СУВЕРЕННАТА ФИКЦИЯ – 2

                      (продължение)

Парадоксът е в основата на загадката на суверенитета. Парадоксът се състои в това, че актът на установяване на правния  (legal) ред не може да бъде легален в рамките на самия този ред. По този начин първоначалната институция и продължаващата сила на закона зависят по същество от един учредителен жест, който е едновременно незаконен и изключителен по отношение на реда, който учредява. Оттам и състоянието на извънредно положение, което за българите кулминира в съня за Велико народно събрание – знаят ли какво означава това? Как народната воля да учреди закони, в които самата не е възпитана, в което се състои парадокса на Русо, както ще видим по-нататък.

Народът – един анонимен суверен, в когото се разбиват на вълни неясни подозрения и очаквания.

Народът е маркер за конститутивната невъзможност на суверенното.

Суверенната фикция  е дефектна по начало в своята фантазия за затваряне.

Народът липсва на самия себе си в своята недекларираност на дифузни множества  и текучествени морфирания. Народът в своята незаявеност прехвърля вярата си в непогрешими водачи, преди да открие, че те просто злоупотребяват с дадената им власт, докато заявените елити съзират в сляпото петно на незаявения народ  отказвано насърчение за реализиране на политическите си програми.  И едните, и другите като субекти на означаващото срещат  фундаментално неразбиране, отключващо остри взаимни критики. Неразбирането предшества всяко разбиране. Това,  което не спира да не се записва, предшества всеки стопиращ запис.

Господарското означаващо под каквато и да е форма описва безнадеждна елипса от невъзможност към импотентност.

Народният суверенитет, тази благородна лъжа,  се основава на поредица от логически дислокации/decalages още при великия легалист Русо, както ни предстои да видим, а именно, че народът е управляваните, но и управлението, и че тази идентичност на управление и управлявани, на стадото и пастирите по някакъв начин се случва чрез чудото на представителството, което наистина е основният шиболет на либералната демокрация.

Властта може да бъде представлявана, волята не.

Но как точно може да се каже, че няколко души представляват многото? Как може една частност да говори от името на общността, когато последната всъщност не присъства? Разбира се, че не може. Какъвто е случаят обаче,  легитимността на малцината се основава на фикцията на вярването, че те представляват многото. В този момент се появява дилема: или политиката и политиците са напълно цинични – това е най-успокояващата хипотеза – или те действително вярват, че въплъщават волята на своите избиратели и на народа като цяло чрез магията на представителството.

Това, което искам,  е доброто на другите, при условие че то се ръководи по собствената ми визия  и  зависи от моите усилия – в такава прозопопея се вижда всеки политик, преди да започнат да му късат портретите. Робеспиеровият култ  към Непогрешимия преобръща революциите в терор, а днес в безпринципно люспене на партии, лидери и вражески лагери, както се случи при българите, когато се установяваше демокрация  по наложената неолиберална визия на наново колонизиран  анклав.

Политиката е разрив с всяка концепция на природата и естественото право и трябва да се основава на концепциите за народния суверенитет, свободното сдружаване, строгото равенство и колективната автономия, разбирана като самоопределение на народа.

Нали свободата се състои именно в отделянето на културния (виртуален) ред от природния, ако трябва да перифразираме леко Сартр.

Народният суверенитет е благородна лъжа, народът е маркер за конститутивната невъзможност на суверенното – впрочем, Карл Шмит нарича народа  Unvolk.

Знаем, че абсолютизмът дефинира “суверенитета” като един или еднозначен, по думите на Боден, като “вечна”, самослучваща се, “чиста и неделима” същност “отвъд и в противовес на всички “особени интереси.” Той установява безусловна, абсолютна трансцендентност на суверена над конкретното социално поле, така че суверенът винаги и навсякъде е непосредствен спрямо цялото  иманентно разширение на полето, без да се ограничава до или с която и да е конкретна част от него. Той е напълно незаинтересован или идентичен само с общия интерес, интереса на Бога или на самия Разум.

И абсолютизмът започва в исторически план с една очевидно апокалиптична криза на специфични отношения, позиции или интереси – религиозните войни – сравними само с това, което Ален Бадиу описва като зли специфики на ХХ век. Абсолютизмът разрешава конфликта на интереси чрез установяване на власт отвъд интереса, позиция на чиста незаинтересованост, която се регулира само от един вид просветено “самоограничение”.

Нека да го заявим още отсега, че представителната демокрация, която замести абсолютизма, днес е напълно компрометирана. Знаем как я защитават такива като Чърчил,  с декалажни афоризми. И точно тук е другият парадокс – именно в своята анти-фундираност, автоимунен разпад и сюицидност демокрацията се показва учудващо силна и жизнена, тайната на всички предишни управления.

При избори диремптивнo  разкъсаното тяло на общността бива анулирано в пълна истерия, за да се възпроизведе отново като диремптивно разкъсано, затова се казва, че изборите не решават нищо. Те правят нови срезове на разкъсаното тяло, като анулират предишните.

Единственото значение, което виждам в думата ” народ”, е “смес”; ако замените думата “народ” с думите “брой” и “смес”, ще получите някои много странни термини… “суверенната смес”, “волята на сместа” и т.н. (Пол Валери).

Изборни резултати ли? По-скоро става въпрос за Реалното  на числото, както го нарича Лакан, Реалното като спънка във формализацията, дедлок, декалаж като дупката на Реалното, компрометираща всяка реалност. Едното, суверенното Едно  не съществува, освен като фикция, докато алгоритмите се занимават с броене и разпределение на електорални числа и гласове. Суверенното днес означава абсолютно пожертване на смисъла, стойността се детерминира от манипулацията на кода, политиките са сведени до интерактивност на иконични знаци, до разговор между два грамофона като в разказ на Кафка.

Публична истина е, че днес ние сме управлявани не от реални политици и правителства, извъртяващи се скоростно като ресторантско меню, а от анонимните означаващи и  иконични перформативи на публична непристойност и цинизъм, където всички сякаш вземат участие благодарение на информационното гето на социалните мрежи. Културата на срама е тоталитарно минало. Благоприличието е предразсъдък.

Или да вземем, от друга страна, знаменитото определение на Шмит за мястото на политическото представителство като “присъствие на отсъствие” (the presence of an absence) – отсъствие, което трябва да бъде запълнено, за да може държавата да съществува, и присъствие, което трябва да бъде изпразнено, за да може държавата да бъде super partes, “над партиите”.

Именно от това се е страхувал най-много Карл Шмит – когато партиите вземат превес над държавата… тогава държавата е приватизирана, мафията си има държава, и правосъдието е приватизирано, както и всичко останало.

Това е погрешният, тоест истински прочит на неолибералната доктрина  от местните политици,  сляпото петно на Реалното на политиките,  симптомът, който сме неспособни да дешифрираме,  но въплъщаваме и износваме в травматично наслаждение.

В Омраза към демокрацията  Рансиер ще твърди, очевидно имайки предвид лошия кошер на Мандевил, че за да е успешна, демокрацията не трябва да се стреми към някакво общо благо. Неолибералната рационалност  като актуалната обложка на преобладаващи политики е нескрит апел към възстановяване на класово господство, властта и парите да бъдат държани на дистанция от тълпите. 

За Мандевил кошерът не е икономически печеливш, ако се приеме, че е населен с честни и добродетелни пчели. Развиваният егоизъм и частни пороци си остават при всички обстоятелства единствено възможната културна поддръжка на икономически растеж.

Единственият принцип, който не лъже или мами, е самоинтересът на индивидите.

Подобно на Мандевил, и Кант залага  на непреднамереното благотворно последствие на асоциално поведение (асоциална способност за социалност), вследствие на което  гражданското общество неумишлено, а после ръководено от дизайн под формата на възпитание, тренира човешките същества да смятат себе си като част от по-висшо единение.

Хегел  нарича това единство държава по различни допълващи се начини –етическо цяло, актуализация на свобода, или присъстващ дух в света и който съзнателно се реализира в него, накратко поход на бог в света.

Трикът е да се хармонизира частния интерес с общото благо по начин дълг и право да се обединят вътре в държавата в едно и също отношение.

Обществото се  оказва превратно въплъщение едновременно на индивидуална свобода и слугинаж, сервитут (servitude).

Обществото е поле за индивидуална самоактуализация. От  либералното гледище на свободни и конкуриращи се индивиди обществото е арена, където самозаинтересовани индивиди, групи  и асоциации маневрират заради конкурентни предимства.

Обществото е въплъщение на индивидуална свобода, която изисква придобиване на собственост, но и на сервилност, резултираща от неуспеха да придобиеш собственост.

По много гаден начин сервилността е следствие на индивидуалната користна свобода. С един и същ резултат – деление на обществото между образовани собственици и недообразовани бедни работници. Обществото като велик проводник на субективни права и свобода свършва като въплъщение на  принципа на доминация и слугинаж.

Държава и общество. Когато държавата задуши обществото, това е социална смърт.

Когато обществото надмогне държавата, това е популистка смърт.

Либерализъм и демокрация. Борбата между тях е между хегемония на свободата над равенството, от една страна, и на равенството над свободата, от друга. Свобода и равенство са антитетични стойности, в смисъл, че нито една от тях не може да бъде напълно реализирана, освен за сметка на другата: либералното laissez-faire общество е неизбежно неегалитарно и едно егалитарно общество е неизбежно нелиберално.

И досега не се схваща, че либерална демокрация е оксиморон. Норберто Бобио е цитиран да твърди, че борбата между либерализъм и демокрация е борба между хегемонията на  свободата над равенството, от една страна,  и на равенство над свобода, от друга.

С други думи, има някакво трансцендентално индексиране на една ситуация, но самата тоталност на ситуацията е без индекс.

Несъществуващият индекс на несъществуваща тоталност – общество, държава, свят – води до нихилизъм.

Когато Татчър повтаря казаното от Фридман, че обществото не съществува,  в това няма ли по-дълбок смисъл, който самата тя не подозира, че ще даде тласък на една кенсъл култура, насочена срещу английския империализъм? Изчезването на първоначалното означаващо, което по силата на диференциалната  природа на означаващите  може да  съществува  само чрез това изтриване или “представяне за пред  друго означаващо” (Лакан), прави мечтите за непосредствена демокрация само още по-реакционни.  

Ние сме принудени да държим под око неекзистенцията на основополагащите компоненти  на  реалността като априорно изличени, като изличаване на самото априори на света, който винаги ни среша с опосредствена (vermittelt) реалност, както много добре се знае от марксизма и психоанализата.

Суверенност, легитимност, легалност, език, труд, пари, политика, икономия – те сякаш са навързани в морфизмени мелиоративни системи, където в пустотата на носещите тръби се имитират потоци на изобилие и пълнота.

В екстремната си точка истинските империи са юридически неграмотни, по-точно те обитават юридическата пустиня на безправното си величие, поддържа  ги  само катехоничният страх от изчезване,  и това, което може да дойде на тяхно място,  е само една друга империя.

Откъде този внос на нерационалност?  Произтича от хаоса на стойността. Ако има управляващи прослойки, те само сдържат и се облагодетелстват от хаоса на стойност. Стойността управлява като хаос, като дизартикулация на социални отношения в същия момент, когато те се сформират някакси.

Стойността (value) е израз на силата на безредие, на противоречие, манифестирано в неустойчиви и небалансирани пазари

 Трябва да приемем, че хаосът на формата като всеки хаос е някакъв вид ред без периодичност. Периодични са само кризите.

Хаосът като момент на сдържане от страна на капиталистическата стойност напомня катехон на Карл Шмит, отлагане на апокалиптичния край, в един сценарий, в който сме уловени да наблюдаваме руини, диzартикулации, които обаче са хаос като странен вид ред без интервали, без периоди.

Стойността е това, което сдържа и което разстройва, дизартикулира социалната реалност в отложен крах.

Модерните държави и империи, оформени  от стойността на капитала, са светски версии на катехон,  ограничителя, едно обсолетно метафизично понятие, което Карл Шмит актуализира в своята метафизика на властта, както ще видим по-нататък.

Във вертигото на лудешки разместван свят като в картините на Ван Гог  мрачната истина е, че непосредственото е недостъпно както за хората, така и за боговете.

Самият свят е фикция на несветовост (worldliness). В отвора на първично изтласканото наднича ницшеанска бездна, разпад на неразривното. Първоначално суверенът всъщност е бил опорната точка, която е поддържала политическия ред чрез тълкуване на знаците (предзнаменования и предсказания).

Това означава, че изобщо не сме излизали от вътрешния си Египет  на мистична и живописна идолатрия, че трябва да се задоволим със сурогати и фетиши. Фетишът е приеманата взаимно лъжа, която ни крепи. Силата на фалшивото е за предпочитане пред тоталитарните трансценденции на затваряне в един непоносим закон. Законът е собствената си трансгресия, християнският морал е най-мрачната конспирация.

Като истерични субекти ние изискваме невъзможното, но не и политиките на невъзможно Реалното.

Има само една форма на равенство – равенство в правото на свобода, – не само съвместима, но и изискуема от самия либерализъм.

Проблемът пред хибрида либерална демокрация обаче е фактът, че тъкмо защото да имаш право на равенство не означава, че имаш ресурса да се наслаждаваш на конкретно упражняване на това право, и тази празнина трябва да се запълни с процедурно тяло от правила.

Постоянно сменящите се демократични процедури, понякога плод на искрени усилия да се придаде мощ на социалното тяло от тела, усилват подозрението, че това са лицемерни, формални и дефектни мерки, хвърлящи в отчаяние.

Свободата означава гражданственост, правото и задължението да участваш директно в политическите решения. Свободата означава интегриране в общността.

И тук пътищата се разделят – либерализмът изисква частника-индивид в изолация, студената калкулация, чистия икономически интерес, който неподкрепен от политическа отговорност, се превръща в бедствие. Другият път е на красивата душа (schone Seele),  която безметежно медитира над метежния свят.

Както няма лоша частна собственост, така няма и лош либерализъм, той се приема за  естествена среда на капиталистическата епоха, конюнктурна индексация с псевдо-трансцендентален статут.

Ние сме по-склонни да не забелязваме промените в либерализма, само промените в неизменно лошата демокрация.

Въпреки че според Карл Шмит либерализмът е враждебен към държавата, демокрацията и политиката като цяло, той използва своя индивидуалистичен етос за постигане на политически цели. Либерализмът е начинът, който обществото използва, за да отслаби държавата и да укрепи собствената си сфера на влияние чрез патологиятаа на частните права  (pathology” of private rights).

Либерална свобода и демократично равенство – в пресечната им точка се засичат невъзможни претенции, изразени в истеричен дискурс.

Партии и сформираните от тях правителства с обезличени сигнатури и програми постепенно се изместват в екстремен център вдясно – най-лошото, консервативен профил на държавни политики, които подсигуряват протекция на капитала, който е оформил модерната държава.

Неолибералното уравнение капитал-държава сега тегне с все по-реакционни ефекти – автократични правителства и нескрити тенденции към  фашизиране.

Истината за капитализма е неизменно една и съща – той е власт над неплатен труд и се крепи на некомпенсирани природни ресурси. Капиталът е  паразит на държавния дълг, в  който формално участие имаме всички, и се осланя на фетишистката вяра в автоматичното си самонарастване,  което отново пропада в държавния дълг. Капиталът е сембланс на дълг, дългът е сембланс на капитал

С налагания  глобален неолиберален ред е същото, където призракът на войната не само не е прогонен, но продължава да е залегнал в основите на международните отношения и където наследилата бивша Общност на народите  ООН е безпомощен театър на марионетки. Всичко това в унисон с възгледите на Карл  Шмит, ужасният юрист на Третия райх.

Но да се върнем към суверенната фикция (не съм писал нищо друго, освен фикции, признава в едно интервю Фуко).

Суверенитетът е чистото присъствие спрямо себе си на политическото тяло, одухотворено от общата воля.

Русо пише проницателно: “Суверенитетът не може да бъде представен, по същата причина, поради която не може да бъде отчужден; той се състои основно в общата воля, а волята не позволява да бъде представена: или е една и съща, или е различна; няма средно положение, имитирано   от общата воля… Английският народ мисли, че е свободен; той много греши, той е свободен само по време на избора на членове на парламента; веднага щом когато те бъдат избрани, той е поробен, той е нищо. Употребата, която той прави от свободата си през кратките моменти, които има, напълно оправдава да я загуби. В момента, в който народът си дава представители – пише Русо, – той престава да бъде свободен, престава да бъде.”

Как се установява едно управление? То може да бъде установено само чрез акт на общата воля, който произтича от суверенитета на народа. Как се случва това? Как суверенът, който по дефиниция е общ, се превръща в управление, което е конкретно – особено когато тези хора, избрани да управляват, също, по необходимост са част от суверенния народ?

Русо е изправен пред противоречие: “Трудността е да се разбере как може да има акт на управление, преди да е налице управление. “

Отговорът, който той дава на тази главоблъсканица, е изумителен: това се случва чрез внезапното превръщане на суверенитета в демокрация. Тук трябва да се припомни, че Русо описва демокрацията в книга 3 на “Обществения договор” като “правителство без правителство” и я отхвърля като подходяща за нация от богове, но не и за човеци.

И това твърде много наподобява начина, по който Маркс разрешава конфликта между потребителна и разменна стойност, също с киркегориански скок на вярата. Твърде много рицари на вярата под модерния дрескод  на капитализма не подозират  своята обсебеност от изконен фетишизъм. Защо изконен ли?  Защото неговото развенчаване също както отнемането на религиозната вяра няма да ни спести пътя през долината на сълзите.  Развенчаването на фетишизма е  друга форма на фетишизъм.

За Русо тук отново се разкрива едно от онези удивителни свойства на политическото тяло, чрез което то примирява очевидно противоречиви действия. Това примирение се постига чрез внезапно превръщане на суверенитета в демокрация; така че без никакво забележима промяна, а просто чрез ново отношение на всички към всички, гражданите, които са станали магистрати, преминават от общи към конкретни действия и от закона към неговото изпълнение (цит. по Саймън Кричли).

В книга 2  Русо пише: “Народът, подчинен на законите, трябва да бъде техен автор.” (Този парадокс е преоткриван последователно от Карл Шмит, Дерида и мнозина други).

Русо  продължава привидно да  противоречи сам на себе си: “Как сляпото множество, което често не знае какво желае, защото рядко знае какво е добро за него, как то да осъществи начинание, което е толкова голямо, толкова трудно, колкото системата на законодателство? “

Сам по себе си народът винаги желае доброто, но не винаги го вижда.  Затова Русо твърди, че народът се нуждае от водач, нещо или някой, който по съдбоносно погрешно разбраните думи от книга 1 на  Обществения договор,  принуждава хората да бъдат свободни.

Това води Русо до красивата фикция на това, което той нарича “законодател”, “необикновен човек”,  или “гений”.

Службата на законодателя е строго парадоксална: “Тази длъжност, която дава на републиката нейната конституция, няма място в тази конституция.”

Следователно това, което се изисква, е разделянето на суверенната власт, която се намира в народа, от законодателната власт, която принадлежи на законодателя.

Тук се приближаваме до парадокса на суверенитета: само чрез странността на чужденеца се вижда, че законите имат  авторитет/authority и са задължителни за автохтонния народ.

От една страна, законът е и трябва да бъде свободен израз на общата воля, съвършен интериор на народа спрямо самия него, но от друга страна, трябва да има законодател, някой, който стои извън обществото и по силата на който законът има власт отвъд самооторизиращите се актове на общата воля. Единственият легитимен закон е този, който ние сами си даваме, но законът трябва да ни бъде даден.

Законът се оформя в процеса на неговата трансгресия.

Русо продължава: “Това е, което винаги е принуждавало бащите на нациите да прибягват до намесата на небето и да приписват собствената си мъдрост на боговете.”

Русо вижда в депарадоксирането на парадокса  нещо като „решение на Калигула” за политическата власт, когато  някой се обявява за бог, като едновременно с това заявява, че хората са животни.

Законите, които се издават от суверенната власт на народа, трябва да може да бъдат суспендирани: това, което римските юристи наричали iustitium и което Карл Шмит и Агамбен анализират. Русо пише, че такъв iustitium – суспендиране или буквално спиране – е позволен само в случай на извънредна ситуация, опасност.

Суверенната власт на закона не може да изключи възможността за неговото спиране: няма справедливост без iustitium.

Русо създава модерната концепция за политиката: народен суверенитет или свободно сдружаване, основано на равенството. Освен това, като следваме  decalage машината  на текста на Русо, се дава възможност за решително разпознаване на фикционалната сила, която е  от съществено значение за политиката. По думите на Хобс това, което дава живот и движение на политическото тяло е “Artificial Soul”.  Политиката е в буквалния смисъл на думата поетична задача, свързана с изграждането на фикции  (Саймън Кричли).

Дали бихме могли да говорим за възможността за една висша фикция в политиката?

В политиката е налице двойно чудо, което е в действие. От една страна, политиката изисква доброволно спиране на неверието. Тя изисква, че мнозина вярват в измислиците, разказвани им от малцина, които ги управляват. Това означава, че управлението изисква да се вярва, независимо дали вярата е поместена в божественото право на кралете или в квази-божествеността на народа, която вяра по някакъв начин трябва да намери израз чрез магията на представителното управление – орган на партията, лъчезарната, подобна на слънце воля на славния водач или каквото и да било друго.

Управлението се крепи на фикции.                        

Както се  вижда,  фикции от край до край, вместени в суверенната фикция.

Но парадоксът  на Русо си остава нерешен – как народната воля да излъчи конституция, която да оформи народната воля?

Карл Шмит също се обръща към парадокса на демократичното фундиране, както е очертан в Общественият договор на Русо – демократичното волеизлияние така се превръща в един акт предходен на своя автор или само политическа власт, произтичаща от народната воля, може да формира народната воля на първо място.

Например, в Rogues Дерида определя “ipseity”, зает от него труден термин  на Левинас, като основна характеристика на суверенитет. “Ipseity” е, в използваните тук термини, самореференциалност на тавтологията на суверенитета в смисъл, че тя предполага един завършен субект, докато  в същото време създава понятието за субект.

Отново парадокса на Русо. Или  bad timing,  както биха го нарекли днес.

Тогава на какво се крепи всичко? 

Суверенната фикция се оказва минимален онтогически ангажимент за  трансценденталното  изграждане на едно  празно означаващо или още по-добре празно множество, за присъствието на едно отсъствие.

Това е определението на Шмит за мястото на политическото представителство като “присъствие на едно отсъствие”, той пръв е въвел този израз – отсъствие, което трябва да бъде запълнено, за да може държавата да съществува, и присъствие, което трябва да бъде изпразнено, за да може държавата  да бъде super partes, “над партиите”. Трансценденталното  изграждане на означаващото сякаш винаги е под опасност да бъде задръстено с емпиричен пълнеж.

Здравата логика ни кара да смятаме, че насилието е конституиращо, учредяващо,  докато подчинението е конституирано, учредено. 

Наричат трансцендентността на заповедта  изкушението на Хобс. Но нали и Библията задвижва силите на иманентния свят с какво друго, освен заповедност!

Както Боден, а след това и Хобс, обичат да подчертават, че суверенното право трябва да се разбира в смисъл на едностранна и недвусмислена заповед и най-вече като “заповед на този човек (независимо дали е човек или съвещателно тяло), чието указание е причина за подчинението”. Не се изискват никакви допълнителни причини или оправдания, стига заповядващата власт наистина да е върховна или суверенна, т.е. стига тя действително и надеждно да изисква подчинение от онези поданици, които командва, особено в ролята им на войници, данъкоплатци и работници. Независимо дали притежателят на суверенната власт е един, няколко или всички – добавя Спиноза, – безспорно върховното право да заповядва каквото си пожелае принадлежи на него или тях – но само докато те “наистина притежават върховна власт” и могат наистина да задължат другите да правят каквото те желаят или искат.  Именно това позоваване на обикновената воля на командира свидетелства за отличителната модерна амбиция на абсолютния суверенитет: за разлика от всякакъв вид преобладаващи обичаи или традиции и за разлика от всеки повече или по-малко доброжелателен или добре информиран съвет, повелителната власт на закона тук не изисква “друга причина освен волята на този, който го казва “, така че най-добрият начин за дефиниране на закона е просто да го приравним с “обявената воля на суверена”. (цит. тук и по-нататък по Питър Холуърд).

Важно е да се помни, че и капиталът се разбира най-добре като социално отношение на суверенна власт и контрол, а най-простото определение на Маркс е и най-показателно. Какво представлява капиталът? Отговорът не е нищо физическо (той не е просто въпрос на ресурси, инструменти, машини), но не е и нещо абстрактно или неуловимо (не е просто безлична логика на господство). В може би най-важната реплика на своя основен труд Маркс казва, че “капиталът по същество е власт над неплатения труд”. Тази власт е толкова конкретна и съзнателна, колкото може да бъде всяко социално отношение.

Тук може да се спори, Бодрияр твърди, че капиталът е аналог на несъзнаваното. Смъртта на социалното днес се определя като липса на социална връзка, като отношение на неотношение, и именно от тази негативност капитализмът се е научил да печели по пътя на едно травматично наслаждение като политически фактор. Отпада и твърдението, че индивидите преследват единствено своите интереси. Напротив, за психоанализата човекът работи против егоистичния интерес, търси умишлено загубата и провала, чието друго име е влечение към смъртта, и в това се състои заслугата на Фройд да компрометира капиталистическата идеология по-силно от всеки друг.

Както е добре известно, Маркс приема, че във всяко общество “специфичната икономическа форма, в която неплатеният излишен труд се изпомпва от преките производители, определя отношенията на господство и робство” или на управляващи и управлявани, заедно с всичко, което възпроизвежда и укрепва тези отношения. Именно конкретният начин, по който капиталът принуждава труда да полага неплатен сурплус труд, отличава неговото управление от това на феодализма и други по-стари начини на производство, и именно това специфично обществено отношение на командване установява “капитала като изцяло доминираща икономическа сила на буржоазното общество.” От насилствения си произход в масовото изселване и експроприация капиталът се натрупва с темпове, които варират в зависимост от обхвата и интензивността на това командване и от другите му отличителни характеристики – инвестициите в маркетинга и стоковото производство, изчисляването на стойността според обществено необходимото работно време, принудата да се максимизира абсолютната и относителната принадена стойност и т.н. – са следствие от способността му да се налага като върховна или суверенна власт, определяща социалната практика като цяло. Освен това в един свят, командван от капитала, следва, че най-съществените правомощия за бунт или неподчинение (а с тях и потенциалът за алтернативна власт на командване и алтернативни критерии за социална практика) се полагат преди всичко на труда, на труда в неговия широк родов смисъл, т.е. като хората в свързаната с тях производствена и разсъдъчна способност. Докато капиталът владее света, “единствено пролетариатът е наистина революционна класа “; по същия начин от марксистка гледна точка “работническата класа е революционна или е нищо “.

Днес тази теза за пролетариата като революционна класа се смята за  остаряла, заместена със сингуляризираните множества на прекариат, когнитариат, работници като предприемачи на самите себе си и останалите неолиберални мантри.

 Ако трябва да се възприема и уважава като абсолютна, т.е. като действително заповядваща, суверенната власт може да се разбира само по един от двата начина – като трансцендентна или като иманентна. Или суверенитетът в някакъв смисъл се спуска отгоре, от Бога или негов еквивалент, или от някакво далечно минало на предците, и по този начин предизвиква уважение именно като отдалечен и неоспорим; или пък той произлиза от събраното тяло на самия народ, като тяло, което в някакъв повече или по-малко буквален смисъл може да се разбира като имащо собствени нужди, желания и воля. Въпреки усилията на Стюартите в Англия, на Бурбоните след Наполеон във Франция и на Метерних и подобните му в реставрираща се Европа, борбата между тези две концепции за суверенитет се решава необратимо през двестате години, които делят 40-те години на XIX век от 1848 г., в полза на иманентната или народната алтернатива. В Англия тясната вратичка, отворена от победата на парламента в гражданската война, се разширява още малко с новите конституционни уредби от 1688 г. и след това от 1832 г.; във Франция принципът (ако не и последиците от него) е признат, когато през 1830 г. Луи-Филип заменя безнадеждно автократичния Шарл X, за да стане първият “крал на французите”, и приема коронацията си не като дар от Бога, а като “”израз на националната воля”. Падането на самия Луи-Филип осемнадесет години по-късно потвърждава факта, че в крайна сметка средно положение не съществува и че суверен, който се отказва от легитимността, предоставена от божественото право или вековния обичай, не може да разчита само на неохотната подкрепа на малка част от населението. След като автокрацията, спусната отгоре надолу, престане да командва подчинение, за нея не остава нищо друго: единственото стабилно правителство ще бъде това, което поне изглежда, че зачита волята на народа, който управлява.

