КНИГА ЗА НЕБЪЛГАРСКИЯ НАРОД (ситуационистки détournement)

Трябваше да се отклоня от магистрала Хемус (в началото на 90-те тя бе единствена), и в края на обходния път на излизане от Ботевград видях струпани край пътя ромски момичета с явното намерение да проституират, повечето малолетни, със зорки погледи на монахини, фиксиращи по-скоро собствените нереализирани прегрешения, отколкото евентуални клиенти на греха, каквито очевидно липсваха.
И това бе наистина само намерение за проституиране преди реализирана проституция, каквото бе и намерението за демокрация, каквото бе и самото събитие – безконтактно.
Пътят на проституция още не бе канализиран, пътят на демокрация.
Само тези ефекти на намерение.
Този въпрос стоеше пред цялата нация – как да се произведе проституция, респективно демокрация, от хора, които не са възпитани в нейния дух?
Нещо като видоизменение на парадокса на Русо:
Как конституцията да бъде оформена от хора, които не са оформени от нея?
Начало на проваления първи път, който всъщност не съществува.
Einmal ist keinmal
Броенето започва от две.
Това, което щеше да се случи, бе раздяла с фалшивата непосредственост на обектите и на хората (другарските отношения) в замяна срещу либидиналните инвестиции на консумативния порно-капитал и страстта по кодиране на знаци и стоки, за да се предоставим на абстрактната им манипулация.
Ние не можехме да знаем това.
Машината на времето, с която да се върнем назад, би ни разкрила, че промяната в крайна сметка е от аналогово към дигитално. Примерно, сегашната мания по селфита, посланието без код, само усилва страха от нереалност чрез фотографски съпорт.
Екзосоматизацията на оплетените с какви ли не виртуални джаджи тела е същото, окабелените поколения.
Всяка генерация е отделна нация (Томас Джеферсън).
Но тогава, какви бяхме тогава? Може би това, по което сега носталгираме – непосредствена реалност, която всъщност е ретроактивно построение.
Днес ни насърчават да пътуваме свободно по света, да консумираме, да харчим, да бъдем успешни в най-неуспешната държава (failed state) на Европа.
Дори не схващаме, че консуматорските избори са заобикаляне на класови конфликти като терапевтична мярка, шопинг терапия.
Хипермаркети и молове демонстрират най-тривиалното определение на капитализма като колекция от стоки, макар да са морфирали поточни линии от фордистки тип, карцериран паноптикум под наблюдение.
Дори вниманието се е превърнало в стока. Дори да не купят нищо, клиентите са изцедени и експлоатирани по собствена воля.Това е тяхната скрийнинг-експлоатация, докато в очите им се чете хедонистична депресия.
Консумирайки кода, възпроизвеждаме системата.
Собственото аз (self, ipseite, selbst) възпроизвежда в нарцистични селфита не желанието за реалност, а реалността на желанието да не бъде никога удовлетворено, цялостно, трансцендентно, а само безкрайно отлагано и незаситимо.
Докато днес пледират за прозрачно транспарентно общество, офшорните зони биват програмирани с железен сталинистки код, там е новата суверенност на джунгата, ризоматичен рай.
Дизинтегративните понятия бяха на мода, но не и трансформативните политики.
Всяка свързваща норма изглеждаше нелепа.
В плана на хуманитарните науки дизинтеграцията се свързва с постмодернизма и деконструкцията и тяхната амбивалентност бе прихваната и тук, но по един неусложнен начин.
Пространството на аномия и юридически вакуум спомогна да избуят единствено корупция и криминалност.
Истинска еманципация не се състоя, освен на криминалното различие.
Общото благо, останало недефинирано още от Аристотел, не е обект на политическа активност. Нито на репрезентация.
Най-малко демокрацията може да да се обвърже с общо благо, тя изобщо не се интересува от него. Общото благо е сведено до изгубен обект – да изгубиш това, което никога не си имал.
Не демокрацията произвежда капитализъм, а точно обратното, в една ретардация или забавяне като скрито настъпление капиталът е принуден да се обзаведе с демократична притурка, нещо като Дисниленд.
Събитието съществува в маниера на своето изчезване. Тази точка на изчезване е лимит, с който се стремим да се идентифцираме. По начало една възвишена дейност, според Витгенщайн, един мистичен опит, с който спекулират.
Но точката на изчезване най-често се подлага на безпомощни херменевтики, вместо идентификация със симптома.
Събитията засимптомяват нови зони на незнание. Университетският дискурс ги разчопля в досадни интерпретации. Вместо вярност към едно призрачно събитие, се предлагат истерични идентификации, те са партикулярни и прикриват партикулярни интереси.
Политиките станаха несистематични и популистки.
Критичният усет разобличава новите позиции и опозиции, но само за да се разтвори в тях.
Всяка позиция е вътрешно опозиционирана. Така се спектрализират едни противостояния и антагонизми на вътрешно разцепени противници в спекулативно единство – колкото по-непримирими, толкова по-еднакви.
Политическото е невъзможно без първата дистинкция между приятели и врагове. Но днес ние не знаем своите врагове. Пряката доминация е отменена. А хегемонистичните преартикулирания на властта ни правят всичките съучастници. Или заложници.
Държавата се превръща в анекс към съответни партийни формации, които узурпират властта.
Но всяка държава е на извънредното положение, едно състояние на спешност, където спешната помощ пристига винаги късно, за да завари политически мъртъвци.
Извънредната държава днес е правило, а не изключение.
И се оспорва не само нейната легитимност, но и всички останали легални форми на право и ред.
