайно много зори, безкрайно много космоси и космически зори?
Смъртта е невъзможна, макар и неотвратима. Но тогава не зората, а археологията на нощта, смъртта е нашият герой.
Тогава какво търсим в скитащата пустота, в нулевия суверен? Какво консумираме? Защо биваме консумирани?
Едни последни маркери с тяхната определена неопределеност и постоянно изплъзване няма как да бъдат маркирани освен с определения, които се провалят.
Обяздването и сърфирането на лимити се превръщат в естетически актове.
Порочен метафизичен кръг на самореференциалност – не е ли такъв всеки закон и императив? Пред закона на Кафка е гениалният разказ за човешката ситуация. Но ако се вгледаме внимателно, ще открием, че това е разказ-анаколут за безпричинно мъчение от страна на безпричинното.
При българите в тяхната визия и литература за света няма такова безпричинно нещо, тук се търсят „виновни” причини до дупка и това е тяхната интерпретационна съдба, за която не си дават сметка.
Може би наистина никога не сме били модерни, никога не сме се измъквали от наколните жилища на примитивните анаколути, макар да си въобразяваме обратното – някакъв солиден цивилизационен и философски амбиент.
Ковид вирусът разобличи нарцистичното ни високомерие, онтологическото ни достойнство – не сме повече от един застрашен вид, един от многото.
И Бланшо ще вмъкне множественото наред с другите теми в партитурата си за пасивност, изтощение, страдание, търпение – множественото ни причинява кошмар.
Deleuze and Guattari think that the schizophrenic can teach us to resist the psychoanalytic association of desire and lack. It is this association, Deleuze and Guattari contend, that prevents desire from becoming an essentially productive faculty. For these authors, “[d]esire does not lack anything; it does not lack its object” (26). Indeed, “[t]he objective being of desire is the Real in and of itself”. These assertions are paradoxical because they criticize psychoanalytic theory using its own technical language. Within the context of psychoanalytic language, the idea that desire produces the Real is completely ridiculous. If the clinical schizophrenic acts as if desire produces the Real for psychoanalysts it is only because s/he is delusional and completely isolated from the Real. 2 Nevertheless, Deleuze and Guattari’s concept of a productive unconscious has value if one moves outside the strictures of psychoanalytic theory. In contemporary society, there are political actors who embody Deleuze and Guattari’s vision of the radical schizophrenic. Who are these schizos? Or as Deleuze asks elsewhere, “Who are our nomads today, our real Nietzcheans?” (Deleuze 20). Three groups, I believe, practice a desire that is divorced from the concept of acquisition and lack: contemporary queer activists and theorists, Slackers, and postmodern artists. I conclude by evaluating these movements in particular, and schizophrenic politics in general
The final schizophrenic subject I will address is the postmodern artist. According to Martha Rosler, these artists produce “quotational work” that appropriates material from diverse sources often based on advertising images from the dominate popular culture (Rosler 73)
Редом с човешкото вече има концепция за свят без човешкото, чист свят или поне светът на Бруно Латур, където всички са агенти или актанти може би са на еднакво онтологическо равнище
Връщане към един чист свят на генеричното, непредикативното – как ще стане това?
Може ли субектът да мисли своето небитие? Хайдегерианският жаргон би отрекъл това: да зададеш въпрос означава вече да има кой (да го зададе).
Въпросът е кой е този Кой и това не е непременно човешки субект, в чието полагане като създател и арбитър на ценности/стойности Хайдегер съзира корените на западния нихилизъм.
Всяко остойностяване е субективизиращо. То не позволява на биващите да бъдат, освен като валидни само за човешко правене.
Нихилизмът е обезценяване на най-високите ценности. Бог умира в момента, когато е постановен като най-висше битие. Тази процедура прави бог тъкмо друго биващо, положено наистина от субекта подобно на кантианска регулативна идея.
Но задачата не е преоценяване, което все още е субективиращо, а загърбване на стойности и валидиращия ги субект в името на битийната истина.
Тази истина се разкрива в отвореността на ек-зистенцията в Lichtung (прояснение), какъвто е хайдегерианският жаргон.
По този начин Dasein не е нито земно биващо спрямо трансцендентното, нито субект срещу света, а вместо това винаги вече биващо-в-света преди аналитическата абстракция в разграничаване на субект-обект
Това измъкване от ограничената икономия на логиката ще бъде подхванато не само от такива като Батай и Бланшо, които обаче са едни от първите, които са го направили.
Следващата крачка е мислене, което може да си въобрази какво би съществувало в отсъствието на мислене.
Мисъл без субект – би трябвало да има мисли в отсъствието на това, което сме свикнали да мислим като човеци, субекти (Клер Колбрук).
Императивът да не бъдеш този, който има мисъл, а да станеш мислене в противоречие с детерминациите и отношенията на света, означава деструкция на общото от страна на генеричното (това генерично е предпочитан термин и при Бадиу).
Мисълта, че има нещо, което ни отваря към пустотата – не какво е това имане, а че го има, es gibt, there is. Борбата е за една копула, парменидовското estin, която компрометира света в блуждаещото му фугиране – от кого?
Постхуманният формализъм освобождава от всяко качествено или свързващо условие – да бъдеш означава да бъдеш способен да си включен, но биването себе си е генерично, извън инклузивно множество, и мисленето в собствен маниер се случва с това изличаване или субтрактивно определение на изваденост, сингулярност, уникалност (бадиуанските нотки са несъмнени, особено неговото схващане за субтракцията).
Но еманципаторната идея за inhuman-мислене си има своите ограничености – не съществува една последна субтракция, което моментално ни отпраща назад в иманентното блато.
Нека да си припомним, Dasein на Хайдегер и Neuter на Бланшо са фантазия за екстернализиран регион на генеричното, където желанието би било заслонено от всяка коварна транскрипция в производство, труд и закон на стойността. Фантазия за неалиениран свят извън нихилизма на западния субект.
Биващо, способно да мисли своето небитие, “lifedeath” както го изписва слято Дерида.
Смисълът не може да бъде призован нито като изначален конституент на реалността (както е при есенциализма на Аристотел), нито като изначално условие за достъп към света (херменевтичната онтология на Хайдегер): смисълът трябва да бъде признат за обусловен феномен, пораждан от безсмислените, но проследими механизми, опериращи на под-персонално (невро-изчислително), както и на над-персонално (социокултурно) равнище.
Това е натуралисткият императив на Рей Брасие, мета-императив, както се вижда, проправяйки си път между анаколутните заграждения на скобите, заличените предишни пътища, за да се отвори – към какво – освен към предусещането, че също ще бъде заскобен въпреки всички уговаряния, напътствия, напомняния, едно металептично надхвърляне на предишни равнища или тяхното нивелиране, но все същата липса на грапава почва като условие за логическо триене и сцепление, и императивът се оказва съвсем не толкова натуралистичен, а палимпсест на филологически симулакруми…
Наративи, направени от симулакруми, подновена фантазия за екстернализиран регион на неалиениран свят.
