Политическите партии са мафиотски агенции за запознанства в имагинерната пошлост на (не)разпознаване, деградирала версия на хегелианското Anerkennung или връщане на неговото послание в изопачена, тоест истинска форма. Днес няма господари и слуги, освен техните означаващи, неспособни за самоозначаване,
На същите имагинерни полагания се крепят и всички социални структури.
Социалната връзка не съществува, освен в деформациите на субективна деституция.
Електоралното гето е транзитивен обект, временно образувание, понякога със съвсем реален събитиен потенциал.
Изборите го активират, само за да го неутрализират в минни заграждения и обезопасяване на полицейски периметър.
Проблемът е как да се прекоси опасната зона чрез тайни мафиотски хетеротопии.
Гетото е карикатура на безработна общност, карцериран оголен живот, комунистическа хипотеза, капиталистически рай, конспирация на вечен Сабат.
Други приемат есенциалистката теза, че гетото е това за нацията, което е гравитационният център за човешкото тяло, пренебрегвайки спекулативното Тяло без органи на Дельоз.
Но същото може да се припише и на всички ядра и на всички претенденти за суверенни лаври. Всъщност става въпрос за транзитивни обекти с активен период на полуразпад.
В това афтър-парти на мъртви метафори няма да намерите своя Вергилий.
Изборните турбуленции се сторнират в средностатистически термостат на топлинна, тоест социологическа смърт.
Един идеологически акселератор осцилира шокови вълни през социалното поле с еднаквия неуспех на присъствие и отсъствие, загуби и печалби.
Диференциатор на индиферентности – хомеостазис, автоимунно разстройство, пунктуиран еквилибриум, хомеостатични баланси и контингентни срещи
Изборите са дефиниране на световъртежи, vertigos, ако си послужим с този израз на Рембо.
Апокалиптичният страх, че класата на декласираните ще изкласи абсолютно, е контролният алгоритъм на всяка власт.
Смяната на термодинамичната визия с кибер-визия не променя нищо в редуващите се моди без трендове.
Изборите днес са усмирителна риза за шизоидното cogito, излъчващо дигитални феромони, които дори машинното гласуване не е в състояние да неутрализира.
Не индивиди, а дивиди като перфокарти в темпоралната машина на непосредственото, граматизирани в термините на Бърнард Щиглер.
Апатията пред изборния фураж за Буридановото магаре е същата апатия на човека, оставен сам пред недостъпно-Реалното на Закона, изборът като изнемощяващата си липса в разказа на Кафка.
Кафкианските герои на гладуване и изнемощение винаги са ни напомняли Буридановото магаре
като илюстрация за съществуващата свобода на индиферентно равнодушие и безучастност.
Странно, но политиките се плашат от това радикално дезангажиране във вариант на недетерминирана воля. Трябва да избереш, иначе попадаш в менюто – това са неолибералните хитрини.
Изборите изписват гетоидния профил на посредственост, пазарът върши същото – среднящина, average, прогнозиращ следващия average, ако се доверим на Джон Мейнард Кейнс.
Интимната връзка между избори и пазар е заглушена от демократична буфонада, по-гръмогласна от Буридановото магаре.
Няма такова магаре.
Невро-добитъкът, както го нарича Жил Кетелей, е суров материал за изкусителни стратегии на елитни магаретари.
Както микрочастиците нямат физическа големина и са концептуален достъп до нашите теории, до фикции със структура на истина спрямо фикцията на точка на референция, така и Гетото е призрачна референция, към която се пришиват биополитически фикции за средностатистически избор и волеизлияния
Няма квантов свят, освен описанието за него.
Няма социален свят, освен реториката за него.
Няма свободен избор, освен предписанията за него.
Остава черната кутия на лаканианския object a – този възвишен транзитивен обект като форма на пустота, изисквана от безкрайните претенции на крайните претенденти за суверенно царство.
Няма такава кутия в колекцията от теоретични и технологични джаджи, gadgets.
Object a – това е голият обяд на стойността, безкрайни остатъци на кибер-Кивота, руиниращо наслаждение jouissance.
Или по-добре певицата Жозефина на мишия народ с нейния писък във версия на object a,
нищо и никакъв глас, който всъщност е акузматичният глас на мишия народ, потопен в немота.
Неслучайно сме се ограничили с писъка, по малко писък за всеки отделен случай – това е всичко, което ни трябва. Възможно е и при нас да се появят музикални дарования, но при нашия характер те неизбежно глъхнат, не успявайки да се изявят – това казва гласът на гетото чрез охтичавия метроном на Кафка.
Защото писъкът е езикът на нашия народ, само другият писък пищи цял живот без да го знае, тук писъкът е освободен от повседневни окови и за кратко освобождава и нас. Не е за учудване, че изпълненията на Жозефина така ни привличат и ние се стараем да не ги пропускаме.
В това е илюзията на трансфера – амбивалентен народ се идентифицира с амбивалентната Жозефина.
Течният ликвиден писък на Жозефина напомня жалката съдба на нашия народ, изгубен в суматохата на враждебния свят. Жозефина отстоява себе си – този никакъв глас, това никакво изкуство отстояват себе си и намират път към нашите сърца; и на нас е приятно да го мислим. Ако сред нас би се появил истински певец-виртуоз, в такава ситуация не бихме го слушали, единодушно щяхме да отхвърлим подобно изпълнение като безсмислица. Жозефина, Боже опази, няма нужда да знае, че ако я слушаме въобще, това всъщност не говори в полза на нейното пеене.
Тайната за певческите умения на Жозефина е тайната на собствената ни посредственост в закривения идиом на езика ни.
Онези отвън са със съдба на клакьори.
Народът в симбиоза с акузматичния глас, Чарли Чаплин глътнал свирката, в нелюбов към музиката.
И елитарните писъци отвън – мълчи народът.
Презираме тези, които имат отговори на непоставен въпрос, но сме принудени да ги търпим –
елити в спявката без певци.
Мигриращите мишки в търсене на плъх-господар
И нито един певец
Преформени комунисти и комсомолци в пребоядисана колоратура на песнопения
Гетото в търсене на своята Жозефина.
По-високо билото, майстори – при пожар плъховете излитат през комина.
Капитулираме, но не и безусловно
Може и да сме разомагьосали света, но не и себе си като субекти на избор.
Технологичните избори, както се предписват от Брюксел и на местно ниво, са мениджмънт на пазарен принцип, произвеждащ автоматични субекти-gadgets.
Те говорят правилно и имат ясни визии, пропуснали възвишения стих от Десета песен на Ад, вертигото на избора и на мисълта:
tutta morta fia nostra conoszenza da quel punto che del futuro fia chiusa la porta.
Всичките ни знания са мъртви пред затворената врата на бъдещето
Когато ги слушаме как умно и ерудирано говорят, примерно роботоидните евро-депутати, няма как да не се сетим за двусмислените забележки на Ницше какви добри европейци сме ние.
Европа за своите поданици не е ли това, което е Жозефина за мишия народ – издигайки я на пиедестал извън контрол и власт, фактически мишият народ признава неразбирането си на универсалния й писък и безсилно се възхищава на изкуството й, докато на свой ред певицата ги вини за същото – вие не разбирате идеята за Европа, моето универсално изкуство, същата нелюбов към музикалния химн на Европа, докато в ушите звучат националните маршове.
Нито любовници на универсалното, нито достатъчно германци или каквито и да било там; илюзия на трансфера в кръстоска с политическа воля, как ще стане това – безметежно или с цената на катастрофа?
Самият Ницше страстно е желаел да се изкара поляк.
Европа на гета и елити – тук е докосването на Реалното, моментът на истината, истинския проблем.