Примерно, детериториализирането, причинено от глобалния капитал, актуализира новите телурични сили на партизанина-терорист. Това е война извън правилата, безразборно избиване на заложници, тъй като всички сме заложници в мрежата на противоречиви хегемонии, които анексират света.
Един социален ред не може да съществува без да произведе някакъв остатък, неподлежащ на асимилиране.
Във вътрешен план структурното насилие на държавата произвежда мизерията на излишните ( тези, които Хегел нарича Pöbel), с обещанието да ги измъкне оттам, в което никой не вярва.
Тероризмът е този външен остатък, симптом на глобалния капитализъм,
към който се прилага хватката на фетишистко дезавуиране – може да е имало колониализъм, но сега постколониалните злоупотребяват с това, най-радикалната част.
И това с дезавуирането е повсеместен феномен. Дефектиращите българи в една по начало дефектна демокрация са изкарани, че сами са виновни за това положение. И разбира се, ще се намери и кой да им го натякне.
Невротичното повторение извайва в дрейфа си българския симптом – и там в смълчано самообезоръжаване на езика дори не се постига истинска тишина, само този неясен шум на битие.
Думите за произнасяне сякаш са нещо като трудова повинност, трябва нещо да се каже все пак и в казаното се зацепва необяснимо травматично наслаждение. Не говорим ли по същия начин за смъртта, сякаш изобщо не се отнася до нас?
Власт се упражнява върху свободни хора – това е урокът на Фуко, безполезен в зоната на беззаконие, аномия, недиференцираност.
Общността се е разпаднала. Ще се учудят на Русо, който твърди, че свободата се придобива чрез нови зависимости между индивиди и социално цяло.
Сега се изразяват другояче – сингуляризирани множества, работещи мрежи, асемблажи, като последните са нещо като бахтиновските хронотопи.
Първо, подчинението, после свободата.
Или обратното – първо, свободата, после подчинението.
А какво, ако и двете неща са еднакво изначални?
Събитието плурализира много начала и презапочвания в неизчислимата множественост на логически бунт.
Какво бе участието на работници и селяни в демократичните промени? Много слабо, моментни прищевки и избухвания на недоволство, изнурителни последствия.
Масовидното трябваше да се сингуляризира, vereinzelt според израза на Хегел, но това не бяха креативни и политически грамотни сингулярности, а тълпи, рояци, социопатия.
Спусъкът беше дръпнат, но и откатът не закъсня, описван като трезвото утро на другия ден, студената себична калкулация и т. н.
Новостите се показваха откъм реакционната си страна. Трябваше да се появят сингуляризирани масовидности на нови колективи, политически и публични тела, но вместо това обществената тъкан бе разрушена, цели прослойки изчезваха, имиграцията набираше сила.
Но шансът за демократични промени все пак бе форсиран като безпрецедентно трансцендентално остойностяване на бившия режим и като претенция за нови форми на политически живот, нова феноменалност с подчертан интензитет.
Първоначалните последствия бяха опустошителни, разпад и хаос.
Дори Бадиу в първите си отзиви след разпадането на източния блок пишеше за едно тъмно бедствие, за дизюнктивния синтез между ентусиазъм и ресентимент и т. н.
Имаше оценяване, преоценяване и подценяване. Витаеше страхът пред липсата на стопираща точка.
Но такава точка винаги има, някакъв инвариант, спрямо който преценяваме успеха или провала на постсъбитийните последствия.
Например, егалитарният момент. Видиотени от терора на братство и равенство, източните хора пледираха за своите уникални сингулярности посред разгара на едно сингулярно събитие.
Хората не искаха да строят завод и да се обичат като братя. Фанатизираните десни обявиха, че връщат справедливото неравенство.
Егалитарният момент бе зачеркнат, но като неотменим инвариант той маркира степените на провалената си реализация, колкото да схванем – едно горчиво усещане – какво означава еднакво неравенство за всички.
Свалянето на стария диктатор не бе събитие, а само спусък, тригер за отпушване на ситуацията. Какво бе протекло – неясна неконзистентност, недиференцирани съдържания и идеи.
По думите на Живков, които чух лично от неговите уста в резиденция Бояна – сега ще изплува мръсната пяна.
Това ли е истината? Истината се изважда от обстоятелствата, в които е произведена, социални, психологически, когнитивни. Ако нещо е универсално и истински истинно, то не може да бъде редуцирано до простия бекграунд, на чийто фон сърфира. Всякакъв сорт на ad hominem аргументи, търсещи да делегитимират истината, са погрешни.
Истините са вечни, макар понякога отсъстващи от ситуацията.
Истината е случващото се в историята, но като извадена от нея.
Накратко, събитието Десети ноември бе замислено да се реализира в държавната рамка – смяна на едни партийни елити с други, независимо какви. Може би текучествени смесени групи в маниера на Сартр.
Но събитието експандира, разрасна се, последиците превишиха причините в събитие на демокрацията.
Но демокрацията е празно означаващо с прекалено много изисквания и претенции към своя референт, тоест субстанциално съдържание, тоест липсата на такова. Не може другояче – демокрацията е единствен режим, който се опълчва срещу собственото си фундиране, собствения си референт. Твърде софистицирана схема, за да издържи.
И се получи ново хиазмично превъртане – последствията затиснаха причините. Демокрацията се оказа виновна причина за всички беди, приписвани на тоталитаризма.
А трябваше да се издържи при празния гроб, при празното означаващо. Събитието се оказа подменено с един от своите ефекти – предателство спрямо демокрацията.
