Асиндетонът е вид елипса, в която свръзките, които комбинират сегментите на изречението, са отстранени.
Асиндетонът е лингвистичен алкохолизъм.
Естетическите му ефекти са добре познати от стила на Маргьорит Дюрас.
Тя казва, че Бог не съществува и може да бъде заместен само от алкохола.
Но при говоренето на българските политици, примерно Цв. Цветанов, по-скоро става въпрос за партиен алкохолизъм.
Неговото елиптично говорене е проекция на самата елиптична кривина на социалното поле, чието друго име е класова борба.
Кривини и елипси не могат да бъдат изгладени и запълнени.
Предишните партии залагаха на правата линия, сегашните – на асиндетона.
Асиндетонът е артикулиране на инстанции на развързване спрямо това което е нерепрезентируемо.
Раз-фиксиране на фикцията на мярата като връзка или отношение.
Мярата докосва Реалното в прекъсвателен маниер, а не събирателен, тоест като фигура на асиндетон.

Нямаме единен Логос, само неконзистентни партийни логореи.

И което е особено важно, днешните политики не се осланят на социалната връзка, а на нейното развързване и заплитане в симптома на социална истерия.
Именно в този лаканиански смисъл социалната връзка, също както сексуалната, не съществува – имаме партиен, съответно джендър асиндетон.

 

Фалосът е единица мярка в символния регистър, каквато е паричната единица в стоковата размяна, тоест едно нищо.
Винаги когато влизам в моловете с тези колекции от стоки, ми се счува тоя натраплив шепот – изчукай ни!
Но работникът знае, че преди да изчука стоките, самия трябва да бъде изчукан.
И тогава неизменно си спомням Лакан – само фалосът е щастлив, човешките същества – не.

 

Fire is want and surfeit
Feuer ist Mangel und Übermaß
Огънят е лишеност и излишество, Хераклит
Това е казано не-човешки (non-human)
Но каква е мрачната тайна на нечовешкото в човека (in-human)?
Дерида към Лиотар:
Би било друга страна. Тъмна. Преведена. Където не бихме се виждали един друг. Където ще се виждаме, самоосуетяващи се един друг, ослепени, непишещи, предадени на преводачи и контрабандисти. Ние сме „ние” само посмъртно. Ти и аз го очакваме (Toi et moi nous y attendons).
Лиотар към Дерида:
Ето защо траурът не е свален, огънят непогасен. Излишна е надеждата да се отървем от своята неразбираемост чрез изгаряне. .. чрез изразходване на писането в непосредствен огън и чрез сигнатурата на пепелта. Маймунски бизнес, целия този бизнес със знаци (Singerie de cette signerie). Пепелта все още е материя. Подписвам се в пръстта (humus). За не-човешкото (inhuman ,De l’inhumaine) аз свидетелствам погребан (je témoigne inhumé).
(Преводът модифициран)

 

 

 

Как да разсъждаваме за Освобождението 1878 ?

Травмата на едно събитие, което почти ни е изличило като народ – първична репресия
Освобождението ни връща като демос-остатък, като подчинени, subaltern – вторична репресия
Трябва да се прави разлика между репресия-Verdrangung и Unterdruckung
Травмата не е запомнена, незапомнима по начало
Не искаме да помним Освобождението поради неговата изкуственост
за третиране на неизличимото
Или неговото представяне е форма на забравяне
Освободителите са само supposed предположително такива, освобождаваните – също: това е илюзията на трансфера
Връщането към травмата е невъзможно, а връщането към освобождението е неприятно, защото напомня за травмата в задънени хоризонти
Колко много жертви – за преброяване
Колко много победители – за отчисляване
Не размерът има значение, а фетишът на размера
Истеричната мизерия се подменя с всекидневно нещастие
Освободен е един непълноценен остатък, историческа руина – оттам и освобождението е непълноценно, като причината за тази непълноценност се премества навън, към освободителите – негативен пренос или трансфер – а не в интериора, откъдето може да произтече истинска свобода
Дори трансферът е под формата на заробване – оттам негативната реакция на неблагодарност
Но всеки трансфер е форма на имагинерен слугинаж
Историческата памет е открита зона за игри на забравяне
Има нещо абсолютно забравено
Литературата е сембланс на незабравимост
Няма такова Реално или травма, което да не бъде уличено в сембланс
И все пак Вазов е прав – не само Македонски, всички е трябвало да измрем при Гредетин. Което всъщност е (не)възможно– винаги ще сме мъртви за свободата и освобождението винаги ще е заробване
Дискурсът на невъзможното е модерно изобретение, наистина ли?

