ПЕТРОХАН – 2

“Ne devient pas fou qui veut” (Not everyone has the luck to go mad.

ЛАКАН

Потиснатите желания на тоталитарната уравниловка все още не можеха да се включат в либидиналната икономия на капитализма,  освен в джендърните участъци на незавладяното тяло, смятани за ексцентризми и извращения и досега.

Когато говорят за завладяна държава, те не знаят какво говорят.

Литература обявила се срещу канона, не смогваше да се отърси от сигмите на патриархалност в една неопримитив постмодерност, непособна да рефлектира собствения си медиум на писане, маскирана като отстояване на хуманни блага и благочестивост, но по-скоро с реакционни разбирания. Популистки пастиши на псевдонароден живот се бълват и досега. Една мьобиусна кулинария на овкусени дюнери. Романи,  сякаш излезли под перото на инструкции от Европейския съюз…

Либералният разказ поради цензура бе почти невъзможен, а деполитизиран, пълен с абстрактна емпатия – отвратителен и еднотипен, с мимикрията на еманципаторна реторика.

Но какво се случи с езика, сега под бранда на дискурс: 

Разликите потъват в неразличимост, генерирана от мрежите.

Вместо еманципация – зависимости.

Вместо грамотност – модерно невежество

Неразличимост между оригинал и копие. За радост на плагиатите, неведнъж уличавани, но без скандал.

Всички сме  сембланти, правдоподобия,  на демократи, които я опорочават и от това извличаме наслаждение, кефим се с френски акцент, това е общото настроение на несъвпадение и така вдигаме купон… на един  шибан език. 

Семблант – твоя безлицев фейс, но с фейс-контрол…

Българите обичат да се изкарват други, капиталът не е толкова глупав, за да ги опровергава, той перверзно прислугва на другата перверзия: индивидуалния мит на невротика.

Калушев е този мит, изтълкуван буквално. Околчица, Ботев – това са буквално препредадени меми, сякаш от роботизиран киборг,  килър.

Той се е поддал на  Todestrieb автоматично. Това е нещо отвъд разбирането. Регистърът на Реалното е нещо, което не работи.

Учудващото е, че никой не свързва Петрохан с поколението джей зи.

Съвпадението на характеристики, пропускам.

Няма да ги отрупвам с предикати, както жената е отрупана отвсякъде с полови органи (цит.  по Л. Иригари).

Произходът им обаче е (не)доказан, партийци и ченгета… но връзката с мозъчните тръстове, тези фабрики за производство на мисъл,  не е акцентирана, същото с НПО, и с феномена  сороидност, оставащи нерефлектирани – защо?

Защото не се прави разликата на Батай  – между суверенност и власти.

В бълг. случай – президентът е суверенност. Какво върши той – нищо освен производство на слава. Присъства и награждава.

В останалото време се държи като крупие, което следи играта без да се намесва…

Познавам писателски крупиета, на които не им и минава мисъл да потрошат игралната маса, нали тя им е работната среда за производство – на какво?

Властите вършат черната работа, мръсната и неблагодарна работа, волонтири на слугинаж, които помежду си разменят груби бъзикни.

Какво произвеждат соросоидите? Естествено, слава. Те  са нестествените елити на псевдоестествен разказ

Какво се е вършело в Петрохан? Там авторът е неперсоналното влечение към смъртта, дори като отвлечение.

Джен зи какво върши, след като не се разделя със светещите дисплеи на смартфоните. Не се разделя както хайдутите с гайдите си – производство на истина или производство на слава?

Способни да си направят селфи, когато се самоубиват или ги убиват. Най-странното, unheimlich, никой не е способен да им вярва.

Стабилен сън или фикция, в която се укрива Реалното…

За какво протестират? Протести заради самите протести. Недоволство срещу самото недоволство.

Страдащи от автореферентност.

Майстер Екхарт:

Да станем  толкова свободни, каквито сме били, когато още не ни е имало (на света).

Хайдутите поне са били въоръжени.

И джен зи обичат оръжието… но само виртуално.