Отново фантазия за цепнатина, геп, апертура, въртяща се врата на металепсис, през която изскачат прародителите Адам и Ева, от забранения регион, за да не се върнат никога там, познали греха, те са първия когнитариат. Имали ли са полови органи, преди да се покрият с фиговия лист? В царството на нулева интензивност как се е състояла първата ерекция?
Посттрансценденталната философия гъмжи от инсталации, абстрактни машини, тяло без органи, линии на бягство или онова, което означава „помежду” без завършеност, между на прекъсване, фрагментиране, суспендиране, дизюнктивен синтез – всичко това неизменно без прекъсване обвързано със смъртта.
Влечението към смъртта също ще е по-скоро хидравлична тенденция за разсейване на интензивности, отколкото желание за смърт.
Голямата Нула е кух център, може би атрактор, който свежда всяка сложност на случващото се до дигитален брояч на присъствие/отсъствие.
Всички теории на сигнификация са фундаментално нихилистични, според Лиотар.
Голямата Нула вероятно също е винтидж понятие, примерно в сравнение с много по-прецизираните схеми на Бадиу, но сякаш отваря път към удвояването на смъртта.
Впрочем, още от самото начало смъртта е бифуркирана в две смърти, примерно втората смърт от Откровенията на Йоан като вечно мъчение и наказание.
За Дельоз пък смъртта е третият синтез на времето, чистата и празна форма на време, която води до вечното завръщане.
Тази чиста и празна форма на време е отваряне към бъдещето.
С третия синтез самото време се разгъва вместо разгъващите се в него неща. Времето не е подчинено на движение и изглежда статично, но този стазис е предусловие за новост: времето е най-радикална форма на промяна, но формата на промяна не се променя.
Фрактурата в човека е цезура, разрез, превръщайки се в проход, защото той тласка третия синтез на бъдещето. Ние повтаряме, ставаме различни, само когато сме мъртви за своята идентичност и се превръщаме в субект на вечното завръщане: само ставащото се завръща. Само умиращото се повтаря. Смъртта е цезура или проход, през който се случват събития.
Смъртта е чиста и празна форма на време, конституиране на Танатос като трети синтез или серии на времето. Смъртта не е просто отрицание на живота, тя присъства в живота като праг на вечно завръщане. Умираме за себе си, докато повтаряме. Смъртта не е опозиция между материя и безсмъртен живот… смъртта по-скоро е последна форма на проблематичното, източник на проблеми и въпроси, знак за тяхното запазване отвъд всеки отговор.
Третият синтез е безосновност отвъд основа, указвайки процеса на вечното завръщане на различието.
Всички тези твърдения се разгръщат в обичайния дельозиански контекст, в компанията на не-твърдения, примерно бъдещето е непотвърдено, вечното завръщане е непотвърдено, основата е безосновна, друг неопределен контекст на проблематичното. Тук вечното завръщане е писане на различие, каквото е вменено и на Бланшо, само че той по друг начин ще се разправя със смъртта в различието между умиране и смърт.
Във всеки случай смъртта няма застъпници, също както вълните нямат памет, изговаряният шум на битието от теоретични вентрилоквисти.
Смъртта е реалност на невъзможното, правейки фикции от всички нас, и само във фикцията ние се сепарираме от смъртта (Ник Ланд).
Бланшо: Човек се вижда упълномощен със статута на новата си суверенност – суверенност на битие без битие в ставане без край на смърт, неспособна да умре
Не бива да забравяме, че няма основателна причина да очакваме нещо специално от човечеството. Доброто и злото не са истина или закон в универсален мащаб; те са само средства за постигане на определена цел. Наричаме нещо „добро“, защото то работи в полза на нашите дребни човешки желания и интереси. Също толкова разумно би било предположението, че човешката раса не е нищо друго освен гнусни паразити и плъхове, които трябва да бъдат изтрити от лицето на Земята за доброто на планетата и Вселената. В цялата тази трагедия на механистична природа няма нито една абсолютна ценност; само от абсурдно тясна гледна точка нещо може да бъде добро или лошо.
Единствената реалност във Вселената е безсмислената и непогрешима съдба; механична, неморална, незаинтересована неизбежна.
Тъй като единственият мотив на човека е стремежът към превъзходство, всяко постижение ще се счита за такова само ако е било възнаградено с чувство за превъзходство. Но също така знаем, че за съжаление никога не можем да изкореним злото, без да унищожим всичко, което е ценно за цивилизования човек.
„Всъщност убеждението, че този свят, а следователно и човекът, е нещо, което всъщност не би трябвало да съществува – казва Шопенхауер, – може да ни изпълни със снизхождение един към друг…<…> И ни напомня за най-необходимите неща – търпимостта, търпението, милосърдието и любовта към ближния, от които всеки човек се нуждае и към които по силата на това всеки е длъжен.
“Only he who one day has abandoned everything and has been abandoned by everything, for whom everything has capsized and who sees himself alone with the infinite, has come to the very bottom of himself and recognized all the profundity of life. This is a great step which Plato compared to death.” (Schelling, cited by Heidegger.)
Rebellion – that is the nobility of slaves. Let your nobility be obedience! Your commanding itself shall be obeying! To a good warrior “thou shalt” sounds nicer than “I will.” And everything you hold dear you should first have commanded to you.
Бунтът – това е благородството на робите. Нека вашето благородство бъде послушанието! Самата ви заповед трябва да бъде послушание! За добрия воин „ти ще бъдеш“ звучи по-хубаво от „аз ще бъда“. И всичко, което ви е скъпо, трябва първо да ви бъде заповядано. Ницше
При либерализма в икони се инсталират откровени нищожества за по лесно идентифициране с перверзните нищожества, които ги обслужват с надеждата да кльофнат нещо и за себе си. Този консенсус на (само)наслаждаващи се протагонисти е по-отвратителен от невротичния компромис между подчинени и овластени при тоталитаризма.
Украйна е политически симптом, някой иска да го замести с финансов ливъридж. Може да се приеме като сблъсък между две фантазии, англосаксонската и славянската.
Това е капиталистическата фантазия, когато Бодрияр твърди, че капиталът е аналог на несъзнаваното.
Фантазия на диалектиката между импас и пас – безизходицата на Реалното и пробивът в него, първопроходчеството – как се процедира?
Импасът, пречката (винаги ще има такава), на формализация – това е Реалното на Реалполитик. Пас-ът е във формата на прекосяване на фундаменталната фантазия.
А каква е фундаменталната фантазия на Путин?