Не аз съм се произнесъл, че историята е кланица, но през 20 век тя става механизирана кланица и чак тогава лъсва идиотизмът на човешкия род, сплетен с технологическата сингулярност. Геноцидът приема индустриални размери – в термините на Хайдегер това звучи неприлично, а и той пише за техно-науката в безобидно-кухненския жаргон на Gestell, докато го онтологизира по гръцки маниер.
Идиотизмът на Хитлер, с който Сталин отчаяно се съревновава, взема такива размери върху бекграунда на технологическата рамка, че светът сякаш се сепва. Но нека бъдем честни. Ако не беше пробуждането на бейби-атома, това сепване нямаше да има ефект
Ние има от какво да бъдем съблазнени от Запада, но той няма от какво да бъде привлечен от Изтока, и сигурно затова постоянно се опитва да го превземе.
Руснаците знаят за какво става въпрос и затова износват търпеливо имперската рамка.
И американците знаят – рамката е станала виртуална и вече не е рамка, а кибер-принтиране с холивудски оттенък, което не изглежда по-малко зловещо.
Само империите мислят за граници и рамки. Маргиналите са възможни само като смукачи на тръби или кондуити, които минават през тях. Понякога си въобразяват тези тръби като травми, но всъщност става въпрос за дребнави капризи на чревен тракт. Руските казаци още тъпчат българските лайна.
Но днес става въпрос за гастрономия алафранга като биополитическо господство.
Homo sacker превърнат в homo sucker, за да се изразим по-изискано.
И когато такива като Ален Бадиу казват, че сега западния тип демокрация е нашия враг, това тук се приема като стомашни колики.
Комунизмът не е естественото състояние на света, той вероятно е някакъв онтологически запек.
Избирай – колики или запек.
Все пак за древните карантията, по която са гадаели, е била астрална, докато мозъкът е геометричен.
Но защо и наистина ли е така, това вече не го знае никой, нито major, нито minor-писанията.
Life sucks, нали?

 

Митът за Орфей и Евридика – къде е хватката тук? Със забраната да се обръща назад Орфей се подсигурява с имагинерна власт над смъртта, макар и в негативен аспект.
Ако не се беше обърнал… но той се обръща и престъпва забраната.
Хватката е в наложената забрана, препятствие. Лакан не обяснява ли по същия начин забраната за инцест?
Митът е картина на репресирани означаващи.
Какво е репресираното тук? Абсолютната непреодолимост на смъртта, какъвто и detournament да си въобразим чрез забрана или нещо друго, както и да хитруваме…
Силата на фалшивото постановява липсата на необходимо битие.
Смъртта е безответното Едно, без което няма истинска иманентност.
Терорът на Едното, в който светът опустява.
Как е при Христос? Там няма дори препятствие, забрана, условие.
Христос възкръсва безусловно, без наложено условие.
Малка секта, маргинален водач сякаш avant la lettre претърпяват произволната процедура на Предестинацията.
Ако Орфей е модерността, Христос е постмодерен.
Каква е разликата между модерност и постмодерност?
Да вземем “Смърт във Венеция“ и “Лолита“.
И в двете става въпрос за weird секс-връзка.
Но при първия случай тя само е платонична и условна, а във втория – изконсумирана.
При Орфей победата над смъртта е прекратена поради някаква нелепа причина, при Христос – победата е изконсумирана безпричинно.
Философите са пленници на Корелата, както се изразява Мейясу.
С Христос светът без да подозира прегръща своята контингентност вместо етерналистката идея.
Безусловно възкръсналият Христос е абсолютната невъзможност за необходимо битие.
Ако не беше изпълнено пророчество на Ветхия Завет, Христос сигурно щеше да е първият антикорелационист.
Само че ако Христос е заложен в Завета, тогава нещата се преобръщат и постмодерното предхожда модерността, както дигиталното – аналоговото.
Но някой quodlibet бодхисатва не е ли по-сполучливо въплъщение на принципа на не-разум, както е сформулиран от Мейясу?
Изпълнил всички условия за просветление и консумиран път към Буда, бодхисатва се задържа отсам в света на Самсара, за да помага на останалите. Обвързан без да е обвързан в корелационисткия кръг.
Самсара е Корелата, приют за глупаци по логиката на Мейясу, но какво ако именно тук е залогът на безкрайното, както твърди неговият ментор Бадиу?

