Водят се преговори за мир – какви и между кого? Накратко, корпоративни преговори, всъщност милитаристки, пазарене между имперски хегемонии. Империите се хранят от лимитрофните си васали, които са принудени да се подчиняват, за да избегнат смъртта. Но изборът на слугинските държави не е между живота и смъртта, а между две …смърти, символна и физическа, като първата предхожда втората.
Двете смърти са измислени от маркиз дьо Сад, преди това в Откровението на Йоан, и отново подети и осмислени от психоаналитика Лакан.
Във война като че ли е обратно, първо умират войниците физически, а после им копаят войнишки гробища символно..
Или когато украинските жени тъпчат джобовете на руските войници със слънчогледово семе, за да поникне след смъртта им.
Война или пазари – тази дизюнкция е подвеждаща в пацифистката си уния на тираничен избор, нещо като избора на двете смърти – реалната смърт на войната и символната смърт на пазара.
Впрочем пазарът е модерна форма на символния Друг, пазарът е аватар на мъртвия труд, некро-пазар със съответните добавка, невидимата му ръка и шанса на Провидението, обобщени като мистериозния обект а на Лакан.
Пазарът е символна смърт на безкрайно умиране и съживяване в некро-политики на овеществен мъртъв труд, маскиран в метаболизма на некро-капитал, autopoiesis (self-reproduction) of capital – идеята тук е да преследвате абстрактното до безкрайност. Вместо да се привързваме към нещата, идеята е да ги разменяме и да се отказваме от тях, за да ги разменяме и да се отказваме отново. – докато войната е обсебена от фетишизма на господарското означаващо, тоест Неоткровението на историята.
Защо пазарът се тресе по-интензивно от бойно поле?
Представете си го като Санторини в бедствие. Санторини съдържа регрес, на който дължи възникването си. Не става въпрос за спиритуална геология, а за нещо сходно с това, което Лакан нарича излишъците на наслаждение, jouissance, травматично наслаждение – структурен д-ефект на самия разлом, на оградите, на преговорните граници – идеално припокриване и наслагване на наслаждение и влечение към смъртта.
Туристическа дестинация прилепена амфитеатрално до един вулканичен дрифт под формата на базалтова теракотена лагуна, всъщност прекрасна илюстрация на мястото за наслаждението на Другия, (plus-de-jouissance) за тези, които си служат не с кредитни карти, а с психоаналитичен речник.
Експертите и медийните подкасти пресмятат Украйна или Русия коя първа ще загине – отново с погрешни сметки, méconnaissance (misrecognition.
В последствие цивилизационно extinction/изличаване на Европа.
Защо да не допуснем, че янките, тази империя на двойкаджии, всъщност
си фантазира изличаването на метафизична Европа.
Затрупани сме със символи и имагинерности.
Всъщност става въпрос на разминавана среща с Реалното на Лакан – смъртоносното Нещо, което не може да се символизира.
Смъртта на смъртта не позволява нито логистика, нито хегелианско Aufhebung.
Смъртта е Санторини. В смъртта всички сме психотици.
Подкастите, тези медийни латузи/вентузи, тези орални перверзии на геополитически фантазии, смучат от материнската гръд на демокрацията,
това е изгубения обект а на желанието, в туристическия триумф на гръцките острови, на Санторини, тези смъртоносни метастази на наслаждение, които дори не подозират кончината на своята мода в епохата, изобретила универсалната перверзия, както тези, които плямпат за края на историята, за края на света, за края на книгата, се самоизваждат от жалките сметки на смъртници. Между тях е и Путин, със силиконови филъри и ядрени орешници… не се шегувам, той е либидинална фигура, в комплект с гринго мачизма на Тръмп, в отклоненото сублимирано либидо на преговорите, докато си въобразяват че защитават Русия… или защита на съединените симптоми на Америка фърст, влечението към смъртта няма собствена тяга, задвижва го именно либидото, което руснаците отъждествяват със странната queer квир руска душа.
