с този враг може да се справи само мълчанието

Франц Кафка Мълчанието на Сирените

Не съм предполагал, че поетическа книга на Златомир Златанов може да ме изненада като читател и редактор, следящ всяко негово ново стихотворение.Започнах да го чета късно, когато вече всичко беше изгубено, във фазата на първата редакция на неговите кантосиЕктения (2012). Оттам се върнах към ранния Златанов от началото на 80-те, който продължавам да считам за най-силен – за бъдещето в миналото на съвременната българска поезия. „На гроба на Пеньо Пенев“ от Нощни плажове (1983), първата поетическа книга на Златанов (дебютирал обаче година по-рано като прозаик), беше програмно при създаването на Нова социална поезия. След стартирането през 2018 на блога Нощни плажовепред погледа ми на читател и през ръцете на редактор на сп. Нова социална поезияминаха ключови текстове от новата му поетическа книга Лимитрофии (2023): приключващото интро „Селско гробище“, любимото „Лъвов мост“, отново созополскотоencoreна нощните плажовев „Криза на стиха“, топонимичното за поета читалищен библиотекар „JardinAlger“, руинно-графитното „Lost“, танатологичния прочит наабсолютно модернотов „Коктейл „Рембо“ и огромната колкото „Морска ода“ на Алвару д’Кампуш (aliasФернанду Песоа)дидактична поема „Неолибералното изкуство“. Бях чел всичко това в блога и го бях публикувал в списанието – и въпреки това ме изненада в Лимитрофии.

Събрани на хартия, извличаща ги от квазиоралната – устна, но всъщност безгласна – дигитално-виртуална стихия на възникването им, стихотворенията от блога и електронното списание разгръщат онази мощ, която само реалната, субстанциално-пластична пространствена едновременност на хартията осигурява. Лимитрофии с нова сила и свежест ме накара да си припомня разликата, която прави разликата – thedifferencethatmakesadifference– между устното творчество (чиято превърната инволютивна форма всъщност е постгутенберговата медиалност), от една страна, и литературата, от напълно друга.Между дигитално-електронния рапсод – и грънчаря демиург на геометричния стил на амфората Илиада, това е разликата, при положение че Златанов – с Лаканиански мрежи (2005) – е първият същински литературен кибернавт по тези земи. Прекосил кибервселената по време, когато „младите“ от 90-те още здраво се държаха за хартията, предусещайки и предвкусвайки вече дискретния чар на тиражите и плътночервендалестите въплъщения на джетсет авторството, в Лимитрофии имаме едно „смело завръщане на Златомир Златанов към началото на творческия му път, белязан от неговата поезия през 80-те години“ (Станимир Панайотов). Решаващ принос за това непредизвестено от нищо в околната среда събитие на завръщането към кайроса на 80-те има редакторът на Лимитрофии Станимир Панайотов, на чиято мека настойчивост и неотстъпчивост дължим преоткриването първо на драматурга Златанов с Никой не знае защо (2021) – а сега и на поета на бъдещето в миналото на 80-те като мощен антидот на вечно сегашното.

По отношение на блогопоезията на Златанов (по аналогия с „блогоромана“ му Лаканиански мрежи) от последните пет години Панайотов е в ролята на александрийските библиотекари, борхесовите автори на Илиада. Александрийските библиотекари противополагат в края на класическа Гърция на нейния край абсолютното й екстериториално начало в текста – тепърва създадения от тях чрез финална кодификация текст – на Илиада.Редакторската работа на Панайотов върху текста Златанов от Никой не знае защонасетне противостоина социалноисторическата и социалнополитическаентропия на ляворевизионистките утопии на късния соц (съвпаднал с ранния неолиберализъм на Запад), плавно преходила в окончателния и необратим триумф на неолибералния комсомол.На тази ентропия е противопоставен неизчерпаемият ресурс на поетическатакласика на 80-те във формата на Нощни плажове. В още по-голяма степен от събраната драматургия на Никой не знае защо завръщащите се към предзалезното изригване на 80-те дитирамби на залеза – Златанов е парадигматичен DithyrambikerdesUntergangsпо формулировката на Михаел Пауен – на Лимитрофии съхраняват и пренасят върховото десетилетие на съвременната българска поезия в едно имагинерно бъдеще-в-миналото, което е същевременно миналото на едно бъдеще в алтернативно историческо разклонение.Внегонастоящият триумф на неолибералния комсомол е дневно сънуване на амбициозни директори на домове на културата в окръжни центрове или един похотлив следобед на фавни закапичета (завеждащи културно-просветната част? заместник-командири по културно-просветната част?) на студентска бригада от края на 80-те.