И все пак като формален ориентир и сигнатура, това което ни крепи, е именно идеята за демокрация, която е в бъдеше предварително, щяла е да се случи дори неслучвана, и ще продължава да бъде така.
Истините на демокрацията нямат нищо общо с държавни визии и със стабилно състояние на нещата – в своята събитийна локализация те само привидно биват потушавани от софистическата тирания на езика и от политическия жаргон.
Българското е един микс от митологизирани събития и натурална възприемчивост.
Новото, вкарано от събитието, се оказва вторично спрямо идентичностното, което принадлежи на стария трансцендентал, една мобилност на стационарна основа.
Колебанията около номинирането могат да продължат. Събитието, например, причини някакъв вид постсоциалистически капитализъм – ужасяващ конгломерат от дефолтите и на двата режима.
Но какво означава да издържиш при празното означаващо на демокрацията, на празни ясли?
Ето какво – събитието трябва да бъде разпознато като несводимо във висша степен към контекста на изникването си.
Истината – да бъде третирана като фундаментално несъизмерима с наличното знание.
Субектът трябва да оперира независимо от случайните характеристики на прекалено човешкото в индивида.
Има две възможни процедури на вярност (fidelity) към събитието: първо, догматична, позволяваща събитийните множества да бъдат абсорбирани вътре във фактическата ситуация, чийто закон е състояние (state), държава, самоиндексиращ се трансцендентал, и второ, генерична вярност, която остава вярна на неизчислимата плодовитост на самото събитие, инжектиращо ситуацията с неизброима безкрайност на множествености, и вярност процедираща като inexistent процедура, близка до чистия шанс.
В мястото между неекзистиращо и неразличимо би трябвало да е разставен субектът, но загрижен за неотложната си политическа идентификация, той се оказва въвлечен в съвсем други неща, актуални решения, да ги наречем.
Само каква заблуда! Събитието продължава да се изплъзва в тънката линия между неразличимо и неразрешимо, това което наричат преход, продължаващ и досега.
Силите на аномалното събитие са генеративни, но и сдържащи. Те причиняват една а-сигнификационна експресия извън пропозиционалната логика на истинско и фалшиво, казано на дельозиански език.
Сингулярните условия за аномалия са контра-условията на абсурдност, но по различен начин от постмодерността. Тоест, те не произвеждат излишък на сигнификация, а нещо като потенциална свръх-сигнификация, тоест експресия.
Тази експресия не означава нищо, но тя не е експресия на нищото. Тя дава израз на полевите условия, които са я въздигнали, и на потенциала, съдържащ се в нейното случване.
Имаме работа с онтологически феномен на свръх-а-сигнификативна експресивност, предварваща и следваща колективните субекти с нейния неразгърнат потенциал.
Ние сме в означения свят, но неозначената експресивност ни залива отвсякъде.
Това, на което доктрината на събитието ни учи е, че цялото усилие е насочено към следване на събитийните последствия, а не в глорификацията на самото събитие.
Няма ангелически вестител на събитието, нито герой.
Поради това интервенцията трябва да избягва всички опити да абсолютизира събитието, да прави от него обект на почитание. Абсолютизирането на събитието е източник на зло.
Събитието понякога е относителен източник на новост за ситуацията, само обещание за нещо ново, но по-важно е да се следват неговите последствия. Бадиу нарича такова следване вярност (fidelity).
Във възможно най-прости термини верността почива на етическата максима Продължавай (Keep going).
Ясно е, че едно събитие винаги е условие за истина. Условието за нова истина е условие за ново движение от партикулярното към универсалното или генеричното.
Но събитието не е истината само по себе си. Едно събитие е отваряне във възможността за истина. То е отваряне на възможността за създаване на нещо, което е отвъд партикулярността на света.
Истината е вътре в света като произведение на изкуството, една изключителна поема, научно изобретение, политическа революция.
Истината включва конкретни мъже и жени, действащи спрямо нещо, което е отвъд партикулярността на света и което може да бъде разбрано от гледната точка на друг свят.
И защо? Защото истината е нещо, което е във връзка с битието, а не само с релативната функция на идентичност. Трябва да имаме нещо, което се случва и което е внезапна конвергенция на екзистенция и битие. И това е сингулярна промяна.
Ужасът от пустотата лежи в сърцето на битието от неконзистентни множества. Там няма събития. Ако има събития, те се случват на екзистенцията.
И ние трябва да демонстрираме вярност към събитието, а не към неговия симулакрум, който регулира своето скъсване със ситуацията не чрез универсалността на пустотата, а чрез затворената партикулярност на абстрактно множество – бивши комунисти, сини демократи, цялата менажерия.
Обществото е селектирана посредственост. Как иначе би било възможно да се говори за елити? И как иначе тези елити биха имали самочувствие да се обърнат към нас, да ни обвиняват в бездействие и летаргия?
Само че ние сме тези, които продължават да износват събитието, неговата свръхекспресивност като симптоматично смълчаване.
Ние, мълчаливите мнозинства, настоявам на това.
Докато елитите поддържат същата надменна динстинкция, както го правеха комунистическите елити, дори още по-нескрито и демонстративно.
Ние се сингуляризирахме в линии на бягство, които не означават отстъпление, а по-скоро презрение към всяка налагана форма.
Именно тази сингулярна мощ, навързана днес във виртуални мрежи, е новият политически фактор извън идентичност, извън хегемония и вождизъм.
Как сингуляризираните множества да се композират в полето на общото – това са актуалните политики.
Но тук тръбят за българската идентичност под заплаха, което се превръща в реакционен аргумент.
