ПОСЕЩЕНИЕ

Влизам в българска книжарница и веднага си проличава превъзходството на капитала във вид на полиграфическа пошлост. Не  прекалявам, обемистото здание на Ариги за дългото столетие на капитализма може да бъде свито до едно томче с умерено дребен шрифт, каквито съм виждал в немските издания

Сякаш Ариги е препариран, не  може да се чете, освен върху библиотечна маса, настолно. Библиографията е дълга, и в нея е пропуснат Дельоз, френския дъб, може би е сметнат за ненаучен.

Спестявам си презрението, познавам италианските автономисти, Вирно, Тронти и особено Антонио Негри, наскоро починал в Рим. Знаех какво представлява Дельоз за него.

Но аз се интересувам от романи, от нещо по-леко. Мишел Уелбек, този перверзен тип, мнението ми за него се промени, оказа се, че е гравитирал  към обективно-оириентираната философия, списанието Колапс, освен че е написал студия за Лафкрафт.

Романът му почва с предпазен епиграф – отегчавате се от мен, но и аз съм отегчен от света.

Ариги е трябвало да изследва романа и капитала, но и за него е твърде късно, както и за мен.

Уелбек го върши без да знае, при това свръхусърдно, както го изисква добавената стойност  Кощунствено пропускам пасажи, не съм сигурен че ще я купя. Синът ми ме чака на паркинга в мола, той ми е неявен придружител, в медицинския смисъл, след многото операции и болести, най-после аз съм ненадеждния и незаинтересован клиент  на библиотеката и на капитала, другия явен и вероятно клиничен случай на епохален придружител.

Освен злочестините на живота, нанесена ми е истинска нарцистична травма, също непризнавана, отпратена в ада на несъзнаваното, откъдето е дошла  – аз съм писател в оставка и не се натъкнах на моя книга. Утешавам се, че няма да срещна и книги от Хайдегер и Лакан, докато съм жив и след това. Това е моето старческо проклятие.

Знам че са преведени  до дупка, представете си, от руската империя, но в ограничен тираж, какъвто е и умствения багаж на империята, но все пак империя.

Няма да бера грижите на една империя и психотичните романи като техен симптоматичен заместител.

Взимам си Уелбек, изпитаната  марка, както и предполагах с подвеждащо алтер его, което въвежда самия него като реален герой на нарцистична травма, това не дразни след скучните страници на линейно повествование. Интересно ще ми е как крие нарцистична травма, тиражно реализирана от арт-мениджърската клика, докато оплюва дискретно тоя буржоазен разкош, който е безсмислено да подлагам на марксистки анализ като Сартр, отношението към този т.нар. философ на свободата е леко пренебрежително от Уелбек, както не пропуснах да забележа.

След кратко колебание купувам и Ариги, плащам с карта, тя иска пин-код,  казвам на момиченцето зад щанда – пенсията ми е възмутена.

Пин- код –заучено повтаря момичето, без да откликне на иронията ми. И тя ми нанася травма без да подозира в мимикрията на избирателните си оргазмени разсейки.

Ще ти  пусна само когато …. си в картографията  на Уелбек, очевидно неговият цивилизован  симптом, докато се усмихваше подканящо, а не на дърт простак като теб. Казал съм истината, която се приема само в нейните несъответствия, освен това няма да напиша роман за истината, това означава ли че съм свободен, питам се, докато се лутам от проклетия подземен паркинг на мола…

Пин-код – все още звучеше гласа на момичето в ушите ми и това ми напомни  медсестрата в болницата, която ми задаваше един и същ неутрален въпрос – имате ли позив?

От травмата до симптома, вече знаех че няма да прочета Уелбек…

Дразниш се, че няма твои книги – каза синът ми зад кормилото на беемвето.

Така ли, аз съм никакъв писател. Но ти пишеш некролога на баща си…

Откъде знаеш кога ще умра? Знаеш ли  какво е смъртта?

Смъртта е пост-априорност – натъртих ядосано.

Извърташ с латински думи – възмути се неуверено синът ми.

Добре тогава, е кантианска катастрофа. Тука като бръмбарите си снабден с време и пространство, един вид антени. Нали  казваш, че държавата е счупена, а когато хоризонтът се счупи… пискаш. Всички тунинговани маймуни пискат. А на космонавтите им се привиждат шантави неща. Не можеш да си го представиш, нали? Но баща ти ще пукне – това се нарича едипов комплекс.

Синът ми форсира колата без да възрази. Всички семейни скандали се разгаряха в психотичната кабина на превозното  средство, това бях забелязал, и пак така безпричинно отшумяваха.

Ти си добър син, казах примирено, макар че ми се искаше да му кресна гадно копеле.

Големият трафик ни разсейваше.

Защо не напишеш нещо – синът ме не получи отговор и продължи язвително: – Ясно, намразил си света и си го нарочил на изчезване.

Казах тази дума на английски малко надуто и с лош акцент.

Имаш ли нещо от Рей Брасие? – позна той, което ме учуди.

Представяш ли си да бях попитал продавачката за него? – отговорих му с въпрос.

Значи, имаш… Тате, възхищавам ти се и те мразя едновременно.

Това е  в рамките на едиповщината. И с баща ми беше така.

Синът ми суеверно замълча.

И за какво дойдохме тук?

За нищо – отвърнах му, напрегнат, че ще ме попита какво  е нищото, само да отнеса куп нови подигравки.