БЕЛИЯТ ШУМ НА СИРЕНИТЕ
the web has brought about a “crisis of overavailability” that, in effect, signifies the “loss of loss itself”: nothing dies any more, everything “comes back on YouTube or as a box set retrospective” like the looping, repetitive time of trauma (Fisher).
The fact that matter can compute (изчислява) is one of the most amazing facts of the universe. Think about it: if matter could not compute, there would be no life. Bacteria, plants, and you and I are all, technically, computers. Our cells are constantly processing information in ways that we poorly understand. As we saw earlier, the ability of matter to compute is a precondition for life to emerge. It also signifies an important point of departure in our universe’s ability to beget information. As matter learns to compute, it becomes selective about the information it accumulates and the structures it replicates. Ultimately, it is the computational capacities of matter that allow information to experience explosive growth.( Cesar Hidalgo)
Фон Нойман говори за самовъзпроизводство на клетъчни автомати, за други сили на физическо възпроизводство, които не подлежат на формализация.
Докато човешките популации са аксиоматизация на природни автомати
Машинизмът на безчовечното се стреми да скъса със случайния субстрат на човешкото.
Когато Лиотар се пита може ли мисленето да мине без тялото, Лакан сякаш вече е отговорил на този въпрос. Той допуска, че символният регистър е автономен и не се нуждае от човешки субстрат.
Така стигаме до живота, обърнат в машинен – на самопринтиращи се гени.
Джон фон Нойман се стреми тъкмо към това – самокопиращи се машини, каквито винаги вече сме били.
Истината на несъзнаваното е от машинен тип.
Но и раковите образувания са резултат на weird самокопиране.
Несъзнаваното не е обвързано непременно с езика. Бог е несъзнаваното.
Но защо тогава е трябвало да се стигне до човешките езици?
Защо несъзнаваното не се е задържало при квантовите си сигнатури?
Защо е трябвало да изникне баластът на човешкото? Или баластът на динозаврите?
И този баласт изниква, за да подари своето изчезване.
Отговорът пак е на Лакан/ jouissance [Жижек – Матрицата от филма се нуждае от човешкото (jouissance)
what Lacan called jouis-sens (a world play with jouissance [enjoyment]), ‘enjoy-meant’ or the enjoyment of meaning.
Jouissance е травматично, сбъркано и странно, отвъд принципа на удоволствието на Фройд, обратната страна на суицидното влечение към смъртта.
утопия на безкрайното наслаждение…
Лакан открива, че липсата е това, на което човек се наслаждава. За начина, по който психиката структурира своето наслаждание, липсата на власт, а не нейното придобиване, става ключова.Женското удоволствие не зависи от изключването на кастрацията, а от недостига на всякакви изключения.
Удоволствието е това, което не служи за нищо, ne sert a rien.
За нищо ли?
Жак Лакан забелязва резонанса между психоанализата и критиката на политическата икономия, като настоява, че съществува фундаментална хомология между обяснението на Маркс за функцията на принадената стойност в движещата сила на капитала и обяснението на Фройд за постоянния стремеж към повече наслаждение (Lustgewinn). За да дефинира точно тази хомология, Лакан въвежда термина „излишно (свръх) наслаждение“ (plus-de-jouir). Както излишъкът, така и в сферата на стойността и наслаждението се отнасят до обективирането на „повече“, което превръща задоволяването на желанието в почти безкрайна задача. Изричната теза на Лакан е, че свръхстойността трябва да се разглежда като системно наслаждение, а капиталистическата система съответно като машина за наслаждения, с катастрофални последици
В това е същината на the autopoiesis (self-reproduction) of capital.
В същото време невидимата ръка на Рикардо Смит и Провидението представляват регулиращата сила, която подтиква към социална интеграция на асоциалните стремежи на богатите, корпорациите и в крайна сметка на капитала. В термините на Лакан, ако Пазарът е съвременната фигура на Другия, символният ред, в който всички ние сме потопени като политически субекти и като социални същества, то Невидимата ръка и Провидението означават „Другия на Другия“, метафизичната гаранция за пълнотата, стабилността и равновесието на Другия, както и за неговия фундаментално социален характер.
Идеята тук е да преследвате абстрактното до безкрайност. Вместо да се привързваме към нещата, идеята е да ги разменяме и да се отказваме от тях, за да ги разменяме и да се отказваме отново.
Цикладите са метастази на jouissance (наслаждението). Бедстващият Санторини е образцовия пример на disaster-капитализъм.
—–
Не става въпрос за торенти, а за потопа на информационен овърлоуд, което е начин да сме държани в информационно затъмнение – просветлено, цинично затъмнение или наслаждение.
Нещо повече, става въпрос за информационно насилие, преобладаващо над политическото насилие.
Да, ние сме уморени от дървета, от старите ригидни структури и йерархии на власт.
