Nathan Moore
(със съкращения)
… Тази параноя е живият опит от провала на властта. Както ясно посочват Карл Шмит и Хана Аренд авторитетът не бива да се бърка с властта (potestas) – но не бива да се бърка и с (potentia). Авторитетът не принуждава и дори не действа. Това, което прави, е да утвърждава властта, като ѝ придава ориентация и тежест, които властта не може да си осигури сама. Авторитетът осигурява нещо подобно на референтна рамка, чрез която мрежите на властта могат да бъдат подредени, използвани, проследявани, обсъждани, преглеждани и т.н. По тази причина авторитетът може да се разглежда като пречка пред параноята: той предотвратява възможността за паралелна рационалност, като дава на последната ориентация и център на тежестта. Това обаче със сигурност не е нищо повече от идеал: проблемът, както при дисциплината, така и при контрола, е не само начинът, по който авторитетът не успява да задържи властта … но и начинът, по който той трябва да се провали, ако авторитетът изобщо трябва да бъде оперативен. Поставих последното в курсив, за да подчертая, че това е изявление на параноик.
—-
Какъв е образът на АВТОРИТЕТА в обществата на контрола (за разлика от дисциплинарните общества), поне на Запад? Това не е авторитетът на разпръснатите нормативни центрове, а образът на самото разпределение, на движението и иновациите (Moore 2013). В този смисъл това е авторитетът на всеобщата конкуренция. Тогава един параноик би бил повлиян от подозрението, че всъщност изобщо не съществува никаква базисна нормативна структура: нищо съществено не може да бъде споделяно и не подлежи на споделяне; по-скоро е налице не само открита битка за престиж и изключителност, но в това число и осъзнаване на чистата случайност и, поне за “победителите”, крехка и защитна вяра, че най-произволният резултат трябва да бъде най-справедливият (т.е. ненарушими конкурентни “пазари “).
От значение тук е и една реплика, повторена в “Голият обяд”: както един съдия казва на друг, бъди справедлив, а ако не можеш да бъдеш справедлив, бъди произволен (Бъроуз, 2005, стр. 20).
По този начин парадоксално може да се засили илюзията, че човек е преодолял контингентното (непредвидеността и случайността) поради присъщата си изключителност: Аз съм известен, защото съм заслужил да бъда. Трагичното, разбира се, е, когато губещите се придържат към същата фантазия как най-добрите са се издигнали до върха; и също така, че те (губещите) биха могли да направят същото, ако не беше “факторът х” в живота им. Това, което отличава подобна параноя от дисциплинарната параноя, е допълнителният ход, че трябва да се убедиш, че всичко това е обективно вярно; т.е. параноикът може да си мисли, че конкуренцията е справедлива и че той би могъл да бъде победител, ако само не се беше появил “факторът х”, но също така трябва да се убеди, че поради чиста случайност всеобщата конкурентна борба може да придаде смисъл на сегашното състояние на света.
И тук Мбембе е полезен, тъй като показва как това води до некро-политика на оцеляването, която, разбира се, е тясно свързана с универсалната конкуренция. Всъщност самата логика на конкуренцията е виктимизираща, в смисъл че победители може да има само ако има губещи или, по-точно, някой печели, защото някой друг е загубил (Achille Mbembe).
Контролираната параноя (в обществото на контрола) се състои в това да се мисли, че светът има смисъл, че е обясним и може да бъде разказан, за да се постигнат нечии желания – оттук и доста погрешното название за кибер-модели. Това е параноята, която контролът подхранва – че всеки от нас е на път и, макар че всяко усещане за общностен напредък сега е безсмислено, всеки от нас може да достигне до съдбата, която заслужава – а ако не го направи, може да си обясни това (по някакъв начин сме били блокирани да съобщим за присъщата си изключителност). Това, което върши тази параноя конкретно, са непреодолимите доказателства за обратното: добрата дисциплина не води до справедливи награди. С други думи, че властва случайността, което означава: причината и следствието вече не предоставят достатъчно убедително обяснение на случващото се. Следователно образът на властта под контрол се самодеконструира по-бързо от всичко, което е под дисциплина; всъщност властта под контрол се корени в самата операция по деконструиране на собствената си власт: така тя поглъща всички революционни тенденции, съгласява се с критиките си и продължава да се опитва да се деоторизира, като предава съдбата в ръцете на всеки от нас. Отричането на нейната безсмисленост само по себе си би било безсмислено, защото какво друго може да направи авторитетът днес, освен да се провали и да продължи да се проваля?