В преговорите сега се намесва островът Санторини като метафора на бедствие с принадено наслаждение като принадена стойност, Путин заплашва да гръмне това, което вече е гръмнало, вулканичния Санторини на третата смърт преди първите две … това няма да го намерите в сметките на подкастите, следователно те са импотентни в оралната си страст.
Тик-ток не може да заснеме гримасите на Реалното в преплитането на ламелата между наслаждение/ jouissance и смърт, образцово усвоени от наркоманите и алкохолиците в демоничен знак.
Санторини може би препраща към произведение на изкуството, където доктор Фаустус на Томас Ман се изказва без какво не може изкуството.
Изкуството не може да съществува без разрешението на дявола, без огъня на ада под котела. Но няма нито дявол, нито ад и котели, само техните шибани топки на нарцистична фиксация, при Хитлер минус една.
Има само Реалното на погрешимост, на сгрешена сигнификация, която условно наричат съдба, с изпаднал от нея монстрозен обект а на желание.
Няма друго наслаждение, освен наслаждението да умреш.
Санторини е безжизнено шоу мъртвило, общество на спектакъла по Ги Дебор, може би и двете в измерението на непреводимото undead, каквато е моята пенсионна възраст. Сега е идеалният момент да го посетя, там има квартал за бедните, успоредно с богаташката глутница, която търси облекчение от холивудската помия, но травматичното наслаждение е отвъд принципа на удоволствието, отвъд мизерния свят несвят. Разликата е нищожна, но катастрофална. Наслаждението за Лакан е нищо, то не служи за нищо, няма полза от него, ne sert a rien, каквато е суверенноста rien за Батай, каквато е принадената стойност rien за Маркс.
Преговорите за Смъртта във фалшивия метаболизъм на задлъжнели некрокапитали, ни поставят in a situation of uncanniness.
И ето как стоят нещата: ако само не се опитваш да изразиш това, което е неизразимо, тогава нищо не се губи. Но неизразимото ще бъде – неизразимо – съдържано в това, което е било изразено.
Разликата е унищожена, нищо друго, освен този онтологически кошмар, за който сега преговарят или протестират.
Като войник ми пречеше да видя разликата в затрупаното шосе за Маказа, после отпушено и после пак задръстена от автомобилния трафик, упражняващ фетишистки disavowal на идиотската си туристическа одисея, но дали господарите на света виждат нещо… там на границата и досега има нацистки бункер, таргетиран в завоя на шосето – той какво вижда?
Той вижда Големия Друг, или Поглед, фабрикуващ другите в туристи или трупове – това е тяхното туристическо зрение, в частност на бъдещето поколението Z.
Капитализмът отмени кастрацията на това поколение, премахна кастрационната черта на Маказа, пътят към Гърция и Санторини, докато поощрява свръх-егото антикантиански: Наслаждавай се без намеса на авторитети… забранено е да се забранява…
Това е брандът на либерално популисткия морал на извратеност, който ще премине в тактилен фашизъм.
Фашизираните елити водят корпоративни преговори… и пак ще си послужа с негативната логика на Морис Бланшо:
Изречението маркира това, което предстои да се определи като неопределено/недостижимо бедствие и така е определено другото място, където това затъмнено определение, отнесено към изречението, става очевидно.
Другото място след първото изречение е място на неизречение: анаколут или Санторини, лелеяното гнездо на онанистките им мечти. Бедствието отскача от място на място. Изречението за бедствие се самоизличава и пристъпва в това заличаване, за да продължи това, което изречението е заченало да определя като изличаване.
The disaster ruins everything while leaving everything in its state.
Преговори, прилягащи повече на обвиненията спрямо негативизма на Морис Бланшо – в употребата си на изказ той съвпада най-добре с нищото без изказ, в което се е превърнал.
Но се задържа внушението за повече или по-малко казване в перипетиите на все същото принадено наслаждение, хайдегериански дом на непреводимия Dasein, само че не свой твой дом, а дом на отсъствието, бардак, в който битуват елитите, а на теб ти е подхвърлен фейсбук, книга на отсъстващата лицевост, колкото и да я затрупваш със снимки и обезвреден предварително протест… Наслаждението/jouissance е сестра на истината вече не изглежда претенциозен афоризъм.