Но сега войните, насилието и властовите импулси се пренасят в мрежите.
Мрежите като кръстоска на контрол и екстреност/ексклузивност, Левиатан морфирал във Франкенщайн.
Кодовете за достъп са друго засекретяване.
Анонимност и идентификация са друга нова кръстоска в щастливо уродливо съжителство
Всички са профайлъри и агенти на циркулация, всички са съучастници, аватари, зомбита, тролове в разпределението на jouissance.
Кодът е неравенство и консумация същевременно, промискуитет на доминация и хегемония, на дисциплина и контрол.
Вече няма доминиращи и доминирани, а някакъв вид тотално обвързване, според Бодрияр.
Или конекционистката логика като новия дух на капитализма за такива като Болтански и Чиапело.
Дизюнктивният синтез като новия бог за Дельоз.
Фаталните стратегии на Бодрияр сякаш репликират пренатягането на самия код.
Taking a page from the French collective Tiqqun, we might label this historical phenomenon the cybernetic hypothesis. Such a hypothesis refers to a specific epistemological regime in which systems or networks combine both human and nonhuman agents in mutual communication and command. Along with the many related fields that parallel cybernetics—network sciences like ecology, systems theory, and graph theory; the sciences of economic decision such as game theory and rational choice theory; information science and signal processing; behaviorism, cognitivism, and the post-Freudian sciences of the subject—the cybernetic hypothesis has come to dominate the production and regulation of society and culture. Tiqqun views the cybernetic hypothesis as a new kind of social management involving both human and nonhuman assets. “[A]t the end of the twentieth century the image of steering, that is to say management, has become the primary metaphor to describe not only politics but all of human activity as well”
Обвиненията, че руски хакери са се намесили в изборите на Щатите ми напомнят една силно редуктивистко твърдение на Китлер, че втората световна война всъщност е била между две пишещи устройства – Енигма и Колосус.
Какво пък, кризата на свръхдостъпност днес е завладяла света.
Когато футболистите на терена шепнат помежду си, сложили шепа пред устата,– това също е ефект на кризата за свръхдостъпност.
Но каква криза?
Машинните езици са редуцирали света до дигиталния му компонент, но човешкият език си остава непредикативен, иначе казано недостъпен за охарактеризиране. дори Сталин отказал да му търси място при базата или надстройката, заслужавайки адмирациите на Лакан.
Езикът не е способен да следи поведението на своите предикати – суверенност, демокрация, справедливост, мафия и т. н.
Търсят събитийното измерение на езика, смесени семиотики, перформативност, параметрите на сигнификация и асигнификация. Лакан пише за логиката на означаващото, която явно не е обвързана с езика, поне не напълно.
Да проследим поведението на предикатите за истина, легалност и т. н.
what Kant called “infinite judgment,” which, instead of negating a predicate, asserts a non-predicate
това е резултатът от сурплуса, от принаденото наслаждение, с което се угоява всяко изречение в края си
Противостоянието е между аналогово и виртуално, между Хермес и Ирис, между старите херменевтики на подозрението и иридисцентните рояци, както за Фр. Китлер.
Софтуерът е аналог на идеология, станала машинна. Но Китлер ще отиде още по-далеч от съблазните на машинния живот – при белия шум на Сирените – дори ще организира експедиция до гръцките острови, за да го търси – какво търси, освен jouissance…
Впрочем, Китлер смята, че десетични дроби на хроматичната скала заглушават белия шум на Сирените, древната хармония. Той предприема дори експедиция, за да локализира белия шум.
Китлер, следвайки Тюринг и кибернетиката, твърди в „Грамофон”, че политиката вече е вътре в черната кутия на модерната технология и че способността ни да анализираме структурите на контрол върху артикулацията на изявления все повече намалява: потоците данни, които някога биваха улавяни в книги, а по-късно в записващи устройства и филми, сега изчезват в черни дупки и черни кутии, които като изкуствена интелигентност ни казват сбогом по пътя си към анонимни висши команди.
Властта буквално е затворена в чипове за Китлер. Трябва да изоставим старите представи за властта като функция на т. н. общество – като обяснителен модел обществото е станало излишно, откакто потоците данни изчезват в техническите медии.
Софтуерът като функционален аналог на предишните идеологии за Ал. Голоуей – от Китлер това се оспорва.
Все едно, идеологиите са станали дигитални – дискретни частици от пъзел, самата етическа дискретност на поведение.
Принудени сме да се саморекламираме на всяка цена
Безценното е изчезнало
Дискретност на дигиталното до такава степен, че Китлер приема втората световна война като водена между пишещи машини – Енигма и Колосус, първичните компютри.
Дионис е рандъм генератор, Аполон – уърд процесор: това е дигиталният дизайн.
Или по-скоро двуглавия интерфейс.
Хиазмичните турбуленции срещу мрежите репликират метастазите на наслаждение.