Но капиталистическият дискурс е единствения, който казва – няма проблем – и мишата популация тръпне от възхищение.
Капиталистическият субект е первертът, който знае как да обслужва наслаждението на другия, вместо да го депресира в тоталитарни невротизми, при това с бясна скорост, преди да си се усетил, че става въпрос за субститути, сембланси и латузи като ония късметлийски хартийки, които раздават на излизане от моловете или латузите със сентенции, когато ти сервират кафе.
Семблансът се случва някъде в засечката на имагинерно и символно като перверзно решение за травматичната деституция на кастрацията, на Реалното.
И там е тънката граница, където се преструват на умрели лисици, докато се чудиш какви са в реалния живот – няма реален живот, а спектакъл на имагинерни божества и култови герои, и развалени фетиши в сериално заместване – капитализмът е скоростен, бърза храна бързо изкуство, гетоидна макдонализация, пазарен сталинизъм.
Докато възбраните произвеждат невроза, свръх-азовата инструкция да се наслаждаваме под формата на консумирани стоки е последвана от хедонистична депресия – никоя стока не задоволява, разочарование, още по-голяма несигурност и пустота.
При капиталистическия дискурс в мястото на господарското означаващо е инсталирана липсата или обект-причината на желанието, която тласка не само към фетишизъм и преследване на печалба, но и към още-силни пристрастености и зависимости – сега ти си господар на наслаждението без посредничеството на Другия – дрогиран дори без дрога, имагинерен богаташ без пари, каквито са всъщност всички капиталистически паразити на общите фондове, на common, пристъпващите крадци посред бял ден.
Липсата е конститутивна, докато се хвърляш в какви ли не начинания – и обратният резултат не се забавя – анорексия, булимия, биполярни разстройства, параноидни идентификации, в крайна сметка хазарт и наркомания.
Симптомите вече не са адресирани към Другия, а се настройват около аутистичното ядро на наслаждение без сигнификация, както при клошарите и наркоманите.
Съзнанията ни са интериор на медийни стандарти, вече не се нуждаем един от друг освен чисто формално във виртуалните мрежи, където лайкват дори съобщенията за нечия смърт. В информационния овърлоуд сме раздалечени като острови на омерзение.
Капитализмът е фантазията за несвършек в нашите оргазмени свършеци на фалшив обмен на порнографирани органи без тела, докато безорганното тяло на любовта и смъртта, изключено от онтологията на капиталистическия актуализъм, е неприсъствено.
Какво ни казваше соц-дефицитът – няма, току-що свърши.
А капиталистическият дискурс – ти решаваш кога да свършиш в безкрайния избор на чекиджийски джаджи.
Хората с нетрадиционна сексуалност би трябвало да го знаят – има само принадено наслаждение, и безорганното тяло на секса не ни принадлежи. Ние заработваме руиниращи обекти а на социално мастурбиране, нищо друго. Фетишът на репродуктивност, съжалявам, без него ще изчезне и последният гей, както пролетариатът би се самоотменил в триумфа на класовата война.
Ако това не е обсолентен екзистенциализъм, изборът е момент на лудост.
Именно, решението или изборът е да си с лице с разрива на имагинерната социална връзка вътре от уникалната перспектива на субективна деституция.
Чистият избор е логика на революционен импулс, докато ни се внушава, че той е непоправимо закърнял, наистина ли?
След парада на ирационална рационалност, призрачна обективност, апостериорно априори на състоялото се вселенско измиране ние износваме кибер-Кивота на дигитални мощи.
Само не питайте какво има вътре в него.
И на равнището на желанието, и на влечението, обектът е конституиран като изгубен завинаги.
Можем да го имаме само като чиста липса или мизерен остатък в мястото на тотализиращи заблуди и социологически обективизми.
Спомням си как в предсмъртната си агония баща ми помоли да му донесем небет-шекер, сякаш в римейк на филма Гражданинът Кейн, който изобщо не бе гледал. Той изчезваше като детето пред панаирджийска сергия, за да отнесе захаросаната си латуза при небесните пениси на бащите в подредба на възвишени обекти.
Чак сега разбирам защо Пенчо Славейков толкова е презирал оплаквачите на социална тъга, оная спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии, и носителите на битпазарски лаври, продавачите на евтина стока, както пише в предговора си към второто издание на Стихотворения на Яворов от 1904 г.
Oчевидно изборът е между гето и елитарност и Славейков формално клони към второто, но репресираната обект-причина на желанието му е да измести предходните фаворити за трона на поетическия идиом.
В дезертиране от този идиом е величието като провал на поета, и буквално, и символно. И това остава прецедент, след който имаме само трудовоборчески писатели. Но толкова лошо ли е това, като се има предвид ажиотажа на преформените комунистически писатели в абстрактни хуманисти, и класовият момент е изоставен осиротял откъм застъпници…
Няма чист избор.
Именно, обект-причината на желанието е катализатор, който пулверизира във вискозна блудкавост теоретичните коментари и спекулации с цел да ги регулира.
Няма такава обект-причина, освен в тягата на вакуумни флуктуации, от които всъщност се състои и всяка материя.
Именно, това е същата отсъстваща причина на Историята, за която Фредрик Джеймисън пледира в Политическото несъзнавано… недостъпна, освен в текстуална форма на историзиране, което пропуска това в историята, което е повече от история – в крайна сметка невлизащият в никакви сметки рев на Буридановото магаре или мишият писък на Жозефина.
Обект-причината е в дисруптивното изтощение и изнемощяване като истинския произход на политики, изкуства, любов – ентропийно, инфлационно, когнитивно – историческите фази като осцилации на махало в дефазиране, младост, зрелост, декадентство, наследяващи се елити като струпване на трупни фосили в циклите на седем угоени крави, седем мършави, фуражиране на еднакво неприемливи ставки, квоти, таблици и алгоритми на глупостта, изнемощяване на гръцкия език в латинския, история на самоначукващия си го хегелиански Дух, изнемощяващ в цикъла на Парето, големият природен пир и масата на гладуващите философи, животни превърнати в рефлексии и окончаващи в животински тикове на юмручен бой.
И в изнемощяване на изнемощяването изникват сембланси на негентропична мощ.
О, розовобузи магаретари, какъв кяр от електоралната скотщина, която скрито презирате?
Но как от гетото като въплътена липса на консенсус се излъчват консенсуални елити остава неясно.
Не виждаме разлика между ницшеанската бестиалност на лидерство и Ленин с неговата Партийна организация и партийна литература от 1905 г.
Принцът на Макиавели е последван от популистки Принцове на тълпата, които днес общуват през Туитър, но това едва ли означава прозрачна комуникация.
Самият Макиавели е презирал въобразените принципали и въобразените държави, противно на постмодерното схващане днес, докато фалическият призрак на господаря необезпокояван потъва в урната, за да възкръсне отново оттам – във възвишено-преиначената форма на мизерен objet a, тоест хаштага ≠Кой.
Фураж или пушечно месо или анонимен кибер-код – командният импулс като неизправим тик е в основата на всяка рефлексия.
Но нека все пак да предзобим и другата магарешка алтернатива на философски овкусен фураж.
Допуска се, че демокрацията е задължена на безкрайно щедър и рисков залог, обвързан с т. н. принцип на невинността на изключението: никой индивид, лоби, общност, партия не притежават привилегията да упражняват власт, няма демокрация без демократично производство на елити, като шансът е оставен отворен за този героизъм-за-всекиго в екзистенциалния стил на Киркегор, който историята досега е толерирала колебливо само в заченки.