Те преговарят в реториката на méconnaissance (misrecognition за метастазите на наслаждение, може би за един от ония редки метали без който електромобилите не могат да тръгнат, нито ракетите на Мъск.
Това ги прави от империи в колонии на други колонии, в канибалски лимитрофии, разоряващи планетата, без да рефлектират историческия смисъл на богатството. Те са отвратителни автофаги на това, което наричат ресурси, архидревни фосили на антропоцена, сменил капиталоцена с гонката, наречена акселерация, докато руснаците й противопоставят аналната фиксация на тръбите с нефт и газ.
Бедствието/disaster руинира всичко, оставяйки всичко непокътнато в онтологическата му нищета.
Мястото на бедствието е зачеркнато или оградено с едно винаги празно неизречение или по-добре текст.
The sacred definition affirms nondefinition, анаколут или празно означаващо.
Определената в скоби неопределеност ще продължава да се дистрибутира в текста като нещо усвоено в екстремната си неусвоеност – не, логосът не е дом на битието, битието е unheimlich.
Парадоксът е в това, че хегелианската дефиниция се самоотрицава и в своето самоотрицание неуспехът на определението конституира вид определение, и този вид определение е фигура на помирителен анаколут, логически non sequitur, дори сембланс/правдоподобие на самия сембланс.
Изречението маркира референта си като недостъпен хипер-обект, за да го изплюе симулативно обратно несдъвкан, всъщност да го изплюе в следващото неизречение, което винаги е в комбина със своя сембланс.
Представете си ги като господарски означаващи в демарш.
Те казват нещо докато нищо не казват.
Това, което не знаеш без причина, защо може да те измъчва безпричинно?
И т. н.
В това чисто повторение или сембланс на езика – другият на езика и езикът на другия – нищо не е казано.
Изречението действа в своя симулакрум и имитира – какво – знание като незнание, памет като непамет, определение като неопределение, екзистенция като неекзистенция, различимото като неразличимо – брандиране на минималното различие.
Преговори за невярната жена като дегизирана ницшеанска истина…
Жижек често си служи с примера на Лакан за невярната жена. Даже всичко да се окаже вярно за нея, причинената ревност в мъжа се седиментира в патологично ядро.
По аналогия омразата и отвращението на Запада към Русия са верни, но патологични, както и обратното важи – в степените на интензивност на негативните усещания дори да има нещо вярно, сембланс на правдоподобна истина, до голяма степен това е договаряне на садомазоспектакъла на капитала, преговори и протести за изгубения обект-причина на желанието.
Но за съжаление Жижек не казва как да изградим нормално съжителство
между две патологии – рашизма на Путин versus Запада с неговата weird normality на тъмно Просвещение , – освен в една обърната перверзна причинност – по-депресивната империя да я приемем за по-малкото зло.
Бенефициентите сякаш преговарят за завещанието на Хитлер за расови политики.
Изтласканото се завръща в палестинския холокост на Израел, дори не смеят да го нарекат геноцид, ще те обявят за антисемит, свършено е с твоята писателска кариера, свършен съм, предварително мъртъв, макар да не искам книги, а само да оставя самизличаващи се следи в непринадлежност към наслаждението, но не и извън него.
Как да преговаряме между две патологии и няколко либидинални яхти около Санторини, с богаташката помия, решена да се слее с имагинерната слуз на Санторини.
Не тези брегове ми обещахте моряци…
Не този тактилен фашизъм на младите хора в поколенческо разминаване, докато дрифтират по нощите.
Глобалното управление на света е невъзможно, но това, което не е знаел Фройд е, че глобалната корупция и деструкция е по силите на корпоративните ръце, опоскали света и сега воюващи за последните ресурсни капки наслаждение на Disaster Capitalism.
Макар че суверенността и наслаждението са нищо друго, освен нашите фантазми.