Преди да избере прочутата реплика на Вергилий за “acheronta movebo” за мото на своето „Тълкуване на сънищата”, Фройд обмисля друг кандидат – думите на Сатаната от „Изгубения рай” на Милтън: “Какво укрепване можем да получим от Надеждата, / Ако не каквато решимост извличаме от отчаянието”. Ето как, съвременните Сатани, (ракетите на Путин) фантазират гибелта на света и унищожението на нашата земя.
Империите са юридически неграмотни и непредставими дори пред латузите на телевизионните камери.
Латузи с антоним на вендузи служи за изпомпване на наслаждение.
Или, нещо което също ни е познато обитнт Карл Шмит, легалната власт на едно суверенно тяло, начертаваща закони и конвенции, неумолимо води до мистичното фундиране на авторитета си в място вън от самия легален ред.
Става въпрос за мистично наслаждение, което източва бащата на ордата от всички жени и анклави от първобитната си латуза, сещате се коя.
Сатанинските империи са голямото Вън, нелигитимни за новия ред на света с познат сценарий – упадък на Името на Бащата.
Редките метали и те са Вън като обекти petit a, още по-мистериозни от прекосяваната фантазия на Лакан.
Още пасове
Либерализмът (на Европа) е начинът, който обществото използва, за да отслаби държавата и да укрепи собствената си сфера на влияние чрез патологиятаа на частните права (pathology” of private rights).
Неолибералното уравнение капитал-държава сега тегне с все по-реакционни ефекти – автократични правителства и нескрити тенденции към фашизиране.
Русо описва демокрацията в книга 3 на “Обществения договор” като “правителство без правителство” и я отхвърля като подходяща за нация от богове, но не и за човеци.
Или идиоти, в българския случай, тук няма правителство, нито армия,
нито дори грантове.
Капиталите, които са оформили и преобладават над модерната държава, именно те правят войните, защото не се справят със своите задлъжнялост, с труда и трудовата заетост във вътрешен план, а вършат това под формата на външна експлоатация и плячкосване, които са станали неразличими, капиталите се отварят навън, но не и пред голямото Вън на обективно-ориентираната философия, защото са лимит на самите себе си в танатофилско влечение
Зеленски е такъв екстимен трансгресивен обект а, неуловим, изплъзващ се, обект-желание на империи, които не успяват да си го присвоят.
Той е формално средство за започване на повествование, на военен разказ.
Ще преразкажем един виц.
Двама англичани пътуват във влака.
Единия сочи към куфара на поставката над главите им и пита – какво е това?
Зеленски, е отговорът
Да, но какво представлява?
Средство gadget за унищожение на лъвовете в шотландските планини
the web has brought about a “crisis of overavailability” that, in effect, signifies the “loss of loss itself”: nothing dies any more, everything “comes back on YouTube or as a box set retrospective” like the looping, repetitive time of trauma (Fisher).
The fact that matter can compute (изчислява) is one of the most amazing facts of the universe. Think about it: if matter could not compute, there would be no life. Bacteria, plants, and you and I are all, technically, computers. Our cells are constantly processing information in ways that we poorly understand. As we saw earlier, the ability of matter to compute is a precondition for life to emerge. It also signifies an important point of departure in our universe’s ability to beget information. As matter learns to compute, it becomes selective about the information it accumulates and the structures it replicates. Ultimately, it is the computational capacities of matter that allow information to experience explosive growth.( Cesar Hidalgo)
Фон Нойман говори за самовъзпроизводство на клетъчни автомати, за други сили на физическо възпроизводство, които не подлежат на формализация.
Докато човешките популации са аксиоматизация на природни автомати
Машинизмът на безчовечното се стреми да скъса със случайния субстрат на човешкото.
Когато Лиотар се пита може ли мисленето да мине без тялото, Лакан сякаш вече е отговорил на този въпрос. Той допуска, че символният регистър е автономен и не се нуждае от човешки субстрат.
Така стигаме до живота, обърнат в машинен – на самопринтиращи се гени.
Джон фон Нойман се стреми тъкмо към това – самокопиращи се машини, каквито винаги вече сме били.
Истината на несъзнаваното е от машинен тип.
Но и раковите образувания са резултат на weird самокопиране.
Несъзнаваното не е обвързано непременно с езика. Бог е несъзнаваното.
Но защо тогава е трябвало да се стигне до човешките езици?
Защо несъзнаваното не се е задържало при квантовите си сигнатури?
Защо е трябвало да изникне баластът на човешкото? Или баластът на динозаврите?
И този баласт изниква, за да подари своето изчезване.
Отговорът пак е на Лакан/ jouissance [Жижек – Матрицата от филма се нуждае от човешкото (jouissance)
what Lacan called jouis-sens (a world play with jouissance [enjoyment]), ‘enjoy-meant’ or the enjoyment of meaning.
Jouissance е травматично, сбъркано и странно, отвъд принципа на удоволствието на Фройд, обратната страна на суицидното влечение към смъртта.
утопия на безкрайното наслаждение…
Лакан открива, че липсата е това, на което човек се наслаждава. За начина, по който психиката структурира своето наслаждание, липсата на власт, а не нейното придобиване, става ключова.Женското удоволствие не зависи от изключването на кастрацията, а от недостига на всякакви изключения.
Удоволствието е това, което не служи за нищо, ne sert a rien.
За нищо ли?
Жак Лакан забелязва резонанса между психоанализата и критиката на политическата икономия, като настоява, че съществува фундаментална хомология между обяснението на Маркс за функцията на принадената стойност в движещата сила на капитала и обяснението на Фройд за постоянния стремеж към повече наслаждение (Lustgewinn). За да дефинира точно тази хомология, Лакан въвежда термина „излишно (свръх) наслаждение“ (plus-de-jouir). Както излишъкът, така и в сферата на стойността и наслаждението се отнасят до обективирането на „повече“, което превръща задоволяването на желанието в почти безкрайна задача. Изричната теза на Лакан е, че свръхстойността трябва да се разглежда като системно наслаждение, а капиталистическата система съответно като машина за наслаждения, с катастрофални последици
В това е същината на the autopoiesis (self-reproduction) of capital.
В същото време невидимата ръка на Рикардо Смит и Провидението представляват регулиращата сила, която подтиква към социална интеграция на асоциалните стремежи на богатите, корпорациите и в крайна сметка на капитала. В термините на Лакан, ако Пазарът е съвременната фигура на Другия, символният ред, в който всички ние сме потопени като политически субекти и като социални същества, то Невидимата ръка и Провидението означават „Другия на Другия“, метафизичната гаранция за пълнотата, стабилността и равновесието на Другия, както и за неговия фундаментално социален характер.
Идеята тук е да преследвате абстрактното до безкрайност. Вместо да се привързваме към нещата, идеята е да ги разменяме и да се отказваме от тях, за да ги разменяме и да се отказваме отново.
