In one of his most discussed pensées, Pascal writes: ‘Men are so inevitably
mad that not to be mad would be to give a mad twist to madness.’ This
is what Foucault recalls in his preface to the first edition of History of
Madness in 1961. He also quotes Dostoyevsky: ‘It is not by locking up
one’s neighbour that one convinces oneself of one’s own good sense.’
As we shall see, Sloterdijk, too, refers to Dostoyevsky, whom he presents
as being the great thinker of, precisely, disinhibition.
It is starting from these references to Pascal and Dostoyevsky that,
at the beginning of his preface, Foucault presents reason in the classical
age in its relation to madness as a ‘trick that madness plays […]
through which men, in the gesture of sovereign reason that locks up
their neighbour, communicate and recognise each other in the merciless
language of non-madness’. Let us measure the scope of this statement:
at the origin of reason in the classical age, there would lie a ‘trick played
by madness’ [tour de folie]. The history of madness in the classical age
would not just be, therefore, that history during which reason enclosed
madness, locked it up, and treated it as unreason: it would also be the
history of this classical reason as a kind of madness, as a new form
of madness – and it could be seen as preliminary to a ‘new form of
barbarism’ that will not occur until three centuries later, eventually
unfurling itself fully after yet another century, that is, after 11 September
2001, at the dawn of the twenty-first century, which will also be the
latest period of the Anthropocene, and as the age of disruption, that is,
as absence of epoch.
This perspective, however, opened by Foucault in the preface to the
first edition, is not explored any further in the body of the text.
My own thesis is that this ‘trick of madness’ that would be reason
must now be rethought as that which leads to the Anthropocene, to
disruption, to transhumanism and to the various forms of barbarism
in which all this consists – including with the ‘neo-barbarians’, as
the radicalization of this new form of madness that ‘classical reason’
would have borne within it, and as its ὕβρις. It is in this way – that is,
otherwise than Foucault himself – that, today, we should read History
of Madness.
What leads to this kind of questioning is that ‘man’, who today is
certainly no longer ‘modern’ (which does not mean that he would be
‘postmodern’, or that what is covered by the latter would adequately
describe his present situation), ‘man today’, who is obviously no longer
at all classical (but the classical age is in Foucault an epoch of the
‘modern age’, so that the latter, in this regard, would instead constitute
an era – inclusive of the first two epochs of industrial capitalism), this
man becomes mad, even in his everyday life,25 and he does so through
the unfolding of an ‘ordinary madness’ that is quite extra-ordinary
with respect to the history of madness, especially as Foucault conceives
it.
Contemporary everydayness becomes crazy and even requires madness
while at the same time denying it – we all feel it, outside ourselves and
within ourselves. This exigency stems, in particular, from disruption, if
it is true that madness is an expression of the absence of epoch, that is,
the impossibility of producing collective protentions.
We know that ὕβρις, which is thus carried to a point that is truly incandescent,
could become fatal to the great adventure of hominization, that
is, to this technical form of life that appeared some two or three million
years ago. We also know that the technical form of life, having become,
as globalization, generalized and uniform anthropization, ultimately
constitutes the geological era referred to as the Anthropocene. But we
know it in a mode that does not recognize it, by abandoning ourselves
to denial.

The Age of Disruption
Technology and Madness in
Computational Capitalism

Bernard Stiegler

 

In creating a new global liberation movement – one that would work across borders and beyond national identities, which would go beyond the false dichotomy of the choice presented to us between neoliberalism and fascism – we have myriad inspiring examples, historical and contemporary, on which to draw. But if we want to build such a transnational liberation movement for our times, with a new name and new language, one that, while remembering the past also avoids its mistakes, then the inspiration has to come from the future. This chronological paradox was best summed up by Karl Marx in the opening pages of his 1852 work The Eighteenth Brumaire of Louis Bonaparte. There, he contrasts the bourgeois revolutions of the eighteenth century and the proletarian revolutions of his own time:
The social revolution of the nineteenth century cannot take its poetry from the past but only from the future. It cannot begin with itself before it has stripped away all superstition about the past. The former revolutions required recollections of past world history in order to smother their own content. The revolution of the nineteenth century must let the dead bury their dead in order to arrive at its own content. There the phrase went beyond the content – here the content goes beyond the phrase.
What did Marx mean by ‘poetry’? In fact, he wasn’t talking about poetry as we commonly understand the term, but poiesis, from the ancient Greek verb poiein, which means ‘to produce’ in the sense of bringing something into being. In this sense, Marx himself had already invented the poetry of the future revolutions four years previously in his Communist Manifesto. And, as the French philosopher Étienne Balibar shows, Marx did something else as well. He removed one of philosophy’s most ancient taboos, namely, the radical distinction between praxis (from prattein, ‘to do’ in the sense of acting) and poiesis established by Aristotle. Marx’s formulation is what Balibar calls a ‘revolutionary thesis’, because there is neither praxis nor poiesis any longer taking primacy over the other. Rather praxis constantly passes over into poiesis and vice versa. In other words, if the new social revolution has to draw its poetry from the future, the content of the future revolution can be made only out of the poetry which is at the same time poiesis and praxis. The action (praxis) has to bring into being (poiesis) something that is a new creation of life and society by the very acts which happen in the present and come from the future. The problem with the poetry from the past is precisely this: it borrows from the past. Luther’s Protestant revolution had referenced the apostle Paul; the French bourgeois revolution, Roman antiquity (the ideals of liberty, equality and fraternity); the Haitian revolution, the French Revolution; and last but not least many new left parties today draw inspiration from the social-democracy of the twentieth century (wealth redistribution, progressive taxation and so on), instead of offering something much more radical and responding to the future. Instead of breaking into the future with eyes turned to the past, a truly new social revolution must draw its content from the future. This is why, as Benjamin recalls in his ‘Theses on the Philosophy of History’, the people on the first evening of fighting in Paris in July 1789 were simultaneously and independently firing at clock towers across the city. The new revolution had – literally – to create its own time. And it is here that we must return to Benjamin’s notion of time:
A historical materialist cannot do without the notion of a present which is not a transition, but in which time stands still and has come to a stop. For this notion defines the present in which he himself is writing history. Historicism gives the ‘eternal’ image of the past; a historical materialist leaves it to others to be drained by the whore called ‘Once upon a time’ in historicism’s bordello. He remains in control of his powers, man enough to blast open the continuum of history.
While the members of the French Revolution were never contemporaries of their own actions, because they were breaking into the future in the ‘costume’ provided by past moments of emancipation (such as the Roman ‘republican’ or ‘spartacist’ phraseology, or citing the mythic Roman accomplishments of liberty, equality and fraternity), the new revolutionaries have to inhabit the now of history, what Benjamin calls in his thesis XIV die Jetztzeit (‘now-time’ or ‘here-and-now’). In order to draw our inspiration from the future, we must escape from the blandishments of the past: we must shoot the clocks of the present in order to break out into the future. No wonder Benjamin uses the same example as Marx in his Eighteenth Brumaire, referring to the French Revolution as one that ‘viewed itself as Rome reincarnate’ and ‘evoked ancient Rome the way fashion evokes costumes of the past’. While this sort of revolution was, as Benjamin beautifully describes it, ‘a tiger’s leap into the past’ (because ‘the jump takes place in an arena where the ruling class gives the commands’), the new revolution has to make a leap into ‘the open air of history’, imposing its own rules of the game. In this way, the Jetztzeit is time at a standstill, a kind of ‘zero hour’.
Today, as we witness a reincarnation of fascism in different costumes all over the world, we find ourselves in an analogous situation. We can’t be breaking into the future with our eyes turned to the past, for the overwhelming reason that the solution to the world’s problems doesn’t lie in modest proposals for wealth redistribution, social democracy or traditional protests or party politics. This, of course, doesn’t mean that we can’t or shouldn’t learn from the past. On the contrary, it is the past and its unfulfilled potentials which point towards the potentiality of the future. But in order to make this crucial leap into ‘the open air of history’ we have to be acting and living in the now-time. It means breaking once and for all with the historicist notion of history understood as kronos: the purely linear and chronological vision of events usually perceived as a succession of dates in the columns of a calendar. What Benjamin teaches us, on the contrary, is an understanding of history as kairos: time as an open and unfinished process.
When a movement shatters or a comrade dies – someone with whom you were connected through struggle and conviction, going beyond mere friendship – nothing is lost so long as the struggle continues and conviction grows. Yet everything might be lost, if at that devastating moment we are not able to continue, even stronger, as if our comrades and their struggles were still with us. Even if they are not physically among us any more, to carry the spark of conviction and resistance into the future entails a chance of resurrection. The point is not just to remember, but to live as if the comrades and their struggles are here, in the now-time, to debate with them here and now, to quarrel if needed, to think and rethink, to have fun, to laugh and play and dream together, by deconstructing time itself and the prevailing notion that what has passed has passed for ever We have to understand the temporality of struggle as something which is not kronos, a mere succession of events (the Paris Commune, the French Revolution, the October Revolution, the anti-slavery movement, Occupy, the Greek Spring, Tahrir, the Partisans), but another space, another time, another reality which is not past but is here and now. The potentials of the past can only be reactivated by changing the present. And it is in this newly shaped present that the future can be created.
But ‘Time is over!’ We are constantly reminded not only that the utopias of the past century have disappeared, but that we live in an age without any big narratives – except that of ‘there is no alternative’, a negative narrative par excellence. Instead of inhabiting the now-time, we inhabit a vicious ‘presentism’, defined pithily by Enzo Traverso as a ‘suspended time between an unmasterable past and a denied future, between a “past that won’t go away” and a future that cannot be invented or predicted (except in terms of catastrophe)’.
If ‘Time is over’, aren’t we inevitably approaching a deadlock similar to Franz Kafka’s ‘Little Fable’, or what Walter Benjamin would call Einbahnstrasse, a one-way street? If Jean-Jacques Rousseau could proclaim in the prophetic passage from his 1762 Emile that ‘we are approaching the state of crisis and the century of revolutions’, shouldn’t we today accept that we live in an age in which the opposite seems to be the case: ‘Not the imminent return of revolutions, but the exhaustion of the idea, or – which is not exactly the same – the accumulation of factors which make the failure of revolutions their only possible outcome, therefore depriving them of their historical meaning and their political effectivity’? In other words, if the future is cancelled, if time is literally over, how can we draw our inspiration from the poetry from the future? How can we read or write the poetry from the future?
The answer is simultaneously simple and complex: we can do it only in the present, only in the now. Yet this now can’t be confused with the capitalist presentism in which either past or future no longer have any meaning; where ‘fake news’ and historical revisionism have already erased almost all distinctions between reality and fiction. It is this particular moment (Jetztzeit) in which the potentials of the past re-emerge (the first sound from occupied Europe, the Arab Spring and the Greek Spring, all the protests and occupations from Black Lives Matter to Gilets jaunes and so on) not as something gewesene (‘what has been’), but as kairos, an open and unfinished project.
But here it comes again: ‘Time is over!’ We are reminded by the galloping steps of fascism (from the United States to Europe and beyond) and capitalist destruction (from the brutal extraction of natural and human resources to the realistic possibility of a nuclear war or ecological armageddon). And here again, the only seemingly paradoxical answer to the cancellation of the future is now. It is, as counterintuitive as it might seem at first glance, precisely the inevitable collapse of civilization which – today more than ever – makes revolution inevitable. If there is no revolution, it is surely the end of the world.
An obscure text by the French philosopher Maurice Blanchot, ‘The apocalypse is disappointing’, published in 1964, during the height of the Cold War, provides a surprising answer. The significance of Blanchot’s text – similar to Kubrick’s exactly contemporary Dr Strangelove, or: How I Learned to Stop Worrying and Love the Bomb – was recently rediscovered by the Slovenian philosopher Alenka Zupančič. Blanchot’s main argument is that the threat of the ‘Bomb’ (the master signifier) and its potential of total annihilation led to the birth of the idea of a whole (of the world), as the whole, precisely, that can be lost, or disappear for ever.
You might ask, why does this shed any light on our current crisis? Because without this sense of the whole, there is no way out. The apocalypse is disappointing in that there is no discernible whole, which is devoid of any concrete content and form. While people bond together in the face of a common threat (lethal hurricanes, wars, terrorist attacks, refugee crises, ecological disasters, or the total annihilation of humanity) there is not yet the sense of a global community. This very whole (totality) of which some of us born after the Bomb became aware for the first time at the beginning of the twenty-first century is about to disappear, but it is not yet a totality in the sense of a human community. The ingenuity of Blanchot, says Zupančič, resides in the following Hegelian twist. Instead of accepting or denying the idea of the apocalypse, it is precisely its inevitability that lays the foundations for a predictable revolution (in the sense that only revolution can prevent the apocalypse, turning it from an unavoidable future event into something that is no longer inevitable). The global threats to humanity that we are now encountering represent an opportunity to build this coming global community. The apocalypse is disappointing because we will lose something (the whole) that we didn’t succeed in building. But it is precisely by creating what we are about to lose that we could eventually prevent the end.
What does the problematic event teach us? This: that insofar as it puts into question the human species in its totality, it is also because of this event that the idea of totality arises visibly and for the first time on our horizon – a sun, though we know not whether it is rising or setting; also, that this totality is in our possession, but as a negative power. This singularly confirms the preface to the Phenomenology of Spirit: the power of understanding is an absolute power of negation; understanding knows only through the force of separation, that is, of destruction – analysis, fission – and at the same time knows only the destructible and is certain only of what could be destroyed. Through understanding, we know very precisely what must be done in order for the final annihilation to occur, but we do not know which resources to solicit to prevent it from occurring. What understanding gives us is the knowledge of catastrophe, and what it predicts, foresees, and grasps, by means of decisive anticipation, is the possibility of the end. Thus man is held to the whole first of all by the force of understanding, and understanding is held to the whole by negation. Whence insecurity of all knowledge – of knowledge that bears on the whole.
What this Hegelian reading of the apocalypse enables us to become aware of is that the future is now. This is the dark future of disastrous hurricanes which leave whole islands and countries devastated, in response to which Trump throws paper towels into Puerto Rican crowds. Yes, it is the totalitarian future in which people gather to demand their basic democratic rights, and are the victims of a brutal crackdown by the security services. What if this dystopian future which is our daily present can give rise to a collective, global awareness about the whole: an awareness that might allow us to shape the future? What if the coming apocalypse opens up a chance, maybe for the first time (since the threat is not only the Bomb any more but a multiplicity of global threats), not only to understand humanity as the whole, as a totality, but to create a totality in the sense of a global community that would be structured in a radically different way from the one we are inhabiting now? And this ‘avatar of totality’, which necessarily comes from the future (aus der Zukunft), is actually our only chance to avoid the apocalypse?
As paradoxical as it might sound, when the Caribbean was pummelled by destructive hurricanes in September 2017, this was our chance; when, that same month, Mexico was hit by a massive earthquake this was our chance; and when, halfway across the world, the people of Catalonia, demanding their democratic right to vote over independence, were slapped down by the police and special forces: this, too, was our chance. The same goes for all the fascist movements, walls and detention centres rising like mushrooms around the globe; for the Facebook–Cambridge Analytica revelations, for the war in Syria or in Yemen, for the refugee crisis, for the record heatwaves in Europe and microplastic-filled oceans. Each of these events represented an alarm call from a catastrophic future that is inevitable – inevitable only if we are not able to create a global community which would perceive and treat each of these tragic events (from Puerto Rico to Florida, from police brutality in Hamburg to Catalonia, from rising fascism in Budapest to Charlottesville) as part of a whole.
But, here again comes the devil’s advocate with his alarming ‘There is no time!’, ‘Everything is going to collapse if we don’t act right now!’ And this is exactly what we should be avoiding. We should always distinguish between the fake now and the now as Jetztzeit. If mere presentism (the fake now or the nowness of the fake) consists in the reproduction of the present by instant news, real-time politics, society of spectacle, then the Jetztzeit, the here-andnow, consists in a deconstruction and destruction of the temporal totalitarianism which imposes and enforces a notion of time that necessarily narrows possibilities and potentialities. To act now means to create the conditions for our own future, not to follow the already written script from the past: it means to produce a crack in the present, a disruption in the imposition of capitalist temporality, the rhythm of power.
This sort of temporal subversion is nicely encapsulated in an event that happened in May 1995 during the Zapatista negotiations with the Mexican government. The government officials put forth a proposal and demanded a quick response from the Zapatistas. The Zapatistas, however, replied that a response would take some time as they needed to consult with their communities: ‘We as Indians, have rhythms, forms of understanding, of deciding, of reaching agreements.’ The government negotiators started making fun of the Zapatistas. ‘We don’t understand why you say that because we see you have Japanese watches, so how do you say you are wearing indigenous watches, that’s from Japan.’ To which the Zapatistas said, ‘You haven’t learned. You understand us backwards. We use time, not the clock.
This is another enactment of Benjamin’s struggle against kronos or, more precisely, a deconstruction of the notion of time as a set of chronological and linear events, a struggle against the most powerful of all powers (time). Of course, you could claim that the rapid technological and ontological acceleration of capitalism and its total colonization of time will inevitably affect also those, from Mexico’s Zapatistas to the island of Vis and its philosophy of pomalo, who live on the fringes of capitalist temporality. The Zapatistas have an answer to this as well. In April 2017 Subcomandante Galeano (formerly known as Subcomandante Marcos) delivered a lecture in San Cristobal de las Casas, a town in the southern Mexican state of Chiapas, entitled ‘Prelude: Timepieces, the Apocalypse, and the Hour of the Small’. In contrast to the predominant capitalist concept of time according to which the Zapatistas and all other groups and societies that are not living in the capitalist temporality are usually perceived as ‘anachronistic’ (literally, in ancient Greek, ‘against time’), ‘backward’ or ‘lazy’ (stereotypically the Greeks), Subcomandante Galeano compares the Zapatistas to the hourglass:
An hourglass that, although it doesn’t request an update every 15 minutes and doesn’t require you to have credit on your phone to work, does have to renew its limited countdown over and over again. Although not very practical and somewhat uncomfortable, just like us Zapatistas, the hourglass has its advantages. For example, in it we can see the time that has gone by, the past, and try to understand it. And we can see, too, the time that is coming. Zapatista time cannot be understood without understanding the gaze that keeps track of time with an hourglass. That’s why, on this one and only occasion, we’ve brought here for you, madam, sir, other, little girl, little boy, this hourglass which we’ve baptized the ‘You know nothing, Jon Snow’ model.
It is difficult to not be affected by Subcomandante Galeano’s subtle irony and his gentle way of translating something from Zapatista philosophy into our Western language through the culture of Hollywood. Here we have someone who has devoted his life to the fight against the capitalist colonization of time, but instead of taking refuge in anachronistic explanations, he uses a quote from Game of Thrones. He chose it with care: it comes from a scene of utter misunderstanding, in which the wildling girl Ygritte tells Jon Snow – who asked why she was crying because of a song about ‘the last of the giants’ when he had just seen hundreds of them – how little he knows about the real world. Why did the Subcomandante call the hourglass the ‘Jon Snow model’? The answer is that Zapatista time cannot be understood without understanding the gaze that keeps track of time with an hourglass. The Western, capitalist notion of time demands that we pay attention to that brief instant in which a tiny grain of sand arrives in the narrow passage, to fall and join the other moments that have accumulated in what we call the ‘past’. This is the prevailing presentism which commands us to live in the moment: don’t look back, because ‘a second ago’ is the same as ‘a century ago’ – and above all, don’t look at what’s coming.
In opposition to this prevailing presentism, the Zapatistas, as Subcomandante Galeano says,
… stubbornly, against the grain, just to be contrary (without insulting anybody in particular, to each his own), are analyzing and questioning the tiny grain of sand that exists anonymously in the middle of all the others, waiting its turn to get in line in the narrow tunnel, and at the same time looking at the grains that lie below and to the left in what we call the ‘past’, asking each other what the heck they have to do with this presentation about the walls of Capital and the cracks below. And we have one eye on the cat and the other on the meat hook, or rather the dog, with which the ‘cat-dog’ fn1 becomes a tool of analysis in critical thought and ceases to be the constant company of a little girl who imagines herself without fear, free, a compañera.
What the subcomandante unfolds here is nothing less than a philosophy of struggle, in which Zapatismo – for the Zapatistas themselves – is one struggle among many, perhaps a small grain of sand that exists in the middle of all the others: it is the poetry from the future in which many worlds fit: all of them, those that existed, those that exist and those yet to be born. The struggle, says Subcomandante Galeano, is something ‘that requires you to pay attention to the whole and to the parts, and to be ready because that last grain of sand isn’t the last, but rather, the first, and that the hourglass must be turned over because it contains not today, but yesterday, and yes, you’re right, tomorrow too’. In other words, the Zapatista understanding of time is that of kairos. It means that all our emancipatory struggles, the ones of the past and the ones to come, with all their differences and outcomes, have to be perceived as one and the same struggle. And even if some of these struggles, with all their dreams, hopes and achievements, might appear as nothing more than a tiny grain of sand in an hourglass, we always have to remember that even this tiny grain of sand can at the same time already be a mountain. It just depends on the gaze. And from where we draw our poetry.
Srećko Horvat, POETRY FROM THE FUTURE

If, before 2017, we were all living in what in psychoanalytical terms could be described as ‘fetishist denial’, then from Trump’s election onwards we are living in something that could best be described as ‘apocalyptic fetishism’. The notion of fetishist denial was coined by the French psychoanalyst Octave Mannoni in his famous essay ‘Je sais bien, mais quand même’ (‘I know perfectly well, but …’) where he puts forward a theory all too apposite to our current apocalyptic zeitgeist. According to Mannoni, in fetishist denial the subject is able at the same time to believe in his fantasy and to recognize that it is nothing but a fantasy. If Marx’s definition of ideology was ‘they do not know what they’re doing but they do it’, fetishist denial might be described as ‘they know what they’re doing and they’re still doing it’. The problem, from the viewpoint of psychoanalysis, is of course that the individual’s acknowledgement of the fantasy in no way reduces the power that fantasy has over the individual. Before Trump, faced with the prospect of terrible natural disasters and radical climate change, nuclear wars and even our planet’s destruction, we would usually answer this fear with ‘Je sais bien, mais quand même’. In other words, it was as though the majority of the world’s population was suffering from a global fetishist denial: we knew it but we were still doing it. ‘We know very well that we might be living in the end of times, that a natural disaster could wipe out whole countries or that a nuclear war might wipe out the whole planet, but …’ Then follows a variety of denials: ‘the world is always on the brink of destruction, yet it continues to survive; there’s no such thing as climate change; there’s nothing we can do about it anyhow’, etc. As if out of the blue (as if, that is, decades of scientific research, indicating overwhelmingly that human-made climate change is a fact, didn’t meananything), summer 2017 arrived. The world was hit by once-in-1,000-years storms and powerful hurricanes (Harvey, Irma, Maria and Nate) and ecological disasters (from Greenland to California), as if giving material shape to the worst apocalyptic fears of recent years. Then came summer 2018, with lethal wildfires in Greece and record heatwaves and droughts across Europe (from London to Berlin), prompting CNN to claim ‘Deadly heat waves have become more common due to climate change’, while the Guardian predicted that ‘Unsurvivable heatwaves could strike heart of China by end of century’. Here was, once again, the perfect moment for a collective awakening from the global slumber of fetishist denial. What happened instead is something that can be best described as ‘fetishist apocalypticism’. What we can see in these visions of the future and Donald Trump’s apocalyptic geopolitics is an evolution of fetishist denialism. No longer is it a case of ‘we know the end of the world is nigh, and do nothing’. Now it’s a case of knowing the end of the world is nigh – so, we prepare for it. And it is not so difficult to reveal the real ideological core behind this fetishist apocalypticism. The main question seems to be not so much what will happen to the global poor if climate change leads to a post-apocalyptic Waterworld or The Day After Tomorrow, but how the rich will be able to escape. There’s no public interest here, only private. Fetishist apocalypticism doesn’t bother to ask what we can change now in order to avoid the apocalypse. Rather, it’s how can we – or, more precisely, the mega-rich – survive the apocalypse when it happens?

Srećko Horvat, POETRY FROM THE FUTURE

Дигиталната суверенност е негативно представена от хакерските войни и кражби, намеси в избори и т. н. Всъщност става въпрос за дигитална узурпация на суверенното.
Ето как я описва Хан, германски професор с южнокорейски произход (цит. по Франко Берарди от новата му книга Breathing: Chaos and Poetry):

Лайняната буря (shitstorm) представлява автентичен феномен на дигитална комуникация… Суверен е този, който командва лайняните бури на Мрежата.

