Продължение на АНАКОУТИ,
(Maurice Blanchot’s The Writing of the Disaster)
Пасивност отвсякъде, слабост на негативното като неизбежна сила на езика – защо тази обсебеност от необсебеност?
Но и небето на категоричния императив е празно.
Деиктичен фурор на некзистиращите тук и сега.
Неопределеното като онтологизирана решимост в онтични пропадания.
Императивът е пусто множество като конституиращ елемент на развиващия се контекст на power sets.
Пуста рефлексия на метафизично-етическа драма. Императивът укрива идеологическите комплекси и фантомното благородство на низкото буржоазно мислене.
“I consider anyone whose thinking is vulgar bourgeois.” (“Etude sur Gustave Flaubert)
Днес отвсякъде ни залива аморфен сингуляризиран фашизъм извън масите и извън изчезналото класово съзнание, с егоцентричното лого на дребнобуржоазна горделивост – бъди изключителен, бъди себе си, собственото си селфи.
Селфираният индивидуализъм може да бъде накърнен само от универсално бедствие, катастрофа. Само това може да ги изтръгне от нарцистичната им утопия на самолюбуване – Нарцис завинаги е сепариран от своето селфи, той всъщност е неспособен да види самия себе си.
Неопределеното животно в повивалната ламела на своя анаколут – синове на пустотата, от какво се оплаквате, на какво сте решени?
Какъв е този императив без съдържание? Да оставим императива на Кант с неговия формализъм, разнищван безкрайно.
Стандартните критики срещу Entschlossenheit на Хайдегер – това е решимост без съдържание, което означава, че може да се запълни с фанатизъм – примерът е оня колониален немски офицер Клайст, предприел безсмислен и обречен поход в Южна Африка, наясно с това, но решен да следва императива. (Цит. по HANS RUIN).
Бланшо също пише за решимост без съдържание, но повтаря по-скоро ходовете на Хайдегер и търпи същите упреци.
Императивът за безсъдържателност се преобръща в безсъдържателност на императива.
Ако следваме досегашната логика императивът не е нищо друго, освен празно множество, генерично лекарство за екстракти, реклама на цигари, където самите цигари отсъстват, обскурантистката угроза на отсъстващо бедствие.
Поведението на героите на Кафка не се ли подчинява на същите празни заповеди-цитати-анаколути?
Логиката на Хегел е същото – почва се с някаква начало, само за да бъде погасено в анаколута и да ни препрати по-нататък.
Същото при Хайдегер – едно начало и друго начало – Anfang и Beginn, anfänglicher Anfang.
Обещава ни се истинско друго начало, оставащо недостъпно през баража на начеващи анаколути.
Оттам и приказките за неавтентичност на Dasein, за онтически пропадания на фона на онтологическа безукорност.
И всичко това безсрамно поместено в не-изречението на анаколута като бараж към самата неопределеност.
Дали не прекаляваме?
Нека още веднъж да цитираме дословно Хомбах:
Vom Satz zum Anakoluth , so fängt Hegel an. Ein Satz bestimmt. Wenn er aussagt, daß etwas unbestimmbar ist, bestimmt er es als unbestimmbar. Anders gesagt, der Satz leitet den Anfang ab. Damit ist der andere Ort bestimmt, an dem diese heimliche Bestimmung, die ein Satz begeht, offenbar wird. Erst an ihm wird der Anfang anfangen können, weil er nicht mehr bestimmt ist. Der andere Ort, der Ort nach dem Ort des Satzes, ist der Ort des Nicht- Satzes: das Anakoluth. Deswegen läuft Hegels Anfang von Ort zu Ort. Er löscht den Satz und fängt in dieser Löschung das an, was der Satz anfing, den Anfang. Im Anakoluth fällt die Bestimmung der Nicht-Bestimmung, die heimliche Bestimmung des Satzes fort, weil es nichts aussagt, sondern etwas nennt. Also konkretisiert sich der andere Ort, der Ort der Erinnerung, der Ort des wahren Anfangs: er ist bedeutungslos, er ist barriert. Mit einem Satz, der freilich falsch ist, weil er Satz ist: er ist Text, besser: „Text“.
Нека цитираме и възможните възражения.
