ПОВТОРЕНИЕТО

Моето твърдение тук е, че трябва да разглеждаме инстанцията на историческото повторение – а не личността на световноисторическия индивид – като концептуален корелат на церемониалния монарх от Философията на правото: именно инстанцията на историческото повторение има перформативната задача да убеждава, да произвежда актуалност от нещо само условно и възможно. Накратко, на сцената на световната история единственият истински “монарх” е самата история, именно доколкото тя произвежда “повторения”. Ако твърдя, че Цезар е важен за концепцията на Хегел за историята не толкова като индивид с определен набор от положителни качества (които се отнасят само до него като условен индивид), а по-скоро като означаващо, искам да подчертая именно повторението, с което той е неумолимо свързан: поредицата от императори, които го следват и повтарят, запазвайки името му, като по този начин дори дават името в много европейски езици на формата на управление, която въплъщават (“Кайзертум”, “Цезарство” и т.н.).

——-

Строго погледнато, уловени в самите световни събития, ние винаги сме дълбоко слепи за това към какви бъдещи условия ни водят те. В този смисъл, макар и в друг контекст, Žižek дори говори за “елементарната театралност на човешкото състояние”.  Именно това има предвид Хегел, когато говори за “хитростта на разума”: бихме могли да кажем, че този друг театър, сцената на историческите политически събития, е място, където никога не можем да влезем в ролята на зрител, а още по-малко на режисьор, тъй като сме длъжни да изпълняваме ролите на индивиди, които се стремят към своите конкретни цели, да загинат и по този начин да пожертват страстите си на олтара на една идея – точно както Цезар е трябвало да умре като индивид, за да се “възроди”, за да бъде “повторен” като концепция.

Gregor Moder, Capitalism and the New  Political Unconscious

BLOOMSBURY, BLOOMSBURY ACADEMIC  First published in Great Britain 2023

—

Накратко, на сцената на световната история единственият истински “монарх” е самата история, именно доколкото тя произвежда “повторения”.

Разбира се, възхитителна фраза, ако не знаем простия структуралистки трик зад нея – а именно колапсът на историческото (то е кошмар, вертиго) в онтологическото, в Реалното на историята, което произвежда повторения.

Ясно е, че Путин, ако не потомък на Цезар, е правнук на Екатерина Велика и внук на Сталин  наистина е оплетен в повторението, без шанс да произведе нещо ново, освен жалки театрализации и пърформанси, докато си въобразява, че жертва страстите си на олтара на една идея. Половинчатият Путин!

Ясно е и че ако не си като Сталин няма да постигнеш нищо, тоест нищото на Холокоста, както се опитват да забравят от срещуположната страна.

Накратко, циркът е пълен, и това няма да го намерите отразено във вродената глупост на българските коментатори и офицери за свръзка, още повече  в посредствените съчинения на писатели, които не съзнават, че litterатурата е откровен боклук.