Западът във война: за самозатвореността на либералното съзнание

Борис Буден.

Със съкращения

През 1997 г. Вацлав Хавел, изтъкнат източноевропейски дисидент и по това време президент на Чешката република, произнесе във Вашингтон реч с много красноречивото заглавие: “Очарованието на НАТО”. Хавел приветства с ентусиазъм решението на НАТО да приеме Полша, Унгария и Чешката република и призова САЩ да поемат отговорността за целия свят. Според Хавел единствено САЩ могат да спасят нашата глобална цивилизация, като действат в съответствие с нейните ценности – ценности, които трябва да бъдат приети от всички култури и народи като условие за тяхното оцеляване.

Очевидно е, че подобна мегаломанска визия е не по-малко заблуждаваща от мечтата на Путин за “руски свят”. Факт е, че е невъзможно да се осъществи фантазията за глобално господство чрез налагане на собствените ценности над всички останали. На планетата, на която живеем, просто няма достатъчно ресурси, за да се осигури “американски начин на живот” за всички. Със сигурност не може да се вярва, че демокрацията може да процъфтява в условията на ширеща се бедност, пълна експлоатация, хаос и корупция, характерни за живота в периферията на глобалния капитализъм, където печалбите отиват за финансиране на високия жизнен стандарт на консуматорската средна класа в големите капиталистически страни.


Непосредствено след т.нар. падане на комунизма в Източна Европа настъпи момент на пълна историческа откритост, в който един коренно различен, по-добър свят изглеждаше реалистична възможност. Думи като “свобода”, “демокрация” и “справедливост”, прокламирани от онези, които се бореха за тях, звучаха като призив към необузданото въображение. Ето защо събитието е наречено “революция” или по-точно “демократични революции” от 1989-90 г. Западният либерален ум обаче бързо охлажда този революционен плам, като си присвоява идеята за революция и я лишава от всякакви утопични измерения. Хабермас въвежда термина “революция на догонването” (die nachholende Revolution), за да обозначи факта, че Изтокът настига Запада. По-конкретно, Изтокът възприе “западните ценности” – от парламентаризма и върховенството на закона до разпродажбата на цели национални икономики, тази шокова терапия на неолибералния капитализъм.

Основният идеологически инструмент, използван от Запада за постигането на тази цел, е концепцията за цивилизационно различие, взета от арсенала на колониалното му наследство. Погледнат сега през квазиантропологична призма, посткомунистическият Изток изглежда не само като културен “друг” на Запада, но и като исторически остатък – изостанала и непълноценна цивилизация. Странната концепция за “бившия Изток” се превърна в средство, с което Западът възкреси своя двойник от Студената война. На сцената отново се появява старата двойка, разделена от цивилизационни различия, но в същото време – свързана от общото отрицание на историята: Западът е извън историята, защото е станал мерило за историческото време, а Изтокът носи бремето на миналото, което няма никаква стойност, защото цялата му история е история на обикновена цивилизационна изостаналост. В края на 90-те години на ХХ век словенският критик Игор Забел, шокиран от факта, че старите блокове все още съществуват, поставя под въпрос популярната представа за “бившия Изток”, като пита: “Някой говори ли за “бившия Запад”?” Нямаше отговор. Западът успя да предотврати историческата промяна в собствения си блок. Революцията беше добра само когато спираше на половината път – т.е. не отиваше отвъд Изтока. Но по думите на Сен Жуст: “Тези, които правят революция наполовина, копаят собствения си гроб”.