 

Безкрайната библиотека на Борхес… но откъде той знае каква трябва да е височината на библиотечния рафт?
Също като смаляваната Алиса спрямо растежа й.
Няма библиотеки, има само книги, които не оформят конзистентна класация.
Съответно, няма морален закон, има само страсти, отбелязва Жан-Клод Милнер.
Има само трансфинитни алефи на несъзнавано тотално пресмятане.
Маларме наричал Универсума Шанс.
Безполезно е да се конструира контра-Универсум от книги.
Ние не можем да пишем, само азбуката на звездите върши това.
И нищо не ще заеме място освен мястото, с изключение може би на една констелация.
Констелация като екзистенция на една неекзистенция – обсолетна и осъдена на забрава – което не смущава мимолетното й сияние, казващо винаги „не” на параноичната чиста наука.
Констелация означава не съединение, а момент на изваденост, субтракция.
Всеки път когато изваждаме една книга от рафта, библиотеката се разсипва
в неакордираната истерия на безкрайната си претенция.

 

—
The social relations of contemporary capitalism are perceived, as in pre-capitalist social formations, as relations of personal dependence, subordination and domination; the social causes of these relations appear masked in the phantasies of personal values, personal excel¬lence or deficiency, personal merits or faults, and so on. Social tensions that necessarily arise from these same relations are ultimately experienced as interpersonal conflicts. In short, Močnik writes, ‘The class struggle assumes in the eyes of those involved the fantastic form of personal intrigues.’39 The more these individuals perceive their social position in terms of their personal biography, or the success or failure of their ‘career’, and experience their relations to their fellow men and women through competition struggles and mutual exclusions, the more they blindly support and reproduce the structure of capitalist domination.
This is, according to Močnik, the mechanism behind the processes that we perceive today, in their existential immediacy, as a re-feudalization of social relations. It comes to light in the entire sphere of civil society, where any element of the individual lifeworld, from lifestyle or entertainment to family relations – elements that were originally of no interest to the state – now might turn into an ideological apparatus of the capitalist state, having huge impact on the political life of society.

—
In fact, the overall social, historical and cultural ground on which this new interest in Marx occurs is increasingly narrowing. It is shrinking together with the light of the central sun of freedom, the figure of the free and equal individual that has been for the last two centuries illuminating the worlds revolving around it. The more the sun cools down, ever-larger parts of its system are swallowed by the new vernacular dark¬ness. And while here, around the dimming light of an old, tired and ever-weaker freedom, Capital is well preserved, lovingly taken care of and seriously discussed and studied – as is right and proper for such a valuable and long-canonized piece of the world’s cultural heritage – there in the darkness people don’t give a damn about the book. Rather, they get buried again with their holy Bibles, Qurans or Torahs, with their reconsecrated national myths, or the masterpieces of post-truth trash. But if it is true that they have abandoned Marx, it is even more true that Marx has abandoned them.
He no longer talks to them in their new vernaculars – the languages of the decaying post-translational societies that have become slow to catch up with the acceleration of technological development, global trade, finance and politics; that increasingly lose the capacity to convey the complexity of the contemporary world and to critically reflect upon its con¬tradictions, dangers and chances; that have scrapped the ideas of enlightenment – which once raised them into the spheres of secular universality, natural and human sciences, culture, the rule of law and political freedoms – to replace them with the neo-medieval ‘values’ of servitude, ignorance and superstition; that have sunk into their own ahistorical temporalities, without any relation to a common history, the languages of those who were liberated from Marx only to be left behind by global capitalism. They have accumulated an enormous capacity for political mobilization, but it is today increasingly activated for the interests of domination and exploitation. It is from this ever broadening and deepening vernacular darkness that contempo¬rary capitalism draws today the ideological energy for its ongoing reproduction. At stake is a metabolism between the neoliberal economy and neo-medieval social relations, a kind of ideological accumulation of the capitalism of our age.

Boris Buden

 

Това е хедлайна на билборд, който разчитам през прозореца на автобуса.
Кой знае защо ми напомня заглавието на една книга от Уенди Браун – Undoing the Demos
Английският герундий не е лесен за превод, получава се тромаво.
Биващото дадено на разбивки в герундий, being given – being riven.
Дисрупцията също ми се изплъзва в плеоназмите си – избухване, разрив, смущение.
Спирам се на по-неутралното: Да прегърнеш промяната
Вкъщи се сещам да вкарам хедлайна в Гугъл и така получавам цялата информация.

Известна промоутърска компания, базирана къде ли не по света, за да пусне корени и тук.
Dentsu Aegis Network България създава собствено звено за маркетингови изследвания
Прочитам разсеяно няколко разбивки от сайтовете, които излизат.

