Не забравяйте Бодрияр

 Baudrillard and universal suffrage

Ще преминем направо към този исторически момент, където Бодрияр установява правилото на масовото производство, на неограниченото производство на идентични предмети. Ако това е така, тогава капиталът се основава на съвсем различно ниво от това, което се идентифицира в традиционните концепции. Той се намира на нивото на възпроизводимост, на кода на възпроизводимост.

Стойността е манипулиране на кода – това върши днес финансовият капитализъм, например. Кодът е структурната среда, форма и принцип на новия ред. Той вече не предполага формата на произведеното да е адекватна на стойността на вложеното,  а на тази на серийното повторение.

Този втори ред на симулация в света на масовото производство и работа отстъпва място на третия ред в момента, в който произведените предмети започват да се моделират не на реална основа, а на базата на изкуствено ядро от харакеристики, отдалечени от формите на фалшификатите или сериите (с опорна точка в концепцията за автентичния естествен или полезен “реален” предмет). Тук единствената точка на връзка, която определя реда на симулацията, е самият “модел”, вече независим от каквато и да е функция или цел, произтичащи от света на употребата. Това е светът на структурния закон на стойността, на господството на възпроизводимостта в смисъл, който е напълно различен от обикновеното масово производство. Тук моделът заема мястото на “реалното”, на референта, и се превръща в “означаващо на референция”: точката, от която се възпроизвеждат вътрешно диференцираните модулации в обекта.

Според Бодрияр вече сме навлезли в ерата на клетъчното и алгоритмичното програмиране, на молекулярното излъчване на сигнали. За да разберем настоящата система на социални отношения, всички анализи трябва да се съобразят с това изместване. Изместването, на което той се позовава тук, е абсолютно, което изтрива на мига всички други социални формации…

В този нов ред на симулация научните изследвания  удвояват усилия, за да се открие най-малката неделима клетка или алгоритъм. Но скоро става ясно, че самият код (който след това става напълно делириумен) не се управлява от висш код с по-висш смисъл. Съответно, липсва алгоритъм на всички алгоритми.

На това клетъчно ниво няма никаква цел или смисъл. Случайната комбинация от елементи е всичко, което някога се признава за ефективно. Цялото отворено пространство е изчезнало, няма никакви пропуски. Този свят не е дори с едно измерение. Той е като рефлексивния свят на човек, който е полудял “от самота и повторение”. Около обекта няма аура: всичко (вече?) е комбинативно, узряло за декодиране. Съществената атмосфера на този свят е бинарната комбинация; начинът на декодирането ѝ чрез нулата и единицата (0/1).

Този нов ред на симулация, според теорията на Бодрияр, слага край на всички героични и прометеевски понятия, свързани с индустриалната цивилизация: човек, прогрес и история. И все пак парадоксално този ред преминава към още по-високи нива на манипулация, като слага край и на всички митове за произхода на обществото и смисъла (в Бога) и на всички ценности, основани на призив към реалния свят и природата (освен като носталгия) …

В този момент се появява крайното насилие на капитала, който се превръща в свой собствен мит като безкрайна алеаторна машина, която не оставя възможност за обрат, тъй като Бодрияр е елиминирал всички междинни или противодействащи структури. В крайно редуктивния си подход той прилага „фатална стратегия” само на един структурен принцип, но това не е ли обвинение изобщо към алгоритмичния капитализъм…

Новите технологии се включват в потока на социалния живот. Един от важните ефекти е разпространението на техниката на цифровизация (digitality) – под формата на въпрос и отговор (предварително кодирана): тук цялото съдържание е сведено до формата на въпрос и отговор… и се  подчинява на същия ред на неопределеност (indeterminacy) като кода, сякаш веригата на кода е била разглобена и нейните части са се превърнали в свободно плаващи елементи. Това е светът на пробата/грешка, на личностния тест, на референдума, на функционалността в живота чрез свеждане на всичко до “да/не”. Сякаш “цялата система на общуване е преминала от синтактично сложна езикова структура към бинарна знакова система”. Социално производство на дистанция,  мултиплицирано  през медии и социални мрежи не като разширено общуване,  а като точно обратното, неговото саботиране, водещо изобщо към смъртта на социалното.

