… the universally equalizing and omni-rationalizing technology that Heidegger calls the enframing (Gestell). Ultimately, the enframing generates such a form of indifference and equivalence that all possibility, even the possibility of a memory of difference, is obliviated. Thus the predominant understanding of what appears as rationalism is precisely that which allows for a universalized “planetary indifference.” This in turn makes true thinking impossible, thereby also rendering impossible any real action. In this way, humanity is cheated out of any understanding of its own being and with that, is cheated out of any understanding of what freedom could mean. The effects produced by this technological equalization—this de- as well as in-differentiation—are superimposed in an obfuscating and obscuring fashion upon what the Greeks called physis, or nature. They cause the loss of any real sense or meaning (or sense of meaning), because there is meaning and sense only where there are differences. And they ultimately destroy the very space in which human beings might even possibly realize their projects—viz., their freedom—the world. Such equivalence of everything existing, because it is simultaneously a uniformity and a conformity, makes everything the same in so dumb and dull a manner that even any idea of real change is forestalled. And if everything perishes in and through such leveling egalitarianism without difference, then freedom is lost, and consequently history, the thinking of history, and the history of thinking are, likewise, lost

For Heidegger, the most profound indifference lies in the oblivion of the
distinction between being and beings. The immense vulgarity of this forgetting consists of the way in which both become so indifferent, so equivalent,
that ultimately only one of them (viz., only beings) counts. Being, thereby, is
understood merely as another of these beings (e.g., as the highest being). Such
indifference installs and erects itself under the supremacy of an understanding that is oblivious of difference—a sort of “thinking” that knows only one
type of difference, namely that between beings, and therefore does not have
any actual concept of difference—and does so under a predominance of
non-thinking, as there is no thinking without difference. In such conditions
ultimately even the thesis about indifference becomes an indifferent thesis, a
thesis that does not introduce any difference, a thesis that is thus meaningless,
since meaning in general is grounded in and upon difference. In this way, and
at this point, as Heidegger will even infer, philosophy encounters its own
performance limit. The only act that remains for philosophy is that it must do
everything in its power to make the admonishment and reminiscence of the
poets heard. But even in this amplificatory gesture philosophy remains peculiarly impotent and powerless, since if one forgets the difference between being and beings, and consequently forgets even the meaning of meaning and
the sense of sense, the sayings of the poets appear meaningless, and philosophy, which points out these sayings to everyone, is reduced to appearing as if
a useless esotericism.
This, then, is nihilism.

Indifference and Repetition; or, Modern Freedom and Its  Discontents

Frank Ruda

A “NEW 9/11”: THE STAGE IS SET

Можем ли изобщо да си представим разрушителния потенциал на днешния “извънреден капитализъм” (“emergency capitalism”)? Социалната архитектура на системата за производство на стоки – която, както пише Валтер Бенямин преди повече от век, е истински религиозен култ, който, като такъв, изисква човешки жертви – преживява такова крайно неразположение, че само бруталната касапница на “справедливите войни” може да прикрие разпадането на нейния модус операнди. “Справедливите войни” на демократичния Запад действат като моралистки щит срещу “враговете”, които Западът съзнателно е отгледал или създал чрез безмилостно потисничество. Такива “врагове” никога не липсват, именно защото потисничеството никога не е спирало. Но още по-важно е, че тези войни са магнит за създаване на кредити. Те са умишлено задействани, за да може от компютърните екрани в системата да се изтеглят все по-големи количества ликвидност. В това отношение не бива да изпускаме от поглед факта, че днес повече от всякога политическите лидери, военните организации, разузнаването и контраразузнаването, координиращи военните игри, са повече или по-малко “оценявани” като стоки на пазара на капитала.

Към 18 октомври 2023 г. общата сума на щатските долари в обращение в целия свят е 2,324 трилиона долара, а държавният дълг на САЩ е 33 трилиона долара и продължава да расте. Дори интуитивно само това би трябвало да обясни защо предстои всеобхватна криза на ликвидността, което означава, че трябва експоненциално да се заемат още дългове. Нещо повече, когато повишаваш цената на дълга, без да имаш средства да го платиш, неминуемо ще трябва да измислиш причини за създаване на синтетична ликвидност чрез централната банка като “кредитор от последна инстанция”, поне за да покриеш обслужването на този дълг. Това е парадоксът на нашето време: икономика, основана на дълга, която се нуждае от още дълг (и причини за генерирането му), за да се преструва, че може да се изправи на крака. Както обсъждах в предишните си материали в този блог, реалният растеж днес никога не може да навакса дълга, тъй като той е все по-изтласкан от технологичната производителност, а данъчните приходи нямат нищо общо с растежа. Понастоящем никое друго събитие в този свят не генерира повече парични средства за системата от войната (включително фалшивите епидемиологични войни). Винаги могат да се издействат средства като пакети за “хуманитарни конфликти”. Между другото, това означава, че рискът на финансовите пазари – особено остър за пазарите на облигации – вече може да се измерва не само във fiat валути, но и в човешки животи…

