ФЕРДИНАНД  И ФОСИЛИТЕ

Днес, 29 май 2024 г. пренасят тленните останки на Фердинанд  Сакскобурготски в царската фамилна гробница  във Врана.

(записал съм си една мисъл на Киркегор: невъзможно е да се повтори нещо, но тази невъзможност може да се повтори)….

креатури на възможността, включително “възможността за невъзможност за каквото и да било екзистенция, която ни изправя пред смъртта.

(Историческа) памет или повторение – на кое да отдадем преедпочитание?

Фройд е предпочел второто – не  историческата памет, а повторението в смисъла на Киркегор – например, тезата му за удвоения Мойсей, при това с египетски произход, е пеогрешна но какъв е този Doppelgänger , сякаш изваден от текущия репертоар на македонците…

Откритието на Фройд, въпреки собственото му разбиране, трябва да бъде поставено на страната на повторението, противоположно на платоновото припомняне (в най-широкия смисъл на думата). Защото психоанализата не се занимава с възвръщане на спомени, изместени глави от историята на човека: човек не се оказва болен, защото е забравил, нито се лекува чрез припомняне. Само повторението има способността да променя миналото и да формира новото, което в крайна сметка е целта на психоанализата, откъдето произтича необходимостта да се придържаме към позицията на Киркегор по този важен въпрос.

Историята не е психоанализа,  но всичко което една обособена дисциплина изключва от своето поле я прави психотична. Българи и  македонци в това отношение се конкурират.

Българските историографи ще сметнат повторението за ненаучно, защото е насочено срещу Хегел, а и не върши научна полза.

Все пак да си спомним Фр. Джеймисън – Историята е това,  което наранява.

Защото ако приемем сериозно настояването на Киркегор, че това, което се повтаря, е винаги абсолютната невъзможност за повторение, следва, че това, което се повтаря, е именно онова, което не може да бъде символизирано, което по същество избягва символизацията – несимволируемото като такова. Лакан го нарича Реалното на историята, още едно антифилософско (не)разбиране…

 В повторението има среща с онова, което не може да бъде обвързано със символи и значения, не може да бъде обхванато от означаващото, и това е, което в крайна сметка лежи в самата сърцевина на повторението. Като го символизираме, като го прикрепим към означаващото, бихме могли да го върнем в сферата на паметта, да го направим достъпно, да му дадем място, да запълним празнината, но основната идея е именно да го запазим несимволизирано, като празнина, която подкопава символичното, като негативност, която не може да бъде възстановена, тя е нещо, което дори не съществува, но продължава чрез повторението на символите. В самата сърцевина на символното повторение има нещо, което насочва към срещата с реалното, и това което Лакан нарича „завръщането на Реалното” под формата на немотивирани сътресения и разриви в политически план, спрямо които сме потърпевши до днес.    

и това е мястото, отварящо пътя на травматичното наслаждение (jouissance)

Това не е възстановяване на минало, което не се помни, и затова ни преследва, нито загуба на първоначално наслаждение, което не можем да възстановим, а изработване на целия живот с всичките му грешки чрез повторение, което не може да бъде овладяно и което остава в самата същност на нашето същество и изисква вярност към него. Самият анализ не е нищо повече от фаза на повторението като отработване, durcharbeiten, място за реконструкция на всички възли и травми от миналото, което не запълва всички празнини за безпроблемно възстановяване на смисъла. Неговата цел не е да възстанови някакъв изгубен смисъл, а да остави пролука, в която да се появи истината, да даде възможност на новостта и промяната да се оформят, да отвори пространство на свободата на най-неочакваното място сред повторението и, кой знае, да създаде възможност за изблик на щастие, което, както Киркегор твърдо вярва, има тясна и дълбока връзка с повторението. Ако не изблик на щастие, то поне травматично наслаждение като политически фактор…

Повторението е живот (repetition is life), по-точно животът е присъщата празнина, която се отваря от самото повторение.

Българинът, разтворен в дрифтиращата историческа памет  на киркегоровото повторение, или зашеметен в консуматизва на предлагания исторически брендинг, компрометира усещането си за историчност.

Запитан за съдбата на паметника на Съветската армия, постмодерният цар Симеон отговаря, че тази конотация не го интересува.