Дотук се спрях на това как новите стихотворения и поеми в Лимитрофии подхващат ектенията, идещи от Нощни плажове, но в направата на новата поетическа книга на Златанов е вложено повече от това, за което говори още заглавието, препращащо едновременно към Палинодии (1989) и Хетерографии (2003).В един и същ жест Лимитрофии сочат към естетиката на най-затворената и завършена, извеждащахомогенността си включително и в метажанров план, книга на Златанов – Палинодии – поставила началото на българския постмодернизъм, от една страна, и към най-обхватната и жанрово разнородна антологична подборка на творчеството му под една постструктуралистка метатеоретична шапка –Хетерографии – която маркира входа на дискурсивните жаргонив поезията му (един вход на пустинята), от друга. Подобно на Хетерографии и двадесет години след нея, Лимитрофии е антология. Подобно на Палинодии и със същата мощ на естетиката на творбата (в смисъла на отчетливо артикулирана Werkästhetik, а не на неразчленим континуумна дискурсивни жаргони), Лимитрофии учредява отново едно постсъстояние на писането, но то вече не е литературно-епохално, а стриктно екзистенциално, съизмеримо със залога наПизанските кантоси. Описваният в новата книга на Златанов дисциплинарен лагер, който е същевременно и последен лимес, е смъртта.

В не по-малка степен от топонимната идентификация на кантосите, писани в дисципа наAmericanDisciplinaryTrainingCenter, задаващ заглавието при Паунд, лимитрофы (на руски) ианглоезичното му съответствие limitrophestates в изходното си значение е политически термин. Ако съответната речникова статия в английската Уикипедия си прави труда да започне от Римската империя и повинността на пограничните – limitis– региони да изхранват – τροφός (хранещ, хранител) – разквартируваните там легиони, руската почва направо от вечно завръщащото се систолно-диастолно евразийско пулсиране на Руската империя в различните й държавнополитически формати: „термин, означаващсъвкупността от държави, образували сеслед 1917 година на територия, влизала в съставана Руската империя“. За протокола и с оглед на настоящи събития наблизо тези държави са „Естония, Латвия, Литва, Финландия, отчасти Полша и Румъния“ (Малая Советская энциклопедияот 1929 г.). Английската статия, на свой ред, привежда многозначителни за тукашните земи синоними на лимитрофната държава: borderstates (EasternEurope) (NBцяла Източна Европа „от Финландия до Балканите“), cordonsanitaire (любим термин на прокремълски български сайтове), nearabroad(„курица не птица, Болгария – не заграница“),за да споменем само някои от по-интимно касаещи ни. Лимитрофии кондензира тази политическа матрица на заглавието в една всеобхватна екзистенциална алегория на захвърлеността в територии на хибридни идентичностни лоялности (наш човек на „Файненшъл Таймс“ и на издателство на снаха на путински олигарх), капиталови потоци („правилни“ и „неправилни“ пари) и в крайна сметка войни (хибридни, „специални операции“, маршал-жуковски затрупвания на врага с трупове), чийто господар от „Селско гробище“ до „Ектения“ (както на пустотата, така и на молитвите) е един – абсолютният господар по Хегел.