Газа, както и Донбас, е бомба със закъснител, която чака да избухне. Не е ли основателно да се запитаме как Израел, държава, която буквално се основава на разузнаването и сигурността (Мосад и Шин Бет), е пропуснал войниците на Хамас да влязат на нейна територия по суша, море и въздух (с парапланери)? Историята за лесното проникване на Хамас в “несравнимата система за сигурност” на Израел (невидимо, безпрепятствено, без реакция или тревога) ще прозвучи на мнозина също толкова абсурдно, колкото и други официални истории, които са ни разказвани в последно време… Разбира се, не е задължително подобна атака да бъде изцяло фалшив знак. По-реалистично е, че може да бъде допуснато да се осъществи или да бъде улеснена. Но независимо от начина, по който се е случила, важното е, че сме останали с хаос и дестабилизация, които, когато погледнем по-общо, не могат да не изглеждат управлявани…

Това, което е от първостепенно значение за правилното идеологическо функциониране на спешния сценарий, е, разбира се, шокиращото представяне на ужаса, което функционира като точка на пристягане, която държи заедно сложните пластове на целия разказ. Официалната история трябва да бъде сгъстена в един-единствен образ на неописуемо отвращение, чиято непосредствена цел е да разчисти почвата за всякакво противопоставяне на легитимността на “пропорционалното” възмездие. За да разберем идеологическата употреба на ужаса, бихме могли да се върнем към определението за възвишеното, дадено от Имануел Кант в края на XVIII в. в “Критика на способността за съждение”: непреодолимо естетическо преживяване, което надхвърля нашите сетивни форми и интелектуални способности. Независимо дали става дума за самолетите, които се удрят в кулите близнаци, убийствата на ИДИЛ чрез обезглавяване, камионите на италианската армия, които превозват жертвите на Ковид-19, “докато крематориумите са пълни”, клането на украинците в Буча или клането в израелския кибуц “с 40 обезглавени деца”, ние се сблъскваме с това, което бихме могли да наречем UMO – неидентифицирани медийни обекти. Независимо дали са истински, частично истински или фалшиви, тяхната мисия е да уловят умопомрачителния ужас на реалността, като по този начин “надминат всички стандарти за разум”. Травматичната сила на безформения, невъобразим ужас – като “новината” за 40-те обезглавени израелски бебета, която се появи в инфосферата и веднага след това бе оттеглена – се състои не толкова в това, че ни трогва, а че подобно на Кантовото възвишено ни принуждава да пренебрегнем критичната преценка и да приемем официалната версия. Тук се сещам за един цитат, приписван на Малкълм Х: “Ако не внимавате, вестниците ще ви накарат да мразите хората, които са потискани, и да обичате хората, които потискат”.

Fabio Vighi

Всичко това изведнъж ми дава друг живот. Живот, който е нежизнен, натоварен с  ежедневни скърби, сдържани или пролети сълзи, пълно отчаяние, изпепеляващи мелодии, после слаб и празен. Накратко, едно девитализирано съществуване, което, макар и от време на време потръпва от усилията, които полагам, за да го удължа, е готово във всеки момент да се гмурне в смъртта […] Живея жива смърт.

Kristeva, Julia. 1992. Black Sun: Depression and Melancholia. Trans. L. Roudiez. New York: Columbia University Press.

В  ПАМЕТ НА СВЕТЛОЗАР ИГОВ

Мисля, че го спечелих  с въпроса какво ще каже за неумишлените агенти на системата. Хареса му израза, но  за смисъла  не съм сигурен  в свободния превод на несвободния свят.

Веднъж ме повика при Римската стена, за да ми покаже досието си. То се състоеше от три страници, кога е заведено, с кои още други, и кога е било унищожено. Недоумяващата му физиономия ме накара да прихна, макар че не трябваше  да е никак смешно. И досега някои  трупат точки от това унищожено досие.

Месец преди смъртта си той ми каза – ще живея сто години. За пръв път ме излъга.

На втория ден след смъртта изгубих цигарите, които си бях купил, и си казах – пуши му се. На третия ден намерих ключовете си в кофата за боклук и си казах – той не иска да се прибирам в къщи. 

Чел съм много глупости за смъртта.

Единствено суеверието  й подхожда  истински. Само ти, скъпи приятелю, не забелязваше, че имам зависимости – алкохола, неумишления агент.