—
Какво знае, но не иска да знае контролираният параноик? Че неговото съществуване е условно, контингентно, случайно, т.е. че не съществува по необходимост и ако изобщо не съществува, липсата му нямаше да бъде забелязана; освен това от онтологична гледна точка всяка разлика в общата картина, където параноидният субект обитава, е толкова незначителна, че е без значение. Параноикът под контрол може да приеме, че съществуването на всички останали е контингентно, но не и неговото собствено. По някакъв начин той е изключението – защото той съществува, в това има смисъл, и фактът, че светът съществува, се превръща в необходим факт: необходим като условие за параноидно съществуване. Тогава ключът не е ли да станем по-малко параноични? За съжаление, това изглежда малко вероятно: Каква референтна рамка би могла да събере човечеството, така че да позволи и разреши действително да знае нещо за себе си? Тоест да знае нещо универсално за себе си отвъд общия дух на съревнование? Може би решението – и това е видно от собствената практика на Бъроуз) – е да станеш още по-параноичен, което означава да подложиш своята предизвикана от безпокойство параноя на допълнително изпитание на параноята. Мета-параноя или дори хипер-параноя? Това, което би могло да си позволим, е известно отдалечаване от това, което “действително се случва” – не за да го командваме, а за да се разположим спрямо него с по-голяма яснота; т.е. в точката, в която яснотата и параноята стават едно и също нещо и можем да видим случайността на нашето съществуване. За да проследим това, е полезно да следваме определена траектория, но не като истината на параноята, а като опит да “знаем нещо” за нея.
—
Ето как Бодрияр описва днешната параноя:
Частна телематика: всеки индивид вижда себе си повишен в управлението на хипотетична машина, изолиран в позиция на съвършен суверенитет, на безкрайно разстояние от своята първоначална вселена; т.е. в същата позиция като астронавта в неговия балон ( метафората е на Бъроуз) .
Контролираният параноик се сблъсква с безкраен набор от данни и информация, които потенциално са от значение за него или нея. Проблемът е как да се пресее тази маса, за да се класифицира по някакъв начин? Как да се създаде достатъчна дистанция, когато човек е станал суверен на (или като) комуникационен медиен възел? Как да се поддържа илюзията, че човек не е просто поредната капка в потока от данни? Както посочва Бодрияр – виждайки себе си като суверен. Работата, която се изисква от контролирания субект, е постоянно да се реконструира, но да го прави, като всеки път се превръща в повече себе си, ставайки реализация на истинското и специално “аз”, което знае, че е в действителност. Препратката към суверенитета би трябвало да разглеждаме – независимо дали това е било намерението на Бодрияр или не – в шмитианския регистър, като този, който решава за изключението (Карл Шмит), само че сега изключението е самият той и така човек е призван да решава за себе си отново и отново. Суверенитетът не е изчезнал, а се е клонирал, като по този начин се е миниатюризирал и е станал вирусен. Сега всички ние сме домакини на суверена.