Ние си имаме работа с неидентичностни субекти. Ние сме против да бъдем класифицирани и подвеждани под нови йерархии.
Човешкото съзидание и креативност стоят по-високо от абстрактния труд под диктовката на капитала.
Нашите сингулярности стоят по-високо от държавния апарат.
Куриозното е, че за такава хаотично креативно композиране се иска дисциплина повече от всякога, както пледира Бадиу.
Можем ли да схванем това?
Вместо дисциплина получихме криминална разпасаност.
Вместо творчески ресентимент – сляпа индивидуализация.
Смени се и управленската парадигма. От откровено неразбиране между елити и маси до перверзен популизъм, където управляващите заеха поза на слуги на други слуги.
Но микрологическото ларвено съзряване на сингулярното винаги взема връх в един живот, иманентен на себе си.
Обществото на спектакъла засега успява да каптира тази плашеща креативност и да я деполитизира.
Всичкото това търсене на талантите на България и освобождаване на писателя в себе си, кулинарните състезания и игрите на щастието като вид биополитически контрол – това са капиталистическите представи за дисциплина.
Сингулярното трябваше да си наложи особена дисциплина извън масовидните тоталности и управленчески схеми и хегемонии, извън идентификационните маркирания.
Но сингулярното постоянно се проваля в иманентното блато. Именно в биополитическото измерение на сингулярна немощ се крие тайната за провала на комунизма.
Капиталът сякаш по-добре се справя с декомпозирането не само на съсловията и предишната общност, но и на самия свят. Ние си имаме работа с един свят в декомпозиция.
Ние трябваше да превърнем ретроградните форми на тоталност в мигриращи констелации. Не чрез надменно знание, спуснато отгоре, а чрез постоянно творене вътре от иманентността на живота, като на тази делъозианска иманентност не трябва да се гледа като на негативна тоталност, невъзможна за превъзмогване, нито като снета във фалшиви синтези.
Крайните синтези са убежище на консервативни гнезда, които мътят едно и същото.
Крайните заключения, че народът е такъв и такъв, българското такова и такова – с диктатурата на предикати трябваше да бъде приключено.
Но се случи обратното. Социалистическият човек бе изличен, само за да бъде изместен от фалшиви претенденти.
Ние се освободихме от тоталитаризма, но не и от фетишизма на тоталността, на реифицираните точки и репрезентации под маската на партии, лидери, елити, конспиративен бекграунд и тъмни сили, популистките перверзии и виктимизациите на homo sacer.
Декласираните сега блуждаят в зона на тотална асоциалност.
Сингулярностите, ситуирани в спинозистки множества (multitudes) в полето на общото (Антонио Негри), този био-сироп на експерименти и случайни смеси, продължава да изглежда утопичен.
Но именно състоянието на социален хаос и неразличимост е благодатната зона, която произвежда сива икономика, криминализация, секретни йерархии, обсцьонност.

Българският атлас – прошнуровани листове на парадигматично равнище, обложка със сигнатура, затиснала всички хвърчащи изявления и бележки под линия, включвани и изключвани като проект развиван през времето.
Сигнатурата (българската следа) би трябвало да е ясна, комуникабелна в някаква дискурсивна зона на интелигибелност със суверенни значения – българското битие или българското различие.
Парадигмите са отделните исторически раздели със съответните титулни гравюри.
Изявленията са исторически обусловени в зависимост от позицията на изявителя.
Така атласът може да бъде трансформиран в различни модалности.
Примерно, социалистически реализъм или капиталистически реализъм.
Парадигми – отделни исторически формации в псевдо-каузална връзка и отношения.
Капиталистическото пренаписване изхвърля сигнатурата комунизъм като ненужна.
Търсят се други парадигми в констелация с актуалната. Стамболов, цар Борис се съешават със сегашните строители на капитализма, за сметка на изключените етапи на социализъм.
Животът няма сигнатура, само наложени насила политически обложки.
Но и сигнатурата на водещата обложка сякаш е индиферентна. В българския живот са се случвали несъвместими неща и тенденции, които се неутрализират и деактивират по съмнителен начин.
По една логика на индиферентност виждаме как се извършват церемонии по траур заради жертвите на комунизма, както и за жертвите на монархо-фашизма, сякаш става въпрос за разделно хранене.
Правят се изявления, че никога не е имало комунизъм, съответно никога не е имало фашизъм. Или пък те ужасно си приличат.
Или това е индиферентност на самата индеферентност.
Сигнатурата на българското си приписва инсигнии, в които се съмняваме и правим съответните противоречиви изявления.
Например, скоро българското ще изчезне.
Други обявяват, че никога не е имало нищо собствено българско.
Самата сигнатура е оскъдна, с негативни приподписвания на Запада, но изобилстват тези на Изтока, византизми, русизми, турцизми.
Локация със слаба държавна сигнатура – транзитен канал, буферна зона, маргиналия, кръстопът, генеалогичен промискуитет, колеблив интерфейс, ограничен суверенитет, безпринципна колаборация.
Сигнатурата е безсъдържателна. Парадигмите са неразвити. Изявленията са дребнави.
И ето в атласа всички тези позиции се суспендират и самосуспендират. Тогава какво остава – пустотата на ситуацията, разръфан буквар, осквернени и съборени паметници.
Ако животът в своята иманентност започнеше да се саморефлектира, той би се погубил.
Рефлексията е отведена при защитни дискурсивни формации, които са индексирани със структурата на трансцендентална глупост.
Те са охранителни бариери, вместо проницателни хоризонти.