Как да накарате хората да се отвращават от революцията с един прост ход

Не е ли смешно да се говори за революция днес? Не е ли напълно дискредитирана тази концепция? Наистина е така и това е едно от най-големите идеологически постижения на либералното съзнание. Капиталистическият Запад – и най-вече САЩ – работи усилено върху това от края на Втората световна война насам, не само в политически и военен, но и в културен и когнитивен план. Решаващото влияние на ЦРУ и големите частни фондации като Форд, Рокфелер и Карнеги върху академичните среди и като цяло върху интелектуалните кръгове в следвоенна Европа (предимно ляво-либерални) е добре документирано. Стратегическият им фокус е разширяването на социалните науки, а тактическата им цел е концепцията за историята. Например в следвоенния период френските историци са мотивирани от щедрата финансова подкрепа да изучават структури на дълги периоди от време (longue durée) и повтарящи се исторически цикли, а не да анализират социални движения и отделни исторически събития. Както твърди Кристин Рос, това не само е изтрило от историческото съзнание самата възможност за рязка промяна или мутация, но е довело и до отхвърляне на самата идея за революция [1]. През 80-те години на ХХ век Европа вече е забравила революционния произход на собствените си демокрации и дори се срамува от тях. Но окончателният удар върху идеята за революция беше нанесен от Запада след 1989 г., когато започнаха да се разпространяват така наречените цветни революции – оранжева, розова, лале и т.н., последвани от разновидности на Пролетта. Повечето от тези революции се смятаха за ненасилствени, но много от надеждите, които даваха, в крайна сметка потънаха в море от кръв. Украйна не прави изключение.

Кулминацията на тази революционна авантюра на Запада беше създаването на екип от професионални световни революционери под формата на сръбското движение “Отпор” – група млади активисти, участващи в свалянето на Милошевич. Те са обучавани от американски агенти в хотели “Хилтън” и са били обсипвани с пари – предполага се, че става дума за милиони долари. Либералният вестник “Гардиън”, в стила на най-евтината съветска пропаганда, възхвалява лидера на групата Сърджа Попович, наричайки го “тайният архитект на световната революция”. [2]. Членовете на Otpor съветват и обучават така наречените продемократични и прозападни активисти в около 50 страни, включително Индия, Иран, Зимбабве, Бирма, Украйна, Грузия, Палестина, Беларус, Тунис, Египет, Венецуела и Азербайджан. Освен това те са превърнали революционните си умения в академични знания (“нова, но бързо развиваща се академична област на ненасилствената борба, чието въздействие се усеща по целия свят” [3]). [3]) и преподават в престижни западни университети като Харвард, Ню Йоркския университет, Колумбийския университет, Лондонския университетски колеж и др. Те дори пишат наръчници за революционери със заглавия като “Как да започнем революция в пет лесни стъпки: хумор и хобити, но без оръжие”. [4]. Разбира се, “без оръжие”, тъй като Западът не може да понася гледката на кръв, докато сам не я пролее.

Повечето от революциите, с които се свързва “Отпор/Repulse”, са неуспешни. Но Западът успя в едно – накара хората да се разболеят всеки път, когато чуят думата “революция”. Фигурата на революционера се е превърнала в синоним на човек, който манипулира демократичната воля на другите, в символ на морална и интелектуална поквара и фалшифициране на истинския освободителен опит на социалната борба.

             Ленин липсва

Идеята за революция е това, което липсва в днешната кървава драма в Украйна. Или по-скоро ни липсва Ленин – фигура, която отправя радикално предизвикателство към бинарната логика, оправдаваща сблъсъка на двата блока нормативни идентичности. Както Западът, така и руският свят на Путин претендират за изключителна територия, определена от техните “ценности”, които по същество са случаен набор от стереотипи и грубо различаващи се качества. Западът, както обикновено, избира “цивилизация”, “демокрация”, “свобода”, “върховенство на закона”, “отворено общество”, а напоследък се опитва да включи и равенството между половете и правата на ЛГБТК. Контраблокът на Путин не изглежда толкова благороден, а дейността му може да се обобщи с проста формула: “Руската душа плюс царисткия империализъм минус гей парадите”, разработена и яростно насърчавана от Руската православна църква.