Втората особеност, която характеризира тези две съвременни форми на заповед, е относителната им зависимост от консенсусно или доброволно подчинение. От съществено значение е веднага да се подчертае относителното и частично качество на тази зависимост. Крайната санкция на командващата власт си остава страхът, а властта както на държавата, така и на капитала почива в крайна сметка на принудителната сила. Този очевиден момент се драматизира във всяка революционна или почти революционна събитийна поредица, а всяка несигурност по този въпрос може бързо да бъде разсеяна с кратък преглед на външната политика на държавата, която след Обединеното кралство поема ролята на главен агент и изпълнител на глобалното господство на капитала – няма нищо изтънчено в модела на намеса на САЩ в места като Мексико, Хаити, Филипините, Япония, Корея, Куба, Виетнам, Индонезия, Афганистан, Ирак…

Както обаче признават редица мислители от Хобс и Лок до Хюм и Смит, правителство, което разчита предимно на терор, не може да командва с печалба функционирането на едно сложно търговско общество: една просперираща либерална общност е тази, чиито членове са по-добре мотивирани от алчност, отколкото от страх. Население, което се съгласява да бъде облагано с данъци и което се съгласява да отработи дълговете си, може да генерира повече приходи за своите управници и кредитори, отколкото население, което е принудено само да плаща данък. По времето, когато Чарлз I в Англия се опитва да обложи поданиците си с данък без одобрението на парламента, принципът, че от мъжете, които притежават собственост, може да се изисква да се откажат от част от богатството си само с тяхно съгласие, е добре установен – и също така сигурно ограничен, с векове на укрепване, до най-богатата част от мъжкото население, изключвайки жените, слугите, бедните,  престъпниците, колонизираните, “непригодните” и т.н. Когато представителят на левелърите Томас Рейнсбъро излага аргументи в полза на всеобщото избирателно право за мъжете по време на дебатите в Пътни през октомври 1647 г. (според които “всеки човек, който трябва да живее под едно правителство, трябва първо със собственото си съгласие да се постави под това правителство”), Хенри Айртън го контрира с изпитания аргумент, приравняващ политическото представителство с притежаването на частна собственост – аргумент, който ще преобладава през следващите няколко века и който в повечето отношения все още преобладава: Джон Лок съчетава и двете линии на аргументация, когато заключава, че тъй като “по природа всички хора са свободни, равни и независими, никой не може да бъде лишен от своето имущество и подчинен на политическата власт на друг без собственото си съгласие”.

Доколкото интересите на собствеността не се оспорват сериозно, нито пък неравномерното ѝ разпределение, тогава става безопасно да се признае в широк спектър, че легитимно правителство е това, което получава “справедливите си правомощия от съгласието на управляваните” (Джеферсън) и че целият “суверенитет се основава на човешкото съгласие” (дьо Местр).  Тъй като, както признава Хегел, “на принципа на модерната държава е присъщо, че всички действия на индивида трябва да бъдат опосредствани от неговата воля”, то тогава “само този, който желае да бъде принуден, може да бъде принуден към нещо ” . “Външното господство не може да постигне нищо в дългосрочен план.” След религиозните войни, които опустошават Европа след Реформацията, дори архаичният Ришельо може да види, че “разумът” е по-ефективен начин за осигуряване на послушание, отколкото голото насилие: “много по-подходящо е да се ръководят хората чрез мерки, които неусетно печелят волята им, отколкото чрез средства, които обикновено ги карат да действат само когато са принудени да го направят.” По времето, когато са извоювали независимостта си от Великобритания, която изглежда е била решена (както е формулирано в доста амбициозния Декларативен акт от 1766 г.) да утвърди “пълната си власт и авторитет […] да обвързва колониите и народа на Америка […] във всички случаи”, новите Съединени американски щати дори стигат дотам, че обещават на своите туземни съседи в Северозападния указ от 1787 г., че “техните земи и собственост никога няма да бъдат отнети от тях без тяхното съгласие”.

Наблюдавайки забележителната “лекота, с която мнозина се управляват от малцина”, разсъжденията на Хюм за “безпрекословното подчинение, с което хората предават собствените си чувства и страсти на тези на своите управници”, остават актуални за следващите поколения управници.

„Когато се запитаме по какъв начин се постига това чудо, ще открием, че тъй като силата винаги е на страната на управляваните, управляващите нямат друга опора освен мнението (opinion). Следователно правителството се основава единствено на мнението; и тази максима се отнася както за най-деспотичните и военни правителства, така и за най-свободните и най-народните.”

Последиците за политическата сфера от демократизирането на суверенната фикция са непосредствени и решаващи, но понякога и твърде комични, поне според Бодрияр. Вижда се, че първият сериозен резултат от това действие… е създаването на всеобщо избирателно право. Тук социалният обмен е сведен до най-съществената си функция: да се получи отговор. Но така създаденият контекст също е бинарен… поради новия дигитален контекст.  Това като че ли установява фундаментално съучастие между кода и тенденцията към двустранно политическо съперничество. Проучванията на политическото мнение влияят и отразяват редуването на партиите. Тъй като тези проучвания се намират извън институционална подкрепа, тенденцията неизбежно се превръща в такава, при която мнението се подхранва и възпроизвежда. Общественото мнение не се произвежда и не се появява в епохата на самото производство. То принадлежи към реда на симулацията, където преобладава възпроизвеждането, където всички мнения стават взаимозаменяеми, всички теории и политически хипотези стават обратими, тъй като характеристика на системата в този момент е, че въпросите са принципно нерешими. Отначало това е завоалирано, тъй като научната статистика създава илюзията за солидно съдържание. Скоро обаче става ясно, че общественото мнение е  „приказна измислица“  (“fabulous fiction”). Ефектът от това според Бодрияр е абсолютно решаващ за съвременното общество във всичките му аспекти чрез смъртта на политиката посредством постоянната намеса на бинарното противопоставяне: целият политически дискурс е напълно лишен от съдържание. Това е резултатът от манипулирането на политическото от страна на политиците. И накрая, проучванията на политическото мнение запазват значението си само за политиците и политолозите, тъй като тези проучвания имат само тактическа стойност за политическите манипулатори. Участващите тук средства за масова информация въвеждат в действие една “оперативна симулация” на информирана политическа маса.

Това води до едно основно твърдение: тази форма на симулация обяснява защо общественото мнение в съвременната демокрация не се ориентира към една партия. Всъщност еднопартийните държави са наистина нестабилни в сравнение с тях. Странният парадокс се състои в това, че всички огромни усилия, полагани за възпроизвеждане на общественото мнение, завършват с общества, които са въздух под налягане (puffed up on mere wind). Тъй като този “горещ въздух” е изцяло циркулярен и тавтологичен, той може да бъде разглеждан като иронично отмъщение на анкетираните и изпитваните. Масите отвръщат с величествено и триумфално отмъщение на пълната недействителност, в което се отразяват структурите на властта. В крайна сметка е вярно да се каже, че краят на представителството е предизвикан от представителите, които манипулират и контролират отговорите така добре, че да не оставят нищо излишно. Властта се погребва от властимащите. По този начин започва любопитен процес на стабилизация, едновременно с хомогенизирането на политическия елит на ниво, което неизбежно винаги се прикрива от действието на партийната конюнктура. В еднопартийните системи отсъства съществената игра в системата и нейните жизненоважни процеси на обратна връзка, а общественото мнение, ако съществува, не може да бъде манипулирано.

Съвсем друго мнение за мениджмънта на политическото ни предоставя Карл Шмит, вероятно обусловено и ограничено от специфичната епоха на на нацисткия Райх, но запазило своята актуалност.

За Шмит Номосът е Urwort, който схваща присвояването на земя като “фундаментален процес на разпределение на пространството”, като “мярка, с която земята в определен порядък е разделена и разположена”, а също е и “форма на политически, социален и религиозен ред, определен от този процес”. Като ordo ordinans “от съществено значение за всяка историческа епоха – въпрос на структуроопределяща конвергенция на реда и ориентацията” – Номосът прави явни или е самата проява на “световноисторическите събития”. Номосът като закон на закона определя историята в нейната събитийност чрез процеса на присвояване, разпределение и производство.

С други думи, за Шмит Номосът е самата историчност, както и мярката между автентична и неавтентична история.

Като необходимост на природата [physeos anagkaias] навсякъде, където някой има надмощие, той управлява.

Като се има предвид, че хората разчитат на сила или власт, за да създадат ред (…), това е най-високият ред, на който са способни.

Тази  натуралистична постановка на Номоса изглежда примитивна за модерните дискурси, но били ли сме някога модерни, както би се запитал един Бруно Латур.

Силата е в основата на суверенитета Следователно държавата, както и всяка друга форма на политическа власт, е универсално организирано насилие.

Когато държавата отстъпи монопола си върху насилието, тогава я замества криминален мениджмънт, а не мирни търговци и програмисти. Как отговориха българите на подозренията, че снабдяват Украйна  с оръжие? Със същата отложена акция на суверенното, профилирала всичките ни управници, Борис Трети, Живков и останалите без разлика, защото в турникета на българската суверенност е заложена изначална русификация и съпротивата срещу нея само потвърждава задушаващата й хватка.

Специфично “политическият” елемент не се състои в нищо друго освен в елемента на насилието. Насилието, като една от формите на принуда, включва всички действия, които нанасят физически щети на хора или групи; в най-крайния случай то причинява смъртта на индивиди. Насилието представлява основният и най-надежден източник на политическа власт; то определя сферата на господство. Защо изобщо се появяват заплахата и употребата на насилие в политиката (от страна на държавата или на други участници)? Основният, трагичен факт е, че насилието просто работи – това е отговорът на  Карл Шмит като антидот на случващото се и днес (цит. тук и по-нататък по Екард Болсингер).

Държавата е функционално единство от извънредни и нормални действия поради отговорността ѝ да запазва политическия ред в различни ситуации. Суверенът отговаря за това кое е нормално и кое извънредно. Държавната власт не може да бъде изцяло подчинена или ограничена от правото; държавата не трябва да се свежда до чисто юридическа структура.

Държавата не е функция на правото или на конституцията, а по-скоро както правният, така и конституционният ред са функции на действащата политическа власт. Властта създава, поддържа, суспендира и елиминира правните норми. Вместо да са над политическата власт, конституционното право и правните процедури са й подчинени.

Излишно е да казвам, че тукашните неолиберали  всички са на обратното мнение, говорят за разделение на властите и автономна съдебна власт, като си спестяват, че са обърнали всичко това в зловеща карикатура и фарс.

Или, нещо което също ни е познато от Карл Шмит, легалната власт на едно суверенно тяло, начертаваща закони и конвенции, неумолимо води до мистичното фундиране на авторитета си в място вън от самия легален ред.

Капиталите, които са оформили и преобладават над модерната държава,  именно те правят войните, защото не се справят с труда и трудовата заетост във вътрешен план, а вършат това под формата на външна експлоатация и плячкосване, които са неразличими, капиталите се отварят навън, но не и пред голямото Вън, защото са лимит на самите себе си в танатофилско влечение.

Но за да бъдат изключени е все едно да изключиш Библията, затова капиталите са ревностно религиозни, всъщност  те и държавата като техен дизайн са започнали от религиозни войни и войната с ислямския терор не пада по-долу.

Илья Будрайтскис пише за несъзнаваните идеологически практики на неолибералния капитализъм, където акселерацията, пропагандирана от такива като Ник Ланд, конвергира с авторитарния  капитализъм на Путин.

Несъзнаваното е психически аналог на капитала още за  Бодрияр и сега се търси фашизиран шорткът между тях извън формално-правовата автономност  и демократична легитимност.

Демократичната държава с нейното фалшиво формално равенство между силните и слабите ще бъде заменена от Gov-corp – корпорация, управлявана йерархично от мениджъри, които са придобили абсолютна власт чрез естествен подбор. В основата си за Ланд това състояние на държавата се постига не чрез политическа борба и създаване на вождистко масово движение, а по-скоро чрез “ускоряване” на капиталистическата икономика, чието развитие преодолява и унищожава всички политически форми. Тази авторитарно-либертарианска утопия парадоксално прилича на инверсия на държавния капитализъм на Путин с неговата неразривна връзка между правото на собственост и политическата власт, както и с дълбоко вкорененото схващане за “аристократичния” и класов характер на държавното бюрократично господство (със специалните служби на върха на йерархичната пирамида).

Това, че нефундираността на политическите промени  винаги е пустотата (the void),  с нелигитимен аватар на празното множество, би означавало, че никоя политическа практика/мисъл не би могла да се възползва от необходимо основание и причина, дори ако тази причина се завръща под формата на стабилен, макар и условен, образ на настоящето.

Не е задължително да се правят песимистични или нихилистични заключения от разпадането на  този фундаменталистки хоризонт… Както подчертава Ернесто Лаклау, “изоставянето на мита за основанията не води до нихилизъм… тъй като “разпадането на мита за основанията… допълнително радикализира еманципаторните възможности, предлагани от Просвещението и марксизма”.

Разбира се, и при Карл Шмит ще става въпрос за суверенното като опитомяване на нищото (суверенността е едно нищо, Батай) на базата на нормативната пустота на суверенното решение.

Всички опити за джентрифициране и реформиране на суверенното не се ли свеждат до фройдисткия принцип за завръщане на изтласканото, нещо като обратна връзка в затворена система – прогонено от своето място, суверенното се завръща в още по-екстремни и милитаристки форми, както го доказва интервенцията на Путин.

Докато либералните опасения са, че ще бъдем изместени от безчовечни безконтактни технологии, където  хората са биологична опасност, а машините не са, и дроновете ще подменят жертвените камикадзета, какво друго предлага Путин освен пушечното  месо на своите войници, наред с войната на дронове?

Не каза ли Путин майната на глобалния ви пазар, аз ще създам свой евразийски пазар. Какво е това?   Не е ли това решението на суверена относно едно извънредно положение (Ausnahmezustand) като пренареждане  на световния ред, където Украйна е само симптом или поредния турникет или double bind, двойно свързване на суверенния парадокс, мъртвата хватка, колкото повече опити да се разплете, толкова по-задушаваща.

Ако не друго, Путин напомни за старомодния суверен на държавата/империя, изчистен от всякакви пазарни или либерално-етически конотации.

Войната ражда държавата, за да поражда войни. Студенокръвното чудовище няма да се промени с пазарен байпас. Отношенията между държавите са положени на враждебност, на конфронтиращо различаване между приятел/враг.

И Путин направи точно това, първо определи кои са приятелски и вражески държави на Русия.  Карл Шмит, който е презирал западния либерализъм не по-малко от Путин, само би се  усмихнал саркастично на подобен подход, който всъщност е неговата собствена визия.

Защото как отговори Западът – с икономически санкции и снабдяване на симптома Украйна  с  компютърно базирани оръжия, макар и с последствия на истински  аналогови жертви.

Западът на дигитални хуманисти, изобилстващи в университетските департаменти, но не и на житните поля в Украйна, или на нефтените полета в Ирак, където се водят хибридни войни, и където дори Путин се старае неговата истинска война да мине за локална военна операция, безобидна акция. Но дори и в това Путин не е оригинален. Той просто репликира американския маниер на хедлайни – двадесетгодишната война на НАТО в Афганистан не беше позволено да се нарича “война” в продължение на много години.

Дигиталните джаджи ни цивилизоват в същата степен на оварваряване, както действа и древният Номос на законова  беззаконовост – винаги става въпрос за завладяване на земя и нейното преразпределение (виж есето ми KAI NOMON EGNO).  Законът като цитат на набор от суверенни капризи, делегитимиращи международните и персонални отношения.

Съществува ли общ деноминатор на Закона, на кой Закон?

Законът  винаги изглежда, че се опитва да изпревари себе си и в своята трансгресивност оставя непроследимо логическото начало на закона.

Например, по-значим за новите управници, дошли на власт с буржоазните революции, е фактът, че представителната демокрация позволява активното и доброволно участие на експлоатираните класи в собствената им експлоатация и господство, като същевременно тази демокрация запазва реалната политическа власт в ръцете на капиталистическата класа, която може да си позволи да се кандидатира за постове или да плати на други, които ще подкрепят интересите ѝ,  да го направят.

Преди това суверенитетът е бил в ръцете на монарха, на благородническите и теократичните класи, които са го притежавали и упражнявали чрез правото на завоевание, чрез наследствено право и по силата на мистична божествена инвестиция – във всеки случай по силата на грубата сила. Когато Третото съсловие разрушава властта на аристокрацията и унищожи мита за божественото право на монарсите, като обезглави краля (според Камю на гилотината е обезглавен не  Луи XVI, а Бог), буржоазията, наследница на богатството, принадлежало на господарите от стария режим, e потърсилa  система, която да ѝ позволи да узакони привилегиите, предоставени ѝ по-специално благодарение на бунтовните действия на народа, и да оправдае упражняването на политическа власт, без която не би могла да запази дълго време монопола си върху това богатство… Те намериха такава система, като присадиха идеята за народния суверенитет към тази за представителството, чрез която суверенният народ поверява функциите на властта на избран орган за по-кратки или по-дълги периоди. Във всички случаи избраният орган се състои от хора от буржоазната класа.

Тялото на народа е corps morcelé, от него не произлиза нищо.

Парламентът е друго фрактурирано тяло.

Как хората могат да живеят според закон, който те признават като еднакво задължителен за всички граждани, като легитимен за общността като цяло, и в същото време закон, на който те се подчиняват доброволно, тъй като виждат в него израз на собствената си свобода? Ако не става дума за връщане към природата, към изначалната свобода, където най-накрая се освобождаваме от оковите си – анархистът бленува  за общество без държава – тогава проблемът за политиката е: как тези вериги да бъдат легитимирани? Или, по-добре, как могат гражданите да носят легитимни вериги?  Грубо казано, проблемът на политиката е отношението между неспоразумяни и споразумяни, неконсенсуални и консенсуални форми на робство, както и преходът от едната към другата.

Как можем да организираме обществото така, че свободата и равенството да могат да съществуват в някакъв вид   равновесие?

 “Това – пише Русо – е основният проблем, на който Общественият договор дава решение. “

И все пак този радикално несвободен, отчужден индивид все още притежава силата – тази особена, рядка, но винаги потенциална сила, – да се отдаде в акт на сдружаване с други хора, т.е. с други хора, които също съществуват в радикално отчуждено състояние. И все пак, отдавайки се на другите, субектът не се договаря с никого, освен с общото, въображаемата асоциация, която е очакваният резултат от такова себеотдаване.

Русо е пределно ясен по този въпрос: “всеки, като се отдава на всички, не отдава себе си на никого. ” По този начин не съществува договор, аз не отдавам  себе си на никого.

Това е парадоксът на алиениране на самата алиенация.

Вече видяхме, че такива като Саймън Кричли наричат това decalage – промяна, разместване, калкиране.

Но decalage употребява и Лакан за дупките и геповете в реалността,  където екстимното разместено и декалажно Реално реализира пробив като спънка във формализацията, и Лакан онагледява това с Боромеевите пръстени, напълно обособени и все пак овъзляващи взаимно собствените си пустоти.

При Русо това е демонстрирано с пръстените на трансцендентното, иманентното и суверенното в тяхната парадоксална екстимна необхватимост и невъзможност за формализация. И тогава политическите системи биват компрометирани от заливащата ги шлака на Реалното, хегелеанската кост в гърлото, демокрация превърнала се в диктатура, една неизличима непристойност в отношенията между управляващи и управлявани, както в романите на Кафка, или още по-банални скандали и пикантерии, с които ни затрупва медийната анестезия, но всъщност ни хвърля в летаргия и депресия.

Субектът на  политиката е следствие от акта на сдружаване. Това е фикцията за отчуждение от отчуждението. С други думи, същността на политиката е фикция, акт на създаване, който въвежда субекта в съществуване. Още веднъж Русо е ясен: “Тези клаузи (т.е. на Обществения договор), правилно разбрани, всички  се свеждат само до една,  а именно пълното отчуждаване на всеки съдружник с всичките му права  относно  цялата общност.”

Така нареченият обществен договор започва с факта на тоталното отчуждаване, който се преодолява чрез друг акт на тотално отчуждаване, при който Аз се отдавам на общността, на въображаемото общо, на народ, който в действителност не съществува, при това се отдавам без да се отдавам.  Зависим от всички, всъщност съм независим.  

Това означава, че аз напълно се отчуждавам в името на една фикция за асоцииране, която би ми позволила да преодолея пълното отчуждение на социалното неравенство.

Както Алтюсер с право подчертава, тоталното отчуждение е решението за състоянието на тотално отчуждение. Така – и тук е първият decalage, (раз)хактеризиращ момент на дислокация – Общественият договор на Русо  не съответства на своята концепция: той не е договор, основан на размяна между страните, а акт на конституиране, на фиктивно конституиране, при което един народ проявява воля за съществуване (wills itself into existence).

Това, че такъв народ съществува, че той може да съществува, че един фиктивен акт може да се превърне във факт, е това, което Алтюсер нарича съня, мечтата  на Русо.

Русо пита: “Как е възможно те да се подчиняват, а никой да не заповядва?, да служат, но да нямат господар; толкова по-свободни, докато фактически са  в привидно подчинение, дотолкова  ангажирани от свободата си, доколкото не могат  да навредят  на чуждата?”

За него отговорът е ясен: “Тези чудеса са дело на закона. Само на правото хората дължат справедливост и свобода.”

Върховенството на закона, което лежи в основата на либералната демокрация, по-късно ще спечели презрението на Карл Шмит, за когото държавата винаги е над закона, както ни предстои да видим.

Впрочем хладният емпирицистки ум на англичаните ще разобличи фикцията за представителна система на демокрация още от самото й зараждане  през 13 век.

В архивите на английската монархия могат да се намерят документи за най-скромните и напълно недемократични корени на представителната система. Тук е една наредба на Хенри III, която датира от 1254 г. В Британия до съвсем скоро благородниците – светските и духовните лордове – все още е трябвало да заседават, лично и по закон, в парламента, където представляваха себе си и класата, която те съставляват заедно. В гореспоменатия документ Хенри приканва лордовете да заемат постовете си в парламента и освен това дава заповед на шерифите на всички графства в кралството да осигурят “двама добри и разсъдливи рицари”, избрани от жителите на графството, с цел да ги представляват пред съвета на краля, “за да проучат всички рицари от другите графства, които дават помощ на краля”. (Енциклопедия Британика, статия: Представителство)

Тук, в режима на икономическите и политическите привилегии, вече е разоткрита същността на представителната система. Селяните не поемат инициативата да изпратят свои представители при краля, а кралят нарежда изпращането на представители в съвета чрез шерифите, като не иска те да са селяни, а дава нареждане да бъдат “добри и дискретни рицари”. Кралят иска средствата, които ще бъдат отпуснати в негова полза, да имат съгласието на представителите на народа, но шерифът трябва да се увери, че тези представители са хора от висок произход, т.е. “хора, предани на краля”. С други думи, за шерифа няма значение дали избраните представители на графствата представляват народа на своите графства; той по-скоро иска да е сигурен, че те представляват интересите на краля. Претенцията за представителна политика е прозрачна още в този древен документ. В сегашната форма на представителната система имената се променят, но същността е същата. “Суверенният народ” избира своите представители, но тези представители – подобно на добрите и дискретни рицари на Хенри III Английски – трябва да бъдат преди всичко добри граждани, предани на установения ред, т.е. уважаващи правото на частна собственост, капиталистическия монопол върху общественото богатство и властта на държавата. С други думи, вместо да представляват волята, стремежите или интересите на тези, които са ги избрали, те трябва да представляват властта, авторитета и привилегиите, които конституираният ред освещава и защитава.

“Представителното управление” – пише руският анархист Кропоткин – “е система, изработена от буржоазните класи, за да спечелят земно уважение от монархическия строй, запазвайки и увеличавайки в същото време собствената си власт над работниците. Представителната система е характерното оръжие на властта на буржоазните класи. Но дори и най-страстните почитатели на тази система никога не са поддържали сериозно тезата, че един парламент или общински орган наистина представлява нацията или града: най-интелигентните сред тях разбират много добре, че това е невъзможно. Подкрепяйки парламентарното управление, буржоазията просто се е стремяла да издигне стена между себе си и монархията и между себе си и поземлената аристокрация, без да дава свобода на народа. Въпреки това е очевидно, че с постепенното осъзнаване на собствените интереси на народа и с увеличаването на разнообразието на тези интереси представителната система се оказва неадекватна. Това е причината, поради която демократите от всички страни се суетят в търсене на палиативи и корективи, които никога не намират. Опитват се да провеждат референдуми и откриват, че те са безполезни; бълнуват за пропорционално представителство, представителство на малцинствата и други утопии. С други думи, те търсят невъзможното, а именно метод на делегиране, който да представя безкрайното разнообразие от интереси на нацията; но са принудени да признаят, че са на погрешен път, и вярата в представителното управление малко по малко изчезва.”

Грозната реалност на несекващи войни и сътресения сякаш ни подтиква да кажем, че сънят на Русо сега е прекъснат окончателно. Само че е невъзможно да изтриеш това, което те предшества, сънят, мечтата, суверенното нищо, парадоксалната фикция  на Обществения договор, до която великият легалист Русо се е докоснал максимално. Великият законодател, когото фиксира, е самият той..

Империите не се нуждаят от парламентаризъм. Международното право се полага в процеса на своята трансгресия, тоест винаги може да бъде нарушено и преправяно.

Всякакви глобалистки проекти изглеждат обречени, всякакви космополитни закони в стил Кант така и няма да намерят реална опора.

Обществото не се полага на базата на възможното му единство в рамките на един правов ред, а на неговите разделения на антагонистични лагери, които една ненаситна война противопоставя  един срещу друг.

“Войната очевидно е била в основата на раждането на държавите: правото, мирът и законът се раждат в кръвта и калта на битките”  (Карл Шмит).

Колкото и да го обвиняват за този редуциран подход,  Шмит отново е актуален като антидот на либералните дискурси.

Войната поражда империи,  за да водят войни.  Те йерархизират света  поради страх от собственото си изчезване и стават ограничители  на  Злото по един непрогресивен начин, това, което Шмит отбелязва с обсолетнато понятие катехон, както ще видим по-нататък.

Путин, например, сега е поел  амбивалентната катехонична роля  на агресор/жертва по пътя на абсолютистка суверенност от чист вид, на която и Карл Шмит би завидил.  Но всъщност това е опростенческата схема на бандита-суверен и войаор.

Ако има някакъв прогрес, той се състои в това, че днес войните се водят заради самата дефиниция на войната, фактически войни за репрезентация на войната в стила на перверзен либерализъм,  с който са структурирани изобщо днешните политики.

И ние все още сме безпомощни да дадем преценка каква война води Путин. Още повече  да окажем ефективна съпротива. Защо така?

Ето го отговорът на Карл Шмит.

Позовавайки се на решение на Върховния съд от 1931 г.  на Америка, с което се отрича правото на отделния гражданин да определи дали в конкретния случай Съединените щати водят справедлива или несправедлива война, Шмит стига до заключението, че “отделният гражданин в рамките на държавата (innerstaatlich) няма никаква правна възможност да отстоява (durchzusetzen) своята преценка срещу собствената си държава относно несправедливостта на една война”: “В международното право … той, гражданинът, не може да намери никаква форма на власт (geordnete Instanz) или институция, към която да се обърне.  С тази втора констатация Шмит подчертава, че изискваното от индивида подчинение на космополитното право не се отплаща със защита. Индивидът остава субект на държавата и по този начин е изложен на държавна репресия. Както Шмит изтъква по-нататък, ако следователно в едно либерално общество, основано на правата на човека, е невъзможно гражданинът да действа въз основа на собствената си индивидуална преценка относно справедливостта или несправедливостта на курса на действие на държавата, то ситуацията може да бъде само по-лоша в една тоталитарна, еднопартийна държава, където всеки акт на съпротива се счита за предателство и саботаж. Тогава той се пита за легитимността на принуждаването на индивидите да спазват повелите на международното право, които уж имат предимство пред позитивното държавно право. “Ако някой задължава (verpflichtet man) отделен гражданин, подложен на такава тоталитарна система, да се съпротивлява, това не означава нищо друго, освен законово изискване за безплоден опит за гражданска война или законово изискване за мъченическа смърт.” В това се заключава и трагизмът на източното дисидентство, както и очакваното му обръщане в пошлост, какъвто е примерът със Солженицин или някой друг.

Но да се върнем към Русо. Първоначалното отчуждение в рамките на природата е неутрализирано чрез друго отчуждение в рамките  на държавата, а не в неясната фикция за народ и за народния суверенитет.

Суверенната фикция кулминира в държавата, всъщност тук е резкият декалаж – първо е държавата, после народът.

Още по-точно, както вече казахме, войната поражда модерната държава, за да поражда тя войни. Външни войни, тъй като отношенията между държавите са положени върху изначална враждебност, и вътрешни граждански войни, тъй като  народният суверенитет никога не приема задоволителни политически форми. Освен това потенциалната криминализация на населението, която винаги е актуална и до наши дни – насилие, мародерство, битова престъпност – изисква държавата да изпъква на преден план преди всичко останало.

Държавата е в основата на закона, над закона, а не обратното. Държавата е  над закона, над фикцията за Обществен договор, над съня на Русо – това ни казва  Карл Шмит и тук няма да се питаме доколко е прав, достатъчно е да си спомним какво се случи с българската държава в началото на т. н. демократични промени…

Но какъв закон, номос?  Както вече видяхме, Шмит превежда Номос погрешно или силно редуцирано като завземане и рапределение на земя по силата на естествено право, а не че в закона е заложено трансцендентно знание (nous) по въпросите на справедливостта и справедливите каузи.

Примерът с този „насилствен” превод на Шмит е с описание на отношенията между Атина и Мелос по време на Пелопонеските войни, който много напомня на сегашните отношения между Русия и Украйна.

Още от първата фаза на войната Атина лобира остров Мелос, който е неутрален в конфликта, да стане част от нейната империя. През 416 г. тя решава да се намеси военно, като изпраща експедиция от 3500 души, за да покори острова. Мелийците, които са от дорийски произход, отказват да се предадат въпреки смъртните заплахи от страна на атиняните, надявайки се на намесата на Спарта. Мелос е превзет след повече от шестмесечна обсада, стените му са изравнени със земята, мъжете в града са екзекутирани, жените и децата са продадени като роби, а в града са изпратени 500 колонисти. Тази афера значително помрачава  имиджа на Атина.

