… allow me to recall a memory
I have from ‘Old Berlin’, during or maybe even before the Wall. In
the eastern sector, in the subway stations, one was often confronted
with huge posters proclaiming ‘Von Ich zum Wir’: ‘From I to We’, the
response of East Germany to the burgeoning individualism of the West.
But this call to the collective was surely one of the reasons why Theodor
Adorno, at about the same time, was demonstrably allergic to the use of
‘we’ in his writing and speaking.

Lacan finds the roots of psychosis in a
fundamental failure of oedipalization to establish in the unconscious the
signifier of the phallus, the Name-of-the-Father, as the primal cut or castration dividing infant and mother and opening up a space for symbolization. But this theory is rendered equivocal by his positing of a literal hole
in the unconscious, thereby failing to recognize this “hole” as itself a
signifier, the signifier of absence or lack. As we have seen, Lacan succumbs to a metaphysical view of absence as somehow constituting an
ultimate reality beneath or beyond signification. As we will see in the
next chapter, this is the same problem that bedevils the work of Ernest
Becker and Peter Berger who reify death anxiety and anomy as realities
beyond signification. It is this metaphysical bias, which prevents Lacan
from seeing that the “hole” in the unconscious results not from a failure
of the primordial cut, but from its successful, but overwhelmingly traumatic, registration. Similarly, when Muller asks what is cut short here, I
am inclined to respond that to cut short is nevertheless to cut. The child can only reject castration if its signification has already been encountered. The hole, gap or lack is already the registration of castration. In
this respect, Lacan himself falls prey to the literalism that bedevils other
psychoanalytic theories that posit a literal “defect” in the ego as the basis
of the more severe forms of psychopathology.

Donald L. Carveth

Lacanian theory: appreciation and critique

 

АЛГОРИТЪМ

Ave Maria
G. Caccini /Вавилов
КГБ

АСЕМБЛАЖ

Птиците
Към моста
Спадат

THE ONE GOD UNIVERSE

Агенти
На Едното в кастрацията
На излишък

ДЗЕН-ГУРМЕ

На гладно
Пия водка белейки
Картофи

 

PARAMARTHASTAVA

От дхармите
На алкохола
Нирванизиран

 

COPYRIGHT

Любов

Цитатна в катахрезата

На авторското право

 

ФЮЧЪРС-СДЕЛКА

Богове
Ипотекирани в емблемата
На незавръщане

 

АБАНДОНИЦИ

Сред безразличната
Природа на екология залагат
Без природа

 

КНИЖЕН  АПОКАЛИПСИС

Гнидите
На Откровение библействат
Върху рафта

 

ПАНДЕМИЯ

Шанс
Невзрачен като вируса
На произвола

 

ПО ПОВОД МАЩАБИРАНЕТО НА ВИРУСА И ЩАБОВЕТЕ

Ето какви телеграми се разменят между германския и австрийския ген-щабове по време на ПСВ:
Германците пишат – положението е сериозно, но не и катастрофално.
На което австрийците отвръщат – положението е катастрофално, но не и сериозно.
(Вицът е на Жижек)

 

Why Europe is the biggest loser
Veröffentlicht am 17.01.2020 | Lesedauer: 4 Minuten
Von Slavoj Žižek

However, we should nonetheless resist the temptation to treat the ongoing epidemics as something that has a deeper meaning: the cruel but just punishment of humanity for the ruthless exploitation of other forms of life on earth or whatever…
But if we search for such a hidden message, we remain premodern: we treat our universe as a partner in communication. Even if our very survival is threatened, there is something reassuring in the fact that we are punished – the universe (or even Somebody-out-there) is looking at us… The really difficult thing to accept is the fact that the ongoing epidemics is a result of natural contingency at its purest, that it just happened and hides no deeper meaning. In the larger order of things, we are a species which doesn’t matter.

 

However, we should nonetheless resist the temptation to treat the ongoing epidemics as something that has a deeper meaning: the cruel but just punishment of humanity for the ruthless exploitation of other forms of life on earth or whatever…
But if we search for such a hidden message, we remain premodern: we treat our universe as a partner in communication. Even if our very survival is threatened, there is something reassuring in the fact that we are punished – the universe (or even Somebody-out-there) is looking at us… The really difficult thing to accept is the fact that the ongoing epidemics is a result of natural contingency at its purest, that it just happened and hides no deeper meaning. In the larger order of things, we are a species which doesn’t matter.