The key to transforming the business and embracing disruption is to drive agility, collaboration and a culture of empowerment.
Given Dentsu Aegis Network’s core values (agile, ambitious, pioneering, collaborative, responsible) sit at the heart of the business and influence the way we work already, the future of work was made for a business like ours
An experience is created when technology meets the heart
As the industry faces a year of disruption and change, the top 400 leaders across Dentsu Aegis Network gathered in Singapore to share how we’re embracing disruption and to position ourselves to win in the digital economy
As an industry, we need to create consumer experiences that transcend screens and channels, that are enabled by data and technology and that have real purpose at the heart.
It’s about connecting people to the soul of any great story.
It’s about the skill and process of originating, executing and sequencing ideas that matter.
It’s about creating the journeys and interfaces that enable real connection to evocative ideas — that makes people smile, laugh or cry.
This is what enables us to create work that augments the human experience, while driving true business value.

Това е неолибералната реторика, както я описва и Уенди Браун – семиотично разхлабена, но специфична.
Но брандирането не е ли като някогашния агитпроп – да вкараш пазара в сърцата на хората, както едно време се опитваха да вкарват идеи…
Чувствам се като в оня фантастичен роман на Филип К. Дик, където не капитализмът е взел превес над комунизма, а обратното, и героят пише какво би се случило, ако победата бе на страната на капитализма.
Сякаш никой не вижда противоречието в термините на пазарна демокрация и пазарна държава.
Приканват ни да прегърнем разрива, който самият неолиберализъм е причинил – това е някаква степен на саморефлексивност и игра със самореференциалните парадокси на всяка система.
Капитализмът, това условие на света и на душата, както знаменито се е изразил Кафка, сякаш винаги ни изпреварва в революционните намерения, готов е да прегърне и революцията срещу самия себе си, взел на въоръжение собствените си издънки с намерението да ги издъни.
Не да фиксираш или трансцендираш разрушителния елемент, а да го трансформираш, нещо като при творческата самодеструкция на капитализма при Шумпетер, пазарният Феникс, който се надига от собствените си руинирания
Какво е неолиберализъм ли? Не, по-добре да се запитаме като Браун какво днес не е неолиберализъм. Управленческата му рационалност е проникнала навсякъде, без да се натрапва, сякаш е естественото състояние на света, условието за света и за душата.
Става разбираемо защо Кафка добавя, че капитализмът няма да умре от естествена смърт.
Прегръщайки самодеструкцията, един капитализъм от капитализми отново и отново морфира в демонстрация на свободна либертарианска воля и свободен морал, като и това противоречие в термините остава незабелязано.
Младите харесват това. Те няма да харесат моята лява реторика за експлоатация и самоексплоатация, за бедност и мизерия, за тези откровено нещастни лица в автобуса, който ни отвежда на работа.
Неолибералните норми симулират младенческата жестокост на конкуренция и анти-едипоски отпушвания, дисрупции, пазарно рапиране на лайфстайлове и симулативни скандали.
Не върви да им се втълпява, че всичко това се прокарва през Херкулесовите стълбове на симптома и на фетиша.
Не само марксистките, но и психоаналитичните дискурси не се харчат лесно днес, те също имат нужда от промоутъри.
Неслучайно Лакан не е довършил дискурса за капитализма.
Браун дава примера как много леви интелектуалци злоупотребяват с медийните си профили в Туитър, Фейсбук, не толкова заради революционни трансформации, а за да промотират своите книги и остроумни идеи с цел да лансират пазарната им стойност.
Перверзната теодицея на пазара, по-скоро ойко-дицея, реалното икономизиране на всички сфери, финансиализацията, деривативните революции – какво че всичко това се контролира от мъртвото време на капитала, както претенцията на един голям неекзистиращ Друг контролира перверзните ни желания…
Аз ще го кажа другояче, може би като Габриел Марсел – трябва да прегърнем мистерията на злото и да го направим наше зло, наш ограничител и katechon, без да се интересуваме какво има отвъд, защото може би там няма нищо, освен нови ерупции и интерстеларни оргазми.
Светът е халюциниращата си стойност на интензивности без произход.
Embracing disruption, както Маларме прегръща в деструкцията своята Беатриче.