—
Така че, ако самореференцията на Никлас Луман вече не действа, това се дължи на втвърдяването на собствения суверенен балон, който се стреми към все по-голямо затваряне, но с все по-малко компенсираща отвореност; всъщност това е и духът на конкуренцията: Отваряй се само към това, което можеш да поемеш; това, което не можеш да поемеш, игнорирай или унищожи. В противен случай остава само световъртежът на обсцьонното, циничното, неприличното, онова, което не може да бъде инсценирано или поставено, защото не представя илюзията на реалното, а вместо това – самото реално. Това реално не е изкупително или разкриващо, а просто показва непоносимата контингентност на собственото битие; то е точката, в която не можем да различим съдържанието на едно съобщение от артикулациятаму. Не без известна ирония, непристойният контрол е загуба на възможността за отчуждаване: Обсцьнността започва, когато вече няма спектакъл, сцена, театър, илюзия, когато всичко става незабавно прозрачно, видимо, изложено на суровата и неумолима светлина на информацията и комуникацията. (Бодрияр).
—
Същественото тук обаче е: Как да се приоритизира човек, когато знае, че е клонинг? Като настояваме на правото си да бъдем в центъра на нещата: по този начин, от масата безсмислена комуникация, която ни подтиква, можем да се самоопределяме, произволно да събираме и съпоставяме този или онзи образ, да режем и пренареждаме, да си играем – както казва Флюсер (не без известно съжаление) – с техническия образ.
—
Огледалото създава пространство за субекта (Лакан 2006), чрез което той може да се свърже със “социално разработени ситуации”. Човек се сеща, разбира се, за Лата, героя на Бъроуз, който безсмислено копира в най-малки подробности действията и движенията на другите, миметичен автомат, който не е в състояние да се въздържи да не отиграе веднага всичко, което му се случи да види. Това е перфектната илюстрация на “аз-балона”: без способност за различаване на образи или за извличане на смисъл от съобщенията, не остава нищо друго, освен да се отрази образът и да се повтори съобщението, да се предаде. Това вече е ясно от Лакан: ние самите сме огледалата. Разликата между дисциплина и контрол в този момент е, че при първата ние гледаме отразения Аз, а при втората виждаме Аз-а само в контурите и в отсъствието му; вниманието ни привличат образите около него. Пространството на огледалото имплодира, превръщайки субекта във все по-намаляваща точка или петно върху екрана. Това празно петно става необходимо като най-малката дистанция, част от пространството, която трябва да бъде отворена, за да не бъдем напълно погълнати от непристойността: “улавянето на субекта от неговата ситуация ни дава най-общата формулировка на лудостта” (Лакан). Може би “селфито” е последната защитна линия срещу пълното потапяне?
—
Трудно е да се поддържа идеята, че непристойността е нещо шокиращо или провокативно. Това не означава, че образът на шока и възмущението не може да бъде разпространяван – “членовете на обществото” го отразяват постоянно в новинарските емисии, когато ги питат за мнението им – и в този смисъл мигновените моменти на авторитетност могат да се разминат, защото в непристойността само мимикрията на нашия ужас и загриженост изглежда способна да осигури такива искрици. Имало ли е някога намерение Голият обяд на Бъроуз да бъде шокиращо произведение? Не, смисълът на неговата непристойност е да покаже колко близо е дошло непристойното – сривът на референцията и авторитета, ускоряващ поглъщането на плътта на екзистенцията в нишките и кабелите на комуникацията. Но това ли е всичко – това би си помислил един параноик, нали? Добре известно е, че Бъроуз е разглеждал “Голия обяд” като сатирично произведение, а преувеличението очевидно е един от инструментите му. Подобно е положението и с Бодрияр в неговия екстаз на песимизма – писател, чиито произведения със сигурност стават все по-прозорливи с времето… И така, може би правилната формулировка на параноята в този момент е да се каже: остават само секунди. Какво може да означава това?