Те са мъртви клетки с характеристика на защитна роговица, една преднамерена смърт, пораждаща живот.
Натрапливите неврози са със същата характеристика – отиграват травма, която никога не е била притежание на живота, а го е причинила в сегашния му осакатен вид.
Но народът е неразличим в плана на иманентност, инертен биологически факт.
Когато се появи претенцията за достоен живот, народът попада в сферата на политическото.
И тогава народният живот се канализира в метаболизъм със съответната потискаща система.
И чак по ретроактивният път на завръщането на изтласканото, на репресията, откриваме чистия народен живот преди да се омърси в политики, което е ретроактивна илюзия.
И невротичното повторение – в царска България си живеехме добре, но комунизмът развали всичко.
Съответно, при режима на Живков живеехме по-добре, но дойде катастрофичният капитализъм.
Гравитираме около едно фиктивно архе, фактически по обратния път стигаме до това, което сами сме вложили в него.
Безразличие на самото безразличие, преди отново да бъде намагнитено политически – как става това?
Под сигнатурата – кенозис, нихилизъм или пълнота?
И неизтребимият живот извън сигнатура.
Българският свят не се оценява в термините на атрофията на една идея – тук няма идеи, само банални сигнатури, към които си отнасят със скептицизъм, макар и не толкова изискан както при Флобер.
Към българския език може да се атрибутира същата голота, която Агамбен пришива към незащитимия аполитичен живот.
Език, който се занимава с превод само в краен случай.
Оголен език, почитащ своята саможертва спрямо банални инсигнии на род, отечество, цар и бог.
Но щом се стигне до юриспруденция и политика, този език се гърчи като червей и се изкарва homo sacer, манипулиран от алиениращи сили.
Големите идеи тук се преоформят в нихилистични каламбури.
Капитализмът запленява със своята естественост. Само че реториката на естественост винаги е била източник на робство.
Призракът на капитала, инсигниите на закон на стойността, принадена стойност, абстрактен труд, фетишизъм, овеществяване – това се пренебрегва като комунистически фантазии.
Но фантазията винаги износва виртуални очила.
Тази невинност на оголен живот е измамна.
Всички тези оплаквания от съсипии, разрухи, ограбвания, скриват класовото деление и разслоение, които днес отново се осъществяват с пълна сила – откъде черпи тази сила?
Пак от същите тези масовидни форми на живот, оголен и същевременно мистериозно забулен, подривно-анархистки и конформистки същевременно, източник на източвано несъзнавано наслаждение като политически фактор за регулация и контрол.
Ние, унизените и оскърбените, сме био-депото, захранвашо тенденциозни политики с класов характер.
Масивите от изявления се профилират в дискурсивни формации и в тях чрез някакъв самоорганизиращ се критицизъм се изработват критерии за правилно поведение и говорене.
И на тази нездрава основа се формира нещо като общество на фалшива тоталност, както телените заграждения по границата се демонтират и издигат отново.
Мравунякът е стъпкан и после се съживява отново сякаш от само себе си, неизменно в намордника на държава, класови интереси, несправедливост.
Каква печална картина, обект на големите романисти поне от Балзак и Толстой насам.
Бившите комунисти може би смятат, че не само са успели да овладеят постсъбитийните ефекти и последствия, но и че самото събитие е застанало на тяхна страна.
Само че събитието е това, което се изплъзва в случването си, донякъде с характеристиката на Хайдегеровото Sein.
Но точно това е и поведението на генеричното множествено като генератор на събитието-истина. Първоначално то е indiscernible без обозначение, за да се развие в ефективна неразличимост, която тласка нещата към развитие, форсира ги.
Примерно, как стоят нещата с 10 ноември? Преди всичко там се е случило нещо без ясно обозначение и след това тази дата безпомощно замръзва в обект-фетиш.
Неясните вълнения, нарастващите протести, стихийните митинги трескаво търсят своето форматиране и изказ, но една тревожна неяснота продължава да нагнетява общата атмосфера, една неопределеност на ситуацията, свикана в своята продуктивна пустота.
Но какво от това, че няма ясно изразени събития и субекти?
Номерът е неразличимото на ситуацията да стане въздействено, ефективно, необратимо.
Нещо се е случило – падането на диктатора, падането изобщо на комунистическата власт, начало на демократични промени. Няма яснота, дезигнация, имената се сменят, контрират се едно друго.
Един от бесовете на Достоевски изкрещява Флибустиери, за да отключи революционната ситуация. Оказва се, че това е име на книжка от Емилио Салгари.
Но след 10 ноември не беше ли същото комично производство на лозунги, призиви, акламации?
Първоначалната номинираща интервенция може да се отдели от последващия процес на разработване на събитийни последствия в т. н. процедури на вярност (fidelity), или по-скоро те се преплитат, интерферират в дизюнктивни синтези, в презапочвания – няма начало.
Всъщност светът винаги е бил в декомпозиция, но едва при някакво силно онтологическо смущение, при форсирането на генеричните множества с техните неразличимости ние сме способни да го забележим, при това визиите ни остават частични и неясни.
Но какво ако има събития, които сме пропуснали изобщо, жужащи със своите неразличимости в друг регистър на възприятие и съдбоносни, например, относно съдбата на Слънчевата система?
Или какво за ефектът на нелокалност, където нещо може да е едновременно на две места и трансферът между тях да е с необясним заряд или може би липса на заряд? Какво ако става въпрос дори не за (не)различимост в суперпозиционирането на квантовия свят?
Генеричното множество е парадокс – детерминация на невъзможното за детерминиране, раздетерминиране на това, което така и не е било детерминирано.