Цикладите са метастази на jouissance (наслаждението). Бедстващият Санторини е образцовия пример на disaster-капитализъм.
—–
Не става въпрос за торенти, а за потопа на информационен овърлоуд, което е начин да сме държани в информационно затъмнение – просветлено, цинично затъмнение или наслаждение.
Нещо повече, става въпрос за информационно насилие, преобладаващо над политическото насилие.
Да, ние сме уморени от дървета, от старите ригидни структури и йерархии на власт.
Но сега войните, насилието и властовите импулси се пренасят в мрежите.
Мрежите като кръстоска на контрол и екстреност/ексклузивност, Левиатан морфирал във Франкенщайн.
Кодовете за достъп са друго засекретяване.
Анонимност и идентификация са друга нова кръстоска в щастливо уродливо съжителство
Всички са профайлъри и агенти на циркулация, всички са съучастници, аватари, зомбита, тролове в разпределението на jouissance.
Кодът е неравенство и консумация същевременно, промискуитет на доминация и хегемония, на дисциплина и контрол.
Вече няма доминиращи и доминирани, а някакъв вид тотално обвързване, според Бодрияр.
Или конекционистката логика като новия дух на капитализма за такива като Болтански и Чиапело.
Дизюнктивният синтез като новия бог за Дельоз.
Фаталните стратегии на Бодрияр сякаш репликират пренатягането на самия код.
Taking a page from the French collective Tiqqun, we might label this historical phenomenon the cybernetic hypothesis. Such a hypothesis refers to a specific epistemological regime in which systems or networks combine both human and nonhuman agents in mutual communication and command. Along with the many related fields that parallel cybernetics—network sciences like ecology, systems theory, and graph theory; the sciences of economic decision such as game theory and rational choice theory; information science and signal processing; behaviorism, cognitivism, and the post-Freudian sciences of the subject—the cybernetic hypothesis has come to dominate the production and regulation of society and culture. Tiqqun views the cybernetic hypothesis as a new kind of social management involving both human and nonhuman assets. “[A]t the end of the twentieth century the image of steering, that is to say management, has become the primary metaphor to describe not only politics but all of human activity as well”
Обвиненията, че руски хакери са се намесили в изборите на Щатите ми напомнят една силно редуктивистко твърдение на Китлер, че втората световна война всъщност е била между две пишещи устройства – Енигма и Колосус.
Какво пък, кризата на свръхдостъпност днес е завладяла света.
Когато футболистите на терена шепнат помежду си, сложили шепа пред устата,– това също е ефект на кризата за свръхдостъпност.
Но каква криза?
Машинните езици са редуцирали света до дигиталния му компонент, но човешкият език си остава непредикативен, иначе казано недостъпен за охарактеризиране. дори Сталин отказал да му търси място при базата или надстройката, заслужавайки адмирациите на Лакан.
Езикът не е способен да следи поведението на своите предикати – суверенност, демокрация, справедливост, мафия и т. н.
Търсят събитийното измерение на езика, смесени семиотики, перформативност, параметрите на сигнификация и асигнификация. Лакан пише за логиката на означаващото, която явно не е обвързана с езика, поне не напълно.
Да проследим поведението на предикатите за истина, легалност и т. н.
what Kant called “infinite judgment,” which, instead of negating a predicate, asserts a non-predicate
това е резултатът от сурплуса, от принаденото наслаждение, с което се угоява всяко изречение в края си
Противостоянието е между аналогово и виртуално, между Хермес и Ирис, между старите херменевтики на подозрението и иридисцентните рояци, както за Фр. Китлер.
Софтуерът е аналог на идеология, станала машинна. Но Китлер ще отиде още по-далеч от съблазните на машинния живот – при белия шум на Сирените – дори ще организира експедиция до гръцките острови, за да го търси – какво търси, освен jouissance…
Впрочем, Китлер смята, че десетични дроби на хроматичната скала заглушават белия шум на Сирените, древната хармония. Той предприема дори експедиция, за да локализира белия шум.
Китлер, следвайки Тюринг и кибернетиката, твърди в „Грамофон”, че политиката вече е вътре в черната кутия на модерната технология и че способността ни да анализираме структурите на контрол върху артикулацията на изявления все повече намалява: потоците данни, които някога биваха улавяни в книги, а по-късно в записващи устройства и филми, сега изчезват в черни дупки и черни кутии, които като изкуствена интелигентност ни казват сбогом по пътя си към анонимни висши команди.
Властта буквално е затворена в чипове за Китлер. Трябва да изоставим старите представи за властта като функция на т. н. общество – като обяснителен модел обществото е станало излишно, откакто потоците данни изчезват в техническите медии.
Софтуерът като функционален аналог на предишните идеологии за Ал. Голоуей – от Китлер това се оспорва.
Все едно, идеологиите са станали дигитални – дискретни частици от пъзел, самата етическа дискретност на поведение.
Принудени сме да се саморекламираме на всяка цена
Безценното е изчезнало
Дискретност на дигиталното до такава степен, че Китлер приема втората световна война като водена между пишещи машини – Енигма и Колосус, първичните компютри.
Дионис е рандъм генератор, Аполон – уърд процесор: това е дигиталният дизайн.
Или по-скоро двуглавия интерфейс.
Хиазмичните турбуленции срещу мрежите репликират метастазите на наслаждение.
Аналоговото трябва да да продължи да живее до своя край, само за да покаже, че никога не е било преди дигаталното.
Китлер обаче ше държи на неасимилируемата другост на сингулярното смъртно тяло.
И когато постмодерният цар Симеон ни даде апашки съвет да си сменим чипа, помните ли?, трябваше да изтъкне постхуманния акцент – чипът по-скоро ще ни смени нас…
Дистрибутивната логика на рояка – евмениди, фурии – медиите и писането като онтологически саботаж.
Наред до другия саботаж на изборите – електоралния фетиш.
Колекция от невъздържани тела на наслаждение – нарояващи се, мрежести…
Когато се казва че капитализмът е колекция от стоки, съответно демокрацията е колекция/роене на виртуални идиоти. Ларуел: човекът е този идиот, който също така е представител на човечеството.
Стоки и идиоти – това е обичайната фетишистка картина.
Общество на спектакъла – акумулация на капитал до степен да се превърне в образ.
Рекламата е заела мястото на господарско означаващо.
Всички са се превърнали в агенти на циркулация.
Ако щете, в презентатори, контрибутори, бенефициенти, колаборатори, съпортъри, дистрибутори, мениджъри на собствения си човешки капитал, накратко – меринджеи.
Репортерите направо напъплиха авторката на това циганско означаващо.
Тоест жертви на означаващото, субекти на означаващото, където едно означаващо представя субекта пред друго – мениджър за меринджей.
Субектът е безсъщностен, процесорна машина на въглеродна основа, със силиконови импланти.
Аз съм уърд процесор, както твърди един американски поет.