Добре казано, но играта с априорностите на шанса, с девствения шанс извън проституиращите числа на зара изважда наяве скандала на невинното изключение – всеки може да управлява и всеки може да е автор, стига да извади късмет както при онлайн блекджек игри.
Казино-капитализъм, пазарна демокрация, некалкулираната свобода на благодатта – изключението манипулира с интензивна страст общото в симулативни игри.
Героизмът за всекиго е инкриминиран от мафиотски и офшорни изключения, култът към личността подменен с култ на знаменитости и шарлатани извън реален живот.
Ако алтернативите се явяват в предписана форма на дуалност, те суспендират свободата на избора, който би потвърдил една или друга опция. Изборът престава да е избор и се превръща в предписан избор.
Адорно асоциира свободата на избор не със субективните метафори на дуалистичен избор в една ситуация, а с деформиращата интензивност в световъртежа на мисълта, която прави неподходящ ангажиментът за еднозначност на промотираните алтернативи и за разпознаваемост на правилния избор или добро намерение.
Мисълта като опит на шеметност или дионисиевски екстаз в детерминацията на истината, Taumel както го нарича Хегел, или неистовство, или пир, където нито един участник не е пиян, разтваря обекта, на който се посвещава. Мисълта открива и изобретява разтварянето на обекта като собственото си движение, но не за да го присвоява в интелигибелна идентичност, отнесена както към обекта, така и към себе си.
Мисълта продължава да тласка дионисиевската замаяност в преноса на истина, интензивността- Taumel на неистовство и шемет до точката на различие от теория и мнения, и до признанието, че мисълта няма или самата не е обект, опция. Мисълта е анархична. Няма философска позиция, няма разпознаваема мисъл в дефиниране на вертигото.
Актът на мислене не е устремен в откриването на събирателна точка, в правене на избор или решение в ситуация, доминирана от Двете.
Нещата се свеждат до една неконтролирана добавка, която не е нито екстра-, нито интра-ментална, неразрешимо приложение в основата на субективния избор, сътресение, шок, трепет, импулс, спонтанност, произволност, които афектират мисълта, надвишават я и я прекъсват в търсенето й на теоретическо осъзнаване, за да обслужи нуждите на „истинската” практика.
Всъщност става въпрос за производството на трансцендентален елемент, който поддържа рефлексията в незатваряне, или за възвишен обект а в термините на Лакан.
Но избягването на предписания, на бинарни схеми води до това, че колкото повече се разширява обхватът на мисълта, толкова повече се сгъстява във философска невроза.
При Бадиу обект-причината е трансформирана в точка на неекзистенция в света, през която нахлува множественото, за да укаже към контингентността на този свят, но и към възможността за друг свят, за пълна екзистенция другаде, например пълна екзистенция на комунистическо политическо тяло, в което всички индивиди ще се превърнат във философи.
Но този пир наистина е несъществуващо меню върху масата на гладните философи. По-скоро описание на философска невроза.
Изборът като рационална лудост отсъства от българския ум и затова са още по-комични разумните „практични”избори, примерно между две геополитически алтернативи, два пола, два кантара и т. н.
Дионисиевската замаяност на мисълта само обсолентен предразсъдък ли е, друго предписание за правилен избор? Избор между капитализъм и комунизъм, между хетеросексуалност и контингентност на секса, между ляво и дясно, и какво ли не. Избор в рефлексивната примка на мета-избор.
Главната индустрия на света е производство на гордост и на фалическа сила да означаваш за посветени чрез налагане на срам на останалите.
Апелират за рационална анархия и обективност, но всъщност я превръщат във фетиш или в още по-стряскащи идиотизми.
Мистериозният обект-причина на желанията, на влеченията и мисленето е транзитивност на преход от прекъснатости, афирмативна негация, неусвоимият ексес-излишък-липса, приложение-допълнение , логически дедлок, шанс, контингентност.
Ако математиката е език на контингентното, Лакан и Бадиу са въвлечени в безкрайни спекулации с т. н. матеми, кардинали на множества, аксиоми.
Гледам и не вярвам на ушите си – това е примитивният паралакс на възвишено-принизени objets a, което означава само едно – ние сме протезирани животни на символна кастрация и езикова алиенация.
Няма директно виждане, няма директен глас.
Погледът е вътрешно присъщата клопка във визуалното поле.
Погледът е лимит на визия, той активира визията, за да я разкъса, дисруптира.
Погледът, въобразен от мен в полето на Другия, бележи отместването от имагинерния регистър към недостъпната инстанция на Реалното. Погледът процесира в Реалното, там където не престава да не се вижда, и само чрез фикция, чрез фантазиране аз мога да си подсигуря (не)отношение към този Поглед.
Погледът се трансформира във версия на обект а, не обект на желание, а обект-причина на желанието, логически дедлок, ключ без врата, стрелка без компас.
Примерно, съдържателката на бардак го съзнава много добре – тя не манипулира обекти на желание, тя е въплъщение на обект-причина на желанието, затова често я бъркат с религиозната й реплика на Божия майка.
Но истината за бардака на демокрацията е в полицейския шеф, който дори когато демонстративно отказва символа си на голо насилие, си остава задрямал фалос.
Политиките, инжектирани в обект-причина на желанията, залагат на фетишистката консумативност и развлекателната индустрия с обратния ефект – все повече фрустрирани желания и спекулативна истерия по демокрацията на обектите.
Но влеченията, Triebe, drives, са различни от желанията. Влеченията са сомнамбулизъм като страст по Реалното, тоест директно разтоварване на енергии. Отъждествяват ги с революционни политики и терор като негативно легитимиране на нормалния ред, тоест нормалната ненормалност на дружелюбен фашизъм.
Гласът като друга версия на object a е вокализация на означаващото в тялото, един изначален „акузматичен глас”.
Някой говори в мен, докато го приемам за смущение от външния свят, всъщност и двете в интимност-екстимност.
Разказва се като виц, че при завършване на последния си разказ Певицата Жозефина или мишият народ Кафка изкрещял и започнал да имитира мишия писък, доколкото гласовите му връзки вече били поразени от туберкулозен ларингит.
Писъкът е езикът на нашия народ, език на гетото.
Акузматичният глас е източник на този фонов шум, който трябва да се трансформира в правилни гласове.
Аскопичният Поглед е източник на окулярни смущения, които трябва да се ревизират в правилна визия.
Бардакът на демокрацията с обсцьонен правилник на скотомизация и атонална акустика всъщност вече не прокарва властта чрез тези правилни структури, а чрез по-рафинираното внедряване на сложните за локализиране писъци на мишия народ на гетото като микрофизики на власт.
Идеологията на избирателност предхожда избора на идеология.
Избирателите казаха нещо, остава да разберем какво, според първия постмодерен президент Бил Клинтън.
Светът е манифестация на Идея, остава да разберем каква.
Погледът е сляп, Гласът е ням – те са обрамчване на слепи петна, в които се обективират желания, които винаги са желанието на Другия, който не съществува другояче, освен като структурна илюзия.
Няма обективна картина, няма обективен глас.