Тази обсада се помни най-добре с Мелиански диалог, драматизация на преговорите между атиняните и мелианците преди обсадата, написана от класическия атински историк Тукидид (който всъщност не е присъствал лично). В преговорите атиняните не предложиха морално оправдание за нашествието си, но вместо това откровено казаха на мелианците, че Атина се нуждае от Мелос за своите цели и че единственото нещо, което Мелианци ще спечелят, е самосъхранението. Преподава се като класически казус в политически реализъм за да илюстрира крайните егоистични и прагматични опасения, които мотивират една държава във война (цит.по https://wikibgbg.top/wiki/siege_of_melos#The_Melian_Dialogue)

Атиняните предлагат на мелианците ултиматум: предайте се и отдайте почит на Атина или ще бъдете унищожени. Атиняните не искат да губят време в спорове относно морала на ситуацията, защото на практика това е несъществено – или, по собствените им думи, “силните правят каквото могат, а слабите страдат това, което трябва”.

Мелианците твърдят, че те са неутрален град, а не враг, така че Атина няма нужда да ги завладява. Атиняните се противопоставят, че ако приемат неутралността и независимостта на Мелос, ще изглеждат слаби: поданиците им ще мислят, че са оставили Мелос сам, защото не са били достатъчно силни, за да го завладеят.

Мелианците твърдят, че инвазията  ще алармира другите неутрални гръцки държави, които ще станат враждебни към Атина от страх да не бъдат нападнати сами. Атиняните се противопоставят, че другите гръцки държави на континента едва ли ще действат по този начин, защото те са свободни и независими и по този начин няма да  искат да вдигнат оръжие срещу Атина. Това, което тревожи Атина, са потенциалните бунтове в нейната империя от недоволни народи, които вече са завладели. Завладяването на Мелос ще демонстрира силата на Атина и ще обезсърчи бунтовете.

Мелианците твърдят, че би било срамно и страхливо от тях да се покорят без бой. Атиняните се противопоставят, че е срамно да се подчиняваш на противник, когото човек има разумен шанс да победи. Няма срам да се подчиниш на изключително превъзхождащ противник като Атина.

Мелианците твърдят, че макар атиняните да са далеч по-силни, все пак има шанс мелианците да спечелят и те ще съжаляват, че не са опитали късмета си. Атиняните твърдят, че този аргумент е емоционален и недалновиден. Ако мелианците загубят, което е много вероятно, те горчиво ще съжаляват за своята глупост.

Мелианците твърдят, че ще имат помощта на боговете, защото тяхната позиция е морално справедлива. Атиняните се противопоставят, че боговете няма да се намесват, защото естественият ред на нещата е силните да доминират над слабите.

Мелианците твърдят, че спартанските им роднини ще ги защитят. Атиняните се противопоставят, че спартанците нямат достатъчно залог в Мелос, за да рискуват намеса, като отбелязват, че Атина има по-силния флот.

Атиняните изразяват шока си от липсата на реализъм на мелианците. Те повтарят, че няма срам да се подчиниш на по-силен враг, особено на този, който предлага разумни условия. Мелианците не променят мнението си и учтиво уволняват пратениците. 

Тукидид показва в този диалог как имперската воля на атиняните се утвърждава в разрез със закона на народите – като империализъм, основан на закона на най-силния.

Едно от най-големите достойнства на прочита на Шмит от Ван дер Валт – и освен това причината, поради която изглежда толкова полезно да го интерполираме в рамките на обсъждането на книгата на Зарталудис – е начинът, по който той интерпретира съдбата на Мелос в Пелопонеската война чрез политическата редукция на Шмит: Според Ван дер Валт в разказа на Тукидид за разговорите на атинските пратеници с мелианците се съдържа историческия запис на този “Entortung”, както го нарича Шмит, хвърлящо светлина защо Шмит държи на пространствения смисъл на номос, а не на трансцендентния смисъл на номос.

Ако използваме терминологията на Шмит, Мелос се превръща в не-място или в разрушение на мястото – „Entortung”, където атинският номос отстъпва пред слепите превратности на природните сили, т.е. на physis.

На изявлението на мелианците, че “настоящата среща наистина е по въпроса за оцеляването”, което би изисквало изследването на “много различни линии на аргументация и мисъл”, атиняните отговарят по начин, който е в пълен резонанс с мнението на Каликъл за справедливостта, изложено в “Горгий”.

Ето какво първо казват мелианците:

Нашата грижа трябва да бъде по-скоро насочена към практическите възможности, основани на това, което всеки от нас действително знае. Вие разбирате също толкова добре, колкото и ние, че в човешката сфера преценките за справедливостта са от значение само между онези, които имат равни възможности да я прилагат, и че възможностите се определят от това, което силните правят, а слабите приемат.

И отговорът на  Атинската империя, който също е пряко свързан с оценката на атиняните за Закона на законите:

Нито в нашите принципи, нито в нашата практика има нещо, което да противоречи на човешките предположения за боговете или на човешките цели в собствената им сфера. В случая с боговете ние вярваме, а в случая с човечеството винаги е било очевидно, че като необходимост на природата [physeos anagkaias] навсякъде, където някой има надмощие, той управлява. Не ние сме тези, които са установили този закон, нито пък първите, които са се възползвали от съществуването му. Намерихме го вече установен, очакваме да го оставим да трае вечно и сега се възползваме от него, знаейки много добре, че вие и всеки друг, който се радва на същата власт като нас, би действал по същия начин.

Каквото казват днес украинците на имперска Русия, не е по-различно от безнадеждните констатации на пратениците от Мелос – преценките за справедливост са от значение само между онези, които имат равни възможности да я прилагат, и че възможностите се определят от това, което силните правят, а слабите приемат.

Това е естественият закон, тук няма разум, смисъл, трансцендентност – законът се полага на грубата сила и насилие.  Погрешният превод на Шмит на Nomos, в който го обвиняват лингвистите,  се оказва много по-верен от лингвистичното насилие, което е упражнил, за да акцентира едно друго конкретно и „естествено” насилие.

А отговорът на Путин е имперският отговор на атиняните – в случая с човечеството винаги е било очевидно, че като необходимост на природата [physeos anagkaias] навсякъде, където някой има надмощие, той управлява. Не ние сме тези, които са установили този закон, нито пък първите, които са се възползвали от съществуването му. Намерихме го вече установен, очакваме да го оставим да трае вечно и сега се възползваме от него, знаейки много добре, че вие и всеки друг, който се радва на същата власт като нас, би действал по същия начин.

Изглежда лицемерно, но това е самата истина, че ако Мелос, в случая украинците,  бе по-силният противник, щеше да  постъпи по същия начин.

Но същественото в случая е, че аргументите на Путин защо постъпва така дословно повтарят аргументите на Атинската империя.

Трябва най-после да се запитаме на какво се дължи тази недалновидност на сегашния свят относно случая Украйна/Мелос – само на комфортния историцизъм ли, с който са се обзавели либералните управления и политики  ли,  да не говорим за политическото поведение на българите?

Отговорът е само един – либералните политики и управления са белязани с непристойност и явен цинизъм на дребнаво сметкаджийство и негероизъм, и където единственото оправдание е взаимно подсигурената деструкция на ядрен шантаж.

Светът е на ръба на оцеляване като глобално Entortung, не-свят.

В Der Nomos der Erde Шмит критикува софистично изграденото разграничение между nomos и phusis,  което само “привидно е в услуга на прогреса и усъвършенстването, но всъщност е в услуга на идеологическата игра на изкуствени разделения, които служат за насърчаване на гражданската война”. И все пак, както констатира Ван дер Валт, “Шмит спасява и осигурява разграничението между номос и фюзис, или право и физическа сила, на което той настоява в целия Der Nomos der Erde, като интегрира характерни аспекти на фюзиса в номоса”. С други думи, смисълът на Шмит би бил следният: “Като се има предвид, че хората разчитат на силата или властта, за да създадат ред (…), това е най-висшият ред, на който те са способни”. Всъщност не е изненадващо, че от гледна точка на Шмит отношението между nomos и phusis би трябвало да е отношение на изоставяне и изключение. Номосът е напуснат спрямо phusis, точно както той изключва phusis на първо място. Нещо повече, тази връзка предполага поставянето в скоби и отстраняването на “трансцендентното знание” (noos), както беше посочено по-горе.

Не само че noos/nous, тоест западните дискурси,  не ни спасяват от жалката ситуация, в която сме изпаднали за кой ли път в поредния историцистки шорт-кът, но се оказва, че и Номос е абсолютно произволен и контингентен, задължен на грубата природна сила/насилие, както произволен и случаен е и крепящият се на произволна сила/насилие свят-несвят.

Войната и държавата насилват и компрометират международни и вътрешни закони, отменят ги и ги преформят с подновено насилие и в тях е спотаено обскурантистката мистерия, lethe, като aletheia на битието – битието е раздор и войната е негов баща.

Агамбен пише, че държавата на извънредно положение днес е норма, безпределно експандираща сфера на суверенност до точка, където повече няма различие между закон и насилие.

Опонират му, като казват, че днешните кризи се дължат на факта, че никаква извънредна държава не е възможна повече, тъй като всичко е абсорбирано от иманентността на същото.

„Адът на същото” произвежда партикулярни форми на насилие отвъд насилието като  негативност. Днес политиките се само-позитивизират в работа/бизнес  без възможност за суверенно действие.

Дори да приемем, че живеем в постсуверенна епоха, това не премахва сляпото петно  на Реалното, което е  без закон, невъзможното за изличаване априори на първично изтласканото  (Urverdraengt), което се завръща под формата на нови ексцеси и войни.

—

Законът се полага в процеса на своята трансгресия (Фуко). Легитимността е екскрементален остатък на суверенното решение. Кой го взема това решение ли? Както подписът създава своя автор, така решението перформативно създава своя суверен. Суверенът-перформатив е отвъд истина и лъжа, той е самата тавтологичност извън логика  – защото така казах. Бащите на една нация са извън легалност и легитимност, криминални фигури пар екселанс.

Въпреки това, подобно на перформативите, единичните суверенни решения (характеризиращи се поне по принцип като самоопределящи се и самопоставящи се) могат да бъдат разположени, в зависимост от интерпретациите или оценки, от двете страни на разделението легитимация-легалност. В цялата си строгост логиката на перформатива-суверен изисква перформативите да се затворят в перфектния тавтологичен кръг на самооправдана сила и силово самооправдание. Понятието за “успешен” перформатив по този начин би позволило затварянето на този кръг във фикционалния момент на неговото откриване. В този момент перформативът е сила, е легитимност, е самодоказване – “перформативна тавтология или априорен синтез” (Дерида). Тази тавтологична позиция предполага абсолютна самореференциалност.

Ако перформативното е абсолютно съобразено с предварително съществуващи референции или норми, ако то просто потвърждава без разкъсване или “дистанция” легитимиращите конвенции, които уж позволява, тогава не би могло да се каже, че то произвежда събитие по някакъв значим начин (докато това е условието за перформативност  по Остин).

С други думи, ние се сдобиваме с външна реалост, само благодарение на деструктивните си влечения. Всичко действащо е жестокост (Арто).

Ако трябва да произвежда събитие, перформативът трябва да включва разкъсване на контекста, някакъв интерпретативен жест спрямо съществуващите норми, като по този начин се излага на опасност от контра-интерпретации:  условията на неговата легитимност са условията на  неговата нелегитимност, защото перформативът никога не може да стабилизира напълно всички протоколи на легитимация, тъй като се отваря за други интерпретации, други протоколи на легитимност, бъдещи легитимации.

До неотдавна суверенитетът се възприемаше като непогрешим. Етимологично, името предполага хиперболично превъзходство, самото превъзходство; то предполага автоматичен успех на една самолегитимираща се,  автономно начало/архе, инстанцираща властта като начало, изначална власт и принцип на командване. Чрез характерната си самодетерминация и самоопределяне, суверенитетът се предполага, че изключва провал. Това изключване пронизва всички негови философски и социологически дефиниции, дори и най-емпиричните или критичните.

Неуспехът със сигурност не е опция за триумфиращата държава, както я определя Макс Вебер – дотолкова, доколкото терминът “успех” (Erfolg) е станал част от нейното определение:

Държавата е човешка общност, която в рамките на определена територия – и ключовата дума тук е “територия” – успешно (mit Erfolg]) претендира за монопол върху легитимната сила за себе си  (Макс Вебер).

Преди всеки суверенитет на държавата, на националната държава, на монарха или при демокрацията на народа, ipseity назовава принципа на легитимния суверенитет, акредитираното или признато върховенство на дадена власт или сила, kratos или cracy (тук при Дерида се прокрадват шмитиански нотки, макар и по типичния за него амбивалентен начин).

Както е известно, Джон Остин поставя началото на изследванията на перформативността, като се опитва да разграничи перформативните и конститутивните измерения на езика. Той предполага, че констативните са или истинни, или лъжливи, докато перформативите инстанцират собственото си събитие и по този начин не може да се каже, че са истинни или  лъжливи в рамките на приетите условия на референциалност.

Подобно на автоматичния субект на капитала, самоинсталиращият се анонимен перформатив на суверенност  също е извън контрол, и това, че продължаваме  да им се подчиняваме, очевидно спада към декалажите на Русо. 

Вече казахме, че един от най-мощните жестове на критичните интернационални отношения  беше да денатурализира държавния суверенитет чрез подчертаване на перформативното му измерение, тоест като изкуствен конструкт, отварящо възможност такива като Путин да заявят претенции за нов световен ред.

Тук ще се придържам  как е представена войната в Украйна  към материалите от  new Left review 133/ 134,  january april 2022.

Речта на Путин от 21 февруари преди агресията предлагаше познатото обобщаване на обвиненията срещу разширяването на НАТО и двойните стандарти на Запада, както и критика на “агресивния национализъм и неонацизма” в постмайданска Украйна, засилвайки любимата тема на руските правителствени медии. Но по-голямата част беше посветена на дълъг урок по история, който имаше за цел да докаже изкуствения характер на сегашните граници на Украйна. Путин демонстрира особена ярост към Ленин и към политиката на болшевиките по националния въпрос: “защо беше необходимо да се правят такива щедри подаръци, надхвърлящи дивите мечти на най-ревностните националисти? ”Преминавайки към настоящето, Путин твърди, че ако това, което украинските националисти наистина искат, е “декомунизация” –  имайки предвид главно законодателството на Радата от 2015 г., което забранява “комунистическите” организации и символи и призовава за цялостно преименуване на улиците – “това ни устройва”; намекът е, че украинците трябва да са готови да загубят териториите, които комунистите са “подарили” на Украйна. Признаването на независимостта на Донецката и Луганската народна република беше първата стъпка в тази посока. В случая не става дума за възстановяване на Съветския съюз и съответно за включването на подчинена, полусуверенна Украйна, а по-скоро за разваляне на съветското наследство и връщане към имперските граници, което повдига въпроса за разделянето на Украйна.

Единият пласт на мислене при Путин е чисто геополитически, разглеждайки Украйна като жизненоважно стратегическо място, което никое руско правителство не би трябвало доброволно да отстъпи на НАТО. Вторият пласт, който се опира както на предположенията от съветската епоха, така и на изворите на руския национализъм, запазва убеждението, че Украйна “не е истинска държава”, както се предполага, че Путин е казал на Джордж Буш през 2008 г. Това основно схващане за съвременна Украйна като в най-добрия случай условна историческа конструкция е широко споделяно в Русия, изразено от фигури, вариращи от Горбачов до Солженицин, които сами се опират на дълъг имперски прецедент. Третият набор от предразсъдъци за Украйна е от по-ново време и се отнася до нейния статут на точно свързана, но отделна страна, която се движи по различна политическа траектория от Русия. Там, където Русия поддържаше системата на “имитация на демокрация”, Украйна многократно я преобръщаше чрез народни въстания – Майданът предизвика призрака на политическия безпорядък, който представлява пряка заплаха за управлението на Кремъл. На четвърто място, Украйна има геоикономически статут: тя е не само мястото, където се намират тръбопроводите за пренос на руски газ до ключовите европейски пазари, но и най-големият потенциален пазар за всеки регионален икономически проект, ръководен от Русия. Всички тези мотиви се сгромолясаха в решението за нахлуване.

И по примера на атиняните сега руската империя извършва Entortung, руши, изселва, асимилира по единственото естествено право на по-силния, по Номоса на земята, който тя не е измислила, а го е заварила такъв,  без да съществуват  никакви причини да не го следва. Добре дошли в прекрасния нов свят!

Мирните  споразумения от Минск 2015г., които представляват напредък за Русия в Донбас, но също така възможен изход от милитаризацията, бяха подкопани от администрацията на Обама. Нито Обама, нито Тръмп имаха някакъв интерес към споразуменията; отсъстваше американската воля, Франция и Германия не успяха да ги придвижат напред. Путиновата грандиозна мобилизация по границите на Украйна от ноември 2021 г. беше пренебрегната от Байдън, който без съмнение можеше да предотврати инвазия, ако беше готов да договори сериозно споразумение за военните граници. Според последните данни на американското разузнаване Путин е направил  окончателното решение за инвазията  едва в началото на февруари, хвърляйки зарове за “малка победоносна война”, както казал министърът на Николай ii за руско-японския провал от 1904 г. – шест седмици след като Блинкен метафорично е скъсал проектите си за преговори.

Резултатът е взривоопасен скок към отмъстителен авантюризъм, провъзгласяващ военни цели, които са мрачна пародия на оправданията на Вашингтон в Косово и на Буш-Блеър в Ирак – спиране на геноцида, демилитаризация и спасяване на населението от деспотизъм чрез смяна на режима. Катастрофално погрешно прецененото нахлуване на Кремъл успя да обедини Украйна на прозападна, националистическа основа и да засили влиянието на Вашингтон върху Берлин. Фукуяма побърза да види нова светлина на либералния хоризонт на световната история, тъй като се очертава смяна на режима в Русия.

От друга страна, стратегическата логика на администрацията на Байдън би могла да бъде да държи руснаците в напрежение възможно най-дълго или поне докато Путин не бъде изгонен от Кремъл. Путин е попаднал в капан за мечки и засега ни е изгодно да го държим там. Храбрите украинци са перфектни пълномощници, а всяко руско злодеяние разширява аргументите за смяна на режима в Москва.

Украинският Евромайдан бе по модела на противоречивите нежни революции в страните от разпадналия се източен блок, като включително и външни сили допринесоха за неговия успех, но които далеч не представляваха целия спектър от участващи или мотивите, които накараха обикновените украинци да подкрепят Евромайдана. В този смисъл, макар да реагира на постсъветската криза на политическото представителство, Евромайданът също така я възпроизведе и засили.

Когато украинската държава отслабва и губи монопола си върху насилието, десните групировки навлизат в това пространство. Западните държави и международните организации също придобиват все по-голямо влияние, както косвено – чрез финансирането на неправителствени организации на гражданското общество, така и пряко, тъй като предоставят кредити и военна помощ срещу Русия, както и политическа подкрепа. Това бяха основните фактори, които се засилиха след Евромайдана – олигархичната опозиция, неправителствените организации, крайната десница и Вашингтон-Брюксел.

Българската ситуация от началото на 90-те е същата, и досега непроанализирана задоволително.

Демократичните процеси бързо навлязоха  в нова йерархия на неофициални отношения между покровители и клиенти, които доминират в политиката. Съвсем нормално е да се говори за кланове и мафиотски групировки в това отношение.

Отговорът на Евромайдана отразява фундаменталната постсъветска криза на хегемония: неспособността на постсъветската и по-специално на руската управляваща класа да ръководи, а не просто да управлява подчинените класи и народи. Путин, подобно на други постсъветски цезаро-папистки лидери, управлява чрез комбинация от репресии, баланс и пасивно съгласие, легитимирани от наратива за възстановяване на стабилността след постсъветския колапс през 90-те години. Но той не е предложил никакъв привлекателен проект за развитие.

Нахлуването на Русия в Украйна трябва да се анализира именно в този контекст: при липсата на достатъчно мека сила на привличане руската управляваща клика в крайна сметка реши да разчита на твърдата сила на насилието, като започна от принудителна дипломация в началото на 2021 г., а след това изостави дипломацията заради  военна принуда през 2022 г.

Тогава защо Вашингтон не предотврати инвазията? Ако са знаели, че нахлуването предстои, защо не са направили нищо, освен да разгласят плановете на Путин в медиите? Една от стратегиите би била да започнат сериозни преговори с Путин, да се споразумеят, че Украйна няма да стане член на НАТО, защото те никога не са имали желание да я поканят да се присъедини – нито пък имат желание да се борят за това, както виждаме и сега. Друга, противоположна стратегия би била да се изпратят масирани доставки на оръжие в Украйна преди началото на войната, достатъчни да променят изчисленията от страна  на Путин. Но те не направиха нито едно от тези неща – и това изглежда някак странно и, разбира се, много трагично за Украйна.

Съвременните граници на Украйна, простиращи се от историческото сърце на украинския национализъм на запад до това на съветската индустриална модерност на изток – от бароковите куполи на Лвов до конструктивисткия Дворец на промишлеността в Харков – са наследство както от имперското, така и от съветското минало. След Гражданската война болшевиките определят контурите на Украинската СССР през 1922 г., обединявайки Киев и ядрото на средновековна Рус със степните земи, първоначално завладени от империята на Романови през XVIII в., и индустриализиращия се Донбас. В началото и в края на Втората световна война към нея са добавени още украинскоезични провинции на запад, които са били хабсбургски, а след това полски земи. През 1954 г. Крим – от 1921 г. автономна единица в рамките на руския компонент на СССР, като цялото му кримско татарско население е депортирано масово през 1944 г. – е прехвърлен към украинската СССР.

И все пак очевидната дихотомия, която сега се развива между две обяснителни схеми – едната набляга на експанзията на НАТО, а другата – на дълго скриваната сила на руския национализъм и великошовинизъм; едната уж оневинява Русия, а другата омаловажава ролята на НАТО – в крайна сметка е невярна. Не съществува реален свят, в който да не се е случило разширяване на НАТО, а появата на все по-настъпателен и милитаризиран руски национализъм е неразривно свързана с този процес, тъй като до голяма степен е задвижена и подсилена от него. Що се отнася до Украйна, руските националистически фантазии упорито се преплитат с геостратегически разчети, прокарване на олигархични интереси със самосъхранението на “имитацията на демократична система”. Може да се спори каква тежест да придадем на тези фактори, но не и че те съществуват едновременно. Признаването на тяхното съществуване освен това по никакъв начин не намалява отговорността на Русия за нахлуването в Украйна. Напротив, то спомага за нейното изясняване, като ни позволява да определим различните звена в причинно-следствената верига, довела до този момент, и да разграничим степента на виновност на всеки от участниците. Една последователна антиимпериалистическа политика изисква не само осъждане на престъпните войни в момента на тяхното разгръщане, но и разбиране на полето на спора между великите сили, което многократно ги поражда.

Единият пласт на мислене е чисто геополитически, разглеждайки Украйна като жизненоважно стратегическо място, което никое руско правителство не би трябвало доброволно да отстъпи на НАТО. Вторият пласт, който се опира както на предположенията от съветската епоха, така и на изворите на руския национализъм, запазва убеждението, че Украйна “не е истинска държава”, както се предполага, че Путин е казал на Джордж Буш през 2008 г. Това основно схващане за съвременна Украйна като в най-добрия случай условна историческа конструкция е широко споделяно в Русия, изразено от фигури, вариращи от Горбачов до Солженицин, които сами се опират на дълъг имперски прецедент. Третият набор от предразсъдъци за Украйна е от по-ново време и се отнася до нейния статут на точно свързана, но различна страна, която се движи по различна политическа траектория от Русия. Там, където Русия поддържаше системата на “имитация на демокрация”, Украйна многократно я преобръщаше чрез народни въстания – Майданът предизвика призрака на политически безредици, които представляват пряка заплаха за управлението на Кремъл. На четвърто място, Украйна има геоикономически статут: тя е не само мястото, където се намират тръбопроводите за пренос на руски газ до ключовите европейски пазари, но и най-големият потенциален пазар за всеки регионален икономически проект, ръководен от Русия. Всички тези мотиви се сгромолясаха в решението за нахлуване.

Симптоматична реч произнася Путин и на състоялия се в средата на юни 2022г. в Санкт Петербург Международен Икономически форум, където заявява, че силните суверенни държави, които не следват наложената от другите траектория, трябва да определят правилата, които ще управляват новия световен ред. Само силните и суверенни държави могат да имат думата в този нововъзникващ световен ред. В противен случай те са обречени да се превърнат или да останат колонии, лишени от всякакви права. Трябва да вървим напред и да се променяме в крак с времето, като същевременно демонстрираме националната си воля и решителност. Русия навлиза в тази зараждаща се епоха като мощна суверенна държава.

От думите му излиза, че също както в поразително сходство с Карл Шмит, той се оказва решителен зашитник на чистия дисиционизъм (pure  decisionism). Суверенът в безпрекословния си статут единствен решава относно правилата и изключенията на геополитическата игра.

Западните дискурси не са способни да дадат отговор на този, който авантюристично е заложил на суверенната си воля и мощ, готов на всичко.

Тук всякакви демократични дебати стават излишни. 

Нито пък може да му се противопостави Европейският съюз, тази хетерогенна  мултилатерална съвкупност, чиято конституираща власт не успява да надделее над конституираните от нея отношения между страните-членки, а само постоянно ги подлага на ревизиране и корекции,  тъй като си е забранила имперски диктат.

Синтия Вебер твърди, че “суверенните национални държави не са предварително дадени субекти, а субекти в процес и че всички субекти в процес (било то индивидуални или колективни) са онтологични ефекти на практики, които са перформативно постановени (enacted) в действие”. Опирайки се на работата на Джудит Бътлър, тя предполага, че държавите се конструират дискурсивно по начини, които поставят държавата и нейните четири компонента – властта, територията, населението и признанието – като “естествени” и “преддискурсивни”.

Перформативът се намира и от двете страни на процеса на легитимация: той винаги трябва да бъде легитимиран (това е условието за неговия “успех” или “щастие”) и легитимиращ (защото произвежда изказване с юридическа стойност). Перформативността е принцип на основаване и запазване (Дерида), като по този начин размива границата между основополагащи и процедурни представи за легитимност. Тази двустранност изглежда предполага тавтологичен кръговрат, който разпространява  (disseminates)  произхода  на легитимността.

Но тази перформативност е близо до магическото мислене – Сезам, отвори се!

Структурата на перформативността е разработена въз основа на разбирането  на  Сосюр за означаването: перформативните актове се възприемат като моменти на зашиване (това, което Лакан нарича “points de capiton”, точки на прошиване),  които фиксират ключови означаващи  в нововъзникващото дискурсивно поле и така временно спират диференциалната игра на знаците; вертикални оси, които стабилизират динамиката на хоризонталната диференциация. Те са парадоксални  в смисъл, че основават символните структури, от които всъщност черпят своята сила; те работят продуктивно, без да са в състояние да командват оригиналната, преддискурсивна власт. Тук отново подмолно работи парадоксът на Русо.

Ако  такива като Путин можеха да теоретизират, те с готовност  биха подкрепили подобни декалажни опортюнизми, работещи в тяхна полза. 

Защото подобни концептуализации на перформативността, макар и да ни предоставят интригуващо преформулиране на суверенния парадокс, правят относително малко за изясняване на структурата на нашия опит. Не е ясно как бихме могли да разберем един вътрешно генериран акт, който оперира с външна сила: предположението, че перформативните значения се появяват със задна дата и генерират символните условия на собствената си възможност, ни казва малко за това как точно работят тези неща, тъй като повечето от нас просто нямат способност да създадем смислен умствен образ на този  капацитет на самозадвижване.

В резултат на това за повечето намерения и цели перформативните актове са все още концептуализирани като актове на оригинален, външно генериран суверенитет: хегемонистичните означаващи се изобразяват като самореференциални, като ползващи се със способност за самогенериране. Ефикасността на перформативите само се предполага,  а не се обяснява.

Разработването на концепцията за перформативност е съпроводено от връщане към конвенционалната социологическа перспектива, която разбира перформативността от гледна точка на линейното усвояване на нормите, като се приема степен на съответствие, която може да се получи само в отношение,  чиито термини не са в основата си взаимно конституиращи се.

За Бътлър, напротив, значението на перформативите за разбирането на съвременния живот не се състои преди всичко във възпроизвеждането,  а в еднаква степен в диференциациите и иновациите, които те позволяват. Перформативността е парадоксална, а не разбираема, докато мислим за пърформансите като за чисти, буквални въплъщения на роли.

Тази постановка на перформативите е твърде  софистицирана, макар да отговаря на диктата на алгоритмичния капитализъм, където не се допуска мислене и интерпретации,  и автоматичното изпълнение изключва дискурсивни декалажи, където всичко е регламентирано с иконични знаци от край до край, от тиражирани модни икони на знаменитости до иконките на персоналния компютър.

Но това не обяснява историческия  произход на  перформативите. Парадоксът на перформатива-суверен вероятно се крие в съвсем банални неша,  в подчинението и послушанието, в мнението и навика, според Хюм. 

Ето го марксисткият отговор на  Питър Холуърд, който ще модифицирам за своите  си цели .

През дългата революционна епоха, която започва през 1640-те, повече активното доброволно подчинение се превръща в голямата цел на модерната държавност, точно както особената грижа на капитала е свързана с експлоатацията  на “доброволни роби”,  според  уместния  израз на Фредерик Лордон.  