Но какво върши фейсбук, по-точно, какви ги върши… перонално-неперсонално? Произвеждат процедури на истината?

Не, това е непроизводство, хегелианска  безработна негативност, производство на слава.

 Промишлено производство на ямбичен капитализъм– щракнете, ако не ви се чете.

Помислете си, например, за всички приложения и платформи, специално разработени за да привлекат нашето внимание чрез уведомителни звукове и да предизвикат изблик на допамин, събирайки в същото време нашите данни.

Кортрайт казва, че лимбичният капитализъм винаги е съществувал в един или друг вид, но сега неговите методи са станали много по-сложни, а спектърът на зависимо поведение е станал много по-широк, отколкото по-рано. Той смята, че борбата с лимбичния капитализъм практически е безкрайна и мисли ли, че на нас ни е съдено да живеем в потребителска антиутопия.

Шон Илинг: „Лимбичен капитализъм” е странно словосъчетание, което се появява във вашата книга. Какво означава то и защо хората трябва да знаят за него?

Дейвид Кортрайт: Лимбичен капитализъм, това е съкратеното название на глобалните отрасли, които поощряват прекомерното потребление и даже зависимостите. По принцип може да се каже и по-грубо. Те не само поощряват, но днес са стигнали до оная точка, когато де факто те създават зависимости.

Шон Илинг: Но защо „лимбичен”?

Това е свързано с лимбичната област на мозъка, която е свързана с удоволствията, мотивацията, дългосрочната памет и други функции, имащи решаващо значение за нашето оцеляване. Хората нямаше да оцелеят без лимбична система, нямаше да се размножават и по тази причина тя се е развила. Но това е същата система, която днес корпорациите използват в свой интерес по начин, който е в разрез с нашите дългосрочни перспективи за оцеляване. Това е парадокс.

Шон Илинг: Как става това?

Дейвид Кортрайт: Накратко, компаниите предлагат продукти, които предизвикват изработването на допамин, който влияе на мозъка и като краен резултат го променя, предизвиквайки определени зависимости, тоест поведение, което ни вреди..

Шон Илинг: На мен ми се струва, че капитализмът винаги е разчитал на пристрастията на потребителите, а значи това не е кой знае какво откровение.

Дейвид Кортрайт: Аз през цялото време чувам подобни думи и отговарям, че това не е точно така. Има обикновени капиталистически компании, например компаниите, които продават лопати, плугове, гвоздеи или нещо друго. В това няма абсолютно нищо лошо и по принцип свободният пазар много добре разпределя тези стоки. Това е двигателя на човечеството.

Но аз разглеждам лимбичния капитализъм като злобния близнак на капитализма, като раково образувание на тялото на капитализма. Съществува определен клас продукти, водещи до патологична зависимост и именно тази част от капитализма е особено опасна. Така че аз не съм против капитализма, а обръщам внимание на определен вид капитализъм, който култивира зависимо поведение в името на печалбата.

Шон Илинг: За какви отрасли и стоки става въпрос? Кой работи в лимбичния капитализъм?

Дейвид Кортрайт: Ако ми бяхте задали този въпрос преди половин век, аз щях да ви отговоря, че това са алкохола, цигарите и другите наркотици. Но за последните 20 или 25 години концепцията за зависимостите значително се промени. Сега вече ние можем да говорим не само за наркотични зависимости, но и за такива като порнография, компютърни игри, социални мрежи , храна и много други.

Това, което се случи в последните няколко десетилетия е невероятното развитие на иновациите, на масовото производство и на масовия маркетинг. В последно време все по-нарастващата роля има интернет , който ускори този процес и откри нови възможности на лимбическите капиталисти, които могат да привличат все повече нашето внимание и да ни продават все повече стоки. Лимбичният капитализъм във века на цифровите технологии, това е абсолютно нова ситуация.

Шон Илинг: Въпросът с цифровите технологии ми се струва особено важен. Всеки, в чиито джоб има смартфон, който използва социални мрежи, който участва в дигитални игри, така или иначе е затворник на лимбичния капитализъм. Всеки път, когато чуем уведомителен звук за лайк или ретуит, ние получаваме изблик на допамин. Ако това не е зависимост, не знам кое е.