Спомням си масивните празни кресла на Чърчил, Сталин и Рузвелт
в Потсдам – анабазис на възвишените призраци и катабазис на изтласканите призраци. Господарите на света са мъртви, но не и техните иконични господарски означаващи в сключена automaton верига, където едно означаващо представя субекта пред друго означаващо, тоест празните кресла на Чърчил и Сталин…
Те преговарят, докато ние безпомощно наблюдаваме нароченото за корупция и кражби jouissance/ наслаждение как зарежда турбомашината на некро-капитала и десния популизъм, няма ляв…
Между два фантазма на Русия и ограбваното й наслаждение, което всъщност е закостенял патриархално маскулинен режим, и между weird normality на Запада, в която е заложена диалектиката на просвещенския разум да съдържа собствената си гибел – Прометей открадва огъня, за да изгори в пламъците му, – ние сме мъртвите души на Гогол, той украинец ли е или руснак, колко неуместен въпрос…
Истината е неконзистентна в тиранията на избора, истината е избор
между пост-истини, разказвани от Капиталоцена.
Как да устоим в непринадлежност към jouissance/ наслаждението и фетишизма на господарското означаващо… между две патологии ние сме иинвертирани дегенерати… пред твърдите означители на принадлежност – кръвта и земята.
Ако наричат това прогрес и растеж, Джон Мейнард Кейнс го е приписал от учебниците по физика.
Enjoyment is what serves us nothing», ne sert a rien.
Наслаждението като инверсирана форма на влечението към смъртта, непреводимото Todestrieb и още по-непреводимия ресентимент на негативно наслаждение – това е тактилния фашизъм извън съзнанието, в unbewusst на несъзнаваното като форма на господарски дискурс и асоциално богатство на корпорациите, редом с тълпите от дионисиевски революционери.
Unheimlich е метафорична родина на боклуците, воюващи със запалени кофи за боклук. Това ли е скритото-родно [heimlichheimisch], подложено на изтласкване и завърнало се от него” (Фройд)? Това ли наричате родина в extinction-а на глобалната гео-травма на света… Ганю протестира заради цените, а не за стойността, бърка демокрацията с акселаритивния капитал, който му бърка в задника и не го оставя на спокойствие и т. н.
Disaster Capitalism в аналната фиксация, провиснала в тръбите на глобалните политики, тези латузи вендузи на наслаждение изсмукват техно-параноята на експертно знание в подкастите на оралната си страст, писатели в нетуърка на онлайн менталност и в булимията на книги консумативи в анорексичния глобализъм на опустошения глобус на земята, в акселерацията на гео-травма, дълбаещо чисто некастрирано наслаждение, дирижирано от фалоса на предубеденост и насилие, в клоаката на история без историческо назначение, плямпащи за цивилизационна заличаване без да вникнат в семантиката на деридианската следа, следа, която не се заличава, не е следа, и тръбите, тези саморазплитащи се боромееви възли на успешна параноя, в които комично се е насадил и Ганю с парфюм на корупция, бъркащ го с естествената вегетация, счетоводстващ цени без стойност в сембланса на бюджет и ценни книжа, всичко е бошлаф, но ганювците издигат неръкотворни паметници и пишат успешни романи в изолационистки азбуки и пледират за свобода без освободители, за дерогация не на тръбите, а на вътрешната рана, пилигрими на онтологическа бездомност и нищета, ето защо битието е unheimlich…
Сублимираното либидо е насочено към производството на социално значими обекти – трябваше да кажем Не на фабрикуване на трупове и боклуци.
Освобождаване на самия протест от неговата плебейска протестност
и за да съм ницшеански ясен, времето не е наше и вписва в основата на съзнанието неадекватност, която не е нищо друго освен темпоралност на радикална липса или de-fault, дефект[un defaut] в рамките на потока и в хронологическите клетки, в които сме оковани, пандизчийска темпоралност, работеща с инвалидната протеза на паметта.
Времето е смърт – невъзможна, макар и неотвратима.
Предлагам думата, само за да я отхвърля, да я потопя в нейната нулевост – тук Бланшо цитира Маларме.
Искам нулевия бог, празния син на пустотата в провала на оплакване,
Не тези брегове… да приемат … праха ми към необещаните брегове на урната Саторини…
Пилотния прах на мъртвия когато тялото започва да се самоизяжда.