Всъщност няма дори суверен, той е absentee, копи-пействан хакерски узурпатор.
Езикът, парите и пролетариатът по начало са такова суверенно нищо, което може да произведе всичко.
Сега това върши дигиталната мутация почти с онтологическа стойност, преобразила най-вече мафиотския ъндърграунд в компютърен рай.
Последствията са нереални, каквато е и самата реалност – психодинамична точка на пресичане на безбройни проекции на симулативни потоци.
Реалността не е предходна на семиотичния или комуникационен акт, тя е перформативен конструкт, еманиращ от множества субективности на т. н. поколение на дигиталните снежинки.
Модерната власт се полага на способността насилствено да наложи собствения си глас и да смълчи останалите. Франко Берарди тук цитира Хитлер: без високоговорителя никога нямаше да завладеем Германия, както пише в Наръчник за германското радио от 1938 г.
И по софийските улици се разхождаше неотдавна един с високоговорител като закъсняла реплика на невро-фашизъм.
Но днес властта произтича от бурята на недоловими гласове. Отпада нуждата да се подслушва и цензурира. Напротив, властта стимулира изразяването и извлича правила за контрол чрез статистическата обработка на базата данни, изникващи от шума на света.
Социалният звук е обърнат в бял шум и белият шум става социален ред.
Изчезването е в същността на новите технологии. Пърформансът е изкуство на изчезването.
Може би се проумява казаното от Витгенщайн – субектът не принадлежи на този свят, по-скоро той е негов лимит.
През летящите врати на металепсиса може би прекрачваме в нови светове.
Естествено, Берарди е повлиян най-вече от сhaosmosis на звуковите вибрации и конкатенации на Гатари.
В тази осмоза с хаоса изниква нова хармония като ефект на автопоетичен морфогенезис.
Но съществуват и по-мрачни визии.
Кодът е задлъжнял език и хакерската мутация се стреми да го компрометира в нови конфигурации на обвързване чрез развързване.
Самата власт понякога влиза в ролята на хакер, който разбива длъжнишкия си код, за да излезе на чисто.
Ние сме база данни за крадене извън аналоговия си профил.
Кодът е език в дълг. Code is language in debt.
Консумирайки кода, възпроизвеждаме системата на неосезаемо подчинение.
В криптирания хаос се съдържа заплахата от финансов абсолютизъм.
Това става ясно от неясните кодове за оценяване на националните икономики от рейтинговите агенции в нещо като самоизпълняващо се пророчество, което предварително разказва играта на икономическата игра.
Кодовете и брандовете са по-силни от това, което стои зад тях – никой не е по-голям от своя бранд.
Светът на кода е зомби-свят, без аналог, различно от призраците.
Финансовата система на света всъщност е кредитна система със съответните длъжнишки кодове, налагани и интерпретирани силово.
Тук съдебна и етическа мяра е неприложима.
Банки, агенции за приходи, самите правителства стоят солидно, но всъщност са големи експлойти, които могат да бъдат бъгнати всеки момент. Колоси с дигитални крака.
Съдебната мяра е на същия принцип – набор от случайни цитати, компрометирани постоянно.
Как е в реалния съдебен свят – споразумения с престъпници, подсъдими превърнати в свидетели, унищожаване на показания или отказ от тях.
Има ли виновни за фалити и кризи, за корупция и безотговорност?
Виновен е кодът, който няма как да понесе отговорност.
Войната ще се пренесе в мрежите, както са знаели Негри и Харт.
Софтуерът като функционален аналог на предишните идеологии (от Китлер това се е оспорвало).
Хората ще се пренесат в мрежите като репликанти и киборги в хакерски войни.
Хиазмичните турбуленции срещу йерархиите на мрежите.
Дигиталните джаджи ни цивилизоват в същата степен на оварваряване, съгласно Бенямин.
Сега това е компютърният ъндърграунд.
Хакерството е модерна версия на експлоатация и изнудване. Дигитални вампири изсмукват отпадни води в хаоса на стойността, в криптираната несигурност на все същите древни спазми без програмен код. Пазарната вибрация в тялото предшества изобретяването на самия пазар, както суеверно отбелязва Хайдегер.
Но същото може да се каже и за дигиталната мутация.
Съставители-компилатори са новите маргинални господари (edge lords) без код на честта.
Бил Гейтс е неразличим от момчето от съседния вход.
С неологизма „хактивизъм” се цели по-оптимистична картина за осигуряване на свободен достъп поне до някои общи неща – текстове, идеи, мрежови инициативи.
Първата гигантска флуктуация в европейската семио-сфера се случва с изобретяването на печата и великите географски открития, което отвежда отвъд границите на антропоцентричния ред, установен от Ренесанса.
Новата гигантска флуктуация днес се усеща, когато разумът е подчинен на финансови правила така, че културата на принадлежност замества универсалния разум и идентитарният ресентимент замества социалната солидарност.
Социализмът се завръща като национал-социализъм – Тръмп, Путин, Салвини, Ердоган.
Заради нарушената икономическа сигурност от неолибералния глобализъм новата социална договореност резултира в дигиталното царство на абстракцията и в агресивното завръщане на идентичността в закрепване на нацията и националното. Както се вижда, това са несъвместими неща, дори да им бъде лепнат дизюнктивен синтез.
Хактивизмът е инкриминиран, както е ясно от случая Асандж въпреки доказаната му склонност към групови сексуални партита. Или се превръща в терористична политика със съвсем нелегитимни цели.
В края на модерния индустриализъм детерминистичното отношение между труд, време и стойност е нарушено от хаотичното измерение на семио-капитализма.
Никога не е имало стойност на тази земя (Хьолдерлин срещу Хегел).
Стойността е сила. Или артефакт, наложен със сила. Или хаос на стойността в безкрайно самосаботиране.
Когато измеримостта на стойността отпада и времето става алеаторно и сингулярно, самата идея за детерминация отслабва. Това афектира и естествените науки, където сега повече се говори за контингентното и недетерминация.
Стигнало се е до комплексност, където едно малко смущение (експлойт, бъг, дигитална мутация), води до големи непредсказуеми ефекти.
Семиотичните и финансови потоци, тези лайняни щормове, циркулират твърде бързо за нашите дешифриращи мозъци.
Новата парадоксална класа на компютърни специалисти с неустановен статут все повече увеличава подмолното си влияние.
На езика на Макиавели хаосът се превежда като Фортуна. Ако искаш да управляваш, трябва да стесниш хаоса до тясна верига, отвъд която лежи тъмната безкрайност на непредсказуемост.
Политиците днес са инфлуенсъри и краткосрочни прогнозисти.
Синхронизацията между Фортуна и воля е в основата на политическия ритъм, но това не е ритъм, а само слаба нотка на надежда.
Управлението винаги е илюзия посред океана неуправляема материя и събития.
Няма закон на събитийните закони.
Дигиталната интензификация на семиотичните потоци нарушава ритъма и рефрените, наследени от модерността, колкото и на едро да е това сравнение.
Акселерацията на кибер-пространството пречупва ритъма на ментално време и вече не знаем кое е съответстващо ли несъответстващо в обграждащата ни среда – това е друго име за хаоса, включително хаоса на стойността. Неспособност да се придаде смисъл на потоците, и тогава изниква специалната вибрация на паниката като субективен запис на хаоса.
Историята вече не се поддава на разказ и приема форма на семиотичен ураган от развързани и неподлежащи на интерпретиране потоци от невро-стимули.
Реализацията на разума в техно-финансовата си форма води до деменция.
Тази логика на деменция не борави с физическата и историческа реалност на телата, а с виртуалното условие на изчислителни монади, към които реалните тела се настройват.
Лайбниц пръв указва принципа на алгоритмична регулация, произтичаща от генериращия всичко компютър на бог, прекосяващ цялата вселена и съобщавайки всеки фрагмент съгласно рекомбинантна методология.
Лошото е, че бог няма акаунт (дигитална версия за неекзистенцията на бог).
Всяко органично тяло на живо същество е вид божествена машина или естествен автомат, който безкрайно превъзхожда всички изкуствени автомати.
Днес това е остаряла визия. По-скоро сме холограми в серийно възпроизводство на фона на това, което Джон фон Нойман пръв е потърсил – самокопиращи се клетъчни апарати.
Навлизаме ли в тъмния континент на кибер-секс технологии, новата аниутопия?
Смесването на човешки и нечовешки активи и агенти е задействало нов епистемологичен режим. Аналогови руини в морфиращ кибер-секс.
Ако травмата ни предхожда и базисните емоции са на стенд-бай извън нас, ние заприличваме на нещо като 3D принтери, в триизмерно строителство с подръчни материали. А многоизмерните им версии вече чукат на вратата.
В търсене на нови земи и нови хора, защо да не си въобразим принтиране на нови слънца?
Влечението към смъртта не е ли виртуален принтер на едно безнадеждно органично находище от инстинкти? Не трябва ли да видим Христос в ролята на програмист?
И не е ли в подобна роля Лакан, за когото Жан-Люк Нанси казва, че е спомогнал за определянето на модерната епоха като епоха на преход към лимита на всичката възможна сигнификация…
Когато Лиотар се пита може ли мисленето да мине без тялото, Лакан сякаш вече е отговорил на този въпрос. Той допуска, че символният регистър е автономен и не се нуждае от  поддръжката  на човешки субстрат.
Така стигаме до живота, обърнат в машинен – на самопринтиращи се гени.
Джон фон Нойман се стреми тъкмо към това – самокопиращи се машини, каквито винаги вече сме били.
Истината на несъзнаваното е от машинен тип.
Но и раковите образувания са резултат на лудешко самокопиране.
Дискретност на дигиталното до такава степен, че Китлер приема Втората световна война като водена между пишещи машини – Енигма и Колосус, първичните компютри.
Дионис е рандъм генератор, Аполон – уърд процесор. Това е дигиталният дизайн.
Или по-скоро двуглавия интерфейс на света.
Субектът е безсъщностен, процесорна машина на въглеродна основа, със силиконови импланти.
Аз съм уърд процесор, както твърди един американски поет.
Или пък рандъм генератор на произволни числа.
Но Китлер е знаел, че реалните числа са непрограмируеми. Той търси непрограмируемите програми, един парадокс. Както и за белия шум на гръцките Сирени организира специална експедиция.
Дигиталният принцип на рекомбинация не е всеобхватен – няма алгоритъм на всички алгоритми.
Обичайното насилие на експлоатация, корупция и война сега е подведено под дигитален хаосмозис, то е станало хаотично, дисиминирано в деконструктивистки маниер.
Няма Гъливер в страната на дигиталните лилипути.
Важи само потокът данни, който дава изкуствен живот и синтактична размяна на работещите информационните единици, произвеждащи стойност в рамките на теологическа икономия, където бог е единственият длъжнишки код.
Но и това е остаряло. Пазарът и обществото би трябвало да са отворени, без есхатос, и на тази Offenheit се възлагаха големи есхатологически надежди, което е парадокс, но днес вече си даваме сметка, че става въпрос за клоака на неекологични лайняни бури.
Дигиталният разум замества историческия разум, духовната необходимост от историческа реализация (Aufhebung) е заместена от математическата необходимост на логическа машина, която вплита човешкия език и актуалните събития.
Интерактивната решетка прониква във всекидневния живот и бавно реформатира когнитивната активност в смисъл на нарастваща съгласуваност между съзнание и дигитална мрежа.
Ние затъваме във виртуалното обкръжение на преносими джаджи, което разширява нашата зависимост от симулации, трудно разграничими от реалния живот.
Днес освен човешки езици всеки би трябвало да владее поне един компютърен език.
Дали това е пътят към върховния автомат на Лайбниц, рекомбинантна панлогическа машина? Или може би това е обратния път към дигиталното, което винаги е предхождало аналоговото?
Невро-тоталитарни тенденции са задействани във връзката между човешко познание и мрежови автомати, както внушава Берарди. Невро-фашизъм на малките нации, затиснати от психотични империи.
Технологията прониква в органичното тяло и извайва когнитивната му активност, докато тялото изпуска непрекъснато неасимилируеми субстанции – прекомерности и излишъци на живот, либидо, несъзнавано.
Тук Берарди си спестява възвишените обекти и излишъци, каквито познаваме по линията Лакан-Жижек, той все пак е дельозианец.
Но цитира Джонатан Франзен – на субатомно равнище на човешкото self няма стабилна хронология.
Там всичко е фрактализирано и изгубило способност за свързване с Другия.
В една вътрешна чужда страна тече самотният танц на синхронизация с чистата абстракция на дигитално време.
Страдаме от депресивна тревога, свързана с излишество на стимули, обещания, нелимитиран хоризонт на възможности без споделеност и превод.
Констатира се изличаване на сингулярния психогенезис на съзнанието, подменено и униформирано с конективни процедури.
Все пак несъзнаваното не може да бъде изличено, споменава мимоходом Берарди без да се ангажира излишно с психоаналитическата тема.
Той предпочита панорамна социологическа визия. Светът е нещо като преход от никотинова култура към клетъчна. Марлборо заместено от Моторола.
Сензорният апарат се е променил и закърнял в дигитален автоматизъм.
На дигитално ниво няма хронология, нито история, нито смисъл, нито истина.
Ловът на покемони Pokémon GO и смъртоносните селфита са само безобидно начало на имерсивни технологии.
Континуумът на обединяващ опит е разрушен от фракталната едновременност на свързани виртуални аспекти. Свързаност без съединяване, без солидарност.
Профил, акаунт, код – ние се превръщаме в репликантски острови на омерзение, населени от самотни дигитални диваци, за които не се знае нищо друго, освен че копаят крипто-валута.
Буржоазният мит на Дефо за Робинзон и Петкан обаче остава неизменен.
Търсачките на мрежата манипулират импотентните монади-острови, държани в подчинение чрез самата им дигитална подсигуреност.
Острови, обитавани от парадоксална класа на singletons, сингулярни психотици. Свързани от това, което ги разделя.
Дигиталното ще свърши мръсната работа вместо вас, без да се ситуирате като мръсници.
Всяко кликване забива въглероден пирон в аналоговия ви ковчег.
Търсачките на Фортуна не са скрепени с добродетел (Virtue), както при Макиавели, нито с най-обикновена харизма.
Машините не са харизматични и, по-лошо, не произвеждат принадена стойност.
Дигиталната мутация е толкова настъпателна, защото не е положена върху идеология и политика. Не е избор, а автоматизъм. Не указва към закони и морални принципи, а към невро-физическата конституция на език и битие.
Всъщност това е новата идеология на дигитални снежинки, която упътва към ядрена зима.
Култът към индивидуализъм разкрива фалшивото си естество – какво значи той, след като единственият оценъчен критерий за индивидуален успех е конформизмът на конкуренция?
Тоталитарната власт залагаше на псевдо-универсалното като скрита забрана да бъдеш различен и конкурентен.
Сега конкуренцията е в примката на пазарния конформизъм – средняшко туитване в борсата на електронни пещери.
Това, което не може да ти се отнеме, е свободата да прецакаш своя живот по изискуемия от самия теб начин.
Капиталът като длъжнишки код не може да бъде прихванат, тъй като е извън трансферентни отношения.
Мисленето и капиталът са агенти на собствената си нищожност, изчезващи във виртуални протоколи на прекъсната ликвидност.
Благодарение на мултипликацията на лайняни бури в социалните мрежи и в инфо-сферата режимът на истина е разбит, и ние обитаваме пост-фактичен дискурсивен свят.
И пост-теоретичен, както не забравят да допълнят.
Светът никога не е имал послание. Само този некротичен код на дебилност, ексхумиран от господарите на измамата.

 

Защо е трябвало да си измисляте този objet a, както наивно питали Лакан.
На едно друго питане възможно ли е световно първенство по футбол в България, един известен българин отговаря така – шансът е нула до процент никакъв.
Защо тази перверзна извивка, патологичен тик, вкаран в езика, излишна катахреза, вместо нормален отговор?
Тук не се касае за истина или смисъл, а за извличане на принадено наслаждение от ресурсите на езика.
Фактически сме тероризирани от нищото на един несъизмерим surplus.
Наясно сме, че при режима на Живков това нямаше да е правилното говорене.
В универсализирането на такива патологични тикове във всеобща перверзия се състои и цялата история на капитализма.
В капитализма нищо не е ненормално, освен самият капитал(изъм).
Перверзията циркулира около отвора на една пустота заради изблиците на наслаждение, които изригват оттам.
Жаргонът е циничната гледна точка, от която е възможна съпротива срещу желанието на Другия.
Или когато стане въпрос за соросоиди – прякорът е изкопал отвор за източване на наслаждение на homo sucker.
Означаващото е пропаднало в означаваното, което е само друго раз-означаващо – такава е съдбата на бинарните означаващи, едното не може без другото, харчат се заедно в капитализирано еквивоки.
Ако от едната страна изниква смисъл, от другата субектът изчезва.
Само принаденото наслаждение важи.
Съдбата на солидните някога букви е същата, ние не знаем какво е материя, но като буква m в уравнението на Айнщайн буквата си работи без смисъл.
На какъвто и носител да са пренесени, буквите отиват в кофите за боклук, те бележат, за да бъдат изличени, и в автоматизма на повторението се завръщат рециклирани.
Буквите са боклукчийски кофи, letter liter. Оттам и споровете какво да остане в учебниците по литература.
Каквото и да остане, това е вяла процесия на евнуси, носещи върху таблички срязаните си пениси. Демонстрация как наслаждението се наслаждава на липсата на наслаждение.
В контраст с недвижими имоти, ние сме мобилизирани буквени движимости (и гените са от букви), чието друго име е фланьори. Нима някой не се е запитвал како търси тук сред тези хора, в този град…
Няма причина нещо по-скоро да съществува, отколкото да не съществува, и името на липсвашата причина е контингентното.
И затова има толкова масивна омраза към същностно биващото, което е с екзистенция на неекзистенция, тоест по необходимост случайно, абсолютно случайно като докосване от перо на птица – съжалявам, но това е пример за тиха поезия като форма на тиха подлост.
Няма птици, няма пера, само птиците на Хичкок, възнесени означаващи от гнездата на буквите, безсъдържателни азбуки, каквито са фотоните, долитащи от отдавна мъртви звезди, все още видими в азбуката на небосвода, отдавна без да са там с екзистенция на неекзистенция, заскобено нищо, каквото сме ние самите.
Ние сме боклукчиви движимости, маркирани от кофите за боклук, и не заемаме място, защото само местата заемат места, абсолютно индиферентни към помествания боклук.
Имагинерен слугинаж спрямо трансфера на (не)съществуващото, и в циркулиране по мрачните сключени писти нашите несъзнавани прототипи сякаш искат да ни внушат друго, невъзпроизводими погледи и гласове, но ние сме холограми на дезертиращите звезди в des-aster.
Аз съдържам елементите, които не мога да задържа в елемента на чудовищната си случайност.
Всички апокалипсиси, свързвани с история или естествени произшествия, всичкият звън на тръби и на символи на гняв, всички световни пожарища и нови пародии са само coup de theatre и притчи; те просто са оркестрален аранжимент на един реален апокалипсис: Апокалипсисът на човека (Якоб Таубес).
Интимен екстериор или екстимен интериор – какво значение има, след като катастрофата винаги вече се е състояла в сърцето на вселената и в моето сърце.
Божественото означаващо е белоснежен кондом за изолация от наслаждението на блудния Вавилон, в стерилно производство на Другото наслаждение, изстъплението на Духа, трилистната детелина бог-син-дух в религиозното sinthome на църквата, и скакалците в Библията на мета-когнитивен дисонанс (защо толкова много скакалци), фалшив къс Реално, скакауец, както казват в Перник на бинарното означаващо.
Апокалипсис-откровение, но всъщност операция по разбулване на фалоса като привилегировано означаващо – пристигането на небесния цар.
Избрани сме да изберем фалоса за привилегировано означаващо само с цената на изключването на друга възможност – наслаждението отвъд фалоса.
Защо е трябвало да си измисляте този objet a, защо толкова много библейски скакалци?
Защо толкова расови означаващи изпълзяват от себичния четирибуквен ген, за да маскират психическата структура на невротика-абандоник?
Имагинерен слугинаж в трансфера с (не)съществуващото Нещо майка България, отечество, татковина, в контратрансфер с познавача на всички европейски фамилии Рембо.
Можем ли да си представим един евродепутат, сдвоен с фланьорите Бодлер или Рембо – само каква гадост, боклук, булшит.
Бинарните означаващи в атракцията на чистото расово означаващо – възможно ли е сепарирането от тях, сепарирана Антигона, жива загробена, чистата дева на Другото наслаждение на некомпрометираното желание, чист бял прах, staff, антигона на загубения агон, наркоманката в белоснежен воал на влечението към смъртта, несепарираните идиоти на Европа с дефектни кондоми – нацията умира, нацията изчезва, кой ще плюска щкембе-чорба и ще пие ракия, расовия копирайт, божието клеймо, унарна черта, онто-типография, скакауец.
Всъщност става въпрос за формулата на фантазия ($ <> a).
Трябва да се сепарираш от играчката-плачка, от скакалците, изпълзяващи от кофите литературен боклук, от ламелата-панта-плацента-смъртна маска в аванс.
Заедно с Рембо ние сме сезонни работници в ада, където влеченията никога не губят своите ключове, играчка-плачка, objet a, табличката с неусмъртим пенис, ламелата на либидиналния пъп.
Литератори обтуратори пертурбатори перформатори с какво са по-различни от Ганю с мускалите розово масло, с това концентрирано течно наслаждение за продан?
Ганю без мускали щеше ли да е национален герой? Преработено етерично масло съешено със смъдежа на расовите му топки в потурите – Ганю е понесъл към Европа денатурираното си либидо под формата на възвишен обект.
Защо наистина е трябвало да си измисляте този object a?
Това е все едно да питаш Ганю защо ръга люти чушки в европейската супа на Иречек.
Това нещо в повече на желанието и фантазията изисква денатуриран гастрономически вкус.
Денатурализираната уста, сграбчена от означаващото (или от гласа като неговата другост) – името за това детериториализиране е фройдисткото влечение. Яденето няма да е същото, след като устата вече е детериториализирана – тя е сграбчена от влечението и кръжи около нов обект. Докато говоренето е вторична териториализация, която никога не е напълно успешна, защото не съумява да закопчее елемента на гласа в това, което се казва.
Съответно и в храната има нещо, което се изплъзва на яденето, нещо като кост в хранопровода. Смисълът на този прочут лаканиански пример е следният: тъй като след детериториализирането на устата и храната няма никога да е същата, естествена, а скрепена с objet a, този обект няма как да бъде погълнат и винаги ще засяда в гърлото на означаващото (когато обяснява това Младен Долар си служи повече с термини на Дельоз).
Ганю ще сумти задавен от удоволствие с опарено гърло и хранопровод, а едно още по-задълбочено наслаждение ще пробягва като ток в бинарните му топки.
И днес когато расовите мъже говорят, неспособни да се вместят в расовите си изявления (веднъж по телевизията видях двама бивши доносници на ДС как спорят кой има по-здрави топки), аз чувам сумтенето и покашлянето на Ганю в реабилитацията му post mortem.
Някога писах за Финеганю и сега ще трябва да се поправя, защото той се появява в съня ми и казва: Ти знаеш, не аз го убих, а самото му име на lucky man, уби го контингентната среща с Реалното на заблуден куршум.
Уби го расовото означаващо, за което тук се надяват, че им носи достъп до истинско битие, но това означаващо е самото падение-Fall в дупката на означаваното. Истината е, че този (не)достъп е възможен само чрез сембланси и прекосяване на фантазии, съешени с фантазмен обект, фалшив къс Реално, но все пак откъм страната на Реалното, контингентен, непредвидим.
Предвидимото и необходимото е откъм страната на скопеното означаващо, с което робите окованици на дискурси спекулират и днес.
Тези, които доиха топките на Ганю заради ялово расово наслаждение, и дашното тяло на демокрацията, доячи на банки, криптовалута и хакерски данни, рейдъри на фирми и чужд бизнес, бинарни доячи на етнически малцинства, лизачи и блюдолизци, дискурсивни лекета, литератори кофпомпи на себично наслаждение, което се преструват че изливат в общ резервоар – кой е достоен да разгърне objet a и да снеме печатите му …
Шансът е нула до процент никакъв.
Въвеждането на objet a като недетерминирана причина фактически ни спасява от външен гарант (Бог) и ни доставя новата перверзна свобода.