Създавайки отчаяна и зависима работна сила, първоначалното натрупване на капитала проправя пътя за нови “доброволни” начини на експлоатация. “Гладът ще укроти и най-свирепите животни”, отбелязва със задоволство Джоузеф Таунсенд през 1786 г. в един внушителен трактат, осъждащ версията на съвременниците му за благосъстояние. Многократното и неизбежно преживяване на нуждата учи на “послушание и подчинение” дори най-неустойчивите работници. Докато явната принуда, необходима за поддържане на робството, е скъпа и рискована, “гладът е не само мирен, тих, непрестанен натиск, но и като най-естествен мотив на индустрията и труда, той изисква най-мощните усилия”. Най-хубавото е, че видът “свободен труд”, предприет, за да се предотврати гладът, е именно по вътрешна воля, а не наложен отвън. “Робът трябва да бъде принуден да работи, но свободният човек трябва да бъде оставен на собствената си преценка и усмотрение” и да му бъде позволено да се наслаждава на удобствата на своята вътрешна цитадела – стига да остане здраво затворен в нейните граници и лишен от всякаква възможност да действа или да се обединява, за да промени самите производствени отношения. На свободните работници може да се вярва, че ще се подчинят на това, което съвсем правилно се нарича “пазарни сили”, “пазарни императиви” или “пазарна дисциплина”, стига да не могат да направят нищо, за да се защитят колективно от техните последици. Опирайки се на условията, създадени от първоначалното му натрупване, капиталът прави всичко необходимо, за да гарантира, че прекият натиск на нуждата и недостига се превръща в квази-онтологични условия на живота на работническата класа. Налагането на подобни императиви във всички сектори на обществото е едно от епохалните постижения на онази “велика трансформация”, която, както показва Карл Полани в своето забележително изследване на викторианската политическа икономия, дава възможност за траен триумф на пазарните механизми за сметка на квази-якобинските проекти за колективно действие и социална промяна. Голямото достойнство на пазарните сили, както са разбирани от класическите политикономисти, е именно начинът, по който те изглежда, че пораждат неволни или “спонтанно наредени” резултати не само като необходими, но и като оправдано или “провиденциално” необходими. Те определят не само какво се случва, но и какво трябва да се случи, а след това на потребителите и производителите остава да следват съвета на стоическия император и да “се научат да бъдат в съгласие с предначертаното за тях” .

Съвременният ред е по-снизходителен: той не изисква  под страх от смърт недвусмислени изрази на лоялност към господстващите oзначаващи  или изпълнение на строго определени роли. Модерните общества не се ангажират с институционални форми чрез положителна символична идентификация или буквално въплъщение на специфичен набор от норми или роли. Вместо това капиталистическата социализация включва по-гъвкав и прагматичен процес, при който субектите се възползват от различните роли, норми и връзки, които либералната публична сфера прави за изграждане на отношения, идентичности  и  интереси.

Съвременната перформативност включва не механично приемане на предварително дадена роля, а по-рефлексивна и интерактивна динамика, при която субектите активно приемат различни роли и перспективи, гледат на живота и на собствената си позиция от нови гледни точки и в този процес реконструират отношенията си с другите и себе си. Едва когато ангажираността на институционалната форма се оказва субективно значима и прагматично полезна, ние позволяваме тя да придобие нормативна сила. Хегемоничните знаци на капитализма не са външни принципи, които действат чрез вертикално вписване или линейна интернализация, а се появяват чрез по-сложен и хоризонтален процес на интерактивни идентификации, който включва непрекъснато договаряне, приспособяване и рекомбинация. Субектите развиват модели на взаимодействие около символните форми и в този процес изграждат модел на субективни асоциации и органична привързаност към тях.

Разбира се, това е новият перфиден дух на капитализма, рекламираните „добри практики” на неолибералната идеология.

Оказва се, че новото цифрово-дигитално заробване, проникващо във всички сфери, е способно да изиграе лоша шега на политическите представителства и електорални нагласи и мнения, поддържащи суверенната фикция.

В тази дуална система, предрича оракулски Бодрияр, противно на всички очаквания, представителството отново приключва, когато законът за еквивалентност на стойността, произтичащ от манипулативния код, започва да упражнява своята ефективност: начева се неизбежното движение насам-натам и от този момент нататък се формира и отново се ре-формира обществен консенсус. Той се оформя с помощта на предварително структурирани анкети, така че след определен период от време разпределението на гласовете се доближава до естественото разпределение 50/50 за всяка от страните: “сякаш всички са гласували случайно или са гласували маймуни”. Играта на социологическите проучвания взема връх, а процесът на представителство, казва той, превръщайки се в маймуна от различен вид, деградира в отживелица. Дори в по-ранния период гласуването предполага и осъществява известна степен на хомогенизация, но реален антагонизъм съществува и се запазва. Днес вътрешното противоречие и диференциацията в гласуващата маса са склонни да бъдат елиминирани и резултатът е симулирана игра на противопоставяне, размяна и изравняване на политическото противопоставяне: “обратимост на цели дискурси един в друг”. Тази крайна формулировка, казва Бодрияр, изглежда на пръв поглед перверзна, но е ясно, че тенденцията е неоспорима. Така срещу идеята за двубоя, за реалната борба за власт между различни опозиционни лагери, в новия ред възпроизведените политически позиции трябва да намерят своята основа на плоскостта на стойността (тук дефинирана като онзи консенсус, който превръща всяко различие едновременно в не-различие).

Още по-драматично е, че според Бодрияр тази тенденция към двуполюсност/дуополизъм съществува и на ниво международни отношения. Тук контролът върху световната политика е в ръцете на две свръхсили и това се основава на равновесието или баланса на терора. Само това позволява да се развие регулация и контрол на противопоставянето. Стратегията на свръхсилите не се отнася основно до атомната война, а до установяването на регулирана структура на глобалните отношения. Тук механизмът на симулацията отново се проявява в бинарната схема (цит. по Mike Gane, Baudrillard’s bestiary).

Днес дигиталното е стопило дистанцията, но не и предишните зависимости. Именно тази обреченост на двоичния дигитален код  манипулира стойността (value)  и я превръща в нов  концептуален затвор.

Бернард Стиглер пише за новото варварство на алгоритмичния капитализъм. Алгоритмите премахват интенции и интерпретации, от базата данни се извличат автоматични модели и мениджмънт, неподлежащи на дискусии и публичност.

Технологично интегрираният нов вид тоталитаризъм е подчинен на дигитално неразумното на алгоритмите и екзо-соматизацията и трансформационните технологии.

Карл  Шмит сякаш се опълчил avant la lettre на  дигиталното робство:

„Правилото не доказва нищо, а изключението доказва всичко: то потвърждава не само правилото, но и неговото съществуване, което произтича само от от изключението. В изключението пробива силата на реалния живот, кората на механизма, който от повторението става торпилен.”

 Шмит изтъква изключителността на човешкото съществуване и несигурността на нормалността, върху която са поставени да работят науката и техниката, както и техническо-юридическото разбиране. Нормалността се основава на фона на неопределеност, на нищото на нормалността, от което нормалността възниква и с която тя винаги е свързана.

След това той добавя пасаж от Сьорен Киркегор: “Изключението обяснява общото и самото себе си. И ако някой иска да  изследва правилно общото, трябва само да се огледа за истинско изключение.

То разкрива всичко по-ясно, отколкото го прави общото. Безкрайните разговори за общото стават скучни; има изключения. Ако те не могат да бъдат обяснени, тогава не може да се обясни и общото. Трудността обикновено не се забелязва, защото за общото не се мисли със страст, а с удобство, повърхностно. Изключението, от друга страна, мисли за общото с интензивна страст.” (Шмит, Политическа теология).

Шмит ползва в случая и авторитета на първия суверенист Боден:

„Тъй като правомощието да се суспендира валидното право – било то по принцип или в конкретен случай – толкова много прилича на действителния белег на суверенитета, Боден иска да извлече от това правомощие всички останали характеристики”.

“За … ключови политически понятия основният момент е кой ги тълкува, определя и прилага. . . Всъщност едно от най-важните явления в юридическия и интелектуалния живот на човечеството е, че този, който има реална власт, може да определя и понятията и думите. Caesar dominus et supra grammaticam. Императорът е владетел и над граматиката”.

И тук можем да намерим сходство с  известния отговор на Хъмпти Дъмпти на въпроса на Алиса: “Как можеш да направиш дума, която означава толкова много различни неща?”, на което той отговаря: “Въпросът е кой е Господaря  и това е всичко.”

Относно агресията на Путин отново важи антидотът Карл Шмит, че само в реална битка се разкриват най-крайните последици от политическото групиране на приятели и врагове. От тази най-крайна възможност човешкият живот черпи своето специфично политическо напрежение.

Вместо топологическите  терзания за нова многопластова имперска глобалност и нова суверенност, която не се крепи на териториален ред, Путин върна нещата до този примитивен Номос на земята – украинците не заслужават тази земя, тя е  руска в имперската топология на гнездене – Kрим, Херсон, Dонецк.

—

Проблемът на Карл Шмит с либерализма е, че той е антиполитически. Това означава, че за либерала всяко политическо решение трябва да се корени в норма, чието крайно оправдание произтича от конституцията. В рамките на либерализма политическите решения се извеждат от конституционните норми и по-високо от държавата стои законът и тълкуването на закона. Ето защо най-висшата политическа власт в една либерална държава е върховният съд или неговия еквивалент. Политическите действия са подчинени на юридическото тълкуване.

Юристите, а не философите, са царе в либералната демокрация.

За Шмит истински политическото решение е това, което скъсва с всяка норма, освобождава се от всякакви нормативни връзки и става абсолютно. Ето защо въпросът за държавата на извънредното положение е от такова значение за него. Състоянието на изключение е този момент на радикално решение, в който действието на закона спира да действа. Стигаме отново до познатото на римляните  iustitium.

Това, което решението за състоянието на изключение  разкрива, е  истинският предмет  на политическия суверенитет. Шмит пише: “Суверен е този, който решава за състоянието на изключение” (Soveran ist, wer uber den Ausnahmezustand entscheidet). Суверенът е лицето, което се проявява чрез решението за състоянието на изключение. Въпросът “кой?” се дава от самото решение. Това означава, че решението за състоянието на изключение, моментът на спиране на действието на закона, води до появата на субекта “кой?”. Един хаштаг, добил комична популярност и при българската ситуация.

Субектът е последица от решението. Субектът, който се разкрива чрез решението за състояние на изключение, е персонажът на държавата, и сърцевината на политическата теория на Шмит е да покаже, че истинският субект на политическото е държавата и че държавата трябва винаги да стои по-високо от закона.

Това, което трябва да се разбере, е, че аргументът на Шмит за състоянието на изключение като пример за действието на политическото, е и аргумент за диктатура. Ако субектът на суверенитета се разкрива в решението за състоянието на изключение, то това решение е актът, с който конституцията се суспендира и се въвежда диктатура. Следователно диктатурата е оправдана, когато съществува действителна или въображаема опасност за съществуването на държавата.

В термините на Шмит, условието за възможност за законност и легитимност е политическият акт, който ги суспендира.

В рамките на либерализма всичко се превръща във вечна дискусия,  славния разговор на човечеството, сферата на това, което Шмит нарича с насмешка “култура”. Такава култура плува като пяна над социално-икономическата реалност на либералната държава, която Шмит, следвайки своя учител Макс Вебер, сравнява с огромен индустриален завод.

Буржоазията в началото е наричана дискутиращата класа. Нейното продължение са днешните дискурси, произвеждани в индустриален мащаб.

Събитието на политическо насилие затваря пространството за преценка, което либералният дух на съревнованието отваря: то поражда инстинктивни и неразумни поведение, без обективност и критична дистанция. В ситуации на насилие – или почти насилие на “политическото” – се отхвърлят всички понятия за равностойност, мярка или оправдание (Люк Болтански). Съществената разлика и неравенството между конкурентите са това, което са от значение в такива моменти, а не тяхната същностна прилика и равенство.

Грубото, неразумно насилие в защита на приятели и срещу врагове е описано от Шмит като основен факт на човешкото съществуване. Именно това онтологично определение на политиката – като разлика, либералите сляпо отричат или потискат с призива си за справедливост – като общност.

Политическото не се основава на никаква идея за това как трябва да се проведе съперничеството, а единствено на извънредните обстоятелства, в които то се намира. То не произтича от никакъв висш принцип, а от екзистенциалния факт на радикално различие. Това е, което Карл Шмит нарича “политическото”, което е враждебно към всички форми на морални ограничения: Специфично политическото  разграничение, към което могат да се отнесат политическите действия и мотиви, е това между приятел и враг, твърди Шмит, но то се предлага като антропологична истина, а не като морален принцип. Врагът е лицето на собствения ти въпрос.

В рамките на схващането на Шмит за екзистенциалния смисъл на политическото, стремежът към радикално неравенство придобива логика и мотивация, собствена сила, независима от какъвто и да е принцип на оправдание, която в крайна сметка се проявява в смъртна битка. Въпросът защо или с какво оправдание “ние” трябва да триумфираме над “тях”, става безсмислен, когато става дума за война,  която “няма нормативно значение”, а само екзистенциално значение, особено в реална битка с реален враг”.

Според Шмит екзистенциалният факт на разграничението “приятел-враг е в основата на политиката като радикално контингентна, условна, непредвидима, случайна форма на вземане на решения, която се противопоставя на налагането на правила или закони. Истинският характер на “политическото” се проявява в решението да се опитаме да унищожим врага, като използваме насилие. Не съществува априорна граница за това какво е политически възможно или допустимо, а само контингентни граници на властта, които трябва да бъдат стратегически съобразени при вземането на решения. Критичното определящо решение, с което разполага политикът,  е дали да води война или не.

Една определена теория на либералната “държава” е замислена от изходната точка на отричането или потискането на самата истина, която я поддържа. За Шмит тази истина би разкрила необходимостта от трансцендентна суверенна власт с абсолютна и следователно неподлежаща на кодификация способност за вземане на решения.

Следователно най-належащият политически проблем, който Шмит ни завещава днес, е онова, което се нарича “турникет” на логиката на изключението. Този „юмрук”  се отнася до факта, че след Хобс и особено след Шмит самият конфликт се превръща в легитимиращата предпоставка на суверенната власт.

В термините на Хобс, ние се отказваме от правото си на съпротива, за да може суверенът да контролира конфликтите с насилие, с което ние имплицитно се съгласяваме. В такъв контекст обаче всяко упражняване на либералното право на съпротива винаги може да бъде представено като “евентуално” изключение, оправдаващо другия вид изключителност (извънзаконовото насилие), прикривайки факта, че това насилие е структурно и фундаментално, а не реакция на неопределено извънредна ситуация. То е турникет, защото колкото повече човек се бори да се освободи от него, той се затяга още повече. Още по-лошо е, че чрез доминиращата парадигма на (международната, национална и индивидуална) сигурност, това затягане е източник на нейната легитимност, което предполага един вид експоненциално двойно обвързване на съвременната политика на съпротивата. Как можем да избягаме от тази диаболична диалектика на властта? Как може съпротивата да избегне логиката на изключението и да предизвика новия имперски суверенитет без да го легитимира по невнимание? Възможно ли е да се формулира тази проблематика без да се застъпваме за изключение от изключението, за контра-номинация, до безкрайност? (цит. по Екард Болсингер).

В някогашните диктатури фактът, че властта е била въплътена в един човек, го е правил отговорен заедно с подчинените му, но в съвременната демокрация разпределението на властта в целия социален апарат снема отговорността от всички без разлика. Оттам и всеобщата безнаказаност на всичко, което вършим днес.

Ние самите сме отговорни за медийната анестезия, на която  подлагаме нашите слаби мозъци. Изборната  анестезия е същото. Съдебна анестезия – няма уличени.

И сега въпросът е дали Путин е суверенът, който дава политически урок а ла Карл Шмит на неолибералния Запад? След като никой няма монопол над историята, която не се изповядва.

След като и Шмит е унилатерален в своя явен редукционизъм на политическото.

Унизена ли е западната демокрация в сегашния момент, както пред Хитлер  в Мюнхен през 1938? Сега когато поради ядрения шантаж дори смъртната битка не е това, което е?

Истината е, че провалът на Путиновата авантюра е в спекулативно единство с не по-малко грандиозния провал на визията  на глобалния неолиберализъм.

И няма ли да е по-добре, ако вместо за демокрация говорим за звучащия обсолетно katechon,  колкото и да е неясен като понятие?

Решаващо историческо понятие на имперската приемственост е тази на ограничителя: katechon, der Aufhalter. “Империя” в този смисъл означава историческата власт да възпира появата на Антихриста и края на настоящия еон; тя е власт, която задържа. “Краят ще дойде, но империята се бори, за да забави този край.”

Според Якоб Таубес Шмит се интересува само от едно: партиите, демокрацията, хаосът да не се издигнат на върха.  Държавата  трябва да остане, без значение каква е цената. Това е трудно да бъде следвано от теолози и философи, но що се отнася до юриста, докато е възможно да се намери дори една правна форма, с каквато и да е припряна изобретателност, това задължително трябва да бъде направено, защото в противен случай цари хаос. Това е, което той [Шмит] по-късно нарича katechon: der Aufhalter,  който удържа хаоса.

Катехонът е силата, която възпира триумфа на беззаконието, което ще бъде последвано от Второто пришествие на Христос. Следователно катехонът забавя  Апокалипсиса.

Не вярвам, че за една изначална християнска вяра е възможен друг възглед за историята, различен от този на Katechon (Ich glaube nicht, daß für einen ursprünglich christlichen Glauben ein anderes Geschichtsbild als das des Kat-echon überhaupt möglich ist).

Вярата, че един възпиращ фактор задържа края на света, осигурява единствения мост между есхатологичната парализа на всички човешки усилия и толкова голямата историческа мощ като тази на християнската империя на германските крале, от която империя Шмит нескрито се е възхищавал.

Наистина изглежда остаряла визия от гледна точка  на модерните западни демокрации,  но точно сега не са ли са се наели Щатите и Русия с такава старомодна роля? Днешните  империи не продължават ли да отиграват един винтидж катехон на взаимно възпиране?

Шмит установява katechon като условие за иманентна политика и за автентична християнска вяра. Без катехон, който “задържа края на света (ein Aufhalter das Ende der Welt zurückhält), ние изпадаме в “парализа на всички есхатологични човешки усилия” (eschatologische Lähmung alles menschlichen Geschehens) и губим обяснителната сила на Римската империя и нейното християнско продължение да се поддържа срещу силите на злото и безредието. До подобно заключение по отношение на историята се стига и в посмъртно публикувания Glossarium: “ich glaube an den Katechon; er ist für mich die einzige Möglichkeit, als Christ Geschichte zu verstehen und sinvoll zu finden (Вярвам в Katechon: за мен това е единственият възможен начин да разбера като християнин  Историята и да я намеря смислена)”.

Въпреки че Шмит никога не е бил категоричен къде може да се намери Katechon, местата, където го споменава, се отнасят до функцията му да създава или поддържа ред. По една дълбока ирония, ако се чете от политическа и юридическа гледна точка – което Шмит твърди, че най-много се опитва да направи – желанието за ред в настоящето, което поражда политика и есхатология, необходими за поддържането му, издава перформативно противоречие в творчеството на Шмит. Както отбелязва Стивън Остович, “Шмит развива своята политическа теология като критика на правния позитивизъм и неговата инструментална логика”, но “неговата концепция за ограничителя отново въвежда инструментализма: политиката не е субстанциална, а е въпрос на правене на всичко необходимо за поддържане на реда “.

Следователно принципът на катехон в есхатологията на Шмит е свързан с поддържането на политическия ред, той е собствено “политика на настоящето”. Катехонът определя “пространството между радикално духовното и чисто политическото. Той е темпоралният прозорец, средното време, междинното време между първото и второто пришествие на Господа “.

За Шмит всеки политически ред е преследван от възможността за срив. Както твърди Джулия Хел, тази тревога за края на империите не е необичайна. И все пак творчеството на Шмит се характеризира с особена “апокалиптична спешност”.

Тази катехонична тревога е опорочена по два начина. Първо, неговата идентификация на заплахите за Номоса е предсказуемо проблематична. За Шмит назоваването на врага на Номоса е основополагащо за възможността на международното право. Той използва katechon, за да изследва имперския страх, така че в мястото на тази тревога е реален или предполагаем враг на империята. Шмит разбира врага като колективния друг или чужденец. Войната срещу врага е война между народите. Декларацията му, че “войната  е  екзистенциално отрицание на врага”,  плаши в светлината на неговия нацизъм. Номос и катехон все още могат да се използват за мислене както на света, така и на неговия край, но това трябва да става в сянката на собствената употреба на тези понятия от Шмит.

Второ, той подценява способността на света да се запази. В основата на динамичното разглеждане на Номоса от страна на Шмит е фундаменталната приемственост (continuity). Империите се издигат и падат, но винаги има империя.

Както се вижда, обвиненията за опорочаване на катехоничната тревога от страна на Шмит са не само неоснователни, но и само още повече усилват тежестта на аргументите му.

Врагът продължава да е реален и неговото назоваване е основополагащо за възможността на международното право.

Способността на света да се запази не само не е  подценена, а по-скоро силно  превишена.

Имперските политики са равнозначни на война. Страхът на Путин от разпад  на империята е мотивация да потърси катехон в  грозното лице на войната срещу врага. Войната срещу врага е война между народите, повечето непряко замесени. Империята на Путин търси катехонична приемственост в евразийството, както неолиберализмът на Щатите – в глобалната  суверенност. Това са две имперски фикции, различаващи се по интензивната скàла на съмнителна цивилизованост.

Ако Путин е постигнал нещо, това е събуденият симетричен страх на Запада за възможен свършек на консумативния хедонизъм, който е замазвал очите на експлоатираните. Но откриващата се опция е мрачно повторение на едно и същото – Номосът на земята означава придобиване на земя и ресурси и бащата на този номос  е войната.  

Валиден ли е все още катехон, когато за да си спечели правото на ограничена война, Путин заплашва с Апокалипсис? Или когато империята, която избягва да се нарича така, Америка станала империя по една случайност, както  твърдеше Бжежински, нарича Русия империя на злото и нескрито я определя за свой враг – врагът като гещалт на собствения й въпрос… И претенциите на Америка, че води справедливи войни, не постигат нищо друго, освен отприщване на още по-ужасни войни.

Международното право не се крепи на същностна суверенна основа, а на контингентна променлива, резултираща в идеологическа историзация, която бива лесно узурпирана в зависимост от появилата се по-силна империя.

Конфронтацията прави  враждуващите  империи-суверени  идентичностни.

Докато очакваме имплозията на Руската империя  в запечатания съд на нейния психотизъм, акселератската бомба на хипер-модерната  империя на Щатите е друг кандидат за провиденциален Филтър.

О мои врагове, няма врагове – с тази реверсивност Дерида искаше да се опълчи в „Политики на приятелството” срещу Карл Шмит, ужасния юрист на нацисткия Райх.

Какво казва Шмит? Врагът е условие за автентичност на човешкото съществуване. Чрез своето присъствие той “предпазва” индивидите “от самозаблудата [Selbstbetrug]”, която се появява в един чисто индивидуалистичен свят. Врагът е “инструментът, който върховната власт използва, за да ни постави в едно обективно събитие, … такова, в което сме изправени пред “собствения си въпрос” и трябва да “отговорим,  действайки”. “

Моят враг е гещалт на собствения ми  въпрос.

Страхът от имперски саморазпад  накара кликата на Путин да загърби отговора, даден още от Ленин в началото  на Първата световна война:

„Никой не може да бъде обвиняван за това, че е роден като роб; но роб, който не само избягва стремежа към свобода, но и оправдава и възхвалява своето робство (например, нарича задушаването на Полша и Украйна и т.н. “защита на родината” на великите руснаци) – такъв роб е лизач и простак, който предизвиква законно чувство на възмущение, презрение и отвращение.”   (Ленин, 1914 г.).

Ленин, който напада своите, следователно подкрепя враговете, това е причината  да е толкова презиран и до днес заради истинските въпроси/врагове.

Дистинкцията приятел/враг тук не работи дори и с превратностите, с  които я нищи Дерида. 

Но не и при тези, които не могат да се нарекат наследници на Ленин, и актуализират  неоцаристкия  тормоз над малките държави.

Един ден земята ще има единен интерфейс, това имаше предвид Антонио Негри с неговата Империя, която трябваше да замести винтидж формите на предишната суверенност. Един комунистически катехон като ограничител на предишните суверенни разпади.  Но истински интерфейс на човешкия род не се е появил, защото все още обитателите на земята не са получили своя враг, ако трябва  леко да перифразираме  Карл Шмит.

Какъв враг? Космически, извън света, неспецифициран враг?  Врагът е параноиден гещалт на собствения ни параноичен въпрос.

Но дали  причинената от Запада лудост на Путин наистина прекрати глобалния неолиберален проект като недоносеното последно дете на капитализма,  оставил един опустошен сирашки свят?

Глобализацията приключи с глобализиране единствено на национализмите в мръсен трансфер на расови есенциализми. Суверенността бе отменена, за да се върне в най-отблъскващ вид,  една суверенност анти-Русо.

Антонио Негри  в дельозианските си нагласи виждаше как старата форма на суверенност се трансформира от  фигура на трансцендентна и локална команда в диспозитив  на иманентен и глобален контрол. 

Глобализацията донесе криза на труда и взрив на контингентното, които промениха света, но лоялността към частния капитал не бе поставена под съмнение.

Това е така, защото демокрацията днес е сведена до изтъркан термин с чисто обскурантистка цел – общ термин за система на власт, изцяло доминирана от колективните сили на капитала.

Докато либералната демокрация, както обяснява Уенди Браун, поддържа “скромно” етично разделение между икономика и политика, неолибералната политическа рационалност премахва това разделение и подчинява всеки аспект на социалния и политическия живот на “икономически изчисления”. От тази гледна точка неолиберализмът е дискурсивното и идеологическо лице на реалното подчинение на обществото спрямо капитала или, както се изразява Уенди Браун, “насищането” на политическите  и социалните реалности от капитала.

По този начин неолибералното командване се е освободило от всякаква необходимост да реагира на традиционните политически структури на представителство и функциониране на националните правителства: избирателни механизми, основни правни структури и т.н.

Колкото неединен и прекъснат да е процесът на разгръщане на производителни сили при капитализма или различните капитализми, толкова повече може да се идентифицира едно елементарно ядро с учудващо постоянство: от диаболичното отклонение на лихварската хрематистика (chrematistike) до Маркс е същото – капиталът изниква от публични дългове  и  от вярата в своята саморазмножителност от нищото.

Основно правило на капитализма през всички епохи  е да се захранва от публичния държавен дълг –  капиталът е сембланс на публичния дълг, дългът е сембланс на капитал.  Публичният дълг е единственото нещо, до което всички имаме достъп, но именно това размиване на границата между държавни и частни капитали  причини корупцията и новото неолиберално лицемерие,  диктуващо перверзните форми на закона на стойността.

Държавата се оказа приватизирана институция на неолиберализма, който от своя страна е  приватизиран кейнсианизъм, чрез който колективните мафиотски сили на капитала направляват икономическата дейност и пазара, и управляват кризите. Това е лицемерието, което трябваше да търпим и тук в България, кредитните милионери и приватизатори да станат истински капиталисти,  които са скъсали с оптимизма на Кейнс за държава на благоденствието,  за да върнат справедливото неравенство, както обяви  един от местните идеолози.

Справдливо неравенство е заложено и в  самата суверенност като върховен символ на държавност в историята му. Този суверенитет  винаги се е стремял единствено към откъсване на властта от поданиците, към централизиране на властта за вземане на решения срещу поданиците, към налагане на власт над живота им и към изпращането им да умират във войни.

Новите биополитики  внасят несъществени промени в тази визия на Карл Шмит.

Мечтата на Русо е равносилна на суверенна фикция,  но несъответствията и празнинините в нея,  онова, което французите наричат decalages, продължават да са обект на размишления и до днес, както в най-новата книга на Антонио Негри, чийто английски превод излезе в края на 2022 г. (The End of Sovereignty).

Негри цитира в нея с насмешка Русо:

“Както природата дава на всеки човек абсолютна власт над всички от неговите (телесни) членове, така общественият договор дава на политическото тяло абсолютна власт над всички негови членове и същата тази власт, насочена от общата воля, носи, както казах, името суверенитет”; от друга страна, в “Разговор за произхода на неравенството” Русо проклина частната собственост – първият човек, който е казал: “това е мое”. Но нашият добър Русо, който беше толкова ясен и строг, когато определяше частната собственост като източник на всякаква корупция и като причина за човешкото страдание, веднага се препъва, когато кара собствеността да се противопостави на онази обща воля, която му беше решила проблема за суверенитета. След като частната собственост поражда неравенство, как може да бъде създадена (измислена) политическа система, в която всичко да принадлежи едновременно на всички и на никого – както се е случило, или по-скоро както е трябвало да се случи, в онази обща воля, която е приписала суверенитета на всички и на никого? Тук капанът се затваря за добрия Жан-Жак. Ако понятието за обществено всъщност се предлага в отговор на въпроса: “Какво принадлежи на всеки и на всички?” и ако отговорът на Русо е: “Това е онова, което принадлежи на държавата” – е, добре, в този случай Русо е измислил нещо, което само украсява, разкрасява и мистифицира приемствеността на завладяването на общото от страна на притежаващите собственост индивиди.”|

Тези  decalages и gap-like structures ще занимават и психоанализата на Лакан,  и неговите последователи, освен Жижек, също и Матео Виги и Само Томшич.

Суверенитетът се оказва отрицателна категория par excellence. За разлика от управлението, което произвежда както правила, така и субективност, суверенитетът действа по негативен начин – или чрез закона, или чрез изключението, което суспендира закона, като едновременно налага забрани и ги нарушава. На тази суверенна парадигма – на нейната негативна сила на изключване – Негри противопоставя афирмативната сила [potenza] на една хоризонтална, множествена субективност, вкоренена в историческия и природния живот.

