Редом с човешкото вече има концепция за свят без човешкото, чист свят или поне светът на Бруно Латур, където всички са агенти или актанти може би са на еднакво онтологическо равнище
Връщане към един чист свят на генеричното, непредикативното – как ще стане това?
Може ли субектът да мисли своето небитие? Хайдегерианският жаргон би отрекъл това: да зададеш въпрос означава вече да има кой (да го зададе).
Въпросът е кой е този Кой и това не е непременно човешки субект, в чието полагане като създател и арбитър на ценности/стойности Хайдегер съзира корените на западния нихилизъм.
Всяко остойностяване е субективизиращо. То не позволява на биващите да бъдат, освен като валидни само за човешко правене.
Нихилизмът е обезценяване на най-високите ценности. Бог умира в момента, когато е постановен като най-висше битие. Тази процедура прави бог тъкмо друго биващо, положено наистина от субекта подобно на кантианска регулативна идея.
Но задачата не е преоценяване, което все още е субективиращо, а загърбване на стойности и валидиращия ги субект в името на битийната истина.
Тази истина се разкрива в отвореността на ек-зистенцията в Lichtung (прояснение), какъвто е хайдегерианският жаргон.
По този начин Dasein не е нито земно биващо спрямо трансцендентното, нито субект срещу света, а вместо това винаги вече биващо-в-света преди аналитическата абстракция в разграничаване на субект-обект
Това измъкване от ограничената икономия на логиката ще бъде подхванато не само от такива като Батай и Бланшо, които обаче са едни от първите, които са го направили.
Следващата крачка е мислене, което може да си въобрази какво би съществувало в отсъствието на мислене.
Мисъл без субект – би трябвало да има мисли в отсъствието на това, което сме свикнали да мислим като човеци, субекти (Клер Колбрук).
Императивът да не бъдеш този, който има мисъл, а да станеш мислене в противоречие с детерминациите и отношенията на света, означава деструкция на общото от страна на генеричното (това генерично е предпочитан термин и при Бадиу).
Мисълта, че има нещо, което ни отваря към пустотата – не какво е това имане, а че го има, es gibt, there is. Борбата е за една копула, парменидовското estin, която компрометира света в блуждаещото му фугиране – от кого?
Постхуманният формализъм освобождава от всяко качествено или свързващо условие – да бъдеш означава да бъдеш способен да си включен, но биването себе си е генерично, извън инклузивно множество, и мисленето в собствен маниер се случва с това изличаване или субтрактивно определение на изваденост, сингулярност, уникалност (бадиуанските нотки са несъмнени, особено неговото схващане за субтракцията).
Но еманципаторната идея за inhuman-мислене си има своите ограничености – не съществува една последна субтракция, което моментално ни отпраща назад в иманентното блато.
Нека да си припомним, Dasein на Хайдегер и Neuter на Бланшо са фантазия за екстернализиран регион на генеричното, където желанието би било заслонено от всяка коварна транскрипция в производство, труд и закон на стойността. Фантазия за неалиениран свят извън нихилизма на западния субект.
Биващо, способно да мисли своето небитие, “lifedeath” както го изписва слято Дерида.
Смисълът не може да бъде призован нито като изначален конституент на реалността (както е при есенциализма на Аристотел), нито като изначално условие за достъп към света (херменевтичната онтология на Хайдегер): смисълът трябва да бъде признат за обусловен феномен, пораждан от безсмислените, но проследими механизми, опериращи на под-персонално (невро-изчислително), както и на над-персонално (социокултурно) равнище.
Това е натуралисткият императив на Рей Брасие, мета-императив, както се вижда, проправяйки си път между анаколутните заграждения на скобите, заличените предишни пътища, за да се отвори – към какво – освен към предусещането, че също ще бъде заскобен въпреки всички уговаряния, напътствия, напомняния, едно металептично надхвърляне на предишни равнища или тяхното нивелиране, но все същата липса на грапава почва като условие за логическо триене и сцепление, и императивът се оказва съвсем не толкова натуралистичен, а палимпсест на филологически симулакруми…
Наративи, направени от симулакруми, подновена фантазия за екстернализиран регион на неалиениран свят.
Отново фантазия за цепнатина, геп, апертура, въртяща се врата на металепсис, през която изскачат прародителите Адам и Ева, от забранения регион, за да не се върнат никога там, познали греха, те са първия когнитариат. Имали ли са полови органи, преди да се покрият с фиговия лист? В царството на нулева интензивност как се е състояла първата ерекция?
Посттрансценденталната философия гъмжи от инсталации, абстрактни машини, тяло без органи, линии на бягство или онова, което означава „помежду” без завършеност, между на прекъсване, фрагментиране, суспендиране, дизюнктивен синтез – всичко това неизменно без прекъсване обвързано със смъртта.
Влечението към смъртта също ще е по-скоро хидравлична тенденция за разсейване на интензивности, отколкото желание за смърт.
Голямата Нула е кух център, може би атрактор, който свежда всяка сложност на случващото се до дигитален брояч на присъствие/отсъствие.
Всички теории на сигнификация са фундаментално нихилистични, според Лиотар.
Голямата Нула вероятно също е винтидж понятие, примерно в сравнение с много по-прецизираните схеми на Бадиу, но сякаш отваря път към удвояването на смъртта.
Впрочем, още от самото начало смъртта е бифуркирана в две смърти, примерно втората смърт от Откровенията на Йоан като вечно мъчение и наказание.
За Дельоз пък смъртта е третият синтез на времето, чистата и празна форма на време, която води до вечното завръщане.
Тази чиста и празна форма на време е отваряне към бъдещето.
С третия синтез самото време се разгъва вместо разгъващите се в него неща. Времето не е подчинено на движение и изглежда статично, но този стазис е предусловие за новост: времето е най-радикална форма на промяна, но формата на промяна не се променя.
Фрактурата в човека е цезура, разрез, превръщайки се в проход, защото той тласка третия синтез на бъдещето. Ние повтаряме, ставаме различни, само когато сме мъртви за своята идентичност и се превръщаме в субект на вечното завръщане: само ставащото се завръща. Само умиращото се повтаря. Смъртта е цезура или проход, през който се случват събития.
Смъртта е чиста и празна форма на време, конституиране на Танатос като трети синтез или серии на времето. Смъртта не е просто отрицание на живота, тя присъства в живота като праг на вечно завръщане. Умираме за себе си, докато повтаряме. Смъртта не е опозиция между материя и безсмъртен живот… смъртта по-скоро е последна форма на проблематичното, източник на проблеми и въпроси, знак за тяхното запазване отвъд всеки отговор.
Третият синтез е безосновност отвъд основа, указвайки процеса на вечното завръщане на различието.
Всички тези твърдения се разгръщат в обичайния дельозиански контекст, в компанията на не-твърдения, примерно бъдещето е непотвърдено, вечното завръщане е непотвърдено, основата е безосновна, друг неопределен контекст на проблематичното. Тук вечното завръщане е писане на различие, каквото е вменено и на Бланшо, само че той по друг начин ще се разправя със смъртта в различието между умиране и смърт.
Във всеки случай смъртта няма застъпници, също както вълните нямат памет, изговаряният шум на битието от теоретични вентрилоквисти.
Смъртта е реалност на невъзможното, правейки фикции от всички нас, и само във фикцията ние се сепарираме от смъртта (Ник Ланд).
—
Нощни плажове 