UKRAINE AND RUSSIA: DEATH BEYOND DEATH

През 1920 г. Фройд представя ново психоаналитично разбиране за човека в своя труд “Отвъд принципа на удоволствието”. Подходът му става по-песимистичен. Според предишния му възглед принципът на удоволствието е изчерпателно описание на функционирането на човешката психика. Фройд виждаше, че на човека е присъщ стремеж към удоволствие и избягване на страданието. В “Отвъд принципа на удоволствието” Фройд стига до разочароващото заключение, че човешките същества не се стремят преди всичко да избягват страданието, а напротив – те са самодеструктивни същества, чиято психика се ръководи от стремежа към смъртта. Ветераните от Първата световна война са сред тези, които убеждават Фройд в тази ключова роля на влечението към смъртта.

Оказва се, че травмата е не само неизправност в работата на психиката, но и конститутивен принцип на нейната работа. Човешката психика повтаря травмата и това натрапчиво повторение е основната константа на нейната работа. Фройд нарича тази част от човека демоничен компонент: тя е ужасяваща и същевременно неотчуждаема собственост. Фройд не е първият, който формулира идеята за деструктивността като необходим компонент от работата на психиката. Сабина Шпилрейн, психоаналитичка от руско-еврейски произход, заявява това няколко години преди публикуването на труда на Фройд. Фройд е знаел за нейната теория и със сигурност е бил повлиян от нея, но я споменава само мимоходом в рамките на своите есета.

Фройд предлага няколко тълкувания на влечението към смъртта: той го разглежда като желанието на всички живи същества да се върнат към първоначалното си неорганично състояние, а също и като натрапчив стремеж към самонараняване от страна на психиката. По-късно психоаналитичните мислители разработват различни негови интерпретации. Например Жижек интерпретира влечението към смъртта като “зомби-подобно” и немъртво. undead. Според неговата интерпретация желанието за смърт е от другата страна на цикъла на живота и смъртта. То е нещо, което, бидейки мъртво и поради своята мъртвост, е по-живо и трайно, отколкото действително живеещото. Желанието за смърт означава вечното могъщество на тази мъртвост. deadness. Неживите undead не познават смъртността; те безсмислено се втурват напред. По думите на Жижек: “Стремежът към смъртта” е парадоксално фройдисткото название на своята противоположност, на начина, по който безсмъртието се появява в психоанализата: за един необичаен uncanny излишък от живот, за един “немъртъв” ‘undead’ порив, който продължава отвъд (биологичния) цикъл на живот и смърт, на пораждане и разпад.”

Тод Макгоуън призовава политическите философи най-сетне да престанат да си затварят очите пред факта, че човешкото същество е движено от влечението към смъртта. Нещо повече, той не само определя човека като движен предимно от желанието за смърт, но и говори за влечението към смъртта като за основна конститутивна структура на обществото. Той използва лаканианското разбиране за желанието за смърт, както когато пише: ” Стремежът към смъртта е подтик за завръщане към една изначална травматична и конститутивна загуба”. [ii] Лакановият субект сам по себе си е изначална и необратима загуба, а неговата социалност се конституира като споделяне на тази загуба с другите. Подтикът към смъртта едновременно конституира социалността и я заплашва. Социалността изисква саможертва, която е една от формите на актуализация на влечението към смъртта. Основата на моралното, т.е. на про-социалното човешко поведение, включва саможертвата, свеждането на интересите до нищо, като по този начин се актуализира вътрешната празнота на човека. Грижата за другия предполага пренебрегване на собствените интереси, т.е. тя предполага частично унижение на себе си и възвеличаване на другия. Именно признаването на собствената незначителност и на крехкостта и смъртността на другия ни прави хора. Грижата за другия включва този аспект на частично самоубийство и чрез него – обединение с другите. Инстанцирането на собствената ни незначителност и уязвимостта на другите са основите на социалността и могат да бъдат разбрани като процеси, движени от смъртта.

В работата си Катрин Малабу се опитва да отиде по-далеч от Фройд в концептуализирането на влечението към смъртта. Според нея Фройд не е успял да разгледа влечението към смъртта не само като разрушително, но и като формиращо. За Фройд влечението за смърт означава прекратяване или провал в процеса на формиране или оформяне. Малабу предлага концепция за “деструктивна пластичност”, която да замени фройдистката концепция за влечението към смъртта. Тя използва това, за да покаже, че разрушителният елемент на човешката психика е също така и формиращ. Деструктивната пластичност не само разрушава, но и формира идентичности; тя поражда ходещи мъртъвци, живи форми на смъртта, вместо форми на живот. Ходещите мъртъвци умират в рамките на живота и продължават да съществуват под формата на смърт. Такива идентичности са травмирани или органично (например в резултат на мозъчни травми), или психологически (например в резултат на участие във военни действия).

Перспективата на лечението не може да се използва за анализ на работата на деструктивната пластичност. Ходещите мъртъвци са наистина трагични фигури, които не могат да бъдат спасени, поради което те са пренебрегнати от психологическата перспектива с нейното позитивно ориентирано мислене. Малабу твърди, че концепцията за деструктивната пластичност е приложима (в различна степен) към всеки човек днес. Всеки е травмиран. Всички ние не сме съвсем живи. Приличаме на ходещи мъртъвци, по-скоро на оцеляла част от смъртта, отколкото на оцеляла част от живота. Като се има предвид, че влечението към смъртта е конститутивна характеристика на човешката психика и на цялата човешка социалност, то следователно изглежда необходима и честна теоретична конструкция за анализа на последните украинско-руски отношения.