Тази субективност  са хибридните множества (multitudes), заместили пролетариата,  като заради тях Негри ще поеме критики със същата интензивност,  с които той обсипва Русо.

Той ще предложи и конституиращата власт като нещо различно от суверенността, опираща се не на изключване, а на материалността на революционен процес, една твърде неясна формулировка.

Негри твърдо вярва, че глобализацията и нейното ускорение са единствения път за потвърждаване на неговите визии.

Но това, което се глобализира днес, е форма на национализъм, която е много различна от отворената и приобщаваща парадигма на “Империята”, основната книга на Негри и Хардт от тяхната прочута трилогия.  Конституцията на Европейския съюз, този аватар на нов тип имперскост, която в момента е в криза, вече се сблъска с регреса обратно към изпитания модел на нация-държава, а резултатът е “суверенно” разединение.

Номосът на земята и приоритетът на нацията-държава (ако използваме формулата на Карл Шмит), заедно с производството и разпределението, се връщат към това да бъдат един вид актуално споделяне в новия геополитически ред на света. Войната в Украйна го демонстрира по убедителен начин.

Това което се глобализира днес, са национализмите като единствен способ на самореализация. Което изобщо не пречи, а подпомага подновената централна роля на примитивното натрупване и преобръщането на връзката между формално  и реално  подчинение/субсумпция спрямо капитала.

—

Има ли някакъв шанс за социално самопределение извън държавата и капитала в неолибералните му превъплъщения? Каква например е  ролята на демокрацията, тази най-самоубийствена политическа система, положена  върху своята антифундираност, тоест липсата на основи? 

В крайна сметка демократичното съждение се състои в необходимостта да се поддържа контингентното, непредвиденото. Това поддържа пространството на алеаторното като отвореност, без която е невъзможна срещата с другия в невраждебен  план. Затова универсалността на другия, която е условие за възможността на демокрацията, трябва да бъде рязко разграничена от универсалността, която действа в логиката на суверенитета , а именно ред, мир и стабилност.  

Обратно, редът, мирът и стабилността предполагат премахване на контингентното, на непредвидените обстоятелства, а оттам и на възможността за сингуляризирани множества на постмодерния пролетариат  в състава на коренно различна Империя, както я описваха Антонио Негри и Майкъл Хардт.

Как да бъдем идентичностни и същевременно отворени към катаклизмите – демократичното дебатиране няма отговор, необходимо е суверенно решение.

Истината е, че всякакви визии за постсуверенна епоха търпят провал, и за това едва ли  носят вина  само Путин и великоруският шовинизъм.

Суверенитетът създава образ на универсалност чрез използването на традиционните средства, с които разполага, и чрез създаването на изключителни разкази, за да контролира, охранява и регулира всички отношения на сингулярност.

 Демократичният императив – демократичното съждение – се състои в непрекъснатата борба за поддържане на възможността за сингулярност, за поддържане на пространството на алеаторност.

Но суверенният императив á la Карл Шмит ни казва друго – това алеаторно пространство е на извънредното положение, суверенът взема алеаторно решение за това кой е моят враг и целта е екзистенциалното унищожение на врага, нищо друго, никакъв невраждебен Друг.

Във времето на смъртна опасност законите излизат във ваканция (твърде късно е да бъдеш легален), суверенното решение разделя средствата от целите, закона от справедливостта, само за да ги обедини на друго нелогично равнище, и само така става ясно защо историята неизменно се случва откъм лошата си страна. 

Докато демократичният императив трудно може да се разграничи от симулацията, хитруването, увъртането, лъжата и лицемерната претенция  антагонизмите да се трансформират в агонизми – антагонизмите са сърцето на този свят и те не могат да бъдат решавани с  импотентен парламентаризъм. 

В екстремната си точка истинските империи са юридически неграмотни, по-точно те обитават юридическата пустиня на безправното си величие, поддържа  ги  само катехоничният страх от изчезване,  и това, което може да дойде на тяхно място,  е само една друга империя, ползваща имитативните  латексови демокрации  за фасада.

Когато такива като Хавел пледираха за НАТО и Щатите като единствени крепители на световния ред и на цивилизованите ценности, те вероятно не са предполагали, че глобалното ускорение и акселерация на тези образувания  води до същите взривни сътресения както в запечатания съд на руската империя (хората на Тръмп не се ли опитаха да превземат Капитолия  на 6 януари 2021 г.).

Не се ли върти всичко около това коя империя ще наследи коя, наследяване на една етернализирана сигнатура, може  би  на  ограничителния катехон, и същото не е ли било и по времето на Карл Шмит, който поне е бил наясно за какво става въпрос – врагът е приелият форма твой собствен въпрос.

Възможна ли е друга алтернатива, друга неимперска история като саботаж на съдбата?

Един пример от литературата. Това кълчене и разпад на езиците  във фонов (фонемен) шум при Джойс не беше само формална игра, всичките му усилия бяха насочени да раруши имперския език на  Британия,  да отмени Името-на-бащата,  макар и в психотичната обвивка  на един обогатен нов симптом, sinthome, както го наричаше Лакан.

В политически  план не е ли същото брожение на един много объркан свят, както признават, както и опитите за изработване на други симптоматични визии, макар добре да се съзнава, че сляпото петно на симптома не може да бъде отстранено, само въплъщавано като източник на  наслаждение.

Няма върховна инстанция. Ако за Хегел Бог бе selbstbewusst, за Лакан Бог е несъзнаван.

Онези отличителни характеристики на множествата (multitudes) като форми на постмодерен пролетариат  могат да се проявят по противоположни начини: като сервилност или като свобода. Множеството като версия на постмодерен пролетариат има пряка връзка с измерението на възможното: всяко състояние на нещата е условно и контингентно, никой няма съдба – разбирайки под съдба фактът, че например никой вече не е сигурен, че ще има една и съща работа до края на живота си. Тази непредвидимост е структурна в неолибералната епоха и може да има противоположни развития: тя може да благоприятства опортюнизма, цинизма, желанието да се възползваш  от случая, за да надделееш над другите; или може да се изрази в конфликт и неподчинение,  дезертьорство и бягство от настоящата ситуация.

Как нашата разкашкана работническа плът да се превърне в тяло, след като  желанието е перверзно? Разчекнато тяло между капитал и труд и поразено с анти-вируса на желанието.

Негри пише заедно с Хардт в Множество (Multitude):

„Когато плътта на множеството е затворена и превърната в тяло на глобалния капитал, то се оказва едновременно в и срещу процеса на капиталистическа глобализация. Биополитическото производство на множеството обаче има тенденция да мобилизира това, което е общо за него, и това, което произвежда общото (common), срещу имперската власт на глобалния капитал. С течение на времето, развивайки своята продуктивна фигура, основана на базата на общото (common), множеството може да премине през империята и да излезе от другата страна, да се изразява автономно и да управлява себе си.”

Има  един знаменателен пасаж от Империята, цитиран от Дейвид Идън:

„Макиавели предлага, че проектът за конструиране на ново общество отдолу изисква война и пари и настоява, че трябва да ги търсим навън. Спиноза отговаря: Вече не ги ли притежаваме? Необходимите оръжия не са ли присъщи точно вътре в  креативната и профетична сила на multitude?

Може би и ние също, помествайки се вътре в революционното желание на постмодерността, можем да върнем отговора: Не притежаваме ли вече и ние оръжия и пари? Видът пари, който Макиавели настоява, че е необходим, може фактически да пребивава в продуктивността на multitude, непосредственият играч на биополитическо призводство и възпроизводство. Въпросният вид оръжия може би се съдържа в потенциала на multitude да саботира и разрушава със своята собствена производителна сила паразитния ред на постмодерната заповед.”

Този спинозистки комунизъм на множествата и на общото вероятно вече не е актуален със западането на италианската автономия. Вероятно е бил несвоевременен и по времето на обявяването си през 80-те години на миналия век, но поне е по-близък и родствен с мечтата на Русо.

В  настоящия момент да се изразяваш така в България ще се приеме за комунистическа пропаганда, която уж сме превъзмогнали, само че не сме, само сме я сменили с неолиберална реторика. Демокрацията може и да е пристигнала в България, без да е дошла, както в месианистичния толеранс на Агамбен, но патриархално-маскулинният ред  на отвратителни нрави изобщо не се е отмахнал

Ще дефинираме неолиберализма като политическа идеология, съсредоточена върху приватизацията на публичните институции, насърчаването на фундаментализма на свободния пазар, данъчен бунт, воден от богатите хора и корпорации, и глобализацията на капитализма, труда,  и медиите.

Неолибералният модел генерализира предприемачеството и конкуренцията,  за да ги превърне в модел на обществените отношения и на самата човешка екзистенция, което изглежда като откровена борба с ентропията, докато Путин залага на военното дело и на окупацията. Но Русия веднъж вече бе окупирала половин Европа и не й предложи нищо, освен застойна окупация – причините защо се оттегли в запечатания си съд вече са ясни.

Русия е алергична към пост-суверенния глобализъм на Европа и Щатите (интересното е, че тук има известно сходство с островната абстиненция на британците, друга бивша империя), алергична изобщо към западната култура и цивилизация, както показват ядните забележки на  самия Путин, докато цифровите мрежови платформи са позволили на неолибералния проект да процъфтява, консолидирайки тенденцията към тотална финансиализация въз основа на една хибридна парадигма между стратегическото военно мислене и спекулативния начин на калкулиране, задължен на пазара като хазартна контингентност.

Чрез непрестанно създаване на корелации между събитията, алгоритмите също така създават нова информация, която на свой ред може да манипулира пазарите по начини, които не са достъпни за обикновени наблюдатели извън  черната кутия.

Тези две характеристики на алгоритмичната търговия – нейното дигитално поведение и нейната вездесъща, незабележима чувствителност – превръщат неолибералната виртуална машина в мощен апарат за завладяване.

Особената онтология на алгоритмичните обекти влияе на еволюцията (и оцеляването) на човечеството в условията на еволюционна финансова  война.

Твърдят, че безумната война на Путин е компрометирала неолибералния глобален проект, особено в неговата скрита постколониална форма на екстракция на природни ресурси и ограбване на икономически слаби региони и анклави, както и несправедливата дистрибуция на глобална рента.  

Сякаш и за неолиберализма, особено в левичарските  визии,  има само територии за плячкьосване,  както за Путин само територии за завладяване.

Неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на меритократското  им презрение.

Очевидно цялото изкуство се състои в дозирането на този истеричен коктейл.

Вместо тоталитаризъм сякаш ни се сервира финансов абсолютизъм в криптиране на древните спазми на хаоса в хаос на стойността, поредната идеологическа фантазия, зад която се спотайват готическите кошмари на капитала.

Още Китлер, следвайки Тюринг и кибернетиката, твърди в „Грамофон”, че политиката вече е вътре в черната кутия на модерната технология и че способността ни да анализираме структурите на контрол върху артикулацията на изявления все повече намалява: потоците данни, които някога биваха улавяни в книги, а по-късно в записващи устройства и филми, сега изчезват в  черни дупки и черни кутии, които като изкуствена интелигентност ни казват сбогом по пътя си към анонимни  висши команди.

 Предишните аналогови медии, които структурираха информационните потоци, бяха по-твърди сили на контрол. Дискретните медии на Тюринг са алгоритмични, тоест дигитални – субект едновременно на логика и на контрол. Те могат да бъдат презакодирани, обработвани и отрицавани. Техническите медии, развити през последната война, са притиснати в услуга на тотализираща и нарастваща технологическа организация.

Компютърът от самото начало говори езика на висшите ешелони. Интерфейсът, тази нова идеология за Александър Голоуей, е измиване на очите, за да дистанцира потребителите от хардуеъра и да ги подведе под командите на Майкрософт.

Властта буквално е затворена в чипове за Китлер. Трябва да изоставим старите представи за властта като функция на т. н. общество; като обяснителен модел обществото е станало излишно, откакто потоците данни  изчезват в техническите медии. Видяхме, че това е визията и на Бодрияр.

Фактически иконичните знаци на дигиталното  и анонимните перформативи  на машинно процесиране  (човекът е процесорна машина на въглеродна основа)  възкресяват  старите инсигнии на суверенност, да, там е  същото,  литургични икони и безотказни заповеди на небесните господари.  Днес това ни се спуска като приложения на облачни услуги.

В новата ситуация не само монополът на писането е изгубен, но и на философията.

Грешката на философията е, според Китлер, че продължава да полага хегелиански съзнанието в самосъзнанието. Би трябвало  тя да следва примера на лаканианската психоанализа и да приеме, че съзнанието е само имагинерна интериорна визия на медийни стандарти.

Но още по-подозрително е внушението е, че държавата трябва да се трансформира в модалност на пазарен модел, предложено от Фуко. Пазарни държави в контекста на глобален пазар, въвлечени едва ли не в безобидна пазарна конкуренция? Още Карл Шмит е знаел, че конкурентите не са врагове в екзистенциален план. Можеш да фалираш, но не и да бъдеш унищожен.

Дори марксистки повлияният Дейвид Харви твърди, че политико-икономическите практики, които предлагат човешко благосъстояние, може да се повишат най-добре чрез освобождаване на индивидуалните предприемачески свободи и умения в институционална рамка, характеризираща се със силни права на частна собственост, свободни пазари и свободна търговия. Ролята на държавата е  създаване и запазване на институционалната рамка, подходяща за такива дейности,  и ако не съществуваха пазари, те трябваше да бъдат създадени, с помощта на държавата, ако е необходимо. Но освен тези задачи държавата не трябва да се ангажира с  повече рискове.

По-важното и смущаващо е нещо друго. Пазарната конкуренция като една от подвидовите съставки на въпросния неолиберален коктейл фактически се прехвърля или трансцендира в мястото на рода  (genus), дозатора.

Тогава излиза, че пазарът под формата на капиталистическа конкуренция е собствения си самоарбитраж, дозатор, по-точно, собствения си самосаботаж. Нали такива като Ели Аяче твърдят, че пазарът е само цени и тяхното самосаботиране.

Неолиберален пазар не толкова с поведение на подпийнал барман, колкото зловещо алгоритмично зомби, което крие страшната истина, че един алгоритъм на всички алгоритми липсва. Пазарът като върховен медиум на контингентното, където няма абсолютни означаващи. Тяхното деабсолютизиране е единственият абсолют.

Докато външната експанзия на капитала е представяна като глобалистка тенденция, колонизиране като цивилизационна мисия, в същото време постмодерната цезура на финансиализация е саморефлексивна, обърната навътре в опит да изстиска някакви вътрешни резерви чрез софистицирани спекулации на борсите и пазара.

Финансиализацията е свързана преди всичко с деривативите, тези месианистични продукти без месианизъм, както ги наричаше  Дерида, но за други те биват смятани за успешен иновативен ход на капитализма.

Примерно, фючърсите на деривативите – всъщност фючърсите на финансовия капитал като цяло, попаднал в оня порочен кръг, в който капитализмът не може да съществува, ако не продължава да расте и да натрупва, да се разширява и да произвежда все по-нови капитали от своите операции – са изключителни по своята сингулярност/единичност: фючърси, които са ефемерни, еднократни ефекти, подобно на постмодерните текстове; фючърси, където всеки един от тях е по-скоро събитие, отколкото цялостно ново измерение или елемент, както бихме говорили за природните елементи като водата или въздуха. Всички фючърси са фикционални, без съмнение, като същевременно те са неумолимо и конститутивно непредвидими и условни в своята непредвидимост. Но сегашната мания на икономистите по “риска” ни предупреждава за исторически нови тревоги, които може би е най-удачно да се мислят в термините на режимите на стойността.

Фючърсните деривативи са еднократни събития-перформативи с редуцирани измерения и елементи, фиктивни и конститутивно непредсказуеми, непредвидими и контингентни. Един кризисен мениджмънт на рискови спекулации, но в режима на вездесъщата стойност.  Със своята уникалност и моментно определима комбинативност деривативите действат като нов стандарт на стойност и нов абсолют.

Всеки дериватив не е ново начало, колкото ново настояще време. Той не произвежда бъдеще, само друго и различно сегашно време. Светът на финансовия капитал, съответно на постмодерността, е непрекъснато настояще, но без континюитет, а като серия сингулярни събития.

Деривативите “играят роля, която е паралелна на тази, която играе златото през XIX век”. В система от релативизирани национални валути всеки дериватив, като уникална и моментно окончателна комбинация от тези валутни стойности, действа като нов стандарт за стойност и по този начин като нов Абсолют. Това малко прилича на идеята на Малбранш за битието на Вселената: само Бог може да я поддържа в съществуване и затова трябва да я преоткрива във всеки един момент. Това е крайното логическо заключение на парадокса на производното: не че всяко производно е ново начало, а че всяко производно е ново настояще на времето. То не произвежда от себе си бъдеще, а само друго и различно настояще. Светът на финансовия капитал е това вечно настояще – но то не е непрекъснатост, а поредица от единични събития (цит. по Йозеф Фогъл).

Произведението или ако предпочитате, ефектът на постмодерната артистична сингулярност, е от същия уникален тип като онзи уникален еднократен финансов инструмент, наречен дериватив. И двете са поне отчасти резултат от ситуацията на глобализация, в която многобройните детерминанти, намиращи се в постоянна трансформация с различна скорост, оттук нататък правят проблематична всяка стабилна структура, освен ако тя не е просто пастиш на форми от миналото. Световният финансов пазар се отразява на световния пазар на изкуство.

Не е ли същото и при политиките? Всъщност въведеното деление от Карл Шмит между политики и политическо означава, че държавата е изгубила монопол върху политиките,  както финансиализацията е сепарирана от реалната икономика. Различни визии като тази на Фуко за пазарен модел на държавата не отмениха хегемонията на финансов капитал, който днес се представя като биовласт и като глобална имперска сила.

Но това не  се третира като дисциплинарно принуждение, а по-скоро като ревизия на индивидиуалните свободи, избори и инициативи.

Освен милитаризма и биовластта третото явяване на капитала e като общество на дизинтегриран спектакъл.

Трансформацията е резултат на множество условия.

Преди всичко трансформации в труда,  в постиндустриалните условия за производствена валоризация и хегемоничната поява на когнитивна производителна сила. Когнитариатът като нова субективност на труда изисква неавторитарна организация, поне не в грубите й проявления, един офисен мениджмънт, внедрен заедно със съответната литература.

Биополитическо натрупване и когнитивна валоризация, където и да се реализират, са подчинени на господството на банките и на глобалното командване на финансовата рента. Можем да прочетем в този процес и в крайното насилие на тази промяна отслабване на ефективността на капиталистическата доминация/господство. Тъй като тя става все по-паразитна, нейната сила не се поражда толкова от дейността на изследователската дейност и организацията на обществото за печалба, а от пасивното улавяне на социалната рента. Финансовият капитал узурпира благосъстоянието и приватизира общественото наследство. Сега той произвежда технически правителства, за да развива чисто хищнически функции на държавата. В Съединените щати този процес вероятно е дори по-мощен и насилствен; усложнен и изострен от упадъка на американската хегемония над останалия свят и кризата на нейната конституционна черупка и “американската мечта”, един изключителен екстремизъм унищожи всички дебати между политическите сили и хомогенизира инициативите на властта.

Принципът на реалността съвпада с определена фаза на закона за стойността.

Днес цялата система се колебае в неопределеност, цялата реалност е погълната от хиперреалността на кода и на симулацията. Сега това е принципът на симулацията, а не на реалността, който регулира социалния живот. Окончателностите са изчезнали; ние  сега сме породени от модели. Вече няма такова нещо като идеология; има само симулакруми.” (Бодрияр)

От 70-те години на миналия век преминаването към нематериално производство ерозира отъждествяването на богатството с физическата собственост и идентифицирането на стойността с териториализирания труд.

Дерегулираният семио-капитал маргинализира буржоазията, като я замества с две различни и противоположни класи: когнитариат, т.е. несигурна работна сила от когнитивни работници, и мениджърската финансова класа, чиято единствената компетентност е конкурентоспособността  и  финансовата манипулация.

Процесът на дерегулация проправя пътя към бароковото пространство на хаотичност и  контингентност/случайност.

Парадоксално е, че бароковото въображаемо пространство може да бъде продуктивно само когато пуританският дух напълно е свел езика до алгоритмични операционни процеси. Когато пречистването на натрупването на капитал е извършено от финансите, барокът излиза на сцената на хиперреалното производство.

Критичната оценка е възможна, когато обменът на знаци е достатъчно бавен, за да може да бъде разгледан последователно от читателя и получателят има време за тази дискриминация между фалш и истина, която се нарича критика.

Визуалната информация, особено електронният поток от конфигурации, е твърде бърза за критично разглеждане, поради което визуалният ум е склонен да разбира потока в съответствие с митологичните рамки на тълкуване.

Бодрияр говори за еманципацията на знака. “Революцията сложи край на тази класическа икономика на стойността, революция на самата стойност, която пренася стойността отвъд нейната стокова форма в нейната радикална форма. Тази революция се състои в изместването на двата аспекта на закона за  стойност, които се смятаха за последователни и вечно свързани като че ли с естествен закон. Референтната стойност е унищожена, което дава надмощие на структурната игра на стойността. Структурният аспект става автономен, като изключва референтното иззмерение и се установява върху смъртта на референцията… оттук нататък знаците се разменят един срещу друг, а не срещу реалното  (it is not that they just happen to be exchanged each other, they do so on condition that they are no longer exchanged against the real).

В това се състои еманципацията на знака.

Финансовата виртуализация направи възможен нов цикъл на валоризация: парите могат да стават повече пари, пропускайки производството на полезни стоки.

В книгата си Data Trash (1993 г.) Артър Крокър пише, че в областта на дигиталните ускорения, повече информация означава по-малко смисъл, защото смисълът забавя циркулацията на информация. В сферата на цифровата дигитална икономика колкото по-бързо циркулира информацията, толкова по-бързо се натрупва стойност. Но смисълът забавя този процес, тъй като се нуждае от време, за да бъде създаден, разработен и разбран.

Така че ускоряването на информационния поток предполага елиминиране на смисъла.

Не е ли същото с политиките? Ескалацията на парламентарни избори би трябвало да ни отвори очите, че всичко се свежда до битки за Реалното на числото, тоест спънката във формализацията на числови стойности, където голата истина е, че Едното не съществува, съединението в Едно, в ярък контраст с бранда върху фасадата на българския парламент.

Не съединението прави силата,  а суверенната сила единява във винаги съмнително Едно, оттам и постоянните разпри и конфликти, например с македонците.

Ще се броят и пресмятат гласове, еманципирани гласове/знаци срещу други еманципирани гласове/знаци в бароковото пространство на хаотичност и случайност, но фактически изначално компрометирани в свръзката или конкатенацията с кристализирали властови структури  и  когнитивна  автоматизация.

Политическата реалност е положена не върху универсални стойности, а върху манипулация на кода и на симулацията.

Хегемонията на финансов капитал днес се представя като биовласт и като глобална имперска сила. Но това не  се третира като дисциплинарно принуждение, а по-скоро като ревизия на индивидиуалните свободи, избори и инициативи.

Постоянното разширяване на кредита и дълга сега е основна част от капиталистическото развитие.

В продължение на около 70 години след Голямата депресия от 1929 г. се наблюдава промяна във формата на капиталистическите кризи. Кредитите станаха много по-еластични, а ролята на кредитора от последна инстанция много по-значима.

Степента, в която възпроизводството на капитализма сега зависи от постоянното разширяване на дълга, е най-ясната индикация за неспособността на капитала да подчини адекватно живота на труда.

Неподчинението на живота е влязло в самата същност на капитала като  хронична финансова нестабилност.

Този въпрос е ясно изразен от американския политик Бърнард Барух още през 1933 г., когато под давление на социалния натиск Рузвелт се опитва да прокара  по-гъвкава икономическа и социална политика:

“Страната  не може да бъде защитена, освен като управление на тълпата. Може би страната  все още не го знае, но мисля, че може да се окаже, че сме били в революция по-драстична от Френската революция. Тълпата е завзела седалището на правителството и се опитва да заграби богатството. Зачитането на закон и ред  е прекратено Тълпата е била допусната в самото сърце на столицата. Правителството се е поддало на социалното недоволство, приемайки политики, които биха подкопали стабилността на валутата.”

Щурмът на Капитолия от 6 януари 2021, един от най-срамните дни в историята на Америка, не е ли стряскащо дежа-вю на изреченото почти век по-рано от Барух?

6 януари беше кулминацията на историята с “откраднатите избори” на Тръмп, един опит за преврат. Безсрамен опит за сваляне на правителството, както по-късно го нарече един от участниците в бунта. Насилието не е случайно. Това беше последният отчаян опит на Тръмп да спре предаването на властта.

САЩ днес са държава, в която нищо вече не е ясно и очевидно. Нация, в която хората вече не могат да са единодушни за това кое е истина и кое – лъжа. “Това, което видях, беше като война. Беше касапница, хаос” – това разказва една от участничките в първото изслушване за щурма на Капитолия от 6 януари 2021. Тогава загинаха петима души, а други пет се самоубиха по-късно.

Ние харесвахме Америка или Арморика, както я наричаше Джойс, когато трябва, по време на тоталитарните ограничения. Сега я харесват неолибералните елити заради грантовете и кариерите си. Заедно с любовта си към Америка ние наследихме и катаклизмите на капиталистическия реализъм, дълбокото социално разслоение и разяжданата от корупция държава и партии, които по-скоро приличат на организирани престъпни групи. Тази неудобна истина всячески бива прикривана  от оформиралата се неолиберална прослойка с единствената цел да извлича класови преимущества.

Но тук никой не е невинен. Под предлог премахването на тоталитарните задръжки отслабването на социалната дисциплина задълбочаваше кризата и доведе почти до смърт на социалното и на общото (common), до всевъзможни хватки и колаборационизми заради оцеляването на неефективни управления и неефективни капитали и, което е още по-лошо от гледна точка на капитала, оцеляването на неефективни и непокорни работници.

Кражбите от еврофондове и финансови спекулации нямаха нищо общо с пазарната икономика. Растеше и кредитната задлъжнялост. Кредитът се храни с кредит. За да се избегне неизпълнение на задълженията за връщане на заеми и лихви, длъжниците трябва да вземат повече заеми. Все по-голяма част от отпуснатите кредити се рециклират, кредити, които се отпускат само с цел погасяване на заеми (или, често, лихвите по кредитите). Колкото по-сложна е структурата на кредита, толкова по-трудно е тя да се поддържа, но също така и по-трудно да се премахне. Пълномащабна “кредитна криза” (унищожаване на фиктивния капитал) би предизвикала не само огромни социални трудности, но  застрашава и съществуването на банковата система, а с нея и на съществуващата структура на капитализма.

Страхът от дългова спирала се компенсира с политики на оскъдица, където управляващите се справят успешно, повече заради собствената  си сигурност и користни облаги.

Неолибералната революция от края на 70-те бе насочена срещу социалната недисциплинираност и едва ли не прекаленото разглезване на работническата класа на Запад. Това означаваше отказ от държава на благоденствието.

В странен паралел разпадът на източния блок малко по-късно означаваше отказ от социална държава.

Аргументът на Барух сега се повтаря под формата на аргумент за необходимостта от ограничаване на демокрацията (и на ролята на държавата): накърняването на паричната стабилност се обсъжда от гледна точка на “икономическите последици от прекалена демокрация”. В последно време аргументът прие формата на застъпничество за по-голяма независимост на централните банки от правителството.

Във всички случаи борбата на капитала е била да сепарира тълпата  от парите. Тя винаги се е проваляла, просто защото интеграцията на труда чрез разширяване на дълга и избягване на кризата е придобила такива размери, че мерките необходими за възстановяване на финансовата стабилност на капитализма, биха били толкова драстични, че да застрашат съществуването на самия капитализъм.

Опитът на правителствата на Съединените щати, Великобритания и други страни да наложат пазарна дисциплина чрез затягане на паричното предлагане (т.е. ограничаване на кредитната експанзия), в периода 1979- 1982 г., не само предизвика значителни социални и икономически затруднения, но и заплашваше да разруши международната банкова система.

Възпроизводството на капитала изисква ново и мащабно разширяване на кредита. Проблемът на капитала беше как да осигури кредита, необходим за възпроизводството на капитала, без да се допусне кредитната експанзия да подкопае дисциплината, необходима за експлоатацията на труда. Опитът за решение е т.нар. “икономика на предлагането” от 80-те години на ХХ век: комбинация от мерки за дисциплиниране на труда с безпрецедентна кредитна експанзия.

Опасностите, свързани с подобно развитие, бяха сигнализирани от редица критици на тази “вуду икономика” в средата на 80-те години. Макар че критиците бяха прави, като посочваха нестабилността, предизвикана от нарастването на дълга, сривът на фондовия пазар през 1987 г., за който те предупреждаваха, просто засили натиска за кредитна експанзия, за да се избегне още по-голяма криза. Реакцията на правителствата беше един и същ: разширяване на кредита и въвеждане на мерки, за да се избегне на всяка цена масовото унищожаване на фиктивен капитал.

Масовото нарастване на задлъжнялост се осъществява чрез секюритизация – развитие на нови форми на собственост в дълг, особено на т.нар. “деривативи”, за които вече говорихме.

Тъй като цялата финансова структура на капитализма се основава в голяма степен на кредити и дългове, всяко неизпълнение или заплаха от неизпълнение от страна на голям длъжник (като Гърция) може да предизвика големи сътресения на финансовите пазари.