Дейвид Кортрайт: По принцип възниква много интересен въпрос. Предизвиква ли зависимост интернет и свързаните с него устройства, или контента в интернет? Аз мисля, че и едното, и другото.

Съществуват традиционни търговски пороци, такива като порнографията, алкохола или наркотиците, които са достъпни чрез интернет. Но също така съществуват мобилни устройства с достъп до интернет, които приличат на игрови автомати, от които вие постоянно чувате звука на монетите. Вие постоянно получавате съобщения, преживявате лайковете, интересувате се от последните постове и постоянно се страхувате да не пропуснете нещо. И това е главното. Вие не просто реагирате на тези устройства, вие очаквате от тях нещо. Те не просто ви предоставят нещо приятно, те поддържат във вас състояние на очакване. Технологията на смартфоните се справя с това най-добре в сравнение с което и да било устройство или продукт в историята на човечеството.

Шон Илинг: Неотдавнашните и продължаващи спорове покрай вайпинга и Juul са добър пример как лимбическият капитализъм работи на практика.

Дейвид Картрайт: Това е прекрасен пример, защото той отразява чертите на компаниите на лимбичния капитализъм, както в исторически, така и в настоящ план. И така, първата отличителна черта е, че целта на лимбичните капиталисти преди всичко са младежите. Това може би е политически най-чувствителния аспект на лимбичния капитализъм. Самата идея на вайпинга, а именно идеята за заменящото устройство, което намалява вредното въздействие е прекрасна и никой не може да възрази против нея.

Но с развитието на продукта, особено след появата на Juul, вниманието все повече започна да се съсредоточава към младежкия пазар. Именно това винаги сме наблюдавали при големите производители на цигари и алкохол. Младежите са най-добрия клиент , защото те ще останат с вас най-дълго.

Но не става въпрос само за стоката. Едно от моите открития е, че ако разглеждаме историята на удоволствията, потенциално предполагащи привикване, ще видим , че възниква тенденция да се смесват пороците. Именно по такъв начин се повишава възможността за възникване на зависимости. Отличен пример в това отношение е Лас Вегас. Във Вегас не са само хазартните игри, там е алкохолът, нощните клубове, големите представления и много други ослепителни развлечения. И те всичките са събрани в една огромна хедонистична опаковка.

Това не напомня ли книжните базари, които са на мода и тук, в България?

Защо тенденциозно се намесват писатели, които са явни донори на лимбичност?

Защото единствен изход за изкуствата, където да се влее въпросната суверенност,  са…  изкуствата. Но Лакан си играе с думите – литературата е litter и още игри.

Т. н. белетристи и литератори произвеждат боклук, наистина ли…

Не следя какво пишат, но най-главното – не рефлектират медиума на писане, заради ужасната истина.

И този медиум не са новите технологии и gadget – джаджи. Тук джен зи  превъзхождат, обучени са.

Както превъзхождат и в афродизиака….

Ако влезете, например, в голяма книжарница и погледнете кориците на книгите, генерирани от невромрежа в сегмента на масовата литература, то деветдесет процента от тях изглеждат като скрийншотове от много проста нискобюджетна компютърна игра.

Самото писане – скрийншотове и смс-и…

Те пишат само абревиатури и есемеси, или малки орязани цитати.

Малки дози допамин – това е невротрансмитер, малки белетристични дроги. Всичко това е описано в ямбичен капитализъм още преди години.

Какво произвеждат джен зи?

Не само президент Тръмп, но и фигури като Стив Джобс и Опра Уинфри са използвали лимбичния капитализъм, за да рекламират продукти и идеи.

web 2.0 в светещи смартфони –  не е безобидно зрелище, дори не и солидарен знак на протест, а по-скоро търговски рефлекс на лимбичен капитализъм.

Нещата стават сериозни, протести и изкуства балансират върху гениално изнамерения от Бенямин шорткът между цивилизация и варварство, демокрация и  шпионаж.