 

В готическата естетика чудовището предположително означава предупреждение и спектакъл.
Предупреждението, че всички ние сме, може да бъдем или ще бъдем чудовища с девиантни, болни, деформирани тела.
Така увредените тела в готическото въображение са карнавални тела не само в своята гротескност, но по-важно, в своята функция като подривни гнезда, тоест напомняне, че същото може да се случи със здравите тела по всяко време и без предупреждение.
Другостта на готическото тяло на чудовището е с флуидния потенциал да разруши нормалните бинарни деления, примерно, на младите, красивите и умните срещу старите, грозните и юродивите.
Идеята е, че всички имаме своите демони вътре в нас, проблеми, на които да погледнем лице в лице.
Прикаченото чудовище на вируса сякаш се изплъзва на това определение, само за да го потвърди.
Другият в термините на телесна ненормалност е изравнен с нормалното тяло, което се оказва идеологическо-медицински конструкт, лесен за компрометиране – зрелището се прехвърля към нормалното, всички тези циркове, с които се защитават от вируса.
Но кой е Другият? Лакан ползва големия Друг като име за социален авторитет, една анонимна сила, която поставя имплицитните и по необходимост неконзистентни правила за социално взаимодействие. Когато заявява, че големият Друг не съществува, Лакан просто настоява на неговата неконзистентност и неспособност да оторизира дефинитивно всяко изявление.
Именно демократичната истерия е насочена да се излива в тази неконзистентност и аморфност на Другия, в празното място на властта, в пустите дхарми, и да извлича принадено наслаждение от това (surplus jouissance) (Lacan’s plus-de-jouir).
Вирусът е въплъщение и симптом на това травматично наслаждение в момента, когато предупреждение и спектакъл са се омешали непоправимо.
Наслаждението като пренаписване на влечението към смъртта с вируса на езика – ние го искахме, но вирусът го направи, кой вирус все пак?
Истеризираните изкуствено чудовища на демократичния режим – едновременно да се обличат и да си късат дрехите – буквално се припокриват с евентуалните жертви на вируса с техните карнавални маски.
А какво за предупредителния спектакъл на мигрантите – не спектакъл, а съкрушителен удар срещу нормалните понятия за раса, нация, джендър, сексуалност, класа.
Но може би Другият е бог. Кой бог все пак?
Също като прикачения вирус, бог е тази неконзистентна монстрозност, с която сме неспособни да скъсаме връзка – бог e предлог, с/със.
Как се наказват тези, които искат да скъсат връзките и да отхвърлят въжетата?
Втори псалм:
Тоя, който седи на небесата, ще се смее/Господ ще им се поругае
Горко на този, който не се е научил в стила на Майстер Екхарт да се смее в лицето на бог, да се уповава на взаимния смях, а с дезертьорски индивидуализъм търси спасението в грешна посока.
Но ако не старозаветен бог с неговата смехова терапия, тогава Лейди Гага:

When they’re young all little monsters learn that they are scary,
ugly, stupid, shunned by cupid, overweight and hairy,
but every monster needs to find that secret deep inside
that transforms doctor Jekyll into sexy Mr. Hyde! (…)
Monsters don’t need implants or a bitchin’ monster car,
monsters only need to love the monster’s that they are.

 

Българите с тяхната противна топология на гнездене сега отблъскват мигрантите. Щели да ни залеят, да ни смачкат. При това се казва от хора, които се окайват, че не сме никаква нация, че сме корумпирана държава.
Истеричният дискурс, който държим, е отправен към един Друг който не съществува (а тук в буквалния смисъл, тъй като дори мигрантите ни заобикалят като чумави), и само от мястото на Другия бихме получили някакъв отговор на собствената си истерия кои сме ние.
Но аз няма да говоря за патриотичната психоанализа, която се упражнява в момента, с илюзията на незасегнат или предположително знаещ.
Съблазнително е да се подведеш от глобалистки абстракции за гостоприемство, космополитизъм, анти-едиповщина и т. н., но още по-лесно е да се затвориш във вонящите парохиални локализми на свое и чуждо. Изборът да избираш ни злепоставя постоянно, защото е положен върху бекграунда на по-скоро онтологическа неопределеност, отколкото човешка несигурност – няма вселени, те са раздалечаващи и саморазрушаващи се, в един Космос, който ще свърши.
С изобретяването на парния двигател фактически откриваме втория закон на термодинамиката, ентропията, топлинната смърт.
А мигрирането какво ни говори? От стабилен парменидов свят в радикално непостоянния хераклитически свят – между тях шорткът на прелетни неконзистентни множества в изчезващата точка на ефимерни събития.
Историческата трайност е толкова дебилна, колкото и онтологическата неопределеност като друго име на бъдеще.
Но ние сме в модалността на „шяло е да бъде така”. Тоест каквото проблематично решение вземем с по-късна дата, тоест винаги закъснели във future anterior.
Но решението е винаги същата схизма, от която произхожда етимологически – дисизиционистка схизма на суверена някой да оцелее по-дълго за сметка на останалите в един загиващ космос, на ръба на една изстиваща звезда.
Воля за надмощие посред радикалното изличаване и изчезване (extinction).
Проектът за вечния мир е смокиновия лист на Просвещението. Вечният мир означава днешния свят да е напълно деинституционализиран, тоест да се самоотмени, което ще е по-страшно за него от космическо измиране.
И този свят прави някакви жалки опити в това отношение, например, смъртта на бог мимикрира ентропийната дисипация.
Или капиталистическото турбо-несъзнавано акселерирано до дупка, тоест преусвоявайки влечението към смъртта.
Дори квантовият вакуум е населен с призраци, които вече минават през брандиране.
Космополисът е танатополис.
И сега тези бежанци, които някои вземат за симптом на виталистки импулс. Но веднага в тях се инсталира парохиалното – има наши мигранти и бежанци, окайвани още от Яворов, както сигурно щеше да го направи и с палестинците.
Но от тъмните ядра на Изтока и на Африка извират още неустановени прелетни множества – те наши ли са или чужди?
Не трябва ли преди всичко да се напомни, че те първи са минали през колониално брандиране на щели са да са това, което са, защото такова е било решението на колонизаторите и политиците, на които и българите са яли попарата относно „восточния” въпрос.
И сега милосърдието и гостоприемството са досадни абстрактни императиви, така ли? Когато варварите са пред портата?
Европа, тази поредна римска империя, при това от същите две части, щяла да загине от тези, които се е опитала да унижи и изличи?
От гръцки Европа означава ясна визия, противно на този изплашен поглед.
Европа първо трябва да се деинституционализира извън сегашната си противна бюрократичност, трябва да изчисти визията си от неизличимия имперско-капиталистически остатък, ако иска да обгърне просветлена и просветена света, Европа да бъде светът.
Щяла е да бъде такава Европа, но кой да вземе решение там, където Ноевият ковчег и Троянския кон са неотличими един от друг?