 

Бог е невъзможно/реалната точка, чисто виртуална точка на референция, съпротивяваща се на символизация, подобно на непоносимата интензивност на женскостното наслаждение ( jouissance feminine).
С горното изречение Жижек предлага нещо като онтологически шопинг – два артикула на цената на един.
Бог е немаркираният, докато по-неясна е втората част на изречението за нефалическото екстра-наслаждение, което е дало повод да се каже, че жената е едно от имената на бог.
Не е ли по-добре да се започне с психоаналитична версия на Сътворение – с анонимно изначално означаващо, понесло грандиозната катастрофа на първично изтласкване, за да се отвори онтологически геп, празнина, в усещането за неокомплектованост и смущение на битийния ред…
И в тази празнина се инсталират верижните означаващи на символен ред, теологическите диспозитиви на божия дискурс в безкрайни спекулации.
Нещо като вирусния език на Бъроуз с извънземен произход, нападнал пленниците в пещерата, принуждавайки ги да си изобретят бог и теология.
Бог е несъзнаваното с характеристиките на това несъзнавано, тоест липси на такива – нито битийно, нито небитийно, а пред-онтологическо, един древен спазъм, или още по-настоятелно в поредното измъкване на Лакан: несъзнаваното е нереализираното.
Падението на първото изтласкано означаващо, което никога не е било актуално и съзнавано, очевидно се конкурира с падението на библейската двойка Адам и Ева.
Сякаш Фройд се е заел с морфизмено пренаписване на грехопадението Fall.
Какво е морфизъм – изтънченост на следата.
Хенри Форд изобретява поточната линия след посещение в чикагската кланица, където е наблюдавал поетапното транжиране на животни.
Фройд е същият дискретен посетител на Библията в търсене на изтънчени морфизми.
Срещата на субекта с това конститутивно изначално изтласкано означаващо, което Лакан нарича абсолютно различие, очевидно е невъзможна, пропусната среща с Реалното.
По друг начин още по-радикално се е изразил Хьолдерлин – непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за безсмъртните (богове).
Но и за двамата сякаш важи следния паралогизъм – да указваш към самочленуваща тоталност, достъп до която езикът си забранява, означава да трансгресираш забраната. И нещата са тръгнали така още от Парменид.
Срещата с абсолютното различие е място за морфизмени заменки, неравностойни при това – запушване на празнината със сембланси в имитация на други сембланси.
Църковната кинкалерия със свети мощи и какво ли не още го е демонстрирала достатъчно.
Психоанализата е мистериозно име за възбудимост на небитието, както се е изразил в явната си антипатия си към нея Ник Ланд.
Тя е манифестация на невротичен феномен, макар и в по-изтънчени морфизмени разсейки, реалността на един древен спазъм Old Spasm, много по-ясно изразен във визиите на Лафкрафт:
Ние обитаваме безметежен остров на незнание по средата на черни океани на безкрайност, където едва ли е предвидено, че войаяжът ни ще стигне далече.
Но някой ден сглобяването на разединено знание ще отвори такива ужасяващи перспективи на реалност и на нашето ужасяващо позициониране там, че или ще тръгнем към полуда от откровението или ще побегнем от светлината в покоя и сигурността на нова тъмна епоха.
Онтологическият аргумент за божествена екзистенция фактически откровеничи с есстеството на върховен страх.
Разшири мащаба и неврозата се сгъстява.
Още тук се откроява невротичната съдба на онтологическа корупция. Опитът да се определи структура на трайна неекзистенция е напълно истеричен.
Психоанализата вместо терапия самата е софистицирано когнитивно разстройство.
Тя не се занимава с нищо, тя е недопустимост да се занимава с каквото и да било.
Неврозата за Ланд очевидно е част от негативен онтологически стайлинг, въпреки че кулминира в лафкрафтиански ужас като суспендиране на всякаква стилистика и фугиране.
Но как стоят нещата при киното като социална технология?
Дори това е остаряло, че киното е Window shopping, компютърните алгоритми са го преконфигурирали напълно, преди окончателно да го разрушат или сведат до незначителна част от интернетския аксесоар.
Още докато Лени Белардо се изнизва в началните кадри покрай картините на папския агитпроп, сякаш покрай игрални автомати или мишени на стрелбище, вече е ясно, че се засрещат двата последни бастиона на комунистическа утопия – Холивуд и Ватикана – в дигитално наслагване.
Ватиканът е това, което винаги е бил – декор, агитпроп, prop, като поддръжка и реквизит. На какво? На самата пустота.
Агамбен пише – това че Христос е анархистичен означава, че при модерния Запад езикът, практиката и икономията нямат фундиране в битието.
Още Русо е знаел, че хората искат да изглеждат, а не да бъдат. В своята явеност светът се уповава на силата на фалшивото, докато истините-събития го бомбардират подобно на космически метеорити – те са с екзистенция на мигновено изчезване.
Истинският свят е илюзорен, илюзорният е истински – това истерично диференциране е непонятно само по себе си.
Но не се ли отнася същото и до „чистото” божество? Или до идиотът Христос на кръста, където днешните модерни маркират атеистичния момент на християнството – Христос не спасява нас, а баща-бог от неговата мръсна истина?
Каква е тя? Неекзистенцията на бог-отец във формирана пустота. Сияйна пустота, или ако това изглежда метафизично, тогава материя, чиято същност са вакуумни флуктуации.
Този бог за разделно консумиране педантично е класифициран от Шелинг – един гротесков примитив, трансцендентен демиург, и другият като бездомен скитник в собственото си творение.
Христос е медиатор, но не между бог и творение, а между чисто божество и бог-примитив, като последният си няма и представа какви ги е свършил.
Самият Христос работи не за човешко спасение, а за да прикрие мръсната истина в божията икономия.
Кой все пак е Христос?
Жижек си помага в случая с шегата на братя Маркс: този човек изглежда като идиот, държи се като идиот, но това не бива да ви подлъгва – той наистина е идиот.
Когато вместо ужасна скрита истина видим зад завесата същото това нещо, което е и пред нас, тази липса на различие ни сблъсква с чистото различие, което отделя някакъв елемент от самото себе си. И дали това не служи, пита се Жижек, и като образцово определение на божественото – бог също е длъжен да изтиска маска от самия себе си. Възможно е „бог” да е означение за този висш разкол между абсолюта като ноуменално Нещо и абсолюта като собствения си феномен, защото те са едно и също, защото различието помежду им е чисто формално. В този смисъл „бог” означава най-високо противоречие: бог – абсолютно непредставима Извънположеност – е длъжен да се явява феноменално в качеството на такъв.
Да изстискваш версии от себе си спрямо липсващия оригинал, в перверзни генеалогии, където бащата никога не е достатъчно баща, синът никога не е достатъчно син и бог никога не е достатъчно бог.
Екстимни версии на поредния исторически интерфейс във виртуална коекзистенция. Не очаквайте да видите историческото лице на Ватикана другояче, освен минато през фотошоп и всички филмови трикове, където Лени се е залутал като заинтригуван фланьор.
На тази Ватикана, подпухнала от идентичностна булимия, какво друго може да предложи на Лени, освен собственото си отсъствие, както ще се убедим, не толкова изненадващ ход, ако си припомним, че християнството в същността си е глорификация на едно отсъствие.
Както достъпът до бащата винаги е чрез сембланси, така и до бог.
Младият папа Лени Белардо като денди на амбивалентности от самото начало идеално се вписва в по-горния контекст.
Защо не още по-буквално – един млад американец без произход, adoptive child, е инсталиран в папския декор (отказано е било да снимат вътре във Ватикана). Холивудският актьор Джъд Лоу е пренесен в дигитална холограма. Ватиканът и Холивуд, тези последни утопии, във виртуално генериран спектакуларен фантазъм.
Един инцидентен папа в буквалния смисъл – Ватикана е компютърно генериран и донаден като амбиент.
Инцидентен папа на инцидентен свят в сериалното обзавеждане с папи като игрални автомати за блекджек, папи на контингентното в институционален декаданс.
Ние знаем нещо за мръсните тайни на Ватикана, както и за разликите между католицизъм и православие, за чудото, тайната, авторитетът, на които се крепи светът, за великия Инквизитор и набожното сладострастие при героите на Достоевски като версия на лаканианско наслаждение – но какво се е променило все пак?
Подсказано е с първите кадри на рухващи интерфейси на папи.
Символите са получили дигитални криле и тук не става въпрос само за кинаджийски трикове.
Дигиталният брояч сякаш доминира над (изгубения) обект на желание. Очарованието на имагинерното се е изгубило под натиска на виртуалните алгоритми.
Младият папа просто е новият игрален автомат в залата, инмиксиран в странни чудати сембланси, интерфейс-версии на призрачна машиналност, перверзии, pere-version, във вдъхновяващи опити да изстиска от себе си нова версия на Името-на-бащата по един превратен начин, наистина перверзия още с първите кадри и с първата „сънувана” имагинерна реч – мастурбирайте!
Лакан нарича това „спектрална декомпозиция на его-функцията”.
Един inhuman елемент, un dissemblable в човешкото mon semblable, кибер-кръгът в човешкото, машинален призрак, обитаващ, партниращ егото.
Защото какво означава намекът за чудотворните способности на Лени Белардо още от дете? Вършенето на чудеса е пряк машинален акт извън семблансите.
Какво означава неговото бекстейдж-поведение, освен нова пасторална илюзия на пренос между водач и паство в една инициация без инициация, в общност без общност, без интерфейси и без имена на бащи, нова перверзна версия на неопосредствано чудо…
Това е папата-Бартълби, папата кибер-хибрид, папата-сембланс.
И не става въпрос за привидности и измами, за фалшификати – ние сме непредставими извън имагинерната погрешимост на semblable, където тези които не се хващат на уловки, всъщност са най-измамени.
Един от протагонистите на Лени е друг чудотворец, селянин от Калабрия и примитивен месия, който обявява една овца за Мадоната – каква е разликата между двамата?
Между възвишеност и низост (abjection), сублимация и падение, между обаянието на светостта и християнството като най-тъмната конспирация сякаш осцилира комично-възвишен паралакс, монтажирани шорт-кътове на контрастни образи и картини в gegensaetzliche Bestimmung, версии на богове, и човешкото като сурогатна поддръжка на невъзмутимата пустота…
Но защо все пак нещо, това Нещо на наслаждение, а не, напротив, самото нищо?
Защото е по-икономично за поддръжка, отколкото поддръжката на образцовата пустота, ще отговори Жижек като истински капиталист.
Нищото се е оттеглило, замъкът на абсолютната чистота остава.
Провалът на човешкия род в интерфейса на библейската двойка Адам и Ева, падението, Fall, не се ли компенсира с обратния ефект на излаз към трансцендентност? Към трансцендентализация на самата сексуална връзка и придавания й неимоверен ефект, какъвто няма да срещнем при други религии?
Зад чудатостите, биографизмите и пикантни подробности на Лени Белардо това, което излиза на дневен ред е нещо същностно чуждо, различно, което не е нито допълнение, нито запълване на неговата себеподобност, а е самият образ на дислокация, на разкъсването му като субект.
Бързо разпознаваемият сценарий въвежда един млад американски кардинал повече като наблюдател на собствените си фантазми, отколкото като реален доминатор на Ватикана, и ние се питаме как изобщо е бил допуснат там, освен поради постмодернистките капризи и бедствен естетизъм на Сорентино, поради концентрирания му елитизъм, надделяващ над политическия контекст, както вече се е случило в предишния му фаворизиран филм с главен герой едно друго денди на амбивалентности в една друга възраст.
Внедряваме се в течащите кадри и епизоди с неизбежната погрешимост на имагинерните си акаунти, за да съживим призрака във филмовата машина, който всъщност е заложен в нас, un dissemblable в човешкото mon semblable, машиналното безподобно в себеподобното, както младият папа се интегрира във Ватикана по начина на едно отсъствие – защо папа, а не, напротив, самата чистота на посланието… в един машинален самоподдържащ се Символен регистър, който не се нуждае от папско semblable – наистина ли това е икономичното решение в божиите бизнес-дела на Ватикана?
Бог няма акаунт, докато ние сме заети с death-акаунти на умиращи богове или поне оттеглящи се и (не)пристигащи, както в спекулациите на Хайдегер, или оня абсолютно непредвидим бог в спящите клетки на контингентното на един друг напълно контингентен свят… един машинален призрак, отказващ партньорство на себеподобното, докато всъщност е собственият му нечовешки елемент, un dissemblable.
Символният регистър не се нуждае непременно от човешка поддръжка, той е напълно автономен, както твърдо е вярвал Лакан.
Но тогава защо все пак човеци, а не, напротив, някой друг?
На въпроса защо Матрицата от съответния филм се нуждае от човешкото, Жижек пак намира отговор – заради наслаждението, нечовешкият елемент в човешкото.
От което излиза, че всеки символен Друг като Матрицата, ако не и самата пустота, ако не и тоталитарната машина, и машината Ватикана, са капиталистически машини за икономични решения, базирани на неикономичното наслаждение.
Но какво ако бог е самото несъзнавано наслаждение, чисто желание извън сметки и икономия?
Инмиксирани чрез машин(ален) синтаксис, ние биваме интегрирани в регистъра на Символното, в Погледа като лимит на всяка визия, който ни превъзхожда. Но въпреки това продължаваме да не разпознаваме истинската природа на срещата с големия дигитален или машинален Друг – кой е той?
По някакъв начин Имагинерното продължава да настоява на своята погрешност – това може да се нарече „духът в машината”, „ призракът в операта” , в случая младият папа като виртуален фланьор.
Филмовата машина все още не е собственият си самоучител, но и човешкото себеподобно не е чак толкова себеподобно, както ни се струва, все повече дислоцирано, деституирано, маргинализирано, както големият унизител на човешкото Фройд пръв е подел инициативата да го стори.
Наистина, машинна съблазън. Ние търсим да се разтоварим от метафизичната си обремененост, от митичните метаморфози в едно друго мета-морфиране, в съблазънта на филмовите морфизми, но отново затъваме в имагинерните си обсебености и кошмари.
Или в съблазън за онтология, която както знаем от Дерида, неизменно е hauntology.
За какво да държим по-напред сметка, за призрака във филмовата машина, un dissemblable в човешкото mon semblable, или за реалистичните претенции на филмовия диегезис, чиито виртуални подплънки ще се окажат по-интригуващи за окото, кристалите-образи на една балсамирана Ватикана в балсамирано време от времена, актуално протичащо и същевременно запазена реминисценция, дельозиански образ-кристал на виртуална темпоралност…
Младият папа e със странното бекстейдж-поведение да държи проповеди с гръб към вярващите от прозореца на папския дворец, да се крие от публичност, трансгресирайки папския церемониал, да бъде присъствието на едно отсъствие – това са негови думи, които неволно ме сепнаха. Наистина ли Сорентино ще заложи на психоаналитична версия?
Залогът е точно в липсващото и непригодно за кинематични ефекти – какво са постмодерната теология и постмодерните версии за бог?
Бог е невъзможно/реалната точка, бог е Реалното, но кое Реално е толкова реално, че да не бъде заподозряно в сембланс – всички тези опити за дефиниране на бог, безкраен и без произход, анархистичен, докато ние се проваляме в паралогизми.
Христос какъв е – безкраен, но фундиран в бащата? Точно тук в Сердика през 343г. се е решило Христос да е без arche, без порождение и начало – анархистки бог на свободната воля, очевидно извън волята на бащата.
Агамбен пише, че светата Троица е инструмент за суспендиране на апориите около произход и начало.
Тази логическа едиповщина е неразчистваема.
Но логиката ли е всичко, последния авторитет, коя логика? Хайдегер гномически твърди, че самата физика като наука не подлежи на физически експеримент. И не е ли същото с логиката, заради чието фиаско Витгенщайн предпочиташе демонстративно хаптическото, докосването до грапавия лед, а Рембо е бленувал отново да стане paysan.
Днес това се нарича десублимиран постполитически субект – това ли е Лени Белардо?
Така ли е монтажиран в папската институция – синтез на постмодерн плюс архаика в долнопробен пастиш – с намеците за святост и способности за правене на чудеса, дете без произход и всички останали ексцентризми и биографизми.
Да се пришие като фигура на отсъствие в публичната си роля, която му е отредена – това е намерението на младия папа. Присъствие на едно отсъствие – само капризно попадение ли е това? Неочакваният акцент във филмовия плот е в сферата на имагинерното – реалната Ватикана никога не би го допуснала, нито дори зрителското въображение.
Защото в епохата подведена под знаменитата сигнатура „общество на спектакъла”, където всичко е медийни продукти, как младият папа ще практикува присъствието на едно отсъствие, без това да не се превърне в спектакуларен, в частност филмов провал?
Ще проследяваме как тази претенция постепенно ще бъде разколебавана и отмествана, примерно от такива като кардинал Анджело Войело с неговите експертни знания по папския протокол (той е нещо като представител на университетския дискурс), или дори от самите истерични вярващи, които желаят, не по-малко от самата Ватикана, бизнесът с наслаждението да протича гладко и по изпитания от ритуалите начин.
Младият папа е на път да се превърне в Бартълби-папа, бекстейдж-папа, и в това се състои съспенса на първите серии, макар и все по-избледняващ, за да избухне с пълна сила накрая, когато държи първата си реална публична реч във Венеция.
Неговият отказ от показност, нека го кажем още от сега, е зареден със същата христологическа перверзия – ще се предостави като възвишен обект, насърчавайки анализантите-вярващи сами да разчупят обвивката на този Граал на желанието и да видят какво има вътре.
Във волунтаристко прекосяване на фантазии вярващите ще стигнат до това състояние на субективна деституция, до каквото е стигнал и техният бог Христос.
Изоставеният бог на едно изоставено творение, както Лени Белардо е инцидентният папа на един инцидентен свят.
Боже мой, защо си ме оставил – My God, my God, why have you deserted me?
Така е при Матея 27:46 и Марко 15:34, но има и още две версии на последното възклицание.
Татко, В твоите ръце се оставям (‘Father, I put myself in your hands’) – Лука 23:46
Свърши се (‘Everything is done!’) – Иоан 19:30
Последните думи всъщност са холофраза, устремена неизвестно къде – да пробие покрива на света или да раздвижи глъбините.
Смята се, че първата версия съдържа оригиналния атеистичен момент на християнството – неекзистенцията на най-висше божествено Същество, неговия съмнителен случаен статут, като другите две версии на Лука и Иоан разчистват пътя за перверзен обрат, където Христос се представя във формата на изгубен сепариран обект, парче плът, за да запълни празнината в Другия и по този начин да приведе Бог в екзистенция по един наистина превратен начин.
Боже мой! Нашият бог като delivery boy на перверзно обслужване.
Големият Друг не съществува, той също е структурна илюзия – по това психоанализата се различава от християнството, което в перверзната си сърцевина всячески дезавуира и фетишизира празнината в големия Друг. Дори възкръснал, Христос е ценен заради своето тяло, в което се е състояла инкорпорацията на неекзистиращия Бог, и това тяло е способът, чрез който общността се инкорпорира с Църквата, т. н. Христовата жена.
Свеждайки се до анонимен неприсъствен обект на вярата за своето паство, младият папа несъзнавано отгатва перверзния момент в християнството, само за да го усили със средствата на друга перверзия – младият папа е перверт, който знае как да обслужи наслаждението на Другия, в случая вярващите. Или поне е предположително знаещият, въпреки обземащите го съмнения.
Неговите дискретни усъмнявания относно екзистенцията на бог, платоничното му поведение и демонстрираното вършене на чудеса са повече в христологичен маниер, елегантната му съпротива на папската бюрокрация и корупция, мерките срещу педофилията са по-скоро импотентни актове спрямо една неизличима конюнктура.
Младият папа е перверт попредположение, след като видяхме, че езикът извън изначалното означаващо е същото перверзно обслужване в пустотата, отворена от първичното изтласкване.
Вместо да репетираме съмненията и страданията на нашия бог Христос, ние го ползваме като иконична тапа, за да запуши празнината в големия Друг ( в случая, Символния регистър с неговите езици, изникнали от несъзнаваната анархия и контингентност на първичното означаващо), и като резултат фетишизиране и дезавуиране на този геп: от православието – в самомнителна пантомима, от католицизма – в спектакъл, зад който слухти пустотата.
Не се ли крие същата фетишистка мотивация зад поведението на младия папа, дори да не го съзнава ясно – трябва да се опресни екзистенцията на папската институция, след като всички структури са обречени на ентропиен свършек, след като самата вяра е заподозряна в изнемощяване и субективна деституция – тук пропускаме намеренията и постъпките на Лени, втъкани в плота, понякога интригуващи, понякога откровено безвкусни.
Намеренията на младия папа са неясни и това поддържа филмовия съспенс, Лени като сляпото петно в Погледа, което прави възможно нашето зрение на вярващи и на кинозрители.
Зачертаният голям Друг като отсъствие и неекзистенция е филмовият минимум coup de force, за да очертае негативно чистотата на господарското послание в мистериозно-баналното поведение на Лени Белардо.
Всъщност това е и схемата на лаканианския фалос. Той е ефективен само като забулен, като изключен и пренесен на една друга сцена.
Когато разкъсаме завесата, ние се натъкваме на друг трик, известен поне от „Магьосникът от Оз” насам. Натъкваме се на банално дребно човече или, както е във филма „Матрицата”, оракулът е семпла домакиня, приготвяща курабии за внучката си. Зад разкъсаната завеса на мафията какво друго бихме установили, освен че там се намират съвсем порядъчни и възпитани хора?
С неподобаващо поведение за ранга си, Лени е в позицията на практикуващ аналитик, но не и в маниера на Лакан. По-скоро това е прагматична психоанализа в американски стил, която Лакан открито е презирал.
Днес пазарът е залят с подобни книжки как да поправим егото си и всичко останало, как да постигнем щастие и успех в кариерата или правилния път към бог.
Лени се е отказал да бъде господар (на положението), а се е превърнал, морфирал е в обект на вярата и наслаждението на Другия (паството или зрителите като пасивна публика) с цел да ги извади от апатията и да стимулира прекосяването на фантазията им, за да изберат сами пътя към вярата, верния път.
Тези дни открих една моя стара книжка от 1993г. „Японецът и Потокът”, на гърба на която съм написал послесловната рекламна бележка, това което днес се нарича blurb. Там съм цитирал Бенямин, според когото иронията е изкуството, пребивавайки в незнание, да знаеш в крайна сметка поне това, че и другият е само наблюдател, който не вижда, че не вижда. Ти никога не ме виждаш от мястото, откъдето аз те гледам.
Отвъд явяването (феноменологическата реалност) е Погледът. Как другояче да схванем тази мантра на Лакан, освен като концепт за абсолютен екстериор, лимит на всяка визия (Дельоз ще заподозре в лаканианския Поглед внушението за кастрационен страх).
Но Погледът не е заградителен екстериор, а чрез неологизма на Лакан „екстимно” внушението е за топологическо съвместяване на екстериор и интериор и превратна смяна на позиции – интериорът е публичен, екстериорът – частен
Всъщност Погледът не гледа, а осуетява всеки сембланс на репрезентация, задържайки се като структурната илюзия на всеки опит за онагледяване, върхът на фантазията, от който Лакан си е вярвал, че е успял да отдели възвишения обект като обект-причина на желанието, но вероятно и на смисъла.
Objet petit a е версия на Погледа във визуалното поле. Младият папа окупира позицията на този странен обект, който всъщност е обект-причина на желанието. Достатъчно е да си спомним неговото бекстейдж-поведение, за да добием минимална представа за обекта-капан във визуалното поле.
Защо го прави младият папа? Отговорът е прост, в днешно време е невъзможно директно да се упражнява господарски дискурс. Този дискурс осцилира в дискурса на психоаналитика, предположително знаещият, който окупира тъкмо същата позиция на objet a, или в университетския дискурс на експертно знание, който всъщност е дисперсиран в атонална база данни.
Ако младият папа морфира в objet a, който всъщност е обект-причина на желанието, намерението му фактически е да насърчи обратния процес на контра-пренос – вярващите трябва сами да интегрират обекта-причина на вярата в себе си без посредничеството на папското означаващо.
По същество това е повече протестантско послание, отколкото католическо.
Това означава сингуляризиране на анонимните маси, където всеки сам е собствения си фундамент на вяра, бизнес, начин на живот.
Това означава трансформиране на масите в креативни спинозистки множества, където производството на смисъл надделява над демонстративните авторитети, където всеки се стреми към самоопределение и директна самоорганизация.
Именно това внушавано самопредставителство сякаш най-добре кореспондира с антирепрезентативизма на лаканианския Поглед, но може би е и една още по-голяма илюзия в мнимото си разминаване с господарското означаващо.
Лени наистина всячески се старае да приглуши заеманата от него позиция в папското означаващо.
Всичко при Лени е противопоказно на протокол, ритуали, церемония, той е мистериозният тригер за отключване на въображения и фантазии. Или поне е предположително знаещият как да го направи, докато видимо изглежда колеблив и нерешителен.
Прекосяване на фантазията, това добре, но тук изниква неочакван проблем – на повечето не им е по силите да го направят, те дори се страхуват и да си го помислят дори – защо?
Конфронтирането със собствената фантазия не е конфронтация с истината за твоето битие, а с фундаменталната лъжа за него – тоест със скалъпената история за срещата с една изначална травма, един фундаментален антагонизъм, които отказват наративизация.
Както отбелязва Жижек, върхът на нашата фантазия е непоносим за нас. Да реализираш фантазията си е по самата си същност травматично, защото това включва да изложиш публично фундаменталната заблуда, тоест твоя начин на наслаждение, който те определя като субективност.
Дори да излезе, че фантазията е нова травматичност върху изначалната незапомнена травма, травма на травмата, психологически изглежда твърде достоверно, с което се сблъскваме ежедневно – антипатията ни към ближния не се ли дължи на проектираното върху него загадъчно наслаждение, което всъщност е несподелимо…
Ако религията отключва фантазии, те са изцяло под нейния харизматичен диктат, вярващите с облекчение са готови да разменят измъчващите ги кошмари с контролираното наслаждение, което им се предлага.
Не е ли по-изгодно да приемеш лъжата на другия в очакване на реципрочен жест във взаимно размяна на фетиши? Социалният договор не се ли сключва под скрития диктат на несподелимо наслаждение? Синовете убиват бащата на първична орда не за да разрешат това, което е забранявал, а за да универсализират забраната във всеобщ Закон под Името-на-бащата.
Ако Лени не желае да го приемат в официалния му статут на папа, това не е достатъчно – той трябва да предостави на другите нова фантазия за организиране на тяхното наслаждение, което означава налагане на господарска воля от негова страна, тоест подновяване на порочния кръг, от който се е стремял да се измъкне.
Усещането, че мамиш реалността, на която другите са длъжни да се подчиняват, формира същностното ядро на фантазията като такава.
Както и съчувствено да се отнасяме към младия папа, ние имаме интуитивното знание, че господарят, в каквито и версии да се явява, по принцип винаги е измамник.
В ХІ семинар Лакан казва, че objet a в полето на видимото е Погледът. Този специален обект не е позитивна величина, а празнина, лакуна във визуалното поле. За изкривяването на визуалното ни поле от желанието може да се добие представа само чрез Погледа-обект.
Фактически внушението е, че няма позитивна реалност извън изопаченията (distortions). Всяка позитивна същност изниква от изопачена перспектива, от перспективистка диференциация.
Погледът е празна точка, прекъсваща течението на чувствения опит, сляпото петно, чрез което съм вписан в картината. Картината е в окото ми, но и аз съм в картината (чрез погледа-обект).
Обичайно желанието на окото се приема като желание за господство. Но за Лакан, въпреки че един обект задвижва желанието, субектът извлича наслаждение не от изнамирането на този обект, а от удължаването на самото желание. С други думи, желанието изначално е мазохистично, а не стремеж към господство, както внушават книгите на Фуко.
Objet petit a винаги е изгубен в сигнификацията, изгубен в един превод без оригинал, каквото всъщност представлява несъзнаваното.
Този невъзможен обект (на анаморфоза, на паралакс) ние полагаме в точката на предполагаемото тайно наслаждение на Другия, което е неопределимо, нещото в Другия, което е повече от самия Друг.
Скопичното влечение се опитва да види обекта като отсъствие, съответно то съзира не фалоса, а неговото отсъствие (или мистериозна забуленост). Вместо към власт и господство желанието е ориентирано към точката, където властта въобще липсва, точка на травматично наслаждение.
Психоаналитичното желание е съвсем различно от схващанията на Ницше/Фуко.
Погледът е празната точка или сляпо петно в Другия, оказваща съпротива на господарското визионерство.
Фактически Лакан описва механизма на паралакс.
Погледът, въобразен от мен в полето на Другия, бележи отместването от имагинерния регистър към недостъпната инстанция на Реалното.
Погледът процесира в Реалното, там където не престава да не се вижда, и само чрез фикция, чрез фантазиране аз мога да си подсигуря (не)отношение към този Поглед.
Не между истина и лъжа, а различаването трябва да е между истина и фикция. Погледът е фикционалното (но и истината за Лакан е структурирана като фикция. Сякаш има скрит ницшеански момент: истината е серия от заблуди, реконфигурирани около атрактора на волята за власт).
В безкрайността на явяването, в тази сериалност на безкрайно кантианско съждение стопираща точка е само този фиктивен Поглед.
Под „натиска на безкрайното” ние сме принудени да приемем като (без)работна хипотеза именно този Поглед. Той структурира чрез възвишения си ексцес (не)дифиренцираната субстанция (всичко, което е битие или бог).
Несъществуващ поглед, каквато е и принадената стойност (на парите, на наслаждението).
В това не-място на Реалното само Погледът заема място. Човешкото око е в конфликт с Погледа, за да остойности гледната си точка. Самата стойност на Погледа на мета-равнище е неустановима. Чрез очите си аз извличам принадена стойност, а самият Поглед е ефект на ефектите на принадена стойност, той е въобразен от мен в полето на Другия, което обаче не го прави илюзорен.
Ние сме свикнали да правим връзка между визуалното и агресията, говорим за визуална агресия и насилие в режима на днешните общества на образа и на спектакъла.
На този фон Погледът на Лакан озадачава със своята пасивност, сякаш е рецидив на еврейското иконоборчество и забраняване на репрезентацията.
Анти-окулярната тенденция при Лакан противостои изобщо на Просвещението като изчистена господстваща визия. Това е безпокояло Лиотар поне двайсет години според неговите признания, тази скотомизация.
Но тъкмо либералната демокрация с нейните претенции за прозрачност, гласност и публичност постоянно бива компрометирана от противоположен процес на затъмняване, една етика на слепота.
Погледът е вътрешно присъщата клопка във визуалното поле. Както когато пътуваме нанякъде и изведнъж установяваме, че посоката е грешна. Нищо все още не го подсказва в пейзажа, но той става заплашителен и някак непроницаем.
Погледът е изопачаването във визуалното поле на субекта, причинено от собствената му перспектива в това поле, от собственото му вписване вътре.
Вместо правилно зрение всичко е калейдоскоп от морфизми, анаморфози и метаморфози,
където това, което е приемано за обективна гледна точка, всъщност е изместване на паралактична позиция.
Картината е в окото ми, но и аз съм вътре в картината като „сляпата точка” в нея, която ми връща Погледа обратно към мен.
Това е съвсем различно от паноптикумния режим на визиране.
Никой не способен да управлява невинно, съответно никой не притежава невинно зрение, ако трябва да допълним прочутото изречение на Сен Жуст.
Това безкрайно кантианско съждение може да бъде прекъснато само насилствено, изкуствено – от кого друг, ако не от компрометиращия Поглед.
Аз управлявам невинно, в името на истината и само на истината. Аз виждам истината, самата нея.
И няма как да не последва уличаването в лъжа. Господарят винаги е измамник, притежателят на обективна визия също.
Но различието не е между истина и лъжа, а между истина и фикция (Погледът). Погледът е изключеното Трето в логиката на противопоставяне между две фалшиви опозиции, на него се крепи всичко, но този Поглед е достояние еднствено на несъзнаваното, което няма как другояче да се изрази, освен чрез сембланси и симулакруми.
В точката на пресичане между нашите емпирични виждания и фиктивния Поглед, истината процедира като разрез, за да отпуши празнотата като (не)диференцираната субстанция на нашия живот, на битието изобщо. Само чрез нашите усилия да извадим истината наяве, да я оразмерим, е възможно да се поддържа фиктивната екзистенция на Погледа-Истина. Този Поглед не принадлежи на никого.
Младият папа, приведен до objet а като версия на Погледа, не е способен на нищо повече от това, освен да протака и отлага желанието. Каквото и да е то, желанието би се компрометирало в баналните си реализации. Желанието винаги е желание за едно друго желание.
Обществото винаги ще е само привидност, semblance на автентично битие, разменна стойност на означаващо за нашите потребителни стойности на работници и обществени фигури, но пък потребителната и разменната стойност от своя страна ще са само ефекти/означаващи на неемпирично зададена принадена стойност (surplus), на възвишения обект, обект не с малко „о”, а по изричното желание на Лакан, както е френското произношение за малък друг (autre) – objet petit a. И този обект като поместен в полето на Другия е Погледът.
Погледът в пълното си отсъствие на нищо е ефект на означаващи, които афектират фиктивното присъствие на една абсолютна стойност (Погледът).
Всяко разчитане на посланието на Погледа е неефективно и изопачено, дори когато нацелва тайните ни предположения и смътни предчувствия.
В този смисъл всички сме означаващи на желанията си, интерпретирани от един фиктивен предполагаем Поглед. Той ни внушава нещо, но какво всъщност иска да ни каже? Няма естествени желания. Желанието винаги е на квадрат, степенувано, желание за желание.
Казвам това, защото objet а, желанието и Погледа могат само да бъдат внушени, те остават извън филмовия диегезис, но всъщност са скритият му двигател.
Истината е процес в Реалното. Да се устремиш натам, да станеш неразличим в собствените си символни практики от този зловещ процес и процедиране в ядрото на Реалното, наистина е реализирано влечение към смъртта.
Смъкването от равнището на желанието при равнището на влечението, този сомнамбулски преход, когато филмовите герои се променят превратно в смъртоносна конфронтация с другите и света – това вече е общо място в киното, стига да съумеем да различим баналните реализации на влечението към смъртта от това, което се случва в Изгубената магистрала на Дейвид Линч, например.
Като всеки ситком сериалът Младият папа не може да си позволи подобен лукс, освен в последния епизод на площада във Венеция, където немотивираният колапс на Лени Белардо ще кулминира в неясно либидинално-смъртоносно влечение, което ни предстои да дешифрираме, доколкото сме във състояние да го направим.
Няма начин да се намесим в процедирането на истината в Реалното, но като субекти-ефекти на тази истина само чрез нас истината добива своя semblance.
Погледът като онтологически трик на господарското означаващо обаче е поразен от характерната импотентност на това означаващо, тъкмо защото най-професионалното присвояване на този Поглед се реализира от един тривиален господар, визия или хакер.
За Лакан дискурсът е форма на социална връзка, при която нямаме работа със замръзнали образи и текстове, а с дискурсивни стратегии, които добре заместват антирепрезентативизма на Погледа.
Авторското име и текстът работят под натиска на безкрайното или поне на някакви непредвидими отклонения и трансгресии.
Човешкият род неминуемо се алиенира в „свещен” текст (на френски „алиенация” означава и лудост), и в свещени субекти, за които знаем, че са съчинени, дискурсивни.
Ватикана е тъкмо този уъркшоп и скрийн-шопинг на божии картини и чудеса в поддръжка на балсамирания папски дискурс и просто не се вижда как това може да се промени.
Залогът би трябвало да е в алиенирането на самата алиенация, това, което Лакан нарича сепарация. Свещеният текст е фалшива основа, оптическа заблуда, като повод за безкрайни коментари и тълкувания в други алиенирани преусвоявания на първоначалната заблуда. Фактически този път е на прекосяване на фантазията, за да се стигне – до какво?
До субтракцията на минимално различие, разбира се. След дългия преход ние сме същите и все пак коренно преобразени.
Другият път е да се задържим при симптома, да продължаваме да извличаме surplus, принадена стойност/наслаждение в изцеждане на симптоматичните травми и образувания в самите нас.
Прекосяване на фантазията, траверсиране (traversing).
Или наслаждаване в симптоматични прочити.
Кой е третият път? Опитът на едно ново непознато наслаждение отвъд фалоса и жената, с религиозен акцент, ставането-sinthome?
Възможно ли е да се поведе цялото папско войнство към един толкова неизясним психоаналитически експеримент?
Наистина ли във Ватикана е заложен неуспехът на това ставане-sinthome, който би трябвало да се празнува като победа?
В маниерната си изолация какво е Ватикана днес – фетишизиран симптом или sinthome като обогатен симптоматичен морфизъм?
Алиениране на алиенацията означава сепариране от големия Друг, иманентна сепарация между означаващо и фетиша на object a, но тогава кой би издържал в отворилата се повторно пустотна бездна след такова разкачване?
Това наистина би ни отвело до лудостта на един Арто, анапример, който пък от своя страна подозирал Лакан, че все още не е сепариран, а страда от еротомания.
Сепарацията (прекосяването на фантазията) би трябвало да алиенира лингвистичната ни алиенация, което означава да просветли фундаменталната разлика между означаващо и наслаждение, само че това не е по силите дори на такъв неординерен папа като Лени.
Вместо тази сепарация, чийто теологически еквивалент е Възкресението, важи по-скоро обратното – монотонно повторение на символното, на патерналистичния дискурс, на канона и ритуала, на проклятието на идиома.
В диегетичното си разгръщане филмовият наратив сякаш не е способен на по-дълбоки внушения, той постепенно се поддава на очарованието на една въобразена Ватикана, каквато я желаят католическото паство и светът.
Казахме преди, че няма невинен Поглед, невинна власт и невинни желания.
Не само няма естествени желания, но желанието изобщо липсва преди да се е задействала ретроактивно неговата обект-причина, намираща въплъщение в принадената стойност/наслаждение като фиктивна величина.
Самоизличаваща се вампирическа или симулакрумна обект-причина, над която надстрояваме повече или по-малко благопристойни щения, заети с опротивялата игра на мнимото им разобличаване.
Сякаш всичко е видяно и преживяно, дори историческата сянка на Ватикана се е изпарила, заместена от джентрификацията на туристически визии.
Младията папа е по-скоро атракция, отколкото драматичен персонаж, въпреки усилията му да се приравни до анаморфично петно на неясни желания и стремежи.
Защото ако Погледът е непрекъснато производство на деформирани субекти с деформирано зрение и с деформирани обекти на желание, кой не би искал да се измъкне от тази лудост, от кошмара на това vertigo?
Не е ли за предпочитане отново да се закачиш за фетиша или скрито да се наслаждаваш на симптома си като последна опора на твоята екзистенция? След някое голямо сътресение не се ли случва точно такова отдръпване, отлив от страстта по Реалното, за да се отдадем на формалната игра на минимални различия и нарцисизми.
Разбира се, пътят на субтракция, както е описан от Бадиу, е много по-софистициран, той го илюстрира с абстрактната живопис, картината Бяло върху бяло на Малевич, и ефектът от изваждането на минимално различие би могъл да е внушителен, примерно различието между либерализъм и неолиберализъм, между истина и пост-истина или минималното различие, инсталирано в постмодерната теология.
И този контраст става много явен, особено когато опрем до притворно-скромните визии на българите, базирани върху истерията на споделени (не)лоялности.
Желанието за правилна визия фактически е тоталитарното изкушение, с чиято скука сме запознати от произведенията на соцреализма – там всичко е правилно, всичко е наред, само за да подчертае огромната надвисваща липса и пустота, която ни смазваше с не по-малка сила отколкото днешните постмодерни перверзии.
Дисиметрията на Погледа наподобява хегелианската драма на дисиметрия на властта.
Всички тези превратни морфирания на означаващи, обекти и образи потъмняват и дегизират рамката на Погледа и на големия Друг, доминантните позиции като ефекти на проваляните си реализации.
В различно вариращите степени на истина и фалшивост не е възможно да се инсталират нито обективен Поглед, нито обективно послание.
Конвенциите ни предхождат независимо дали си даваме сметка или не.
Реакциите ни са реактивни, отложени, винаги по-сетнешни.
Важи ли това за младия папа? Несъмнено. Той буксува във филмовата и в папската машина, без да изчисти машиналния елемент в себе си, инмиксирането, ремикса, постмодерния пастиш.
Без да извлече чистотата на господарско послание, нито свободния дар на смисъла, сякаш затиснат от гигантска инертна маса, от нетърпеливо очакващите появата му маси от вярващи и поклонници.
Фундиращите жестове са създадени от незапомнени времена, но дори добре документирани те се задържат неподатливи за интерпретация.
Фундиращата Дума винаги вече е тук извън човешки обсег.
Филм или текст, на които не им липсва нищо, биха били абсолютно затворени в себе си и недостъпни за зрителя.
Начинът, по който филмът разгръща своята липса, е в същото време начин да покаже своя Поглед като objet a .
Погледът прекъсва моето зрение. Погледът е едновременно продукт на моето зрение и на прекъсването в него. Ние виждаме картини, визуално поле, което изглежда кохерентно и автономно. В този смисъл моето зрение е фундаментално измамливо. Само когато Погледът изникне като разрив на визуалното поле, аз осъзнавам некохерентността на това поле и опората на Погледа върху мен, виждащия.
Филмът е конфронтация между Погледа и образа, който го потъмнява до степен на неразпознаваемост.
И не е ли същото с бог и неговите образи и иконизми?
Ние сме преди всичко визуални животни с изпортени зрения и при сътресенията, причинени от Погледа, визиите ни сякаш „се изправят”, за да установим почти веднага, че отново са изпортени, макар и по различен начин.
Ето защо в objet a като версия на Погледа има нещо, което е недиалектическо, наглед формална логическа спънка, която може да се отстрани, но това е същото като отстраняването на принадената стойност като причина за експлоатация – отстраниш ли пречката, проваля се всичко останало.
Без objet a като отсъстваща причина никой наличен обект не би бил желан. Субектът желае обекти, доколкото те се явяват въплъщение на objet a. Затова придобиването на някакъв обект е толкова разочароващо, защото разкрива, че това не е objet a, а ординарен обект. Така objet a дефинира субекта чрез неподатливото си отсъствие. Той придружава субекта в неговия субективен опит, без никога да е наличен в този опит.
Обектът-поглед е извън нарцистичната функция на желанието като нещо, което не може да се преглътне, оставащо затъкнато в гърлото на означаващото. И точно в тази точка на липса субектът разпознава себе си.
Но тогава алтернативата е не премахване, а идентифициране с objet a.
Лени Белардо морфира между господарското означаващо и objet a като версия на Погледа, за да промени визията в иновативно извличане на версии и сембланси, както и дискретното им проектиране във визиите на паството.
Разбира се, могат да ми подхвърлят, че във филмовия плот на сериала няма нищо такова. Именно, става въпрос за фантомно присъствие-отсъствие.
Между впрочем, тук по-подходящо е другото значение на думата плот – фамилна гробница.
Лени е поместен в папската гробница, каквато е всъщност Ватикана – тук всичко е музеифицирано в аванс, мумицифирано дори, какъвто е и модерният свят според Юнгер: от едната страна – работилница уъркшоп, от другата музей, туристическа атракция.
И какво ги обединява ?
Ватикана е капиталистическо предприятие, бизнес с гробници и религиозни меми и символи, и дори с флайери. Прес-аташето неизменно е до папата.
Това, с което е запълнен сериала, всъщност е отчаян стремеж да се дезавуира антирепрезентативизма на Погледа с нови образи, обекти, гледки, ракурси, обрати на фабулиране, борби на фалшиви претенденти, докато Погледът монотонно ги отхвърля – и това не е, и това, и това.
Отчаяно измъкване от обичайната папска атмосфера със стилизирани естетически ходове, но нека тогава да се запитаме – кое е „обичайното”? Не е ли обичайното друг сембланс, в който режисьорските умения вмъкват нови сембланси на тайни желания, претенции, наслаждения, и зрителското око е подмамено да ги разпознае, да фиксира минималните различия, да извлече удовлетворение както от разпознаването, така и от неразпознаването, misrecognition (méconnaissance).