Аналоговото трябва да да продължи да живее до своя край, само за да покаже, че никога не е било преди дигаталното.
Китлер обаче ше държи на неасимилируемата другост на сингулярното смъртно тяло.
И когато постмодерният цар Симеон ни даде апашки съвет да си сменим чипа, помните ли?, трябваше да изтъкне постхуманния акцент – чипът по-скоро ще ни смени нас…
Дистрибутивната логика на рояка – евмениди, фурии – медиите и писането като онтологически саботаж.
Наред до другия саботаж на изборите – електоралния фетиш.
Колекция от невъздържани тела на наслаждение – нарояващи се, мрежести…
Когато се казва че капитализмът е колекция от стоки, съответно демокрацията е колекция/роене на виртуални идиоти. Ларуел: човекът е този идиот, който също така е представител на човечеството.
Стоки и идиоти – това е обичайната фетишистка картина.
Общество на спектакъла – акумулация на капитал до степен да се превърне в образ.
Рекламата е заела мястото на господарско означаващо.
Всички са се превърнали в агенти на циркулация.
Ако щете, в презентатори, контрибутори, бенефициенти, колаборатори, съпортъри, дистрибутори, мениджъри на собствения си човешки капитал, накратко – меринджеи.
Репортерите направо напъплиха авторката на това циганско означаващо.
Тоест жертви на означаващото, субекти на означаващото, където едно означаващо представя субекта пред друго – мениджър за меринджей.
Субектът е безсъщностен, процесорна машина на въглеродна основа, със силиконови импланти.
Аз съм уърд процесор, както твърди един американски поет.
Или пък рандъм генератор на произволни числа.
Но Китлер знае, че реалните числа са непрограмируеми.
Той търси непрограмируемите програми, един парадокс.
Но няма история, няма и мисъл, истините не съществуват, освен като преувеличения, като сили на фалшивото, един абсурден спектакъл, и там, където е субектът, трябва да дойде програмата, която всъщност винаги е била началото, дигитална програма вместо естествения аналогов алгоритъм на селекция, наслагване в квантова суперпозиция, изчанчени топологии, теории на множествата, струни вместо точки, един музикален синтезатор на всички гласове и шумове на битието, Пинк Флойд, хип-хоп, кибер-пънк, раждането на трагедията от музиката, синтетичните полимери, бозон-частицата, литаниите на Латур, кибер-пънк, нимфата-крава ИО, от чиито две букви се разпростират морфизмите на латиницата, писането, което саботира собствените си саботажи на тоталния смисъл, писането като модата на прекъсване в негативно осигуряване, защото, да, Моли каза да извън пунктуация…
Предишните аналогови медии, които структурираха информационните потоци, бяха по-твърди сили на контрол. Дискретните медии на Тюринг са алгоритмични, тоест дигитални – субект едновременно на логика и на контрол,всъщност субект на произволно идиотско означаващо. Те могат да бъдат презакодирани, обработвани и отрицавани до безкрайност, в проточваните до безкрайност лиги на наслаждението и сезмичните трусове на Санторини и кризите на бедстващи катастрофичен капитализъм…
Техническите медии, развити през последната война, са притиснати в услуга на тотализираща и нарастваща технологическа организация.
Компютърът от самото начало говори езика на висшите ешелони.
Интерфейсът, тази нова идеология за Александър Голоуей, е измиване на очите, за да дистанцира потребителите от хардуеъра и да ги подведе под командите на Майкрософт.
Властта буквално е затворена в чипове за Китлер, сякаш Илон Мъск се явява верен изпълнител на завещанието му.
Трябва да изоставим старите представи за властта като функция на т. н. общество, като обяснителен модел обществото е станало излишно, откакто потоците данни изчезват в техническите медии.
В новата ситуация не само монополът на писането е изгубен, но и на философията. Ларуел чука на отворена врата.
Грешката на философията е, според Китлер, че продължава да полага съзнанието в самосъзнанието. Би трябвало тя да следва примера на лаканианската психоанализа и да приеме, че съзнанието е само имагинерна интериорна визия на медийни стандарти.
Дигиталните джаджи ни цивилизоват в същата степен на оварваряване, съгласно Бенямин.
Не сме дигитални постхуманисти, освен в съответните департаменти, но не и в изранените полета на Украйна, където се водят войни с компютърно базирани оръжия, но с истински с аналогови жертви.
Ние сменихме страстните си атачмънти с дигитални, заровени в дисплея, уики- и фейсбук- класифицирани, гугълизирани, в съблазните на машинния живот.
Истината на несъзнаваното е от машинен тип. Но Лакан и Китлер едва ли са имали милитаристката му изроденост, докато за Мъск и и Тръмп това не може да се каже.
Несъзнаваното е въпрос на формална комбинаторика.
Гърците са живяли в аналоговия свят на цели числа.