Хроничната финансова нестабилност се превърна в основна характеристика на съвременния капитализъм, възможността за световен финансов колапс се е превърнала в структурна характеристика на капитализма, дори в периоди на бързо натрупване.

Това има две решаващи последици за разбирането на кризата днес. Първо, това означава, че опитите за управление на кризата чрез политически средства придобиват ново значение. Както в национален, така и в международен план, конфронтацията с неподчинението е избирателно насочена. Подобно на банковия мениджър, който се сблъсква с лоши дългове, и държавите и международни агенции като Международния валутен фонд, Световната банка и Групата на седемте, правят разлика между длъжниците. В зависимост от тяхната позиция и възможните последици от открита принуда, към държавите длъжници се подхожда повече или по-малко снизходително. Във всички случаи дългът се използва като средство за налагане на социална дисциплина, подчинение на логиката на капитала, макар и не винаги с успех.

Администрацията на дълга е много далеч от свободното функциониране на пазара. Точно обратното: администрирането на дълга, което сега играе такава важна роля в света, възниква просто защото свободното функциониране на пазара би довело до такава степен на социална конфронтация, до такава вълна от неподчинение, че оцеляването на капитализма вероятно ще стане невъзможно. Това, което е заело мястото му, е администрирана конфронтация с неподчинението, дълговите администратори предприемат само такива мерки, които смятат за социално и политически осъществими. Резултатът е отложена, продължителна, фрагментирана криза, при която се избягва пълната конфронтация.

Капиталът, за да се развие с някаква стабилност, трябва да произвежда все повече и повече принадена стойност, трябва да експлоатира труда все по-ефективно, трябва да елиминира неподчинението, което му пречи да го направи. Продължаващото нарастване на дълга подсказва, че той не  успява да го направи. Въпреки частичните конфронтации, зависимостта на капитализма от дълга продължава да расте. Отчасти това всъщност се стимулира от самия процес на управление на дълга. Големи длъжници (големи държави, големи компании, големи банки) научават чрез процеса на управление, че са “твърде големи, за да фалират”, че държавите и международните агенции не могат да им позволят да фалират, защото това би довело до  колапс. Следователно те знаят, че независимо от това колко “безотговорно” се държат, колкото и да са задлъжнели в стремежа си да увеличат печалбите си на всяка цена, те ще бъдат спасени от държавни или международни агенции. Опитът за налагане на пазарна дисциплина подкопава тази дисциплина в същото време. Това е така нареченият проблем на “моралния риск”, който сега е в основата на управлението на дълга.

Би било напълно погрешно да мислим, че “овладяването на кризата” означава, че кризата е под контрол.

Докато по времето на Маркс възникването на кризата е следвало по-скоро или по-малко предсказуем модел, днес това е много по-слабо изразено. Експанзията и нарастването на относителното значение на паричната форма на капитала, което е неразривно свързано с тази експанзия, означава, че  е налице огромно увеличение в скоростта и обема на капитала,  в движението на капитала. Вместо непредсказуемостта на капитала да бъде преодолявана,  експанзията и управлението на кредита означават, че кризата все повече се опосредства от бързото и нестабилно движение на парите. Оттук и поредицата от финансови кризи, които засегнаха света през последните около двадесет години.

Колкото повече се увеличава разделението между реалното и паричното натрупване, толкова по-голяма е пропастта между реалното подчинение на живота и подчинението, изисквано от алчността на капитала. Капиталът, за да оцелее, става все повече и повече взискателен. „Преклонете се! Продайте всичко до последната капка на достойнството, което притежавате!” е девизът на съвременният капитал.

Стремежът да се подчини всеки аспект на живота все повече и повече на капитала е същността на неолиберализма. Неолиберализмът е опитът за преодоляване на кризата чрез интензификация и реорганизация на подчинението. Разделянето на субект и обект (на дехуманизацията на субекта) е доведено до нови мащаби от разширяване на командването чрез парите. Точно както капиталът през XVIII в. установява властта си чрез ограждане на земята (т.е. отделянето на хората от земята), сега капиталът се опитва да да преодолее кризата си чрез ограждане на все повече и повече области на социалната дейност, като налага властта на парите там, където преди това подчинението е било само косвено. Комерсиализацията на земята, на здравеопазването и образованието, както и на почти всички социални сфери означава, че тези области сега са обект на пряко управление на капитала, на парите. По същия начин, по който загражденията на осемнадесети век диктуват поведение, което се наказва със закон и бедност, така и загражденията от днес означават, че поведението, което преди се е считало за нормално, започва да се явява като заплаха за капитала.

Собствеността е средството, чрез което свободата се примирява с господството. Собствеността ограничава полето на тези, които не притежават собственост, но не ограничава по никакъв начин бягството на тези, които притежават собственост. Системата на собствеността е като лабиринт без изход: всички пътища на бягство водят до повторно залавяне. С течение на времето стените на лабиринта проникват в човека, който е хванат в капана. Външните ограничения се превръщат във вътрешни определения, в самоопределения, идентификация, поемане на роли, подчиняване на категории, които приемат съществуването на стените за такава даденост, че стават невидими. Но никога не напълно.

Стремежът е  към интензификация на труда чрез въвеждането на нови технологии и нови работни практики и едновременното разширяване на собствеността, за да се затворят все повече и повече области (гени, софтуер, земя). Колкото повече капиталът  се отблъсква от хората, толкова повече е принуден да ги префасонира по свой образ и подобие. Колкото по-яростно капиталът бяга от неподчинението (под формата на “глобализация”, с други думи), толкова по-насилствено трябва да подчинява.

Алтернативата е стремежът към социално самоопределение, пише Джон Холоуей, американски марксист, превеждан вече и тук, но това е твърде неясен стремеж и неговото потвърждаване няма ли да доведе до друга затворена идентичност и сепариране?

Капиталът (и държавата като форма на капитала) е отрицание на нашия стремеж към социално самоопределение.

Обществото на спектакъла като натрупване на образи до степен на капитал сякаш спасява от монотонните визии за капитализъм и утопичен комунизъм, които демонстрираме тук. Но фактически е точно обратното, тълпите трябва да бъдат държани не само настрани от парите, но те трябва да бъдат и контролирано  дрогирани предимно с медийна  анестезия и фетишите на развлекателната индустрия.

Вероятно става въпрос за културен капитал, преднамерено инвестиран за една по-цивилизована среда, но резултатите са повече от съмнителни. И сега когато  някои се чудят защо  войната в Украйна е изгубила първоначалното си потресно впечатление, ние сякаш не можем да бъдем измъкнати от постапокалиптичната си летаргия – катастрофата се е състояла  и ние я преживяваме в състояние на просветлен фетишизъм, да, нещата стоят точно така, само че не може нищо да се направи.

Теория на капиталистическите кризи няма още от времето на Маркс. Икономиката се налага като термин едва в средата на миналия век. Схващането за икономически растеж Джон Мейнард Кейнс е преписал от учебниците по физика.  Икономистът и Нобелов лауреат Джоузеф Стиглиц обяснява кризата с цялото суеверие, на което е способен – виждам я, че приближава, и знам, че нищо не може да се предприеме. Но фактически това еднакво приляга като описание на войната.

Контролираната трансгресивност на перверзни желания трябваше да бъде противопоставена на мрачната тоталитарна аскеза на откровени принуди, и тъкмо това противостояние е в основата на другата война, която се води в Украйна между  т. н. западни и евразийски ценности. Това е причината в очите на Путин Запада да изглежда  паразитен и мошенически.

Може да се каже, че финансовият  капитализъм работи по същата тоталитарна логика като маскирана власт, преобладаваща  над смисъла, при което чрез спекулациите, репутацията и дори слуховете, се създава стойност.

Макиавели, за когото хората са “неблагодарни, непостоянни, лъжци и измамници, страхуващи се от опасности и алчни за печалба”, е съгласен по този въпрос с основателите на американската демокрация: “При измислянето на система на управление трябва да се предполага, че човек е хитрец”, твърди Александър Хамилтън. Във всички случаи се изхожда от идеята, че политическият ред е създаден, за да сдържа повече или по-малко зверската човешка природа, където Азът се изправя срещу другите и света, където има само отделни тела, които трябва да бъдат свързани помежду си чрез някаква хитрост. Както показва Маршал Салинс, тази идея за човешка природа, която “културата” трябва да съдържа, е западна илюзия. Тя изразява нашето нещастие, а не това на всички земни жители. “За по-голямата част от човечеството, личният интерес, такъв какъвто го познаваме, е противоестествен в нормативен смисъл: той се смята за лудост, магьосничество или друго подобно основание за остракизъм, екзекуция или поне за терапия. Вместо да изразява предсоциалната човешка природа, подобна алчност обикновено се приема за загуба на човечност.”

Как може да се управляват индивиди, които се възприемат като автономни агенти на свободен пазарен избор, т.е. като “предприемачи на себе си”? Управлението вече се осъществява на ниво средата, в която хората правят своите очевидно автономни решения: рисковете се аутсорсират от  компаниите и държавите към индивидите. Чрез тази индивидуализация на социалната политика и приватизацията на социалната защита чрез нейното изравняване (alignment)  с пазарните норми, защитата се превръща в условна (вече не е право) и се обвързва с индивидите, чието поведение по този начин става обект на оценка. За мнозинството от хората да бъдеш “предприемач на себе си” означава способността на индивида да се справя с външни рискове без да разполага с необходимите ресурси или власт за това адекватно: всеки е капиталист, който  задлъжнява, за да инвестира.

Това преосмисляне на индивида като “предприемач на себе си” означава значителна промяна в характера на управлението: отдалечаване от относителната пасивност и затвореност на дисциплинарните режими (например училището, фабриката, затвора), както и от биополитическото отношение към населението (от страна на социалната държава).

В популяризирана версия на политиката на Дельоз се казва, че  хората знаят какво искат, те са в състояние да открият и формулират това, но само чрез собственото си непрекъснато ангажиране и активност. Така че се нуждаем от активна демокрация на участието, а не само от представителната демокрация с нейния изборен ритуал, който всеки четири години прекъсва пасивността на гласоподавателите; ние се нуждаем от самоорганизация на множеството, а не от централизирана ленинска партия с лидер и т.н.

Именно този мит за непредставителната пряка самоорганизация е последният капан, най-дълбоката илюзия, която трябва да падне, от която е най-трудно да се откажем.

Изборите са демократични само защото правят да гарантират не участието на хората в управлението, а определено придържане към него, чрез илюзията, която изборите създават, че хората са избрали това управление в някаква малка степен. “Демокрацията – пише Маркс – е истината за всички форми на държавата.” Демокрацията е истината за всички форми на държавно управление. Идентичността на управляващи и управлявани   е лимитът, където стадото се превръща в колективен пастир, а пастирът се разтваря в своето стадо, където свободата съвпада с послушанието, населението – със суверена.

Колапсът на управляващите и управляваните едни в други е управление в   чист вид, без форма и граници. Не без основание „течната” демокрация е започнала да се теоретизира, защото всяка фиксирана форма е пречка за упражняването на чистото управление. В голямото движение на общото втечняване  няма спирачки, има само етапи на асимптота. Колкото по-флуидно е то, толкова по-управляемо, а колкото по-управляемо е, толкова по-демократично.

Зелената сделка с течна демокрация е екологически приемлива, но погрешна за твърдите  политики, продължаващи да доминират света.

По-уместно не е ли да говорим за течна офшорна корупция като истински потоп, който ни е залял?  Защо е така ли? Защото разликата между публичен и частен капитал се е изличила съвсем, сякаш не винаги е било така – капиталът е сембланс на публичен дълг, публичният дълг е сембланс на капитал.

И когато течните тръбопроводи на Путин изведнъж секнаха, тук веднага се разнесоха призиви бизнесът да бъде компенсиран, същият този бинес, който се крепи на некомпенсиран труд и още по-невъзвръщаеми природни ресурси. И тогава защо да се чудим, че се водят войни като тази в Украйна, а не признаем, че следващите войни ще бъдат оше по-ужасяващи и опустошителни и ние не само знаем за какво се водят, но и до какво ще доведат…

—

Нуждата от държава предпоставя демокрацията, а не обратно. Държавата  е посредник в антагонизма, тя е социална сила за правилна дистрибуция между капитал и труд.

Държавата е перверзен сводник – може би институционална  форма на свръх-аз, който позволява, но и наказва любовната афера между труда и капитала.

Капиталът е сембланс на публичния дълг и публичният дълг приема формата на капитал. Семблансът не е точно фалшива привидност, той по-скоро е силата на фалшивото с положителен ефект.

Управлението на дълга е много далеч от свободното функциониране на пазара. Точно обратното, администрирането на дълга, което сега играе толкова важна роля в света, възниква просто защото свободното функциониране на пазара е неподплатена с нищо капиталистическа илюзия.

Пазарът е импотентен самоарбитраж, по-точно самосаботаж, и  в посредническото място се настанява администрирана конфронтация с неподчинението. Резултатът е отложена, продължителна, фрагментирана криза, при която се избягва пълната конфронтация.  

През 60-те и 70-те години на ХХ век рентабилността на капитала спада; корпорациите разпределят рядко дивиденти, а реалните лихвени проценти са ниски или дори отрицателни през 70-те години. Пазарът на акции (коригиран и с отчитане на инфлацията) се срива в средата на 70-те години на ХХ в. и беше в застой. Лесно е да се разбере, че при тези условия доходите и богатството на управляващите класи са силно засегнати. Погледнато от този ъгъл, това може да се разглежда като драматичен спад на неравенството. Неолиберализмът може да се тълкува като опит на най-богатата част от населението да спре този сравнителен  спад.

Възможно е да е имало хора, които са вземали реалните политически решения… и за миг да не са вярвали, че това е правилният начин за намаляване на инфлацията. Те обаче са виждали, че монетаризмът ще бъде много, много добър начин за повишаване на безработицата, а повишаването на безработицата е изключително желан начин за намаляване на силата на работническата класа,  ако смятате, че това, което е било замислено там, от гледна точка на марксизма, е криза на капитализма, която отново е създала резервна армия от работна ръка и оттогава позволява на капиталистите да реализират високи печалби.

Едно от условията на следвоенното уреждане в почти всички страни беше икономическата мощ на висшите класи да бъде ограничена, а на труда да бъде предоставен много по-голям дял от икономическия пай… Докато растежът беше силен, това  ограничаване изглеждаше без значение. Едно е да имаш стабилен дял от нарастващия пай. Но когато растежът се срина през 70-те години на ХХ век, когато реалните лихвени проценти станаха отрицателни, а мизерните дивиденти и печалби бяха норма, тогава висшите класи навсякъде се почувстваха застрашени. В САЩ контролът върху богатството (в противовес на доходите) от страна на горния 1% от населението е останал сравнително стабилен през целия ХХ век. Но през 70-те години на миналия век той рязко се сниши, тъй като стойността на активите (акции, имоти, спестявания) се срина. Висшите класи трябваше да предприемат решителни действия, ако искаха да се предпазят от политическо и икономическо  унищожение.

През последните години действията на демократичния процес … доведоха до разпадане на традиционните средства за социален контрол, делегитимиране на политическите и други форми на власт и претоварване на правителството с изисквания, които надхвърлят капацитета му да реагира.  Това изисква, от гледна точка на институцията, многостепенна реакция, основана не само на намаляване на силата на договаряне на труда, но и на “по-голяма степен на умереност на демокрацията” и по-голямо откъсване (“неучастие”) на гражданското общество от дейността на политическата система, което трябва да се постигне чрез разпространение на “апатията”.

С тази задача се заемат десни мозъчни тръстове и лобистки организации, размножени  в целия капиталистически свят.

Обща черта на повечето развити икономики в началото и средата на 70-те години на ХХ в. е драматичният спад на рентабилността на капитала: към средата на 70-те години на ХХ в. делът на брутната печалба в промишлеността, например, е спаднал с повече от една четвърт за едно десетилетие, като до края на 60-те години е бил доста стабилен. Това е отражение на комбинация от фактори: амортизиращ се капиталов запас (отчасти защото по-голяма част от капиталовия запас са машини, които се амортизират по-бързо от фабричните сгради), влошаващи се условия на търговия (в резултат на засилената международна конкуренция поради появата на нови центрове на икономическа мощ като Германия и Япония), нарастване на разходите за вносни материали, слаб ръст на производителността и, може би най-важното от гледна точка на политическите последици,  войнстващ натиск върху заплатите.

Когато банката отпуска нов заем, тя просто прави запис в счетоводната книга – Кейнс нарича това „fountain pen money” и в наши дни това обикновено означава въвеждане на няколко числа в компютър – и създава изцяло нови пари, които след това депозира по сметката на кредитополучателя. С други думи, противно на общоприетото схващане, заемите водят до създаването на нови депозити, а не обратното. Поради това паричното предлагане се контролира до голяма степен от частни, а не от централни банки. Възможността да създават кредити (и пари) – в практически неограничени количества – дава на банките несравнима власт над останалата част от икономиката. Това е така, защото банките не само контролират количеството на създадените пари, но и къде отиват те, т.е. кой има достъп до кредит и кой не.

Известната трилема на Дани Родрик демонстрира технически  невъзможността за глобален неолиберален ред. Икономистът Дани Родрик изложи така наречената от него “теорема за невъзможността”, известната трилема на Родрик,  според която “демокрацията, националният суверенитет и глобалната икономическа интеграция са взаимно несъвместими: можем да съчетаем две от трите, но никога няма да имаме и трите едновременно и в пълен обем “.

Родрик признава, че международната икономическа интеграция далеч не е “истинска”; всъщност тя остава “забележително ограничена”. Той отбелязва, че дори в нашия уж глобализиран свят, въпреки разцвета на глобалните фирми и вериги за доставки, все още съществува значителна несигурност по отношение на валутните курсове; големи културни и езикови различия, които възпрепятстват пълната мобилизация на ресурсите отвъд националните граници, както се вижда от факта, че развитите индустриални държави обикновено проявяват  „домашно национално  пристрастие“  в голям размер.

Това е дефинитивна истина, че ако искаме глобалният капитал да няма никакви ограничения, тогава националните държави трябва да изчезнат като законодателни инструменти с приложима юрисдикция (и да се ограничат до това да бъдат слуги на глобалната печалба) и/или гражданите трябва да загубят демократичните си политически права. Но това не е сегашното състояние на глобалния капитализъм (все още), нито пък трябва да се стремим към него. Следователно трилемата  има малка връзка с реалността, освен като политически инструмент или самоизпълняващо се пророчество.

Но  дали това наистина е така, особено след войната в Украйна, когато трилемата демокрация, национален суверенитет и глобалната икономическа  интеграция   отново стана актуална,  като забуксува  отвсякъде?

Т. нар. мултинационални корпорации (често погрешно наричани транснационални корпорации) и управляваните от тях глобални вериги за доставки, “се превърнаха в най-критичния фактор за отмирането на съвременната система от териториални държави като основен център на световната власт”, както пишеше още  Ариги.

 Всъщност “успешните транснационални компании се възприемат като отделни, ненационални единици”; те имат “само една икономическа единица – светът” (Питър Дракър).

Това е пресилената визия на Дракър. Всъщност повечето са    национална компания с чуждестранни дъщерни дружества. Те изобщо не са скъсали с метрополната държава, а просто са създали отношения с много държави.

Кой какво получава в голямата игра на глобализацията? Това се разбира като причината за “преминаването от държавата към пазарите”, което “всъщност превърна мултинационалните корпорации в политически играчи”, както пише Сюзън Стрейндж. Това обикновено води до заключението, че отделните страни, включително основните капиталистически страни, са повече или по-малко безсилни пред тези глобални гиганти, с които могат да се справят само на наднационално (а в идеалния случай и на глобално) равнище.

През 1971 г. неокласическият икономист Реймънд Върнън твърди, че тези процеси са по-важни от националните политически интереси, тъй като отразяват пазарни процеси, които създават “световна ефективност” и максимизират “световното благосъстояние” чрез използване на всички налични ресурси по най-продуктивния начин.

Но и това се оказа погрешна теза.

През 1964 г. Пол Барън и Пол Суизи пишат есе, озаглавено “Бележки върху теорията на империализма”, по-късно препечатано в Monthly Review, в което предлагат съвсем различен анализ на мултинационалните корпорации. Те твърдят, че мултинационалните корпорации не трябва да се анализират само от гледна точка на фирмата срещу държавата, а като компоненти на империалистическата световна система, в която фирмите са обвързани с държавните структури и с класовите общества и печелят от йерархията на националните държави в световната капиталистическа система и разделението между център и периферия. Тези гигантски корпорации – пишат те – са основните звена на монополния капитализъм в сегашния му стадий; техните (големи) собственици и функционери съставляват водещия ешелон на управляващата класа. Именно чрез анализа на тези корпоративни гиганти и техните интереси можем най-добре да разберем функционирането на днешния империализъм.

Многонационалните корпорации се използват от доминиращите държави, за да изтеглят огромни количества surplus/излишъци от страните от периферията и по този начин да поддържат и укрепват глобалната йерархия на властта.

Връзката държава-бизнес не изчезва с глобализацията. Гигантската компания не прекратява връзката си с държавата, а по-скоро умножава броя на държавите – и националните капиталистически мрежи – с които е свързана. Наследникът на държавния капитализъм не е някакъв недържавен капитализъм (както се подразбира от изрази като “мултинационален” или “транснационален капитализъм”), а по-скоро капитализъм, в който капиталите разчитат на държавата както винаги, но се опитват да се разпространят извън нея, за да създадат връзки с капитали, свързани с други държави.

По същия начин непрестанната тенденция към засилване на консолидацията, концентрацията и централизацията на властта в корпоративния сектор чрез сливания и придобивания е възможна само защото правителствата са позволили антитръстовите закони да  закостенеят в ущърб на конкуренцията. В тези процеси нямаше (няма) нищо неизбежно. Както пише Сюзън Стрейндж: “Преминаването от държавна власт към пазарна власт до голяма степен е резултат от държавните политики. Не става дума за това, че [мултинационалните корпорации] са откраднали или иззели властта от управлението на държавите. Тя им беше поднесена на тепсия”.

Горното е противно на твърдението на Фуко, че конкуренцията е изместила и оставила на втори план всичко останало, най-вече  търговския обмен – напротив, конкуренцията е заличена или по-скоро, анти-тръстовите закони и ограничения не се спазват.  Търговската конкуренция  просто е съпътстващият сембланс на милитаристка конфронтация  и търговски войни.

Както отбелязва Робърт Райх, “свободният пазар” е мит, който ни пречи да проучим как тези лобистки усилия работят в полза на интересите на корпоративния и финансовия елит и как “много от най-гласовитите привърженици на “свободния пазар” – включително ръководители на големи корпорации и техните вездесъщи адвокати и лобисти, обитатели на Уолстрийт и техните политически лакеи, както и многобройни милионери и милиардери – в продължение на много години активно манипулират пазара в своя полза”.

С други думи, неолибералната глобализация не беше (не е) неизбежна последица от икономическите и техническите промени, което би означавало да се признае нейният неумолим или неудържим характер: тя беше (е) до голяма степен резултат от избора, направен от правителствата.

Както обяснява Херман Дейли през 1993 г. в едно поразително пророческо есе:

„Колкото по-широка е зоната за свободна търговия, толкова по-малко отговорна ще бъде една голяма и свободна корпорация пред която и да е местна или дори национална общност. Пространственото разделяне на местата, които понасят разходите и се радват на ползите, става по-осъществимо. Корпорацията ще може да купува работна ръка на пазарите с ниско заплащане и да продава продуктите си на останалите пазари с високо заплащане и високи доходи. Колкото по-голям е пазарът, толкова по-дълго време корпорацията ще може да избегне логиката на Хенри Форд, който осъзнал, че трябва да плаща на работниците си достатъчно, за да купуват колите му.”

Всъщност една от най-разрушителните последици от глобалната архитектура на свободната търговия, характерна за неолибералната глобализация, е появата на огромна световна резервна армия от работна ръка, която, от една страна, дава на мултинационалните корпорации достъп до привидно неограничено предлагане на нископлатени и силно експлоатирани работници в развиващите се страни, а от друга, се превръща в лост за увеличаване на резервната армия от работна ръка и за  високата степен  на експлоатация и в развитите страни.

Тази промяна често се описва като неутрална последица от глобализацията; в действителност тя до голяма степен е политически избор.

Добре установен факт е, че през последните 30 години икономическото неравенство в развитите страни се е увеличило драстично както по отношение на доходите, така и по отношение на богатството, като различията в доходите в някои страни са се върнали до равнища, характерни за периода преди един век.

Това  е обратно на визията Фуко.  Не държавата имитира пазарно управление, а по-скоро тя поддържа анти-пазар. Неолиберализмът се оказа държавна стратегия, съобразена с несекващата борба между труд и капитал.

—

Какво се крие под формата на често цитирания парадокс – как да се постави изключителен авторитет в услуга на нормална ситуация?

Как може суверенната власт над динамичните технологични и икономически процеси да бъде извлечена от борбата между антагонизираните социални интереси и в същото време да бъде (демократично) легитимирана? В кратката „История на Републиката” Шмит се опитва да разреши напреженията между политическа форма и конституираща/учредителна власт, или между норма и изключение.  Нито волята на Бог, нито тази на народа се свеждат до позитивни статуси, нито пък могат да говорят директно; всяка от тях изисква представител, упълномощен да взема извънзаконови политически решения.  Масовата демокрация, корпоративният капитал и световната война са се съчетали, за да направят либералния образ на “самоорганизиращото се общество” (независимо дали под формата на парламентарна дискусия или свободен пазар) празен, ако не и жалък. 

Самоорганизиращото се общество – това напомня самоопитомяващите се животни на Ницше.  Самоорганизиращи се пазари и демокрации – как да се доверим на това?

Основният принцип на капиталистическата световна икономика е безкрайното натрупване на капитал. Това е смисълът на нейното съществуване и всички нейни институции се ръководят от необходимостта да се преследва тази цел, да възнаграждават всички, които го правят, и да наказват всички, които не го правят.  Със сигурност системата се състои от институции, които подпомагат тази цел, най-вече осевото разделение на труда между основните и периферни производствени процеси, регулирано от мрежа от суверенни държави, действащи в рамките на междудържавна система. Но тази система също така се нуждае от културно-интелектуално скеле, за да функционира безпроблемно. Това скеле има три основни елемента: парадоксална комбинация от универсалистки норми и расистко-сексистки практики; геокултура, доминирана от центристкия либерализъм; и рядко забелязвани, но доста важни структури на знанието, основани на епистемологичното разделение между така наречените две култури (цит. по Имануел Валерстайн).

Концепциите за правата на човека и демокрацията, за превъзходството на западната цивилизация, тъй като тя се основава на универсални ценности и истини, и за неизбежността на подчинението на “пазара” – всичко това ни се предлага като очевидни идеи. Но те съвсем не са очевидни.

Историята на съвременната световна система в голяма степен е история на експанзията на европейските държави и народи в останалата част на света. Това е съществена част от изграждането на капиталистическата световна икономика.

Обичайният аргумент е, че експанзията е разпространила нещо, наричано по различен начин цивилизация, икономически растеж и развитие и/или прогрес. Всички тези думи се интерпретират като израз на универсални ценности, инкрустирани в това, което често се нарича естествен закон. Затова се твърди, че тази  експанзия е не само полезна за човечеството, но и исторически неизбежна. Езикът, използван за описание на тази дейност понякога е теологичен, а понякога произлиза от секуларния философски светоглед.

И все пак как е възможно да различиш кръста в розата на този цивилизационен пастиш?

Завладяването на Америките през 16 век и колониализмът през 19 век как трябва да се приемат  –  като налагане на западен универсализъм или като геноцид под формата на цивилизационна мисия?

Ето как се е изразил Лорд Кързън, вицекрал на Индия,   в реч от 1905г. в Бомбай:

”Целта на империята е да се бори за правото, да се отвращава от несъвършеното, несправедливото или низкото,  да не се отклонява нито наляво, нито наляво, да не се интересува от ласкателства, аплодисменти или омраза или злоупотреба,  а да помним, че Всемогъщият е поставил ръката ти на най-големия Му плуг,  за да направлява острието малко напред във времето (to drive the blade a little forward in your time), за да почувстваш, че някъде сред тези милиони същества сте оставили малко справедливост или щастие или просперитет, чувство за мъжественост или морално достойнство, извор на патриотизъм, зора на интелектуално просветление или раздвижване на дълг там, където преди това не ги е имало. Това е достатъчно. Това е оправданието на англичанина в Индия.”

Лорд Кързън очертава лиминалните претенции на империята като  перверзна безлимитност…  Всемогъщият е поставил ръката ти на най-големия Му плуг,  за да направлява острието малко напред (a little forward)  във времето.

Цивилизаторската мисия на Запада съвпада с перверзната жестокост на божия, всъщност имперски плуг на колониална  експанзия като единствен допустим начин на универсализъм.

 Като постколониална лимитрофна държава, банкрутирала след тоталитарния разпад, не получихме ли подобно послание от  Международния валутен фонд,  от мозъчните тръстове и лобистки кръгове… да, получихме (все още получаваме)  a little forward  нашето тъмно Просвещение на европейски, тоест универсални ценности без алтернатива.

Имперският плуг е захвърлен, може би ръждясва някъде в суверенната памет – абсолютната реификация е абсолютна смърт.

Получихме нови идентичности, всъщност получихме полуосъзнавано неолибералния идеал за постоянна трансформация в една лиминална идентичност. Съвсем буквалистки, пролетариатът се превърна  в прекариат и трудови имигранти,  инфлуенсъри вместо пропагандисти, супервайзъри вместо  партийни секретари,  терминатори вместо убийци, блогъри вместо доносници, хакери вместо крадци, трансджендъри подведени от същата патриархална мечта за освобождение от материята на телата… идентичността е проклятие, както казваше Лакан.