Казахме вече, че Лени сякаш предположително има знанието как да обслужи наслаждението на големия Друг, на бог и църквата, и в това се състои неговото позициониране на перверт, на превратна версия на бащата, с каквато перверзия се характеризира изобщо капиталистическият дискурс.
Капиталистическият дискурс се отличава с отхвърляне Verwerfung, Foreclosure – на какво?
На кастрацията, естествено.
Той е незабранителен режим в игра на присъствие-отсъствие, дори не знаеш кой те експлоатира – експлоатираш се сам. Съответно, дори не знаеш кой те принуждава да вярваш – вярваш по собствена воля.
Голямата съблазън като непредизвикана грешка – ти си грешен, ти си грешникът.
Капиталистическият свят, също както светът на Ватикана, е свят на показна псевдо-потентност, където неограниченият от нищо субект фактически е уловен в масова психоза с шизоференни и параноидни оттенъци – или пък оцелява в този дрифт със защити от друг вид, например системна перверзия.
Вярващите искат да вярват директно, в сократически маниер. Но желанието винаги е рефлексивно, желание за желание, желание на квадрат, неизменно придружавано от фантомния партньор на objet a. И така е във всяка социална и сексуална връзка.
В религиозната връзка – също.
И когато платоничните висини на този мистериозен обект са непостижими, следват обичайните извращения, все едно тоталитарни или неолиберални.
Неадекватността на обекта спрямо желанието е заместена с перверзно отношение към обекта на базата на имагинерна илюзия за тотално удоволствие. Всичко е еквивалентно, може да се обмени в кеш, всичко е съмнително, подозрително, защото нищо не конституира закон за никого. Обръщането на всичко в бизнес и склонност към апологетизиране на трансгресията като нова норма са само някои от индикациите на генералния еквивалент.
Но това винаги е било отличителен знак на западното мислене – да свежда всичко до общ еквивалент и норма.
Тук съвсем лаически можем да направим разделение между кино на Погледа-обект и кино на изпълненото желание (Wunscherfullung).
При Тарковски и особено при Дейвид Линч преобладава първото, Погледът изцяло е взел надмощие, потъмнявайки образи и фабула до степен на гротескна разкривеност и неузнаваемост. Достатъчен е примерът с втората част на сериала Туин Пийкс, където дори героите на репликите от първия сериал са сведени до безподобност. Там липсва атмосфера, аура, връзка – става въпрос за анти-кино, каквато е анти-философията на Лакан.
Във Вертиго всичко се свежда до извивката на събраната в кок коса при Маделин-Джуди, този оbjet а, към който Скоти отчаяно се стреми, възелът, където е изличена разликата между двете жени, които са всъщност една и съща, минималното различие между истина и лъжа, между илюзия и реалност – всъщност липсва разлика, освен в очите на Скоти.
При филмите на Wunscherfullung всичко е ясно – там имаме директна реализация на желания и обекти, филмовите герои печелят мнимо превъзходство над Погледа, всички тези супермени и супер-жени. Единственото, което липсва, е оbjet a.
Но тук става въпрос за нещо още по-важно – как да се организира начинът на наслаждение, а не баналното удоволствие и удовлетворение на съмнителни страсти.
Как стоят нещата при Младият папа? Очевидно Сорентино е приел соломоновското решение за добре изпипан сембланс на комерсиално-свещена визия при съчиняването на папския образ, където има от всичко по малко, смес от комично-възвишено, както би се изразил Жижек.
Постмодернисткият пастиш, както го разбира Фредрик Джеймисън, като канибализиране напосоки на всички стилове от миналото, сякаш цели доставянето на ретроактивната или структурна илюзия да ни набави обект-причината на желанието, охранната зона на един дълбок смисъл и фундаментално послание.
В психоаналитичен план обект-причината винаги е поместена в мястото на Другия (бог, бащата) като енигматично наслаждение.
За сина е невъзможно да се наслаждава по начина на бащата. И тук е скритият съспенс не само във фамилната история на Лени, но и в дълго отлаганото му папско послание, което ни предстои да разгледаме.
Какво да бъде неговото господарско послание, без да изглежда такова?
Как да бъде организирана папската церемония в съответствие с променените социално-исторически условия на постмодерността?
На тези, които познават традицията на италианските автономисти или дори само ефекта Пазолини в киното, веднага ще им стане ясно, че въпреки странното си поведение Лени Белардо няма да надмогне участта си на дребнобуржоазен реформатор, колкото и схематично да изглежда товатвърдение.
Политическият контекст избива някак слабо и вяло зад великолепния папски декор на Ватикана като сембланс на скрита истина.
Роящите се епизоди ни подсказват, че внушението на кантианския императив „Разсъждавай както си искаш, но се повинувай” е останало непроменено.
Подчинението сега не е спрямо чистотата на господарското послание, нито дори под формата на безкрайното му оскверняване и потъпкване, а е трансформирано в едно ново подчинение спрямо принадената стойност/наслаждение, спрямо императива на Капитала. Твори каквото си искаш, но се подчинявай на фиктивния surplus!
Да лансираш един блокбастер с цената на всичко е комерсиалното разбиране за лимита на филмовия Поглед.
Пазарният императив е негативното определение на изкуството в „културната логика на късния капитализъм”.
Отхвърлянето на кастрацията чрез перверзното поведение на Лени (но не и перверзия в клиничния смисъл) като изначална травма/празнота е с обратния ефект, причиняващ размножаването на кастрационни ексцеси и разсейки.
Именно дезавуирането и редукцията на кастрацията я свежда до неделимия surplus остатък на един Поглед като възвишен обект, поглед на Медузата или на ироничния зрител.
Но истината е, че филмът е фетиш, сурогат на недостъпния екстимен Поглед като възвишен обект. Естетическото дистанциране от Погледа не успява да се превърне в патос на дистанцията.
Това различие между фетиш и лаканиански objet petit a се онагледява от мантрата: Ти никога не ме виждаш от мястото, откъдето аз те гледам.
Сорентино материализира Погледа по един фалшив фетишистки начин. Телевизията въобще като технология на сериалното и на повторението е някакъв вид мобилна приватизация, за чиито ефекти дори днес е трудно да си дадем ясна сметка. Интерактивното участие не успява да се надмогне над пасивното наблюдение.
Ето защо след като изгледаме сериала, стигаме до сляпото петно на Погледа.

