Die Klitoris denken

Докато четях ексцентричната за некултивирания български вкус книга на Катрин Малабу  Negierte Lust: Die Klitoris denken (Zurich: Diaphanes, 2021), trans. Luzia Gast), отново се натъкнах на името на Агамбен.

Клиторът е малко камъче, скрито в голямата обувка на сексуалното въображение. Известен с деликатната си форма, младият клитор в гръцката митология е смятан за малък „като камъче”. Дълго време е бил скрит, неназован, не е изобразяван от художници и не е споменаван в учебниците по медицина. Дори незабелязано от самите жени, това досадно малко зрънце, което се врязва  в съзнанието,  е скрупульозно Dasein в първоначалния смисъл на думата (dieses lästige, sich in die Gedanken bohrende Körnchen ein im ursprünglichen Wortsinn skrupulöses Dasein).

Етимологията се разколебава в теорията си за формите на клитора, независимо дали се отнася за “хълм” (kleitoris) или за закопчалка (kleidos). Клиторът: тази малка, набъбваща тайна, която се съпротивлява и смущава съвестта ни, и ни прецаква, е единствената част от тялото, която служи само за удоволствие – за нищо друго,  т.е. това съвсем нищо, това безкрайно велико Нищо, това  “всичко или нищо”  на женското удоволствие.

Нимфата като муза, която няма душа и истинско тяло, също така няма – да, какво?   Непълната анатомия на тогавашното време не позволява наистина разграничаване на клитора, срамните устни, вагината и матката.

Бокачо свежда вулвата до уриниране. Нимфите са жени, “които не пикаят”.

Агамбен намира, че Бокачо използва груб реализъм в този начин на изразяване.

Точно защото не изпитва удоволствие, нимфата представлява еротичен фантазъм par excellence: Идеалната жена няма клитор.

Как стоят нещата   няколко века по-късно, например за Агамбен? Върнали ли са се клиторът и вулвата там, където им е мястото? Възстановени ли са правата на истинската жена?

Агамбен споменава анатомията на нимфите само веднъж, в малка вметка, в която скрито се говори за нимфомания. Агамбен пише: Тук Парацелз се позовава на друга, по-стара традиция, в която нимфата е неразривно свързана с царството на Венера и страстната любов (и на която дължи произхода си не само психиатричният термин „нимфомания”, но вероятно и анатомичният термин nymphae, който се използва за обозначаване на малките срамни устни на вагината).

Но  nymphae  обозначава също така и клитора. Агамбен не казва нищо по този въпрос.

Но ние можем да се възползваме от неговия пропуск.  Месианистичните понятия  на Агамбен са като непикаещи нимфи.

Малабу  ползва същата схема за представяне на суверенния клитор.

Сега клиторът не е нито потентна мощ/сила, нито акт/действие. Той не е тази незряла виртуалност в очакване на вагиналното настояще/присъствие. Той вече не се подчинява и на модела на ерекцията или на втвърдяването. Клиторът прекъсва логиката на господството и подчинението. Той не е водещ и това  притеснява.

Всяка проява на безразличие към двойката действие/мощ, съответно действие/власт разгневява системите на господство и в същото време разкрива вътрешните им разломи. Клиторът си проправя път към вътрешността на нормативната и идеологическа власт, разкривайки тяхната дефектност, която винаги заплашва тези власти.

Клиторът в месианистична светлина е като перформативите на Агамбен.

Клиторът е истинският непризнат суверен.

Както идеалната жена е без клитор, така и идеалната теория е без понятия.

По същия начин клиторалното либидо не може да бъде отделено от интелекта. За Малабу клиторът ми е буден едновременно с мозъка ми, фронтовата линия се простира от единия край на тялото ми до другия.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s