Когато се въвеждат десетични дроби за да разделят гръцката октава на дванайсет еднакви части, резултатъ е еднакво темперирана хроматична скала като стандарт за музикалните инструменти и за композираната от тях музика на симфонии и сонати като доминантни форми през втория милениум.
Тази музикална система не е базирана на елегантните хармонии на цели числа и техните отношения, а на потенциално безкрайните реални числа.
Това различие, ако го има изобщо, е решаващо за Китлер.
Човешката култура е наложила свои организационни принципи на конфигурация, продължена в математическото море на реални числа и технологическите медии, свързващи ги с човешкия сензориум.
Тези принципи – бог, смисъл, човек – са опасни фантазии за медия-философията на Китлер, за съжаление тук той попада в компанията на Мъск.
С Тюринг на базата на изчислими числа се появява нова чиста азбука, която да замени фрагментираните знакови системи на Средните векове с техните произволни организиращи принципи.
С модерните компютърни операции на универсална дискретна машина, с тяхната самореференциална манифестация сякаш може да се счуе ехото на древни хармонии.
Двоичната записваща система, ползвана от Тюринг, е еднакво способна да кодира думи и числа, а впоследствие звуци и образи, също дигитизирани.
За Китлер универсалността на бинарно кодиране е реинкарнация на гръцката азбука и позволява да се разгърне същностното единство на писане, число, образ и тон.
В асемблажа на персоналния компютър се връща предполаганото богатство на гръцката култура
Еволюцията зад гърба ни се разкрива като поява на медии, способни да четат и пишат самите те, една интимност на медиални субекти, процедиращи без човешка намеса.
Съвременните интелигентни машини, както е схванал Тюринг през 1936, не са за нас човеците.
Нараствата миниатюризация и акселерация на дигитални технологии позволява все по-дълбоко и фино процедиране на материята до нейната кристална структура, която захранва обратната връзка с все по-мощни и бързи технологии.
Лаканианският Холи Граал е изнамерен в директния микрофизически и темпорален линк между Реално и Символно с цената на изличеното Имагинерно. Първите две са варианти на нечовешкост.
Хората са толкова полезни и необходими, колкото конски впряг за космическо пътешествие.
Задава се един ксено-хроничен сценарий – цяла инфраструктура на линкове и шорт-кътове редом с човешката история, която става излишна.
Голямата медиа-базирана мадлена на Пруст е моментът, който ни води при Сирените.
Медиите са като марксовата суицидна буржоазия – те са собствените си гробокопачи, тъй като техният успех подготвя сцената за преодоляването им.
Всички медийни устройства на късния 19 век, комбинирани с аналитически конструкции като тези на Фройд, които ги имитират, могат да полагат следи без субект. Писане без писател регистрира невъзможната реалност в основата на всички медии: бял шум, първичен звук. Писатели и писане са случайни събития в шума, който произвежда случайности и никога не може да бъде превъзмогнат от своята контингентност.
Същността на човека мигрира в апаратите. Така нареченият човек е разцепен на физиология и информационна технология
В наратива на Китлер човек е отстранен от мрежата на медиите, които вече говорят директно една към друга, обръщат се директно, без посредничеството на юзъри и агенти като двата грамофона на Кафка, говорещи си един на друг в любовна обстановка.
В мястото на човешкия агент сега има една празна точка на пресичане, конституирана от статистически обобщения и несъзнавана простота.
Въпреки преувеличенията на техно-утопия има доста правдиви акценти.
Изгубеният монопол на писането е очевиден.
Изгубеният монопол на исторически разказ – също
Дигиталното връща монопола, който винаги е бил негов.
Мястото на човека се открива дори не като точка, а място на струнно оркестриране.
Все пак не става ясно защо хармониите на цели числа, Сирените, са преобладаващи – не е ли това аналогов митичен момент?
Чиста азбука, чист свят без антропоморфни петна – това ли е пост-историята
на пост-истини за блейд рънъри репликанти?
Белият шум – литературният императив литературата да се стреми към собственото си изчезване.
Чипът поглъща човешката карантия, за да възпроизведе белия шум на гръцките Сирени, които досега дотегливо стържат в пожарникарските уредби.
Не е по-утешително и заключението на Даниел Денет:
В края на краищата ние (хората) сме самите себе си – казва той,
„директни потомци на … самовъзпроизвеждащи се роботи“, т.е. микромолекулярни системи с определена сложност.
Но съблазънта на машинния живот е двойствена.
Капиталистическата машина не е способна да си достави такъв код, който да покрива целостта на социалното поле.
Няма такъв могъщ алгоритъм на алгоритмите, както няма и Bereich aller Bereiche за Хайдегер.
Вместо това капиталът замества липсата на такъв код с парите, създавайки аксиоматика на абстрактни количества, която поддържа движението към по-нататъшно де-териториализиране на социуса, съгласно жаргона на Дельоз, чиято страст към абстрактни машини едва ли може да се отрече.