—
Би било интересно да се направи анализ на причините, поради които определени комуникирани образи придобиват специфична сила в даден момент. Не може да е само защото са ужасяващи със своето насилие и жестокост, защото такива образи са много. Хипер-циничната Бодриярдова линия би могла да бъде, че илюзията за афект трябва да се поддържа, за да можем да продължим да се заблуждаваме, че е възможно нещо като общност. Без да искаме да предлагаме нещо изключително за човечеството, изглежда, че поне притежаваме определена специфика. Историите ни, разбира се, са богати и кървави разкази за това каква може да бъде тази специфичност и, ако заимстваме от Нанси, тук откриваме една обща черта: това, което ни обединява, е, че нямаме нищо общо (Нанси). Разминавайки се малко с Нанси, бих предпочел да кажа, че общото между нас е излагането ни на контингентното, на непредвидени обстоятелства, че не съществуваме по необходимост като индивиди или като вид и че в тази крехкост откриваме екзистенциално споделяне. Това обаче не е споделяне на съдържание и значения, на вярвания или удоволствия, на богове и чудовища. Това, което се споделя, е нашата неспособност да споделяме тези неща. Това е излагането на непредвидени обстоятелства, видно от образите на насилие, които по някакви контекстуални причини много от нас могат внезапно да възприемат и да почувстват нещо, когато ги срещнат. Това усещане, предполагам, е внезапното осъзнаване, че нашата параноя е правилна и вярна – че ние наистина знаем нещо за това, което се случва – и затова се обиждаме на онези, които биха го отрекли за собствените си цели. Тоест: ние ставаме оторизирани от нашата параноя.
—
В този момент преминаваме от екзистенциална параноя към политическа. В този момент се сблъскваме с нещо непоносимо, изпитвайки световъртеж от това, което знаем, но не искаме да знаем: че случайността на нашето съществуване се използва, за да се разреши нещастието, убийството, осакатяването, страданието, деградацията, депресията, болестта, невежеството и т.н. на други хора, с които ни свързва липсата на каквато и да е причина да бъдем. Като се има предвид това, може да се зададе въпросът: “На кого му пука, стига да не съм аз?” Може би на такъв въпрос е трудно да се отговори исторически, но предимството, което имаме днес, е, че празнотата на подобна позиция е напълно очевидна. Това е така, защото, преминавайки от екзистенциалното към политическото, ние отново откриваме екзистенциалното. Урокът на биополитиката е: днес политиката е пряко свързана с екзистенциалната крехкост на нашето съществуване (т.е. нашето съществуване без необходимост). Това означава, че трябва да превърнем параноята си в полезна употреба.
—
По-специално, експериментите на Бъроуз с параноята го довеждат до откриването на действието на това, което той нарича контрол – този термин впоследствие е възприет от Дельоз през 1990 г. с изрична препратка към работата на Бъроуз. В “Третият разум” например Бъроуз обяснява метода на разрязването cut-up, като насърчава читателите си да го използват сами, като целта е да се създаде известна дистанция от това, което иначе е неприлично близко – предварително записани образи и думи, разпределени по асоциативни линии, служещи като блок-схеми, чрез които субектът може да “навигира” собствения си живот и биография. Разрезът нарушава тези линии, показвайки тяхното функциониране, и също така дава възможност за развитие на контра-линии – нови съпоставки на думи и образи, чрез които могат да се появят нови субективности заедно с нови сглобки на времето и пространството. Това повдига въпроса за обратната връзка, която Бъроуз очертава в краткото си есе “Границите на контрола”:
—
Разгледайте … затрудненото положение, в което се намираме. Всички системи за контрол се опитват да направят контрола възможно най-строг, но в същото време, ако успеят напълно, няма да има какво да се контролира.
В същото време контролът е вид пристрастяване (Бъроуз) – колкото повече контрол има човек, толкова по-малко пространство за контрол и затова са необходими повече ситуации, податливи на контрол. Проблемът с обратната връзка е следният: контролът се нуждае от това, което е извън контрол, за да функционира. Следователно за тези, които се интересуват от съпротива срещу контрола, е необходима параноя както по отношение на контрола, така и по отношение на това, което се представя като “извън контрол”. Самият Бъроуз не прави съвсем този скок, защото остава привърженик на идеята, че проблемът за контрола е и проблем на държавата (Бъроуз); можем да кажем, че в този случай той не е бил достатъчно параноичен. Електронната революция отива по-далеч, защото разглежда проблема за обратната връзка по по-подробен начин: Как да разрушим системите за обратна връзка? Как да се насърчи положителната обратна връзка за сметка на отрицателната? В контекста на това есе – като се използват (тогавашните) методи за комуникация срещу системата за комуникация (като един вид жив разрез), където възпроизвеждането на звуци на бунт, война и съпротива може да се използва за предизвикване на действителен бунт, война и съпротива. Дори положителната обратна връзка обаче изисква предпазливост днес. Възможно ли е да се пресече едновременно дисциплината и контрола, за да се формира нова стратегия? Можем ли да станем по-креативни параноици?