Генеричното множествено е манифестация на апория, парадокс, фармакон, яйце на Колумб. С някакъв трик парадоксът се превръща в решение. Същия трик, за който Бадиу обвинява Хегел при неочакваното превръщане на количественото в качество.
Уверихме се вече – едно множествено прехвърча от онтологическото при феноменалното, добива персонален, тоест екзистенциален вид, но запазва онтологическата си арматура.
Яйцето на Колумб е строшено и залепено отново – наслаждавайте се на това философско гурме. Неслучайно Ларуел ще се опълчи яростно на менюто и ще препоръча абстиненция.
Но това би ни отвело твърде далеч, всъщност към най-близкото – събитието е отваряне към безкрайността, фалит на метафизичните постулати за крайност, преходност и смърт.
Самият Бадиу на няколко пъти сменя доктрината си за събитие и сега предпочита да говори за промяна.
Да бъдеш същият и все пак да екзистираш различно е точно цялата постановка на промяна.
На онтологическо равнище вие сте същата персона, но екзистирате различно.
Промяната на нещо е промяна на неговата екзистенция, но вътре в промяната на неговата екзистенция ние имаме също онтологическата идентичност на неговото биване и това не може да изчезне. То издържа вътре в промяната на неговото присъствие в света.
Екзистенцията е несводима до битието. В това е целият въпрос. Така можем да разберем защо сме едновременно парменидовски и хераклитовски.
Но ако има нещо като събитие, тогава събитието е извън общите закони на света. Ето едно възможно определение: нещо, което се случва в света без ясна корелация между това случване и законите на света. Събитието е разрив със законите на света. Най-общо казано, няма име за едно събитие, поне в обичайния език. Има някакъв вид реципрочност или корелация между събитието и неизказаното (unsayable).
Въпросът е как можем да наблюдаваме ситуацията на това, което се случва без име? Трудността е, че едно събитие вероятно изчезва. Събитието не е нещо, което е, то е нещо, което се случва. Има начало и край на събитието. И краят понякога е може би много близо до началото.
Първият субект създава име за изчезването на събитието и след това имаме субект, който организира събитийните последствия или последствията на името. Моето решение беше неясно, признава Бадиу, защото сякаш имаше двойна субективност чрез създаването на последствията на събитието: първо, откритието на името и, второ, конституцията на събитийните последствия като процедура на истина.
Субект за името и субект за истината. Няма рационална причина да са един и същ субект, защото инвенцията на името е много особена операция, напълно различна от организирането на събитийните последствия.
Тук Бадиу, очевидно повлиян от критики за кантианската дихотомия между битие и събитие, изпада в нещо като глорификация на фалшив проблем.
Имаме не само два субекта, но и две събития. Първото като изчезващ медиатор и второто като ретроактивна номинация – събитието е щяло да е това, което казваме ние.
Има цял спектър от колебливи модалности и при събитието, и при субекта, който го номинира. Нещо повече, събитието и субектът винаги са в plural, множествени.
Дори това да е ретроактивна перформативност, която надделява над автентичното събитие в паразитен маниер, тя е неотстранима, събитие и симулакрум се харчат едновременно, както суверенност и узурпация.
Протича един постоянен процес на ретроактивно пресъздаване и преоткриване на събитийното въпреки грозящото го израждане и фалшифициране, както е видимо и в българската ситуация.
Само друго събитие е в състояние да прекрати интерпретационното роене.
Въпреки че постоянно сменя визиите си от радикално събитие към по-широката акватория на промяна, при Бадиу продължават да изникват множество пародокси, Колумбови яйца. Например, интервенцията на постсъбитийния субект, където трябва да се вземе решение относно събитието, на което интервениращият субект е ефект. Какво друго решение и интервенция, освен едностранчиви, партизански.
И Антонио Негри точно така нарича Бадиу и Жижек – партизани на автономното.
Как форсирането на генеричното множествено, от което се композират истините, да се съвмести с партизанската интервенция?
Как да се вземе решение относно неразрешимия характер на събитие, което субектът не предхожда, следователно е пасивен субект, каквато и вярност да оказва на постсъбитийните последствия? Как да даде име?
Проблемът, както вече се уверихме, е още от Русо – кой да напише конституция, след като не е формиран от тази конституция? И тук нещата опират до мистични бащи на фундиране, бащи на нацията и т. н., докато се стигне до божията помощ.
При Бадиу се стига дотам, че се оказва наложително събитията и промените да бъдат овладявани от партийна организация с еднолични лидери. Нещата отново се връщат към прочутата статия на Ленин „Партийна организация и партийна литература”.
Да действаш на дистанция от държавата, но все пак от името на някаква организация с йерархия и лидери – как така? Какво генерично има в това?
Събитието на Бадиу неизменно е придружавано от предикатите на in-existent и indiscernible, които са със сходни характеристики – логически маркери на нелогичност.
Предлогът -in ще се субстантивира при Бадиу в такива термини като неекзистенция и неестетика, в които фактически се съдържа парадокса на афирмативната част на отрицание, блокаж като отблокиране, включване като изключване, от което Жижек ще прави каламбури – include me out.
В борбата за полпозишън на такива особени предлози ще се включи и Ларуел с неговата Non-Philosophy.
Нещо такова искам и аз да внуша с „небългарското” в заглавието на тази книга.
Но тогава не остава друго, освен да признаем – събитието отменя мисленето, мисленето суспендира събитието. И това вече отвежда към антикорелационистката нагласа на такива спекулативни реалисти като Мейясу, чийто ментор е Бадиу.