Танатофилските влечения, пропити с идиотското наслаждение или радостното отчаяние на Ницше, тези влечения на капитала са по-силни от чиповете и компютрите.
Развързвайки нещата, те ги пренастройват единствено към пагубност, тоест въобразена печалба.
Милитаризмът и консуматорството вървят заедно, както биополитическото давление и спектакълът, със замаскирани механизми на въздействие.
Капиталът сякаш е по-пригоден за рекурсивните движения и ретроактивни обрати на такива като Китлер, разглеждани като онтологизирани сътояния. Назад и напред, във всички посоки и заменяйки всичко със собствените си иманентни закони – това е капиталът в действие. Граница на самия себе си, която постоянно измества, за да остане негов собствен лимит.
Дельоз, който обвързва своите прословути ставания-друг с множественото и с различието, неволно може да се окаже певец на капитализма, какъвто го припознават недоброжелателите му.
Явно геофилософията на механосфера, на машинен пълнеж във всички страти- phylum е по-сложно известяване на прехода към епохата на машината и предпазливост спрямо кибернетичния редукционизъм на такива като Китлер.
Една сложна интелектуална игра на фона на идиотската игра на капитала.
Но защо да не приемем очевидното – капиталът е първият лидерски машинен и машинален агент, автоматичен субект, както го нарича Маркс, на който самите капиталисти са подчинени, както и всички останали.
Защо това да не е първият агент на изкуствения интелект?
Ако Матрицата се захранва от наслаждението, капиталът е негов аватар, дори още повече на негативното наслаждение на ресентимента.
Но тук не става въпрос за прибавяне, а за изваждане.
Да станеш цитируем във всички моменти означава за универсалната търсачка на Бенямин, да бъдеш на разположение за изваждане от контекста
(Becoming citable means, for Benjamin,
becoming available to be taken out of context)
Става въпрос за Изкупление, което е вън от историята.
Бенямин може би е бил прав да търси провала на трансценденталните
исторически схеми, а не техния успех; той интуитивно усеща това в акцента си върху историческите преходи (historical transitions) , а не на епохите:
историческите епохи са заключени в своята трансцендентална рамка, но
няма схема Entwurf на Хайдегер, с която да се схване един преход между тях – история на пяната.
Историята завършва с неплащане – тя не свършва,
просто се натрупва… в принадено наслаждение или в обратната му страна като ресентимент.
Историята се източва… като приватизация, но не и ресентиментът, сторираната злоба.
The re in Ressentiment все още чака своя ден (Слотердайк).
Планът за преодоляване на ресентимента е дълбоко злопаметен, а мечтата за свобода е реакция на реакционност, наречена революция… гордостта е фантазия на злопаметните.
Ницше признава, че всяко желание е нихилистично, не защото
не може да прояви истинската воля или защото неговият обект е само представа… а защото всеки път, когато желае, желанието едновременно желае и да унищожи себе си, т.е. да постигне пълен покой в красивото непритежание на своя обект.
Частната собственост е the crystallization of Ressentiment.
Интегрирането на нечовешки участници, форми на живот [Lebewesen],
екосистеми и „нещата“ като цяло в сферата на цивилизацията –
чистилището на настоящето, след историята, ако то се приема като „Lernzeit
für Zivilisierungen“, може да допусне множество видове движение и дори регресивни движения, повече револвиране, революция, не към повече Ressentiment, а към повече усилия за растеж, в името на растежа. Понякога либералните икономически идеи като развитие на този проект-Entwurf, се оказват история на пяната, на пропуснатите преходи, на белия шум на Сирените, които за Кафка са глухонеми, тоест наслаждението им не е за нас в забавената епоха на изкуствена интелигентност, субтракцията е онтологически аргумент, но едва ли е пропуснат цитат.
Мисленето и капиталът са агенти на собствената си нищожност, изчезващи във виртуални протоколи на прекъсната ликвидност
Само контингентното докосва безкрайното.
Но същите очаквания са и за изкуствената интелигентност. В един момент чудото ще се случи и този интелект ще поеме изцяло грижите за самопрограмирането си.
Нека си припомним, че ако едно от вдъхновенията на Китлер е Лакан, това е заради откритието на последния, че символният регистър е автономен и не е задължително обвързан с човешки субстрат.
В епохата на ремикс и рециклиране, на дизентигриран спектакъл, индивидите стават дивиди, аватари на своята база данни, но и хакери, кибер-престъпници.
Виртуалното изкушение като нов вид експлоатация – фордистката поточна линия е морфирала в постфордистките мрежи.
Ти вече не търсиш, теб те търсят, внушавайки ти какво да търсиш
Някой търси вместо теб, някой желае вместо теб, някой вярва вместо теб – нима ще се оставиш някой друг да износва твоята оставеност, твоята Gelassenheit?