Аскопичният Поглед и акузматичният Глас-обект са surplus ефекти на несъществуващия произход, който е ефект на собствените си ефекти. Съответно, само чрез консумирането на обсцьонно принадено наслаждение ние добиваме представа за (не)диференцираната субстанция на наслаждението. Ние сме опровергавани в господарските си претенции (за пълнотата на самопрозрачно присъствие, за пълна визия, за пълно наслаждение) чрез логиката на не-всичко.
Измествано зрелище на анаморфоза – това е политическата картина. Изопачеността е самата визия, истината е под формата на фикция. Усещането е за дежа-вю.
Езикът работи върху телата като паразит от репресирани означаващи на неказаното, вирусна епидемия, пратена от звездите, пришълци в имунологизираното несъзнавано, структурирано като език, травматичната ехолалия в пещерата, ономатопейя на непреводимост, слепи репликатори на дискурси, авто-поетически демаршове на атоналните светове…
Същото като свободен индиректен или косвен дискурс, който предхожда и пронизва всичко останало – изплагиатствани сме по начало.
Или феноменологическата ретенция, която винаги е селекция, избирателност.
Поантата на феноменологическото изследване се състои в това, че между протенция и ретенция като точка на пресичане би трябвало да се помества непосредственото или изначалното впечатление или импресия. Но може ли изобщо да се схване тази точка? Не. Ние я узнаваме винаги вече поместена в промеждутъка между протенция и ретенция. Съзнанието не доставя моментални снимки snapshots, а репрезентира в собственото си темпорално движение темпорални подвижни следствия вън във света. Чисти, тоест отвързани от контекста на съзнателния живот впечатления, не е възможно да се схванат. Първоначалната импресия е преплетена с работата на съзнанието и не може да бъде изтръгната оттам.
Спрямо тази изначална импресия съзнанието като протенция е подведено, а като ретенция е закъсняло. Чистата изначална импресия е несхватима, в най-добрия случай е разкривана впоследствие. От това закъсняващо съзнание Дерида ще развие своята философия на differаnce. (цит. по Рюдигер Шафрански).
Изборът репликира руиниращия произход на нереализираното и немаркираното в хиазмично движение на (раз)единение, резултиращо в празнота.
Произходът като пресечна точка на френетизъм и калкулация или като отсъстваща причина на Историята, която обраства с текстове, докато историята на света остава неразказана.
Синтез на точка и линия или още по-торсирани топологии в khora-ичните фантазми за начало.
Изборът, предрешен в псевдо-ликвидността на свободна воля като друга форма на корупция и фалити.
Алгебраичните преференции спрямо изместени референции на изборния паралакс – онтологическият саботаж се префасонира в онтически монтажирания и асемблажи, в био-етично композиране на компоста, в некро-политиките на пирове, които поглъщат пируващите.
Ако не си на масата, си в менюто – това е рафинираният канибализъм на класовата борба в биополитическата си кулинарна версия, hell’s kitchen.
Във Вкуса, неизгубил класовата си аура в отсъстващото цвете от всички букети, и в Паралакса, неизгубил класовата си визия от взаимни превишения на самообезценяващ се кастинг и хореография, се прокарва трудният път до истината за Капитала, сведена до фалшиви пари, истината за демокрацията – сведена до фалшиви акузматични гласове, objets a в чист вид.
Това ли е атоналният свят на Бадиу?
Не остава друго, освен да се виктимизираме – някой ми открадна гласа, очерня ми погледа, бъдещето, докато самия аз в същото време крада и очерням.
Или пък търсим арбитър, закон, посредничество.
Но произходът на закона е в изнемощението на чакащия пред неговата врата.
Изнемощението на това изнемощение е симулация на съдебна мощ.
Законът се свежда до недостъпа до себе си, както мястото на Погледа и Гласа остава неокупирано.
Останалото е спектакъл, повече или по-малко (диз)интегриран, където залязват първичните нарцисизми, за да се отприщи силата на фалшивото.
Тръгва се отзад-напред – презапочване, Nachtraglichkeit, afterness, апостериорно априори, завръщане на изтласканото.
Залезът на Европа в отсъствието на изгрев.
Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за безсмъртните.
Вярно е, че заедно с Пиндар Хьолдерлин му противопоставя die strenge Mittelbarkeit на Закона, но вече се досещаме какво ни подсказва кафкианското изтощение – този закон е сингулярен и беше само за теб, тоест няма Закон на законите.
Хайдегер е спестил това трагическо прозрение, просто защото фрагментът от последния химн на Хьолдерлин – всички сме фалшиви жреци – е открит твърде късно или защото не е чел Кафка, или защото Поетът на поетите трябва да се задържи недосегаем с фюрерски конотации, уви.
Раждаме се гетоизирани и Принцът на гетото е популистка играчка за фалшиви пророци.
Останалото е импотентен passage a l`acte на бюрократичната държавно-полицейска машина, която се опитва да подддържа някакво посредствено статукво и хомеостазис.
Политическите субекти са виртуални тапи, запушалки, филери – взривявани и застиващи в кататония, изплюти от гърлото на означаващото в сембланси на суверенна екзистенция.
Вменява се, че липсите и дупките са иманентни на самата реалност, оттам и необходимост от поява на субект. Прословутото преливане на субстанция в субект като претакане на домашно вино.
Както раждането на Атина от главата на Зевс е пример за типичен невро-шовинизъм, така субектите-тапи са прекосяване на генеалогически фантазии. Нищо не зависи от тях, тъй като всичко зависи от тях.
Все пак липсите са обект на оскъдица, дефицит, докато дупките – на апокалиптични кошмари.
Меритократската фантазия на субективизираните звездни персони е, че дължат всичко на себе си, но фактически става въпрос за натиск на естествен подбор, какъвто е широко застъпен и в гетото.
Гетото е фундаментална фантазия за генерична сбирщина, елитите са фантазия за генерично конституиране, но всяко конституиране дефектира в парадокса на Русо – как да съчиниш Конституция, без да си възпитан в духа й?
Синекурната трансцендентност на елитите подменя господарския дискурс с университетския дискурс на експертно знание, тоест с култивираната арогантност на просвещенски субект.
Адорно и Хоркхаймер: в сърцето на Просвещението пулсира един патогенен (тоталитарен) тик като версия на обект а, макар че те не се изразяват така.
Невро-шовинизмът е вярата, че всичко мисловно е поместено само в мозъка, оттам и последиците, приемани за причини – един народ, една държава, един елит, един орган за един секс.
Но само гетото прислонява тиковете на мисълта, мишия писък.
Глобо-Европа е противоречиво образувание, имитиращо страстта по Едното, само за да я подкопае. Едното не съществува, освен като операция за броене.
Глобална флуидност, глобален потрес.
Европа – глокализация на апартейд, където електоралното гето разпорежда своята универсалност на партикуларизми по логиката на не-всичко – жените следват една подир друга, държавите – също.
Жената и държавата не съществуват другояче, oсвен като екстериор на фалически стандарти под мълчаливия натиск на насилието и разменната стойност.
Джендър-идеологията само диверсифицира фалическия призрак, без да го отстрани в дискурси без фалическо попечителство.
Джендър-идеологията не може да прогони фалическите призраци, полицейския шеф на бардака, тя може само да се нагърби с неговите полицейски функции.
Глобо Европа прави същото с призрака на държавата.
Джендърството ще се затвори в консенсуалната си елитарност, ако вече не го е направило, седиментирана с неолибералните механизми на конкурентен пазар.
Европа ще се затвори за мигрантските потоци в мекия расизъм на супрематистки предразсъдъци.
Дори мишият писък на номадските малцинства ще се хомогенизира в неизтощима воля за власт.
Писъкът е шиболет на изтощени гетоидни нации-държави.