Логическите операции, дори в този оскъден вид, както са дадени в теорията на промяната при Бадиу, сякаш се стремят към една голяма логика, което е съмнително намерение. Логиката е някакъв вид самозадоволяване и стремеж към самодостатъчност, напускайки референциалното поле. Губи се триенето с грапавата земя, както би се изразил Витгенщайн. Няма голяма логика, но дори и малките логики не ни спестяват екзистенциалните съмнения.
Феномените, дори логически свързани, са превратни, те укриват пустотата в сърцето на всяка ситуация като фундиране на битие. Това вършеха и тоталитарните феномени в логистичните си рамки, и изведнъж всичко се разпадна. Как да си го обясним другояче, освен с радикална версия на събитие?
И в сегашната ситуация пустотата е същата, задължена на неразбирането на демократичната игра, под каквито и шоу-спектакли да се опитват да я маскират.
Но in-existent е възможно да придобие и смайващо тираничен вид.
Суверенът и in-existent се явяват почти симетрични: онтологически и двете неща са в света, но феноменално са извън. Суверенът по начина на величествена псевдо-трансцендентност, а in-existent във формата на окаяна иманентност от нулева степен.
Но вече знаем от пролетарския лозунг „ние сме нищо, за да станем всичко” какъв обещаващ потенциал съдържа in-existent.
Въпреки всички тези степени на интензивност, безкрайна пролиферация на относителни степени на явяване между минимум и максимум, екзистенция и неекзистенция, афирмация и негация, множествата на Бадиу остават някакси пасивни в изначалната си онтологическа осанка.
При Ницше-Дельоз това сякаш е представено много по-гъвкаво и изразително, докато при Бадиу всички тези модификации и сингулярности са в много по-статичен или логицизиран вид.
Ако силата винаги е в отношение с други сили, тези сили необходимо указват едно несводимо Вън, което дори няма форма.
Докато при Бадиу множествата влизат в отношение само във феноменален свят, при Дельоз няма такива ограничения за спрежението на сили с други сили. Те дори не са дистрибутирани в онтология, а указват към несводимо Вън без всякаква форма и организация, онтологическа или логическа.
Това проблясващо Вън без форма е различно от екстериорност.
Не става въпрос за перисталтиката на нагъвания и свивки, изплитане от екстериора на интериор, а за дублетната активност между този, който действа, и този върху когото се въздейства като интериоризация на външното. Това не е дублиране на едното, а ре-дуплика на Другото, не възпроизводство на същото, а повторение на различното. И това са ставанията на живота, отхвърлени от Бадиу като регулярна промяна. Всичко това се разбира не като самоидентификация, а като диференциация.
Решителното твърдение на Дельоз: отношенията, които имаме със себе си, не са на идентичност, а по-скоро отношения на диференциация, създаване, иновация.
Какъв ход предприема Жижек в тези дебати?
Няма нищо друго, освен битиен ред… Едно събитие не изкривява пространството на битието чрез вписването си в него: напротив, едно събитие не е нищо друго, освен тази кривина в битийното пространство.
„Всичко което е” е междината, несамосъвпадението на битието със себе си, а именно онтологическото незатваряне в реда на битието. На онтологическо равнище това означава, че трябва да се отхвърли математизирането на Бадиу, теорията на чистата множественост като единствено конзистентна онтология, наука за битието: ако математиката е онтология, тогава за да се пресметне празнината между битие и събитие или оставаме забити в дуализма, или подценяваме събитието като във висша степен илюзорно локално случване вътре във всеобхватния ред на битието. Срещу понятието за множественост трябва да потвърдим като върховна онтологическа даденост празнината, която сепарира Едното отвътре на него, както една фигура на съзнание се само-сепарира без външен стандарт.
Жижек неоснователно се плаши, че математиката ще придаде прекалено много ред и регулярност на битието.
Ако Бадиу търси събитията на равнището на небитие като избухвания на радикална новост, Жижек предлага поместването им в домейна на самото битие, което със своята вътрешна конфликтна крехкост се отваря за иманентни брейкове като част от нестабилните си процеси на саморазединяване.
Събитието е самоотносимо, включено – като номинацията си – измежду своите компоненти. Дотук Жижек ползва определението на Бадиу, но прибавя хегелиански момент.
Една фигура на съзнание не се измерва с външен стандарт, а по абсолютно иманентен начин посредством празнината между себе си и собственото си илюстриране и инсцениране. По подобен начин едно събитие е не-всичко в лаканианския смисъл на понятието: то никога не е напълно верифицирано, точно защото е безкрайно, тоест не го ограничава външен лимит.
Но тук употребата на Хегел изиграва зла шега на Жижек.
Какво казва Хегел за an sich и fur sich?
Една реалност в себе си е толкова зловредна, колкото една абстратна екстериорност, произведена в сърцето на едно вътрешно иманентно движение.
Тоест, той отхвърля и двете алтернативи.
Като локален феномен ние можем да говорим за историчност на събитийните страници в една ситуация, за техните кривини и изкривявания, но само ако се придържаме към онтологическия мандат за неекзистенцията на едното или цялото, нито история, нито битиен ред, и това е лаканианското не-всичко.
Не само екстериор липсва, но и интериор – също.
Пустотата е самата креативност (такива като Маккензи Уарк няма да приемат това).
Ако едно събитие е стъпило винаги върху циркулацията на едно винаги решено минало събитие, тогава става въпрос за палимпсест.
Палимпсестът е пастиш от пастиши, но събитието не е пастиш.