Ленин и болшевиките защитаваха онова, което отричат тези два враждуващи блока на идентичности, както и онова, което ги обединява, отвъд всички тези произволни разграничения. Първо: позициите на тези два блока в структурата на властта на глобалния капитализъм са взаимно допълващи се и противоречиви, което постоянно поражда такива антагонизми и самото то се поражда от тях – различията не само между двата блока идентичности, но и в отношението им към другия глобален друг – Глобалния юг. Ленин е знаел това. Макар че концепцията на Ленин за империализма вече не е приложима към настоящата ситуация, тя все пак ни напомня, че няма капитализъм без несправедливост, насилие и война. Само Западът имаше привилегията да забрави това за известно време – на останалите не им беше позволено да го правят често. Ето защо “само революцията спира войната”.

Второ: и двата блока еднакво се отказват от историчността на своите така наречени ценности. Този отказ конституира техните идентичности, тъй като стабилизира границата между тях. Наследството на Руската октомврийска революция обаче размива тази граница и разтваря самата идея за нормативни блокове от идентичности. Ето защо Ленин и болшевиките са заклети врагове на Путин и защо не можем да намерим “революция” сред основните качества на Запада.

Болшевишката революция не само срива Руската империя, но и екзекутира царя (който въвлича народа си в кървава империалистическа война) и полага политическите и културните основи на съвременна Украйна. Тя продължи. Днес, когато така наречената публична пропаганда на хомосексуализма е забранена в Русия, не бива да забравяме, че болшевишка Русия е декриминализирала хомосексуализма още през 1918 г. Скоро след това абортите са легализирани, а жените получават правото да подават молби за развод само с едно писмо. Болшевиките приемат прогресивни, неутрални по отношение на пола закони за брака и семейството, каквито по онова време не съществуват никъде другаде по света. Няколко години по-късно съветски съд разрешава на двама души от един и същи пол да сключват брак по взаимно съгласие. Тези постижения на Руската октомврийска революция са неоспорими, въпреки че Сталин отменя много от тях през 30-те години на миналия век.

Какво ни казва това? Първо, че дори по стандартите на либералните “ценности” ленинска Русия е изпреварила не само Запада на своето време, но и Запада на нашето време. Тя ни казва също, че тези така наречени “ценности” не са нищо повече от необратими последици от социалната борба. По-важното е, че тя насърчава въображението ни да възстанови идеята за бърза и радикална промяна – като условие за нашето оцеляване.

Каква е алтернативата? Дали Западът и НАТО, след като са победили Путин, ще продължат да се разширяват, докато целият свят стане “западен”? Този проект се провали с гръм и трясък. НАТО всъщност се превърна в отбранителна сила с една-единствена мисия: да укрепва и защитава западните ценности в рамките на блока на своята идентичност. Но това означава веднага да признаем поражението си. Какво е този “Запад” днес, ако не името на едно саморазрушаващо се либерално съзнание, което е объркало свободата с идентичността и я е засенчило зад цивилизационни различия? Това поражение е закъсняло възмездие за наследството на колониализма, с което Западът никога не се е съобразявал истински. Идеологическият призрак на това наследство, който и до днес преследва Запада, е фаталната двоичност “Запад и останалите” – и именно тази двоичност сега изостря антагонизмите, които провокират насилие и война (в които Западът може и да не  участва). Именно тази изключваща бинарна логика превърна Путин в “луд” и в същото време в полезен идиот на Запада: или Западът, или Изтокът. Накратко, лудостта му се състои от всичко най-западно в него: желанието да прави есенциалистки културни разграничения и да създаде контраблок на идентичността – неговия заблуден руски свят. По-лошото е, че същата бинарна логика – Запад или Путин – се проявява в опозицията на Путин в страната и намалява ефективността на борбата с руския национализъм. В съзнанието на опозицията и на източноевропейската левица като цяло Студената война никога не е свършвала. Това все още е изключващо разделение: или Западът, или катастрофа.

