…

Накрая, Бланшо относно писането. Това, което писането експозира е, че човешката екзистенция има край и няма край. Никога не можем да приключим с него писането, нито то с нас. Никога не може да бъде усвоено или въздигнато, нито е обект на някакво отношение към другия, божествен или друг друг. Писането просто разкрива един край без край, дед енд, който никога не се появява напълно или изчезва, а просмуква езика с никога несвършваща дестабилизация на смисъл. Мястото на езика става несигурно, защото не се явява нито в онтологически термини, нито без тях – тъй като не можем да говорим за него като такова, тъй като избягва крайна детерминация – и към този разрив на битие и език се отваря писателското страдание и агонизиране  (anguish).

For what writing exposes is that human existence has an end that does not end: we can never be done with it, nor it with us; it can never be appropriated or sublated, nor is it subject to any relation to the other, divine or otherwise; writing simply reveals an ending without end, a dead end that never fully appears or disappears but permeates language with a never- ending destabilization of meaning. Th e place of language becomes uncertain, for it appears to be neither within the terms of ontology nor without— since we cannot speak of it “as it is,” as it avoids fi nite determination— and it is to this disruption of being and language that the writer’s anguish opens him.