АНАХРОНИЗМИ

Паметникът на Съветската армия  е любимо място за кенсъл-култура, както се изразяват сега.

Ако по-рано само преправяха историята, сега са готови да я анулират. Докато комунизмът обещаваше да приключи с предисторията, нечовешките оператори на капитала вече са се настанили в постисторията.

Дигиталното измества аналоговото само за да подскаже, че винаги го е предхождало.

Край не само на големите разкази, но и на разказите за края.

Когато продукция и деструкция е едно и също, привилегированият достъп до Апокалипсис не съществува.

Паметниците  са претенция за привилегирован достъп до историята, която както знаем е кошмар. Днес този кошмар се е преселил в мрежите, за да ексхибиционира в най-голямото бедствие и най-големия комфорт. Кандидатите за управници – смес от интерфейс и шугър-фейс – маркират нарцисизма на руиниращата история, те са институционалното несъзнавано на една държава, замесена в неудържимото.

Днес паметниците са възможни само като постмодернистки пастиши, където всеки може да даде своя принос с акварелни боички, с каквито е започнал и Хитлер.

Виж, капиталът няма паметник, той е зомби, нещо съвсем различно от призрак, призрака на комунизма, например.

Капиталът е inhuman, нечовешкото в човека, но не във вампирското уподобяване  по Маркс, а като виртуална протеза, технология, задействана още преди да се появи гръцкото techne.

Или както суеверно се е изразил Хайдегер, пазарната вибрация в човека е съществувала още преди самия пазар.

И тъй  като сега най-модерни са технологиите на изчезване, разбираемо е защо капитализмът  е предпочетен от Ник  Ланд като най-уместен акселератор.

Руините могат да се избегнат само с неистова негентропична конкуренция, което означава скъсване с всяка антропоморфна почтеност, която е другата страна на завистта.  

Тук е уместно да си спомним притчата на Мандевил, в която обитателите  на кошера  взели решение да живеят почтено, в резултат на което кошерът измрял.

Кошерът е капитализъм на екстракция – спреш ли да извличаш жизнени сокове от другите, ти си загубен.

Животните, тези закачулени човеци, го знаят по-добре от нас като потърпевши в животинския си Холокост.

Опакованата Триумфална арка, този паметник на зачатъчен империализъм, само потвърждава това в една негация на негацията, но всъщност строго кореспондира с модерните технологии на изчезване.

Опаковани са още прародителите Адам и Ева, прогонени от рая. Проблемът е дали са имали гениталии преди опаковането, дали е имало микроби преди Пастьор и дали Червената армия предхожда призрака на българския опортюнизъм или е пристигнала в неудобен момент, за да се изгаври с него.

Историята не съществува другояче, освен като собствените си анахронизми. Историята и някой неин автор като Вапцаров попадат под същите удари на превратни фикции.

Какви удари все пак?  Натрапливото повторение и влечението към смъртта са некротичният излишък в човешкото,  ние сме техните техно-опаковки, по които антропоморфни идеологии чегъртат и драскат, поправяйки непоправимото,  докато капитализмът по един непочтен безобразен начин е схванал как да впрегне влеченията и да ги експлоатира.

Научил се е да канализира травматичното наслаждение във формалната си матрица, оставайки невменяем.

Този некротичен излишък на рециклиране може да е само имагинерно внушение, каквото е самомнението на всяко ново поколение, че неговият афродизиак е по-модерен от този на предишните, но когато Бенямин казва, че капиталистическото божество все още не е узряло, редно е да се запитаме как това божество продължава да се задържа в своята инфантилност на творческа самодеструкция и изкризване, докато комунистическите идеи едва се крепят на лифтинг…

Виртуалните оператори са единствените материалисти. Идеалисти са само тези, които не се занимават със спекулации, реални абстракции, както ги наричаше Маркс. И формалисти само тези, незасегнати от  страстта по формализация.

Прехласване по Кристо и нито дума за технологиите на изчезване, за дигиталния капитализъм, който е техен админ., изчезвайки самия  във високочестотния си трейдинг  преди още да бъде помислен.

Изчезващи технологии на  чезнещ свят. Неуподобимото им прилича, защото те са това неуподобимо.

И сега българската картинка – фантомни фирми изкупуват на едро и после изчезват в мошенически семиозис. Банки, полови идентичности и цели държави рухват в сърцето на мрака…  или  поне надникнете  в опаковачния цех на кристалиндянковците какви ги вършат, Кристо ще им завиди.

Учудва ли ни, че българите патентоват изчезването по примитивен аналогов  начин?

Суверенно е само способното на изчезване. Историческият материализъм е заробване под знака на желязната необходимост.

Трудът изчезва от капитала и капиталът от труда, за да се срещнат отново в диктатурата на консенсус.

Политиките бягат от електората и обратно електоратът разопакова политиките…  срещнаха се и не се познаха.

Народът е маркер за конститутивната невъзможност на суверенното – Славейков-баща се е изразил по-директно, но смисълът е същият, няма смисъл.

Фантомни партии хипнотизират електоралната маса и изчезват. Електоратът изтича в изборните урни и се връща в непроницаемата си масовидност.

Представяте ли си народ, постигнал своята суверенност? Кошерът на Мандевил ще е загинал.

Зомби-капиталът   юбилира в undead измерението си.

Къде е класовата борба, за да го приклещи? Ами тя е  самата невидима кривина в социалното поле на обитаване, което, познайте, е пусто.

Защо нищо за тези технологии  на нищото без метаболичен режим, кой ги е измислил, за какво служат?

Софтуерът е  дигиталния аналог на новите идеологии на изчезване.

В мястото на изчезване само изчезването заема място.

Зомби-капиталът  заема собственото си незаемане на място.

В този транскритически паралакс капиталът отказва да приеме човешко лице.

Както сексът е място на безкрайна контингентност в тялото, така пазарът е върховен медиум на контингентност.

Контингентното не е тривиална случайност, нито хвърлянето на зара, нито дори пробабилизъм на вероятности.

Маркс установи не кражбите, а реалните  абстракции  на капитала, докато наследниците му се замерват с клишета около паметника му.

В глобалната финансиализация на някои им се привижда Апокалипсис – ще видим, както казваше Ницше, ние все още нищо не сме видели.

Демокрацията  спектрализира празните места на властта и в това е тайната на всички предишни управления да бъдат зомбирани – двете тела на краля, отрязаната глава на краля, Едип в Колон, призракът на Хамлетовия баща.

Сега там е инсталирана изборна урна, магическа кутия на псевдо-контингентното, но усещането за танатофилска страст е същото.

Лицата флиртуват с безлицевост и светът със своята безсветовост (Weltlosigkeit).

Die Welt ist fort/ ich muss dich tragen. Светът си е отишъл, аз трябва да те нося.

Износваме непоносимото, ако трябва да преправям Целан.  

Капиталът се е научил да  преправя по-добре от нас, нечовешкият агент без репрезентация.  

Неподправени днес са само агент-провокаторите в обществото на спектакъла.

Just-in-time капитализмът по-добре е оценил кристала на монадичното Jetztzeit  на Бенямин.

И сега трябва да се запитаме за кого е предназначен Комунистическия манифест, този словесен паметник.

Особено ако си спомним  Вилфредо Парето, който  констатира кризата във визуалното поле в самите думи на Маркс. Те са като прилепи. Някой може да види в тях и птицата, и мишката.

Познайте какво са видели българските марксисти и защо се провалиха!