Тъй като всичко е предварително структурирано, социалният  живот се превръща в непрекъснат поток от тестове. Те винаги се оказват “перфектни форми на симулация” и идеални инструменти за създаване на нова субстанция – общественото  мнение.

Тази субстанция обаче не прилича на старите абстрактни същности, които са се формирали във връзка със системите от въображаемо реални или природни светове. Този порядък отива отвъд това в порядъка на самата хипер-реалност: ефективно реалният свят, неговата другост, е изоставен като идея, подходяща за друг начин на мислене. Навлизането на бинарната схема, 0/1, да/не, въпрос/отговор, започва ефективно и драматично да прави незабавно всеки дискурс нечленоразделен (inarticulate), тоест безсмислен Това размазва света на смисления диалог, на представянето, на формулирането на въпроси, на които може да е трудно, дори невъзможно да се отговори: златният век на дискурса, основан на играта на реално и привидно, е премахнат.

Оттук нататък медиите, новата клоака на света,  определят  “самия стил на монтажа, на декупажа, на интерпелацията, на подканването, на обобщаването”. Противно на всички очаквания, както е посочил единствено Маклуън, казва Бодрияр, тази нова епоха не е визуална, а тактилна; навсякъде именно тестът, предварително структурираното допитване, е манипулаторът и формулировчик  на новото съзнание.

Последиците за политическата сфера са непосредствени и решаващи… Вижда се, че първият сериозен резултат от това действие на масмедиите е създаването на всеобщо избирателно право. Тук социалният обмен е сведен до най-съществената си функция: да се получи отговор. Но така създаденият контекст също е бинарен. Това като че ли установява фундаментално съучастие между кода и тенденцията към двустранно политическо съперничество. Проучванията на общественото мнение оказват влияние, докато отразяват смяната и редуването на партиите. Тъй като тези екзит-полове са уж независими, неизбежно възниква такава тенденция, при която общественото мнение се подхранва и възпроизвежда от само себе си.

Общественото мнение не се произвежда и не се появява в епохата на самото индустриално производство. То принадлежи към реда на симулацията, където преобладава възпроизвеждането, където всички мнения стават взаимозаменяеми, всички теории и политически хипотези стават обратими, тъй като характеристика на системата в този момент е, че въпросите са принципно нерешими.

Отначало това е завоалирано, тъй като научната статистика създава илюзията за солидно съдържание. Скоро обаче става ясно, че общественото мнение е  “fabulous fiction”. Ефектът от това според Бодрияр е абсолютно решаващ за съвременното общество във всичките му аспекти чрез смъртта на политиката посредством постоянната намеса на бинарното противопоставяне: целият политически дискурс е напълно лишен от съдържание. Това е резултатът от манипулирането на политическото от страна на политиците. И накрая, проучванията на политическото мнение запазват значението си само за политиците и политолозите, тъй като тези проучвания имат само тактическа стойност за политическите манипулатори. Участващите тук средства за масова информация въвеждат в действие една “оперативна симулация” на информирана политическа маса.

Това води до едно основно твърдение: тази форма на симулация обяснява защо общественото мнение в съвременната демокрация не се ориентира към една партия.

Странният парадокс се състои в това, че всички огромни усилия, полагани за възпроизвеждане на общественото мнение, завършват с общества, които са  ‘въздух под налягане” (puffed up on mere wind).

Тъй като този “горещ въздух” е изцяло циркулярен и тавтологичен, той може да бъде разглеждан като иронично отмъщение на анкетираните и изпитваните. Масите отвръщат с величествено и триумфално отмъщение на пълната недействителност, в която се отразяват структурите на властта. В крайна сметка е вярно да се каже, че краят на представителната демокрация е предизвикан от самите й представителни лица, които манипулират и контролират отговорите така добре, че да не оставят никакъв остатък. Властта се погребва от властимащите. По този начин започва любопитен процес на стабилизация, едновременно с хомогенизирането на политическия елит на ниво, което неизбежно винаги се прикрива от действието на партийната конюнктура.