Релативизираните стойности на постмодерните дискурси, където „всичко върви”, всичко може да мине за изкуство, причиняват фетишисткото им разцепление – много добре знам, че ми пробутват боклук, но след като се харчи добре, не мога да имам нищо против…
Дискурсите страдат от фетишистко разцепление и това няма как да се избегне, освен ако някой от тях насилствено не бъде въдворен в норма, в регламентирана величина.
Ексцесите, прекомерностите на surplus ретроактивно създават илюзията за тотализиращ Поглед.
Субектът възниква само в това невъзможно отношение към сляпото петно на Погледа, това късче Реално, както го нарича Лакан, където не престава да не се записва, където се срещаме с неуспешна интерпелация или неуспешна символизация под знака на фетишисткото разцепление. Сякаш сме улучили нещо и все пак не сме, но си даваме вид, че нещата са под наша диктовка, докато е точно обратното или поне имаме екстимна поделеност на невъзможната връзка.
Възвишеният обект въвежда разцеплението в илюзията за пълно присъствие и указва към пустотата (Void), която не е липса, празно място, а резонираща в някакъв просвет без определен източник, хайдегерианското Lichtung може би. Или барелефно набраздената празнота при Маларме/Бадиу.
Между Погледа и окото цари неотменима визуална дисиметрия.
Между господарското означаващо и objet petit a – властова дисиметрия.
Това е „гробищният” плот извън фабула, папският диспозитив, който определя скрито или явно параметрите на изстисквани версии и модели на поведение, новите папски символи и меми с дигитални криле.
Аз като зрител също съм с изопачено зрение съгласно натиска на Погледа, може би така чета филма, защото съм под влияние на Лакан.
Антагонизмите и политическото им изражение отсъстват от гробницата. Може би става въпрос повече за агонизми в смисъла на Фуко, въпрос на мениджмънт и управление.
Лени трябва да възседне трона и да се заеме с реалното дирижиране на папската церемония, но постмодерната ирония, придружаваща неизменно неговите актове и постъпки, не е в състояние да разведри тяхната импотентност.
Каква е схемата на господарския дискурс на Лакан ( нещо, което описах в Отвъд травма и революция, 2007).
Съвсем схематично, несъзнаваното господарско означаващо апелира към производство на знание, в което търси своята легитимност в подредена социална връзка. Но винаги се задържа нещо неусвоимо, един неделим остатък и това е оbjet a, който сочи към разцепения травматичен субект като истината за ситуацията.
Този травматичен субект в случая са вярващите, приемащи папското послание, но един възвишен остатък се изплъзва на съвместните им усилия за комуникация – какво е бог, който отказва комуникация – как да вярваме – защо бог допуска беззаконие и безсмислени страдания – защо светът е неспособен да се измъкне от падението в истинска общност без общност извън социални и расови различия – защо вярата се поддава на фалшифициране и перверзни отклонения или на седиментно утаяване в ритуалите, и т. н.
Привлечени от посланието, ние маскираме неговата импотентност.
От невъзможност към импотентност – това е траекторията на господарския дискурс.
Истината не може да се произнесе. Ефектът на истина е колапс в знанието, насърчавайки подновено производство и търсене.
Но какво е objet a – логически дедлок, пустотата, около която желанието и/или влечението циркулират, както и същевременно фасциниращият елемент, който запълва тази пустота на онтологическа негативност.
Реалността, предложена на нашия опит, никога не е всичко. За да произведем илюзията за „всичко”, това не-всичко трябва да бъде допълнено с коренно различен изкуствен елемент, който запълва гепа или празнината.
Оbjet a няма субстанциална конзистентност, той е тъкмо позитивизация на пустота.
А какво е разбирането за лаканиански субект? Той е негативно самоотношение на празнота, предхождащо емпиричните характеристики, самопоява на нищото, чийто обективен корелат може да е само странен обект (weird object) като въплъщение на нищото, един невъзможен обект, цялото битие на който е въплъщение на собствената му невъзможност или objet a.
За да схванем статуса на objet a, трябва да осъществим движение от липсващ обект към обект, който замества липсата, който й дава тяло.
Субектът е нещо като празното място между скоби и тази празнота е конститутивна за субекта, тя е първа, без да е резултат на процес на абстракция или алиенация. Зачеркнатият празен субект не е абстрахиран от конкретния индивид, както е поставен в своя живот-свят, абстракцията/оттегляне от субстанциално съдържание конституира субекта.
Оbjet a като заместител на липса е обективен корелат на празния субект, нещото което причинява безпокойство и тревожност.
Черната кутия на лаканианския object a – този възвишен транзитивен обект като форма на пустота, изисквана от безкрайните претенции на крайните претенденти за суверенно царство.
Христос е сведен до този обект. Един морфизмен Христос в циркулации на версии, в шутовски кастинг, където ако се яви самият Христос, ще бъде отхвърлен, което и се случва при Великия Инквизитор.
Кой тогава умира на кръста? Дори розата на кръста, забодена от Лутер, е променена от Хегел.
Господарският дискурс осцилира в психоаналитически, който се открива с objet petit a в мястото на господарската позиция.
Господарското означаващо е сведено до objet a – всъщност двете винаги са се допълвали в разменени позиции.
Папата-психоаналитик е в позицията на този обект.
Той се приравнява и инсталира във възвишения обект на вярата, в перверзията на бекстейдж – защо?
Казахме вече, за да насърчи другите към прекосяване на фантазията, но когато това се случва под диктовката на един урегулиран от канона папски Поглед, ясно е, че лимитът на визия ще бъде фалшифициран.
Фетишистът Лени в abject -позицията, която е избрал, ще се задоволи с малките чудеса, на които е способен още от детска възраст – неплодната жена ще забременее, корумпираната божия служителка ще получи възмездие.
Каквито странности и капризи да демонстрира младият папа, оbjet petit a е неотстраним и още по-зловещ в религиозната си опаковка.
Objet petit a като не-мъртъв un-dead (не-кастриран) остатък, упорстващ в своето непристойно безсмъртие.
Скритият атеизъм на християнството и неговата страст да изобрети нова трансцендентност на вярата кулминират в постмодерна ирония, в един нелепо-възвишен комизъм, който сякаш винаги е бил заложен в него.
Ненапразно още Киркегор ще разпознае комичния елемент в християнството.
И няма съмнение, че след анархистичния и атеистичния момент в Христос ще последват още моменти, ще бъдат изнамерени нови визии от човешкото око, конфликтуващо с нечовешкия Поглед.
Постоянното морфиране между господарско означаващо и objet a – това е перверзията, несрещана в други религии.
И това отвежда към хомологията между християнство и капитализъм.
Objet a – това е „голият обяд” на стойността, безкрайни остатъци на кибер-Кивота, руиниращо наслаждение jouissance.
Парадоксално образувание, което може да бъде дадено само като липсващо, сляпото петно във вярата, както принадената стойност е сляпото петно на капиталистическа акумулация.
Една перверзна врътка, перверзия като версия на бащата, pere-version.
И перверзната врътка на Капитала, пораждащ от самия себе си принадена стойност, както бащата-отец поражда своя син.
Христос не се е жертвал за нас, а за своя бог-отец и принаденото surplus наслаждение на неговата Църква.
Капиталът не е саможертва за обществото, а перверзно обслужване на принадената стойност като оbjet petit a в непристойно безсмъртие.
Принадената стойност е за Капитала това, което е за християнството неговия атеистичен момент.
Както перверзното божество на Капитала кръжи около сляпото петно на принадена стойност, така християнството кръжи около сляпото петно на вярата с атеистична подоснова, сляпото петно в нея, за да акумулира травматично принадено наслаждение.
Върховната любов към Бог е любов, която прегръща нашето анулиране от Бог: тоест любов към пустотата, която сме.
Само тогава нашата любов е pur amour, която изисква от субекта радикално свободен акт. Върховната власт е тази, която абдикира всичката власт: това е чистата власт (или любов към властта), възможна само в също такъв подобен радикален акт.
Larvatus prodeo, както знаменито се е изразил Декарт. Влизам на сцената на света по скрит начин (larvatus). По същия начин човекът на властта трябва да влиза в света, знаейки че светът не е както изглежда, но оставяйки всичко недокоснато.
Анархията на първичното означаващо, анархията на божия Син, анархията на властта – липсата на archē, на начала и фундиране.
Героят на Пазолини казва – единствената истинска анархия е анархията на властта.
И в същия смисъл Бенямин много преди това – нищо не е така анархистично, както буржоазният ред.
Капиталистическата религия показва паразитната си зависимост от християнската теология.
Христологията функционира като парадигма на капиталистическата анархия.
Сорентино все пак не е Пазолини, в избирателния си естетизъм той откроява младия папа като денди на амбивалентности, решен на обрат, но политическите и дори теологическите импликации са някак неубедителни, липсва „жилото в плътта”, сякаш времената на религиозен и революционен екстаз безвъзвратно са отминали и всичко се е превърнало в реквизит, руиниращи останки.
Истинският господар не е агент на дисциплина и забрани, посланието му не е: Не можеш, нито: Ти трябва…, а освобождаващото: Ти можеш – какво? Направи невъзможното, тоест явяващото се невъзможно в координатите на съществуващата констелация – и днес това означава нещо много конкретно: ти можеш да мислиш отвъд капитализъм и либерална демокрация като върховна рамка на живота ни.
Тези почти доктринерски внушения на Жижек (заедно с Бадиу) са в основата на тлеещия спор с Антонио Негри, нуждаем ли се от лидери и партии и какви да са те в епоха на западнала символна ефикасност на Името-на-Бащата.
Господарят е изчезващ медиатор, който те връща отново при самия теб, който те предоставя на бездната на твоята свобода: когато слушаме истинския лидер, ние откриваме какво желаем или по-скоро каквото винаги вече сме желали без да го знаем.