ХАЙКУ ЗАЙКО БАЙКО

Всички символи

Са  на кастрация

Дори това презрение

По релсите на влак

Едно хайку

Опита  се да ме премаже

Това момиче

Обречено на Киргегор

Когото не познава

Прекрасно тяло

И фалос неспособен

Да се наслаждава

Щях да бъда пуст

Ако владея

Всичките идентификации

—-

Не ми предложи изход

Само до вратата

Ме изпрати

Бог е самата

Структура

На  ада

Спасението е за малцина

Но всички са на борда

В принуда да залагат

За наслаждението

На системата работят

Всички са нещастни

Системата  е автомат

Гласувайки за нея

Гласуват срещу себе си

Безкрайността избираш

Не губиш нищо

В Нищото на смъртта  безкрайна

Няма никога да свършат

След крайността

Не-световете

Поетическият идиом

Или как се сменя

Името-на-Бащата

Наслаждението е сестра

На Истината

Която й  да си изчукал първо

Животът сведен до сурплус

Принаденото наслаждение

Също е отнето

Йероглифите

На стоката и на съня

Бог е несъзнаван също

Венеция е Другият

На неекзистенция

Поддържан от тълпите

Идиотът

Компромиси не прави

Те  го правят

Анти-социален капитал

Произвежда агресия

На свръх-популации

Копеле дрифтира

Върху жълтите павета

Тоест мастурбира публично

Успешното хайку

Мъртва  патица

Без изстрел на ловеца

Дзен-Вазов

И като каза

Сбогом

Заплака

Вазата  си ползва

Вместо  нощното гърне

Изкуството е содомия

Дори  и  в тоалетната

Той смята че е вършил

Възлияния

Наслаждението

Недостъпно пряко

Причинява завистта към

Бедствието

Им се сервира

Като общо благо

Балансът

Е постигнат

Айфелова кула

Пред  портите  за варвари

Се  вземат но всъщност са

Екстериора  на защита

С  ескалация

Деескалират

Шибаната ситуация

Реалното на желанието

Дамата поиска

Тръбата  й да излиже

Не уточни коя

Царят ни прочете

Приказка

За пияната княгиня

Различни   от бащите

Не събарят паметници

Музеифицират ги

Психоаналитично Нещо (das Ding)

С липсата на определение

Им нанася травми

В епохата на симулация

Праведникът

Е мошеник

—-

Ядрените бомби

От Апокалипсиса предпазват

Като го съдържат

Свещеното

Насилнически сдържа

Човешкото насилие

КАТЕХОН

Сатана

Отхвърля

Сатаната

За да си спестищ най-лошото

Го наглеждай

Често

В саморегулиращо  насилие

Сатаната ни премята

С пагубни ефекти

Машини на войната

Договарят

Дяволския мир

В руините

На злонамереност

Цветята  никнат

Нито  една от картите

На масата не липсва

За  ваденето на късмета

Мерзост на запустение

Репетиция

Между двете смърти

Буда срещна ли

Да го убия

Негодникът ме превари

Не казах нищо

В  това хайку

Така и трябва

Лайна им дадох

Върнаха  ми  говна

Искрено не-ваш

С хайку за бързо

Хранене  задави се

Клошарят

Мрежата

За пеперуда на сезона

Цялата е в бръчки

Вечен студ

Лодката без дъно

Ще поправи

Край нощен магазин

Пияни  Буди

Се  люлеят

Закачалка  на  отсъствия

Праха  ми

Консумира

Стъпканото Аз

На есенния

Червей

Работеше за кариера

После  тя за него

Почетно плашило

Гарванът отказа

Алкохола

Nevermore

Водка  и  айрян

Чудя се дали не водя

Руско-турската война

Чайки навътре в сушата

Към брегове

От кофи за боклук

Ако Лакан разпознава в Паскал пионера на капитализма, това означава, че  капитализмът се ражда от духа на янсенизма, от радикалния янсенистки  морал, който изисква да пожертваме живота си за Другия (системата),  въпреки че не можем да се надяваме на милост или опрощение от този Друг, защото  Другият ни презира. Това е Богът на Авраам, Исаак и Яков, непристоен и  капризен Бог, а не Бог на любовта или Бог на познанието. Не са толкова протестантската етика и свързаните с нея аскетизъм и труд, които рефлектират (ефикасността на) капитализма, а янсенисткият морал – и това става най-очевидно  в епохата на капитализма на бедствието (disaster capitalism), когато системното безразличие към нашите жертви е вездесъщо и Бог-капитал обещава единствено всеобщо падение под формата на  климатичен колапс, придружен от условия за глобална гражданска война. Адът е  навсякъде, системната принуда държи всички нас като заложници, а капиталистическата система е в състояние на явен хаос (overtly running amok). Човечеството не само е изгубено, но и излишно, и Маркс нарича тази излишност на човечеството в очите на капитализма излишно население (surplus-population). Всъщност капитализмът включва едно непрекъснато “ставане на свръхнаселение” на човечеството. Към това можем да добавим и случайното наблюдение на Лакан, че Бог е несъзнаван (т.е. нито е, нито не е) – това наблюдение, свързано с  Паскал, предполага, че Бог е самата структура на ада.