Или пък рандъм генератор на произволни числа.
Но Китлер знае, че реалните числа са непрограмируеми.
Той търси непрограмируемите програми, един парадокс.
Но няма история, няма и мисъл, истините не съществуват, освен като преувеличения, като сили на фалшивото, един абсурден спектакъл, и там, където е субектът, трябва да дойде програмата, която всъщност винаги е била началото, дигитална програма вместо естествения аналогов алгоритъм на селекция, наслагване в квантова суперпозиция, изчанчени топологии, теории на множествата, струни вместо точки, един музикален синтезатор на всички гласове и шумове на битието, Пинк Флойд, хип-хоп, кибер-пънк, раждането на трагедията от музиката, синтетичните полимери, бозон-частицата, литаниите на Латур, кибер-пънк, нимфата-крава ИО, от чиито две букви се разпростират морфизмите на латиницата, писането, което саботира собствените си саботажи на тоталния смисъл, писането като модата на прекъсване в негативно осигуряване, защото, да, Моли каза да извън пунктуация…
Предишните аналогови медии, които структурираха информационните потоци, бяха по-твърди сили на контрол. Дискретните медии на Тюринг са алгоритмични, тоест дигитални – субект едновременно на логика и на контрол,всъщност субект на произволно идиотско означаващо. Те могат да бъдат презакодирани, обработвани и отрицавани до безкрайност, в проточваните до безкрайност лиги на наслаждението и сезмичните трусове на Санторини и кризите на бедстващи катастрофичен капитализъм…
Техническите медии, развити през последната война, са притиснати в услуга на тотализираща и нарастваща технологическа организация.
Компютърът от самото начало говори езика на висшите ешелони.
Интерфейсът, тази нова идеология за Александър Голоуей, е измиване на очите, за да дистанцира потребителите от хардуеъра и да ги подведе под командите на Майкрософт.
Властта буквално е затворена в чипове за Китлер, сякаш Илон Мъск се явява верен изпълнител на завещанието му.
Трябва да изоставим старите представи за властта като функция на т. н. общество, като обяснителен модел обществото е станало излишно, откакто потоците данни изчезват в техническите медии.
В новата ситуация не само монополът на писането е изгубен, но и на философията. Ларуел чука на отворена врата.
Грешката на философията е, според Китлер, че продължава да полага съзнанието в самосъзнанието. Би трябвало тя да следва примера на лаканианската психоанализа и да приеме, че съзнанието е само имагинерна интериорна визия на медийни стандарти.
Дигиталните джаджи ни цивилизоват в същата степен на оварваряване, съгласно Бенямин.
Не сме дигитални постхуманисти, освен в съответните департаменти, но не и в изранените полета на Украйна, където се водят войни с компютърно базирани оръжия, но с истински с аналогови жертви.
Ние сменихме страстните си атачмънти с дигитални, заровени в дисплея, уики- и фейсбук- класифицирани, гугълизирани, в съблазните на машинния живот.
Истината на несъзнаваното е от машинен тип. Но Лакан и Китлер едва ли са имали милитаристката му изроденост, докато за Мъск и и Тръмп това не може да се каже.
Несъзнаваното е въпрос на формална комбинаторика.
Гърците са живяли в аналоговия свят на цели числа.
Когато се въвеждат десетични дроби за да разделят гръцката октава на дванайсет еднакви части, резултатъ е еднакво темперирана хроматична скала като стандарт за музикалните инструменти и за композираната от тях музикана симфонии и сонати като доминантни форми през втория милениум.
Тази музикална система не е базирана на елегантните хармонии на цели числа и техните отношения, а на потенциално безкрайните реални числа.
Това различие, ако го има изобщо, е решаващо за Китлер.
Човешката култура е наложила свои организационни принципи на конфигурация, продължена в математическото море на реални числа и технологическите медии, свързващи ги с човешкия сензориум.
Тези принципи – бог, смисъл, човек – са опасни фантазии за медия-философията на Китлер, за съжаление тук той попада в компанията на Мъск.
С Тюринг на базата на изчислими числа се появява нова чиста азбука, която да замени фрагментираните знакови системи на Средните векове с техните произволни организиращи принципи.
С модерните компютърни операции на универсална дискретна машина, с тяхната самореференциална манифестация сякаш може да се счуе ехото на древни хармонии.
Двоичната записваща система, ползвана от Тюринг, е еднакво способна да кодира думи и числа, а впоследствие звуци и образи, също дигитизирани.
За Китлер универсалността на бинарно кодиране е реинкарнация на гръцката азбука и позволява да се разгърне същностното единство на писане, число, образ и тон.
В асемблажа на персоналния компютър се връща предполаганото богатство на гръцката култура
Еволюцията зад гърба ни се разкрива като поява на медии, способни да четат и пишат самите те, една интимност на медиални субекти, процедиращи без човешка намеса.
Съвременните интелигентни машини, както е схванал Тюринг през 1936, не са за нас човеците.
Нараствата миниатюризация и акселерация на дигитални технологии позволява все по-дълбоко и фино процедиране на материята до нейната кристална структура, която захранва обратната връзка с все по-мощни и бързи технологии.
Лаканианският Холи Граал е изнамерен в директния микрофизически и темпорален линк между Реално и Символно с цената на изличеното Имагинерно. Първите две са варианти на нечовешкост.
Хората са толкова полезни и необходими, колкото конски впряг за космическо пътешествие.
Задава се един ксено-хроничен сценарий – цяла инфраструктура на линкове и шорт-кътове редом с човешката история, която става излишна.
Голямата медиа-базирана мадлена на Пруст е моментът, който ни води при Сирените.
Медиите са като марксовата суицидна буржоазия – те са собствените си гробокопачи, тъй като техният успех подготвя сцената за преодоляването им.
Всички медийни устройства на късния 19 век, комбинирани с аналитически конструкции като тези на Фройд, които ги имитират, могат да полагат следи без субект. Писане без писател регистрира невъзможната реалност в основата на всички медии: бял шум, първичен звук. Писатели и писане са случайни събития в шума, който произвежда случайности и никога не може да бъде превъзмогнат от своята контингентност.
Същността на човека мигрира в апаратите. Така нареченият човек е разцепен на физиология и информационна технология
В наратива на Китлер човек е отстранен от мрежата на медиите, които вече говорят директно една към друга, обръщат се директно, без посредничеството на юзъри и агенти като двата грамофона на Кафка, говорещи си един на друг в любовна обстановка.
В мястото на човешкия агент сега има една празна точка на пресичане, конституирана от статистически обобщения и несъзнавана простота.
Въпреки преувеличенията на техно-утопия има доста правдиви акценти.
Изгубеният монопол на писането е очевиден.
Изгубеният монопол на исторически разказ – също
Дигиталното връща монопола, който винаги е бил негов.
