Eastern Europe’s Tragedy

HOW THE SPHERES OF INFLUENCE POLICY AMPLIFIES REACTION

TARAS BILOUS

Spectre: A Marxist Journal

Какво щеше да се случи, ако САЩ бяха признали принадлежността на Украйна към руската сфера на влияние по време на инвазията през 2022 г.? Може би ако западните правителства бяха дали ясно да се разбере на украинците, че не трябва да очакват значима западна подкрепа, това щеше да принуди Зеленски да възприеме по-предпазлива политика и евентуално да направи компромис. В края на краищата осъзнаването, че Западът няма да ги защити от евентуална съветска окупация, някога беше един от ключовите фактори, които накараха финландците след две кървави войни да се съгласят да подчинят външната си политика на Съветския съюз.

На първо място, заслужава да се отбележи, че дори Украйна да се беше съгласила на “финландизация”, последиците от нея щяха да бъдат доста по-различни от тези за Финландия – преди всичко защото съвременна Русия е капиталистическа държава с реакционен автократичен режим, а не Съветският съюз. Второ, според мен съгласието на САЩ за разделяне на сфери на влияние с Русия не би довело до мир. Предвид политическата конкуренция и обществените настроения, повечето от които по един или друг начин се противопоставяха на исканията на Русия, е малко вероятно Зеленски да се съгласи на сериозни отстъпки. А дори и да се съгласеше, парламентът нямаше да одобри тези отстъпки; в най-добрия случай това щеше да доведе до нови избори, които щяха да бъдат категорично спечелени от по-националистически настроените сили. За да се предотврати продължаващата война, промените в политическите отношения между Украйна и Запада трябваше да настъпят много по-рано – не в месеците, предшестващи инвазията.

Ако САЩ официално се бяха съгласили, че Украйна е част от руската сфера на влияние, това може би щеше да насърчи руската управляваща класа да действа по-решително. Путин се осмели да нахлуе в Украйна въпреки натиска на САЩ. Какво би могло да му попречи да се опита да повтори съветските действия в Унгария, ако САЩ обещаят да не предоставят военна помощ на Украйна? Както и по време на Студената война, дългосрочният резултат от подобно разделение на сфери на влияние ще бъде засилване на реакцията. Това включва укрепване на режима на Путин в Русия и съпротива срещу руската окупация, при което крайната десница вероятно ще придобие хегемония в Украйна.

Руско-украинската война слага край на постсъветския период. Характерът на възникващия период, включително и нашият настоящ момент, ще се реши на бойното поле. Ако Украйна победи, най-накрая ще имаме шанс за прогресивни промени не само в Украйна, но и в по-голямото постсъветско пространство. Ако Русия победи, Източна Европа ще потъне във все по-нарастващия ад на реакцията през следващите няколко десетилетия.

Путинизм как фашизм. Почему и для чего необходимо сказать это сегодня

Илья Будрайтскис30/09/22 19:33

Това, което по-рано беше сдържана фигура (на премълчаване), според позицията на Русия на Путин, трябва да се превърне в единствения признат закон на международната политика. По този начин самото (юридическо) право се определя единствено от силата, съответстваща на органичната “природа” на дадена страна, която сама по себе си е предопределена от историята да бъде или империя (т.е. субект на политиката), или “колония”, вечен обект на интерес на истински “суверенни” световни сили. Правото на външен произвол на такава “историческа” държава съответства и на нейното право на вътрешен произвол: ако зад всяко право в крайна сметка стои само гола сила, то правата на човека или правото на демократично представителство също неизбежно разчитат на сила и по този начин представляват инструмент за външно влияние. От тази имперска логика неизбежно следва последователната антиреволюционна и антидемократична позиция, която винаги е била характерна за руския елит: всички протести и въстания винаги са контролирани отвън – от руските опозиционни демонстрации през 2011 г. и Арабската пролет до Руската революция от 1917 г. (която Путин също смята за резултат от дейността на чужди разузнавания). Лесно е да се забележи, че подобна идеологическа схема оприличава държавите на индивидите, които в пазарното общество също са въвлечени в постоянна взаимна борба за успех, надмощие и признание. Същият природен закон управлява държавите, националните общества и индивидуалния човешки живот: или отстояваш екзистенциалното си право за сметка на друг, или ставаш негова жертва.