Конотациите са лингвистични фосили, отпадъци, излишъжи, направо боклук, каквито се съдържат в ковчега на Ф. , в саркофага, в мрамора изяждаш плътта в пълзящата хегемония на неодушевеното… по една ирония  на съдбата, съответно на контакта,  внукът на Ф. ги разменя за реаалните на дядо си, без да го е искал по пътя на паметта, вместо на повторението, тоест правилна постъпка, но в грешната посока

Креатури на възможността, включително на „възможността за невъзможност за каквото и да е съществуване“, с която се сблъскваме в смъртта.

creatures of possibility, including “the possibility of the impossibility of any existence at all” that confronts us in death

Нима  в политиката не се сблъскваме с едно и също, déjà vu,  нима Джон Стюарт Мил не бе декларирал, че “деспотизмът е легитимна форма на управление, когато става дума за варвари.

Западната фантазия за двете тела на краля, за царските фосили, разсеяни в тялото на народа, регламентирано с конотативни инсигнии на нация държава капитал като иманентен излишък някак си  противоречи на суспендирания Ф. той все пак е чуждо тяло със запечатана противоречива памет,  дори и на Ф. не му е минавало през ум, че е persona geminata, Zwillingsperson, нито на днешните му биографи.

Университетският дискурс, сочен от Лакан за наследник и версия на господарския дискурс, продължава да ни държи в състояние на варвари, ако съдим по изявите му… психотизмът на балканските войни, психотизмът на расата, който сякаш се е преселил в една психотична историография… или много, остава непроумян.

Или, както учи Карл Шмит в своя “Диалог за властта”, почти едновременно с признанието, че самата власт е радикално човешка, че не произлиза нито от природата, нито от Бога, настъпва отхвърляне на нейното удържане в и от човека, край на диалектиката власт/безвластие. С модерността, твърди Шмит, човешката власт не само губи човешкото си лице (крале, барони, милиция), но и приема нови форми, които разпръскват и умножават нейните ефекти. Това разпръскване и умножаване означава, че властта започва да се противопоставя на всички, “дори на притежателя на властта”. Тя е умножаваща се, усилваща се сила без уважение към създателите си, надхвърляща волята за власт и всяка институция или индивид. Това става и повод ressentiment, вечното потомство на властта, да се разпространи широко, далеч отвъд тези, които страдат от непосредствено потисничество или лишения. Тъй като исторически новите форми на властта и нейната безпрецедентна повсеместност и неудържимост пречат на могъщите и добре поставените, както и на потиснатите, и тъй като тя ненадейно унищожава познатите привилегии и форми на живот, ressentiment се разхожда навсякъде. (цит. по WENDY BROWN In the Ruins of Neoliberalism)

Но и в екзистенциален план животът е присъщата празнина, която се отваря от самото повторение. life is the inherent gap opened up by repetition itself” (Zupancič ̌)

Която не важи ли и за историческия живот на една общност, именно тази пролука, празнина, този gap   в  потенциалността, който търсеше и Хегел…

за него гробът на Христос е бил пуст, празен… но виждаме пищната литургична историческа  церемония е надлежно документирана

repetition is life, по-точно животът е

присъщата празнина, която се отваря от самото повторение

вече споменахме фикцията за двамата Мойсеевци, смутила дори еврейските историографи  и съвременници на Фройд, при това в годините на изпитания на Холокоста. Да твърдиш, че Мойсей е египтянин, вместо евреин,  е по-скоро  в маниера на нашите съседи, за които сме закарфичени като наказанието  на етруските пирати – в какво се състои то, послужило за илюстрация на западната онтология на иранския философ Реза Негарастани – тялото  на живия враг се привързва симетрично към мъртвеца, за да проникне бавно некрозата към него… ние не забелязваме, че живеем сред фосили, по-ужасяващи от съжителството на християнските кръстни мъки и това са двете тела на народа, осеяни с двете тела, на царските фосили, на Ф.

Фосилите на царската особа се оказват двойни, но тук наблягат само на емпиричните, както ония украински жени, набутващи в джобовете  на руските войници слънчогледово семе, за да покълне, когато потънат в гроба. Пътят на паметта и повторението съвпадат.