В еднопартийните тоталитарни системи отсъства съществената игра в системата и нейните жизненоважни процеси на обратна връзка, а общественото мнение, ако съществува, не може да бъде манипулирано.

В дуалната система, противно на всички очаквания, представителството отново приключва, когато законът за еквивалентност на стойността, произтичащ от кода, започва да упражнява своята ефективност: задейства се неизбежното движение насам-натам и от този момент нататък се формира и отново се ре-формира обществен консенсус. Той се оформя с помощта на предварително структурирани анкети, така че след определен период от време разпределението на гласовете се доближава до естественото разпределение 50/50 за всяка от страните: “сякаш всички са гласували случайно или са гласували маймуни”. Играта на социологическите проучвания взема връх, а процесът на представителство, казва Бодрияр, превръщайки се в маймуна от различен вид, отпада като отживелица.

Дори в по-ранни периоди гласуването предполага и осъществява известна степен на хомогенизация, докато определен реален антагонизъм съществува и се запазва. Днес вътрешното противоречие и диференциацията в гласуващата маса са склонни да бъдат елиминирани и резултатът е симулирана игра на противопоставяне, размяна и изравняване на политическото противопоставяне: “обратимост на цели дискурси един в друг”. Тази крайна формулировка, казва Бодрияр, изглежда на пръв поглед перверзна, но е ясно, че тенденцията е неоспорима. Така срещу идеята за двубой, за реална борба за власт между различни опозиционни лагери, в новия ред възпроизведените политически позиции трябва да намерят своята основа на плоскостта на стойността (тук дефинирана като онзи консенсус, който превръща всяко различие едновременно в не-различие).

Още по-драматично е, че според Бодрияр тази тенденция към двуполюсност/дуополизъм съществува и на ниво международни отношения. Тук контролът върху световната политика е в ръцете на две свръхсили и това се основава на равновесието или баланса на терора. Само това позволява да се развие регулация и контрол на противопоставянето. Стратегията на свръхсилите не се отнася основно до атомната война, а до установяването на регулирана структура на глобалните отношения. Тук механизмът на симулацията отново се проявява в бинарната схема. Въпросът обаче е защо Бодрияр не представя някои контра-случаи, които биха подсилили неговата теза. Собственият му аргумент ad absurdum отслабва позицията му, но съвпада със собствената му теория, която е обявила, че диалогът е  отживелица.

Baudrillard’s bestiary

Mike Gane

Въвлечени в игра на кодове, всъщност политиците са разигравани от съучастничеството на недетерминиран код и недетерминиран електорат  в щастливи съвпадения и срещи, но фактически жалки разминавания.

Така се сблъскват с Реалното на кода, този дедлок, който прави сметките им неизменно да излизат криви.

Отражението на политическите желания във фетишизираните кодове, които сами сме създали,  се излива в истерични въпроси – кой съм аз, кои сме ние, кои са другите?

Как можеш да превърнеш нещо съвсем случайно/contingent,травматично и безсмислено (изборните резултати) в платформа,  на която да демонстрираш пред другите собствената си безсмисленост в сингулярен/персонален вид, безсмислието на собствения сингулярен начин на наслаждение/ jouissance?

Днес това е превърнато в стока от социалните платформи и споделящи медии, във  вертиго на политически старт-ъпи и дебютантски партии-еднодневки.

И какво търсят в парламента, в този кивот на импотентно съкровище?

Суверенността е власт, постоянно изложена на себе си, на собствената си несъизмеримост – тяло, което е прекосено и разпънато на кръст от силите на случайността и времето.

Освен ако и кръстът в розата не е също фетишизиран код, върху който са се покатерили електорални маймуни…

Advertisement

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s