Паноптикумът на Бентам сега е широко отворен за доброволци, той е фрактуриран.
Днес затворници са само тези, които са извън затвор. Както при фючърсните сделки спекуланти се оказват само тези, които не спекулират.
Измамници се оказват само тези, които не мамят.
Също като във вица за нацисткото оправдание за лагерите: германците само са построили лагерите-кемпове, а поляците са къмпингували там.
Но какво да кажем за имигрантските лагери? Освен другия виц за Хитлер, който ако се събуди днес, ще види всичките си мечти изпълнени – доброволно се къмпингува в Германия, и стала жить легче, и веселее.
Вече е започнало да се пише за дигитална суверенност, но това не бива да вкарва в заблуждение – дистопията е другата страна на утопията. С всеки въглероден отпечатък от следата на едно кликване ние приближаваме нова тъмна екология в епохата на Dark Net.
Суверенното анти-Бентам място ще е същото място на узурпация, място на браузиране, където сваляме новите идоли като приложения на смартфон.
Но това не освобождава от либидиналната глупост на господарското означаващо, минало през фотошоп и криещо най-милото си, своя епилиран сурплус, в колекцията от стоки.
Стоката наистина е куиър и пред нея джендър-иновациите направо бледнеят.
Икономиката като краткосрочна поддръжка на дългосрочни деструкции –
пренареждане на столовете върху палубата на Титаник.
Прозопопеята на пазара – пазарът е депресиран, инвеститорите са чувствителни и т. н.
Новата корпоративна култура на капитализма е ефикасна само в определени прослойки, мафиотизирани по начало.
Освободи писателя в себе си, освободи меринджея – вече не звучи така суверенно…
Афективният нематериален труд, проникнал и в последната клетка –това ли е затиснато под неолибералната сигнатура?
Трябва да проявиш афективно отношение, страстни атачмънти към труда, и то 24/7, двайсет и четири часа седмично.
Но когато няма нищо извън наемния труд, както и нищо извън текста – тогава няма нищо извън класовата борба, това изначално изкривяване
Защото в това е смисълът на примитивната акумулация – никакъв начин за препитание извън наемния труд, извън пазара, ограждане чрез dispossession.
И тази акумулация се подновява във всеки един момент, разпознавайки се в кризата на труда и експлозията на контингентното.
Сега има прекариат, консумириат, когнитариат, мобилността и катастрофичността са с висока стойност.
Но това е само прикритие, че капиталът мимикрира под вампирския си интерфейс.
Това е контингентното, случайното в политически план – разнообразието и коронованата анархия скриват желязната истина на пазарен сталинизъм.
“[A]t the end of the twentieth century the image of steering, that is The Cybernetic Hypothesis to say management, has become the primary metaphor to describe not only politics but all of human activity as well”.
In Hardt and Antonio Negri’s Empire (2000), in the face of the new realities of late capitalism—the multitude, the management of hybridities, the non-place of Empire, etc.—they propose that Herman Melville’s “Bartleby in his pure passivity and his refusal of any particulars presents us with a figure of generic being, being as such, being and nothing more. . . . This refusal certainly is the beginning of a liberatory politics, but it is only a beginning.”
Bartleby, with his famous response of “‘I would prefer not to,’” has been frequently invoked by such substantial figures as Giorgio Agamben in the 1990s and Slavoj Žižek in the 2000s (following Hardt and Negri). Such thinkers have frequently theorized Bartleby’s passive negativity as a potentially radical political position, and perhaps the only one possible in the face of global economic realities. (And indeed, it is easy enough to read, say, Occupy Wall Street as a Bartlebian political gesture.) Galloway’s response to the affective postfordist labor of digital networks, that “each and every day, anyone plugged into a network is performing hour after hour of unpaid micro labor” , is similarly to withdraw, to “demilitarize being. Stand down. Cease participating.
Множествата,, мениджмънт на хибридности, не-мястото на Империята – това са други имена на кризата на свръхдостъпност.
Свобода, но само за наемния труд – омарът с двойните клещи на Дельоз.
Уинъри и лузъри, но на една и съща каишка. Добре, да я наречем ризоматична, сериална или фрактална логика на скаишване, но тя крие един древен хомот.
Празното множество на суверенното е не по-различно от белия шум на Сирените.
Но импотенциалност на Агамбен също е бял шум.
Защото не в това е потенциала на човешкото същество. В отредения му дял прозира неотредимото извън тривиалните актове и интерпретации.
Не сме ли вперени всички в тази пуста точка на невъзможно отбиване на обичайните бивания, които ни свеждат до специфични животни…
Да се задържим в недиференцираната зона на едно пустотно призвание и величие.
Бартълби като въплъщение на суверенната фикция, на чистата потенциалност.
Не че не може да работи, а че не предпочита prefers not to.
Неговата неоперативност (да не се бърка с бездействие или неспособност) е фигура на чиста потенциалност.