Постигнахме ли своята суверенност? Адорно: “Аушвиц потвърди философемата за чистата идентичност като смърт”.

Лиминалните същества, които се придържат към трансхуманизма, преследват неолибералния идеал за непрекъсната лиминалност чрез търсене на технологии, подобряващи човешкия вид, вярват, че заемат гранична идентичност между човека и технологията, между човека и постчовека, и вечно се стремят да се трансформират в следващото ниво на човешкото биване.  Няма нужда да се доказва,че такива като Илън Мъск са перфектна илюстрация  на лиминална идентичност.

Дискурсът на капиталиста може да се счита за перверзен дотолкова, доколкото той осигурява страдание чрез отричане на липсата. Да не позволиш да бъдеш обект на наслаждение на Другия те принуждава да се експлоатираш сам.

Лиминалните същества са тези, които са оформени от капиталистическата супер-егоична заповед “Наслаждавай се!”, интерпретирайки я на ниво идентичност в идеал за безкрайно ставане в преследване на собствена марка  наслаждение/jouissance.

Ето къде е заровено кучето на новите заместителски форми на сингулярна суверенност, ipseity, както я наричаше Дерида под влияние на Левинас. Неолиберализмът започва като набор от финансови политики в отговор на икономическите сътресения през 70-те години на ХХ в., когато правителствата преминават от ограничена намеса в пазара от  страна на държавата (стремейки се да насърчават благосъстоянието на своите граждани), и се насочват към радикално свободен пазар, в който конкуренцията е максимална.

Съответно неолибералната идеология определя хората като потребители, които се конкурират за ресурси и които биват възнаграждавани за упорит труд или изобретателност и наказвани за липсата им. Предполага се, че дерегулираният пазар гарантира, че всеки индивид получава това, което заслужава, като се твърди, че неравенството се дължи на наличието или липсата на индивидуални заслуги, тоест феноменът на меритокрация, а не на проблеми в системата на късния капитализъм.

Неолибералният символен ред е този, който отрича кастрацията и обезпечава страданието, свързано с нарастващото неравенство, както и чувството на вина, съпътстващо неспособността да се живее според неговите идеали.

За секс или за политика ще говорим, когато поколенията се конкурират в по-модерен афродизиак, който е другото име за прословутия „обект а” на Лакан, скритият хендикап в сексуалната връзка, която иначе не съществува.

Да мислиш така в България е все едно да правиш психоанализа по времето на Сталин  (а  е имало такива опити).

Как е възможно да се надяваш, че глобалният капитал е сменил интерфейса си на заклет екстремизъм, предизвиквайки вълни от терористични съпротиви, към които  такива като Путин няма как да не се присъединят? Путин използва опита на хибридните войни, които водят Щатите – войски от затворници, наемници, авантюристи. Хибридното е течно, лиминално,  подложено на инновативен стрес –  така се дезавуира липсата на смисъл.

Воден от страха за изчезване на империята си, Путин въвежда хибридното лиминално сдържане на катехон, въпреки че краят на една империя и собствения му край са предизвестени, но катехоничната приемственост остава – ще се появи нова империя. И той наистина не води истинска война, а хибридна… нещата ще се уредят с нова Ялта, нали такива са недалновидните конспиративни визии.

“Моят враг е  гещалт на моя собствен въпрос.” На догматичната визия на Карл Шмит такива като Дерида ще предложат отвореност и гостоприемност към Другия – да, стига  обаче да е по мой образ и вкус. И някакъв дискретен вид насилие ще е неотстраним в секса и в политиката, както няма да се забави да допълни Жижек

Води се война – постоянна, глобална гражданска война. Постоянната война, за която говорим,  не притежава наполеоновото великолепие на регулярните войни между две огромни човешки армии или между две антагонистични класи. Защото ако има асиметрия в конфронтацията, тя  няма да е толкова между воювашите сили, колкото по отношение на самото определение на войната.

Постмодернистките дискурси ще ни уверяват, че Империята не е нещо, което е пред мен, а имперски амбиент, среда, която изненадва  с лиминалните си преосуквания и възлести конфигурации, които се сплитат в травматичното наслаждение на имперски симптоми. В прекосяване на  историцистки  фантазии ни се обяснява зачеването и изчезването на империи, но въплътената им суверенност остава нечетивната  част на симптома, сляпото петно неподдаващо се на анализ, ние не сме допуснати там,  без да бъдем пропуснати  в имперския кошмар на света.

Наистина ли чак такава неопределеност и дисеминация на неспецифициран враг?

Все пак няма империя без империализъм, тоест без външен враг. Странното е, че и при Сталин, и при Путин, но не и при Ленин, акцентът е върху вътрешния терор, те са обсебени от собствената си империя и съответния катехоничен страх. По-жалки ли ги прави това?

За руснаците Украйна е вътрешният враг, предател, с когото искат да се разправят съвсем атавистично. Това е трудно да се обясни на един цивилизован империализъм  като американския. За него  Путин се оказа полезния идиот,  който му върши черната работа.

Казано другояче, Путин се замеси  в перверзията да обслужва наслаждението на Другия.

Ние добиваме представа за Другия чрез погрешното му разпознаване, тоест чрез неразпознаване, върху което градим имагинерните си идентификации и фантазии.

Примерно, не разсъждаваме ли ние като българи, че Русия погрешно ни припознава, като македонци или дори че по погрешка ни е освободила, замесвайки ни в имперските си амбиции да завладее Проливите… Освобождението като завладяване, това усещане не виси ли и до днес над нас под погледа на Царя-освободител от паметника му срещу парламента?

Така и Путин бърка Русия с имперския си проект. Империята не  познава такова нещо като родина, тя е безродна, космополитна като свърталище на много родини.

Но Путин смята, че Русия е застрашена, хвърлена в безизходни щети и  липси, които трябва да бъдат отстранени – това е психоаналитичното Нещо (das Ding) с липсващ фалос и Путин ще го набави. Той е получил  имперско наследство под бранда на Името-на-Бащата  Сталин, това е фалическият момент, чието могъщество копелето на баща си ще възстанови. Но как освен като прати потомството си на заколение и самият се превърне в първичен баща?

Обслужваното наслаждение на империята е пътят на влечението към смъртта. Родината е нещо органично, любвеобилно, но империята се стреми към неорганичното, към смъртта, фактически към своя разпад. Имперското влечение кръжи безцелно около своя обект, без да си го достави, имперските желания се фрустрират на друго равнище на задоволяване с банални обекти, защото обект-причината на тези желания е неустановима освен в своята танатофилия.

Смъртта е умението да свържеш началото и края, но империята не е способна на това, необяснимо изниква и също необяснимо пропада в небитието, оставяйки ни с фантазмени разкази и интерпретации, сведени до пълна безсмисленост.

Ние предпочитаме инцестния комфорт на родината, на полисите, тези клюкарски градчета постоянно водещи войни за дреболии, за хубавата Елена, без да подозираме, че първоначалният им вид, гещалт  е заформен в диаспората, това разквартируване из удобните кътчета на топли морета като първи кълнове не толкова на истинския полис, колкото на пълзяща имперска експанзия.

Империята е десексуализирана, асексуална,  въпреки обичайните едиповски конотации тя сякаш не познава запрещенията и кастрацията, тя е запечатан съд без своето вън и обратна връзка, не познава нищо освен своето експандиране и акселерация с тенденцията нейното techne, Gestell да се превърне в саботаж на съдбата, захвърляща я във възможно най-неуютни дестинации, една и съща дестинация за Наполеон и Хитлер, където погрешно разпознават врага като гещалт на собствения им  експандиращ въпрос.

На влечението към смъртта не му липсва нищо, дори самата липса, тъй като неизменно пропуска своя обект. Съществува трансгресивно наслаждение/jouissance, което резонира с перверзията на влеченията.

Именно това наслаждение обслужва Путин, не като суверен, а като импотентен агент на некомуникативност.

Перверзията се свързва с фетишизма, когато даден обект придобива определена стойност за желанието на субекта. Както разсъждава Лакан, става дума за имагинерна, въображаема идентификация с фалическото означаващо като метонимичен обект на желанието. Това не е някаква обикновена идентификация с обекта, а “радикална”, която репрезентира нещо “уклончиво и убягващо” във въображаемото, тъй като обектът е “бягство във въображаемото”. В перверзията има нещо, което субектът не иска да признае. Той  го потиска.

Акцентът при перверзията е върху “въображаемия корелат” на обект-причината на желанието (обект а), докато при неврозата наблягаме на разделения субект  $. 

Первертът успешно избягва последиците от кастрацията само като кастрира Другия и именно тази агресия и насилие той изхвърля от съзнанието си. Первертът е всичко друго, но не и агент: неговите етично съмнителни дейности се предприемат от името на Другия, в името на Другия, извратенякът отговаря на безусловния императив да изпълни това, което за него е суверенната воля на жертвата/партньора му.

Колкото и опростен да е този скеч, именно него разиграва Путин. Той е первертът на садистична жестокост, докато рони сълзи с майките на загиналите войници, само че те му задават единствено възможния въпрос – вие мъж ли сте,  господин Путин?

Той обслужва наслаждението на Другия, на фантазмената Русия, но как, освен с телата на младите войници – лишеният от секс лишава от секс потомството.

Той кастрира Другия за да не се изправи в лице със собствената  си кастрация.

Но с какво е по-различно  жестокото влечение на Капитала  за печалба на всяка цена?

Капиталистическият дискурс съответно може да се счита за перверзен, тъй като създава вяра в съществуването на решение на проблема с липсата. Като такъв, капиталистическият дискурс се върти около отказа (disavowal), който може да бъде формулиран така: “Много добре знам, че следващият обект няма да ми донесе обещаното състояние на удовлетворение, но въпреки това предпочитам да вярвам, че след получаването му ще се чувствам пълноценен.” По този начин стоката функционира като своеобразен обект-фетиш, който компенсира липсата.

В това се  състои фетишисткото  раздвоение – ти знаеш, че това е банална стока, субститут на желанието, носещ още по-силна неудовлетвореност, колкото и да ти внушават, че това е специална стока специално за теб.

И призивът Наслаждавай се!  наистина е коварна заповсд, защото се наслаждаваш на своя симптом,  за който няма терапия, наслаждавай се на симптома, този върховен субститут, вместо да го разчопляш излишно.

Това е цинизмът на просветения фетишизъм.

И същото за загадъчната руска душа със сляпото петно на симптома в икономията на несъзнаваното.

Нито симптомът, нито империята се поддават на анализ. Но точно бащицата господар се идентифицира като повелител на симптома, докато е само импотентен носител, забъркан в садо-мазо каша.

Войната зачева империя, за да начева империята войни. Това е наследството на имперски симптом без терапия и решение, освен решението на този, когото възприемат, съгласили са се да приемат за суверен.

Но суверенът Путин е в клинч, времената са други… или може би са същите и той се заблуждава и дори се заблуждава че се заблуждава.

Войната е неговото безумно търсене на père-version, превратна версия на бащата (père-version, каквато е играта на думи при Лакан).

Името-на-бащата или бащата, който има име или назовава закона (Бащата-на-Името), Сталин големият филолог.

И малкият Сталин, който буквално употребява литота, умаление на своята версия – това не е война, това е военна операция за прочистване от нео-нацисти.

Но всъщност е проработил Номосът на земята, както го е формулирал латентният нацист Карл Шмит.

Наистина каква перверзия, какъв обрат! Симптомът на голямата отечествена война е сведен до тактическа операция на фашизирания Путин срещу въобразените фашисти  (дори в това да има нещо вярно).

Неразпознаването е пълно, врагът се оказва гещалт на собствения му въпрос – мъж ли сте, фашист ли?

Или както пише  Серджо Бенвенуто, первертите не са животни, които се занимават с всякакви неща извън закона, без да имат закони; напротив, те изпитват удоволствие да се подчиняват на закона. В една непсихологическа перспектива мъчителят изпитва удоволствие, защото тълкува закона садистично: за него законът е наслаждението на Другия (to him the law is the Other’s enjoyment).

Садистичната перверзия не е лишена от закон. Тя е интерпретация на закона като наслаждение на Другия.  Первертът се подчинява на този jouissance на Другия като въпрос на закона.

И този закон е Номосът на земята, на свещената руска земя.

Jouissance на Другият, възприет като тяло, винаги е неадекватен -перверзен, от една страна, доколкото Другият е сведен до objet petit a, и луд и загадъчен, от друга страна. И това не обяснява ли най-добре загадъчната руска душа?

Империята се отваря по пътя на войната, на смъртта, пътят към смъртта не е нищо друго освен това, което наричаме jouissance.

Номос на наслаждението съвпада с Номоса на земята.

Лакан  изненадващо инсталира наслаждението  в основата на правосъдието.

Той разглежда в 17 семинар (14 януари 1970 г.) механизма или феноменът, който е в основата на повторението във фройдисткия смисъл, т.е. – на пръв поглед неразбираемата – несъзнавана принуда да се повтарят конфликти, неприятни и дори травматични събития. Под  наслаждение (jouissance) той има предвид силата или импулса, който надделява над самия “нормален” живот, разбиран като състояние на хомеостаза или хармония между Umwelt и Innenwelt, което Фройд отъждествява с чувството ни за успокоение и следователно за удоволствие: “Живото същество, което функционира нормално, мърка от удоволствие [ l’ ê tre vivant qui tourne normalement ronronne dans le plaisir ]”. Ако jouissance е забележителен, продължава Лакан, това  е в резултат на способността му да въвежда отклонение от това нормално състояние, в излишък от удоволствие. Но това отклонение не е или поне вече не трябва да се бърка с трансгресия, т.е. внезапно нахлуване в и прекъсване на поле, забранено по силата на саморегулацията на жизнените апарати: “ние не престъпваме нищо. Да се промъкнеш не означава да престъпиш [on ne transgresse rien. Se faufi ler n’est pas transgresser]”. Въпросният промъкващ се jouissance не е трансгресивен и следователно не се противопоставя на Закона. Но той не може да се сведе и до обикновената енергетика на живота, и по-конкретно до стойността на ентропията като сигнал за загуба на енергия и увеличаване на безпорядъка, което от своя страна изисква повече работа или производство на излишна енергия. Тази друга сила или влечение, която е в противовес на тази на живота, е смъртта: “пътят към смъртта не е нищо друго освен това, което наричаме jouissance”.  Но самата смърт е извън живота, неорганична. С други думи, jouissance сочи съществуването на стремеж отвъд равновесието, насочен към неживото и безжизненото. Това означава, от решаващо значение, че животът на психиката не е просто въпрос на инстинкт и че повторението не обозначава просто или дори предимно цикъла на потребност и задоволяване, който характеризира биологичния живот. Той дори не е живот в разширения смисъл на думата, т.е. като включващ стремежа към самосъхранение (Ichtrieb) и удоволствие (Lust-Ich, Sexualtrieb), които Фройд е разграничил в Triebe und Triebschicksale (1915), но е подвел под понятията Живот и Ерос в Отвъд принципа на удоволствието.

Икономията на несъзнаваното, а оттам и на желанието, също се управлява от цикъл, който съвпада с изчезването на биологичния живот и завръщането към неживото. Това е причината, поради която Лакан определя jouissance като по същество мазохистичен (а мазохизма – за разлика от садизма, който се стреми да предизвика срам у жертвата – като преживяване на jouissance): той е наслада от неодушевеното или от другото, което не е одушевено. Това е и причината, поради която в Семинар XVI той твърди, че психоанализата разкрива истинските цветове на jouissance: докато стоицизмът, епикурейството и различните учения за удоволствието рисуват света в черно и бяло, с психоаналитичния опит, и по-специално този на повторението, започваме да виждаме нещата цветно. Jouissance не се свежда нито до удоволствието, нито до болката, но всъщност може да обясни и двете. Наслаждението предхожда желанието, ако не е самото априори на желанието, като надхвърля както иманентността на живота, така и трансцендентността на Закона, както биологичната, така и символната нормативност. То е несводимо до фалическия или сексуалния jouissance, който никога не е завършен, винаги en reste de jouissance; то е дори “пречката, поради която мъжът не достига  (n’arrive pas), бих казал, да се наслади [jouir de] на тялото на жената, именно защото това, на което се наслаждава, е jouissance на органа”.  jouissance   задържа нещо, генерира остатък ( reste), и то по такъв начин, че подобно на Ахил в опита му да настигне костенурката, той може и да я изпревари, но никога не успява да се срещне с нея: в крайна сметка няма такова нещо като сексуална връзка.

По същия начин jouissance обяснява произхода на самото право, независимо от всяко трансгресивно или конформистко отношение към закона. Както казва Лакан в “Encore”: “Ето къде се крие същността на правото [le droit] – да разделяш [ré partir], да разпределяш [distribuer], да  отдаваш [r é tribuer]  jouissance [ce qu’il en est de la jouissance].

Сходството  с описанието на Номоса на земята при Карл Шмит е просто смайващо.

Правото, с други думи, се занимава с въпроса кой от какво се ползва, как, докъде и за колко време и т.н. И то се изразява като въпрос не на престъпване или дори на jouissance, свързан с определено подчинение на суверенния, безкомпромисен, категоричен императив и идеала за върховно благо, а на договаряне, разделение, разпределение на набор от обекти, на които съответства ограничено удоволствие. В същото време, като закрепва jouissance в юридически контекст, Лакан разхлабва още повече връзката му със сексуалността и с нормативността на scientia sexualis: И така, да, jouissance сигнализира за хоризонт отвъд сексуалността и принципа на удоволствието, но също така открива перспективи отвъд (кантианското) господство на Закона и  Нещото.

Всъщност Кант пръв оспорва естествената привлекателност на Доброто, т.е. старата връзка между Върховното благо и Върховната истина, на която се основава традицията на античността (за разграничаване на вкуса към различни видове предмети). И като оспорва тази естествена връзка, Кант не само поражда своеобразен Ужас/терор в областта на етиката, но и създава пустота; “пустота на всичко, което е “патологично” в субекта. Патологичното значение, тук, патосът, емоцията, всички сетивни интереси на субекта, всичко, което доставя удоволствие”, както се изразява Жак-Ален Милер в “A discussion on Lacan’s Kant with Sade”, както и пустота, която той запълва с един вътрешен “глас” – гласът на свръх-егото – който той прави да се появи в самия момент на изчезването на субекта. Гласът формулира императив. И субектът му се подчинява.

Всъщност в това се състои произхода  на перформатива като суверенна инстанция без субект.

Садистичната перверзия не е лишена от закон. Тя е интерпретация на закона като наслаждение на Другия.

Именно това мазохистично jouissance  е в загадката на руската душа.

Но има и съществено различие със западния му вариант, ако трябва да се доверим на Лакан  (Дельоз твърди, че не е срещал по-отвратителна дума от jouissance  и това сигурно e свързано със собствената му антипатия към Лакан).

На Запад работниците вече нямат изявени господари, ако са експлоатирани от нещо, експлоатацията е задължена на либидиналните обекти на наслаждение, под чиято съблазън попадат и самите капиталисти, което дава повод за друго ексцентрично изявление на Лакан – днес всички са пролетарии. Наслаждението крие още по-голям парадокс – всичко се върти около липсата на наслаждение, ние ползваме само остатъчен сурплус от него.

Парадоксът с руската душа е още по-тягостен – в страната на пролетарии фактически няма пролетарии, докато капиталистическият Запад се е пролетаризирал изцяло.

Кант е вярвал, че ако има добри закони, е възможно да се управлява дори раса от демони. Но либидиналният лубрикант на законите и политиките  винаги ще е техният компрометиращ елемент.

Лакан направи демоните сладострастни като героите на Достоевски,  в които мазохизмът работи като преживяване на jouissance, самоунижението е пословично за Достоевски, там няма пресметливост, капитализъм, всичко е свръхнеобичайно. Но едва ли писателят е мислил за jouissance като априорно на желанието, тоест да го предпоставя, надхвърлящо както иманентността на живота, така и трансцендентността на Закона.

Наслаждението като политически фактор се озовава в произхода на правото, един запечатан в него Разколников, но тук е и най-изненадващото – същността на правото  – да  разпределяш,  да отдаваш  jouissance. Това е Номос на земята либидинизиран, ако не е такъв по начало.

Наслаждението като пречката за сексуална връзка също така е и критичната точка  на суверенната фикция,  на декалажното нищо на Обществения договор  на Русо, на невъзможността за суверенни политики.

Психотичните властови органи  се оказва, че отиграват и сублимират наслаждението  единствено на своя „орган”, мастурбаторно наслаждение, виж признанията на Русо за онанизма. Ние обслужваме наслаждението на Номоса, който се наслаждава чрез нашите онанистки мечти. 

Това либидинално наслаждение не е ли загадъчната аура  в романите на Кафка, незавършени романи, както наслаждението никога не се проявява завършено, а  само като принадено наслаждение?

След Русо, Шмит и компания, Агамбен предлага примера с римската институция iustitium, при която законът си взема ” ваканция”, по време на която действията вече не се преценяват от гледна точка на законност/незаконност.

А от каква паралактична гледна точка? Само метафора ли е ваканцията? Не е ли подгизнала от  jouissance? 

Не се ли наситихме на съдебната ваканция на демокрацията  в България и от насилието над Темида като образцов симптом на импотентност?  Лакан го нарича sinthome, наслаждение със смисъл.  Самият неологизъм  е симптом на симптома. Самото наслаждение е непостижимо, ние се задоволяваме  само със сладострастните лиги на героите на Достоевски, с онова  she is coming  на света Тереза (както е изваяна от Бернини), оргазмът,  който идва без да идва, задоволяваме се с капките сладострастие, както в притчата за живота по Лев Толстой – човекът се държи за корените, докато се свлича в пропаст, положението е неудържимо, но той забелязва капки мед по коренището и започва да ги лиже.

Накратко, ние дефилираме безсмислието на собствения си сингулярен начин на наслаждение (the meaninglessness of one’s own singular mode of jouissance)  в един свят на генерализирана перверзия.

Обещават на Путин съдебен трибунал за военни престъпления, изолирани от най-голямото престъпление – самата война, която е война срещу бог и човека.

Войната, смъртта, наслаждението в саморазплитащ се боромеански възел – в природата няма възли, твърди Лакан. Тогава как един трибунал ще  разсече възела?

Трибуналът е въплъщение на категоричния императив на Кант, въплъщение на формално-правова субективност, изистена от патология и в това е проблемът – там се настаняват героите на  Сад.

Путин не е перверзен докрай –  героите на Сад трябва не само да отричат съществуването на другите, но и трябва да могат напълно да отрекат собственото си съществуване. Защото само при това условие – което за Лакан дефинира условието за перверзия – светът на Сад се превръща не само в свят, разделен на жертви и мъчители, но и в свят, в който всеки мъчител приема в името на невъзможното да бъде жертва на нечий друг стремеж към удоволствие.

Путин си е осигурил солидна протекция и покровителство на невротичен субект в асиметрията да не бъде жертва на Другия (вътрешни и външни врагове) – не само символично,  но и физически в прословутия си бункер.   Отказаната жертва го прави фейк суверен.

Психотичният дискурс (прекаленото наблягане на еднаквостта) води до формиране на извратена, фундаменталистка власт. От друга страна, извратената (perverted) власт служи за целите на психотичната дилема на зацикляне в безпътицата на значенията в сферата на езика, което създава постоянни, мъчителни съмнения за техния начин на съществуване и живот (Лакан).

Но сигурно ще се възрази, че психотичният изолационизъм е наложен на Русия от външни сили, и  в това също може да се  съдържа доза истина.  Но дори Путин да е  напълно наясно с геополитическат  ситуация,  той чука на погрешната врата. Ако ще се говори за спекулативно  единство между две неолиберални империи, всичко зависи от технологичната и цивилизационна рамка, в която са вписани поотделно. Но дори и това минимално предимство на цивилизован Запад срещу останалите ще бъде оспорено от обременените с вина мислители като Адорно, Левинас, Дерида, да споменем само малцина от многото, каквито тук липсват. Някой да е срещал обременени с вина бивши комунисти и техните отрочета?

Да, войната на Путин трябва да бъде осъдена, но какво за виновното европейско съзнание отново под  антиколониален натиск  на една нова кенсъл култура (cancel culture),  към която Путин е готов да се присъедини с варварското Entortung на автономна Украйна?

Става въпрос за вътрешната пустота на имперския запечатан съд, причинена от изключване/затваряне (Verwerfung), един психоаналитичен похват на имперска надменност и hybris, който е гибелен за всеки владетел. 

Упорството да наричаш войната операция, запорът върху думата война,  както и всичките му административни и пропагандни  наредби, създават отвор или пустота в означаващата верига, където няма съответствие между означаващото и означаваното, тъй като обещаното значение винаги се проваля – психичен процес, който очертава структурата на психозата – чрез който можем да интерпретираме отричането на  Путин,  че води война.

Животът може да постигне най-високата си интензивност само чрез чудовищно отрицание на собствения си принцип, чието друго име е влечение към смъртта, от което са обсебени и самите империи.

Замаяността от края на света съдържа в себе си и обяснява настоящата замаяност от войната. Както обяснява Роже Кайлоа, “същността на човека е повлечена към гибел, тъй като е убедена от визията за собственото си унищожение да не се съпротивлява на мощния чар на (войната), който съблазнява същността му, като я тероризира”. Колкото по-дълбока е бездната, толкова по-голямо привличане упражнява тя. И най-надвисналата опасност плаши и привлича едновременно, като предизвиква най-противоречиви чувства: надежда в отлагането и нетърпение за края.

Това вертиго в  неолибералния дискурс на Запада е запълвано с консуматорски хедонизъм – наслаждавай се! Но ние видяхме, че наслаждението е травматично и танатофилско. Ние всячески се стараем да избегнем тази истина под терапевтичната маска на ежедневието. Но наслаждението е сестра на истината, както казва Лакан.

Приема се, че Запада е изолирал и цивилизовал това влечение. Капиталистическият дискурс се отличава с това, че е отрекъл кастрацията, както твърди Лакан, докато нецивилизованите му протагонисти  са с друга нагласа, по-директно въвлечени в това влечение, което си е расистка визия от днешна гледна точка, и доказателство  са хилядите млади руснаци, струпани на граничните пунктове в стремеж да избегнат мобилизацията.

Отказът да воюват по-скоро ознаменува залеза на Името-на-бащата и съдържащите се в него патриархално-милитаристки идеали.

Битието ни е структурирано от влечението към смъртта, каквато е и знаменитата формулировка на Хайдегер, а в какви модалности се проявява е друг въпрос. Левинас ще противопостави  своето суверенно ipseity на Хайдегеровото Битие, което винаги е стеснено в своята проява, дефиниция или форма – “задушаване, което е тревога”. Така ограничаването като битие поражда тревога, разбирана като битие-към-смъртта: фаталната (късо съединение) надежда да се достигне до дълбините на небитието.

Катехоничната тревога на ipseity пред неизбежния му разпад и смърт кара Левинас да потърси лъч надежда в отговорността за Другия, която е по-силна от смъртта.

Левинас цитира съня на Отрепиев в “Борис Годунов” на Пушкин, в който  лъжливият Дмитрий съзира бъдещата си власт в двусмисления смях на народа: “Отгоре Москва ми се стори като мравуняк, долу народът кипеше, сочеше ме и се смееше. Справедливо ли е да бъдеш?  Бях обзет от срам и страх и хвърляйки се с главата надолу, се събудих”. Смехът в дъното на жеста, който ме посочва, срамът и страхът на егото, от този обвинителен (accusative) жест, в който всичко ме обозначава и ми приписва, пробуждането в падането с главата надолу – всичко това е безусловността на субекта зад неговата суверенност.

Такъв  е жестокият смях, насочен към сънуващия,  осмиван от карнавалния московски хор, създавайки главозамайваща загуба на контрол, дори парализа, един вид социална смърт. Сънуващият е изолиран, отчужден, самотен и попаднал в капана на тази ipseity. Той е посочен, избран, за срам и смях, подигравателен смях, прицел на шегата на всички. “Тук виждаме отчайващото взаимодействие между желанието на Аз-а, увлечен в собствените си егоистични интриги, които в крайна сметка поглъщат и коват  разрушението на собственото му  същество”.

Който би успял да проникне в сънищата на Путин, терзани от суровата власт на свръх-егото му, сигурно би си обяснил най-добре психиката на един самозван суверен.

Тук обаче удобно се забравя, че тъмната страна на суверенната фикция е валидна за всички общества.

Бодрияр също така показваше залеза на суверенитета, който оставя необузданата власт на произвола, съчетана с  модерната диващина (savagery), която вече не е естествена, а техническа.

Културното изтощение и мазохизмът, както и колониалната вина, вече са съставлявали смъртта на Европа, нейния крах и дефлация. Както казва Паскал Брукнер, Дерида, разкривайки “нашето многообразно несъзнателно съучастие с ужаса, доказва, че престъплението е нашата най-широко споделена характеристика”.

Eтиката на Левинас отвъд битието e трудна за схващане  като изначална пасивност, ipseity – чисто самоизтъкване и повторение, винаги вече обвинително ipseity. Това не е идентичност като такава, която включва предвидимо завръщане към себе си, а по-скоро сингулярност в Реалното, пред-себе-си, в-себе-си, като че ли без отделяне в единство. Това е самозатвореност и скритост. То е движено единствено от дълга към себе си, който потиска и свива душата. Другият се превръща в неопосредствана отправна точка на експозиция (qua exposure), обезценявайки единия-себе си на ipseity Субектът се превръща в sub-jectum. Това е азът, който е сам в себе си, както “човек е в кожата си” – тесен, неспокоен – чиста експозиция към другия. Тази структура без име Левинас характеризира като “рецидив” – сингулярен вихър на рецидив, отхвърляне назад или падане върху себе си, широко разчупване на идентичността, без почивка и покой. Всъщност той казва, че това е “състояние на жертване”, по силата на своята пасивност, податливост, излагане на рани и възмущение, което мотивира всички усилия за бягство.