—
Какво можем да извлечем от дисциплината? Параноята, че действат тайни сили. Какво можем да вземем от контрола? Параноята, че ще трябва да се изправим срещу собствената си случайност. Възможно ли е да се постигне известна деноминация, ако успеем да ги съберем заедно? Действат ли тайни сили, които не искат да се сблъскаме с нашата (и тяхната) случайност? Това не е стратегията на един силно юридически образ, който утвърждава приемствеността и неизбежността като основание за своята повеля и на който на свой ред трябва да се противопоставим (например чрез “избухване” навън); по-скоро би било да станем параноични към всеки и всичко, което твърди, че иска да ни “освободи”, да ни “върне” към естественото състояние, че иска да “реализираме потенциала си”. Накратко, това би означавало да станем подозрителни както към факта, така и към “предимствата” на деоторизирането, дерегулирането, равенството на възможностите и т.н., да станем подозрителни към конкуренцията. Какво тогава за конкуренцията? Изхождайки от “Раждането на биополитиката” на Фуко, Дардо и Лавал изграждат генеалогия на (нео)либерализма, която показва, че конкуренцията е в основата на съвременната държавност и администрация. Дори нещо повече, конкуренцията вече е конститутивна за неолибералните субективности – което е отзвук от идеята за ” dividuality “, очертана от Дельоз. Решаващата характеристика на конкуренцията като социологическо устройство е приемането на неравенството – не просто като печален резултат от играта на “равенство на възможностите”, а като самата основа и условие на играта изобщо (Dardot and Laval). Конкуренцията се нуждае от асиметрия, неравновесие, движение и циркулация, за да функционира. Каква е нейната функция? Не е изненадващо, че Дардо и Лавал показват, че този въпрос е бил схванат от привържениците на конкуренцията като морален. Ето защо, позовавайки се на Хърбърт Спенсър, те пишат, че конкуренцията между индивидите е била разбирана като “самия принцип на прогреса на човечеството” (Dardot and Laval) и че “асимилацията на икономическата конкуренция с общата борба за съществуване трябва да бъде оставена да се развива, за да не спре еволюцията”.
—
В това се крие същият проблем с обратната връзка, с който се сблъсква контролът: трябва да има долно ниво от “губещи” (тези, които не са способни да оцелеят), които задължително ще бъдат оставени да умрат или поне ще бъдат оставени да водят отчужден живот, за да може да се продължи конкурентният прогрес. Прогресът на едни изисква депрогресирането на други. Следователно с развитието на режима ще е необходимо да се депрогресират все повече хора. В условията на знание и изобилие ще е необходимо да се създаде оскъдица и невежество (Дельоз и Гатари). През средата на ХХ век на постулата за конкуренцията се придава привидно по-хуманно лице, доколкото се смята, че тя ще доведе до по-справедливо общество, като даде възможност за повече лична (т.е. частна) свобода – такава свобода е едновременно гарантирана от и насочена към конкурентните отношения между индивидите. Както Дардо и Лавал внимателно обясняват, това не бива да се разглежда като приемане на laissez-faire икономиката – напротив, съответните поддръжници на тази по-нова визия за конкуренцията са схванали, че тя не е естествено следствие от “свободните” пазари: липсата на държавна намеса вероятно би довела до неконкурентни практики като монополите (Дардо и Лавал). Разбра се, че “общите” ресурси на държавата трябва да бъдат насочени към превръщането на конкуренцията в централен принцип за всички аспекти на човешкия живот – не разбира се за постигане на равенство, а по-скоро на “свобода” за всички (Dardot and Laval). Ако това води до нова визия за конкурентния живот като най-пълноценен живот (идея, която и