Въздържа се от прехода към акт, на който е напълно способен, и остава в режим на чисто притежание, в който се удържа не някакъв ergon или energeia, а потенциалността да бъде или не, способността да премине или не към акт, която е истинското a priori на всеки акт на продукция.
В момента на неупражняване на своята способност, Бартълби не пише нищо друго, освен своята потенциалност да не пише и в своята безделност се установява на най-фундаменталното равнище на творение, тъмната зона, в която творението се случва .
Но така докаран, Бартълби се превръща в катехон на Карл Шмит, фигурата му увисва в зловеща неопределеност.
В един свят на неизменно погрешни актуализации Бартълби може да стане наистина актуален тъкмо със своята неактуалност, безучастност и липса на преференции.
———
Някой ми подхвърли, че ако според Ги Дебор има или само агенти, или революционери, как се оправяме с това – но това е смяна на една не-легалност с друга.
Ще отговоря с пример на Жижек, точно защото касае касае българин. През 30-те години на партиен форум Георги Димитров хвали Сталин до откат за успехите. Сталин го прекъсва – не опират нещата до мен, а до средните кадри.
Каква е разликата между усредненото партийно мародерство и усреднения терор на пазара?
To hit the average – никой не превзема пазара, а се задоволява с усреднен дял
Има само цени и саботаж на цени.
Като се вземе предвид, че дори Дейвид Хюм се е чудил как малцина могат да управляват мнозина…
Може би делегираната причинност между две карикатури на суверен и поданици, управление чрез проксита, франчайзинг на едиповско кадруване.
На всяко общество наемната утайка, както го е казал Александър Геров.
Няма нищо извън тази наемна утайка.
След като няма нищо извън наемния труд – предикатът „наемен” е на власт, а не някакъв култ към личността.
Диктатурата на предиката „наемен” затлачва генеричните хипотези на комунизма.
БАРТЪЛБИ
И когато прочутото прекъснато изречение на Бартълби вместо да отрече предиката, утвърждава не-предикат трябва да знаем, че това е революционен жест, всъщност отказ от сурплуса, с който се уголемява всяко изречение в края си.
В момента на неупражняване на своята способност, Бартълби не пише нищо друго, освен своята потенциалност да не пише и в своята безделност се установява на най-фундаменталното равнище на творение, тъмната зона, в която творението се случва.
Всяка човешка власт е adynamia, impotentiality; всяка човешка потенциалност е във връзка със своята привация, лишеност. Тук е произходът, но и бездната на човешката власт, която е толкова насилствена и неограничена с оглед на другите живи същества, твърди Агамбен.
Другите живи същества са способни само на своята специфична потенциалност, те могат да вършат само това – те са въпросните средни кадри на Сталин.
Но човешките същества са животни, способни на своята не-биваемост
Така превеждам impotentiality. Една импотентност по-висша от потенциалността с дълга история от свети Павел през Франциск от Асизи до писаря Бартълби.
Хамлет може да се изразходи в специфично назначение на мъст, но отлага – защо?
Защото не в това е потенциала на човешкото същество. В отредения му дял прозира неотредимото извън тривиалните актове и интерпретации.
Не сме ли вперени всички в тази пуста точка на невъзможно отбиване на обичайните бивания, които ни свеждат до специфични животни
Да се задържим в недиференцираната зона на едно пустотно призвание и величие
Бартълби като въплъщение на суверенната фикция, на чистата потенциалност.
Не че не може да работи, а че не предпочита, prefers not to.
Езикът по начало е непредикативен. Лакан адмирира Сталин за това, че когато са го попитали къде да се постави езика – при базата или при надстройката – той не дал отговор, prefers not to.
Фуко е дългосрочен прогнозист
Сексът процъфтява поради процъфтяващите дискурси относно себе си
Едно циркулярно обяснение
the prophet himself occasions and produces the events he predicts.
Но точно миражът на секса според Фуко води към новите биополитики.
Фуко, който е алергичен към марксистките анализи, би описал иманентистки как масивите от изкази и изявления се профилират в дискурсивни формации и как чрез някакъв самоорганизиращ се критицизъм се изработват критерии за правилно поведение и говорене
Но това е като пазарното To hit the average
Или като електоралния фетиш.
Ами защо не силови закони на дистрибуция, защо не капиталът като автоматичен агент, диктуващи правилно поведение в един дизориентиран свят?
Правилното поведение днес е колективна криминалност.
Статуквото е установяване на ред без справедливост – това е комичният макиаж на днешната ситуация
СТАНИ ДИЗАЙНЕР НА СВОЯТА СЪКСЕС-СТОРИ
Демократизирането на кредита – външен и публичен – на това се крепим сега, докато балонът не се спука отново.
Единственото, до което имат достъп всички, е публичният дълг.