Правото на смисъл трябва да бъде постановено срещу тези, които неоправдано редуцират смисъла до измерението на пропозиция – е, да, нали смисълът-събитие виси като дрон отгоре или като абстрактна виртуална машина полага план на иманентност. основата, която е безосновна.
the right to sense must be established against those who unduly reduce it to the dimensions of the proposition; a renewed transcendental field must in this way be constituted. On the other hand, right must be given to the schizophrenic’s claims, to the nonsense of the depths, and to the wrenching intensities traversing his body. This is a disjunction that tends to become exclusive in Deleuze’s work. It is something of an impasse: either safeguard superficial sense as a transcendental principle, or affirm a right to the depths, which plunges us into · “infra-sense.” The two competing demands maintain The Logic of Sense in a kind of agonizing struggle
Подновено трансцендентално поле трябва да се конституира. Или на сцената да излезе балансирашият перверт или шизо или който и да е там Limit-Hero.
Или аватар на disjunction, по-точно прекъсвач или свързочник на фронтова комуникация.
Лимитът е нещо, което не мислим, а конфронтираме, и мислим само конфронтирани с него.
Те трансформират социалната драма в космическа катастрофа – доколко е справедливо това обвинение на Сартр към поетите около Маларме?
I wandered alone on the Earth, and the Earth was bare; Through the endless void, the denuded globe . . . Sailed of
Скитах сам по земята и тя бе гола… през безкрайната пустота оголеният глобус отплава (Льоконт дьо Лил).
Катастрофата е абсолютният разрив без свидетели и участници, докато човешкото е дадено на разбивки, в герундий, сегашен прост герундий за разлика от перфектния, който е за действие, извършено преди действието, когато нямаме очевиден времеви индикатор в контекста.
Ние, несвоевременните, инжектираме историчност и епохалност в нещо, което е сепарирано и ни превъзхожда – disaster.
Сякаш не сме достигнали претенцията на Ницше – бъди космически!
С алгоритъма на космоса, ако има такъв, не е възможно да се спекулира.
Ние сме безпомощни анализанти, без трансферентни отношения, абандоници.
Със статут на деституирани космически руини.
Yes! Without you, who are nothing, nothing could have been.
Отново Льоконт дьо Лил – Да, без теб, който си нищо, нищо не би могло да бъде.
Битие и нищо, материя и идеал – в натрупване и дистрибутиране на булеанови множества от подмножества мощността се усилва, става реална.
Ние не знаем какво е материя, но означена с буквата m в уравнението на Айнщайн, това проработва.
Нещата се задвижват и ускоряват, стават интересни по средата, пише Дельоз, но тайният двигател не е ли иммобилното ницшеанско пладне от дезертиращи анаколути…
През миналите столетия, пише Сартр, вярващият ситуира човешката реалност в пълнотата на своето биване, тоест, в Бог, мястото на всички афирмации. Контрастно на това реалността на буржоазния човек пребивава във всичко, което той не е. Френската революция създаде хуманизма на небитие.
Сарказмът на Сартр не му позволява да стигне до виртуалната мощ на небиване, на черната анти-материя, на пасивното desaster.
Ако космическата катастрофа се преекспонира в социална драма при писателите от Маларме до Бланшо, каквито са намеците му, днес не се ли случва обратното – социалната драма изместена в екологическа катастрофа?
Ние сме забравили, че сме войници на космоса.
Буржоазният хуманизъм изобрети катастрофалния култ към парите, култ-анаколут на безсмислено трупане и алчност, една окултна сила, чиято роля е поверена на буржоазията като цяло при всичките й политически режими.
Подигравайки негативния селф-имидж на собственическата класа, въпросните писатели само го потвърждават и прославят – защо? Защото не са схванали големите икономически катаклизми, а бичуват предимно дребнобуржоазните предразсъдъци.
Критиките на буржоазията се превръщат в забавление на буржоазната публика.
Лош иманентизъм на еднородна среда? Днес не е ли същото? Критиците на демокрацията развличат развратената демократична публика.
