Writing is forsakenness: being forsaken (not by others, says Kafka, but

by oneself) : carried away by a worldless existence, inhabiting- no, not inhabiting,

being lost, being at a loss, wandering in a place that is not a

world. Better to call it a space without a world: a placeless space, a surface

across which one is dispersed, no longer a resident of oneself but dispossessed,

turned out of oneself, identifying oneself with errancy, separation,

drift. “Wandering in the Wilderness” becomes Kafka’s watchword.  Blanchot

refers to this as “the Abraham perspective” (ELS2/SL7o). In “How to

Read Abraham?” Blanchot reads Kafka’s Diaries (particularly the entries

from 1922) as a document of this perspective, summarized by Kafka’s

remark: “I live elsewhere” (29 January 1922: Diaries, p. 409) , where elsewhere

is not a private, interior, subjective space: not an imaginary space, a

dreamworld, nor is it a place set part on the model of aesthetic differentiation:

a museumlike preserve free from the claims of knowledge. Rather it

is a place where these claims have been superseded by the claim of writing

itself.

This place is where art is. Art neither dreams nor creates, nor does it describe

things either true or imaginary. What is true has no need for art; it is

a plenum. The true exhausts everything that is. The same is true of the

imaginary (in either its Aristotelian or Sartrean versions), which pours itself

into every vacuum, exhausts every absence, consumes it with its power

of possibility. But the world of art is the nonidentical; that is, in a world in

which things are recognizable, identifiable, self-identical, part of language,

“there is no place for art” (EL89!SL75)’

For art is linked, precisely as Kafka is, to what is “outside” the world [ “hors”

du monde 1, and it expresses the profundity of this outside [dehors 1 bereft of

intimacy and repose – this outside which appears when even with ourselves,

even with our death, we no longer have relations of possibility. Art is the

consciousness of this “misfortune.” It describes the situation of one who has

lost himself, who can no longer say “me,” who in the same movement has

lost the world, the truth of the world, and belongs to exile, to the time of distress

when, as Htilderlin says, the gods are no longer and are not yet. This

does not mean that art affirms another world, at least not if it is true that art

has its origin, not in another world, but in the other of all worlds. (EL89-90/

SL7S)

Art is a “movement outside the true” [demarche hors du vrai]” (EL92!

SL77) . It neither dreams nor creates – it demands. In this event the writer

experiences art as an incapacitation, a pure passivity, insomnia, waiting,

dying- “not death, alas, but the eternal torment of dying” (Diaries, p.

302). This is a demand which presupposes, not the possibility of action,

but its impossibility: a demand that exacts a useless patience. Kafka calls

it, Beckett-like, the “old incapacity” (Diaries, p. 33).

Maurice Blanchot

The Refusal of Philosophy

Gerald L. Bruns

The French philosopher Alain Badiou (2020), after specifying that this epidemic is nothing new or extraordinary, adds: “we know that the world market, combined with the existence of vast under-medicalized zones and the lack of global discipline when it comes to the necessary vaccinations, inevitably produces serious and devastating epidemics.” And he goes on to say that “the planetary diffusion of this point of origin [Wuhan]” is “borne by the capitalist world market and its reliance on rapid and incessant mobility.” He is hinting that epidemics due to the worldwide (capitalist) market are completely different from those that spread in pre-capitalist times! This is of course quite absurd. I wonder what the link is between the existence of medically under-served zones (which exist of course, especially in Africa) and the origin and spread of Covid-19. What is puzzling is that Wuhan is by no means an under-medicalized zone (in fact, the Chinese response to the epidemic was highly effective) and the virus first spread in the wealthiest parts of the world, where the health system is quite efficient. In fact, Marxist philosophers must be evoking all of these problems (the capitalist market, poor areas, etc.) as if reciting a litany, as a conditioned reflex, even if these problems have no clear connection with other kinds of ills we are dealing with.

Badiou, like others, is evidently mixing up modernization and capitalism. By modernization I  mean the expansion of technology and the application of scientific discoveries within society, a process that has historically coincided with the development of capitalism but does not necessarily identify with the latter. I wonder whether the anti-capitalism of so many actually conceals simply a rejection of modern technological society, a somewhat regressive aspiration.

The limit of every ideology – therefore also of the neo-Marxist or neoanarchist ones I am targeting here – is trying to force anything that happens into a predetermined framework. Of course, theories are indispensable to simplify the chaotic complexity of the world, but they always risk being a bed of Procrustes onto which reality is forced. Some refuse to admit that reality can refute or relativize their theories and will always come up with ways to find their ideas confirmed. Many academic “critical theories” lack any critical spirit. An epidemic, whether it was the plague, or cholera, and so on, used to be interpreted as a divine punishment for human sins. Today, instead, an intellectual elite interprets an epidemic as a punishment that human beings inflict upon themselves. Many think that “nature rebels against humans”. Nature has taken the place of God as the punisher. But for others, Homo sapiens ruin themselves for the sin of having generated capitalistic societies.

