СПИСЪЦИ И ПОЕЗИИ

Поезията пропуска собствената си командна логика – в какво се състои тя? Бунтът на Ницше срещу граматиката е показателен – ако можехме да се избавим от нея, ще анулираме и бог.
Поезията се досеща, предвъзхищава това, и анулира всичко командно – препинателни знаци, главни букви, словоред. Предвъзхищава, но не може да се избави от самовъзхищението си, дори само като претенция за непретенциозност. Същото при протестиращите срещу канона, протести срещу самия протест и израждане в друг канон на неканоничност.
Самият жест да анализираш, добавяш, отхвърляш, аргументираш, е команден. В началото бе словото не е констатация, а перформатив, заповед, поне за Дельоз.
Същността на поезията е анжамбманът, така мисли Агамбен, но не и аз. Може би защото има алитерация анжамбман/Агамбен, но внушението на италианеца е за първичен трус, изтласкване, травма, паратаксис.
Именно, травма, травмата на писане, с която българското писане не може да се самоотличи – защо? Баналният отговор е влюбчивост в азбуката, в алфавита, в потентното, във възвишеното, в героическото и т. н.
Дори когато пишат за скърби, тегоби, за малкия човек и за големия злодей, това не може да поправи впечатлението за пропуск и пропускане на пропуска.
Накратко, българският Бартълби е немислим.
Това ли си мислех, докато държах пакета с книгата, изпратена ми от Кева Апостолова?
Защото и четенето е по същата командна логика, няма смисъл да се убеждаваме в това, има смисъл в разубеждаването.
Защото българското писане и четене е фамилиарничене с нашенското, с азбука, с граматика, с родовитост, род и родина, кълнене и заклинание, в крайна сметка, интимности с бог.
Как го разбрах ли? От обратното – да се пише другояче е кощунствено, забранено, неприемливо, ненашенско.
Дефамилиаризация ли? Емилиян Станев допускаше по-добре да бяхме приели латиницата и това изглеждаше кощунствено, не само защото бе казано по тоталитарно време (забележете какво първо име си е избрал той).
Днес изолационизмът изглежда преодолян. Днес българското изглежда влюбено в превода, но уви, в собствената си преводимост на диаспора като превод на господарска метрополия.
Лингвистичният екстремизъм му остава чужд. Наскоро някой казал на Владимир Сабоурин, че не пише поезия, а я разрушава. Един комплимент, който бих искал да е за мен.
Късно е, няма как да се ъпдейтваме. Да го отнеса ли и към Кева, с която се познаваме от толкова години? Как да избегна фамилиарното?
Ето какво ще напиша за книгата й Хоризонтални стихотворения. Ще отнеса този хоризонтализъм към внушенията за плоска (flat) онтология на новата вълна спекулативни реалисти – Мейясу, Богост, Греъм Харман, Леви Брайънт (чийто сайт Larval Subjects следя от двайсет години) – всичките до един непреведени тук.
Идеята е проста – равнопоставеност на всички неща, обекти, хора, животни, изречения. Край на люшкането между undermining и overmining (непреводимо), край на господарската логика и патрриархалната рамка, край на супрематизма на белия човек.
Ако горното изглежда неуместно, COVID-19 и карантината ни го подсказаха ясно – ние не сме нищо друго, освен застрашен вид, един от многото. От горди носители на habeas corpus’ (body) деградирахме в ‘habeas viscus’ (flesh).
Но всъщност ни бе припомнено космическото измерение без космологическа константа, негентропията е антропоморфен предразсъдък.
Вирусът компрометира политици, футболисти и плеймейтки като несвързана аморфна плът.
Именно, поетическият аналог на habeas viscus е несвързаният паратаксис, търсен умишлено от Кева, из чиито руини изравяме малармеанските перли на съмнение – ние вече сме само спомен за тела и думи, а Кева знае как дискретно да оцени текстовете и снимките си, в които е била ценена.
В нейната елиптична накъсана меланхолия няма слугински и господарски изречения, нито мъжки и женски, никакви. Писането е устремено към самоизличаване и пустота.
Травмата на писане, затаена в нея – този рядък дар на недаденост – писането като неписане, една по-висша способност от потентното и потенциалното, Бартълби е тук и не го забелязваме.
Литаниите на Латур – тези паратактични ектения в несвързано демократично натрупване на обекти, звезди, богове, хора, вируси – са инспирирали не само спекулативната онтология, но и т. н. „списъчни” поеми (list poems), каквато се опитах да напиша и аз преди години.
Комунистите имаха един гаден термин „извънсписъчни”, който накрая загроби и тях. Но сега става въпрос за тези, които идват след тях и си въобразяват, че са демократи и писатели начело на списъка – каква заблуда!
В хоризонталната си поезия Кева е унищожила различието, за да постигне абсолютното различие, липсващото цвете от букета с цветя, и сега аз ти го поднасям обратно, Кева, в отсъствието, което ще бъдем и само там.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s