Бодлер е най-проницателен с думи, които повече прилягат на Лакан:
Универсалното неразбиране позволява на всеки един да е съгласен. Защото ако, при някакъв късмет на Фортуна, хората можеха да се разбират един друг, те никога не биха били съгласни… в любовта понятието за споделеност е резултат на неразбиране (misrecognition), (méconnaissance). (погрешно разбиране, едно от стълбовите понятия на Лакан). Това неразбиране е удоволствие (при Лакан травматично наслаждение, друг ключов термин)… тези двама имбецили са убедени, че мислят еднакво. Непреодолимото разклещване, което некомуникабелността създава, остава непреодолимо.
Същата конфузия при анаколутното писане.
Между анонса на едно изречение и неговото погасявано съдържание или безсмислен бараж стои неговият цитат-анаколут-конфронтьор.
И в този анаколут с оскъдна форма, пропускан от Погледа, но фактически бекграунд на безосновна основа, се пише текстът като такъв – поддържа се илюзията за голям Друг.
В инстанцията на големия Друг е поместена съкровищница на означаващи, откъдето езикът да черпи.
Означаващите са булеановите двойници на оскъдните букви, които доставят буржоазното благосъстояние на обуржоазявания език и може би тук се крие произходът на принадената стойност и принадено наслаждение.
Но всъщност това е зона, където означаващите се неутрализират, те са празни.
Бланшо ще предпочете инстанцията на Неутралното, със съмнителен успех или неуспех като успех.
Или да вземем доктрината на неразличимости (indiscernibles) при Бадиу. Те композират същностното поле, където оперира държавата и, за да започне всяко автентично мислене, първо изковете средствата за схващане на неописваното по-рано (nondescript), неопределеното, множествено подобното, недиференцираното. Репрезентацията се разглежда откъм това, което се брои, без дори да различи безграничните подмножества, хазартните конгломерати. Представителното на една ситуация не е това, което й принадлежи отчетливо, а това, което е включено уклончиво.
Разбира се, това са нелегалните работници без документи, маргиналните групи и малцинства, екс-комуникираните от обществената среда поети.
Неразбирането е форма на негативност и небиване, за които Сартр хвърля вина върху буржоазния хуманизъм, без да забелязва сключения порочен самореференциален кръг или поне пренася тази вина върху критикуваните от него поети в лицето на Маларме.
Самочувствието му се гради на обективната марксистка позиция, която не е подозирал, че ще бъде безславно претопена.
Инстанцията на Неутралното Neuter вероятно ще му се види сублимиране на буржоазната аполитичност и импотентност.
Дрифтът в Неутралното, в промеждутъка като астероиден пояс на Кайпер, от който се разнасят същевременно живот и смърт.
Свързан ли е анаколутът с металепсиса? Със сталкер-Зоната на промеждутък, interim?
Имаме анаколути интерим в метонимично приплъзване на металепсис като смяна на равнището с обещанието, че сме на прага на други светове, същите.
Едно повторение без събитийност с внушението за абсолютна пасивност.
Пак да се запитаме не е ли бедствието на Бланшо винтидж анахронизъм?
Със съдбата на Неутралното като масивен анаколут?
Спестени са цикълът на звездите, космическия метаболизъм, самия космос.
Редът на слънчевата енергия превръщаме в безредие, ентропия, смърт. Скоро се опитах да кажа, че негентропията е антропоморфен предразсъдък. Но какво, ако и ентропията е същото?
Поне това е доказано, че сме поставили сигнатурата си в радиационния спектър на планетата.
Разбира се, онтологията не е космология. А би било хубаво.
Вече казахме как Жижек избавя Хегел от неговата систематичност и телеологизъм?
С геповете, деформациите, енигматичните остатъци leftovers, петната на травматична ирационалност, нощта на света с разкъсани аморфни тела и т. н.
Всичко това трябва да докаже несистематичността на Хегеловата система, с изключение на това, че Жижек забравя, че това са анаколути.
Нашите реторични стратегии приписваме на космическите не-стратегии.
Както Ницше се възхищава на Ветхия завет и смята за нелепа притурката на Новия Завет (това за него е кощунствен металепсис), така ние се възхищаваме на изфабрикуваната от нас космогония, постоянно преправяна, и притурката на Dasein ни изглежда нелепо, няма връзка – пасивността на бедствието и собствената ни пасивност – това изисква металепсис, прескачане на друго равнище.