Новалис ще пледира, че ролята на краля не е да даде на народа това, което народът си мисли, че иска, а да го въздигне и придаде мяра на неговите желания.
Или пък Хегел: истинският господар е този, който може да провокира другия да се самотрансформира чрез постъпките си.
Господарят е необходим, защото нямаме директен достъп до нашата свобода – да се сдобием с този достъп трябва някой да ни побутне отвън, тъй като нашето „естествено състояние” е на инертен хедонизъм, това което Бадиу нарича „човешкото животно”.
Скритият парадокс тук е, че колкото повече живеем като свободни индивиди без господар, толкова повече сме несвободни, закопчани в съществуващата рамка на възможности – трябва да получим външно смущение и тласък към свобода с помощта на господар.
Новалис, обичайно определян като представител на консервативния Романтизъм, е бил добре запознат с този парадокс, предлагайки екстремна версия на безкрайно кантианско съждение: монархията е висша форма на република, никой цар не може да съществува без република и никоя република без цар.
Видяхме същата логика на самосуспендиране при Пазолини и Бенямин в опит да се изличи оbjet petit a или по-скоро да се трансформира в минимално различие, но в неприличната си немъртвешкост или перформативност той продължава сам да произвежда своята референция като саморефериране – той е обект-причина и на христологичното стремление, и на капиталистическото влечение.
Младият папа наистина се опитва да трансформира папския дикурс в дискурс на психоаналитика, инсталира се в мястото на оbjet petit a в бекстейдж поведение, но наистина ли става въпрос за папа-психоаналитик?
Психоаналитическият дискурс е противоположен на господарския, нарочен за истински еманципаторен фактор, макар свързаните с това надежди да са охладнели още приживе на Лакан.
Психоаналитикът (Лени Белардо) окупира мястото на оbjet petit a, за да се вслуша без надменност и теоретични предубеждения в зачеркнатия травматичен субект (паството), който от своя страна оползотворява сесиите на анализ в срещите с папата, за да прекоси своята фантазия и да си изработи ново господарско означаващо като свой водач и жизнена доминанта. Ефектът обаче е по-скоро производство на фалшиво знание, което никога няма да разбули оbjet petit a и да заеме неговото неприсвоимо място. Не само е невъзможно да да се излекуваш пълноценно, но и психоанализата е невъзможна.
Лакан преди смъртта си сам причинява мрачния колапс на своята школа, а Лени Белардо ще колабира тъкмо в последната си изява на площада във Венеция.
През целия сериал може да се проследи как Лени откровено си позволява да деградира до позицията на презрян abject обект от най-различни ъгли, например, страстното му занимание да пере зацапани детски пелени или провокацията му към шпиониране на неговите приближени.
Каква е истината за този abject обект, който стои в основата на илюзията на трансфера между религиозен водач и паство? Защо тази пристрастеност и особено сладострастие от контакта с мръсотията, с юродивото в православния вариант?
Нека да разгледаме нещата малко по-отдалеч.
Христос е станал един от нас за да разпръсне добрите новини, че божията любов може евентуално да ни спаси, но при едно условие, както вметва Лакан – той може да ни спаси, ако и ние едновременно го спасим от неговата мръсна истина, тоест атеистичния момент: бог е несъществуващ Друг, сияйна пустота, или усмивка според блажената Хуана.
Бог ще ни спаси, ако ние спасим сина му от неговата мръсна истина, че няма бог, който да спаси сина си, нито нас – това е порочнияат кръг от морфизмени спекулации като изтънчености на следата, останали от грандиозната катастрофа, тоест първично изтласкване, и от изначалното означаващо в мистериозното му изчезване, за да отвори път на език и вяра и всичко останало.
Спасението е запазено, спасено, чрез друга перверзна врътка – класическата илюзия за наслаждение е заместена с отхвърляне и принизяване (abjection) на този свят, докато последният е противопоставен на друг свят на вечен живот.
Християнството възстановява смисъла (спасение и вечен живот) точно благодарение на разкриването на истината като безсмислена (отхвърляне на този свят). То обръща непълнотата в безусловна причина да се вярва в пълнота.
Фактичността на не-всичкото се оказва единствен абсолют. Фактичността на морфизмения Христос – единствено божество.
Ето защо смъртта на Христос е опит да спаси не човека, а самия бог qua несъществуващ Друг и така да го произведе в живот, за което и плаща цената.
Изникналото християнство потвърждава екзистенцията на Христос като пожертван за спасението на Бог.
Лени, който неведнъж намеква дискретно мръсната истина, че няма бог, кого иска да спаси всъщност? Спасението на душите или спасението на папската институция – или спасение на самото спасение?
Какъв е безсмисленият смисъл на религиозния дискурс, освен да произвежда светци за собственото си дискурсивно спасение?
В Телевизия Лакан заявява, че на психоаналитика трябва да се гледа като на онова, което по-рано са наричали светец, и казва директно – светецът е този, който се занимава с боклук, мръсотия, екскременти.
Това е екскременталната субективна позиция на светеца, но и позиция на капиталиста като светец на влечение в безсмислената страст да трупа и акумулира, след което Лакан заключава: колкото повече си светец, толкова повече се смееш; това е моят принцип, тоест, пътят извън капиталистическия дискурс – който няма да отбележи прогрес, ако е валиден само за някои.
Как тук да не си спомним последната изява на папата, когато на въпроса какво е бог, той цитира блажената Хуана – бог е усмихващ се, бог е усмивка.
Лени е светец в този смисъл, когато сменя зацапани бебешки пелени, както актуалният папа днес върши ритуала по измиване на нозете на произволно избран вярващ. Това не са ексцентризми и нормална перверзия, а превъплъщаване в остатъците на оbjet a като средство за позитивизиране на божията пустота, преобразяването й в усмивка.
Но Църквата на Бог очевидно е по-нуждаеща се от нечовешкото наслаждение на човека или може би тя е положена върху него като първата извънчовешка матрица.
Също както с магмата (във физически смисъл), така и с наслаждението не е възможно да се спекулира, единствената субстанция, признавана от Лакан като контрапункт на структуралистките увлечения, включително и неговите собствени.
Съмнително ли е това онтологическо разделение на труда, тази либидинална икономия?
Страховете ни не могат да се комуникират, ние сме отчаяни и самотни анализанти.
А Лени е най-алиенираният, тъй като е закопчан в съня на другите – той е най-прецакан, или както знаменито се е изразил Дельоз – ако си закопчан в съня на другия, ти си foutu,
fucked up, прецакан.
Трябва да се държиш съответно дрийм имиджа на другите, в който си закопчан, и това е дори по-натрапливо усещане, отколкото хватката на папската институция.
Младият папа е тероризиран да бъде разпознат като папа, задушавайки се в един миметичен ад.
Никой не е извън спектакъла, извън натиска на анонимния Поглед.
Оттук и нарастващата меланхолия при Лени. Суверенът е меланхолик.
Меланхолията през 17 век е типична за бароковия суверен. Тъй като не е способен да съгласува своите собствени страсти с политическите си отговорности, суверенът се превръща в тиранин – поставя се извън закона и прокламира държава на извънредно положение. Или затъва в меланхолия (тъй като му липсва силата да действа като тиранин), неспособен да действа и да провъзгласи състояние на извънредност и изключение, суверенът потъва в депресия или умира от недостатъчност, страдайки от меланхолия, типично бароковата болест, както я определя Бенямин.
Модерната депресия е демократизирано състояние на меланхолия, достъпна за всеки, което е взело размери на епидемия в днешни времена.
Серия патологически симптоми на задръжки и асимволизъм моментно или хронично вземат надмощие над индивида, сменяйки се най-често с маниакални фази на екзалтация.
На базата на царствена меланхолия и поради това чести смени на настроения от съзерцателна интроспекция към маниакалност и обратно, се поражда дълбок конфликт между публична роля и между персоналните желания и страсти – героизъм и трагедия вървят ръка за ръка непримирими.
Как стоят нещата при Лени – меланхолия или демократичната й версия на депресия?
През модерната епоха естеството на политическа власт е белязано от структурна меланхолия – доколкото модерността се разбира като загуба на полагащата връзка на човек и свят с фундираща онтологическа подоснова, тоест с полагащия мит за даденото, за дар, който свързва човек и свят, крал и и народ, единият притежаващ власт и другите подчиняващи се на нея.
Субектът, наречен Бог, е „мъртъв”, и оттук вече опира само до нас хората и само до нас да играем ролята на субект, тоест на основа и отправна точка за нашето отношение към света. Това ще рече, че сме се превърнали в свободни субекти: отнасяме се към света като свободни от него, нещо което е заложено още в анархизма на Христос.
Но както се вижда от по-горното, по-правилно е да се каже не че бог е мъртъв, а бог е сведен до структура, до мястото locus на Другия, бог е структуралист, а земните му наместници страдат от структурна меланхолия – машинално-безподобното е взело връх, ние сме техно-любовници на структурирани машинални афекти и визии.
Нашата свобода и развръзване от света ни прави меланхолични субекти относно една загуба, която винаги е била презентирана като загуба. И тя преформя основното условие на нашето желание. Отигравайки ролята на основа-subjectum без реално да я притежава или да е на нейно място, модерният субект продължава да се стреми страстно към тази онтологическа или метафизическа основа, която е присъстваща само в самото си отсъствие.
Нека отново се върнем към дефиницията, с която сякаш бе най-уместно да започнем, тоест към най-неуместното:
Бог е невъзможно/реалната точка, чисто виртуална точка на референция, съпротивяваща се на символизация, подобно на непоносимата интензивност на женското наслаждение jouissance feminine)
Виртуалният бог е просто сембланс на Реалната Другост.
Но какво за Жената като едно от имената на бог?
Блажената Хуана е софт-версия на това екстра женско наслаждение извън фалическата му сянка с видението си за смеещ се Бог.
Хуана е умиращо младо момиче, покосено от неизлечима болест, и тази несправедливост на abject естествения ред е преобърната във възвишено видение за бог.
Католическата традиция познава и много по-екстрени случаи на мартирология под формата на религиозен екстаз – света Агата вадеща на показ изрязаните си гърди или света Лучия – извадените си очи.
Това трансформиране на death-акаунти в перверзно наслаждение е характерното сладострастие и екзалтация при героите на Достоевски, както вече споменахме.
Но и тук нещата са променени.
В пост-идеологическата вселена това наслаждение вече не преминава през Бог – към нас е обърнат прекият десублимиран призив на jouissance, без макиажа на съответния идеологически наратив.
Светът днес е чиста порнография.
Но в какво се състои тази безсветовост на света извън обаянието на светостта?
За Лакан празнината в онтологическия ред се покрива с липсата на сексуална връзка, те са една и съща онтологическа негативност, Реалното на онтологическото, на сексуалната връзка, отказващи символизация и запис.
Барокът рефлектира неекзистенцията на сексуална връзка, като изключва копулацията от полето на визия, но от друга страна замества това изключване с ексхибиционизма на увредено тяло, будещо травматично наслаждение, тоест със серия частични обекти, свързани с частични влечения, репрезентиращи сексуалността.
Сексът е поле на безкрайна контингентност в тялото, както се бе изразил Жан-Клод Милнер.
Това заместване, където образи на частични обекти в християнското бароково изкуство се явяват в мястото или вместо копулационния акт, е тъкмо това, което конституира перверзната същина на християнството.
Копулацията е забранена в бароковите платна, но тя е само означаващо за онтологическа празнина и непълнота на битийния ред, илюстрирана от лаканианския диктум за липсващо сексуално отношение.
Оттам и смяната с частични обекти като увредени органи –objet а като немъртъв некастриран остатък на непристойно безсмъртие.
Сериален ексхибиционизъм на екскрементални светци на влечението.
Нашата църква е много по-сдържана на този фон – свещено-циничното липсва, перверзният връх на християнството е неутрализиран, ако изобщо е припознат като западна визия.
Но какво означава усмивката на Бог? Интегриране на анаморфичното петно в полето на визия, в каквото сляпо петно се е старал да се уподоби и самият Лени.
Усмивката е това петно вместо отсъстващото лице на усмихващия се бог.
Като усмивката на чеширската котка, заживяла отделен живот – орган свързан с частично влечение. Въплъщение на аскопично влечение. Кастриран обект на скрит цинизъм.
В 20 семинар Лакан отбелязва, че jouissance е свързано с логика, строго хомологична на логиката на онтологическото доказателство за екзистенцията на Бог.
В класическата версия на този аргумент осъзнаването на моята крайност и ограниченост веднага поражда представа за безкрайно и прекрасно същество, а доколкото то е съвършено, самото му понятие съдържа неговата екзистенция.
По същия начин нашият опит за jouissance, достъпен за нас по краен, ограничен, частичен, кастриран начин, веднага поражда представа за пълно, постигнато, безкрайно jouissance, и неизбежното съществуване на това наслаждение се пренася върху друг субект, субектът предположително наслаждаващ се – смеещ се бог.
Как да излезеш от капиталистическия дискурс без да се превърнеш в светец – младият папа на Паоло Сорентино очевидно има обратния проблем – как да се впише като светец в дискурса на капитало-папизма.
В това отношение, признавам си, Иоан-Павел Втори остава ненадминат в комично-възвишеното си амплоа на посредствен актьор, понастоящем канонизиран (именно при неговата посмъртна интронизация ми се случи да попадна в Рим и при гледката на тълпите католици от цял свят получих същото усещане, същия културен шок, както когато в първите дни след 10 ноември 89 видях изсипалите се по улици и площади тълпи комунисти и комсомолци да крещят Долу комунизма. Да, те искаха да се измъкнат невинни от комунистическия дискурс, който фактически ги бе изфабрикткувал, и това не бе обикновена перверзия, а перверзия на перверзията, от чиито последствия сме афектирани и досега).
Как тогава да се постъпи, наистина какво друго може да се направи в такива екстремни ситуации като 1989? Ситуацията бе постполитическа още от самото начало, макар да не се изразяваха така. На площадите бе излязла не волята за власт, а ексхибиционизмът на желанието.
Желанието винаги е перверзно – трябва да се отстрани перверзията, но как освен с друго перверзно поведение.
Перверзията е обслужване на Другото наслаждение – по-важното е, че така се уверяваш в екзистенцията на другия.
За папата има абстрактна тълпа поклонници – той не желае това.
Той иска да ги насърчи към истинска екзистенция и истинска вяра – това прави господарят, който всъщност не разполага със себе си, и резултатите са комични.
Господарят повлиян от негативния контра-трансфер с подчинените – хегелианско-ницшеанските спекулации по отношение на това продължават да се множат и до днес.
На мен повече ми допада примера на Жижек с Михаил Чиаурели, любимият режисьор на Сталин. Той провежда специална прожекция на филма си Клетва, 1946, пред вожда и Сталин явно не одобрява последната сцена, където самият той е показан да целува ръка на Варвара, героинята от филма.
Сталин казва на Чиаурели, че той никога през живота си не е целувал ръка на жена, на което Чиаурели дава перфектния отговор: Хората знаят по-добре какво трябва да прави Сталин и какво да не прави.
Този отговор за малко да му коства главата, спасява се може би защото е бил приятел по чашка на Сталин.
Народът по-добре знае как трябва и как не трябва да се държи Сталин.
Паството по-добре знае как трябва да се държи един папа.
Тълпата е истеризирана в своето желание – ние имаме обекта на желание само като изгубен.
Тълпата не знае коя е, само един господар би могъл да й каже.
Младият папа е въплъщение на изгубения обект на желание, на вяра, преди още съзнателно да се сведе до него.
Той има своето папско ноу-хау на психоаналитичен дискурс и нов по-изобретателен мениджмънт на човешките души , но истината е събитийна, колапс на всяко знание.
Събитието няма герои. В едно афтър-парти на перверти се състои и цялата човешка комедия, пропадаща в немотивирана агресивност или още по-откровено фиаско.
Хората са с участ на подизпълнители или само предлог заради възпроизводството на себични гени, остатъчно наслаждение или каквото и да било там, един нечовешки елемент, на когото човешкото е сурогатна поддръжка, един Символен регистър, който сякаш може да мине и без тази поддръжка, като я потърси другаде или изиска тя да се появи.
Днес ние всички имаме интуитивното знание, че една последна инстанция не съществува, един бог като ненарастваема безкрайност, само тези остатъци вяра в промазката на мистериозно наслаждение.
Ето защо Ватикана днес е не толкова под натиска на религиозен диктат, колкото на един туристически Поглед.
И Лени е нещо като скитащия из собственото си творение бездомен бог, почти безобиден гастрольор, докато първият гротескно-жесток примитивен бог от двулицевата Янус-версия на Шелинг някакси се е отдръпнал, капризният жесток господар без усещане за универсална справедливост, с когото пръв се е сблъскал Иов.
Първото „въобразено” в съня послание на младия папа и последното „нормализирано” послание на площада във Венеция сключват ретроактивен лупинг, в който ясно е различим прехода от имагинерния към символния регистър и обратно – Лени е започнал да функционира без официално да встъпи в длъжност, без официална инавгурация, по пътя на една инициация без инициация, в безкрайно протакане и отлагане на публичната си роля, в изпълняване на ангажименти като дезангажиран.
Той сякаш реализира, но само частично, онова месианистично hos me на свети Павел – да си папа, все едно не си. Пътят към генерична общност е тъкмо това изваждане на различия, субтрактивен път, докато фиксираната символна идентичност е това, което внася разцепление в субекта, макар претенцията да е обратната.
Кое кое предхожда измежду символния статус и травматичното разцепление?
Или това е директна идентичност на неща, които нямат нищо общо помежду си, както при безкрайното кантианско съждение.
Да извадиш по-добрата версия от себе си, примерно във францискански маниер на субективна деституция и доброволно разорение – но дори тогава остава минимално различие, между бедност и мизерия, например – свята бедност и ординерна мизерия…
Едно последно изваждане не е възможно, една последна субтракция, както знаем от Бадиу.
Едно минимално различие, бяло върху бяло като в картината на Малевич, бялото папско облекло, където лицето на Джъд Лоу сякаш е дигитално конфигурирано.
Папата се вписва в протокола без да е вписан, като противопоказен на протокола и церемонията, но под зоркия поглед на кардинал Анджело Войело, в интригата на проби и грешки, променливи ходове на фабулиране, зад които един подмолен разказ настоява на своята непрекъснатост, един общ Поглед, който сякаш е производство на зрителското око, докато внася прекъсвателни изопачения в него…
Като зрители сме заставени да произвеждаме принадено наслаждение, което фактически ни се отнема – от кого?
Преди го е експроприирал старият господар или капиталистът, но в обществото на спектакъла тези фигури са изместени от публичния Поглед, ние работим за него, докато се алиенираме от самата публичност, превръщайки се в иронични техно-любовници на спектакъла.
Това ли е постмодерният обрат, постмодерната катастрофа?
Но да се върнем към двете послания в началото и в края на сериала, те са пристягащите точки на филмовия диегезис, за които можем да си дадем сметка само в отложен ретроактивен маниер.
Първото послание е сънувано, в имагинерния регистър, и е откровено дезавуиране на символната кастрация, психотично отхвърляне и изключване на Името на бащата, нещо като хипстерско послание – Наслаждавай се!
Свръх-азът при Лакан е различен от този на Фройд, той не е повече инстанция на запрещение, не забранява, а насърчава към наслаждение, но без да ни казва точно как – консумация, неограничен секс, наслаждение на симптома – оттам и депресивният хедонизъм, и постмодерният канибализъм на вършеене през всички епохи и стилове, и безцелният туризъм в индустриални мащаби като реплика на древните преселения.
Да, това е свят без бащи, но и с прекалено много субститути и фетиши на западналата им
символна ефикасност, прекалено много татуси, фитнес и спорт, козметична хирургия и какво ли не още.
Казахме вече, Лени е бестейдж-отсъствие, ексцентричен артефакт, съвместен пастиш на аналитик и капиталист, life couch, светец на влечение във версия на аскопичен или екскрементален оbjet а.
Той има всичко, за да е атрактивен, красота и чудодеен дар, за да реновира масивната дебилност на папската институция.
Такова е внушението на филмовия Поглед, което Погледът бърза да разруши – Лени е само колеблива сингулярност в сериалното разгръщане на папи и на папизъм, а сериалното винаги е заредено с комизъм.
Натискът на безкрайното е подменен с натиск на комерсиално сериално възпроизводство.
Лени е култовият сувенир на липсващата версия на бащата, на безбащинската перверзия.
Могъщият мизансцен на Ватикана като фамилна гробница не позволява изплъзване от символния режим на места и имена – зад красивите гледки и импозантност тече същата дебилна церемония, непозволяваща да се извлече смисъл и истина.
Как да се съвмести Името на бащата, фалическото означаващо и естеството на божията любов?
Има само нарцистични фиксации, психотизми, волунтаристки импотентни актове на отхвърляне, празни ритуали, церемонии без трансцендентност, перверзии.
Перверзията, вместо да е подривна, е скритото лице на властта. Всяка власт се нуждае от перверзия като вътрешно-присъщата й трансгресия, която я поддържа.
За разлика от истерика, первертът знае какво представлява за Другия – това знание поддържа неговата позиция на objet а, обслужващ наслаждението на Другия, в случая на Ватикана.
Первертите вършат това, за което невротиците могат само да си мечтаят.
Ватикана е нещо като обменно бюро във версия от версии на капитало-папизъм – всички страхове обменени срещу страх от бога, което ще ни направи безстрашни в светско отношение.
Или всички любови обменени срещу любов към бога, за да сме способни на любов във всички останали отношения.
Или всички наслаждения – срещу наслаждението от бог, за да се наслаждаваме на всички симптоми.
Стигаме до последното нормално или нормализирано послание на площада във Венеция, поместено изцяло в Символния регистър.
Трябва най-после да се отговори на въпроса каква е екзистенцията на големия Друг, на бог.
Или по-скоро как да бъде скрита мръсната истина, атеистичния момент.
Каква е Истината на младата умираща гватемалка?
Тя казва – бог не е никъде, не усеща, не мисли… Бог се усмихва.
Усмихвайте се!
Бог е сведен до метонимична усмивка, до objet а, усмивката на чеширската котка.
До гримасите на остатъчно наслаждение.
Хуана е по модела на Тереза Авилска, скулптурата на Бернини. Без да излезе от фалическата сянка, тя постига нефалическо наслаждение в представата си за бог под формата на религиозен екстаз.
Бог е изчоплен къс Реално, една усмивка – но какво означава това?
Бог е само епифеномен на Реалната Другост, неусвоима, неизречима, некорелативна, нямаща нищо общо с нас.
Християнството е религията, допринесла най-много за деструкцията на боговете, както е знаел Честертън, единствената истинска религия.
Бог, който не вярва в бог – това е християнският бог, атеистичният момент.
Бог е несъзнаван, ще допълни Лакан.
Само прищевка на психоаналитик ли е това?
„Бог е несъзнаван” означава, че няма бог, няма незачертан голям Друг като locus на самопрозрачно всеведение – бог дори не /или като самото несъзнавано, въобразено като дълбока природа или знание, надвишаващо всичко съзнавано (цит. по А. Джонсън, както и по-долу).
И тук Лакан изобщо не е първопроходец.
Както още Лукреций се е усъмнил в невъможността за сексуално наслаждение, така Хегел, Фойербах, Маркс, Честертън са предвидили атеистичното послание на самото християнство.
Хегел е който твърди, че деструкцията на боговете ще бъде предизвикана от християнството.
Светият Дух като самоопределяща се интелигентност на човешка общност, останала след изчезването на Бог-Бащата и след смъртта на Христос-Синът, може да мине и без бог и неговите псевдо-секулярни сурогати, без вертикалната трансцендентност на предположително всеведущ божествен субект (sujet supposé savoir).
Но социосимволният ред на света като версия на Светия или на Хегеловия Дух е зачертан, разкъсан от незнание и лишен от финални отговори и унифицираши сигурности.
Липсата на всеведение е атрибутирана не само към Светия Дух, но и към самия Бог.
Накратко, Лакан е зачеркнал и самия Бог.
В 21 семинар Лакан приравнява „Бог не вярва в Бог” с „Има нещо несъзнавано” (“Y a d’l’inconscient) – как да се разбира това?
Ейдриън Джонсън го разяснява по следния начин:
Същността на Бог се помещава в структурната функция на „субекта предположително знаещ” (le sujet supposé savoir).
Това знание, атрибутирано към Бог чрез предположение, е рефлексивна вариативност на определени философски и теологически традиции – от тяхна перспектива знанието е същностно авто-рефлексивно и самосъзнателно. Когато някой знае, той знае, че знае. Когато мисли, той мисли, че мисли. И оттам, ако някой вярва, той вярва, че вярва.
Но при несъзнаваното има знание без знание, че някой знае, мислене без мислене, че някой мисли, и вярване без вярване, че някой вярва.
Това че Бог е престанал да вярва в себе си, се асоциира с нерефлексивните характеристики на Фройдовото несъзнавано като друга версия на „Бог е несъзнаван”, която Лакан през 1964 идентифицира като „истинската формула на атеизма”.
Може би все пак има уникална направляваща истина на моето битие. Може би моето несъзнавано е преположително знаещия субект. „Бог е несъзнаван” може би означава, че моето несъзнавано е Бог или подобно на Бог като скрита всеведуща и всемогъща сила, която ме прави това което съм и съдбовно дърпа нишките на моята жизнена история.
Какво дава повод за тези оптимистични спекулации на Ейдриън Джонсън?
Сексът и смъртта са извън езика, оттатък чертата, при Реалната Другост, срещата с която винаги е пропусната.
Няма „всичко” (pas tout) на несъзнавано знание, което да се знае, дори по принцип.
Науката е параноидна, изкуството е истерия, вярата е натраплива невроза.
Но същото важи и за наслаждението – няма наслаждение само по себе си, освен този скрап на възвишени обекти, фантоми, с които си партнираме в сексуалната връзка или връзката с Бог.
Няма божествен хомункулус в небето, на земята или в твоята глава.
Краят на всяка анализа включва разпадането на трансферентната връзка като падение на субекта предположително знаещ, и тогава идва ред на анализанта да се уреди с някакво несъзнавано, с мизерни остатъци, метонимични обекти, божиите усмивки…
Приемането на несъзнаван скрап туря край на надеждите за финално откровение спрямо несъзнаваното, край на надеждите за Последен съд или отсъждане от страна на собственото несъзнавано и от страна на аналитика като назначен репрезентатив.
Няма трансцендентен неизговорим Друг на иманентния изговорим Друг, няма дълбока истина, свързваща смесените възли на несъзнаваните сърфиращи истини.
Самопомътняването на бог и несъзнавано е аскопичната тема на Погледа.
Смесването на неясни говори е акузматичната тема на Гласа.
Лени говори чрез блажената Хуана, която говори чрез своето несъзнавано.
Няма чисто послание, произтичащо от чиста интериорност.
Истината може само да бъде полу-казана, както твърди Лаксан в Телевизия, и според него в това отношение авторите на Евангелията са ненадминати.
Но от каква твърда позиция може да се обоснове това полу-казване?
Отново се указва към самочленуващи цялости, забранени за референция – това не е ли поредният паралогизъм?
Логиката не се поддава на логически експеримент, но на базата на какво Лакан и преди всичко Бадиу извеждат със сигурност, че има голяма логика извън обичайните логики?
Не напомня ли това деление едно друго – между голяма и малка правда?
И не търсят ли, особено Бадиу, универсален адресат, в който е концентрирано „всичко” политическо спрямо един свят на не-всичко?
Непроникваемият мрак на Реалната Другост е недостъпен не само за субекта, отнесен към този Друг, но и за самия този Друг, оттук и безкрайните спекулации на такива като Жижек – това което е недостъпно за нас, е недостъпно и за самия бог.
Другият, независимо бог, родител, аналитик, твоето собствено несъзнавано или на друг, или каквото и да било друго, не е субект на абсолютно самопознание, а е по-скоро нерефлексивно, сляпо и енигматично само по себе си и спрямо себе си.
Отказът от скопична трансцендентност продължава да паразитира от нея, от самия цялостен отказ – отново паралогизъм.
Но дори в Новия Завет Бог е име за зачеркната, нерефлексивна и раз-божествена липса.
Пустотата, отворена от първоначалното изтласкване Ur-ferdraengung, от която изпълзяват пословичните означаващи с полу-божествен статус (според внушението на самия Лакан в 20 семинар), за да интерпелират към обединяване на човешките души около едно пословично отсъствие, батериите на означаващите в машиналното сближаване на един антропичен Свети Дух като отсамна светска човешка общност…
Да продължаваме ли със структуралистката скука на творение и разсътворяване?
Каква е разликата между структурализъм и постструктурализъм? При първия означаваното все още има приоритет над означаващото, докато при втория е обратно – там ли получаваме дигитални криле?
Лакан е по-искрен, когато казва, че онтологии правят предимно мъжете поради невъзможност да получат онова мистифицирано наслаждение, за което говорихме досега, докато жените метонимично се приплъзват в това наслаждение като сембланс в самия сембланс на наслаждение – няма непровалено наслаждение.
Ние споменахме мръсната истина на християнството, за която се пита и Джонсън – за него тя е отблъскваща (abhorrent).
Още веднъж, какъв е този отблъскващ скандален Х, разкрил се и на християни, и на аналитици? Следа за това може да се намери в Кант със Сад, 1963, където според Лакан християнството без съмнение учи хората да обръщат малко внимание на наслаждението на Бог.
Да допуснем, че е така, и не само при Барока, който Лакан е имал предвид, но и при подозрителното простодушие на православието, ако изобщо стои пред него такъв проблем.
Блажената Хуана го казва – бог е наслаждаваща се субстанция извън смисъл, транспозирана върху нас, наслаждавайте се!
Един усмихващ се Христос на кръста – това не е ли още по-травматична представа?
Другият на наслаждението е недостъпен дори за Христос, дори за блажената Хуана.
Всичко е зачеркнато, всичко е под черта, и чертата възкресява в разцепен травматично субект, възкресенски субект.
Поведението и особено немотивираният колапс на Лени след последното му, тоест първо послание пред публика, не ни ли кара да заподозрем, че папата не само е наясно с проваления си проект, но и ни го демонстрира като конкретна травма в своето тяло като ефект на същото остатъчно нслаждение?
Наслаждение отвъд принципа на удоволствие, в приоритетите единствено на трансгресиращи светци на влечение?
Но така няма ли да последва деградация до онова пълно наслаждение на бащата на първична орда, бащата tout jouisseur, изключен от символна кастрация?
И точно тук е преходът от гласа на Хуана към интериоризирания глас на Другия, тоест на бащата, гласът на свръх-аза.
Присъствието на реалния баща, на семейната двойка хипари, е показателно и акцентирано с мълчаливо кръстосани кадри между тях и младия папа.
Тук ли е моментът на реалния конфликт и разминаване между Лени и реалния баща?
Наистина ли появата на родителската двойка пробужда в Лени травмата на отсъстващия баща?
Какъв баща все пак?
Фигурата на бащата при Лакан е съвсем различна от тази при Фройд.
Лакан се е заел да ревизира и опровергае мита за Фройдовия баща, особено в едиповската му версия (за него всеки мит е булшит).
Емпиричните въплъщения на патерналистката функция са по-скоро мизерни нищожества (schmucks) точно както другите говорещи същества, отколкото свирепо потентни монополизатори на тотално и пълно наслаждение.
Още през 1938 Лакан декларира, че модерността е белязана от „социален упадък на патерналисткото imago”.
Със самото си влизане в полето на господарския дискурс, бащата по начало е кастриран.
Бащината фигура като говорещо битие е подчинена на езика и на всичко свързано с езика, той е символно кастриран като всички други субекти. Той не е изключение спрямо тази кастрация, следователно също няма достъп до каквото и да е предполагаемо пълно неразмесено наслаждение спрямо всички жени или каквото и да е друго.
Фройдовият Urvater е чиста фантазия, този мит както всички митове е булшит.
Митът за Едип всъщност прикрива липсата на нелимитирано наслаждение.
Лакан заявява, че никой, във всеки случай никое живо същество, не знае какво е смъртта. Собствено казано, смъртта е непознаваема [inconnaissable]. Следователно, Тотем и табу, интерпретирана като мит à la Леви-Строс, индикира, че пълното наслаждение също е непознаваемо за човешките същества.
Специално, убитият Urvater като мъртъв бог – за Фройд този баща е прототип на божествения баща – означава, че безотказното тотално наслаждение jouissance не е възможно и постижимо.
Това наслаждение е Реалното като невъзможно.
Докато има символна кастрация, човечеството ще остане преследвано от фантазмения призрак по линията на първичния баща ( независимо дали Urvater, Бог ), освободен по чудодеен начин от кастрация.
Лаканианският атеизъм съдържа потвърждение на неекзистенцията не само на субекта, предположително знаещ, но и на субекта, предположително наслаждаващ се.
Тази неекзистенция е отвратителната истина в сърцевината и на християнството, и на психоанализата.
Това е отблъскващата истина в основата на християнството.
Но ако християнството е отделяло малко, твърде малко внимание на наслаждението на Бог, Лакан му обръща повече внимание, само за да го зачеркне.
Тези невротични преакцентирания се превръщат в симптоми на самите психоаналитически полуистини, в симптом на симптома, в сембланс на сембланса, ако си спомним критиките на Ник Ланд – за него психоанализата е Невроза с главна буква.
За Лакан истински последователният атеизъм означава, че големият Друг не съществува (le grand Autre n’existe pas), нито като Бог, човечество, баща или каквото и да било друго.
Митът от Тотем и табу е по-малко атеистичен сценарий, отколкото мита за Христовото Разпятие.
При Разпятието трансцендентността на Бог-Бащата изчезва, макар и привидно и за момента, когато въплътеният Бог като Христос Синът губи вяра, умирайки на кръста – Боже, защо си ме изоставил.
Това е прозрението на Честертън, но ние вече се уверихме, че версиите са най-малко две.
Евангелистите наистина ще се окажат майстори на полуистини.
G. K. Chesterton : Християнството е единствената религия на земята, почувствала че всемогъществото прави Бог непълен.
Ернст Блох вероятно е бил в правото си да предложи, че иманентната критика на религията чрез християнския атеизъм е много повече потентна и ефективна, отколкото всяка външна критика.
Но кой говори на площада във Венеция? Какви гласове са съвместени? – на папата, на Хуана или на свръх-Азът като гласът на Другия, чието наслаждение е оттласнато в безкрайността – безкрайната усмивка на бог – но зад което се крие престъпване на символна забрана в очакване на специално наслаждение…
Ние видяхме перверзния връх на посланието на блажената Хуана – софт-версия на плюс-наслаждение, което свързва във възел либидо и влечение към смъртта. Това е женската версия.
А мъжката?
Мъжете получават частично наслаждение, никога не по начина на бащата.
Когато реалните родители на младия папа си тръгват от площада, следва срив на Лени-детето.
Но очевидно това не е фамилна история. Или поне зад нея се крие нещо друго, едно анаморфично петно в конфликта между нарцистична визия и садизма на свръх-аза, между Поглед и око.
Или още по-добре казано, става въпрос за осцилиращия паралакс на свръх-аза, чието въплъщение е неясната фигура на бащата.
Посланието на Хуана е контрирано с посланието на бащата – няма такъв баща на пълното наслаждение, няма вселюбящ баща, ние сме изоставени деца на изоставено творение.
Свръх-азът като реплика на бащата произвежда остатъчно наслаждение, но то не принадлежи нито на бащата, нито на сина.
Въздигнат до ранга на светия отец, Лени получава садистичните назидания на свръх-аза.
Ти си само един женчо, криещ се зад фантазмените бленувания на смъртно болната Хуана, цял живот си бил възпитаван от жени и в невъзможност да заемеш позицията на бащата ти превръщаш тази невъзможност в отказ.
За да избегне тревожещите го страхове и вина, Лени се е самоинструментализирал като обект-инструмент на Other’s jouissance.
Но нито Другият, нито неговото пълно наслаждение са реални.
В тази перверзна самообективация на субекта имаме работа не със сепарацията между имагинерния обект и празнината в Другия, която съответства на празнината на несъзнаваното, а первертът дезавуира тази празнина точно като поставя обекта в мястото на егото, тоест директно идентифицирайки се с обекта на Другото наслаждение.
Онова, което Лени може би схваща на площада, е че позицията му на перверт е неудържима. Точно когато е повярвал, че е избрал правилното послание, бащинският свръх-аз го компрометира по един безмълвен начин.
Настоявам на тази безмълвна пантомима между родители и дете на площада във Венеция, защото точно тук objet а се смъква от равнището на желание до равнището на влечението, а припадъкът на Лени е неговата илюстрация.
Изкуството е истеричен танц около мъчителната празнота в нашето сърце.
Науката е параноидният опит да се разоблича структурите на заговора на един зъл бог срещу нашето щастие, доколкото тя се развива богохулствено като липса на вяра.
Религията се състои във всички тези начини да се измъкнем от пътя към празнотата – натраплива невроза.
Истерик ли е Лени или перверт?
В какво се състои дискурса на истерика?
Истерикът отправя невъзможна претенция към господарското означаващо, което е повод за усилено производство на знание – всички тези теологически спорове и спекулации, и опити за промяна на папския церемониал – но това знание е по-скоро излишно и неизменно указва към оbjet а, който под укритието на симптом е същинската опора на зачеркнатия, травматично разцепен субект. Докато показно негодува и търси причината в Другия, субектът изпитва удовлетворение, че симптомът му остава неразгадан. Въпреки все по-усиления трансфер с папската система на доминация, субектът накрая разбира, че в тази система той е включен само като комуникация, не и като личност.
Крайната продукция е общество на спектакъла, чиято истина е, че да се протестира е невъзможно, което е и повод за остатъчните ефекти на ликуващо разочарование и депресивен спад.
Невъзможността за справяне с ефектите на господарското означаващо поставя под въпрос всички постмодерни знания, свежда ги до атоналност и жълта сензация.
Фигурата на бащата внушава, че е успяла да интегрира обект-причината на желание, но неделимите остатъци на objet а я копрометират като фейк.
Синовете ще трябва да извървят отново противоречивия път през истерия и перверзия до фиаското на психотична самоизолация.
Фигурата на бащата е лесно да се дискредитира, но самото разбулване на Закона на бащата, на какъвто и да е закон, не може да бъде разбулено, освен като друго забулване, мистичното фундиране на властта.
Лени избира не пътя на знанието, а на желанието, на истеричното желание на умиращата блажена Хуана – какво е то?
Какво е бог, какъв обект на желание съм за него, след като смъртта ме покосява толкова млада, една незаслужена смърт?
Авторитетът на бог и на вярата в бог трябва да се защитят – как?
Предсмъртното видение на Хуана е фантазия за некастриран бог, но резултатът е разцепен субект – тъкмо зад гримасата на усмивка, гримасите на Реалното, единствено възможните за проследяване.
Прекосяване на фантазията и колапс, субективна деституция, сянка на меланхолична смърт.
Бог е немаркираният, Бог е видим само в ексхибиционизма на кастрирани обекти и перверзията на частични влечения.
При жената нещо в повече (en plus) е добавено към фантазмената и затова провалена тоталност на фалическо наслаждение. Еn plus of feminine jouissance ясно указва към безкрайността, характерна за феминната позиция. Обратно на мъжката страна, базирана на изключението, позволяващо символната екзистенция на мъжа в полето на Другия, феминната страна е детерминирана от несъществуващия Друг S(Ⱥ), тоест от липсата на изключение, което би гарантирали символна екзистенция на жената. Оттам и афоризмът на Лакан – жената не съществува.
Ако логиката на мъжката графа на сексуация е логика на изключване, логиката на женската страна е логика на невъзможност – невъзможно е да постигнеш тоталността (universality) на Жената.
Жената не съществува, освен като едно от имената на бог, безкрайната усмивка на бог.
За Лакан няма такова нещо като еднозначно битие, дельозианската univocity, тъй като доколкото е сексуирано битието имплицира не просто две различни онтологически позиции, а по-скоро два неуспеха на онтология.
Ето какво означава Жената като едно от Имената-на-Бащата или на Бог – трансгресията на патерналното запрещение отвежда субекта не към върховно и финално наслаждение jouissance, а по-скоро до промяна на топологическата позиция, където самото наслаждение става безкрайно или нетотализируемо точно поради това en plus на женското наслаждение (feminine jouissance).
Нашият бог-перформатив-референт на колапс между сигнификация и референция, чисто абсолютно различие.
Недостоен съм и ще мия нозе на прокажени, ще си изтръгвам очите и ще се смея.
Увреден в страст по неувредимото и по чист идиом, пронизващ покриви и глъбини,
в депарадоксиране на парадокси и детавтологизиране на тавтологии…
Един стон, един писък…
Колапс – религиозен, капиталистически – на ентропиен свършек и негентропични възкресения.
Видяхме, че отличителна особеност на постмодерния свят е опитът да се освободи от агенцията на заповедното господарско означаващо. Сложността на света трябва да бъде отстоявана безусловно, това ни се внушава отвсякъде.
Господарското означаващо, замислено като налагане на ред, трябва да бъде деконструирано и дисперсирано.
Но тази модерна апология за комплексност всъщност е обобщено желание за атоналност, според Жижек.
Намесването на много дискурси и гласове на другия води до атоналност, както и до отместване на свръх-аза като медиатор.
Дори бог не вярва в бог.
Дори бог не се наслаждава на бог.
Бог е несъзнаван, нереализираното.
В свръх-азовия паралакс между Закон и наслаждение анаморфичното петно на бащината фигура, на Името на бащата, е това, което причинява късо съединение, колапс.
През цялото време младият папа е бил вписан в това сляпо петно като присъствие на едно отсъствие в несъзнавана имитация на неясната и неизяснима бащина фигура, модифицирана като его-идеал.
Лени се е опитал да изобрети нова любов и ново наслаждение и тук на площада вече разбира – наслаждението не съществува другояче, освен като импаси, пропуски и спънки в Символния регистър, като гримаси, в които се чете провал и неуспех за символизация.
Свръх-азът като гласът на Другия налага идентификация с бащата, която е невъзможна, доколкото фигурата на бащата по дефиниция е изключителна. В такъв случай свръх-азът е обсцьонната добавка към символната фигура на бащата, поддържайки тази фигура в садистичен маниер, приканвайки субекта да трансгресира лимита на символна забрана, без да съобщи какво го очаква от другата страна на границата.
Това ли е негативната еротика на наслаждението?
Осцилирайки между господарското означаващо и директната перверзна идентификация с обекта на желание на Другия (бог, баща, бог-отец), младият папа е прекосил фантазията си, без да се освободи от древните спазми на света, от булшит-митовете и натрапливата невроза на религиозните фантазми, от импотентните актове на церемония без трансцендентност.
Това, което може да постигне, е господар в постмодерната разновидност на различни сембланси на мениджмънт на живота (life management), на life coach – в биополитически аспект.
Докато истинският агент се познава, където желанието и влечението надделяват над знанието.
Трябва да се запитаме има ли такова желание и влечение днес и кои са неговите носители.
Едно чисто желание извън перверзията? Може би е съществувало под стените на Троя или може би е първият булшит, който лешоядите на публични отпадъци отдавна са започнали да кълвят.
Но кой е истинският агент и как да мислим еманципаторна политическа промяна по отношение на господарския дискурс?
Както достъпът до бащата е само посредством сембланси, не важи ли същото за маскираните като мениджмънт университетски дискурси на експертно знание, в случая кардинал Войело, чийто зорък поглед коригира и неутрализира перверзните актове на Лени?
Психоанализата извън университетския дискурс ли е, истинското анти-знание, или това са само претенциите на Лакан, опровергани от самия него когато причинява колапса на собствената си школа?
Както вече се убедихме, дори последното първо публично послание на младия папа е поделено между женскостната логика на Хуана и между интериоризирания бащински свръх-аз.
Господарското повече не е единичен дискурс, то се е научило да профитира от неуспехите се през университетския дискурс на атонални технологии, през дискурсите на истерика и психоаналитика.
Когато господарят губи своя авторитет и бива истеризиран, което е друг начин авторитетът му да бъде поставен под въпрос и изпитван като фейк, неговият авторитет изниква повторно по изместен начин, десубективизиран, анаморфичен, под маската на експертно знание и психоаналитически сеанси.
Кардинал Войело – той притежава бюрократичното ноу-хау, което прави желанията на папата да изглеждат инфантилни капризи.
Не само господарят винаги е измамник, но и самият Символен регистър е измамно сключен хоризонт.
Структурата на папска доминация самата е потисната, репресирана, тя повече не може да се яви като единичен дискурс, а най-малко като разцепление в два дискурса – университетския и истеричния, които са резултат от неуспеха на господарския дискурс.
Но на площада във Венеция Погледът ни предоставя неясните фигури на родителската двойка инфантилни хипари, изоставили сина си поради неизвестни подбуди, както бог-отец е изоставил сина си на кръста.
Синът рефлектира травматичното наслаждение на Хуана, но всъщност в засечка, шорт-кът с Погледа във версия на оbjet а, версия на патернален свръх-аз, осмисляйки патерналистичната функция не само в семеен план, но и в религиозен.
Синът може да преодолее бариерата и да изобрети ново наслаждение въпреки провала на бащите край него и в това се състои синовната фантазия, че ние не се нуждаем повече от авторитета на бащите.
Отношението между баща и син е перверсирано в нова перверзия – сега бащата е склонен да завижда на наслаждението на сина, което означава, че помирението между тях е с цената на ифантилизация на бащата-вечен хипар.
Разбира се, ще кажат, че в сцената на площада няма нищо такова и аз само спекулирам с експертни знания.
Възможно е.
Но това е няма сцена на сомнамбулски влечения, а не на Wunscherfullung.
В разменени позиции сега реалният баща на Лени е с тяло на перверт, докато Лени е с най-високия сан на meritorious body, както го нарича Бадиу, похвално или меритократско тяло.
Това е истинският паралакс на свръх-азови влечения и хипербола на первертно тяло в бунт срещу похвално тяло.
Но конфликтът е поместен в самото тяло на Лени – похвално тяло на папа и тяло на перверт, отхвърлящо името на бащата под маската на феминното наслаждение на Хуана, за което вече знаем, че съвсем не е безобидно.
Светицата на влечение с перверзна същност, каквато е изобщо християнската душа.
И сега въпросът е не кой говори, а чие е това тяло?
Или може би сембланс на тяло заедно с метонимичния дрифт на оbjets а около него, вместо него, като фантомни партньори, недоставящи смисъл.
Objet а като мним семблант на Реалното.
Във възела на либидо и влечение към смъртта, дирижиран от садистичната инстанция на свръх-аза като структура на излишество, en plus, дори самодеструкцията е невъзможна без либидинално наслаждение.
Хуана се наслаждава, Лени се наслаждава в своя колапс, вярващите на площада също.
Това което поддържа идеологическия смисъл, не е само символната идентификация, но и идентификацията с наслаждението.
Това е обсцьонната обратна свръх-азова страна на Закона, нощният аспект на Закона, порочният кръг, в който сме въвлечени всички.
Ти не успя да станеш Синът отвъд Бащата.
Всичко бе излишно, защото всичко бе пресметнато.
И все пак бог няма акаунт, нито неговата любов и наслаждение.
Наслаждавай се на този момент на излишество!
Страдай затова, че си го направил!
Повтори го отново!
Именно в такива моменти искаме да покажем нещо екстрено, в повече, още, encore, а после сме засипани от угризения, срам и вина.
И тогава отрезвели се вкопчваме още по-усърдно в рамката на Закона, за да се избавим от садистичния свръх-аз и неговите амбивалентни разпореждания.
Ние се разотиваме в това афтър-парти на развеселена шутовщина под скапващата се усмивка на бог.
Ние, банални крадци на наслаждение, в симулативната машина на киното, заета с производство на психотичните ефекти за една друга реалност, друг свят, и същата машина Ватикана на върховно психотично фланьорство из пустите селения на виртуално мобилизиран Поглед и отвъд него.
Нищото се е оттеглило и всяко превишение на нищото се отегчава в неудържимост и незадържане.
Свещено име липсва (Es fehl der heilige Name), зачертано от самото начало с деиктичен кръст.