Струва ми се, че определението на Жижек за желанието за смърт е подходящо за анализ на Русия в отношенията ѝ с Украйна. Русия демонстрира именно това желание за смърт, действайки като нежива, ирационална и глупава разрушителна сила. Тя опустошава себе си, действайки срещу собствените си интереси. Русия е чудовище, което е полудяло, унищожавайки всичко по пътя си. Тя действа в отчаяние, сякаш няма какво да губи, сякаш не е останало нищо човешко: остава само лудостта. Изглежда, че вместо да се стреми към запазване на остатъците от човечност, напротив, тя съзнателно показва максимална доза безчовечност. Например, като целенасочено и цинично разрушава Драматичния театър в Мариупол, където стотици хора са намерили убежище, или като застрелва жена с новороденото ѝ дете. Русия прикрива действията си, както и преди, с разказа за грижата и справедливостта. Но този разказ все по-често бива разобличаван като ужасяващо, слабо оправдание, формирано в делириума на нейната лудост. Тя говори като луд човек, който мърмори нещо, което сякаш прилича, макар и отдалечено, на познат език.

В тази лудост се разкрива оголеността на вътрешната празнота и вътрешното безсмислие. Русия прилича на луд човек, чиито действия не могат да бъдат предсказани, защото тя не действа (и дори не се преструва, че действа) в защита на собствените си интереси. Тя действа отчаяно и хаотично. Свидетели сме на огромно кръвожадно същество, което е мъртво отвътре, без да осъзнава собствената си смъртност.

Съществува обаче и друга (не)Русия. Това не е тази, която нападна Украйна, а тази, която се противопоставя на това нападение. Има една “Русия”, за която държавната политика е чужда, ужасяваща, неразбираема, неприемлива, както е и за останалия свят. Може би за тази “Русия” тя е още по-чужда и ужасяваща, защото държавата им твърди, че действа от тяхно име. Съдейки по опита ми от пребиваването в Русия, ми се струваше, че те са мнозинство, особено сред младото поколение. Те са като бежанци, репресирани в собствената си страна. Техният копнеж по смъртта придобива различна форма – самокритичност, вина, страх, обида, разкаяние, травма от несъответствието между собствената им позиция и действия и действията на страната им. Те са едно празно място в своята страна. Те не са чути, а правителството на Русия ги смята за предатели (предпочитайки те да не съществуват). Техният начин на самодеструкция е дейност, насочена към подкрепа и симпатии към Украйна, като по този начин жертват сигурността си, подкрепяйки това, което страната им забранява да подкрепят.

За мен Украйна е най-очевидният пример за това, което Макгауън описва като алтруистичен стремеж към смърт. Украинците се характеризират с несъкрушима и отчаяна устойчивост, вдъхновена от любовта към родината. Любовта към Украйна не е обикновен национализъм под формата на гордост от собствената нация. Тази любов винаги е била болезнена, като любов към нещо не силно и мощно, а по-скоро трагично. И все пак те често напълно отказват да заемат позицията на жертва. Това е искрена любов, която не е за нещо, а въпреки всичко. Още преди войната украинците понякога свързваха Украйна с нещо, което постоянно е на прага на смъртта. Първоначалният вариант на украинския химн започва с думите “Украйна още не е умряла”. Спомням си как в детството си се шегувахме, че Украйна е постоянно в състояние на умиране; тогава не бях в състояние да разбера цялата болка на тези думи. Най-разпространеният вътрешен образ на Украйна за украинците е като страдаща, опустошена, но в същото време упорита и обичана. Леся Украинка говори за Украйна като за “безименна” майка: тя е “тъжна, уморена”, но в същото време е “единствената, скъпа” за украинците.

Любовта ни към Украйна и мислите ни за нея са пагубни; те ни опустошават и убиват със своята болезненост. Леся Украинка говори за Украйна по следния начин:

Моята съсипана, нещастна земя!

Като те помня

В гърдите сърцето умира от копнеж и скръб.

Украйна и украинците са резултат от работата на разрушителната пластичност; те са хора с трагична съдба, които в същото време не са загубили, а напротив, успели са да възпитат и съхранят своята човечност. Поне засега. След като са били поставени в позицията на жертва през цялата си история, те не са се превърнали във вътрешна жертва. В самото начало на войната те се шегуваха, че украинското гражданство може да се посочи в автобиографията вместо съпротивата срещу стреса. Украйна, както и украинците, винаги е унижавана, но непреклонна, демонстрирайки на целия свят силата на сътрудничеството, взаимната подкрепа и хуманното отношение (дори към тези, които се отнасят нехуманно към тях). Трагичната им история ги е научила на това.

Тъй като стремежът към смърт е основната структура на индивида и обществото, не можем да се отървем от него. Можем обаче да променим формата на неговата актуализация. Днес можем само да избираме различни форми на страдание и умиране, начини на съществуване в модуса на трагичното. Вече не може да се говори за оптимизъм. В това отношение целият свят има какво да научи от Украйна, от нейната саморазрушителна човечност, от способността ѝ да подкрепя другите и да се жертва за другите, дори когато се нуждае от подкрепа повече от другите. В своето есе “Размисли за войната и смъртта” Фройд предупреждава, че човек никога не трябва да се приспособява към войната, тъй като тя дехуманизира всички. Единственият въпрос е кога. По думите на Фройд “[войната] ни принуждава отново да бъдем герои, които не могат да повярват в собствената си смърт, тя запечатва всички непознати като врагове, чиято смърт трябва да предизвикаме или да пожелаем; тя ни съветва да се издигнем над смъртта на тези, които обичаме”[iii].

Необходимо е да спрем войната, преди да е обезличила последната крепост на човечеството.

Julie Reshe is a philosopher and a negative psychoanalyst of Ukrainian Gypsy origin. She is currently a visiting professor at the Nazarbayev University in Kazakhstan and director of the Institute of Psychoanalysis at the Global Center for Advanced

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s