… Някога чудили ли сте се защо превъртането през Instagram или Facebook може да бъде толкова пристрастяващо? Това не е случайност, а щателно изработена стратегия. Всяко харесване, коментар или споделяне задейства доза допамин – невротрансмитер за добро настроение в мозъка ни. Това е незабавна награда, която ни държи приковани, непрекъснато търсейки повече ангажираност.

допамин… системата за възнаграждение на нашия мозък, за да стимулира пазарни  транзакции…

… Примерно, вашия смартфон. Технологичните компании не продават само тези устройства въз основа на технически спецификации. Вместо това те продават идеята за връзка, производителност, забавление, дори престиж – всичко това дълбоко вкоренено в нашите емоционални нужди и желания. От начина, по който проектират продуктите си до елегантните си рекламни кампании, всеки аспект е настроен да резонира с нашата лимбична система.

Това достатъчна доза допамин ли е  – фармакологична суверенност може би…

Изкуствата бяха възвишена сублимация на суверенност, сега са потребителски антидепресанти и медиа-допамин.

Те рефлектират собствения си медиум, но как?

Ами чуйте какво казва някой по медиите – разликата между анонс и анонсирано  съдържание. Ако ви е трудно за слуха, представете си играчите на покер…

Страхът да не бъдеш хванат във fiction е тяхната единствена опора, страх да не изгубиш, но това не е производство на слава, а страх пред Реалното на Лакан, окончателната загуба, влечението пред смъртта устроено като развлечение

Писателят е отговор на това Реално, което сега се е заселило в  Петрохан. Бъдете сигурни, това вече се филмира в Холивуд и т. н.

Но джен зи са изправени пред нова опасност, която са причинили сами – пред дигиталната нереалност на цифрови платформи, раздробяващи  паметта на милиони персонални ленти и интерфейси, новите джаджи, задействали процеси на друго, чуждо равнище и странен жаргон – не заедно, а редом. Идентификацията с дигиталното ще породи ново за и против, още неразучено и неосъзнато – например, кибер-хипотезата на аватара Тюринг, докато на Хабермас ще му се привижда заплахата от ре-феодализация, разпад на  публичната сфера, където травмата не обединява, а маркира  таргет аудитория, тоест невидим процес на идеологизиране.

 Бодрияр ще установи феномена на прецесия, предшествие на симулакруми, които пораждат симулативна реалност, знакът предхожда референта… и  го генерира.

Но единствената заплаха или дедлок е Реалното на Лакан, той отрича че има нещо общо с кантианското an sich.

Да поясним, прочутия Ботю Ботев го нарече неколкократно „омайване“!!! той премина от регистъра на Реалното, в регистъра на Имагинерното, без да го съзнава. Несъзнаваното е залепнало върху интерфейс.

Знаете ли какво е разбрал маркиз дьо Сад, докато е онанирал върху куп лири стерлинги?

Because to live as absolute master, one would have to be dead.

А за да станеш абсолютен полицай, не ми се мисли…

Нашето поведение стана протоколно, а речта – бюрократична. Наборът от корпоративни и психологически клишета-меми в общуването замества фантазията и индивидуалния характер. Сега аз съм винаги служител на невидима корпорация.

Докато човекът отпечатва и разпространява своя образ в машините, машините преоткриват образа на своя създател, подлагат го на ревизия и го пресъздават отново.

… Своя образ, но важи и за своя текст, своите база данни –изкуственият интелект сякаш по нищо не се различава от хуманоидния творчески процес.

Да имаш история/биография означава да имаш възможност да бъдеш изкуствен, тоест да изразяваш себе си не чрез това, което ти е дадено от природата, а чрез това, което сами бихте могли да създавате и организирате.