Но има и друго тълкуване на ученото тълкуване, наказанието на етруските моряци – симетрично привързват тялото на мъртвия враг към живия заради пълзящата некроза  в отмъстителен апокалиптизъм.

Да повториш и запаметиш смъртта си в другия,, това не е ли съдбата на виртуалните съобщества. Гробницата  Интернет ни изравнява с лайкването на въглеродните токсични отпечатъци в екологическо бедствие.

Ние въплъщаваме света, развъплъщавайки се (Симон Вейл).

Ted McGowan пише, че ограничеността на човешкото съществуване “не изисква трагично утвърждаване, а комично признание, не героична автентичност, а смешна неавтентичност” ( цит. по Critchley, 1999). Комичното съвпада с нейната, на екзистенцията,  вътрешна липса на себе си. Комедия е изпадане в измерение на неидентичност, измерение, в което човек е жалък никой, патетично нищо.  За разлика от трагедията, смехът е по-малко бягство от нашата неспособност, неавтентичност и безсилие. Той е прегръдка на провала, постоянна пародия на съществуването. Смехът е дезинтегрирана част от речта.

Смехът е прекъсване на речта, което признава неистинността. Той е конвулсивно движение, което е свидетелство за конститутивното разкъсване на съществуването.

Той е заразен, което му придава качество на солидарност.

Съвместният смях е пример за споделено приемане на загубата.

Комичното е позиция на съвпадение със структурния разрив на екзистенцията  (Аленка Зупанчич).

Ние не познаваме негативната историография, но собствено негативната психоанализа познава негативната истина на субекта. Тя знае, че субектът се самоунищожава и че никога не може да бъде спасен. Такава психоанализа скъпо пази тази болезнена истина. Това е истината, която прави психоанализата безполезна и я унищожава отвътре. Тя прави негативната психоанализа безпомощна и безсилна. Тя няма да спаси никого, включително и себе си. Със загубата на силата си обаче тя губи и способността да дава надежда, че ще бъдем (индивидуално или колективно) спасени, подобрени или ще станем способни да се радваме по-добре. Тя не дава нищо. Като няма за цел да спасява никого, тя най-дълбоко участва в колективно споделената прегръдка на загубата.

Още по-лощо, ние не познаваме и негативната литература, дори по-младите писатели не са достатъчно покварени на тази тема, затова я пропускаме…

Може би стремежът към смъртта обозначава единственото място, където хората могат да се срещнат, където няма врагове, където враговете са невъзможни. Това е и пространство отвъд или извън идеологията. Идеологията в различни форми обещава възможността за хармония, за щастлив край. Психологията, особено позитивната психология, най-лошата според мен,

, също християнството, капитализмът и дори лявата политика – всички те обещават някакъв вид възможност за хармония, било то след революцията, било то идеята за изгубената хармония, артикулирана от консервативната идеология. Страданието винаги е разположено извън социалната група или извън индивида и следователно има хора, които са врагове, които крадат щастието ни, или има някакви пречки, които ще преодолеем и всички ще бъдем хармонични и щастливи. Единственият политически проект, който не обещава хармония и щастие, е този, който предлагате, психоаналитичният, този, който се основава на концепцията за влечнието на смъртта. Тя предполага, че хората истински се срещат в своето страдание. Това, което дефинира хората, е тази повторяемост на страданието, всеки човек страда и всеки живот е трагедия, а чрез признаването на тази трагедия можете да се свържете с другите, не като с врагове, а действително да се свържете.

Харесва ми тази идея за живота като удължен акт на самоубийство, (an extended act of suicide)

—

Сега става и по-ясно защо Фройд смята, че всяка форма на социален живот е по същество фашистка.

Всички ние се колебаем между „фашизма“ на групата, към която принадлежим, и „увлечението“ по човека, когото обожаваме, а това може да сме дори ние самите. Етичната порядъчност в живота ни се определя изцяло от начина, по който жонглираме между влюбването и фашизма. Що се отнася до Лакан, той изглежда е ограничил фашизма на групите до това, което нарича дискурс на Майстора, на господаря. Но той смята, че има още три социални връзки. Той предпочита дискурса на аналитика, който със сигурност не е фашистки, но който изисква свята жертва, обезсмъртяване на някой, който нарича себе си аналитик. Някой, който е готов да свърши като Сократ, прототипа на всички аналитици според Лакан.