 

Докато разликата между тоталитаризъм и демокрация е сравнително лесна за разпознаване, с разликата между (нео)либерализъм и демокрация не е така, не само защото старите либерални версии са нещо като спирачка пред новото неолиберално чудовище.
Демокрацията се изразява предимно в популистка суверенност и излъчване на управляващи правителства, което става чрез избори.
Но апаратът на управление (в смисъла, който му придават Фуко и Агамбен) се формира по логиката на пазарна перверзия, която не подлежи на публичен закон, а на частни машинации и интервенции.
Апаратът произвежда конюнктурата на анонимни субекти.
Демокрацията – безпомощни субекти на подчинение.
Неолиберализмът управлява, демокрацията забавлява.
Зоната на контакт между тях е премахната, освен преди избори, когато неолибералните елити изменят на пазарната си перверзия и предлагат демократични мерки – намаляване на такси и данъци – които са неизпълними.
Или върхушките се замерят с компромати, които не водят до юридическа ефективност.
Апаратът е сложно образувание от модули, агрегати, елементи, както и текучествените групи, коити го обслужват, които понякога са неразличими по състав от чакащите на спирката.
Именно тези фюжън-групи, останали като проблем още от Сартр, мимикрират класовото различие, за да го неутрализират.
Те не са стационарни образувания, а перформативни съобщества, които сякаш сами създават своя референт, изличавайки разликата между сигнификация и референция.
И неслучайно изникна хаштагът Кой, увиснал в истеричното си безсилие.
Опитай се да ги назовеш – колонии на социопатия, мафия, затворени кръгове, res idiotica
Cronky-капитализмът, широко застъпен на Запад, е остатъчно образувание на семейственост и връзкарство – откровено роднински субекти и кланове, което се приема за естествено – защо бизнесът и номенклатурата да не се наследяват, нали в това се състои самоизолацията на елити като надграждане, като надстройка
Демократичната истерия пред този факт е неефективна. Низшите прослойки също имат своята самоалиенация на неизбежната база.
Минимално реторично, но не и класово различие на перверзни стратегии (стратегия е любима дума на Фуко).
Днес всички са виртуално бедни, виртуално богати. Частното е толкова контингентно и несигурно, колкото и общото.
Перверзията надделява над истерията, но в какво се състои тя? Истерикът изисква невъзможното, знаейки че е непостижимо. Перверзният се самоинструментализира като средство за обслужване на другото наслаждение, изработвайки какви ли не фетиши, от които извлича печалба.
В един свят на генерализирана перверзия е трудно забележимо, че администрирането на нещата е изместило управлението на хората.
Бизнесът и без това е модалност на перверзно отношение към обектите, което прониква и във всички останали сфери – всеки трябва да следва свой бизнес. Да си съпричастен към света означава да си годен за капитализация.
Фетишизирането на артистичния труд, например, е идеалният хоризонт на всеки труд.
Идеалното произведение и идеалната стока триумфират в пресечната точка на социална перверзия.
Достатъчно е внушението, че трябва да гледаш на себе си като на човешки капитал, че всички са пазарни субекти на предприемачество, иновативност, въображение, че всички са свободни да правят каквото си искат – и в това е хватката на управление без управление, на консерватизъм без консерватизъм, на връзкарство без връзки, на протекции без протежиране.
Липсва каквото и да е фундиране на политики и управление, всички са безосновни като анархисткия Христос на саможертва, погинал на кръста за да спаси бащата-бог от неговата мръсна тайна – каква е тя?
Тайната е, че няма тайна, бог е сияйна пустота, самото нищо или, ако щете, материя от вакуумни флуктуации.
Или както казва блажената Хуана – Бог се усмихва.
Стига това да не е усмивката на чеширската котка, в което може би се състои и фундаменталната фантазия на модерния капитализъм – да остане само усмивката, принадената стойност и принадено наслаждение, а самият капитализъм да се разтвори в дигиталния си технологизъм.
Днешните технологии наистина са технологии на изчезването – с едно дилийтване можеш да съсипеш банка или дори целия свят.
Всички обекти са нещо като материални концентрати на математика, изчисляеми, разполагаеми, спазарени.
Пазарът е идеалният хоризонт на фетишистки труд и дейност. Нямаме друг бог, освен него, но нека все пак да се запитаме дали това го знае и сгорещеният световен океан, фрашкан с пластмаса.
Ние всички имаме либерални права и свободи, но дали това го знае стенещата симбиотична Гея?
Капитализмът търси спасение в неутрална дигитална матрица, но нека все пак да се запитаме като Жижек защо на Матрицата е необходимо да се захранва с травматичното човешко наслаждение на страдащо мнозинство, за което още Ницше знаеше, че е негоден материал.
Защо тогава не потърси друг материал?
Заради принаденото наслаждение, на което капитализмът се е изхитрил да тури маска на стойност.
Наслаждението е нечовешкият inhuman елемент в човешкото и докато капиталът го изсмуква в непристойна версия на собственото си безсмъртие (няма алтернатива), death-акаунтите на капитала скоро ще лъснат в гигантската усмивка на небитието.

 

Хегемонията на финансов капитал днес се представя като биовласт и като глобална имперска сила.
Но това не се третира като дисциплинарно принуждение, а по-скоро като ревизия на индивидиуалните свободи, избори и инициативи.
Третото явяване на капитала – като общество на дизинтегриран спектакъл
Трансформацията е резултат на множество условия.
Преди всичко трансформации в труда, в постиндустриалните условия за производствена валоризация и хегемоничната поява на конгнитивна производителна сила.
Когнитариатът като нова субективност на труда изисква неавторитарна организация, поне не в грубите й проявления, един офисен мениджмънт, внедрен заедно със съответната литература.
Когнитариатът не е само западен феномен, той прониква и тук, особено при младите поколения.
Много от активностите се пренесоха в сферата на услугите, търговия, туризъм.
От руиниращата социалистическа индустрия оцеляха само отделни
заводи и предприятия, отделни енергийни мощности.
Оплакването на разрухата е приключено, един нов офис-дух и морал е на път да преформира ситуацията.
Този биополитически бекграунд е фрустриран от неизлечими дефекти и монополни доминации.
Нематериалният труд, разбира се, не е само когнитивен, към него се приспадат и всички тези мошеничества и спекулации в един комичен зловещ паралел.
И все пак биополитическият аспект на икономически и културни активности е очевиден.
Ако не точно нематериален труд и когнитариат, и тук голяма част от работната сила е случайна, мобилна и флексибилна, на краткосрочни, непълни и дори еднодневни договори.
Прекариат е в по-голямата си част и трудовата миграция.
Неравностойност в постиженията, където действат скрити привилегии и облагодетелствания, внушаваната вина и срам пред собствената ти мизерия и непосилни кредитни задължения – при по-младите всичко това не е такова непосилно бреме както в началните години на демокрация.
Дори не е характерно за техния стил на мислене и живот.
Но тези биополитически натрупвания и когнитивна валоризация, в каквато и слаба форма да са проявени тук, в глобален план се подчиняват на доминацията на корпорации, банки и на глобалното управление на социална рента.
Финансовият капитал узурпира благосъстояниета на цели държави и приватизира публичните достояния.
Този капитал излъчва и послушни правителства с рестрикции на социалните фондове и политики на оскъдицата.
В Щатите този процес е още по-мощен и насилствен, сингулярен екстремизъм на искейпистка империя, загрижена за щастието на своите граждани, но всъщност за една незначителна част от тях.

Българският капитал е паразитен, от феодален тип, неспособен да организира общество за печалба, а разчита на пасивното улавяне на социална рента чрез данъчни хитрини и освобождаване от такси, на какви ли не облекчения, фалшификации и облагодетелствания, като бремето се прехвърля неизменно върху бедните.
Откъде идва самочувствието на администрация и замогнали се прослойки? Те просто знаят, че навсякъде по света е същото.
Дори освежителните нотки на нова бизнес-менталност и стил не са способни да разведрят дълбоката депресия.

Но парадоксът е, че колкото повече прекариат (дори бог е такъв, според Ватимо), толкова повече синекура.

I would like to add something in connection with the relation between capitalism and anarchy. There is a phrase, pronounced by one of the four villains in Pasolini’s Salò, which says: “The only true anarchy is the anarchy of power.” In the same sense Benjamin had written many years before: “Nothing is so anarchic as the bourgeois order.” I believe that their suggestion must be taken seriously. Benjamin and Pasolini here grasp an essential characteristic of capitalism, which is perhaps the most anarchic power ever to exist, in the literal sense that it can have no archē, no beginning or foundation. But in this case as well the capitalist religion shows its parasitical dependence on Christian theology. What functions here as the paradigm of capitalist anarchy is Christology. Between the fourth and sixth centuries, the Church was deeply divided by the controversy over Arianism, in which all of Eastern Christianity, together with the emperor, were violently involved. The problem concerned precisely the archē of the Son. Both Arius and his adversaries were actually in agreement in claiming that the Son was generated by the Father and that this generation had happened “before eternal times” (pro chronōn aioniōn in Arius; pro pantōn tōn aionōn in Eusebius of Caesarea). Arius indeed took care to specify that the Son was generated achronōs, atemporally. What is in question here is not so much a chronological precedence (time does not yet exist), nor only a problem of rank (that the Father is “greater” than the Son is an opinion shared by many of the anti-Arians); instead, it is a matter of deciding if the Son—that is, the word and praxis of God—is founded in the Father or is, like him, without beginning, anarchos, which is to say, unfounded. A textual analysis of Arius’s letters and of the writings of his adversaries shows, in fact, that the decisive term in the controversy is precisely anarchos (without archē, in the twofold sense that the term has in Greek: foundation and beginning). Arius claims that while the Father is absolutely anarchic, the Son is in the beginning (en archē) but is not “anarchic,” because he has his foundation in the Father.
Against this heretical thesis, which gives to the Logos a firm foundation in the Father, the bishops assembled by the Emperor Constans at Serdica (343) clearly affirmed that the Son is also “anarchic,” and, as such, he “absolutely, anarchically, and infinitely [pantote, anarchōs, kai ateleutetōs] reigns together with the Father” (qtd. in Simonetti, p. 136). Why does this controversy, leaving aside its Byzantine subtleties, seem to me to be so important? Because, since the Son is nothing other than the word and action of the Father, indeed, more precisely, the principal actor of the “economy” of salvation, which is to say, of the divine governance of the world, what is in question here is the problem of the “anarchic” or unfounded character of language, action, and governance. Capitalism inherits, secularizes, and pushes to the extreme the anarchic character of Christology. If one does not understand this originary anarchic vocation of Christology, it is not possible to understand either the later historical development of Christian theology, with its latent anarchic drift, or the history of Western philosophy and politics, with their caesura between ontology and praxis, between being and acting, and their consequent emphasis on will and freedom. That Christ is anarchic means, in the last instance, that in the modern West language, praxis, and economy have no foundation in being. Now we better understand why the capitalist religion and the philosophies subordinate to it have so much need of will and freedom. Freedom and will mean simply that being and acting, ontology and praxis, which in the classical world were closely conjoined, now take their separate paths. Human action is no longer founded in being: for this reason it is free, which is to say, condemned to chance and uncertainty.

