…

Нека да свалим картите. Такива като мен винаги са консумирали немотивираната враждебност на своята общност, наричана преди тоталитарна, а сега демократична. Това е само усещане, сигнатура на набор от случайности, и не може да се репрезентира.
Очевидно някои са по-различни от другите различни, които само си дават вид, че са сингуляризирани, но не са. Да изглеждаш винаги е било-по-важно от това да бъдеш.
Оттам и ролята ми на неприятния свидетел. Защото аз добре помня смазващия конформизъм някога, равносилен на смазващата разпасаност сега, като последната не е нито дори либертенство, нихилизъм, суверенна претенция или каквото и да било там.
А какво е тогава? Симулираната свобода на неолибералния субект, окичен с титли, грантове, награди или просто обикновена мерзост – нещо, което съм виждал и преди.
Няма тук приятели на свободата, има господинов-ци на новата неолиберална самопринуда да отиграват човешкия си капитал по все същия капиталистически ценоразпис.
Портата на справедливостта за тях маркира отходното място на безогледна копрофилска консумация.
Един от тях се казва Рожкев, който редовно ме препикава и нямаше как да не го забележа.
Сбъркал си, миличък. Знам как да те ударя. Както един от твоето поколение крие, че е бил най-младия син на партията, а сега се подвизава като европейски писател, така и ти ще трябва да си признаеш каква е била класацията ти за 20-те ти любими романа преди време. Ако не го направиш, ще ти опресня паметта. И тогава ще видиш как се сервират пияни рожкови за закуска.