Пренаписвайки настоящето на триумфиращия неолиберален комсомол като утопично-лиминалното бъдеще в миналото на Нощни плажове и по-общо – нека повторя – като алтернативно-историческо разклонение на върховото десетилетие на съвременната българска поезия, Лимитрофии буквално, ще рече, в естетиката на производството си пренаписва две ключови творби на зрелия и късен Златанов: „DasSchweigenderSirenen“ от На острова на копрофилите (1997) и „Ектения“ от едноименната книга. Естетиката на производството (Produktionsästhetik) на Лимитрофииописва една екзистенциална траектория, усукана темпорално на 180 градусаподобно лента на Мьобиус около гравитационните полета натези две творби, чието завръщане представлява още една форма на модуса на бъдеще-в-миналото, в който работи книгата. В нея Златанов представя пред най-упорития си имплицитен читател и (не по-малко упорити) имагинерни германски българисти третата редакция на „Ектения“ след първата като отделна книга от 2012 и втората като електронна публикация, датирана „28 октомври 2016“ и излязла в сп. Нова социална поезия на 16.11.2016. Подзаглавието на Лимитрофии, гласящо стихотворения и поеми, с не по-малко основание можеше да бъде стихотворения, поеми и кантоси, доколкото пренаписванията на огромния и нарастващ от редакция на редакция текстов масив на „Ектения“ определено не се вместват в жанровото определение „поема“, изисквайки за описанието си късно Езра-Паундовски мерни единици. Знакът за безкрайност, маркиращ частите-кантоси във втората и третата редакция на „Ектения“, е изведен в дизайна на първа корица на Лимитрофии по-скоро като орнамент на старогръцки Океан, отколкото като брегове на умирането и лимеси на безкрайното.

Второто времепространствено усукване в модуса на Мьобиусовата лента на бъдещето-в-миналото, оголено като похват в пренаписването на отделна ключова творба, е втората редакция на „DasSchweigenderSirenen“, отстояща от първата на четвърт век. (Стриктно текстологично погледнато, редакцията в Лимитрофии е трета, доколкото е предшествана от електронната публикация в сп. Нова социална поезия (19.05.2022),но разликите с хартиениявариант година и половина по-късно се свеждат до лакуна в предпоследния стих поради редакторско недоглеждане – изпусната частица „ще“. Настоящият текст се опитва ретроактивно да коригира това.) Оставяйки на имагинерния германски българист да свърши необходимата работа по синоптичното четене на редакциите от 1997 и 2022, ще завърша прочита си на Лимитрофии с уводните думи на притчата на Кафка за Одисей и Сирените, чието заглавие и „слаба“ месианистичнасила цитира стихотворението на Златанов, като miseenabymeна новата му поетическа книга: „Доказателство за това, че и недостатъчни, и дори детински средства могат да служат за спасение“. Ще повторя: както притчата, така и пренаписваното стихотворение привеждат доказателстваза това, че и неадекватни, и дори детински средства могат да са средства на спасението. Писането е едно от тях, гледането на деца – друго.Лимитрофии е книга за смъртта, посветена на новородено.

Златомир Златанов Лимитрофии. Стихотворения и поеми, София: BlackFlamingo, 2023.

автор: ВЛАДИМИР САБОУРИН

Описание на  белоглав ястреб (gos)

Излязох рано, за да ловувам с благородни другари,

въоръжени с превъзходен гос, който със сигурност ще улови дивеч.

За птиците, които крякаха в канала,

това е близка среща със смъртта

и е време да платим на нашия ястреб дълга на душата им.

Като златни пирони, забити в главата му

очите му пробиват завесата на невидимото.

Той  не разочарова.

 Седнал високо

на лявата ръка, като емир с твърд гръб

раздаващ подаръци, клюнът му беше обагрен в кръв -върха на копието, а пухкавите му пера

наметнати с памучни кичури. Той стоеше високо,

с ръце, увити в ленени бричове с ресни.

Забеляза плячка и примигна,

после се премести и се довери на търсенето си,

дружината развърза ножовете си.