Именно в тази бинарност, чрез която Западът се бори с идеологическото чудовище, което сам е създал, се разкрива истината за катастрофата, превърнала Украйна в поле за убиване. Тази война се разгръща не защото Западът е на път да навлезе още по-дълбоко в своята източна част, която днес се нарича “руски свят”. По-скоро тя вече е навлязла твърде далеч – с бинарното първоначално натрупване (частна собственост срещу държавна собственост), което е опустошило цялото пространство и е установило олигархично управление. Именно тази двоична безизходица ни пречи да си представим какъвто и да е вариант за край на войната, различен от антиутопичната визия за крехко примирие сред руините и омразата. Колко време ще е необходимо, за да се излекуват раните от тази война, която разделя не само две нации и милиони семейства и приятели, но и две цивилизации, два свята? Вече чуваме, че това ще отнеме векове. Имаме ли толкова много време?

Това, от което Русия се нуждае днес, не е държавен преврат, който навярно ще върне нещата в правия път. Тя се нуждае от революция – ленинска революция с истинско революционно насилие, която не само ще свали Путин и неговата клика от власт (той заслужава същата съдба като Николай II), но и ще унищожи цялата система на олигархичния връзкарски капитализъм, ще експроприира престъпните експроприатори и ще призове потиснатите по света да се присъединят към борбата. Но именно от това Западът се страхува най-много.

Системата на авторитарна и брутална парламентарна олигархия, която подкрепя Путин, не е измислена в Русия. Днес тази система най-добре отговаря на интересите на световната управляваща класа. Ето защо Путин е толкова активно подкрепян от десните кръгове по света. Ако Путин умре, някой друг ще продължи да носи неговото знаме не само в Русия, но и в много други страни по света, включително и в Запада.

Още веднъж: само революцията слага край на войната

Преди около тридесет години, след поредица от кървави войни, Югославия се разпадна. Още тогава Джорджо Агамбен предлага една доста мрачна визия за това, което ще се развие по-късно, в книгата си Homo Sacer [6]. Той твърди, че разпадането на Югославия не трябва да се разглежда като временна регресия към естественото състояние и война на всички срещу всички, последвана от нови социални договори и създаване на нови национални държави. По-скоро, казва той, от този конфликт състоянието на изключителност се е превърнало в постоянно състояние. В югославските войни и в по-общ план в разпадането на държавите от Източна Европа Агамбен вижда “кървави пратеници”, които провъзгласяват нов номос на земята. Той пише, че ако не му се противодейства, този номос ще завладее планетата. Позовавайки се на тезата на Карл Шмит за разпадането на Вестфалския ред, Агамбен предполага, че този нов номос ще бъде пост-евроцентрична глобална система на международните отношения, доминирана от “големи пространства” – това, което днес можем да наблюдаваме като нормативни блокове от идентичности. При тази трансформация, както прогнозира Шмит, Европа и Западът ще загубят доминиращата си позиция в конфигурацията на световната власт.

Трябва да имаме предвид това, когато чуваме внушения, че Западът, ЕС и НАТО възвръщат блясъка си и се обединяват повече от всякога. Тази илюзия е създадена от Путин. Западът не разполага с идеологически капацитет, за да се изправи срещу основните глобални проблеми на днешния ден. Погледът към следвоенната реалност на бивша Югославия е отрезвяващ и напомня за това безсилие: деиндустриализирани и опустошени пустини, национални държави, чийто суверенитет е жестока шега, военнопрестъпници, възхвалявани като национални герои, и нови граници, които нарушават международното право, но са поне частично признати от Запада. Накратко, Агамбен беше прав и ще бъде прав отново, когато става дума за следвоенната реалност в Украйна.

Освен това всичко това обяснява със задна дата провала на Запада в бивша Югославия. Тя нямаше визия за демокрация, която да надхвърля границите на националната държава. Причината за войната не е цивилизационното различие между западната/европейската демокрация и ендемичния балкански национализъм, а по-скоро крайната уестърнизация на страната, която насажда логиката на националната държава в едно силно хетерогенно пространство – в културен, езиков и исторически план

Най-лошото тепърва предстои. Такъв субект като “Западът” съществува най-вече защото Западът все още не може да си представи демокрация без национална държава, оставайки културен и нормативен ерзац на собствената си липса на утопично въображение и революционна решителност. Ето защо, когато е изправен пред криза, ЕС изведнъж забравя благородните си ценности и залага на нещо много по-зловещо: председателят на Европейския съвет, запитан защо ЕС третира бежанците от Украйна по различен начин от бежанците от други разкъсвани от война страни, заяви, че украинците и европейците принадлежат към едно и също “европейско семейство”. [8]. Колкото и да е мила и добронамерена тази метафора, тя има само едно значение: ЕС е общност, обединена от кръв. Може ли единството да бъде отхвърлено чрез “почвата”?

