ЕПАНОРТОЗА

Разказвачите са в ролята на суверени, превръщат ни в роби на дискурса, едно доброволно робство, servitude.

Суверените  практикуват настървен „лов на бележки  (voracious ‘notesnatching’), респ. поданици, и  ни окуражават в ролята на гончии да им подсигуряваме плячка, докато не осъзнаем, че плячката сме самите ние. Това е незабележимият преход от желаещ (раздвоен) субект превърнат в чист обект на/за насладата (JOUISSANCE) на Другия.

Ловът като литературна гонка  ни увлича в заблудата на символния ред (the deception of the Symbolic order), казано лаканезе.

Да се изключиш от него означава да си психотик. Неизмамените се заблуждават още по-силно от измамените.

Алиенацията преди марксисткия й семблант е първият разказ, екстериор,   вграден във вътрематочните спомени (Intrauterine memories) на утробата. Това обяснява защо хленчат за майчин език. Още по-комично звучат пожеланията за безсмъртие (на азбука, на разказ), Безсмъртието е все едно да си пожелаем постоянна бременност.

Ние сме предразказани априори, родени дискурсивни.

Травмата на раждане е литературна буквално, въпреки че Фройд като зачинателят й  е бил против доразказването й от Ото Франк.

Но Петер Слотердайк сякаш е намерил модерното й продължение:

Да бъдеш там [Da-sein] в света винаги означава да бъдеш изложен на сфера, в която не-музиката е възможна за първи път. Който се ражда, е изпаднал от дълбочинно-акустичния континуум на майчиния инструмент. Острата конвулсия на безпокойството (Angst, anxiety) се поражда от загубата на такава музика, която вече не чуваме, когато сме в света. Прецизният прочит на мрачната реч на Хайдегер ни кара да признаем, че въпросната тревога (anxiety) не може да бъде нищо друго освен тревогата пред смъртта на вродената музика, тревогата от ужасяващата тишина на света след отделянето от майчината среда.

Being-there [Da-sein] in the world always-already means being exposed to a sphere where non-music is possible for the first time. Who is born has fallen out of the depth-acoustic continuum of the motherly instrument. The acute convulsion of anxiety arises from the loss of such music, which we no longer hear when we are in the world. A precise reading of Heidegger’s dark speech makes us recognize that the anxiety in question can be none other than the anxiety in face of the death of inborn music, the anxiety of the horrific silence of the world after separation from the maternal medium.

Сега по-добре можем да вникнем в пренаталния дискомфорт, че книгата няма Платонов архетип, както и четенето.

Оттук и битието на негативната литература, практикувано от западния човек поне от три столетия, започва да се прояснява:

В сърцето на литературата, както и в сърцето на (психо)аналитичния дискурс, има ядро (Kern) на литературното битие, което не е литература, а lituraterre – нечитаемото, не за четене, знакът, който се е превърнал в боклук, като вестникарската хартия, която се използва за увиване на риба.

Lituraterre. Вестник или крайбрежна ивица (littoral), подложена на приливи и отливи, която се заличава периодически. Лакан казва: littoral, Litura, erasure is lituraterra.

Негативната литература най-често се среща под формата на епанортоза.

Епанортозата е стилистична фигура , която обозначава отчетлива замяна на думите. Например: „Хиляди, не, милиони!“. Епанортозата като незабавна и изразена самокорекция често съпътства грешки (независимо дали са случайни или умишлени).

Думата епанортоза произлиза от гръцката дума epanórthōsis ( ἐπανόρθοσις ) „корекция“ (epi – + anorthoun) „да коригирам“; ana – + orthoun „да коригирам“; orthos „справедлив, правилен“).

Тук темпоралността на отрицанието в случаите на епанортоза води до отказ от изказване, който оставя следата на казаното върху страницата, за да бъде прочетена и препрочетена. Тази процедура има спектрализиращ ефект, като дематериализира онова, което се твърди, без да го заличава. Етико-естетическият императив тук е, че казването е допустимо само ако е последвано от неказване, само ако никога не се забравя, че „кой“, или „какво“, което се казва, вече не съществува и не може да свидетелства за себе си. По този начин в разказа е вписана една катастрофична история именно чрез такова неизказване.

Цялата литература е епанортозна, тя е вътрешно отричаща се, вътрешно сваляща се, вътрешно невярваща в себе си. Има ги колебанията в силата и безсилието на литературата  ( Никола Георгиев).

С това ценно уточнение покойният  проф. Никола Георгиев отсрамва българската литературност, която в перверзна версия на епанортоза и пост-натален комфорт  се гордее със своята нерефлексивност и неподатливост за психоанализа.

Нека дадем набързо конкретни примери за епанортоза:

The No One’s Rose – Celan

A nothing we were, are, shall remain, flowering: the nothing-, the no one’s rose.

Или: любовта е да дадеш това, което нямаш, на този който не се нуждае от него (Лакан),  и прочее…

Сега всичко това изглежда като дребни ментални трикове на литературната гонка, която прекопира влечението към смъртта.

А какво да кажем за българската евтиния, която се опитва да подкупи света, без да подозира, че той е конкуренция на литературни сембланти на не-свят.

Наивно е да се  мисли, че литературата е пропаганда, но също така е наивно, че не е.

Но литературната гонка е факт, а кои са суверените и кои са гончиите е въпрос на дребнаво уточняване.