За днешна Русия на Путин тази идеология най-накрая се е превърнала от реторика в практика, чиято сила се основава не само на шовинистичните идеи на част от руското общество, но и на преобладаващата неолиберална пазарна рационалност. Разделено на отделни, противопоставящи се индивиди, такова общество се превръща в послушен материал в ръцете на елитите и приема собствената си безпомощност и неспособност за каквито и да било солидарни действия като следствие от неизменна историческа съдба. Нахлуването в Украйна окончателно утвърди в Путинова Русия тази неразривна връзка между външната и вътрешната политика, при която едната е неизбежно продължение на другата. Войната постави началото на трансформацията на руския режим в ново качество – открита диктатура, при която всяко публично изказване, различно от официалното, е престъпление, а всеки опит за колективно действие е равносилен на държавна измяна.

Това свързване на атмосферата на страх с империалистическата агресия, както и пълното отъждествяване на волята на нацията с решенията на един авторитарен лидер, накара мнозина през последните месеци – според мен съвсем основателно – да се замислят за явлението фашизъм. Въпреки това, за да върнем тази опасна дума в речника на тематичния анализ, си струва да разберем защо точно си струва да го правим. Първо, със сигурност не трябва да се използва “фашизъм” като синоним на абсолютното зло, срещу което “свободният свят” трябва да се обедини. Това морализиране на фашизма не означава нищо друго освен връщане на нов етап към бинарните опозиции от Студената война (където съветският комунизъм сега механично се заменя с “путинския фашизъм” като външен враг на Запада). Второ, анализът на съвременния фашизъм в Русия (както и на фашистките тенденции извън нея) не бива да се замества със спекулативни исторически аналогии. Не бива да се забравя, че възходът на фашизма през първата половина на ХХ в. е обусловен от съчетание на уникални исторически обстоятелства, а доктрината му е противоречива и еклектична. Трето, и може би най-важно, разглеждането на понятието за фашизъм в контекста на съвременния руски режим не бива да води до неговата екзотизация, до идеята за фашизацията на постсъветска Русия като уникален случай, който уж е предопределен от особената история на страната. Напротив, определянето на режима на Путин като фашистки би трябвало да помогне да се открият общите черти на настоящата криза на неолибералния капиталистически ред, която стои в основата на неговата еволюция. Нещо повече, убеден съм, че позоваването на темата за фашизма в днешна Русия е оправдано само ако я възприемаме като тревожен знак за глобални тенденции, които могат да се материализират под формата на подобни режими, включително в западния свят. Всичко това неизбежно ни връща както към преосмисляне на самия феномен на фашизма, така и към разбиране на спецификата на еволюцията на режима на Путин като неразделна част от глобалната капиталистическа система.

Със сигурност сегашното нахлуване в Украйна беше придружено от редица политически речи на Путин и получи силно реакционна рамка в руската пропаганда. Когато обаче Путин дойде на власт преди двадесет години, той очевидно не беше “човек на идеите” и практическата му политика не се ръководеше от вярност към някаква доктрина. Напротив, може да се каже, че възгледите му са формирани като синтез от практически истини, усвоени чрез структурните позиции, които е заемал през цялата си кариера. Например ранните му години в съветските служби за сигурност го приучават към конспиративно мислене; управлението на приватизацията в кметството на Санкт Петербург през 90-те години му внушава морал на насилие и голо господство, характерен за полукриминалния бизнес и мафията, с които е тясно свързан. И накрая, дългите години на власт като безспорен авторитарен лидер му внушиха визия за собствената му месианска съдба като възстановител на изгубената геополитическа мощ на Русия.

Ако, както пише Мерло-Понти, “революцията винаги е истинска като движение и фалшива като режим”, то за фашизма може да се каже обратното – истинското му значение и цели се разкриват именно като режим на държавна власт, докато под формата на идеология или движение неговите знаци изглеждат непълни и измамни.

Определянето на фашизма като режим, за който идеологическите характеристики или предшестващото масово движение са второстепенни и незадължителни характеристики, дава възможност за универсализиране на явлението. За такъв универсален подход фашизмът не представлява ирационално отклонение от основния рационален път на западната цивилизация (както са склонни да смятат учените, принадлежащи към либералното интелектуално течение), а явление, пряко произтичащо от самата природа на пазарното общество.