Бившата Социалистическа федеративна република Югославия не се разграничава от своята идентичност. Нейната легитимност се основава на двойна утопия, възникнала през 1948 г. в резултат на сблъсъка със сталинистката контрареволюция. Първото измерение на тази утопия беше разширяването на демокрацията до индустриалните отношения и трудовите права – така наречената система на самоуправление. Второто измерение разшири демокрацията като активна световна политика до равнището на глобалните международни отношения чрез “Движението на необвързаните страни”, чийто съосновател беше Югославия. Ако първият проект се занимаваше с ограниченията на демокрацията, присъщи на капиталистическия начин на производство, то вторият беше насочен към еманципаторския интерес на така наречения “трети свят”, възникнал в резултат на различни видове антиколониални борби. По този начин Югославия постави под въпрос двете основни бинарни системи на нашето време: частната собственост срещу държавната собственост и Западът срещу Изтока.

Събитията от 1989-90 г. обрекоха тези утопични проекти (въпреки че те страдаха от собствените си недостатъци и противоречия). Спечелилото Студената война понятие за демокрация се възприемаше по стария колониален начин като фундаментално по-добро (и западно), което оправдаваше експанзията му в празното пространство-време на посткомунистическия свят. Опиянено от блясъка на този “триумф на демокрацията”, либерално-демократичното съзнание не се интересуваше от уроците, които можеха да се извлекат от провалилите се демократични утопии, възникнали в антикапиталистическата и антиколониалната борба.

В ситуация на идеологически сблъсък, провокиран от нахлуването в Украйна, отчаяно липсва утопична визия за мир и помирение, която да сложи край на войната – визия, която да надхвърля крехкото примирие. Подобно примирие е способно да доведе само до трайно състояние на изключение, за което са виновни дългите процеси на промяна на манталитета, създаването на подходяща култура на паметта, преследването на военнопрестъпници, които по-късно се прославят като национални герои, и мъчително бавната трансформация на недемократични олигархии в малко по-малко недемократични олигархии. Може би накрая всичко ще успее, но в относителната вечност на либералния реализъм всички ние ще сме мъртви дотогава.

Нека революционната история и нейното утопично въображение предложат различна визия за мир и помирение за Украйна и Русия днес:

Първата стъпка на революцията е успешна и скоро в Украйна настъпва мир. Някои руски войници се побратимяват с бившите си украински врагове, други масово напускат фронта, унищожавайки всички офицери, които се изпречат на пътя им. В Кремъл членовете на революционния комитет подготвят нов закон за експроприация на олигарсите. Ден по-рано в подземието на двореца са екзекутирани виновниците за войната срещу Украйна. Процесът срещу тях е много по-кратък, отколкото срещу Николае и Елена Чаушеску. Но кой ще охранява лидерите на революцията в тяхната централа в Кремъл? Олигарсите вече са създали частни армии – щедро финансирани, професионално обучени и добре екипирани от Запада и НАТО. Историята отново има отговор: украински бойци, най-добрите войници за тази задача, като латвийските стрелци, които защитават Ленин в Смолни преди повече от век. И макар че насилието и жертвите със сигурност няма да бъдат избегнати, в общата революция няма да има повече омраза между украинци и руснаци. Само революцията слага край на войната.

Звучи ли твърде утопично? Може би, но не остава време за нищо друго. Ако не възстановим утопичната си визия за радикални и резки промени, сме обречени. Ако първо не ни бомбардират с ядрени бомби, ще ни изгори слънцето.

Advertisement

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s