Съзнанието е изкуствен бриколаж от древни атавизми и първични слоеве, дори потопено в лавкрафтианска монстрозна слуз, доколко природното е със съмнителна еволюция, по-скоро random генератор, доколко изкуственото е изкуствено, с отказана машинна еволюционност, не сме в състояние да преценим с оскъдни когнитивни възможности  бъдещето на изкуствения интелект… и съмненията за метафизична закостенялост  на термини като творчество, гений и самороден талант, колкото-толкова – модалност, хибридност на пост-истини, каквото е и това хибридно есе, компилирано с чужди материали,  защото тук такива липсват… основания на основателности,  подозренията в основанието на основания, че в тях се крие още по-дълбока  основателност, хибридна свобода – да бъдеш природен или изкуствен, истината и свободата, сведени до невъзможност за окончателни решаващи изводи…  свободата да се освободи от самата себе си – не означава,   че си враг на мисълта, и свободата, че враждуваш с историята на съзнанието и със самата историчност и рефлексия… смъртта е неподатлива за последните две, всъщност смъртта е екстимност.

Така че това, което е съставлявало или в момента съставлява човешкото, вече не определя последствията от това, което означава да си човек. Защо? Защото функционалната реализация на значението на човешкото предполага отклонение на това значение от настоящото състояние или образ,  отклонение от Програмата, насочена към множествена реализация на човешкото съзнание, която вече не може да бъде определена в категориите на рефлексията на минали и настоящи условия на притежание на съзнание…

Опитвайки се да реализира човешкото съзнание в машина, такава програма реализира съзнание, което разрушава каноничното представяне за съзнанието, което използваме, за да осъзнаем себе си в контекста на разликата между нас и машината, която считаме за първоначално непълноценна. Какво е било и какво е съзнанието, как е било реализирано първоначално и от какво се състои в момента, няма никакво определящо значение за съзнанието, способно да бъде въплътено по многобройни начини.

Такава програма наистина принадлежи на бъдещето, с което ние идентифицираме човека. С други думи, функцията се оказва способна да се реконструира чрез постоянна ревизия и реконструкция, развивайки се асиметрично по отношение на структурата и преразглеждайки своето значение чрез повторна реализация в нови субстрати. Като е повторно въплътена или изпълнена в нов контекст, функцията е способна да промени напълно схемата на съзнанието.

Именно на тази конструктивна хипотеза се основава проектът на Тюринг: значението на човека не се състои в неговата уникалност или специален онтологичен статус, а в неговата функционална разложимост и изчислителна конструктивност, чрез които способностите на човека стават отворени за подобрение, неговата форма се трансформира, а неговото определение се обновява или дори може да бъде изтрито. ( цит. по Реза Негарестани).

Накратко, Б. Ботев е с не по-различно поведение от киборг.

Той  просто следва някаква Програма, както и аз…

При това  следователят-киборг  пита за мотивите….

Тъй като единственият мотив на човека е стремежът към превъзходство (суверенност) всяко постижение ще се счита за такова само ако е било възнаградено с чувство за превъзходство. Но също така знаем, че за съжаление никога не можем да изкореним злото, без да унищожим всичко, което е ценно за цивилизования човек.

Единственото адекватно отношение към свободата  в човека е самоосвобождението  на свободата в човека.

М. Хайдегер

Така боклукчивата литература се превръща в раболепно предприятие (от което егото се издигна до невидимост).

Тези мисли на Шопенхауер сякаш са в синхрон:

Не бива да забравяме, че няма основателна причина да очакваме нещо специално от човечеството. Доброто и злото не са истина или закон в универсален мащаб; те са само средства за постигане на определена цел. Наричаме нещо „добро“, защото то работи в полза на нашите дребнави човешки желания и интереси. Също толкова разумно би било предположението, че човешката раса не е нищо друго освен гнусни паразити и плъхове, които трябва да бъдат изтрити от лицето на Земята за доброто на планетата и Вселената. В цялата тази трагедия на механистична природа няма нито една абсолютна ценност; само от абсурдно тясна гледна точка нещо може да бъде добро или лошо.

Не обвинявам полицаите, те вършат черната работа.

Нито допамина. Той направи света отсъстващ.

Славата е за Дейвид Линч. Той направи киното отсъстващо.

Българите са с комичното усещане, че пропускат. Те правят света присъстващ.