Тази позиция е изразена най-ясно от Карл Полани, който в книгата си “Голямата трансформация” разглежда фашизма като израз на победата на пазарната логика над всяка форма на самоорганизация и солидарност в обществото. Задачата на фашизма, според Полани, е да завърши социалната атомизация и да разтвори човешката личност в машината на капиталистическото производство. Следователно фашизмът е нещо повече от реакция на възхода на революционните движения през 20-те години на ХХ век и се стреми да унищожи не само работническите партии, но и всеки елемент на демократично участие. Полани характеризира фашизма не като движение (movement), а като ход (move) – т.е. консенсус на елитите в отговор на предизвикателството на икономическата криза и антикапиталистическите алтернативи. По този начин фашизмът представлява радикално решение на противоречието, присъщо на демокрацията и пазарната логика (“двойно движение” според Полани), чрез предефиниране на “човешката природа”, основано на принципно отричане на човечеството като универсална общност.

Хана Аренд стига до подобни заключения, макар и от различна теоретична перспектива, в своята книга “Произход на тоталитаризма”. Аренд твърди, че фашизмът няма пряка връзка с никоя интелектуална традиция и представлява не политически, а социален феномен, който изразява крайното осъществяване на основните тенденции на Новото време – атомизацията на обществото и унищожаването на всяка форма на публичност. За Аренд същността на тоталитарното фашистко общество не е проникването на политиката на всички нива на обществения живот, а по-скоро крайната деполитизация и изчезването на всякакво понятие за “общ интерес”.

Това пасивно и демобилизиращо значение на фашизма е уловено много точно от Валтер Бенямин. Във финала на книгата си ” Произведението на изкуството в епохата на техническата възпроизводимост” Бенямин пише, че фашизмът “естетизира политиката” – т.е. превръща хората в запленени зрители, отчуждени потребители на политиката като спектакъл, докато комунизмът, напротив, “политизира естетиката”, превръщайки културния спектакъл в място за пряко творческо участие на масите. Очевидно е, че този фашистки спектакъл е изключително йерархичен – той е театрална постановка, в която всеки трябва да изпълнява безпрекословно отредената му роля.

По този начин фашизмът представлява нова форма на буржоазната държава, която се слива директно с капитала – може дори да се каже, че при фашизма капиталът най-накрая получава формата на държава.

Държавният апарат вече не се извисява над обществото, балансирайки класовите интереси и действайки като орбитален двигател (което е характерно например за класическия “бонапартизъм”). При фашизма капиталът, по думите на Лев Троцки, “пряко и непосредствено завзема всички органи и институции на господство, администрацията и образованието”. Същността на фашизма, продължава Троцки, се състои в “привеждане на пролетариата в аморфно състояние, създаване на система от дълбоко проникващи в масите органи, които трябва да попречат на самостоятелната кристализация на пролетариата”.

Едно отчасти близко разбиране за фашистката държава предлага германският социалдемократ Франц Нойман в известната си книга “Хиподрумът”. За Нойман фашизмът е пряката власт на капитала, който вече не се нуждае от държавата като посредник. Като се опира на марксистките теории за империализма, Нойман показва, че преходът към нацизма е предопределен от мястото на германския капитализъм, лишен от външни пазари в епохата на империалистическо преразпределение на света. Основна тенденция в страната се очертава монополизацията на промишлеността и превръщането на абсолютното мнозинство в пролетарии, които могат да бъдат използвани и като войници, и като работници. Нойман твърди, че в крайния си израз капиталът, който се е слял с държавата, вече не се нуждае нито от свободна конкуренция, нито от свободен пазар на труда. Слабите предприятия вече не са в отношения на формално равенство с големите – те са обявени по съдебен път за неефективни, а собствеността им е преразпределена между картелите (конфискацията на еврейската собственост също е включена в тази логика). Собствеността вече е гарантирана не със закон, а с административен акт – с други думи, правата на частна собственост не се определят от общо правило, а от конкретно суверенно решение. По този начин изчезва всякакво разграничение между политическата (държавата) и икономическата (капитала) власт, а фактическото неравенство на правата, характерно за капитализма, вече не се прикрива с фасадата на формално правно равенство, гарантирано от държавата. Пълната заетост, провъзгласена от Хитлер, както показва Нойман, дава възможност да се лиши работникът от всякаква свобода на избор – той няма колективни или индивидуални права и е длъжен да се слее в едно органично цяло със своето предприятие. Така на практика се реализира нацисткият лозунг за върховенството на “политиката над икономиката”, в смисъл че капиталът преодолява всякаква нужда от свободни пазари и конкуренция, превръщайки държавата в инструмент на своя експанзионизъм.