 

The martyr takes his or her stand directly in the Real, short-circuiting
the symbolic and testifying to an alternative truth by repudiating the ways
of the world even unto death. Martyrs take what Walter Benjamin would
call a tiger’s leap into the future, gazing upon the present as though they
were already dead and the present were already the past. The martyr harnesses
the death drive to a cause which might mean more abundant life for
others – an abundance of life which springs from the cessation of his or
her own. This is bound to seem ultra-leftist folly to many of those who
work pragmatically for a more equitable social order, and who must therefore
to some degree abide by the rules of its game. But there is a difference
between working for justice and incarnating it, however negatively one
might do the latter…
A just social order could be founded
only on this solitary, unsociable fidelity to truth.

TROUBLE WITH STRANGERS
TERRY EAGLETON

Was heißt denn digital? Digital kommt von digitus, dem lateinischen Wort für Finger. Im Digitalen wird das menschliche Tun auf die Fingerkuppen reduziert. Lange Zeit war ja die menschliche Tätigkeit mit der Hand verbunden. Daher die Begriffe Handlung, Handwerk. Aber wir fingern heute nur noch. Das ist die digitale Leichtigkeit des Seins. Eine Handlung im emphatischen Sinne ist aber immer eine Art Drama. Heideggers Fetischisierung der Hand protestiert bereits gegen das Digitale.

Byung-Chul Han

Kapitalismus und Todestrieb

All of Sophocles’s mighty protagonists, so Lacan points out, have strayed
beyond the protective shell of the symbolic order into some trackless territory
of the spirit, thrust by some implacable demand or preternatural
purity of being outside the stockade of civic decency to a place of extreme
solitude and self-exposure in which they are set apart in the manner of the
sacred. The sacred signifies those ambiguously cursed and blessed objects
which are earmarked for death, and which in being thus marked with the
livid signs of their own mortality can unleash a formidable power for
transformation. These acolytes of the Real are all liminal creatures, pure
incarnations of Thanatos, at once animate and inanimate, men and women
who are dead but won’t lie down. They are characters lingering in the
departure lounge of life, individuals who like the protagonists of high
tragedy sightlessly move among the ranks of the living dead, and in whose
dumb agony death can already be felt stealthily trespassing upon the terrain
of the living. As such, they are exemplars of the truth that, in Lacan’s own
phrase, ‘all that is lives only in the lack of being’ . Desire in the end
is desire for nothing. It is no more than the living relation of men and
women to their own lack of being, the néant which keeps them on the
move. Psychoanalysis is the resurgence in secular, scientific guise of the
tragic sense of life. In Lacan’s hands, it becomes an atheistic style of religion,
clinging like Beckett’s tramps to a redemption which will never arrive.
The keystone of religion – God – is placed under censure, but the whole
elaborate edifice remains remarkably intact. What is the desire of the Real
but what Augustine and Kierkegaard knew as faith?
So there is no sovereign good, it would seem, beyond clinging intractably
to one’s longing for it. To replicate something of Lacan’s own baroque
wordplay, an ethics of the Real can be summarised in the imperative: Lack
on!

TROUBLE WITH STRANGERS
TERRY EAGLETON