Ruf’s, das Schibboleth, hinaus / in die Fremde der Heimat
“Cry out the shibboleth / into your homeland strangeness”
Пол Целан

 

онтологическият аргумент за екзистенцията на Бог е по-скоро симптом на собствения ни невро-шовинизъм

Тази церемония сякаш се противопоставя или може би усилва произволната процедура на предестинацията, на Предопределението – не се знае кой ще бъде сполетян от благодат, кой ще бъде избран, но всички се стараят да го заслужат.
Но такава е и кантианската Urteilskraft, отсъжда се винаги в отсъствието на критерии. И как е възможно другояче при халюценогена на поезията, с тези халюцинаторни стойности – как, освен да му се противопостави антидота, анти-депресанта на наградата, на избранничеството.
Общият закон на благодатта е в бог-отец, той си е свършил работата. Но неговият син Христос не е. Той все още избира, без да пробира.
Защо? Защото Христос е с вечна, но крайна душа, парадоксът на богочовека. Не може да мисли всички ни. Не е по силите му. Затова се казва, че божият син е застъпникът-бог на несъзнаваното.
Бог е несъзнаваното. Нещо повече, противно на психоанализата, че в несъзнаваното няма време, Христос е този, който го внася като бекграунд.
Времето, което не се е изпълнило в никое от темпоралните си измерения, минало, настоящо и бъдещо време. Ако времето се изпълни, край с несъзнаваното, край с Христос.
Ние бъркаме произволното разпръсване на благодат с това неизпълнено време, с недовършената работа на застъпника.
Когато мъртвите възкръснат, тогава ще се изпълни.
Затова свети Павел тръби за края на света, но той има предвид изпълненото време, всеобхватната благодат, светът като идеален обект на желание.
Но междувременно тази разпръсвана хаотично случайна благодат,
като дъжд върху пустинни земи, сполетява и негодниците, не само избраните.

Избраните пък постоянно са подлагани на изкушения, и затова са толкова неспокойни.
Трябва да ценим тази свобода на благодатта, защото редиците на чакащите се умножават
И какво да кажа сега, за да не изглеждам комичен?

Не сме измислили ние церемонията, нито сме способни да я прекратим.
Но предестинацията е малко и като взвод за разстрел, Sonderkommando – ей ти, крачка напред пред редицата и следва залп.
Покойният Иван Методиев ми бе написал автограф:
На Златомир, с пълното съзнание, че няма изход.
Той визираше моята книга Входът на пустинята
Но сега аз ще кажа – не само че няма изход, но и вход също. Не само екстериорът липсва, но и интериорът също.
Няма космологическа константа – нито природа, нито
светлина и гравитация, нито бог, боговете, могат да послужат за отправна точка, основа, сключен завет.
Човешкото няма назначение, нито цел. Още по-лошо, в този напълно случаен свят без застъпници, където липсват както революционен терор, така и устойчива добродетел, пътят е само един – на безогледна корупция.
И тогава негодниците ликуват.
Човешкото преизобретява бездната, която го е изобретила, както под Швейцарските Алпи големият андронен колайдер се мъчи да синтезира черната дупка
Принципът на идентичност отчасти е неидентичен.
Принципът на достатъчния разум отчасти е неразумен.
Светът е локална стилизация на космическото несъзнавано и кошмар.
Човекът е неопределеното животно. Но от какъв пределен дискурс прави това изявление Ницше не е ясно – което означава, че си имаме работа с паралогизъм.
Негативното присъствие на неопределеното може да се предаде само чрез възвишено усещане. Това е краят на репрезентацията, екстазна зона като временен път към абсолюта. Делириумът е самата си визия, самата благодат.
И може би затова сме тук в тази временна поетическа общност

Благодаря на организаторите, специално на Антон Баев, благодаря на проф. Светлозар Игов за хубавите думи, желая ви плодотворни срещи на фестивала на поезията Орфей

Златомир Златанов

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Настоящето е фактът на своята отсроченост, тоест с лоша кредитна история по начало.
Лоша кредитна история? Одобрение за минути – това е лихварският лозунг на всеки стълб, но забелязва ли някой неолибералната врътка?
Ето как капитализмът докосва безкрайното по различен начин от религиите – като безкрайна дългова спирала, където кредиторът е длъжник и длъжникът е кредитор, а най-задължен е бог, защото няма акаунт.
Но все пак има едно минимално различие как се водят сметките и в това различие се съдържа класовият момент.
За него няма как да се разбере от писателските клонинги на неолибералния модел. Дори Фуко е пропуснал капиталистическото отношение, нито дума за него. Погрешно било да се извежда капитализмът от капитала. Силно редуктивна теза на топ-даун модел. Само че неговата дифузност на управленски практики и микрофизики на властта с какво е по-убедителна? По време на криза, и то капиталистическо изкризване, защо се действа по един и същ начин – бейл-аут за банките и аут за бедните и излишните?
Както законът е политическа форма на отмъщение, така е и със сметките. Изкарват нашите частни сметки като специфично отношение на авто-паразитизъм. Паразити паразитстват паразити, ние сме длъжници на едни други длъжници, колония на една друга колония и какво ли не.
Класовият момент просто блести със своето отсъствие.
Класовото различие е заместено от културно различие – това прави неолибералното писане. Те сякаш пишат под диктовката на Татчър, подиграва ги един американски критик.