Поразително е колко сходно е това описание с конструкцията на “авторитарния капитализъм”, предлагана от такива интелектуални идоли на американската  alt-right партия като Ник Ланд  или Ярвин. “Ускоряването” на капитализма, според тези автори, неизбежно ще доведе до отказ на държавите от всякаква автономия на правото и демократична легитимност. Демократичната държава с нейното фалшиво формално равенство между силните и слабите ще бъде заменена от Gov-corp – корпорация, управлявана йерархично от мениджъри, които са придобили абсолютна власт чрез естествен подбор. В основата си за Ланд това състояние на държавата се постига не чрез политическа борба и създаване на вождистко масово движение, а по-скоро чрез “ускоряване” на капиталистическата икономика, чието развитие преодолява и унищожава всички политически форми. Тази авторитарно-либертарианска утопия парадоксално прилича на инверсия на държавния капитализъм на Путин с неговата неразривна връзка между правото на собственост и политическата власт, както и с дълбоко вкорененото схващане за “аристократичния” и класов характер на държавното бюрократично господство (със специалните служби на върха на йерархичната пирамида). Странната прилика между мирогледа на путинските силоваци и привържениците на Силициевата долина едва ли може да се обясни с общо идеологическо възпитание или кръг от читатели. За да достигне до подобни модели, Ланд използва Хобс и Дельоз, а Путин – Илин или Гумильов. Интелектуалните референции са вторични, докато рационалността е първична, произтичаща от несъзнателните идеологически практики на неолибералния капитализъм и характерна за вида субективност, който той произвежда.

Днешният фашизъм вече не се нуждае от масови реакционни движения. Не е необходимо с помощта на методите на гражданската война да се смаже организираната работническа класа и да се превърне в “аморфно състояние” чрез насилие – тази работа до голяма степен вече е свършена през десетилетията на неолибералния обрат в западните страни (и пазарните реформи от 90-те години в духа на “шоковата терапия” в постсоциалистическите страни). Необходим е само ход отгоре, който окончателно ще погребе всяка форма на демократично участие  и най-накрая ще придаде на капитала формата на държава.

Подобно на стария фашизъм, фашизмът на XXI век е тенденция, която се появи по време на кризата на глобалния капитализъм.

В това отношение е поразително колко много путинизмът, роден в условията на постсъветската трансформация на Русия, съответства идеологически на тези глобални тенденции и колко незначителна е неговата национална специфика. По отношение на реториката е трудно да се открие нещо по-различно от това, което е познато на всеки избирател на Льо Пен, привърженик на Виктор Орбан или фен на Тъкър Карлсън от Fox: все същият агресивен антиуниверсализъм, заплахи от “малцинствата”, защита на “традиционното семейство” и “ценностите” срещу либерализма и културния марксизъм, използване на омразата към абстрактните “елити”. Единствената му съществена разлика изглежда е, че путинизмът вече е придобил качеството на фашистки режим от XXI век и в този смисъл служи не като напомняне за миналото, а като предупреждение за бъдещето. Но защо постсъветска Русия има съдбата да се превърне в този плашещ пример?

Вътрешната политика има характер, който в основните си черти е изключително близък до западния неоконсервативен проект: активната приватизация на публичния сектор и неолибералните законодателни реформи са придружени от засилване на полицейския контрол и патриотична реторика за “национално единство” пред лицето на външните предизвикателства. Така още в първите години от управлението на Путин беше приет нов Кодекс на труда, който силно ограничи правата на работниците; нов Жилищен кодекс, който даде възможност за приватизация на градското пространство; и плосък данък от 13%, който превърна Русия в истински рай за големия бизнес. Същевременно рязкото покачване на цените на петрола позволи да се увеличат заплатите и пенсиите, като същевременно се поддържа бюджет без дефицит. Именно тогава се полагат основите на парадоксалната комбинация от неолиберализъм и държавен капитализъм, която характеризира целия проект на Путин: печелившите кампании, свързани с природните ресурси, постепенно се поставят под пряк или косвен държавен контрол, докато публичният сектор (особено образованието и медицината) е подложен на постоянни “оптимизации” и въвеждане на принципа на “самодостатъчност”.