Това е суверенност в стил Левинас – цялата вселена е на плещите ми.

Съответно и суверенната фикция е компрометирана, видяхме, че такива като Негри, Фуко и Дерида  настоятелно й търсят алтернативи.

Но какво се предлага?  Трудно е да бъдеш номиналист и структуралист същевременно, един от най-бляскавите мислители Фуко го е изпитал на гърба си.

В исторически план желанието за радикална промяна почти винаги се свързва с вик за патриархален заместител, за предпочитане такъв с “Бог” зад гърба си, Бог като Реална сила, подкрепяща и гарантираща извършващия се акт на заместване. Първичният баща е събуден отново!

Очевидно за Путин его-идеалът е съвместим със Сталин. И неговата винтидж империя  се компрометира напълно в сенилната си фантазия.

Но какво е отношението на Русия към нас българите в момента?  Ние консумираме  имперското й  презрение към „предателите”.

Русификацията е неотменима част от модерната българска суверенност от самото начало, нещо като нечетивна страна на нейния симптом и ние наистина се наслаждаваме на този травматичен симптом, докато си въобразяваме, че го отстраняваме.

Докато американците са по-щедри в закъснялото си ухажване, те се стремят да се поставят в позицията на обект-причина на българските желания. Предоставяме ви свобода на избор, при условие, че  вземете правилното решение. 

Ние сме невменяемите участници в кризата на господарския дискурс и извличаме сурплус-наслаждение от неустановения си симптом, без дори да посмеем да си помислим, че кризата фактически  е на капиталистическия дискурс като заместител на господарския, като тази лаканизирана версия на Маркс би хвърлила в неустановена тревога местните неолиберали  с неизличено комунистическо портфолио, което  ги  прави особено комични.

—-

Иконичният дискурс на суверенност се изгражда  чрез сложни процеси на интерактивно поемане на роли, иконите не въплъщават дискретно, ясно очертано значение, а “качество” в сърцето на съвременното общество  –  нещо гъвкаво и неуловимо, което въпреки това интуитивно усещаме без усилие и сме отзивчиви към него.

Като такава, иконата е парадоксална същност. От една страна, тя има малко присъщ авторитет, напълно зависима от релационните и интерсубективни мрежи, в които тя е вградена. От друга страна, нейното влияние има тенденция да става все по-дълбоко и в основната структура на нашата личност и в емоционалната логика на капитализма. Иконата не предизвиква магия, но нейната способност да оказва организиращо въздействие върху човешкия живот далеч надхвърля тази на идола.

Следователно нейната ефикасност не зависи от прякото подражание или буквално подчинение: тя действа отвътре, чрез отзивчивост и чувствителност. Иконата е публичната, обективна проява на сложните начини, по които властта е вплетена в нашите  ежедневни практики.

Фуко разглежда  иманентният характер на модерната  власт не като външно наложена, а като действаща чрез многобройни децентрализирани практики, чрез всекидневните детайли на социалните  практики. Властта не е предимно ограничаваща, а конструктивна: нейните знаци не изчерпват смисъла на живота ни, а участват в конституирането на субективно значими преживявания и в създаването на конкретни идентичности, интереси и желания. Докато формалните институции на либералната политика се държат на разстояние от нашите животи. Именно чрез внимателното и все по-детайлно очертаване на частните пространства либералните институции полагат основите на много по-задълбочено проникване на социалната власт в рутината и навиците на нашето поведение. В сравнение с традиционните форми на власт, съвременната власт е по-ограничена институционално, но в същото време нейните дисциплиниращите ефекти са по-дълбоко и органично вкоренени в структурата на нашата субективност. Капитализмът далеч не превръща властта в анонимна и безразлична, той прави нещата лични: влиза в главите ни, става част от нашата идентичност, нагласи и желания, от основното ни усещане за себе си.

Подобни постструктуралистични прозрения ни подтикват към разбирането за хегемоничните знаци като иконични по природа: те са продуктивно въвлечени в конституирането на субективно значими идентичности и практики.

Дигиталният иконизъм и инфлуенсърските перформативи до такава степен са проникнали в нашия живот, че това ни пречи да забележим как те винаги са придружавали суверенната власт, където валидността преобладава над смисъла.

Все пак не бива да забравяме, че стремежът към все по-силно подчиняване на всеки аспект от живота от капитала е същността на неолиберализма. Неолиберализмът е опит за разрешаване на кризата чрез засилване и реорганизиране на подчинението, колкото дискретно и цивилизовано да го прави.

Капиталът (и държавата като форма на капитала) е отрицание на нашия стремеж към социално самоопределение.  Представителството е част от общия процес насепарация, който е капитализмът. Напълно погрешно е да се мисли за представителното управление като предизвикателство към капиталистическото управление или дори като потенциално предизвикателство към капитала. Представителната демокрация не се противопоставя на капитала: тя по-скоро е продължение на капитала, тя проектира принципа на капиталистическото господство в нашето противопоставяне на капитала. Представителството се основава на атомизацията на индивидите (и фетишизацията на времето и пространството), която капиталът налага. Представителството разделя представителите от представените, лидерите от водените и налага йерархични  структури.  Капитализмът се е научил да печели от липсата  на социална  връзка.

Институцията на символичния ред позволява да развиваме форми на живот (bios), които надхвърлят голия биологичен живот; но голият живот, отрицанието на bios, винаги остава в основата на този ред. Редът се основава на факта, че суверенитетът може да отнеме живота, който дава. В този смисъл съвременната власт се основава на възможността да се изключи от и да се издигне над символния закон. Аргументът на Агамбен, че границите на дискурсивната символизация са централни за функционирането на властта, е от решаващо значение, но способността му да развие действащата динамика е ограничена от самото специфично отъждествяване на негативното със смъртта.

Ако голяма част от символиката на модерната държава се е въртяла около суверенната й претенция да бъде върховен арбитър на живота и смъртта, това не е характерно  за модерната  био-власт. Всъщност тя е почти изцяло съотносима с традиционното понятие за суверенитет и поради това не успява да подчертае онези елементи, които са централни за биополитическия обхват на съвременната власт. Ако модерната, капиталистическата власт е способна да постави границите на символния ред за изключително продуктивна употреба,  акцентът върху оста суверенитет-смърт е доста редуктивен начин да се теоретизира това.

И какво е затиснато под сигнатурата, хаш-таговете, иконичните знаци, перформативите, които се хранят от символите, които сами са постановили? Поведение и активности са озаптени в иконична рамка от тегленето на пари от банкомати до рейдърството на банки с анонимни извършители…  Какво е това, ако не една вилнееща почти криминална перформативност на движение неизменно по ръба на закона, на (не)регулирани дейности под формата на оксиморони и парадокси, на откровена шутовщина или откровено насилие, немотивирана агресия, терор – дори протестите не излизат вън от своята иконичност.

Политически, психоаналитически, естетически актове, несъобразяващи се с конюнктурното статукво, и едва впоследствие, постфактум, облечени в легитимна рамка, която самите те са си изработили.

Събитието, което изработва рамката на собствените си възможности – събитието също е аномално множество, което си самопринадлежи. То е несвоевременно и си изработва собствена темпоралност, нямаща нищо общо с континюистка история.

 Но как е при другите форми на власт?   Има ли залез на суверенното? Когато горди суверенни държави молят офшорни инвеститори с неясен произход да не изоставят икономиките им?  Или когато суверенна България гради политиките си на суеверното внушение, че е по-добре да грешим с американците, отколкото с руснаците…

Нацията-държава е подложена на двойна деконструкция – от глобализационните процеси отвън, и от неограниченото утвърждаване на индивидуални права за сметка на легитимно установените колективни авторитети отвътре.  От външния диктат на офшорния ад и от неистов либерализъм без устои отвътре.

Либералната ситуация може да се опише и в по-силни термини – светът се разпада в хаос на индивиди, стремящи се към самоосъществяване, както и да се разбира това, но фактически криза на нихилизъм, в която обективната истина, целите на човешкото развитие и историческите закони изглеждат неправдоподобни (тоест, контингентното е на власт вместо догматичния исторически материализъм). Парадоксално, в такава ситуация се възпроизвежда една от най-архаичните и примитивни форми на ред: господство на най-силните.

Ценността на такава ихилистична криза се състои в това, че прочиства и дава тласък за откровена йерархия на силите – да разпознаеш заповядващите като заповядващи и подчинените като подчиняващи се. Нищо друго в живота не е стойностно, освен степента на власт, в това число и самият живот като воля за власт.

Но Путин върна старото положение. Неговата имперска суверенност е обсолетна, аналогова за сметка на виртуалното (дигитално)  превъзходство на Запада, но действена, поне засега.

Нова ли е ситуацията на глобализация или връщане към метафизичната воля за власт на Ницше?

За Бадиу глобализацията е феномен още на 19 век, епохата на световен пазар е начената тогава. И което е по-важно, комунистическата алтернатива е тази, която възпира този феномен през по-голямата част на 20 век. Едва след краха на източния блок се развихря ново примитивно натрупване на капитал  на глобално равнище.

Връщането към неограничена експанзия на капитала не е новост или е реакционна новост.

Днешната глобализация маркира връщането към нормална, тоест империалистическа ситуация на капитализъм.

Близкият Изток играе точно същата роля, в която са били Балканите в навечерието на Първата световна война.

Сега това е Украйна и хаштаговете ще се сменят.

Вместо за империализъм като последен стадий на капитализма (наистина звучи остаряло) защо да не говорим за глобален полицентризъм или мултилатералност?

На което Бадиу предлага своята схема – колониализмът на разделение е последван от анархия на зониране.

Зонирането се случва в стратегически икономически анклави, които турят ръка на най-важните ни ресурси – монополи и корпорации с анонимния интерфейс на офшорки.

Малки държави като нашата са унизени от страха пред зониране и в същото време правителствата отправят постоянни молби към чуждите инвеститори, толкова неспецифицирани, колкото и откровените врагове.

Молби за доброволна самоколонизация.

Когато държавата потърси своите права, тя бива дестабилизирана от купени протестърски движения и какви ли не подривни дейности.

Номерът е в подриването на самите тези подривности, за да се получи суверенно отстояване, но нещата опират само до импотентна критика, отправяна или към руснаци, или към американци, или към европейските институции

Наистина това е вертиго на тъмни семио-ликвидности на всички равнища.

Можеш да вземеш страна само ако откриеш третия бряг на реката, ако окупираш изключеното средно, но реалната политика не търпи такива софистики.

Но не е ли зонирането и наша вътрешна афера? Разсвояване чрез ограждане, какъвто е знаменитият израз на Харви. Нашите земи, реки, плажове – всичко това, което се нарича common и го има във всеки втори фирмен знак, но в политически план е непопулярно.

Common  е  различно и от публичното, и от частното,  съгласно жаргона на Антонио Негри.

Точно когато ни насърчават към частна собственост, мнозинството се оказват деституирани.

Зонирането като ужасяващо лице на глобализацията обяснява и мигрантските напъни. Всеки се стреми към печелившата зона. Принудителното карцериране видимо е отстъпило и сега лагерите никнат като гъби в щастливите места на света, предимно там, където се грижат за щастливите кокошки.

Но няма нито щастливи, нито мирни места. Бадиу твърди, че империализмът като колонизиране или зониране води със себе си война, както облаците донасят бурята. И това вече е било прозряно от такива като Жорес и Ленин. Ние обитаваме в катастрофа, която вече се е състояла.

Бадиу пледира, че само комунистическата хипотеза би донесла спасение,

Борис Буден настоява, че само нова революция ще реши войната на Русия, но за нас, хората на посткомунистическия свят, с тази хипотеза е приключено, нищо че трябва да се има предвид само някаква исторически сложила се превратна форма на комунизъм, от която сме се измъкнали.  За  българите тази хипотеза е нихилистична и анти-суверенна в повече от заплахата на текущите глобализационни процеси.

Ние инвестирахме суверенитет, както се изразяват тук, в Европейския съюз по зла ирония точно в момент, когато глобализацията прие размерите на де-европеизация и компрометиране на Запада като място на модерност. Европейският съюз бе компрометиран от мигрантските вълни в това, което наистина е – депресивна форма на имперска суверенност с отказан империализъм, но не съвсем.  

И тук отново корективът на Карл Шмит.  Всяка суверенност осигурява една ситуация в нейната тоталност, започва с определяне на новия враг,  съответно новите приятели.

Ние започнахме с фантазията за отвързаните индивиди на отвързания капитализъм, с глобализиране на контингентното и с глобализираното насилие – един хаос.

Но към пълния хаос не може да се приложи никакво правило. Хаосът е непълен. Държавата се е оттеглила, но не съвсем. И съвсем неочаквано тази почти архаична машина добива актуалност, когато я залеят мигрантски потоци или, което е същото, съмнителни офшорни пари.

От държавата се изисква да осигурява стабилност на парите и да поддържа йерархия на човешките множества, за което се е доказала като най-изпитан инструмент.

Иконичният  имперски  знак,  самоинсталиращ се перформатив и самонатоварващ се капацитет, канибализиращ символите, които е породил самият, този хегемоничен знак изглежда неотстраним и незаличим –  Z на танковите брони на руснаците – и всички се питат какво означава това, какво иска да каже Путин.

Но всеки смисъл е изличен в абсолютното нищо на суверенната  фикция.

Разглеждаме суверенната фикция, само за да установим аспектната си слепота.

Една фикция, корумпирана още преди самата си поява.  Върховната фикция е ноологическа машина за ориентация, тя винаги е незавършена, но начертава изследователски точки в маниера на алтернативна логика и тази логика е това, което за съжаление ни липсва и от което се нуждаем толкова наложително. Ноологическа, от лингвистичното семейство на noein, обичаи и нрави, nous, но както видяхме, преводът на Шмит е редуциран до Номос, филологически неправилен, но фактически най-верният превод, вечната икона и идолатрия на  земята. 

—

Как да направим разлика  между силата на закона като легитимна  и между изначалното насилие, което трябва да постанови този авторитет без да може да оторизира себе си чрез една предходна легитимност. Тъй че в този начален момент това насилие нито е легално, нито нелегално. Нито справедливо, нито несправедливо.

Различно от Бенямин, Дерида не схваща фундиращото насилие като актуално насилие, извличано от митичното фундиране на закона, което може да бъде отвяно само от божественото насилие.

Силата (force) носи двойния риск на обскурантистко, субстанциалистко и окултно-мистично понятие и на оторизиране на  насилствена, несправедлива и произволна сила.

Тази сила трябва да се избави от подобни  конотации (to ward off its substantialist and occulto-mystic connotations).

Винаги е въпрос на диференциална сила, на силов диференциал или силата като differance, сила на differance като различаващо различаване.

Винаги е въпрос на отношение между сила и форма, сила и сигнификация, перформативна сила, илокуционна или перлокуционна, убеждаваща силa и реторика, потвърждение на сигнатура, но преди и над всичко е въпрос на всички тези парадоксални ситуации, в които най-голямата сила и най-голямата слабост си разменят местата по странен начин.

Всъщност става въпрос за слаби означения и неозначени сили. Диференциалността става характерна за самата сила, която по този начин е сила на диференциация, на различаване и отсрочване, колкото и да е дразнещ хиазмичният  стил на Дерида.

Диференциалният характер на силата е на сила, която опространстява, шпациализира, и темпорализира всички възможни самоидентичности и самоприсъствия, фактически сила на деконструкция.

Както законът предполага закона в обобщен вид, справедливостта като закон в специфично легалната му концепция предполага справедливост изобщо, за да са разбираеми различните форми на справедливост.

Със справедливостта сама по себе си  има нещо, което надхвърля различието де факто и де юре.

Не може да се говори директно за справедливост сама по себе си. В своята негативна самоотнесеност тя е Нещото в себе си.

Непосредственото е недостъпно както за смъртните, така и за боговете.

Тематизирането на обективна справедливост е незабавното й  предателство, ако не и на закона.

Справедливостта е нефеноменална, възможна само като мислима.

Да форсираш закона  не означава ли, че справедливостта не е по необходимост закона, освен ако не апелираш към сила още от първия  момент,  от първата дума?

Но ако е само мислима, ако в началото на справедливостта е щял да бъде логосът, речта или езикът, това не е в противоречие с другото начало на силата…

От първия момент справедливостта апелира към своята форсираност.

Без форсирането на силата не би имало справедливост.

В началото на справедливостта  стоят и логос, и сила.

Но въведената със сила/форсиране справедливост не е сама по себе си, а феноменалното си покритие като закон,  феноменална и лимитирана справедливост.

Дотук откровено прозира кантианско-хегелианската схема, към която Дерида  ще притури запазената си марка на differаnce.

Това, което трябва да бъде мислено, според  Дерида, е упражняването на сила в самия език, в най-интимната му същност, в движението, в което езикът се самообезоръжава. Но и това вече е твърде демодирана схема от лингвистичния обрат във философията.

Парадоксално, упражняването-деконструкция на сила в самия език се състои в абсолютното обезоръжаване на езика от самия себе си.

Справедливостта сама по себе си извън феноменалното, прокарана през езика, се появява обезсилена, обезоръжена, тъй като силата я извайва в отделни исторически, тоест относителни манифестирания.

В крайна сметка залогът е отношението между логоса като такъв  и неговите идиоми.

Идиомът „да форсираш закона” – както и справедливостта като закон – разкрива, че не само закон и форсиране са необходимо свързани, но и че този идиоматичен израз обезсилва това, което е в най-интимното ядро на езика, и свежда говорещото в логоса до определено мълчание, обезпечаващо със сила неговите идиоми.

Виждаме как вместо със сигнификацията силата е снадена с хайдегерианско мълчание. То не е немота, нито абсолютна тишина.

В една сакрална област се извършват обиски и самообискиране, и после оттам излизат корумпирани форми и идиоматични безсмислици.

Всъщност въпреки ироничните декалажи  Дерида е отчайващо прав. Една надвиснала справедливост ни придружава, за която безуспешно правим опити да вентрилоквизираме.

Ние знаем какво е справедливост, но тя винаги е отнесена към сингулярното.

И справедливостта сякаш предпазва сингулярното от индивидуация, както това прави математа при Бадиу.

Мистичното фундиране на властта е израз на Монтен, ползван и от Паскал. Монтен е искал да каже, че цялото фундиране на властта/авторитет на законите се състои във вярата, която им се предоставя, тоест в мистичния или нерационален акт на вяра в техния авторитет. Всички закони вместо с естествен произход са изкуствени и поради това трябва да апелират към легитимни фикции, за да осигурят своя авторитет

В контраст на това Дерида пише, че самото възникване на справедливост и закон, учредяването, фундирането и оправдаването на закона имплицират перформативна сила, тоест една винаги интерпретативна сила. Както и апел към вярата. Но не в смисъл, че законът ще е в услуга на силата, покорен инструмент, сервилен и екстериорен спрямо доминиращата власт, а в смисъл на закон, който би потвърдил по-вътрешно, по-комплексно отношение към силата, властта и насилието.

Тази повече  вътрешноприсъща структура между закон (или справедливост като закон) и между сила, власт и насилие касае една онтологическа и може би трансцендентална взаимосвързаност между тях. Същностното преплитане на закон и сила отваря друго разбиране за мистичното фундиране.

Операцията по фундиране, въвеждане и оправдаване на закона, по правене на закона се състои в coup de force, преврат на перформативното и също така интерпретативно насилие, което само по себе си не е нито справедливо, нито несправедливо, и което не може да бъде гарантирано, да противоречи или да бъде инвалидизирано  от някакъв предшестваащ фундиращ закон.

Никакъв оправдателен дискурс не може да влезе в ролята на мета-език по отношение на перформативността на учреждаващия език или неговата доминантна интерпретация.

Законът  получава битие чрез насилствен перформативен акт и това  насилие е  нито справедливо, нито несправедливо.  Това е насилие в аванс на различаването между какво е справедливо и какво не, произтичащо различаване от насилствено решение и дискриминация на учредяващия език.

Тук усещането е как Дерида се опитва да актуализира Номоса на Карл Шмит в някакъв модерен вариант.

Ето го и потвърждение на горното с изявлението, че перформативността на решението избягва класацията на юридическия език. Справедливо е само суверенното решение, което се подлага на  теста на неразрешимото, тоест на събитието, което предизвиква.

Никакво предшестващо фундиране или справедливост не може да гарантира  закона, предизвикан от решението на учредяващия език.

Виждаме как решението на суверена при Шмит е трансформирано в решение на учредяващи език.

Това означава, че изникналият обхват на закона е абсолютен и в същото време уникален и сингулярен.

Насилственият учредяващ акт на закона в езика намира своя смисъл ексклузивно в самия себе си.

За този насилствен акт, с който е направено решението между това кое е справедливо и кое погрешно, може да се каже толкова малко, колкото може да се каже за акта, учредяващ същностната диференциалност на езика, тоест за насилственото подкопаване на есенциалистки разбираните конституиращи единици на езика

Тук дискурсът среща своя лимит в себе си, в самата си перформативна сила. Това е мистичното – в самия лимит, а не във вярата както при Монтен.

Този импас в лимита Лакан  нарича Реалното – на дискурс, на език, на насилие, на справедливост.

Дерида говори тук за мълчание, зазидано в насилствената структура на фундиращия акт, заградено вътре, защото това мълчание не е екстериорно на езика.

 Дискурсът среща лимит относно насилствената структура на фундиращия акт, защото среща само мълчание. Но това е мълчанието на самия език относно неговия учредяващ перформативен акт.

 Вероятно мълчанието на един Витгенщайн, но по-скоро на Хайдегер.

Това мълчание, в което е закопан насилствения учреждаващ акт на закона, е тайното пространство и време вътре в езика, където се случва определена изначална рeторичност или метафоричност на езика. Мълчаливото насилие в езика отваря или отключва езика на закона. Без мистичния перформативен акт, с който законът насилствено се учредява, не е възможен никакъв конкретен език на езика и никакви негови асоциации със силата в исторически и емпиричен смисъл.

Това подвеждане на начално насилие, учредяващо насилие на закона като присъщо на езика, е различно от претенциите на Бенямин, че насилието на учреждаващото закона насилие (rechtsetzende Gewalt)  е митично по природа, нямо вместо мълчаливо.

Дали положено на предварителни условия и конвенции или не, в двата случая законът и неговият авторитет нямат друго фундиране освен насилствения перформативен акт, с който са учредени, институирани в мълчание  без екстериорно фундиране.

Законът се самооторизира в насилствения и мълчалив перформативен акт  без положено фундиране.

От това следва способността за деконструиране на закона, осигуряваща възможни и необходими трансформации на закона,  фактически  римското justitium.

Тази конституираща перформативност при Дерида е твърде сходна с психоаналитическия акт по линията Лакан-Жижек, извършван импулсивно с ретроактивно оправдание и легитимация. С нищо нефундиран акт,  който създава  с по-късна дата, осигурява условията за своето оправдание. Една структура на ретроактивност с почти онтологически характер.

„Актът на справедливост [. . .] трябва винаги да засяга индивидуалността, индивидите, групите, незаменимите екзистенции, другия или себе си като друг, в уникална ситуация”. Как ще стане това, Дерида си спестява разясненията.

—

Πόλεμος на Хераклит се приема за ксмологически принцип, но втората част на Хераклитовия фрагмент гласи отрезвяващо: Πόλεμος πάντων μὲν πατήρ ἐστι, πάντων δὲ βασιλεύς, καὶ τοὺς μὲν θεοὺς ἔδειξε τοὺς δὲ ἀνθρώπους, τοὺς μὲν δούλους ἐποίησε τοὺς δὲ ἐλευθέρους (Полемосът е баща на всички и суверен на всички, едни е откроил за богове, а други за хора, едни е направил роби, а други свободни).

Полемос не трябва да се разглежда нито като “гигантомахия между боговете, нито като конфликт на човешки терен”, нито като “борба, структурирана върху опозиционни отношения” или дори като “синтетично “движение” на различията”. Polemos по-скоро би бил “на нивото на ставането (онтологично), нито приоритетен референт-земя, нито изключителна власт на “полиса”, и следователно “универсален номадски “nemein”, а-симфония (множественост); т.е. недиалектика на конструирането, деконструирането, реконструирането (на нещо, което) “се случва” в ритъма на ставането”.

Тази дефиниция звучи дельозиански,  а Бадиу би нарекъл това атонален свят, роден от атоналния полемос.

Ние приемаме реалистичното определение, че само когато полемос се разглежда като необходимост на природата (physeos anagkaias), законът може да бъде породен диалектически като Закон. Може би това е причината Александър Кожев да посочи, че законността е мъртвото тяло на властта – на властта между господар и роб, може да се добави – или, “по-точно, нейната “мумия” – тяло, което се запазва, макар и без душа и живот”.

След реификацията на отношението между господар и роб идва собствеността  като резултат на войната  (цит. по  статията в Parrhesia 35 • 2022). Шмит е бил прав – първобразът на Номос наистина касае собственост, завземане и разпределяне на територии чрез война, а оттам  и неслучайната патология на частни права.

Нещо да се е променило оттогава, светът не е ли все същият древен анахронизъм?

Собствеността, правото на собственост не се ли приписва като фундамент на буржоазната демокрация? Символ на свободата на буржоазния индивид?

Тогава защо  продължават тези кървави войни за собственост, земя, територии?

Собствеността поражда държавата като всеобща собственост, държавата като отчуждение на отчуждението и експроприация на експроприацията – и защо? За да води държавата войни за собственост противно на волята на народите.

Противно на Шмит нека кажем така – само комунистическото желание е истинско, защото самата онтологичност на битието е комунистическа (Рансиер). Но дали това е достатъчно?

Iustitium e състояние на извънредно положение, причинено от вътрепни безредици  и външна заплаха – как Путин е съумял да обедини това в лицето на Украйна е по-скоро пропаганда.

Iustitium е производство на юридическа пустота, когато законите биват суспендирани и имперският закон на войната излиза на преден план.

Имперските конфигурации на  света са в основата на това, което днес наричат геополитики, катехонът  на сдържане е ядреният щантаж, след който няма да последва пришествието на Христа,  а  ваканционна цезура на радиоактивни  плъхове.  И когато укриващите се в бункери имперски елити излязат от тях, ще се сблъскат не с юридическата пустиня, която са причинили, а с последната пустиня на земята, където няма да има какво да се придобива. Страхът от окончателното им изличаване е това, което ги държи да не стигнат докрай.

Държавите са  барометри на суверенна мощ извън  философските абстракции и кодексите на позитивна легалност. Въпросът за конфронтацията, собствено политическият въпрос  има смисъл само там, в полето на реалната битка.

Моят враг е приемащият форма мой собствен въпрос. Но когато кликата на Путин потърси враг, тя го проектира на една абстрактна сцена, от която светът е изчезнал. И не им оставаше друго, освен да се скрият в бункера.

Много преди да го нарече убиец, през 2012 г. Байдън му бе казал в очите в Белия дом, че Путин няма душа.

Но там, където капиталът е условие и за света, и за душата (Кафка), обвинението е безсмислено. Империите винаги ще се  разглеждат през враждебните маски и гещалти  на собствените си страхове.

Въпросът на конфронтацията, собствено политическият въпрос, има  смисъл  само в даден свят, в един реален субстанциален свят. Сувереннната фикция, която такива като Фуко и останалите  се стараеха да модернизират,  в завръщане на изтласканото отключва от своята паст един и същ непроумян  Номос на земята. Явно тук не може да има никаква интелигибелност,  а само смъртна битка.

И при българите бе приложен  iustitium в прехода  към демокрацията,  Държавата-Суверен  напусна своя исторически дом, където никога не е и била, останаха помиярите, за да препикават капризното цвете на демокрацията, докато градинарите се превърнаха в убийци на демокрацията.

Нали това е жаргонът на суверенни руини, в които все още обитаваме,  и нима все още някой смята за възможно да поемеш суверенното решение да бъдеш себе си (ipseity както го нарича Дерида)…

Демокрацията е за богове, не за хора, както се е изразил Русо.

Ipseity  на Дерида е индивидуалната “власт да бъдеш себе си”, докато ограниченията те правят травматично разцепен субект. Докато заничат в снимките на Путин, нима не искат да разтълкуват именно това ipseity на суверенна осанка като заблуда на фотошоп…

Суверенното се състои в това да срещнеш истината в цялата й неконзистентност.

Демокрацията е за богове, не за хора, и Русо сигурно е знаел, че не ни оставя никакъв шанс, освен ако не осъзнаем, че ние сме този шанс не като просто хвърляне на зара, а като събитие на суверенната фикция.

Върховната фикция е тази, която се самоосъзнава за своята радикална контингентност.

За Уолъс Стивънс, предпочитаният поет на Бадиу, това е въпрос на окончателна вяра.  „Да вярваш в една фикция, за която знаеш, че е измислица и че няма нищо друго. Изисканата истина е да знаеш, че това е фикция и че вярваш в нея доброволно”.

За да заимстваме една мисъл на Бадиу, това, което липсва в момента, е възможността за такова име, висша фикция на окончателна вяра, около която би могла да се организира една политика.

Уви, тази окончателна вяра е нарешетена с декалажите на Русо, неизтриваеми, защото са априорни на всеки запис. Бъдете бдителни!