днес е актуална, дори сред прогресивните мислители), то съвременният момент е белязан от осъзнаването, че в определен момент неолиберализмът трябва да влезе в конфликт с демокрацията, защото последната поставя на пръв поглед произволно ограничение на конкурентната свобода на неолибералния субект (Dardot and Laval). В такъв случай използването на държавната намеса, наред с правилното възпитание на човечеството, става насочено към това да се даде възможност на най-успешно конкуриращите се слоеве да се откъснат от останалата част на обществото. Всъщност в такъв момент самото понятие за общество ще се е обезсмислило: за най-висшите слоеве съществува само “тиранията на мнозинството” (Дардо и Лавал), обсцьонно изобличение, от което те трябва непрекъснато да се освобождават, ако искат да реализират напълно конкурентните тенденции, на които са способни
—
Как може параноята да ни помогне в този момент? Първо, започна да функционира нов тип тайна: не държавната тайна (чието разкриване често всъщност помага за прикриването на този нов тип тайна), а тайната на активната дезинформация: използването на съмнения, лъжи, разсейване, алтернативни факти и дезориентация, за да се прикрие фактът, че най-високите конкурентни слоеве – прословутият 1% – са отстъпили на останалата част от обществото. Тогава целта на всички останали социални или обществени ресурси е да бъдат използвани за прикриване на факта, че 1% от елитите са се оттеглили в изолация. Основният метод на прикриване тук не е да се скрият нещата, а да се разпредели на случаен принцип тяхната значимост. Най-очевидният пример е, разбира се, отричането на климатичните промени. Това включва използването на комуникационните мрежи за обезсилване на всякакъв консенсус, който се постига по спора. Въпреки това, ако тук консенсусът остава привидно възможен, то е защото става въпрос не за това как трябва да живеем, а по-скоро за това дали изобщо ще живеем. Основното средство за прикриване е да се държат открити всички противоречия. На второ място, следвайки от това, трябва да осъзнаем, че този 1% ни насърчава да се съмняваме във всички институционални, държавни и колективни форми, доколкото те биха могли да бъдат жизнеспособни методи за ограничаване на тяхната елитарна свобода. От значение тук е непристойността на реалността: близостта на комуникационно-техническия образ вече не е въпрос на подтикване към правилните нормативни стандарти, а вместо това се мобилизира, за да подчертае произвола на тези стандарти, така че всички реакции или действия да изглеждат еднакво произволни и несвързани като последица. С други думи, ако ни насочват, то е, за да ни накарат да се отвърнем от общностните институционални ресурси и да се насочим към собствените си конкурентни балони на субекта/общността. Ние сме попаднали в капана на свободата
—
Трето, трябва да осъзнаем, че не искаме да се сблъскваме със собствената си ненужност. Елитният 1% от обществото вече са разбрали това и са решили да действат в съответствие с него: ако човешкият живот не е белязан от необходимост, те ще направят всичко възможно, за да насърчат користно собствения си живот. Нашият параноичен отказ от случайността на съществуването се използва срещу нас (например с обещания за човешки права, разнообразие, че всички сме важни, че не трябва да страдаме и т.н., и т.н.). Въпросът не е да изпаднем в смъртоносно съревнование на всички срещу всички, а да осъзнаем, че на всички ни липсват необходими основания на живот. Следователно предимствата, на които се радва 1% (или който и да е друг процент), не могат да бъдат оправдани на никаква етична или философска основа. Тук остава нерешена една задача: как да мислим общността отвъд противопоставянето на свободата и равенството (т.е. неконкурентно).
