Бих искал да добавя нещо във връзка с връзката между капитализма и анархията. Има една фраза, произнесена от един от четиримата злодеи във филма “Сало” на Пазолини, която гласи: “Единствената истинска анархия е анархията на властта”. В същия смисъл Бенямин е писал много години преди това: “Нищо не е толкова анархично, колкото буржоазният ред.” Смятам, че тяхното предложение трябва да се приеме сериозно. Тук Бенямин и Пазолини схващат една съществена характеристика на капитализма, който е може би най-анархичната власт, съществувала някога, в буквалния смисъл, че не може да има архе, начало или основа. Но и в този случай капиталистическата религия показва паразитната си зависимост от християнската теология. Това, което тук функционира като парадигма на капиталистическата анархия, е христологията. Между четвърти и шести век Църквата е дълбоко разделена от спора за арианството, в който цялото източно християнство, заедно с императора, са жестоко въвлечени. Проблемът се отнася именно до the archē of the Son . Както Арий, така и неговите противници всъщност са били единодушни в твърдението си, че Синът е породен от Отца и че това пораждане е станало “преди вечните времена” (pro chronōn aioniōn у Арий; pro pantōn tōn aionōn у Евсевий Кесарийски). Арий наистина се е погрижил да уточни, че Синът е бил породен achronōs, atemporally. Тук става въпрос не толкова за хронологично предимство (времето все още не съществува), нито само за проблем на ранга (че Отец е “по-голям” от Сина е мнение, споделяно от много от анти-арианците); вместо това става въпрос за решение дали Синът – тоест словото и праксисът на Бога – е основан в Отца, или подобно на него е без начало, anarchos, което означава, че не е основан. Текстовият анализ на писмата на Арий и на съчиненията на неговите противници всъщност показва, че решаващият термин в спора е именно anarchos (без archē, в двойния смисъл, който терминът има на гръцки: основа и начало). Арий твърди, че докато Отец е абсолютно анархичен, Синът е в началото (en archē), но не е “анархичен”, защото има своето основание в Отца.
Срещу тази еретична теза, която придава на Логоса твърдо основание в Отца, епископите, събрани от император Константин в Сердика (343 г.), ясно потвърждават, че Синът също е “анархичен” и като такъв “абсолютно, анархично и безкрайно [pantote, anarchōs, kai ateleutetōs] царува заедно с Отца” (цит. по Simonetti, с. 136).
Защо това противоречие, като оставим настрана византийските му тънкости, ми се струва толкова важно? Защото, тъй като Синът не е нищо друго освен словото и действието на Отца, а всъщност, по-точно, главното действащо лице в “икономиката” на спасението, тоест в божественото управление на света, тук става дума за проблема за “анархичния” или необоснован характер на езика, действието и управлението. Капитализмът наследява, секуларизира и изтласква до крайност анархичния характер на христологията. Ако не се разбере това изначално анархично призвание на христологията, не е възможно да се разбере нито по-късното историческо развитие на християнското богословие с неговия латентен анархичен уклон, нито историята на западната философия и политика с тяхната цезура между онтология и праксис, между битие и действие, и последващото им подчертаване на волята и свободата. Това, че Христос е анархичен, означава в последна сметка, че в съвременния Запад езикът, праксисът и икономиката нямат основание в битието. Сега разбираме по-добре защо капиталистическата религия и подчинените ѝ философии имат толкова голяма нужда от воля и свобода. Свободата и волята означават просто, че битието и действието, онтологията и праксисът, които в класическия свят са били тясно свързани, сега поемат по свои отделни пътища. Човешкото действие вече не се основава на битието: поради тази причина то е свободно, което означава, че е обречено на случайност и несигурност.
Джорджо Агамбен
Нощни плажове 