Металептичната трансгресия на изречението трябва да се приеме буквално. Между неговия изказ и анулиране, неговото карциране, стои един цитат. (Die Überschreitung des Satzes ist wortwörtlich zu nehmen. Zwischen seiner Aussage und ihrer Löschung, ihrer Barrierung steht sein Zitat).
В тази интровертност на анаколута без референция и означение се прекъсва определението на бедствието и се начева неговата неопределеност. Между изречението и цитатът-анаколут има разклещване. Лингвистическа катастрофа, която изпреварва или следва истинската катастрофа на бедствието.
Изречението потвърждава априоризма на една неопределеност, която става истинска само в анаколута.
В анаколута зад неговата оскъдна форма и мигновена краткост всъщност се пише текстът като такъв.
Im Anakoluth wird, hinter seiner knappen Form, seiner blitzartigen Kürze, der Text als solcher geschrieben. Erst wo er auftaucht, ohne Verweis, ohne Bezeichnung, in sich gekehrt, hört die Bestimmung des Anfangs auf, beginnt das Unbestimmte. Zwischen Satz und Satz Zitat liegt eine Kluft.
Неопределеността, което началното изречение потвърждава, става истинска само в неопределеността, която се има предвид в анаколута, тоест в неавтентична заверка, във фалшива интроспекция – бедствието засяга един пасивен друг извън мен.
Разликата между supplement и complement при Дерида може да ни помогне в това отношение.
Никога няма завършеност без анаколути. Или има само supplement на други приложения на други приложения и т. н. около несъществуващо ядро или център, дори не и добавки към невъзможна пълнота.
Оттам и гьоделизирането на текста – съгласно теоремата на Гьодел за некомплектност.
Бедствието компрометира всяка тоталност.
Вече назрява внушението, че събитието надмогва всяка битийност.
Събитието като лаицизирана благодат, изчезващ посредник, анонимна пратеност.
Фактически анаколутите са тези посредници.
Внушението е, че се задълбава твърде надълбоко, но неизменно с некачествените инструменти на суплементи, анаколути, реторична нееквивалентност спрямо недостъпния космически метаболизъм.
Наглед неуместния призив на Ницше – Бъди космически – изведнъж става уместен. Или може би се лъжа. Космическото измерение, което ни пронизва, ни прави неуместни. Космосът без космологическа константа е чудовище, произвеждащо чудовища. И ние не сме по-малко безобидни и неуместни от динозаврите. Може би Ницше е искал да каже – бъди чудовището, което си.
През 30-те години на миналото столетие Хайдегер се е питал – ще ни изтърпи ли Земята?
Сега регресията вече е явна. Слънцето ще изтърпи ли Земята? Космосът ще изтърпи ли Слънцето?
Или става въпрос за още по-пространна археология на зората (Чарлз Олсън) от безкрайно много зори, безкрайно много космоси и космически зори?
Смъртта е невъзможна, макар и неотвратима. Но тогава не зората, а археологията на нощта, смъртта е нашият герой.
Тогава какво търсим в скитащата пустота, в нулевия суверен? Какво консумираме? Защо биваме консумирани?
Едни последни маркери с тяхната определена неопределеност и постоянно изплъзване няма как да бъдат маркирани освен с определения, които се провалят.
Обяздването и сърфирането на лимити се превръщат в естетически актове.
Порочен метафизичен кръг на самореференциалност – не е ли такъв всеки закон и императив? Пред закона на Кафка е гениалният разказ за човешката ситуация. Но ако се вгледаме внимателно, ще открием, че това е разказ-анаколут за безпричинно мъчение от страна на безпричинното.
При българите в тяхната визия и литература за света няма такова безпричинно нещо, тук се търсят „виновни” причини до дупка и това е тяхната интерпретационна съдба, за която не си дават сметка.
Може би наистина никога не сме били модерни, никога не сме се измъквали от наколните жилища на примитивните анаколути, макар да си въобразяваме обратното – някакъв солиден цивилизационен и философски амбиент.
Ковид вирусът разобличи нарцистичното ни високомерие, онтологическото ни достойнство – не сме повече от един застрашен вид, един от многото.
И Бланшо ще вмъкне множественото наред с другите теми в партитурата си за пасивност, изтощение, страдание, търпение – множественото ни причинява кошмар.
By Slavoj Žižek
Нощни плажове 