Една социална логика трябва да се припознава по това, което изключва.
Неолибералните трикове, класовата борба, фигурата на работника, хаосът във формата на стойността, експлоатацията, несправедливата дистрибуция на глобалната рента, метаморфизмите на принадената стойност – неща, които умишлено се пропускат тук зад фасадата на плоски популизми и постмодернизми, не са пропуснати в манифеста и по-нататъшните визии на Сабоурин.
Но може би така очертани нещата изглеждат догматично. Жижек се пита как да се измъкнеш от капиталистическия дискурс, без да изглеждаш светец, и аз много добре знам, какво има предвид.
Но един манифест е перформатив, който сам създава своя референт.
Тоест, това означава, че е възможен един друг свят.
В това е залогът, а не в хамстерския фитнес на троловете.
Днешните войни се водят относно дефиницията на войната и същото в литературата. Тя е приватизирана, но фактически още по-институционално обвързана и зависима, и там аз виждам корпоративни агенти на неолибералния модел. Ако те казват, че това е нормалната ситуация, аз виждам гражданска война. Ако те казват, че съпротивите са безсмислени, аз казвам, че трябва да се окаже съпротива на самите съпротиви. Ако казват, че най-после са под сигурно небе, аз казвам, че това е просто гадна секюритизация.
Когато младият Бродски научава в болницата, че Евтушенко е против колхозите, той казва – тогава аз съм за колхозите.
Минимално различие, нали? Само че в неговото субтрактиране, както в картините на Малевич, се съдържа целия революционен потенциал.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Условието за социалност е съществуващият като изгубен обект на желание при Лакан да не бъде намерен от никого.
В известен смисъл всички трябва да сме в ролята на неуспели. Но наивното съзнание на българите говори обратното.
Някой е намерил обекта на пълна реализация и понякога самият го заявява публично, което означава, че си имаме работа с идиот.
Манифестът е насочен срещу такива идиоти, каквито изобилстваха и по мое време. В най-неуспешната страна е пълно с успешни идиоти – вижда се цялата ненормалност на ситуацията.
По отношение на протагонизма ще го кажа с руския виц за тримата затворника, който знам от Жижек. Те са в килията и единият затворник казва – аз бях против Попов и ми дадоха десетгодишна присъда. Другият казва – аз бях за Попов и също съм осъден на десет години. Третият затворник казва – аз съм Попов и съм с доживотна присъда.
Кой е Попов? – възвишеният обект на Лакан без възможност за реабилитация, липсващият обект на нещо изначално липсващо – справедливост, правилната линия, последното благо, истината от последна инстанция. Този обект е логическа главоблъсканица и късче Реално, което деформира символния ред и компрометира играчите.
Може би сега става по-ясна пустотната фигура на субекта с прикачен към него възвишен обект. Само че българите мислят субекта като жив човек – оттам неумението да градят структури и институции, както и формално-правова субективност. Корупцията преди всичко е социална неграмотност.
Знае се как Антонио Негри композира спинозистките сингулярни множества в нов биополитически субект на империята. Само че този субект все още не е на дневен ред. Биополитиките се превръщат в некро-политики за излишните популации.
Да не говорим за месианистичните общности на Агамбен.
Принцът на Макиавели трябва да се превърне в принц на множествата-multitudes. Но знае ли Негри за презрението на Макиавели към въобразените принципали?
Какви лидери и какво лидиране, как да се излъчат? Или пък има само индивиди и конкуренция? Аз знам какво мисли Бадиу противно на Негри, но това не може да се дискутира тук.
В литературата е същата каша. Литературата е все едно да превъзпитаваш съдържателка на бардак и същевременно да ползваш услугите й.
Очевидно Кант и Сад са чудесна двойка на хиазмични пируети.
Пазарът и писането са непоследователни, интразитивни. Няма преход – всеки ден нови книги и нови цени, нов пазар, некорелиращ с предишни състояния на света.
Пазарът е антикорелационизъм – наистина ли?
Доводите против пазара били предимно марксистки – той е манипулативен, дирижиран от институции, от закон за стойността, монополен, несправедлив и т. н.
Но той е собствената си трансгресия, собствения си саботаж.
Няма справедливи цени, нито цени, които превъзхождат останалите цени
Пазарът е против метафизичния мързел и демагогия.
Контекстът на писане е това, което е ценообразуването при пазара заедно с диференциалния саботаж и само-саботиране на цените.
Контекстът е постоянно саботиране и самосаботиране.
Никой не може да превземе пазара, нито контекста.
Ако реалноста е дефектна, защо да изискваме от писането да не е? Записани на хартия случайни претенции – цените са генерализирана версия изобщо на всяко писане. Всеки ден нови цени, всеки ден нова любов.
Пазарът е върховен медиум на контингентното. Да, но често панически минава на ръчно управление с държавни и корпоративни принуди. Капиталът не се свени от тоталитарните си превъплъщения, дори ги намира секси.
Пазарната прозопопея на естествено поведение и естествено писане се представя за суверенни гримаси на писателския субект, но един двойник с изличени жестове сочи обратното – нови мизерни зависимости и обсебености, нови конформизми и задлъжнявания.
Писателите не са тръгнали да трупат уинъри, а да възстановят усещането за изначална травма и загуба. Влечението към смъртта е анти-пазарно, писането е анти-производство в тялото без органи на смъртта.
Пазарът днес бил казвал истината. Не, пазарът лъже чрез истината, докато някога тоталитарната истина беше само аспект на лъжата.
Истината е, че позицията на възвишения обект, на доживотника Попов, не може да бъде окупирана от никого.
Сега обектите на желание ни се отпускат като приложения на смартфон от митични облачни услуги, но дигитално възвишеното е неусвоимо.
Капиталът е загрижен само за своята валоризация, което означава присвояване. Ако и в тази приватизирана литература е станало така, ако суверенният момент не може да се разграничи от неговото узурпиране, и творческият момент от шарлатанския, това означава ли, че не трябва да организираме нашия песимизъм и съпротиви?