Историята е фосилизация, с тази мисъл ли ще се утешаваме пред Холокоста, или пред кремирането на руската войнишка плът от психотично обладания Путин, който ревниво пази нефтените си фосили.

В първата си новела V Томас Пинчън, размишлявайки върху хода на ХХ век, в крайна сметка не иска да се подиграва на Германия за това, че е била домакин на фашизма, а да покаже колко дълбоко е близка тази политика до западната и особено до англосаксонската култура,

Тукашните васални неолиберали  наблягат само на тези фосили, които са им изгодни, и наричат това политика.

Западните средни класи са затворници на своето минало, убедени, че следвоенният либерално-демократичен капитализъм като модел на социална организация е не само фундаментално справедлив, но и вечен и неоспорим, без да забелязват кървавата  баня на дълговите пазари.

Войните са честване на пазарите, а политиките са само театър, пише Пинчън.

Мъглата на войната, в която отново сме изгубени, скрива от погледа ни истинския предмет на спора: не врага, с когото трябва да се борим, а токсичната ни зависимост от майката на всички модерни илюзии – илюзията, че капиталът спонтанно създава цивилизационна социална връзка (цит. по Фабио Виги),

С мирния дивиденд е приключено. Логиката на работа е колкото хитра, толкова и отчаяна. Есхатологичното ядро на финансовата симулация на растеж, задвижвана от фосилни алгоритми за квантово машинно обучение, която принуждава цели общества да изпаднат в стагнация, първо се отрича, а след това се пуска на геополитическата сцена. Комбинацията от ускоряващи се финансови метастази и депресивна социална инерция сега стабилно се компенсира от заплахата от екзогенни катастрофи.

Да го наречем война на дигитално фосили.

Поне това е сигурно, че докато предишните войни са се водили поради липса на капитал, сега се водят поради страх, че е неспособен да се възпроизведе.

Нация държава капитал, като последния за Ф. е бил с логиката на докса, гръцката дума за слава. И той  психотично е задвижил доксологическата машина в нарцистичния си дрифт.

Апотеозирането  на  историята  от Хегел     не вярвам да е инспирирано от размяната на фосили от обожествени светци на църквата във възвишен сткообмен

По-скоро фразата на нервно болния пациент Даниел Пол Шребер, по-точно на неговия протагонист Флексиг… flüchtig hingemachten Männern…. е валидна,

Мимолетни, негодни и небрежно направени тела, тялото привързано към фосил или лаканезе към възвишен обект а,  the objet petit а.

Какво прдставлява  objet petit а – нещо като Времето е наше или от българско по-българско и т.н. – непредставим, незапълним обект, който прави комични нашите усилия.

Хрумването на Симеон за частна гробница опълчена за превратности на исторически дрифтове в един вид миметически брендинг спада към демократичните промени на всичко в позволено, всичко върви в историческата памет, но ние говорихме не за паметта, а за повторението на Киркегор

Историята не се изповядва, Реалното на историята отказва запис, въпреки причиняваните травматични ефекти на смъртоносен есенциализъм.

Липсите и геповете в историческия разказ пунктуират един голям Друг, който не съществува също както линията на хоризонта, един психотичен затвор, в който си въобразяваме, че сме свободни, и че от напластявания нонсенс извличаме смисъл.

Тук ще приложа съвсем лаически алгебрата на Лакан  (за която уви няма да ми стигне времето), както сам я нарича, твърде абстрактна за встрастени балкански мозъци и славянски бесове.

extimacy; fantasy; lack; master-signifier; jouissance;; the objet petit a, the phallus; and foreclosure.

Всички символи са на кастрация, включително презрението и ресентимент към тях.

Фосилизация във въглеродните отпечатъци на мрежи и в токсичния фетиш на спекулативния балон: трилиони (квадрилиони, ако броим дериватите) неосъществени(insubstantial)  пари, мъртви фосили, които се въртят над главите ни със скоростта на светлината. Виртуализацията на икономиката – паричен капитал, който се умножава, без да се валоризира, т.е. без да преминава през живите тела на работниците, произвеждащи стоки – сега генерира ужасяваща „възвръщаемост в Реалното“ (returns in the Real). Ето защо не е изненадващо, че западният капитализъм, който поради напредналата си финансова структура пръв преживява имплозия, все повече прилича на пияница, който търси бой. Това е донякъде неизбежно, тъй като е трудно да си представим империя, която мирно се разделя с идолите, белязали нейната история.