Не бог е пратен в пустинята, пустинята е в самото сърце на бог, пустинни богове от спинозистки множества, зомби пролетариат, събран на площада, работническа некро-маса…
Не свинска коледа и втасало зеле, а автолиза, В биологията автолизата, по-често известна като автофагия или самосмилане, се отнася до разрушаването на клетка чрез действието на собствените й ензими.
Негарестани твърди: „Спората или ендобактериалният прах е нещо, чиито зони на движение и пресичане не могат да бъдат проследени: една частица от роящата се каша, изплъзваща се от екраните на радарите, прашинка, за която никога няма да разбереш дали си я вдишал или не.
Прах на живота ли… можем да добавим и описанието на Бергсон за живота като състоящ се от вихри прах.
Бог е прозявката в опустелите площади от разотишлите се тълпи.
Бог в качеството на безлична стопяваща се нула, тоест в качеството на смърт, бог се задържа в несъзнаван субект на производство, населявайки пустинята в края на нашия свят. Кататоничен бог, който поддържа илюзията, че сме живи.
Субстанцията/тумор на Спиноза – това е пустинният боледуващ бог, субстанцията на наслаждение.
Нека повторим марксистките уроци…заедно с Ник Ланд.
Съвременното съществуване се разглежда като изличено, изкоренено – поради реалното подчинение на човешките ценности [на силата] на безличностната продуктивност, която от своя страна се разбира като израз на мъртвия или закостенял труд, проявяващ своята вампирска власт над живота. Изцеденият от кръвта зомби пролетарий трябва да бъде реанимиран от политически терапевт, идеологически излекуван от нечестивата любов към неживите и привързан към новия вечен живот на обществено възпроизводство. Смъртоносното ядро на капитала се възприема като живот (Ник Ланд).
Протестите и преговорите се нуждаели от лидери, елити и маси вкупом, в акушерството на идиотски слогани – майната ви!
Елитна е само Партията на мъртвите като алтернатива на безсмъртния полк на Путин.
Където ти виждаш вяра, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.
Където виждаш своя живот, аз виждам алиенацията, причинена от фетишизма на означаващото.
Където виждаш протести и преговори, аз виждам симптоми на пустинна религия.
Властта днес е толкова произволно нещо, че може да бъде оправдавана със същите аргументи, с които я заклеймяват. Представете си това като саморазплитащи се Боромееви възли – където ти виждаш снадки, аз виждам разрив.
Интелигентният дизайн се оказа поредната фетишистка заблуда на модерните общества, на поколението Z.
Днешните войни, размирици и протести са подли и вулгарни, сублимация на корпоративни милитаристки ценности.
Колективното несъзнавано е другото име на господарски дискурс.
Дори в мозъка има йерархия между двете полукълба – господар/слуга, а невроните са пролетарии които произвеждат от нищото всичко.
Общият интерес днес се състои в това да отричат, че имат общ интерес.
Тактилният фашизъм е крипто-езичество и крипто мафия в мястото на изличената класова борба.
Но те усещали с кожата си размириците… и помирението. С кожата, изнесена на пазара.
Не тези брегове ми обещахте моряци.
Аз търся тоталната дума на Маларме, поетът на нищото, отсъстващата виртуална точка на референция, чистата нереалност и структура, която тегне над нас.
Разбира се, структурите не маршируват по улиците, но те са причината хората да го правят.
Кои структури, след като съдържат неусвоим и неозначен елемент?
Ние първо трябваше да кажем Не на корпоративните структури, макар да знаем, че това е невъзможно, защото в един превратен смисъл това е същинският смисъл на технологично обрамчване (Gestell) и окабеляване на мозъци, от които не знаем какво ще произлезе, не го знаят Мъск, Безос, Гейтс, Зукърбърг, за българските умове да не говорим.
Днес писането е подведено под софтуер като функционален аналог на идеология – ние трябваше да кажем Не на това писане, но всъщност сме се превърнали в негови машинални агенти.
Принцът на Макиавели е заместен с Принц на тълпите и въпросът е за тълпите като спинозистки работнически множества , а не за принца.