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Българският идиом си дава вид, че се е отвързал, че е скъсал с мита за даденото. Само че е свенлив да съобщи каква е новата му верижка, новите зависимости.
Добре, да допуснем, че младите хора, младите писатели и анти-едиповци просто се къпят в свобода, в толкова много свободи, че те произвеждат обратния ефект като друга форма на потисничество.
И в това е един от секретите на неолибералното „управление чрез свобода”, ако това не е рециклиране на стария трик, че многото свободи са враг на свободата.
От аскетичните тоталитарни симптоми ние се свлякохме до равнището на фетиша, който е социална форма на перверзия, както стоката е социална форма на шизофрения. Фетишът изисква да приемеш лъжата на другия, за да ти се отговори със същото.
Днес стойностите, литературни и всякакви, са с формата на фетиш за нещо, което не е, което го няма, което е сембланс, макиаж. Това се вижда с просто око.
Днешната литература е производство на уиърд и куиър обекти, сякаш спазвайки предписанията на Дельоз. Но не е ли това само регресивен симптом на неолибералния флирт с шанса и риска, на дивинаторните пазарни практики, разчетени единствено като претекст за извличане на печалба? Първата работа, когато се натъкнеш днес на една книга, е да се запиташ в каква комерсиална схема е забъркана.
Както капитализмът е заинтересован да крие социалните условия за производството на една стока, така постмодернистите крият неолибералния модел, към който са вързани. Той се представя като пермисивна либерална вселена, но фактически е поредният концептуален затвор, където производството на абстрактна стойност психотично се затваря в самовалоризацията си, всички тези финансови деривати и инструменти чудесно пасват на това, което Дерида нарича месианизъм без месианство.
Литературата днес се внедрява като симулация на собствените ни желания.
Постмодернистите сякаш копират ИКЕА – продават модули и ти предлагат да си ги сглобиш сам.
СТАНИ ДИЗАЙНЕР НА СВОЯТА СЪКСЕС-СТОРИ.
НАПРАВИ ГО – но го направи заедно с Найк, Кока-Кола и т. н.
Другата врътка е в изпълнителския, перформативен момент. Разликата с модернистите е като разликата между „Смърт във Венеция” и „Лолита” – във втория случай уиърд-връзката е изконсумирана. Днес наистина пада много чукане, но все пак трява да се знае нещо и за чукането с думи, за което говори Лакан в семинарите си.
При дизинтегрирания спектакъл рециклирането е основен акцент – миксиране на шизофренни темпоралности и пастиши, приготвяне на космонавтска храна за киборги.
Опитът литературната ситуация да се управлява с пари по пазарен модел е ефект на поредното сгрешено историцистко априори. Стремежът към печалба е изместил смисъла. Ако под това се подвежда новата писателска чувствителност, тя просто е екскрементален остатък на едно суверенно решение – кое? Каза го старият диктатор Живков в последното си интервю – социалният строй е решението каква да бъде собствеността, системата се нагажда по това решение. Както и самото писане като системно насилие на съответната идеология.
Впрочем, при Фуко няма да намерите нито ред за частната собственост.
Както капиталистическото производство е пронизано от анти-производство, както психиатрията за Фуко е пронизана от анти-психиатрия, както потенциалността е пронизана от импотенциалност за Агамбен, така и литературата е пронизана от анти-литература, дори когато това няма видими проявления или тъкмо поради това.
Литературата съществува в двойното преобръщане на означаващото за себе си, неспособно да се самоозначи. Да се превърнеш в танцуваща звезда – нали за това пледираше Ницше. Да танцуваш около собствен център на гравитация – не е ли това блянът на всяка марионетка и земни червеи?
Литературата е хипер-обект с мутиращи лимити, където ни се отпускат крайни игри в нелимитираната екстремност на живеене и умиране. Това, което различаваме, е пронизано с неразличимост, това, което смятаме за възможно, е пронизано от невъзможност: сигнатури на изначална нечетливост, подсигуряващи писането с визии от анти-визии – всяка позиция е вътрешно опозиционирана спрямо самата себе си.
Литературният хипер-обект ни тормози с асимптоти, паралакси, анаморфози, трансцендирания и редукции – и „всичко това” на един не-всичко свят в декомпозиция подстрекава роенето на нови картографирания и нови топологии. Ние отиграваме достъп само до истини от предпоследна инстанция, както алкохоликът се старае да уцели предпоследната чаша.
Съответно, липсва и върховното благо на аристотелевския свят. Всяка етика е пронизана от анти-етика.
Колабиращата подложка на писането постоянно изхвърля на повърхността девствения лист на Маларме.
Хвърлянето на зара вече не емитира мисъл, а страст по невежество и психотични печалби. Само че схемата е една и съща – мъртвият труд, акумулиран в парите, изсмуква живия труд и превръща поданиците на тази държава в живи мъртъвци, зомбирани от игрите на щастие. Неолибералимът не произвежда благосъстояние, той дистрибутира незаслужена благодат.
Консуматорската стихия, приватизирането на литературното пространство и новите технологии на окабелени поколения сведоха постмодернизмите до безответни нерефлексивни популизми.
Няма нищо извън текста. Няма нищо извън наемния труд.
Съжалявам, но днешното еманципирано писане е фетишистко изографисване на частнособственически фантазии.
Погледнато отблизо, в пазара няма нищо пазарно.
Погледнато отблизо, в литературата няма нищо литературно.
Пепелта на слънцето не може да се приватизира. Свободата на благодатта също.
Натрупванията на нелитературни клиентелизми са циклични, кризите на наследяване също – е, не като при турските султани, но все пак планирана сеч.
При акумулацията на ченгешки клиентелизми, които отнеха шанса на тая държава, е същото – тоалетните банки на лайняния капитал периодически се прочистват.
Проблемът е не кой и как го правят, а защо все същият анален вампиризъм?
Субектът е въплъщение на радикално смущение на негативното – това е изпитвал Хайдегер на гарата с дереализирани маркери (което не му е попречило да бъде и голям женкар).
Негативността на пролетариата се състои в простия факт, че той може да действа само като се самоотменя.
В този смисъл и литературата е устремена към своето изчезване.
Събитията и субектите са рядък феномен.
Човешката популация е паузата между две събития, като си няма хабер и за двете.
Субекти на промяна ли? Дефицитът е толкова голям, че възкресенските субекти на Бадиу отпращат чак към свети Павел. Но това наистина не може да се дискутира тук.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Статуквото е ред без справедливост. Справедливостта е нещо като теоретичен артефакт, сякаш може да се мине и без него.
В политиката днес всичко се върти около екстремизма на центъра, на центристки популизъм, представян като райска градина на еквилибриум. Така се канализират употребите на страха, че може да стане и по-лошо – флиртът с малко по-вдясно или малко по-вляво е като пренаписване на курса на Титаник с по-късна дата.
Идеологическата критика е импотентна като работническата надница. Сега предлагат акселериране на статуквото, докато се разкрие неговата нелепост, нещо като старата акселератска закана на Ницше – вие още нищо не сте видели
Или подриване на самите съпротиви, които укрепват това срещу което са насочени – слоганът „Ние нямаме претенции” е показателен в това отношение, непреференциалните Бартълби политики също.
Или толериране на „силата на фалшивото”, един израз на Дельоз от книгите му за киното.
Или се залага върху колективното творчество на мрежите, крауд-сорсинг, общ интелект на common, който се изплъзва на частната собственост. За Негри common е различно и от публичното, и от частното.
Според мен постмодернистките версии на съпротиви са комични или абстрактни, издават организационно безсилие. Нормалният нихилизъм изисква засилена субективизация на субекта, тоест лидери и елити, но вижда се как се излъчват – със закона на пасивните числа, с електоралния фетиш и мафиотски сепарирания, със силови закони на трафик и дистрибуция в мрежите, с вмешателството на компютърни алгоритми като нови биополитически оръжия, които манипулират и експлоатират дори без да си даваме сметка.
Все пак някакъв онтологически депозит в производството на субективности трябва да има, но навсякъде се натъкваме на знаменитости като стока във все същата едипализирана версия на култура.
Неолибералните команди са законспирирани във все по-сложни финансови и корпоративни центрове, където се случват присвояванията, големите кражби и извличане на принадена стойност под най-различни форми – как да се опълчиш на това?
Милитаристката машина, биополитическото давление и обществото на спектакъла – тези консолидирани платформи структурират света. Това донякъде обяснява все по-рафинираните схеми на съпротива, но само революцията е истинско „завръщане на изтласканото”.
Има ли все още революционно желание? Събитието е аномално множество, което самό взема решение относно своята неекзистенция и несъотносимост. И само то ще ни отърси от есхатологическата парализа и летаргия.
Но само пасивни агенти ли сме на скъсени събитийни хоризонти?
За да стане по-ясно, тук има едно прочуто изречение, с което Геров се обръща към Далчев – Блазе, че с никое събитие не си се омърсил. Това е вярно и невярно същевременно съгласно прескачащата логика на означаващото. Има само постсъбитийни субекти, но всичко зависи как ще именуваш непристъпно-Реалното на събитието и каква вярност ще окажеш към него. За Геров, тероризиран от два режима, събитието е пропусната среща с Реалното (на революцията, на комунистическата хипотеза), което в етичен план означава провалена вяра и мърсенето е неизбежно.
След онова, което се случи преди близо трийсет години като силна събитийна сингулярност (и това не е само флирт с теорията на множествата), ние си доставихме само обезверяването и обичайния нихилиъм.
Демокрацията се разрази в истерия на споделени (не)лоялности, но капиталът е перверзният сводник и когато се налага, се превръща в бияч.
И оттам алергията и депресията, това глобализирано насилие, демократическата идиосинкразия да не се търпи нищо, което ни превъзхожда.
В психоаналитичен план човекът преди всичко е наслаждаваща се субстанция, той се наслаждава дори на своето изличаване като едно от имената на влечението към смъртта.
Ние не избираме наслаждението, то ни е избрало. Попов от руския виц е въплъщение на това травматично наслаждение, което действа като политически фактор.
Капитализмът е по-радикален от нас, защото знае как да обслужва идиотското наслаждение.
Днешната литература е реплика на капиталистическата перверзия и това се насърчава всячески. Както се казва – Enjoy!

20. 08. 2017

 

Асиндетонът е вид елипса, в която свръзките, които комбинират сегментите на изречението, са отстранени.
Асиндетонът е лингвистичен алкохолизъм.
Естетическите му ефекти са добре познати от стила на Маргьорит Дюрас.
Тя казва, че Бог не съществува и може да бъде заместен само от алкохола.
Но при говоренето на българските политици, примерно Цв. Цветанов, по-скоро става въпрос за партиен алкохолизъм.
Неговото елиптично говорене е проекция на самата елиптична кривина на социалното поле, чието друго име е класова борба.
Кривини и елипси не могат да бъдат изгладени и запълнени.
Предишните партии залагаха на правата линия, сегашните – на асиндетона.
Асиндетонът е артикулиране на инстанции на развързване спрямо това което е нерепрезентируемо.
Раз-фиксиране на фикцията на мярата като връзка или отношение.
Мярата докосва Реалното в прекъсвателен маниер, а не събирателен, тоест като фигура на асиндетон.

Нямаме единен Логос, само неконзистентни партийни логореи.

И което е особено важно, днешните политики не се осланят на социалната връзка, а на нейното развързване и заплитане в симптома на социална истерия.
Именно в този лаканиански смисъл социалната връзка, също както сексуалната, не съществува – имаме партиен, съответно джендър асиндетон.