Мястото на човека се открива дори не като точка, а място на струнно оркестриране.
Все пак не става ясно защо хармониите на цели числа, Сирените, са преобладаващи – не е ли това аналогов митичен момент?
Чиста азбука, чист свят без антропоморфни петна – това ли е пост-историята
на пост-истини за блейд рънъри репликанти?
Белият шум – литературният императив литературата да се стреми към собственото си изчезване.
Чипът поглъща човешката карантия, за да възпроизведе белия шум на гръцките Сирени, които досега дотегливо стържат в пожарникарските уредби.
Не е по-утешително и заключението на Даниел Денет:
В края на краищата ние (хората) сме самите себе си – казва той,
„директни потомци на … самовъзпроизвеждащи се роботи“, т.е. микромолекулярни системи с определена сложност.
Но съблазънта на машинния живот е двойствена.
Капиталистическата машина не е способна да си достави такъв код, който да покрива целостта на социалното поле.
Няма такъв могъщ алгоритъм на алгоритмите, както няма и Bereich aller Bereiche за Хайдегер.
Вместо това капиталът замества липсата на такъв код с парите, създавайки аксиоматика на абстрактни количества, която поддържа движението към по-нататъшно де-териториализиране на социуса, съгласно жаргона на Дельоз, чиято страст към абстрактни машини едва ли може да се отрече.
Танатофилските влечения, пропити с идиотското наслаждение или радостното отчаяние на Ницше, тези влечения на капитала са по-силни от чиповете и компютрите.
Развързвайки нещата, те ги пренастройват единствено към пагубност, тоест въобразена печалба.
Милитаризмът и консуматорството вървят заедно, както биополитическото давление и спектакълът, със замаскирани механизми на въздействие.
Капиталът сякаш е по-пригоден за рекурсивните движения и ретроактивни обрати на такива като Китлер, разглеждани като онтологизирани сътояния. Назад и напред, във всички посоки и заменяйки всичко със собствените си иманентни закони – това е капиталът в действие. Граница на самия себе си, която постоянно измества, за да остане негов собствен лимит.
Дельоз, който обвързва своите прословути ставания-друг с множественото и с различието, неволно може да се окаже певец на капитализма, какъвто го припознават недоброжелателите му.
Явно геофилософията на механосфера, на машинен пълнеж във всички страти- phylum е по-сложно известяване на прехода към епохата на машината и предпазливост спрямо кибернетичния редукционизъм на такива като Китлер.
Една сложна интелектуална игра на фона на идиотската игра на капитала.
Но защо да не приемем очевидното – капиталът е първият лидерски машинен и машинален агент, автоматичен субект, както го нарича Маркс, на който самите капиталисти са подчинени, както и всички останали.
Защо това да не е първият агент на изкуствения интелект?
Ако Матрицата се захранва от наслаждението, капиталът е негов аватар, дори още повече на негативното наслаждение на ресентимента.
Но тук не става въпрос за прибавяне, а за изваждане.
Да станеш цитируем във всички моменти означава за универсалната търсачка на Бенямин, да бъдеш на разположение за изваждане от контекста
(Becoming citable means, for Benjamin,
becoming available to be taken out of context)
Става въпрос за Изкупление, което е вън от историята.
Бенямин може би е бил прав да търси провала на трансценденталните
исторически схеми, а не техния успех; той интуитивно усеща това в акцента си върху историческите преходи (historical transitions) , а не на епохите:
историческите епохи са заключени в своята трансцендентална рамка, но
няма схема Entwurf на Хайдегер, с която да се схване един преход между тях – история на пяната.
Историята завършва с неплащане – тя не свършва,
просто се натрупва… в принадено наслаждение или в обратната му страна като ресентимент.
Историята се източва… като приватизация, но не и ресентиментът, сторираната злоба.
The re in Ressentiment все още чака своя ден (Слотердайк).
Планът за преодоляване на ресентимента е дълбоко злопаметен, а мечтата за свобода е реакция на реакционност, наречена революция… гордостта е фантазия на злопаметните.
Ницше признава, че всяко желание е нихилистично, не защото
не може да прояви истинската воля или защото неговият обект е само представа… а защото всеки път, когато желае, желанието едновременно желае и да унищожи себе си, т.е. да постигне пълен покой в красивото непритежание на своя обект.
Частната собственост е the crystallization of Ressentiment.
Интегрирането на нечовешки участници, форми на живот [Lebewesen],
екосистеми и „нещата“ като цяло в сферата на цивилизацията –
чистилището на настоящето, след историята, ако то се приема като „Lernzeit
für Zivilisierungen“, може да допусне множество видове движение и дори регресивни движения, повече револвиране, революция, не към повече Ressentiment, а към повече усилия за растеж, в името на растежа. Понякога либералните икономически идеи като развитие на този проект-Entwurf, се оказват история на пяната, на пропуснатите преходи, на белия шум на Сирените, които за Кафка са глухонеми, тоест наслаждението им не е за нас в забавената епоха на изкуствена интелигентност, субтракцията е онтологически аргумент, но едва ли е пропуснат цитат.
Мисленето и капиталът са агенти на собствената си нищожност, изчезващи във виртуални протоколи на прекъсната ликвидност
Само контингентното докосва безкрайното.
Но същите очаквания са и за изкуствената интелигентност. В един момент чудото ще се случи и този интелект ще поеме изцяло грижите за самопрограмирането си.
Нека си припомним, че ако едно от вдъхновенията на Китлер е Лакан, това е заради откритието на последния, че символният регистър е автономен и не е задължително обвързан с човешки субстрат.
В епохата на ремикс и рециклиране, на дизентигриран спектакъл, индивидите стават дивиди, аватари на своята база данни, но и хакери, кибер-престъпници.
Виртуалното изкушение като нов вид експлоатация – фордистката поточна линия е морфирала в постфордистките мрежи.
Ти вече не търсиш, теб те търсят, внушавайки ти какво да търсиш
Някой търси вместо теб, някой желае вместо теб, някой вярва вместо теб – нима ще се оставиш някой друг да износва твоята оставеност, твоята Gelassenheit?
Паноптикумът на Бентам сега е широко отворен за доброволци, той е фрактуриран.
Днес затворници са само тези, които са извън затвор. Както при фючърсните сделки спекуланти се оказват само тези, които не спекулират.
Измамници се оказват само тези, които не мамят.
Също като във вица за нацисткото оправдание за лагерите: германците само са построили лагерите-кемпове, а поляците са къмпингували там.
Но какво да кажем за имигрантските лагери? Освен другия виц за Хитлер, който ако се събуди днес, ще види всичките си мечти изпълнени – доброволно се къмпингува в Германия, и стала жить легче, и веселее.