Sergio Benvenuto June 1, 2020

СМЪРТТА е абстракция, твърде материалистическа може би, но по-скоро сингулярен свършек на сингулярна мирова точка, причудлива и неприобщена като планетата Планемо, извън хегелианските синтези, суперпозициониране на сингулярни точки извън идентичност и смисъл, извън заедност (каква противна дума за Цветан), по-скоро ефект на нелокалност извън негентропичните граматики, извън още по-жалките идеологически интерпелации, и нищо чудно ако само егоцентриците се окажат завършени алтруисти в това преливане на светове с илюзията за подреденост, по-скоро периодичност на хаоса (човекът е периодическо животно, Ницше), където този „исторически” свят е квантово неразположен и компрометиран, и произходът му е задължен на каламбури, в нелингвистичната сърцевина на невъзможно-Реалното, и там нищо не заслужава да бъде отслужвано в категорични императиви, too late to be legal, и в стоическа абстиненция чашата на масата прелива празна, както празният говор разобличава пълното говорене на християнски, комунистически и демократични аватари и псевдо-Спасители, самонаели се да изпият съдбовната чаша, която не съществува, освен в имагинерните им нарцисизми, и именно Цветан, последният егоцентрик на Последната вечеря, с проникновените си критики отваря път, за да го затвори, в безкрайния травматизъм на самодеструктивни светове с отсъстващи детерминанти и залози.

Златомир Златанов

ЦВЕТАН МАРАНГОЗОВ

(1933-2021)

Nichtiger Grund des nichtigen Entwurfs

Цветане, сбогом

It seems that we must eventually learn to live in a world with untrustworthy replicators. One sort of tactic would be to hide behind a wall or run away. But these are brittle methods: dangerous replicators might breach the wall or cross the distance, and bring disaster. And, though walls can be made proof against small replicators, no fixed wall can be made proof against large-scale, organized malice. We will need a more robust, flexible approach … seems that we can build nanomachines that act somewhat like the white blood cells of the human immune system: devices that can fight not just bacteria and viruses, but dangerous replicators of all sorts.

Gibson, Neuromancer

ЛЪВОВ МОСТ

Висиш на Лъвов мост

И как метафората ще  развиеш

Поднесена  е наготово

В метонимия звънтяща

На трамвайни релси

Историята мародерства

Под хълбока на Сердика

С оглозган камък

Всеядно стилизира

Липсата на стил

В ликвидни мизансцени

Руините орнаментира

Как мислиш

Може би реликви

Или пък франчайз

Или джентрификация

На  сувенирни медальони

Стоиш на моста

лъв император роб

лайф-стайлинговани фланьори

на реминисцентна Ulpia

балкански нобели

на мракобесие

под форма на емпатия

Как мислиш

Се лекува подаграта

С горещата вода

На  минерали

До репликата на хотел Максим

неаполинерно

Реката се изтичаше под моста

И  в кафене The Bridge

На островния тротоар

Си сменяха местата

Мостови клиенти

На разпадаща се темпоралност

поради липсата

на обективно време

Как мислиш

Дали все още

отсреща в сградата

пред  срутване на Гешев

(с предпазни тенти)

Стражарите играят

на ашици

С протезното   изкуствено око

на   Гео Милев

But what of suicide, which is simply a quickening of  a mandatory death? Death is an anti-teleology, to wait only for more nothingness. For there cannot be a final nothingness, one which could find any less or more meaning  than there has been up until now, there has been nothing  all along, and death shall alter nothing too. And so I found in the possibility of suicide nothing more than there was already, a decision of the same. Cioran said, “a book is a suicide postponed.” (A Methodology of Possession. On the Philosophy of Nick Land, James Ellis, 2020).

Вместо Чоран тук  Елис в новата си впечатляваща книга трябваше да цитира Бланшо, от когото Чоран очевидно е почерпил вдъхновение.

И тъй като не го прави, ще го направя аз.

To write one’s autobiography, in order either to confess or to engage in self-analysis or in order to expose oneself to the gaze of all, in the manner of a work of art, is perhaps to seek to survive, but through a perpetual suicide—total  insofar as fragmentary death. To write (of) oneself is to cease to be, in order to confide in a guest/host – the other, a reader—who will  henceforth have as charge and  as life nothing but your inexistence ( Maurice Blanchot).

Тези единични красиви скали, издигащи се от морето, са вкаменени вулканични гърла на in-existent  гео-травма.

Изчезналият древен океан Тетида също е in-existent, но той е форсирал Индия от южното полукълбо на север и резултатът от сблъсъка е евроазиатският материк с пространна планинска верига по цялото протежение.

Продуктивното несъзнавано няма субект.

Примерно, вече се знае, че след 200 милиона години Африка по същия начин на субдукция (подплъзване между океанска и земна кора) ще се сблъска с Европа.

Също като океана Тетида Средиземно море, люлката на цивилизацията, ще изчезне.

