СМЪРТТА НА КНИГАТА

По-лесно се откриват неизправностите в един роман, отколкото вмъкнатите анонимни пасажи.

Примерно Томас Ман във Вълшебната планина си признава как в диалозите между Нафта и Сетембрини е преписвал от учебници по философия и друго какво ли не…

Тук си признават само своята влюбеност в германеца.

В стила на модната кенсъл култура, без да искам, във финала на един роман разпознах останките на един орязан цитат, освен ако не съм неточен:

Thus, writing is indeed a work of annihilation. Before

writing, the writer is nothing. The writer becomes such only in writing. Yet, in writing, the writer then experiences the ordeal of nothingness. Thus, “to borrow an expression of Hegel’s,” one can characterize writing (and the writer) as a “nothingness working in nothingness”

Струва ми се, началото и края на цитата са изпуснати, да не говорим за името на автора

Разбира се, това  не е задължително.

Няма да възпроизвеждам контекста на Бланшо за анихилацията, изобщо за смъртта на книгата, романът пращи от живот, ето защо  ми се  стори неуместен цитат, нехарактерен  за книгата и  изобщо за българин.

И на друго място се натъкнах на нещо познато, преправена епифания на Джойс:

Във „Finnegans Wake“ Джойс  най-накрая стига до заключението, че това откровение не може да бъде изразено с обичайните средства за фиксиране на реалността. В „Епифании“ той все още се опитва да го улови с думи. Например в една от тях, където стои на парижка улица, на ярко осветен булевард, а хората се разбягват напред-назад. За външния наблюдател картината е следната: хората са излезли в красиви тоалети, напарфюмирали са се, и се разхождат по булеварда – „на специално осветено за тях място“. Но зад това се крие нещо друго – несъзнателно подчинение на обезличаващото течение на живота, което плаши Джойс.

А в „Одисей“ ДЖОЙС се опитва да изрази неизразимото чрез потока на съзнанието. И в края на творчеството си стига до този опит да разкаже реалността. Когато описваме реалността с думи, ние я опростяваме, свеждаме я до скелет. Джойс се опитва да избяга от това. Това е откровението: гледаме живота и той се разпръсква в различни посоки. Finnegans Wake е именно това центробежно движение, което той разглежда като епифанично откровение.

Ето  и  писмото-отговор на Езра Паунд до Джойс, който му изпраща фрагмент от „Finnegans Wake“; Паунд пише: „само божествено откровение или ново лекарство за трипер заслужават такива хрумки“ – намеквайки, че текстът не е нито едното, нито другото.

Във въпросната пост-епифания  на въпросния автор от парижка улицата е станала нюйоркска, картината е някакси различна, но се е запазил същия фотографски  ступор и т. н.

Няма лошо, пост-роман с добавена стойност.

Нещата обаче не са толкова безобидни. Културната индустрия на потребителство по принцип е  чужда на сублимацията, на нея е  свойствена репресията под маската на user friendly.

Уви, и аз ще си послужа с цитат:

божествено откровение или ново лекарство за трипер

За един читател-потребител най-обидно е да се покаже неинформиран…