In Deadly Embrace

Arabic Hunting Poems

Посредством това детерминиране волята, която тълкува стремежа към безразлична естественост като свое универсално право, дори като неразделна част от собствената си воля, достига до позиция, която е само частна (particular). Тази воля, която държи на себе си като на свободна, е доведена дотам, че противно на нейната воля отъждествяването на свободата с нeдетерминираността се превръща само в особена детерминация на свободата и следователно не е действителна свобода. Но тъкмо защото волята, която в това състояние (което е състояние на регресия на историята към пространството и на света към средата) се стреми да избяга от всички действителни освобождаващи детерминации на свободата, тя придобива формата не на универсалност, а на обикновена партикуларност. Докато детерминираността не е универсално понятие, а по-скоро само абстрактно отрицание на всяка конкретна детерминация и по този начин не е нищо повече от особена страна на разграничението между детерминираност и недетерминираност, щом едно понятие произтича единствено от абстрактното отрицание на една също толкова абстрактна противоположност, то е просто особено (particular) понятие.

По този начин не се постига универсално определяне (determination) на свободата. С други думи: Безразличието (Indifference) и съответстващата му воля, които не решават нищо, вярват, че знаят какво е свобода, но бягат от свободата в несвободата. По този начин определянето на свободата като неопределеност (indeterminacy) – като свобода на избора – се обръща срещу волята на волята и определя волята именно в акта на бягство от определянето обратно в неопределената (не толкова) невинна природа. Неволевата детерминация на волята се превръща в хетерономна детерминация на волята, а именно тя става изфабрикувана, произведена и в този смисъл става втора природа. Тя е хетерономна, защото не е постулирана. Щом човек се държи настрана от конкретната определеност и детерминираност, като по този начин става нерешителен, не-решаващ и се прикрива, той извършва насилие над себе си, както и над собствената си свобода. Парадигмата на тази структура е – може би парадоксално – това, което представлява самата модерност, а именно Френската революция, чийто резултат – както е добре известно – е установяването на буржоазното, т.е. капиталистическото общество.

Indifference and Repetition; or, Modern Freedom and Its  Discontents

Frank Ruda

… the universally equalizing and omni-rationalizing technology that Heidegger calls the enframing (Gestell). Ultimately, the enframing generates such a form of indifference and equivalence that all possibility, even the possibility of a memory of difference, is obliviated. Thus the predominant understanding of what appears as rationalism is precisely that which allows for a universalized “planetary indifference.” This in turn makes true thinking impossible, thereby also rendering impossible any real action. In this way, humanity is cheated out of any understanding of its own being and with that, is cheated out of any understanding of what freedom could mean. The effects produced by this technological equalization—this de- as well as in-differentiation—are superimposed in an obfuscating and obscuring fashion upon what the Greeks called physis, or nature. They cause the loss of any real sense or meaning (or sense of meaning), because there is meaning and sense only where there are differences. And they ultimately destroy the very space in which human beings might even possibly realize their projects—viz., their freedom—the world. Such equivalence of everything existing, because it is simultaneously a uniformity and a conformity, makes everything the same in so dumb and dull a manner that even any idea of real change is forestalled. And if everything perishes in and through such leveling egalitarianism without difference, then freedom is lost, and consequently history, the thinking of history, and the history of thinking are, likewise, lost