Свободни сме единствено в деня на изборите, както е знаел още Русо
Класовата борба е изначално изкривяване на социалното поле, фундаментален антагонизъм.
Демократичният момент – той редуцира антагонизмите до агонизми, дебати, съдилища
Наслаждавай се на правилния дебат! Наслаждавай се на своя юридически казус! НА ЕЛЕКТОРАЛНИЯ ФЕТИШ
Точно това е презирал Карл Шмит – вместо суверенни решения да се прибягва до услугите на съда
Тези, които подхванаха приватизацията през 90-те, първо се подсигуриха юридически, че няма да са обект на съдебно дирене.
Минимално различие може би, но тук защо да не цитираме Тодор Живков за разликата между строй и система – строят е решението каква да бъде собствеността, а системата се нагажда по това решение.
В решението decision се съдържа схизма, класов контраст, който оцветява априорно всеки съд, дори Съдния Ден, защото Последният съд е във всеки един момент.
Днес никой не стои зад решенията, освен хомункулисите на безотговорност, които се подсмиват в съдебната зала, ако изобщо стигнат дотам. Съдът съди несъдообразно – нали по начало е театър, естетика, посткантиански кич.
Ти си решението, което си взел. Когато прокси-идиотите се навържат в идиотска система, с демокрацията е свършено.
Демокрацията е дисенкложър, тя се опълчва срещу своето фундиране и го издига в непредикат
Търсене на стабилизиращи решения в самата нестабилност.
Демокрацията се състои в апокалиптизма на собственото си изчезване. Един безкраен апокалипсис на симулакруми.
Същото и с капитализма – разкешване на пари заради самите пари, манипулации с нищото
Остойностяването е всичко. Ние сме кукли на стойността.
Оскъпоценностяването на особени стойности е асоциално.
Нещата със сантиментална стойност са в зоната на фетиша, както всички стоки.
И работници, и капиталисти мечтаят за свобода един от друг
Работниците имигрират, мизерстват със социални помощи.
Капиталистите обръщат всичко в пари и искат да си ги харчат.
Но това не трае вечно.
Те разбират, че имат нужда един от друг. Фактически нужда от производство на принадена стойност.
На това се крепи всичко – труд и капитал, бягащи и събиращи се отново в странна любовна афера.
Чак сега се разбра нуждата от държава. Тя е посредник в антагонизма, тя е социална сила за правилна дистрибуция между капитал и труд.
Но тук в началото държавата дезертира, не по своя воля, тя искаше да се отърве от труда и капитала. Но тя е необходим сводник в проституиращата свобода.
Само в проституцията има чиста размяна без нищо друго, нищо изработено, освен ако презервативът не се скъса.
Но това не може да трае дълго.
Държавата е перверзен сводник – може би свръх-аз, който позволява, но и наказва любовната афера между труда и капитала.
Това е обяснението за комизма на ситуацията
когато всеки замръзне в своя фетиш – работникът във фетиша на свободата, капиталистът – във фетиша на парите
ситуация на екзистенциален и икономически блокаж.
Ние трябва да придобием специфична капиталистическа свобода като доброволна несвобода да се продаваме и проституираме.
Обществото на спектакъла постоянно ни поощрява към това, едва ли не насила ни вкарва в игрите на щастие.
Неговата тайна е, че трудът и желанието са сепарирани.
Но решенията са във всеки един момент, тайм-бомбъри на кайрос в разбирането на Омир.
—–
Както сексът се разроява от дискурсите за него, така и класовата борба. Дискурсите не са нищо друго, освен марксистките начини на производство.
Сексът е място на безкрайна контингентност в тялото, но същото и с класовата борба.
Контингентното докосва безкрайното, но и класовата борба също.
По логиката на успеха печалбата отива при победителя.
Днес всеки е победител – така внушава капиталистическият хазарт, казино-капитализмът, алгоритмичният капитализъм.
Но никое хвърляне на зара не унищожава шанса (на класовата борба)
Ако травмата ни предхожда и базисните емоции са на стендбай извън нас, ние заприличваме на нещо като 3D принтери, в триизмерно строителство с подръчни материали.
Очевидно това ще проличи много по-ясно при колонизацията на Марс.
В търсене на нови земи и нови хора, защо да не си въобразим принтиране на нови слънца?
Влечението към смъртта не е ли виртуален принтер на едно безнадеждно органично находище от инстинкти? Не трябва ли да видим Христос в ролята на програмист?
И не е ли в подобна роля Лакан, за когото Жан-Люк Нанси казва, че е помогнал да се определи модерната епоха като епоха на пасаж към лимита на всичката възможна сигнификация
As Jean-Luc Nancy expressed it, Lacan helps to define our modern epoch as the “epoch of a . . . passage to the limit of all possible signification,
——————————————————————————————
—————————————————————————————–
—————————————————————————————————————————————————————————————————–
Нощни плажове 