Вече е започнало да се пише за дигитална суверенност, но това не бива да вкарва в заблуждение – дистопията е другата страна на утопията. С всеки въглероден отпечатък от следата на едно кликване ние приближаваме нова тъмна екология в епохата на Dark Net.
Суверенното анти-Бентам място ще е същото място на узурпация, място на браузиране, където сваляме новите идоли като приложения на смартфон.
Но това не освобождава от либидиналната глупост на господарското означаващо, минало през фотошоп и криещо най-милото си, своя епилиран сурплус, в колекцията от стоки.
Стоката наистина е куиър и пред нея джендър-иновациите направо бледнеят.
Икономиката като краткосрочна поддръжка на дългосрочни деструкции –
пренареждане на столовете върху палубата на Титаник.
Прозопопеята на пазара – пазарът е депресиран, инвеститорите са чувствителни и т. н.
Новата корпоративна култура на капитализма е ефикасна само в определени прослойки, мафиотизирани по начало.
Освободи писателя в себе си, освободи меринджея – вече не звучи така суверенно…
Афективният нематериален труд, проникнал и в последната клетка –това ли е затиснато под неолибералната сигнатура?
Трябва да проявиш афективно отношение, страстни атачмънти към труда, и то 24/7, двайсет и четири часа седмично.
Но когато няма нищо извън наемния труд, както и нищо извън текста – тогава няма нищо извън класовата борба, това изначално изкривяване
Защото в това е смисълът на примитивната акумулация – никакъв начин за препитание извън наемния труд, извън пазара, ограждане чрез dispossession.
И тази акумулация се подновява във всеки един момент, разпознавайки се в кризата на труда и експлозията на контингентното.
Сега има прекариат, консумириат, когнитариат, мобилността и катастрофичността са с висока стойност.
Но това е само прикритие, че капиталът мимикрира под вампирския си интерфейс.
Това е контингентното, случайното в политически план – разнообразието и коронованата анархия скриват желязната истина на пазарен сталинизъм.
“[A]t the end of the twentieth century the image of steering, that is The Cybernetic Hypothesis to say management, has become the primary metaphor to describe not only politics but all of human activity as well”.
In Hardt and Antonio Negri’s Empire (2000), in the face of the new realities of late capitalism—the multitude, the management of hybridities, the non-place of Empire, etc.—they propose that Herman Melville’s “Bartleby in his pure passivity and his refusal of any particulars presents us with a figure of generic being, being as such, being and nothing more. . . . This refusal certainly is the beginning of a liberatory politics, but it is only a beginning.”
Bartleby, with his famous response of “‘I would prefer not to,’” has been frequently invoked by such substantial figures as Giorgio Agamben in the 1990s and Slavoj Žižek in the 2000s (following Hardt and Negri). Such thinkers have frequently theorized Bartleby’s passive negativity as a potentially radical political position, and perhaps the only one possible in the face of global economic realities. (And indeed, it is easy enough to read, say, Occupy Wall Street as a Bartlebian political gesture.) Galloway’s response to the affective postfordist labor of digital networks, that “each and every day, anyone plugged into a network is performing hour after hour of unpaid micro labor” , is similarly to withdraw, to “demilitarize being. Stand down. Cease participating.
Множествата,, мениджмънт на хибридности, не-мястото на Империята – това са други имена на кризата на свръхдостъпност.
Свобода, но само за наемния труд – омарът с двойните клещи на Дельоз.
Уинъри и лузъри, но на една и съща каишка. Добре, да я наречем ризоматична, сериална или фрактална логика на скаишване, но тя крие един древен хомот.
Празното множество на суверенното е не по-различно от белия шум на Сирените.
Но импотенциалност на Агамбен също е бял шум.
Защото не в това е потенциала на човешкото същество. В отредения му дял прозира неотредимото извън тривиалните актове и интерпретации.
Не сме ли вперени всички в тази пуста точка на невъзможно отбиване на обичайните бивания, които ни свеждат до специфични животни…
Да се задържим в недиференцираната зона на едно пустотно призвание и величие.
Бартълби като въплъщение на суверенната фикция, на чистата потенциалност.
Не че не може да работи, а че не предпочита prefers not to.
Неговата неоперативност (да не се бърка с бездействие или неспособност) е фигура на чиста потенциалност.
Въздържа се от прехода към акт, на който е напълно способен, и остава в режим на чисто притежание, в който се удържа не някакъв ergon или energeia, а потенциалността да бъде или не, способността да премине или не към акт, която е истинското a priori на всеки акт на продукция.
В момента на неупражняване на своята способност, Бартълби не пише нищо друго, освен своята потенциалност да не пише и в своята безделност се установява на най-фундаменталното равнище на творение, тъмната зона, в която творението се случва .
Но така докаран, Бартълби се превръща в катехон на Карл Шмит, фигурата му увисва в зловеща неопределеност.
В един свят на неизменно погрешни актуализации Бартълби може да стане наистина актуален тъкмо със своята неактуалност, безучастност и липса на преференции.
———
Някой ми подхвърли, че ако според Ги Дебор има или само агенти, или революционери, как се оправяме с това – но това е смяна на една не-легалност с друга.
Ще отговоря с пример на Жижек, точно защото касае касае българин. През 30-те години на партиен форум Георги Димитров хвали Сталин до откат за успехите. Сталин го прекъсва – не опират нещата до мен, а до средните кадри.
Каква е разликата между усредненото партийно мародерство и усреднения терор на пазара?
To hit the average – никой не превзема пазара, а се задоволява с усреднен дял
Има само цени и саботаж на цени.
Като се вземе предвид, че дори Дейвид Хюм се е чудил как малцина могат да управляват мнозина…
Може би делегираната причинност между две карикатури на суверен и поданици, управление чрез проксита, франчайзинг на едиповско кадруване.
На всяко общество наемната утайка, както го е казал Александър Геров.
Няма нищо извън тази наемна утайка.
След като няма нищо извън наемния труд – предикатът „наемен” е на власт, а не някакъв култ към личността.
Диктатурата на предиката „наемен” затлачва генеричните хипотези на комунизма.
БАРТЪЛБИ
И когато прочутото прекъснато изречение на Бартълби вместо да отрече предиката, утвърждава не-предикат трябва да знаем, че това е революционен жест, всъщност отказ от сурплуса, с който се уголемява всяко изречение в края си.
В момента на неупражняване на своята способност, Бартълби не пише нищо друго, освен своята потенциалност да не пише и в своята безделност се установява на най-фундаменталното равнище на творение, тъмната зона, в която творението се случва.
Всяка човешка власт е adynamia, impotentiality; всяка човешка потенциалност е във връзка със своята привация, лишеност. Тук е произходът, но и бездната на човешката власт, която е толкова насилствена и неограничена с оглед на другите живи същества, твърди Агамбен.
Другите живи същества са способни само на своята специфична потенциалност, те могат да вършат само това – те са въпросните средни кадри на Сталин.