Както днешният отвързан неолиберализъм постоянно демонстрира, никой не вярва в системата по-пламенно  от либертарианците. Тези либертени на Паскал, трансформирани в икономически фанатици, апологети на социалното отрицание в замяна на нищо (социлната връзка не съществува, респ. сексуалната). Фанатизмът наистина е характеристика, която Маркс експлицитно свързва  с капиталистическото влечение за натрупване и само-валоризация – системен фанатизъм, който днес се изразява  под формата на  disaster капитализъм.

Само Томшич

death poems

Минамото-но-Томоюки седеше изправен върху животинска кожа,

извади мастилницата си и спокойно написа предсмъртното си стихотворение:

В продължение на  четиридесет и две години

се колебаех между живота и смъртта.

Сега хълмовете и реките се преобръщат.

Земята и небето се връщат в нищото.

Под стихотворението написа: “Деветнадесетият ден на десетия месец” и се подписа с името си; после остави четката настрана, скръсти ръце и изправи гръб. Палачът се приближи зад него и в един момент отрязаната му глава падна напред.

—-

По време на смъртта си Шиаку Шо’он е монах, въпреки че по произход е бил самурай. След поражението на армията на господаря си той предпочита да умре като воин, вместо да се оттегли, както би направил един монах, от суетата на този свят. Най-големият му син вече бил се самоубил, по-малкият син, Широ, иска да направи същото. Шиаку го спира и казва:

“Почакай малко. Не е редно един син да умре преди баща си. Когато аз умра, ти също можеш да умреш.”

Широ свалил кинжала си и коленичил пред баща си, който го погледнал  отвисоко  и се засмял одобрително. След това Шиаку наредил да поставят монашеско столче  наблизо и седнал на него с кръстосани крака. Извадил мастилницата си и написал предсмъртното си стихотворение:

Мечът с остри ръбове, разтворен,

прорязва пустотата

в бушуващия огън

духа хладен вятър.

След това сгънал ръцете си, навел глава напред и заповядал: “Удари!” Широ, съблечен до кръста, треснал главата на баща си; после изправя меча си и го забива  до дръжката в собствения си корем и паднал напред на лицето си, мъртъв. Трима придворни, които бяха наблюдавали, излязоха напред и се хвърлиха върху същото острие, и паднаха с главите си заедно като риби на шиш.

—-

Чикамаса е ученик на известния майстор Иккю Соджун (1394-1481). Според фолклора Чикамаса в часа на смъртта си бил поздравен от тримата Буди на миналото, настоящето и бъдещето, яздещи на пурпурни облаци с двадесет и пет придружители. Чикамаса първо наредил на сина си да донесе оръжията му, след което изстрелял стрела към Буда в центъра. Така воинът показал презрението си към небесната свита и незагрижеността си за бъдещия свят. Преди смъртта си Чикамаса казал това стихотворение

Един ден се раждаш

на следващия ден умираш.

днес,

в здрача,

есенният бриз задуха

—-

Оучи Йошитака (1507-51) е самурайски генерал и владетел.

на по-голямата част от остров Кюшу. Преди да извърши самоубийство  Йошитака съчинява предсмъртно стихотворение, чиито последни редове са  взети от китайския превод на будистката Конго-айо (Диамантената сутра), която учи, че същността на всичко е пустота:

И победителят

и победените са

са само капки роса,

удари на мълнии…

така трябва да гледаме на света

—-

Воин на име Акабоши е васал на Рюдзоджи Таканобу (1529-84). Последният заподозрял Акабоши, че иска да се разбунтува срещу него, и затова взел за заложници две от децата му – момиче на осем години и момче, чиято възраст не е посочена. В крайна сметка Таканобу ги разпъва на кръст. Войникът, който отговарял за екзекуцията, обърнал децата на запад (към рая), а очите му били пълни със сълзи. Преди да умре, момчето Шинроку попитало: “Къде е моята родина?”. “На изток”, казал войникът, след което детето отговорило с това стихотворение:

Моля, не ме изправяйте

на запад

за да не  обърна гръб на баща си,

Акабоши.

Тошимото извади от дрехата си свитък хартия и, след като обърса врата си с него, разтвори го и написа предсмъртното си стихотворение:

От древни времена идва поговорката,

Няма смърт, няма живот.”

Наистина, небето е безоблачно

И водите на реката са чисти.*

След това Тошимото остави четката и заглади косата си с ръка. В този момент острието на меча на екзекутора проблясна зад него; главата му падна напред, а тялото го последва, покривайки главата.