For Heidegger, the most profound indifference lies in the oblivion of the
distinction between being and beings. The immense vulgarity of this forgetting consists of the way in which both become so indifferent, so equivalent,
that ultimately only one of them (viz., only beings) counts. Being, thereby, is
understood merely as another of these beings (e.g., as the highest being). Such
indifference installs and erects itself under the supremacy of an understanding that is oblivious of difference—a sort of “thinking” that knows only one
type of difference, namely that between beings, and therefore does not have
any actual concept of difference—and does so under a predominance of
non-thinking, as there is no thinking without difference. In such conditions
ultimately even the thesis about indifference becomes an indifferent thesis, a
thesis that does not introduce any difference, a thesis that is thus meaningless,
since meaning in general is grounded in and upon difference. In this way, and
at this point, as Heidegger will even infer, philosophy encounters its own
performance limit. The only act that remains for philosophy is that it must do
everything in its power to make the admonishment and reminiscence of the
poets heard. But even in this amplificatory gesture philosophy remains peculiarly impotent and powerless, since if one forgets the difference between being and beings, and consequently forgets even the meaning of meaning and
the sense of sense, the sayings of the poets appear meaningless, and philosophy, which points out these sayings to everyone, is reduced to appearing as if
a useless esotericism.
This, then, is nihilism.

Indifference and Repetition; or, Modern Freedom and Its  Discontents

Frank Ruda

Kein Sterbenswort,
ihr Worte!
Non una: parola,
o parole!
INGEBORG BACHMANN

Saying, Keeping Silent, and Showing: Notes on a Scandal in Frankfurt

Можем ли изобщо да си представим разрушителния потенциал на днешния “извънреден капитализъм” (“emergency capitalism”)? Социалната архитектура на системата за производство на стоки – която, както пише Валтер Бенямин преди повече от век, е истински религиозен култ, който, като такъв, изисква човешки жертви – преживява такова крайно неразположение, че само бруталната касапница на “справедливите войни” може да прикрие разпадането на нейния модус операнди. “Справедливите войни” на демократичния Запад действат като моралистки щит срещу “враговете”, които Западът съзнателно е отгледал или създал чрез безмилостно потисничество. Такива “врагове” никога не липсват, именно защото потисничеството никога не е спирало. Но още по-важно е, че тези войни са магнит за създаване на кредити. Те са умишлено задействани, за да може от компютърните екрани в системата да се изтеглят все по-големи количества ликвидност. В това отношение не бива да изпускаме от поглед факта, че днес повече от всякога политическите лидери, военните организации, разузнаването и контраразузнаването, координиращи военните игри, са повече или по-малко “оценявани” като стоки на пазара на капитала.

Към 18 октомври 2023 г. общата сума на щатските долари в обращение в целия свят е 2,324 трилиона долара, а държавният дълг на САЩ е 33 трилиона долара и продължава да расте. Дори интуитивно само това би трябвало да обясни защо предстои всеобхватна криза на ликвидността, което означава, че трябва експоненциално да се заемат още дългове. Нещо повече, когато повишаваш цената на дълга, без да имаш средства да го платиш, неминуемо ще трябва да измислиш причини за създаване на синтетична ликвидност чрез централната банка като “кредитор от последна инстанция”, поне за да покриеш обслужването на този дълг. Това е парадоксът на нашето време: икономика, основана на дълга, която се нуждае от още дълг (и причини за генерирането му), за да се преструва, че може да се изправи на крака. Както обсъждах в предишните си материали в този блог, реалният растеж днес никога не може да навакса дълга, тъй като той е все по-изтласкан от технологичната производителност, а данъчните приходи нямат нищо общо с растежа. Понастоящем никое друго събитие в този свят не генерира повече парични средства за системата от войната (включително фалшивите епидемиологични войни). Винаги могат да се издействат средства като пакети за “хуманитарни конфликти”. Между другото, това означава, че рискът на финансовите пазари – особено остър за пазарите на облигации – вече може да се измерва не само във fiat валути, но и в човешки животи…

Газа, както и Донбас, е бомба със закъснител, която чака да избухне. Не е ли основателно да се запитаме как Израел, държава, която буквално се основава на разузнаването и сигурността (Мосад и Шин Бет), е пропуснал войниците на Хамас да влязат на нейна територия по суша, море и въздух (с парапланери)? Историята за лесното проникване на Хамас в “несравнимата система за сигурност” на Израел (невидимо, безпрепятствено, без реакция или тревога) ще прозвучи на мнозина също толкова абсурдно, колкото и други официални истории, които са ни разказвани в последно време… Разбира се, не е задължително подобна атака да бъде изцяло фалшив знак. По-реалистично е, че може да бъде допуснато да се осъществи или да бъде улеснена. Но независимо от начина, по който се е случила, важното е, че сме останали с хаос и дестабилизация, които, когато погледнем по-общо, не могат да не изглеждат управлявани…