CREATION AND ANARCHY The Work of Art and the Religion of Capitalism

Giorgio Agamben

Политическите партии са мафиотски агенции за запознанства в имагинерната пошлост на (не)разпознаване, деградирала версия на хегелианското Anerkennung или връщане на неговото послание в изопачена, тоест истинска форма. Днес няма господари и слуги, освен техните означаващи, неспособни за самоозначаване,
На същите имагинерни полагания се крепят и всички социални структури.
Социалната връзка не съществува, освен в деформациите на субективна деституция.
Електоралното гето е транзитивен обект, временно образувание, понякога със съвсем реален събитиен потенциал.
Изборите го активират, само за да го неутрализират в минни заграждения и обезопасяване на полицейски периметър.
Проблемът е как да се прекоси опасната зона чрез тайни мафиотски хетеротопии.
Гетото е карикатура на безработна общност, карцериран оголен живот, комунистическа хипотеза, капиталистически рай, конспирация на вечен Сабат.
Други приемат есенциалистката теза, че гетото е това за нацията, което е гравитационният център за човешкото тяло, пренебрегвайки спекулативното Тяло без органи на Дельоз.
Но същото може да се припише и на всички ядра и на всички претенденти за суверенни лаври. Всъщност става въпрос за транзитивни обекти с активен период на полуразпад.
В това афтър-парти на мъртви метафори няма да намерите своя Вергилий.
Изборните турбуленции се сторнират в средностатистически термостат на топлинна, тоест социологическа смърт.
Един идеологически акселератор осцилира шокови вълни през социалното поле с еднаквия неуспех на присъствие и отсъствие, загуби и печалби.
Диференциатор на индиферентности – хомеостазис, автоимунно разстройство, пунктуиран еквилибриум, хомеостатични баланси и контингентни срещи
Изборите са дефиниране на световъртежи, vertigos, ако си послужим с този израз на Рембо.
Апокалиптичният страх, че класата на декласираните ще изкласи абсолютно, е контролният алгоритъм на всяка власт.
Смяната на термодинамичната визия с кибер-визия не променя нищо в редуващите се моди без трендове.
Изборите днес са усмирителна риза за шизоидното cogito, излъчващо дигитални феромони, които дори машинното гласуване не е в състояние да неутрализира.
Не индивиди, а дивиди като перфокарти в темпоралната машина на непосредственото, граматизирани в термините на Бърнард Щиглер.
Апатията пред изборния фураж за Буридановото магаре е същата апатия на човека, оставен сам пред недостъпно-Реалното на Закона, изборът като изнемощяващата си липса в разказа на Кафка.
Кафкианските герои на гладуване и изнемощение винаги са ни напомняли Буридановото магаре
като илюстрация за съществуващата свобода на индиферентно равнодушие и безучастност.
Странно, но политиките се плашат от това радикално дезангажиране във вариант на недетерминирана воля. Трябва да избереш, иначе попадаш в менюто – това са неолибералните хитрини.
Изборите изписват гетоидния профил на посредственост, пазарът върши същото – среднящина, average, прогнозиращ следващия average, ако се доверим на Джон Мейнард Кейнс.
Интимната връзка между избори и пазар е заглушена от демократична буфонада, по-гръмогласна от Буридановото магаре.
Няма такова магаре.
Невро-добитъкът, както го нарича Жил Кетелей, е суров материал за изкусителни стратегии на елитни магаретари.
Както микрочастиците нямат физическа големина и са концептуален достъп до нашите теории, до фикции със структура на истина спрямо фикцията на точка на референция, така и Гетото е призрачна референция, към която се пришиват биополитически фикции за средностатистически избор и волеизлияния
Няма квантов свят, освен описанието за него.
Няма социален свят, освен реториката за него.
Няма свободен избор, освен предписанията за него.
Остава черната кутия на лаканианския object a – този възвишен транзитивен обект като форма на пустота, изисквана от безкрайните претенции на крайните претенденти за суверенно царство.
Няма такава кутия в колекцията от теоретични и технологични джаджи, gadgets.
Object a – това е голият обяд на стойността, безкрайни остатъци на кибер-Кивота, руиниращо наслаждение jouissance.
Или по-добре певицата Жозефина на мишия народ с нейния писък във версия на object a,
нищо и никакъв глас, който всъщност е акузматичният глас на мишия народ, потопен в немота.
Неслучайно сме се ограничили с писъка, по малко писък за всеки отделен случай – това е всичко, което ни трябва. Възможно е и при нас да се появят музикални дарования, но при нашия характер те неизбежно глъхнат, не успявайки да се изявят – това казва гласът на гетото чрез охтичавия метроном на Кафка.
Защото писъкът е езикът на нашия народ, само другият писък пищи цял живот без да го знае, тук писъкът е освободен от повседневни окови и за кратко освобождава и нас. Не е за учудване, че изпълненията на Жозефина така ни привличат и ние се стараем да не ги пропускаме.
В това е илюзията на трансфера – амбивалентен народ се идентифицира с амбивалентната Жозефина.
Течният ликвиден писък на Жозефина напомня жалката съдба на нашия народ, изгубен в суматохата на враждебния свят. Жозефина отстоява себе си – този никакъв глас, това никакво изкуство отстояват себе си и намират път към нашите сърца; и на нас е приятно да го мислим. Ако сред нас би се появил истински певец-виртуоз, в такава ситуация не бихме го слушали, единодушно щяхме да отхвърлим подобно изпълнение като безсмислица. Жозефина, Боже опази, няма нужда да знае, че ако я слушаме въобще, това всъщност не говори в полза на нейното пеене.
Тайната за певческите умения на Жозефина е тайната на собствената ни посредственост в закривения идиом на езика ни.
Онези отвън са със съдба на клакьори.
Народът в симбиоза с акузматичния глас, Чарли Чаплин глътнал свирката, в нелюбов към музиката.
И елитарните писъци отвън – мълчи народът.
Презираме тези, които имат отговори на непоставен въпрос, но сме принудени да ги търпим –
елити в спявката без певци.
Мигриращите мишки в търсене на плъх-господар
И нито един певец
Преформени комунисти и комсомолци в пребоядисана колоратура на песнопения
Гетото в търсене на своята Жозефина.
По-високо билото, майстори – при пожар плъховете излитат през комина.
Капитулираме, но не и безусловно
Може и да сме разомагьосали света, но не и себе си като субекти на избор.
Технологичните избори, както се предписват от Брюксел и на местно ниво, са мениджмънт на пазарен принцип, произвеждащ автоматични субекти-gadgets.
Те говорят правилно и имат ясни визии, пропуснали възвишения стих от Десета песен на Ад, вертигото на избора и на мисълта:
tutta morta fia nostra conoszenza da quel punto che del futuro fia chiusa la porta.
Всичките ни знания са мъртви пред затворената врата на бъдещето
Когато ги слушаме как умно и ерудирано говорят, примерно роботоидните евро-депутати, няма как да не се сетим за двусмислените забележки на Ницше какви добри европейци сме ние.
Европа за своите поданици не е ли това, което е Жозефина за мишия народ – издигайки я на пиедестал извън контрол и власт, фактически мишият народ признава неразбирането си на универсалния й писък и безсилно се възхищава на изкуството й, докато на свой ред певицата ги вини за същото – вие не разбирате идеята за Европа, моето универсално изкуство, същата нелюбов към музикалния химн на Европа, докато в ушите звучат националните маршове.
Нито любовници на универсалното, нито достатъчно германци или каквито и да било там; илюзия на трансфера в кръстоска с политическа воля, как ще стане това – безметежно или с цената на катастрофа?
Самият Ницше страстно е желаел да се изкара поляк.
Европа на гета и елити – тук е докосването на Реалното, моментът на истината, истинския проблем.
Но капиталистическият дискурс е единствения, който казва – няма проблем – и мишата популация тръпне от възхищение.
Капиталистическият субект е первертът, който знае как да обслужва наслаждението на другия, вместо да го депресира в тоталитарни невротизми, при това с бясна скорост, преди да си се усетил, че става въпрос за субститути, сембланси и латузи като ония късметлийски хартийки, които раздават на излизане от моловете или латузите със сентенции, когато ти сервират кафе.
Семблансът се случва някъде в засечката на имагинерно и символно като перверзно решение за травматичната деституция на кастрацията, на Реалното.
И там е тънката граница, където се преструват на умрели лисици, докато се чудиш какви са в реалния живот – няма реален живот, а спектакъл на имагинерни божества и култови герои, и развалени фетиши в сериално заместване – капитализмът е скоростен, бърза храна бързо изкуство, гетоидна макдонализация, пазарен сталинизъм.
Докато възбраните произвеждат невроза, свръх-азовата инструкция да се наслаждаваме под формата на консумирани стоки е последвана от хедонистична депресия – никоя стока не задоволява, разочарование, още по-голяма несигурност и пустота.
При капиталистическия дискурс в мястото на господарското означаващо е инсталирана липсата или обект-причината на желанието, която тласка не само към фетишизъм и преследване на печалба, но и към още-силни пристрастености и зависимости – сега ти си господар на наслаждението без посредничеството на Другия – дрогиран дори без дрога, имагинерен богаташ без пари, каквито са всъщност всички капиталистически паразити на общите фондове, на common, пристъпващите крадци посред бял ден.
Липсата е конститутивна, докато се хвърляш в какви ли не начинания – и обратният резултат не се забавя – анорексия, булимия, биполярни разстройства, параноидни идентификации, в крайна сметка хазарт и наркомания.
Симптомите вече не са адресирани към Другия, а се настройват около аутистичното ядро на наслаждение без сигнификация, както при клошарите и наркоманите.
Съзнанията ни са интериор на медийни стандарти, вече не се нуждаем един от друг освен чисто формално във виртуалните мрежи, където лайкват дори съобщенията за нечия смърт. В информационния овърлоуд сме раздалечени като острови на омерзение.
Капитализмът е фантазията за несвършек в нашите оргазмени свършеци на фалшив обмен на порнографирани органи без тела, докато безорганното тяло на любовта и смъртта, изключено от онтологията на капиталистическия актуализъм, е неприсъствено.
Какво ни казваше соц-дефицитът – няма, току-що свърши.
А капиталистическият дискурс – ти решаваш кога да свършиш в безкрайния избор на чекиджийски джаджи.
Хората с нетрадиционна сексуалност би трябвало да го знаят – има само принадено наслаждение, и безорганното тяло на секса не ни принадлежи. Ние заработваме руиниращи обекти а на социално мастурбиране, нищо друго. Фетишът на репродуктивност, съжалявам, без него ще изчезне и последният гей, както пролетариатът би се самоотменил в триумфа на класовата война.
Ако това не е обсолентен екзистенциализъм, изборът е момент на лудост.
Именно, решението или изборът е да си с лице с разрива на имагинерната социална връзка вътре от уникалната перспектива на субективна деституция.
Чистият избор е логика на революционен импулс, докато ни се внушава, че той е непоправимо закърнял, наистина ли?
След парада на ирационална рационалност, призрачна обективност, апостериорно априори на състоялото се вселенско измиране ние износваме кибер-Кивота на дигитални мощи.
Само не питайте какво има вътре в него.
И на равнището на желанието, и на влечението, обектът е конституиран като изгубен завинаги.
Можем да го имаме само като чиста липса или мизерен остатък в мястото на тотализиращи заблуди и социологически обективизми.
Спомням си как в предсмъртната си агония баща ми помоли да му донесем небет-шекер, сякаш в римейк на филма Гражданинът Кейн, който изобщо не бе гледал. Той изчезваше като детето пред панаирджийска сергия, за да отнесе захаросаната си латуза при небесните пениси на бащите в подредба на възвишени обекти.
Чак сега разбирам защо Пенчо Славейков толкова е презирал оплаквачите на социална тъга, оная спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии, и носителите на битпазарски лаври, продавачите на евтина стока, както пише в предговора си към второто издание на Стихотворения на Яворов от 1904 г.
Oчевидно изборът е между гето и елитарност и Славейков формално клони към второто, но репресираната обект-причина на желанието му е да измести предходните фаворити за трона на поетическия идиом.
В дезертиране от този идиом е величието като провал на поета, и буквално, и символно. И това остава прецедент, след който имаме само трудовоборчески писатели. Но толкова лошо ли е това, като се има предвид ажиотажа на преформените комунистически писатели в абстрактни хуманисти, и класовият момент е изоставен осиротял откъм застъпници…
Няма чист избор.
Именно, обект-причината на желанието е катализатор, който пулверизира във вискозна блудкавост теоретичните коментари и спекулации с цел да ги регулира.
Няма такава обект-причина, освен в тягата на вакуумни флуктуации, от които всъщност се състои и всяка материя.
Именно, това е същата отсъстваща причина на Историята, за която Фредрик Джеймисън пледира в Политическото несъзнавано… недостъпна, освен в текстуална форма на историзиране, което пропуска това в историята, което е повече от история – в крайна сметка невлизащият в никакви сметки рев на Буридановото магаре или мишият писък на Жозефина.
Обект-причината е в дисруптивното изтощение и изнемощяване като истинския произход на политики, изкуства, любов – ентропийно, инфлационно, когнитивно – историческите фази като осцилации на махало в дефазиране, младост, зрелост, декадентство, наследяващи се елити като струпване на трупни фосили в циклите на седем угоени крави, седем мършави, фуражиране на еднакво неприемливи ставки, квоти, таблици и алгоритми на глупостта, изнемощяване на гръцкия език в латинския, история на самоначукващия си го хегелиански Дух, изнемощяващ в цикъла на Парето, големият природен пир и масата на гладуващите философи, животни превърнати в рефлексии и окончаващи в животински тикове на юмручен бой.
И в изнемощяване на изнемощяването изникват сембланси на негентропична мощ.
О, розовобузи магаретари, какъв кяр от електоралната скотщина, която скрито презирате?
Но как от гетото като въплътена липса на консенсус се излъчват консенсуални елити остава неясно.
Не виждаме разлика между ницшеанската бестиалност на лидерство и Ленин с неговата Партийна организация и партийна литература от 1905 г.
Принцът на Макиавели е последван от популистки Принцове на тълпата, които днес общуват през Туитър, но това едва ли означава прозрачна комуникация.
Самият Макиавели е презирал въобразените принципали и въобразените държави, противно на постмодерното схващане днес, докато фалическият призрак на господаря необезпокояван потъва в урната, за да възкръсне отново оттам – във възвишено-преиначената форма на мизерен objet a, тоест хаштага ≠Кой.
Фураж или пушечно месо или анонимен кибер-код – командният импулс като неизправим тик е в основата на всяка рефлексия.
Но нека все пак да предзобим и другата магарешка алтернатива на философски овкусен фураж.
Допуска се, че демокрацията е задължена на безкрайно щедър и рисков залог, обвързан с т. н. принцип на невинността на изключението: никой индивид, лоби, общност, партия не притежават привилегията да упражняват власт, няма демокрация без демократично производство на елити, като шансът е оставен отворен за този героизъм-за-всекиго в екзистенциалния стил на Киркегор, който историята досега е толерирала колебливо само в заченки.
Добре казано, но играта с априорностите на шанса, с девствения шанс извън проституиращите числа на зара изважда наяве скандала на невинното изключение – всеки може да управлява и всеки може да е автор, стига да извади късмет както при онлайн блекджек игри.
Казино-капитализъм, пазарна демокрация, некалкулираната свобода на благодатта – изключението манипулира с интензивна страст общото в симулативни игри.
Героизмът за всекиго е инкриминиран от мафиотски и офшорни изключения, култът към личността подменен с култ на знаменитости и шарлатани извън реален живот.
Ако алтернативите се явяват в предписана форма на дуалност, те суспендират свободата на избора, който би потвърдил една или друга опция. Изборът престава да е избор и се превръща в предписан избор.
Адорно асоциира свободата на избор не със субективните метафори на дуалистичен избор в една ситуация, а с деформиращата интензивност в световъртежа на мисълта, която прави неподходящ ангажиментът за еднозначност на промотираните алтернативи и за разпознаваемост на правилния избор или добро намерение.
Мисълта като опит на шеметност или дионисиевски екстаз в детерминацията на истината, Taumel както го нарича Хегел, или неистовство, или пир, където нито един участник не е пиян, разтваря обекта, на който се посвещава. Мисълта открива и изобретява разтварянето на обекта като собственото си движение, но не за да го присвоява в интелигибелна идентичност, отнесена както към обекта, така и към себе си.
Мисълта продължава да тласка дионисиевската замаяност в преноса на истина, интензивността- Taumel на неистовство и шемет до точката на различие от теория и мнения, и до признанието, че мисълта няма или самата не е обект, опция. Мисълта е анархична. Няма философска позиция, няма разпознаваема мисъл в дефиниране на вертигото.
Актът на мислене не е устремен в откриването на събирателна точка, в правене на избор или решение в ситуация, доминирана от Двете.
Нещата се свеждат до една неконтролирана добавка, която не е нито екстра-, нито интра-ментална, неразрешимо приложение в основата на субективния избор, сътресение, шок, трепет, импулс, спонтанност, произволност, които афектират мисълта, надвишават я и я прекъсват в търсенето й на теоретическо осъзнаване, за да обслужи нуждите на „истинската” практика.
Всъщност става въпрос за производството на трансцендентален елемент, който поддържа рефлексията в незатваряне, или за възвишен обект а в термините на Лакан.
Но избягването на предписания, на бинарни схеми води до това, че колкото повече се разширява обхватът на мисълта, толкова повече се сгъстява във философска невроза.
При Бадиу обект-причината е трансформирана в точка на неекзистенция в света, през която нахлува множественото, за да укаже към контингентността на този свят, но и към възможността за друг свят, за пълна екзистенция другаде, например пълна екзистенция на комунистическо политическо тяло, в което всички индивиди ще се превърнат във философи.
Но този пир наистина е несъществуващо меню върху масата на гладните философи. По-скоро описание на философска невроза.
Изборът като рационална лудост отсъства от българския ум и затова са още по-комични разумните „практични”избори, примерно между две геополитически алтернативи, два пола, два кантара и т. н.
Дионисиевската замаяност на мисълта само обсолентен предразсъдък ли е, друго предписание за правилен избор? Избор между капитализъм и комунизъм, между хетеросексуалност и контингентност на секса, между ляво и дясно, и какво ли не. Избор в рефлексивната примка на мета-избор.
Главната индустрия на света е производство на гордост и на фалическа сила да означаваш за посветени чрез налагане на срам на останалите.
Апелират за рационална анархия и обективност, но всъщност я превръщат във фетиш или в още по-стряскащи идиотизми.
Мистериозният обект-причина на желанията, на влеченията и мисленето е транзитивност на преход от прекъснатости, афирмативна негация, неусвоимият ексес-излишък-липса, приложение-допълнение , логически дедлок, шанс, контингентност.
Ако математиката е език на контингентното, Лакан и Бадиу са въвлечени в безкрайни спекулации с т. н. матеми, кардинали на множества, аксиоми.
Гледам и не вярвам на ушите си – това е примитивният паралакс на възвишено-принизени objets a, което означава само едно – ние сме протезирани животни на символна кастрация и езикова алиенация.
Няма директно виждане, няма директен глас.
Погледът е вътрешно присъщата клопка във визуалното поле.
Погледът е лимит на визия, той активира визията, за да я разкъса, дисруптира.
Погледът, въобразен от мен в полето на Другия, бележи отместването от имагинерния регистър към недостъпната инстанция на Реалното. Погледът процесира в Реалното, там където не престава да не се вижда, и само чрез фикция, чрез фантазиране аз мога да си подсигуря (не)отношение към този Поглед.
Погледът се трансформира във версия на обект а, не обект на желание, а обект-причина на желанието, логически дедлок, ключ без врата, стрелка без компас.
Примерно, съдържателката на бардак го съзнава много добре – тя не манипулира обекти на желание, тя е въплъщение на обект-причина на желанието, затова често я бъркат с религиозната й реплика на Божия майка.
Но истината за бардака на демокрацията е в полицейския шеф, който дори когато демонстративно отказва символа си на голо насилие, си остава задрямал фалос.
Политиките, инжектирани в обект-причина на желанията, залагат на фетишистката консумативност и развлекателната индустрия с обратния ефект – все повече фрустрирани желания и спекулативна истерия по демокрацията на обектите.
Но влеченията, Triebe, drives, са различни от желанията. Влеченията са сомнамбулизъм като страст по Реалното, тоест директно разтоварване на енергии. Отъждествяват ги с революционни политики и терор като негативно легитимиране на нормалния ред, тоест нормалната ненормалност на дружелюбен фашизъм.
Гласът като друга версия на object a е вокализация на означаващото в тялото, един изначален „акузматичен глас”.
Някой говори в мен, докато го приемам за смущение от външния свят, всъщност и двете в интимност-екстимност.
Разказва се като виц, че при завършване на последния си разказ Певицата Жозефина или мишият народ Кафка изкрещял и започнал да имитира мишия писък, доколкото гласовите му връзки вече били поразени от туберкулозен ларингит.
Писъкът е езикът на нашия народ, език на гетото.
Акузматичният глас е източник на този фонов шум, който трябва да се трансформира в правилни гласове.
Аскопичният Поглед е източник на окулярни смущения, които трябва да се ревизират в правилна визия.
Бардакът на демокрацията с обсцьонен правилник на скотомизация и атонална акустика всъщност вече не прокарва властта чрез тези правилни структури, а чрез по-рафинираното внедряване на сложните за локализиране писъци на мишия народ на гетото като микрофизики на власт.
Идеологията на избирателност предхожда избора на идеология.
Избирателите казаха нещо, остава да разберем какво, според първия постмодерен президент Бил Клинтън.
Светът е манифестация на Идея, остава да разберем каква.
Погледът е сляп, Гласът е ням – те са обрамчване на слепи петна, в които се обективират желания, които винаги са желанието на Другия, който не съществува другояче, освен като структурна илюзия.
Няма обективна картина, няма обективен глас.
Аскопичният Поглед и акузматичният Глас-обект са surplus ефекти на несъществуващия произход, който е ефект на собствените си ефекти. Съответно, само чрез консумирането на обсцьонно принадено наслаждение ние добиваме представа за (не)диференцираната субстанция на наслаждението. Ние сме опровергавани в господарските си претенции (за пълнотата на самопрозрачно присъствие, за пълна визия, за пълно наслаждение) чрез логиката на не-всичко.
Измествано зрелище на анаморфоза – това е политическата картина. Изопачеността е самата визия, истината е под формата на фикция. Усещането е за дежа-вю.
Езикът работи върху телата като паразит от репресирани означаващи на неказаното, вирусна епидемия, пратена от звездите, пришълци в имунологизираното несъзнавано, структурирано като език, травматичната ехолалия в пещерата, ономатопейя на непреводимост, слепи репликатори на дискурси, авто-поетически демаршове на атоналните светове…
Същото като свободен индиректен или косвен дискурс, който предхожда и пронизва всичко останало – изплагиатствани сме по начало.
Или феноменологическата ретенция, която винаги е селекция, избирателност.
Поантата на феноменологическото изследване се състои в това, че между протенция и ретенция като точка на пресичане би трябвало да се помества непосредственото или изначалното впечатление или импресия. Но може ли изобщо да се схване тази точка? Не. Ние я узнаваме винаги вече поместена в промеждутъка между протенция и ретенция. Съзнанието не доставя моментални снимки snapshots, а репрезентира в собственото си темпорално движение темпорални подвижни следствия вън във света. Чисти, тоест отвързани от контекста на съзнателния живот впечатления, не е възможно да се схванат. Първоначалната импресия е преплетена с работата на съзнанието и не може да бъде изтръгната оттам.
Спрямо тази изначална импресия съзнанието като протенция е подведено, а като ретенция е закъсняло. Чистата изначална импресия е несхватима, в най-добрия случай е разкривана впоследствие. От това закъсняващо съзнание Дерида ще развие своята философия на differаnce. (цит. по Рюдигер Шафрански).
Изборът репликира руиниращия произход на нереализираното и немаркираното в хиазмично движение на (раз)единение, резултиращо в празнота.
Произходът като пресечна точка на френетизъм и калкулация или като отсъстваща причина на Историята, която обраства с текстове, докато историята на света остава неразказана.
Синтез на точка и линия или още по-торсирани топологии в khora-ичните фантазми за начало.
Изборът, предрешен в псевдо-ликвидността на свободна воля като друга форма на корупция и фалити.
Алгебраичните преференции спрямо изместени референции на изборния паралакс – онтологическият саботаж се префасонира в онтически монтажирания и асемблажи, в био-етично композиране на компоста, в некро-политиките на пирове, които поглъщат пируващите.
Ако не си на масата, си в менюто – това е рафинираният канибализъм на класовата борба в биополитическата си кулинарна версия, hell’s kitchen.
Във Вкуса, неизгубил класовата си аура в отсъстващото цвете от всички букети, и в Паралакса, неизгубил класовата си визия от взаимни превишения на самообезценяващ се кастинг и хореография, се прокарва трудният път до истината за Капитала, сведена до фалшиви пари, истината за демокрацията – сведена до фалшиви акузматични гласове, objets a в чист вид.
Това ли е атоналният свят на Бадиу?
Не остава друго, освен да се виктимизираме – някой ми открадна гласа, очерня ми погледа, бъдещето, докато самия аз в същото време крада и очерням.
Или пък търсим арбитър, закон, посредничество.
Но произходът на закона е в изнемощението на чакащия пред неговата врата.
Изнемощението на това изнемощение е симулация на съдебна мощ.
Законът се свежда до недостъпа до себе си, както мястото на Погледа и Гласа остава неокупирано.
Останалото е спектакъл, повече или по-малко (диз)интегриран, където залязват първичните нарцисизми, за да се отприщи силата на фалшивото.
Тръгва се отзад-напред – презапочване, Nachtraglichkeit, afterness, апостериорно априори, завръщане на изтласканото.
Залезът на Европа в отсъствието на изгрев.
Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за безсмъртните.
Вярно е, че заедно с Пиндар Хьолдерлин му противопоставя die strenge Mittelbarkeit на Закона, но вече се досещаме какво ни подсказва кафкианското изтощение – този закон е сингулярен и беше само за теб, тоест няма Закон на законите.
Хайдегер е спестил това трагическо прозрение, просто защото фрагментът от последния химн на Хьолдерлин – всички сме фалшиви жреци – е открит твърде късно или защото не е чел Кафка, или защото Поетът на поетите трябва да се задържи недосегаем с фюрерски конотации, уви.
Раждаме се гетоизирани и Принцът на гетото е популистка играчка за фалшиви пророци.
Останалото е импотентен passage a l`acte на бюрократичната държавно-полицейска машина, която се опитва да подддържа някакво посредствено статукво и хомеостазис.
Политическите субекти са виртуални тапи, запушалки, филери – взривявани и застиващи в кататония, изплюти от гърлото на означаващото в сембланси на суверенна екзистенция.
Вменява се, че липсите и дупките са иманентни на самата реалност, оттам и необходимост от поява на субект. Прословутото преливане на субстанция в субект като претакане на домашно вино.
Както раждането на Атина от главата на Зевс е пример за типичен невро-шовинизъм, така субектите-тапи са прекосяване на генеалогически фантазии. Нищо не зависи от тях, тъй като всичко зависи от тях.
Все пак липсите са обект на оскъдица, дефицит, докато дупките – на апокалиптични кошмари.
Меритократската фантазия на субективизираните звездни персони е, че дължат всичко на себе си, но фактически става въпрос за натиск на естествен подбор, какъвто е широко застъпен и в гетото.
Гетото е фундаментална фантазия за генерична сбирщина, елитите са фантазия за генерично конституиране, но всяко конституиране дефектира в парадокса на Русо – как да съчиниш Конституция, без да си възпитан в духа й?
Синекурната трансцендентност на елитите подменя господарския дискурс с университетския дискурс на експертно знание, тоест с култивираната арогантност на просвещенски субект.
Адорно и Хоркхаймер: в сърцето на Просвещението пулсира един патогенен (тоталитарен) тик като версия на обект а, макар че те не се изразяват така.
Невро-шовинизмът е вярата, че всичко мисловно е поместено само в мозъка, оттам и последиците, приемани за причини – един народ, една държава, един елит, един орган за един секс.
Но само гетото прислонява тиковете на мисълта, мишия писък.
Глобо-Европа е противоречиво образувание, имитиращо страстта по Едното, само за да я подкопае. Едното не съществува, освен като операция за броене.
Глобална флуидност, глобален потрес.
Европа – глокализация на апартейд, където електоралното гето разпорежда своята универсалност на партикуларизми по логиката на не-всичко – жените следват една подир друга, държавите – също.
Жената и държавата не съществуват другояче, oсвен като екстериор на фалически стандарти под мълчаливия натиск на насилието и разменната стойност.
Джендър-идеологията само диверсифицира фалическия призрак, без да го отстрани в дискурси без фалическо попечителство.
Джендър-идеологията не може да прогони фалическите призраци, полицейския шеф на бардака, тя може само да се нагърби с неговите полицейски функции.
Глобо Европа прави същото с призрака на държавата.
Джендърството ще се затвори в консенсуалната си елитарност, ако вече не го е направило, седиментирана с неолибералните механизми на конкурентен пазар.
Европа ще се затвори за мигрантските потоци в мекия расизъм на супрематистки предразсъдъци.
Дори мишият писък на номадските малцинства ще се хомогенизира в неизтощима воля за власт.
Писъкът е шиболет на изтощени гетоидни нации-държави.

Ruf’s, das Schibboleth, hinaus / in die Fremde der Heimat
“Cry out the shibboleth / into your homeland strangeness”
Пол Целан