Очевидно е, че остават само секунди. Свръхбогатите – 1% – вече правят планове за оцеляването си пред лицето на световните бедствия, и бедствието на Ковид вероятно е само относително благоприятен предвестник. Трябва да бъдем ясни и параноични: това не е “естествен” инстинкт за оцеляване, който просто се случва да може да използва огромни ресурси; това е използване на огромни ресурси, за да се гарантира, че мнозинството от нас – 99-те процента – ще бъдат унищожени, а ако не унищожени, то поне ще бъдат ограничени.
Бруно Латур изказва подобна теза в неотдавнашната си книга Down to Earth (2018). В пълното очакване на предстоящата глобална катастрофа 1% процент отхвърли всяка идея за солидарност – те не са с нас и тяхната кауза не е наша кауза: “Тези хора… разбраха, че ако искат да оцелеят комфортно, трябва да престанат да се преструват, дори в мечтите си, че споделят земята с останалия свят” (Латур 2018). Латур предполага, че сега се предприемат координирани усилия за извличане и складиране на всички ресурси, които все още са останали, като същевременно, чрез Бодриярдов екстаз на общуването (ecstasy of communication), се обърква останалата част от нас по отношение на това какво всъщност се случва. Ако вече не можем да разчитаме на оторизираната истина и ако се откажем от балона на поръчковите алтернативни факти, единственото, което ни остава, е параноята – че все пак имаме някаква представа за случващото се. В бележка под линия Латур пише: „Проблемът с конспиративните теории, както показва Люк Болтански, е, че понякога те твърде добре съответстват на действителността.”
—
За съжаление, самопровъзгласената наивност на Латур в областта на политическите науки е очевидна и в останалата част от кратката му книга. Той предлага решение, което би могло да се състои в това всички ние да настояваме, скромно, да принадлежим някъде. Но ако ние, хората, принадлежим някъде, нямаше да има място за параноя и още повече, цялата политическа философия щеше да е излишна. Не, проблемът е, че човечеството никога не е принадлежало – нито на тази планета, нито където и да било другаде; и именно защото не принадлежим, трябва да настояваме, че няма да отидем никъде.
Като първа практическа стъпка, просто обложете богатите с данък. Наложете им данък за Black Lives Matter, (Животът на чернокожите има значение), за жертвите на домашно насилие и за децата бежанци. Облагайте ги за bullshit jobs, глупавите работни места, за липсата на бъдеще и за възпитаването на инфантилна култура. Trickledown, ефектът на просмукване (икономическа система в която най-бедните постепенно печелят в резултат на нарастващото богатство на най-богатите) изобщо не работи, а ние не искаме несигурността, която телитите ни предлагат. Обложете богатите с данък. Облагайте ги за дълг за цял живот, за прерязани китки и за враждебна среда. Облагайте ги за убийства, мъчения и изнасилвания. Облагайте ги за всеки отчаян човек, който се е удавил в Средиземно море и в английския Канал. Наложете данък на богатите. Обложете ги за времето, което са откраднали от тези, които тепърва ще се родят. Нищо не се е променило, освен че сега остават само секунди: Платете всичко, платете всичко, върнете всичко. (Бъроуз 2013)
—-
Да се изправим срещу contingency, случайността, непредвидените обстоятелства означава да приемем възможността за изчезване на човечеството. Нищо не ни се дължи, така че начинът, по който живеем, винаги трябва да бъде конструиран. В исторически план тенденцията е да се конструира човешкият живот така, сякаш той не е контингентен, сякаш е изключителен заради жертвите, боговете, войните, страданията, продуктивността. Добре знаем до каква дискриминация е довела това – но решението не е (само) да продължим конкурентната борба за начини на живот с убеждението, че всеки от тях може да предложи трайна основа или екзистенциална гаранция. Проблемът по-скоро е да намерим начини да осмислим нашето универсално излагане на случайността и в светлината на това да намерим нови начини на живот. Да подчертаем, че това не е защото изобщо заслужаваме нещо, а че чрез условието за контингентност непрекъснато се отваря творческа способност. Именно тя трябва да бъде отнета от нашите господари – тъй като неизбежно те са господари без никакво господство.
Нощни плажове 