Лицата на континентите са екзистенция на нещо, което е престанало да има екзистенция, но фактически ги е причинило.

Ако in-existent изчезне от дадено място, ще се появи на друго или ще се върне на същото място, за да го подсети за онтологическата му нестабилност

В случая Германия и Франция ще станат планински страни, Британия ще се отмести към северния полюс и кралицата вероятно ще морфира в ескимос, а някоя госпожа Меркел в Брунхилде или Кримхилде по избор.

Орбан ще прекоси унгаро-финската си фантазия за концлагерна идентичност.

Крим ще се присъедини към източна Сахара.

На мястото на Балканите ще се издигне огромен планински масив, на чийто ледников уейстленд мумифицирани зомбита ще се имплиментират в титулатурата на пропусната среща с Реалното.

Да мислим контингентното приютява възможността за нашето собствено не-битие.

Какви македонци, какви българи, какви исторически екзистенции? Зайците пресмятат ли колко лисици ще се появят напролет?

Гледах Жокера най-после, съвсем случайно.

Ако фабулата се бе задържала до неуравновесената майка и осиновеното дете (но всъщност това е цялата история), щяхме да имаме нещо, което изобилства в тукашното кино и литература.

Тоест киноразказ на равнището на желанието, което винаги е желанието на Другия.

Но оттук нататък филмът изцяло се измества, слиза на равнището на влечението, безфабулно, нелогично, деструктивно.

Всички влечения са влечение към смъртта. Todestrieb не се нуждае както българския от предлог. Един руски лаканианец предлага смъртовлечение.

Защо не скоросмъртница в българския вариант, това е схванато точно във фолк-психологията въпреки натурализма. Алкохолизмът е една от формите на влечение.

Теорията за различните нива на желание и влечение е добре известна, но не и на тукашните идиоти, един от които заявил, че може да играе по-добре от Хоакин Финикс. Няма българин, който да играе нищото на влечението.

Това говори какво е равнището тук във всички сфери, един културен фашизъм, но и това определение тук не е популярно, макар че усилено се практикува наистина във всичко псевдо-българско. Фашизъм  не като фашио, а като фелацио, и това трябва да се тълкува буквално – българското кино и литература са зализани като за пред Погледа, и самозализани като селски ерген, който е научил английски.

Но и за западния зрител облекчението настъпва, когато все пак вижда героя там, където му е мястото, в лудницата. Облекчение, но не и сублимация, нито катарзис.

И разбира се смехът без субект, акузматичният глас на влечението. Идиотът казва – и аз мога да се смея така. Но смехът не е негов, нито на Финикс. Смехът е на Жокера, който не съществува.

Човекът на изкуството измря, остана само шоуто.

Самая опасная угроза свободе исходит не от открыто авторитарной власти, она возникает тогда, когда сама наша несвобода ощущается как свобода. Поскольку вседозволенность и свободный выбор возводятся в высшую ценность, социальный контроль и господство больше не могут казаться посягательством на свободу субъекта: они должны выглядеть (и поддерживаться) самим самоощущением индивидов как свободных. Существует множество форм этого проявления несвободы под видом ее противоположности: когда мы лишены всеобщего здравоохранения, нам говорят, что нам дана новая свобода выбора (выбирать нашего лечащего врача); когда мы больше не можем рассчитывать на долгосрочную занятость и вынуждены искать новую ненадежную работу каждые два года, нам говорят, что нам дана возможность заново изобретать себя и открывать новые неожиданные творческие потенциалы, которые таились в нашей личности; когда нам приходится платить за образование наших детей, нам говорят, что мы становимся «антрепренерами самих себя», действуя как капиталист, который должен свободно выбирать, как он будет инвестировать имеющиеся у него (или заимствованные) ресурсы — в образование, здравоохранение, путешествия… Постоянно подвергаясь бомбардировке навязанными «свободными выборами», вынужденные принимать решения, для которых мы в большинстве случаев даже не обладаем достаточной квалификацией (или не обладаем достаточной информацией), мы все больше и больше ощущаем нашу свободу как бремя, которое вызывает невыносимую тревогу.

Более того, большинство наших действий (и бездействий) теперь регистрируются в некоем цифровом облаке, которое также постоянно оценивает нас, отслеживая не только наши действия, но и наши эмоциональные состояния; когда мы ощущаем себя максимально свободными (серфинг в Интернете, где все доступно), мы «экстернализируемся», и нами изощренно манипулируют. Цифровая сеть придает новый смысл старому лозунгу «личное — это политическое». И речь идет не только о контроле над нашей интимной жизнью: сегодня все регулируется той или иной цифровой сетью, от транспорта до здравоохранения, от электричества до водоснабжения. Вот почему сеть сегодня является нашим самым важным достоянием, и борьба за контроль над ней — это сегодня Борьба с большой буквы.

Славой Жижек. Гегель и полицейское государство

Журнал Лаканалия