Това, което е от първостепенно значение за правилното идеологическо функциониране на спешния сценарий, е, разбира се, шокиращото представяне на ужаса, което функционира като точка на пристягане, която държи заедно сложните пластове на целия разказ. Официалната история трябва да бъде сгъстена в един-единствен образ на неописуемо отвращение, чиято непосредствена цел е да разчисти почвата за всякакво противопоставяне на легитимността на “пропорционалното” възмездие. За да разберем идеологическата употреба на ужаса, бихме могли да се върнем към определението за възвишеното, дадено от Имануел Кант в края на XVIII в. в “Критика на способността за съждение”: непреодолимо естетическо преживяване, което надхвърля нашите сетивни форми и интелектуални способности. Независимо дали става дума за самолетите, които се удрят в кулите близнаци, убийствата на ИДИЛ чрез обезглавяване, камионите на италианската армия, които превозват жертвите на Ковид-19, “докато крематориумите са пълни”, клането на украинците в Буча или клането в израелския кибуц “с 40 обезглавени деца”, ние се сблъскваме с това, което бихме могли да наречем UMO – неидентифицирани медийни обекти. Независимо дали са истински, частично истински или фалшиви, тяхната мисия е да уловят умопомрачителния ужас на реалността, като по този начин “надминат всички стандарти за разум”. Травматичната сила на безформения, невъобразим ужас – като “новината” за 40-те обезглавени израелски бебета, която се появи в инфосферата и веднага след това бе оттеглена – се състои не толкова в това, че ни трогва, а че подобно на Кантовото възвишено ни принуждава да пренебрегнем критичната преценка и да приемем официалната версия. Тук се сещам за един цитат, приписван на Малкълм Х: “Ако не внимавате, вестниците ще ви накарат да мразите хората, които са потискани, и да обичате хората, които потискат”.

Fabio Vighi

Всичко това изведнъж ми дава друг живот. Живот, който е нежизнен, натоварен с  ежедневни скърби, сдържани или пролети сълзи, пълно отчаяние, изпепеляващи мелодии, после слаб и празен. Накратко, едно девитализирано съществуване, което, макар и от време на време потръпва от усилията, които полагам, за да го удължа, е готово във всеки момент да се гмурне в смъртта […] Живея жива смърт.

Kristeva, Julia. 1992. Black Sun: Depression and Melancholia. Trans. L. Roudiez. New York: Columbia University Press.

Мисля, че го спечелих  с въпроса какво ще каже за неумишлените агенти на системата. Хареса му израза, но  за смисъла  не съм сигурен  в свободния превод на несвободния свят.

Веднъж ме повика при Римската стена, за да ми покаже досието си. То се състоеше от три страници, кога е заведено, с кои още други, и кога е било унищожено. Недоумяващата му физиономия ме накара да прихна, макар че не трябваше  да е никак смешно. И досега някои  трупат точки от това унищожено досие.

Месец преди смъртта си той ми каза – ще живея сто години. За пръв път ме излъга.

На втория ден след смъртта изгубих цигарите, които си бях купил, и си казах – пуши му се. На третия ден намерих ключовете си в кофата за боклук и си казах – той не иска да се прибирам в къщи. 

Чел съм много глупости за смъртта.

Единствено суеверието  й подхожда  истински. Само ти, скъпи приятелю, не забелязваше, че имам зависимости – алкохола, неумишления агент.

СВЕТЛОЗАР ИГОВ

(1945-2023)

„ … И ОПУСТЯВА МЕДЛЕНО СВЕТА“