 

Фалосът е единица мярка в символния регистър, каквато е паричната единица в стоковата размяна, тоест едно нищо.
Винаги когато влизам в моловете с тези колекции от стоки, ми се счува тоя натраплив шепот – изчукай ни!
Но работникът знае, че преди да изчука стоките, самия трябва да бъде изчукан.
И тогава неизменно си спомням Лакан – само фалосът е щастлив, човешките същества – не.

 

Fire is want and surfeit
Feuer ist Mangel und Übermaß
Огънят е лишеност и излишество, Хераклит
Това е казано не-човешки (non-human)
Но каква е мрачната тайна на нечовешкото в човека (in-human)?
Дерида към Лиотар:
Би било друга страна. Тъмна. Преведена. Където не бихме се виждали един друг. Където ще се виждаме, самоосуетяващи се един друг, ослепени, непишещи, предадени на преводачи и контрабандисти. Ние сме „ние” само посмъртно. Ти и аз го очакваме (Toi et moi nous y attendons).
Лиотар към Дерида:
Ето защо траурът не е свален, огънят непогасен. Излишна е надеждата да се отървем от своята неразбираемост чрез изгаряне. .. чрез изразходване на писането в непосредствен огън и чрез сигнатурата на пепелта. Маймунски бизнес, целия този бизнес със знаци (Singerie de cette signerie). Пепелта все още е материя. Подписвам се в пръстта (humus). За не-човешкото (inhuman ,De l’inhumaine) аз свидетелствам погребан (je témoigne inhumé).
(Преводът модифициран)

 

 

 

Как да разсъждаваме за Освобождението 1878 ?

Травмата на едно събитие, което почти ни е изличило като народ – първична репресия
Освобождението ни връща като демос-остатък, като подчинени, subaltern – вторична репресия
Трябва да се прави разлика между репресия-Verdrangung и Unterdruckung
Травмата не е запомнена, незапомнима по начало
Не искаме да помним Освобождението поради неговата изкуственост
за третиране на неизличимото
Или неговото представяне е форма на забравяне
Освободителите са само supposed предположително такива, освобождаваните – също: това е илюзията на трансфера
Връщането към травмата е невъзможно, а връщането към освобождението е неприятно, защото напомня за травмата в задънени хоризонти
Колко много жертви – за преброяване
Колко много победители – за отчисляване
Не размерът има значение, а фетишът на размера
Истеричната мизерия се подменя с всекидневно нещастие
Освободен е един непълноценен остатък, историческа руина – оттам и освобождението е непълноценно, като причината за тази непълноценност се премества навън, към освободителите – негативен пренос или трансфер – а не в интериора, откъдето може да произтече истинска свобода
Дори трансферът е под формата на заробване – оттам негативната реакция на неблагодарност
Но всеки трансфер е форма на имагинерен слугинаж
Историческата памет е открита зона за игри на забравяне
Има нещо абсолютно забравено
Литературата е сембланс на незабравимост
Няма такова Реално или травма, което да не бъде уличено в сембланс
И все пак Вазов е прав – не само Македонски, всички е трябвало да измрем при Гредетин. Което всъщност е (не)възможно– винаги ще сме мъртви за свободата и освобождението винаги ще е заробване
Дискурсът на невъзможното е модерно изобретение, наистина ли?

Не аз съм се произнесъл, че историята е кланица, но през 20 век тя става механизирана кланица и чак тогава лъсва идиотизмът на човешкия род, сплетен с технологическата сингулярност. Геноцидът приема индустриални размери – в термините на Хайдегер това звучи неприлично, а и той пише за техно-науката в безобидно-кухненския жаргон на Gestell, докато го онтологизира по гръцки маниер.
Идиотизмът на Хитлер, с който Сталин отчаяно се съревновава, взема такива размери върху бекграунда на технологическата рамка, че светът сякаш се сепва. Но нека бъдем честни. Ако не беше пробуждането на бейби-атома, това сепване нямаше да има ефект
Ние има от какво да бъдем съблазнени от Запада, но той няма от какво да бъде привлечен от Изтока, и сигурно затова постоянно се опитва да го превземе.
Руснаците знаят за какво става въпрос и затова износват търпеливо имперската рамка.
И американците знаят – рамката е станала виртуална и вече не е рамка, а кибер-принтиране с холивудски оттенък, което не изглежда по-малко зловещо.
Само империите мислят за граници и рамки. Маргиналите са възможни само като смукачи на тръби или кондуити, които минават през тях. Понякога си въобразяват тези тръби като травми, но всъщност става въпрос за дребнави капризи на чревен тракт. Руските казаци още тъпчат българските лайна.
Но днес става въпрос за гастрономия алафранга като биополитическо господство.
Homo sacker превърнат в homo sucker, за да се изразим по-изискано.
И когато такива като Ален Бадиу казват, че сега западния тип демокрация е нашия враг, това тук се приема като стомашни колики.
Комунизмът не е естественото състояние на света, той вероятно е някакъв онтологически запек.
Избирай – колики или запек.
Все пак за древните карантията, по която са гадаели, е била астрална, докато мозъкът е геометричен.
Но защо и наистина ли е така, това вече не го знае никой, нито major, нито minor-писанията.
Life sucks, нали?

 

Митът за Орфей и Евридика – къде е хватката тук? Със забраната да се обръща назад Орфей се подсигурява с имагинерна власт над смъртта, макар и в негативен аспект.
Ако не се беше обърнал… но той се обръща и престъпва забраната.
Хватката е в наложената забрана, препятствие. Лакан не обяснява ли по същия начин забраната за инцест?
Митът е картина на репресирани означаващи.
Какво е репресираното тук? Абсолютната непреодолимост на смъртта, какъвто и detournament да си въобразим чрез забрана или нещо друго, както и да хитруваме…
Силата на фалшивото постановява липсата на необходимо битие.
Смъртта е безответното Едно, без което няма истинска иманентност.
Терорът на Едното, в който светът опустява.
Как е при Христос? Там няма дори препятствие, забрана, условие.
Христос възкръсва безусловно, без наложено условие.
Малка секта, маргинален водач сякаш avant la lettre претърпяват произволната процедура на Предестинацията.
Ако Орфей е модерността, Христос е постмодерен.
Каква е разликата между модерност и постмодерност?
Да вземем “Смърт във Венеция“ и “Лолита“.
И в двете става въпрос за weird секс-връзка.
Но при първия случай тя само е платонична и условна, а във втория – изконсумирана.
При Орфей победата над смъртта е прекратена поради някаква нелепа причина, при Христос – победата е изконсумирана безпричинно.
Философите са пленници на Корелата, както се изразява Мейясу.
С Христос светът без да подозира прегръща своята контингентност вместо етерналистката идея.
Безусловно възкръсналият Христос е абсолютната невъзможност за необходимо битие.
Ако не беше изпълнено пророчество на Ветхия Завет, Христос сигурно щеше да е първият антикорелационист.
Само че ако Христос е заложен в Завета, тогава нещата се преобръщат и постмодерното предхожда модерността, както дигиталното – аналоговото.
Но някой quodlibet бодхисатва не е ли по-сполучливо въплъщение на принципа на не-разум, както е сформулиран от Мейясу?
Изпълнил всички условия за просветление и консумиран път към Буда, бодхисатва се задържа отсам в света на Самсара, за да помага на останалите. Обвързан без да е обвързан в корелационисткия кръг.
Самсара е Корелата, приют за глупаци по логиката на Мейясу, но какво ако именно тук е залогът на безкрайното, както твърди неговият ментор Бадиу?