При управлението на Путин така наречените “олигарси”, т.е. собствениците на огромни предприятия, създадени през съветската епоха, загубиха прякото политическо влияние, което имаха при Елцин, но получиха огромни възможности да участват в по-нататъшната приватизация и неограничено обогатяване (включително чрез разпределяне на държавни поръчки). Също толкова важно е, че режимът, разчитащ на призрачното “путиново мнозинство”, на практика споделя легитимността си с големия бизнес, породен от първоначалното натрупване през 90-те години. Ако по времето на Елцин сред руснаците преобладаваше мнението, че приватизацията на съветските предприятия е била несправедлива и престъпна, Путин успя да я представи като обърната страница, а всеки опит за ревизия неизбежно ще доведе до социален хаос и разпад на страната.

До началото на 2010 г. путинизмът се основаваше на масовата деполитизация, свързана с повишено потребление, наслада от “стабилността” и съсредоточаване върху личния живот. През този период тя се представя не толкова като консервативна, колкото като “постполитическа” (по терминологията на Жак Рансиер) – т.е. като чист мениджмънт, чиято ефективна работа е в разрез с нахлуването на политическите страсти и лозунгите на уличните демагози. Именно в тази атмосфера през 2008 г., след първите два мандата на Путин, по предложение на същото “путиново мнозинство” за президент беше избран невзрачният Дмитрий Медведев. Кой се интересува от името на президента, стига стилът на управление да остане същият?

Мястото на “мълчаливото консервативно мнозинство” в идеологическата конструкция на путинизма беше заето от така наречения “кримски консенсус” – общо пасивно приемане на геополитическите авантюри на режима, всяко отклонение от които беше окачествено като “национално предателство”.

Вътрешната политика беше заменена от външна политика, в която единствено националният лидер и главнокомандващ можеше да бъде единственият действащ, а гражданският дълг на всички останали се свеждаше до неговата пасивна подкрепа.

“Кримският консенсус” обаче също не продължи дълго: още през 2017 г. в Русия започна нова вълна на политизация, която се прояви под различни форми: улични протести срещу корупцията, инициирани от Навални, масово недоволство от неолибералната пенсионна реформа, ярки движения за екологични права и в защита на местното самоуправление в руските региони. В дневния ред на тези форми на политизация, при цялото им разнообразие, сега въпросът за социалното неравенство е засегнат в много по-голяма степен, отколкото през 2011 г. Репресиите и геополитическата реторика вече не бяха достатъчни на режима, за да постигне пълен контрол над обществото; той се нуждаеше от истинска война.

В рамките на няколко седмици след началото на инвазията режимът установява нов политически ред: зле организираните антивоенни демонстрации са брутално потушени (над 16 000 души са задържани и наказани за участието си през пролетта), въведена е военна цензура с присъди до 12 години затвор. Всяко публично несъгласие с инвазията в Украйна се превърна в престъпление – не само под формата на открит протест, но и като обикновено изявление в социалните мрежи или небрежен разговор с колеги на работното място. Сега, след началото на така наречената “частична мобилизация”, репресиите и използването на “телата” на гражданите като безгласен, управляем ресурс очевидно ще достигнат ново ниво.

Режимът на Путин, който за двадесет години преживя постепенна еволюция от деполитизиращ неолиберален авторитаризъм до качеството на брутална диктатура, за която имперското завладяване и разрушителната война, целяща унищожаването на цяла страна, се превърнаха в единствения възможен начин на съществуване, не е ужасно отклонение от “нормалността” на капиталистическото общество. Нещо повече, именно “нормалността” и разпознаваемостта на всички негови елементи са най-поразителни в трансформацията му: пасивността и атомизацията на обществото, реакционният антиуниверсализъм на неговата реторика, умножен по крайно циничната рационалност на неговите елити. И този режим трябва да бъде изрично обявен за фашистки, не само защото отговаря на това определение, но и за да могат освободителните движения на настоящето да осъзнаят мащаба на глобалната заплаха за бъдещето.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s