Тълпи в демонично неоткровение на историята, което никога няма да е било и въпреки това ще се повтаря безкрайно (that will never have been and yet will endlessly recur).
Да не говорим за психоаналитическия преход към акт, passage à l’act – без подготовка, без основания, заораване в самото нищо – сюрреалистична конвулсия, терапирана с просвещенски дискурс.
Бланшо отново е актуален, тоест неразбран.
Ако disaster означава сепарация от звездата… дизориентация, когато връзката със съдбата е отрязана във висша степен, тогава бедствието указва упадък под чертата на бедствена необходимост. Би ли било закон бедствието? Върховен или екстремен закон, тоест: прекомерният и некодифицируем закон – този, на когото сме обречени без да сме страна в него. Бедствието не е наша работа и няма отношение към нас; то е неразумно и нелимитирано; не може да бъде измерено в термините на неуспех или като
чиста и проста загуба.
Нищо не удовлетворява бедствието; това означава, че както е чуждо на руиниращата чистота на деструкция, така и идеята за тоталност не може да го разграничи.
Ако всички неща са достигнати от бедствието и разрушени – всички богове и хора сведени до отсъствие – и ако всичко бе заместено от нищото, бедствието би продължило да бъде твърде много и твърде малко.
Бедствието не е от съществена значимост. То прави смъртта напразна. Бедствието не се налага върху умирането, целящо оттегляне, запълвайки пустотата. Умирането ни дава понякога усещането (погрешно, без съмнение) за нашата оставеност на бедствието, усещането, че ако бихме умрели, ние ще избегнем бедствието. Оттам и илюзията, че самоубийството освобождава…
Бедствието, чиято чернилка трябва да бъде смекчена – чрез акцентиране – ни излага на определена идея за пасивност. Ние сме пасивни с оглед на бедствието, но бедствието вероятно е пасивност и така отминало, винаги минало дори в миналото, out of date.
Нищо не е това, което е, пише Бланшо. Срещата с Реалното никога няма да се осъществи.
Тълпите на площада се срещат с теорията на множествата – бъди setheorethical!
Именно, началното генерично или булеаново множество е собствената си трансгресия или неправилност по една параконзистентна логика. Бадиу нарича това пусто множество нулевия суверен на пустота (Void) .
Оттам ли трябва да се започне… Такъв е записът вътре в мен, а експонирането във външен текст е симулативна загладеност, съмнителна разбираемост с претенция да угоди на другия, на тази обсебеност от другия, който изисква правилен стил, стандарт, мярка, все модни фетиши за консумация, но най-вече изисква трансферентни отношения на доминантна логика, непреодолими освен в илюзията на трансфера или в прекосяването на фундаменталната фантазия, след което сякаш нищо не се е променило – ти си същият и все пак не си същият.
Не тези брегове ми обещахте…
Санторини – по действителен случай. Тогава съвсем млад получих покана от преводача Ст. Г. да ми съдейства да замина за Гърция, за да усъвършенствам езика. Изслушах го недоверчиво Той не знаеше че имам досие още като студент.
Изпращаха само ченгета, днес протестъри.
Знам, че това се разказва само в мига преди смъртта, в кой миг? Знам че принадлежа единствено към Партията на мъртвите.
Не тези брегове ми обещахте… майната ви.
7. 12. 2025
PS. Чета с отвращение този текст, писането е моя симптом. Но само моят ли?
Протестите и преговорите са симптом на несполучливи политики, а не семиотичен признак на аполитичност. И Сократ е бил аполисен.
Бисмарк, на когото приписват тъпия афоризъм, че не бива да гледаме как се правят политики… и колбаси – ние не спираме да гледаме, като пропускаме Погледа, фалша на медиен екран. Реалното не спира да се записва, както Санторини не спира да се тресе. Спре ли, тогава ще възкликнем като пленения от пирати Дионис край бреговете на Наксос, другия остров в метастазите на наслаждение, на симптомите, които Лакан нарича с неологизма sinthome, симптом инфектиран с наслаждение – Не тези брегове ми обещахте моряци.
Нощни плажове 