Но човешките същества са животни, способни на своята не-биваемост
Така превеждам impotentiality. Една импотентност по-висша от потенциалността с дълга история от свети Павел през Франциск от Асизи до писаря Бартълби.
Хамлет може да се изразходи в специфично назначение на мъст, но отлага – защо?
Защото не в това е потенциала на човешкото същество. В отредения му дял прозира неотредимото извън тривиалните актове и интерпретации.
Не сме ли вперени всички в тази пуста точка на невъзможно отбиване на обичайните бивания, които ни свеждат до специфични животни
Да се задържим в недиференцираната зона на едно пустотно призвание и величие
Бартълби като въплъщение на суверенната фикция, на чистата потенциалност.
Не че не може да работи, а че не предпочита, prefers not to.
Езикът по начало е непредикативен. Лакан адмирира Сталин за това, че когато са го попитали къде да се постави езика – при базата или при надстройката – той не дал отговор, prefers not to.
Фуко е дългосрочен прогнозист
Сексът процъфтява поради процъфтяващите дискурси относно себе си
Едно циркулярно обяснение
the prophet himself occasions and produces the events he predicts.
Но точно миражът на секса според Фуко води към новите биополитики.
Фуко, който е алергичен към марксистките анализи, би описал иманентистки как масивите от изкази и изявления се профилират в дискурсивни формации и как чрез някакъв самоорганизиращ се критицизъм се изработват критерии за правилно поведение и говорене
Но това е като пазарното To hit the average
Или като електоралния фетиш.
Ами защо не силови закони на дистрибуция, защо не капиталът като автоматичен агент, диктуващи правилно поведение в един дизориентиран свят?
Правилното поведение днес е колективна криминалност.
Статуквото е установяване на ред без справедливост – това е комичният макиаж на днешната ситуация
СТАНИ ДИЗАЙНЕР НА СВОЯТА СЪКСЕС-СТОРИ
Демократизирането на кредита – външен и публичен – на това се крепим сега, докато балонът не се спука отново.
Единственото, до което имат достъп всички, е публичният дълг.
Свободни сме единствено в деня на изборите, както е знаел още Русо
Класовата борба е изначално изкривяване на социалното поле, фундаментален антагонизъм.
Демократичният момент – той редуцира антагонизмите до агонизми, дебати, съдилища
Наслаждавай се на правилния дебат! Наслаждавай се на своя юридически казус! НА ЕЛЕКТОРАЛНИЯ ФЕТИШ
Точно това е презирал Карл Шмит – вместо суверенни решения да се прибягва до услугите на съда
Тези, които подхванаха приватизацията през 90-те, първо се подсигуриха юридически, че няма да са обект на съдебно дирене.
Минимално различие може би, но тук защо да не цитираме Тодор Живков за разликата между строй и система – строят е решението каква да бъде собствеността, а системата се нагажда по това решение.
В решението decision се съдържа схизма, класов контраст, който оцветява априорно всеки съд, дори Съдния Ден, защото Последният съд е във всеки един момент.
Днес никой не стои зад решенията, освен хомункулисите на безотговорност, които се подсмиват в съдебната зала, ако изобщо стигнат дотам. Съдът съди несъдообразно – нали по начало е театър, естетика, посткантиански кич.
Ти си решението, което си взел. Когато прокси-идиотите се навържат в идиотска система, с демокрацията е свършено.
Демокрацията е дисенкложър, тя се опълчва срещу своето фундиране и го издига в непредикат
Търсене на стабилизиращи решения в самата нестабилност.
Демокрацията се състои в апокалиптизма на собственото си изчезване. Един безкраен апокалипсис на симулакруми.
Същото и с капитализма – разкешване на пари заради самите пари, манипулации с нищото
Остойностяването е всичко. Ние сме кукли на стойността.
Оскъпоценностяването на особени стойности е асоциално.
Нещата със сантиментална стойност са в зоната на фетиша, както всички стоки.
И работници, и капиталисти мечтаят за свобода един от друг
Работниците имигрират, мизерстват със социални помощи.
Капиталистите обръщат всичко в пари и искат да си ги харчат.
Но това не трае вечно.
Те разбират, че имат нужда един от друг. Фактически нужда от производство на принадена стойност.
На това се крепи всичко – труд и капитал, бягащи и събиращи се отново в странна любовна афера.
Чак сега се разбра нуждата от държава. Тя е посредник в антагонизма, тя е социална сила за правилна дистрибуция между капитал и труд.
Но тук в началото държавата дезертира, не по своя воля, тя искаше да се отърве от труда и капитала. Но тя е необходим сводник в проституиращата свобода.
Само в проституцията има чиста размяна без нищо друго, нищо изработено, освен ако презервативът не се скъса.
Но това не може да трае дълго.
Държавата е перверзен сводник – може би свръх-аз, който позволява, но и наказва любовната афера между труда и капитала.
Това е обяснението за комизма на ситуацията
когато всеки замръзне в своя фетиш – работникът във фетиша на свободата, капиталистът – във фетиша на парите
ситуация на екзистенциален и икономически блокаж.
Ние трябва да придобием специфична капиталистическа свобода като доброволна несвобода да се продаваме и проституираме.
Обществото на спектакъла постоянно ни поощрява към това, едва ли не насила ни вкарва в игрите на щастие.
Неговата тайна е, че трудът и желанието са сепарирани.
Но решенията са във всеки един момент, тайм-бомбъри на кайрос в разбирането на Омир.
—–
Както сексът се разроява от дискурсите за него, така и класовата борба. Дискурсите не са нищо друго, освен марксистките начини на производство.
Сексът е място на безкрайна контингентност в тялото, но същото и с класовата борба.
Контингентното докосва безкрайното, но и класовата борба също.
По логиката на успеха печалбата отива при победителя.
Днес всеки е победител – така внушава капиталистическият хазарт, казино-капитализмът, алгоритмичният капитализъм.
Но никое хвърляне на зара не унищожава шанса (на класовата борба)
Ако травмата ни предхожда и базисните емоции са на стендбай извън нас, ние заприличваме на нещо като 3D принтери, в триизмерно строителство с подръчни материали.
Очевидно това ще проличи много по-ясно при колонизацията на Марс.
В търсене на нови земи и нови хора, защо да не си въобразим принтиране на нови слънца?
Влечението към смъртта не е ли виртуален принтер на едно безнадеждно органично находище от инстинкти? Не трябва ли да видим Христос в ролята напрограмист?
И не е ли в подобна роля Лакан, за когото Жан-Люк Нанси казва, че е помогнал да се определи модерната епоха като епоха на пасаж към лимита на всичката възможна сигнификация
As Jean-Luc Nancy expressed it, Lacan helps to define our modern epoch as the “epoch of a . . . passage to the limit of all possible signification,
Нощни плажове 