 

Виждам, че Т. Ушев е упражнил стандартната критика срещу българските интелектуалци, че не упражняват полагащата им се критика срещу властта, без да се усъмни дали е полагаща се и дали изобщо има интелектуалци, в смисъл че първата работа на интелектуалеца е да се усъмни в своята интелектуалност.
Защото графично, какъвто му е занаята на Ушев, това би изглеждало така – има един кошер на интелектуалци, кръжащи в орбита на невъзможност към импотентност, а резултатът е неекологична визия, упражнявана и от местните сатрапи.
Нека да му помогнем с марксистката критика спрямо разделението на труда, което трябва да бъде премахнато, и няма как ушевци да не са алергични към тази претенция.
Но това е лява визия. Тогава да му напомним консервативната визия, на такива като Бентам и Мандевил, където няма добър кошер от интелектуални пчели, който да е ефективен, защото това са постоянно разкайващи се крадци, и станат ли наистина добросъвестни, всичко се проваля.
Нормалността на живота е правилно избраната и контролирана порочност.
Ако и това му се струва неубедително, да му припомним визията на безукорния от расата на върколаците, Артюр Рембо, за който Хенри Милър, не чак толкова блестящ интелектуалец, във Времето на убийците казва следното:
Срещу анабазиса на младостта Рембо опозиционира катабазиса на сенилност. Няма междинно положение, с изключение на фалшивата зрелост на цивилизования човек.

И това е проблемът и досега на Европа с гнил парапет и гнили интелектуалци – да се мисли за изключение – докато ти, Ушев, като отдаден космополит терминираш abject-българското.

Една от любимите игри днес е развенчаването на фалшиви претенции и фалшиви звезди на успеха, но всъщност това е глорификация на фалшив проблем. Защото капитализмът се е научил да профитира от дисфункцията и кризите на собствения си неуспех. И затова обществото на спектакъла процъфтява.
Интелектуализмът също както меланхолията на средновековните суверени се изражда в демократизирана депресия. Суверенното бреме да бъдеш самия себе си, това което Дерида нарича ipseite, може да бъде разтоварено само в контра-трансфер – има там едни нещастни българи, защо да не ги сръчкам? Врагът като гещалт на собствения ми въпрос.
И Ушев предусеща отговора преди въпроса, в който се е обезличил.
Изводът е само един – Ушев има само въобразени врагове, които още такива като Макиавели са презирали.
Има тук една (не)българка, която пише за бунт, револт, револвиране, но и за надървяне и какво ли не, а се оказа, че чудесно пасва на буржазния начин на живот, жената анти-Рембо, един контратрансфер, който никога не прилага към самата себе си
Ушев, ти се изживяваш като защитен свидетел спрямо българското, без дори да се усъмниш в протекционизма на собствената си свобода.
Имаше един такъв, Георги Марков, който се усъмни и в съмнението относно съмнението не въпроизведе хегелианската врътка, а остави нещастници като нас да донаждаме неизводимото.
Ти можеш да илюстрираш посредствени разкази, но не и разказа „Кръв от къртица” и ще ти кажа защо. Този разказ се крепи на отчайващо несъкрушим виц – истината е, че нищо на този свят не може да ни помогне. И пациентите са неразличими от лечителите – фармакон. И кръвта, всичката кръв на света, е възвишен обект, който запълва което сам е издълбал.
Няма как да го изографисаш, тук става въпрос за инкорпореалност, за невъзпроизведим жест също както женски оргазъм.
Разбира се, че е неполитически некоректно да се нахвърлям срещу такива като теб, които критикуват abroad.
Въпросната българка ще преформира abroad като бордерлайн ситуация, но самите французи ще се питат – какво й е на тази жена, толкова е добре уредена тук и т. н.
Нека да бъдем справедливи, сигурно става въпрос за страдание, за носталгия, ностос.
Но България, нейното страдание, не е нейното, нито пък твоето, Ушев, от което страдание ти си имигрирал.
Казано лаканезе, наистина не е страдание, а наслаждение. Да ти го изписвам ли на френски? Нашите провали извайват тялото на наслаждението, което не принадлежи на никого. Но има едно принадено наслаждение, което може да се усвои и много прилича на принадена стойност, което автоматически те прави капиталист.
Да ти е сладко, Ушев. Както да й е сладко и на Кръстева, докато си въобразява, че страда. Въобразеното отношение към реалните условия на екзистенция е идеология.
Но ако на теб ти е простено да не знаеш Лакан или Алтюсер, на нея не е.
Затова ти казвам съвсем политкоректно като партиен секретар – майната ти, Ушев, ти никога няма да получиш своя Рембо, а само своя институционален Сорос, зад който екзистенциалният Сорос няма да е щастлив от соросоидните ти упражнения.

Златомир Златанов