————————————————————-

Този дрифт също е ентропиен. Индивидуално и колективно човечеството се движи към неорганично състояние. Колко ужасно е тогава да се ускори този дрифт с господарски фашистки идеологии, които свеждат човешките същества до статута на неодушевени.

Историята е фосилизация, с тази мисъл ли ще се утешаваме пред Холокоста, или пред кремирането на руската войнишка плът от психотично обладания Путин, който ревниво пази нефтените си фосили.

Мъглата на войната, в която отново сме изгубени, скрива от погледа ни истинския предмет на спора: не врага, с когото трябва да се борим, а токсичната ни зависимост от майката на всички модерни илюзии – илюзията, че капиталът спонтанно създава цивилизационна социална връзка (цит. по Фабио Виги),

С мирния дивиденд е приключено. Логиката на работа е колкото хитра, толкова и отчаяна. Есхатологичното ядро на финансовата симулация на растеж, задвижвана от алгоритми за квантово машинно обучение, която принуждава цели общества да изпаднат в стагнация, първо се отрича, а след това се пуска на геополитическата сцена. Комбинацията от ускоряващи се финансови метастази и депресивна социална инерция сега стабилно се компенсира от заплахата от екзогенни катастрофи.

Да го наречем война на дигитално фосили.

Поне това е сигурно, че докато предишните войни са се водили поради липса на капитал, сега се водят поради страх, че е неспособен да се възпроизведе.

T

Апотеозирането  на  историята  от Хегел         не вярвам да е инспирирано от размяната на фосили от обожествени светци.

По-скоро фразата на нервно болния пазиент Даниел Пол Шребер, по-точно на неговия протагонист Флексиг… flüchtig hingemachten Männern…. е валидна, тялото д привързано към фосил или лаканезе към възвишен обект а,  the objet petit

Историята не се изповядва,, Реалното на историята отказва запис, въпреки причиняваните травматични ефекти на смъртоносен есенциализъм.

Липсите и геповете в историческия разказ пунктуират линията на хоризонта, един психотичен затвор, в който си въобразяваме, че сме свободни, и че от напластявания нонсенс извличаме смисъл.

В

Реалните политики нямат нищо общо с политиките на Реалното. Изкуството да заемеш позиция включва и нейното отрицание и в това минимално различие от политическа клоунада се състои възвишения опортюнизъм на великите артисти и герои.

Историята не се изповядва, казано лаканезе, Реалното на историята отказва запис, въпреки причиняваните травматични ефекти на смъртоносен есенциализъм.

Липсите и геповете в историческия разказ пунктуират линията на хоризонта, един психотичен затвор, в който си въобразяваме, че сме свободни, и че от напластявания нонсенс извличаме смисъл.

Как се живее сред фосили?

Това не омаоловажава жеста на блгочестивия внук Симеон, когото можем да зърнем при всеки празничен повод  в катедралата Ал. Невски.

Хрумването на Симеон за частна гробница опълчена за превратности на исторически дрифтове в един вид миметически брендинг спада към демократичните промени на всичко в позволено, всичко върви в историческата памет, но ние говорихме не за паметта, а за повторението на Киркегор

В никакъв случай нямам намерение до омаловажавам жест на благочестивия Симеон, когогто можем да зърнем при всеки празник в катедралата Ал. Невски

Тук можем да си припомним началото на 1. действие, 2. сцена от „Парсифал“ на Вагнер, където Титурел, с глас, който звучи като от гроба, пита от пространството в най-дълбокия фон зад леглото на ранения си син: „Mein Sohn Amfortas, bist Du am Amt? (Сине мой, Амфортас, готов ли си?)“. Това е чисто свещенодействие, изпълнение на церемонията на Граала, чиито чудодейни ефекти поддържат свръхестествената жизненост на литургичната общност като форма на живот.

Mein Sohn Amfortas, bist Du am Amt? На служба ли си – как ще отговори Симеон е негов личен проблем.

Дори непоправимо увредената нация е способна е излъчва свещенодействие и литургична актове.