Лицата на един свят се сменят в трансценденталната си индексация, но събитието не спада под никой индекс и сигнатура, то е волунтаристко – von sich aus.
Ако се вгледаме в старото понятие за physis, ще видим, че не е ясно кой инвестира там, както при появата на двойката синигери в градината, където пиша това, сякаш изникнали от нищото. Те не са резултат на отглеждане и развъждане, те идват от креативната пустота, от един виртуален принтер, който няма нищо общо с човешкото.
Ние сме свикнали с понятието за причинност, но причината най-често е съвпадение или сходство.
Бадиу адмирира Хайдегер за това, че иска да премахне гаранцията за конзистентност чрез cause.
Събитията са occasion, но фактически и световете са такива.
Ако няма събитие, отвъдно събитие, друго на битието като битие, оставаме в статичната онтология на даденото под формата на катастрофична откъм самата себе си онтология, надупчена от минимални gaps, конфликти и кривини.
Но събитието като абсолютна прекъснатост не клони ли към опасността да се реифицира, овеществи? Непрекъснатостите са енергетични процеси, прекъснатостите са неща.
Трябва да се имат предвид твърде много неща за нещо абсолютно непредвидимо, това събитийно не-нещо, което ни афектира с травматичната си пустота.
Събитието няма интерфейс, само този постсъбитиен преход, който екзекутира с бавни минимални разфасовки и прободни рани в нещо като китайска екзекуция.
Нужен е превод, преход, заради интранзитивизма на събитието, заради неговата непоправимост.
Фанатизмът на чистото събитие трябва да се избегне във флуидния ареал на промяната, на прехода, на корелацията.
Събитието обещава разкриване на нов свят, но всъщност крие една радикална загуба, в това е тайната. Рухването на стена или режим ни открива радикалната контингентност на всяка стена, на всеки режим. Трябва да се скрие тази травматична тайна, че светът е абсолютно случаен и се гради върху неконзистентности.
От кого се гради?
От фундаменталната фантазия, естествено. Тя е най-различна – учение за богове, напускащи, пристигащи, морфиращи в антропоморфни репликанти. Или двете тела на краля, станали неефективни.
Тези тела се транспонират в тялото на народа. Къде е хватката тук – няма такова тяло, то е неконзистентното и дисеминирано.
Или може би става въпрос за пролетариат. Но той гради своята екзистенция, само за да я изличи като съучастник и протагонист на капитала.
Настояването за модерност в чистото му понятие го преобръща тъкмо в обратното, в сурогат.
Хегемонизирането на свободата, на демокрацията, настояването за свобода без хегемон се преобърна превратно в демонизиране, в поява на демонична раса, както ще видим по-нататък.
Събитието и човекът неизменно се разминават.
Човешкото е катастрофично пресмятане на събития извън обхват.
Но не е ли събитието вътре в нас, в тези еруптивни генерични множествености, от които сме изтъкани? В това деструктивно влечение към смъртта, без което не би имало външна реалност?
Първите митинги бяха на деца с хвърчила в ръцете, препускащи бясно, за да ги задвижат, докато разривът стане непрекъснат.
После смениха хвърчилата с банкови сметки и недостъпни кодове, за да се мафиотизират.
Един Бекетов театър на кръшкане, докато валяха героични пози като полици с просрочен падеж.
Сега не става ли поне това ясно, че събитието винаги се харчи заедно със своя симулакрум?
Не става ли по-ясно възклицанието, което Александър Геров отправя към своя протагонист Далчев – блазе, че с никое събитие не си се омърсил!

Как да различим събитието от неговия симулакрум?
Блазе, че с никое събитие не си се омърсил!
Но събитията не мърсят, само техните постсъбитийни ефекти, от които сме част.
Патетична мътилка, практико-инертна маса, церемония без трансцендентност, логическа едиповщина на мастурбации post mortem относно изгубения обект, гадните постмодернизми off-road.
Събитието нито е отхвърлено, нито прието от поетите, това заявление на schӧne Seele сякаш е хибрид от реакционност и обскурантизъм. Но може би под него се крие нещо друго – неистовото поетическо желание за поддържане на чистата събитийност на събитието.
Витгенщайн казва – не мога да подчиня случванията на света по моя воля: аз съм напълно безсилен. Аз мога само да се направя независим от света – и така по някакъв начин да го овладея като отрека всякакво влияние над събитията.
Неозначени сили и слаби означения – до това се свежда онтологията на несводими събития.
Но ние по-скоро се питаме за тоталитарната оскъдица – съществена ли бе тя?
Скандалът на уравниловъчната оскъдица не бе разрешен.
Оскъдицата отгледа нереални претенции, а насилието бе криминализирано.
Но българите търсят оскъдицата и липсите съвсем другаде – и затова изглеждат още по-нещастни.
Другата мръсна истина – езикът е кастратор, произвеждащ незапълними липси.
Всички сме ремикс-артисти на изкуствени или виртуални протези, бриколаж на посредствени номера.
Сваляме от облачните услуги своите приложения за случайна разходка, асимптоматично приближаваме към хипер-обект, който е недостъпен, но влияе катастрофално на нашия свят от руиниращи остатъци.
Но събитията изобщо не са на равнището на езика, на логиката, на дискурса.
Събитието е на пълен ступор – всичко се е променило без да се променя нищо, само тази аура на тъмно бедствие.
Липсата на правило при събитието е единственото му правило.
Събитията като точки на аутизъм.
И по това сякаш приличат на аутистичното Едно на Ларуел, в което светът опустява.
Ларуел пише за prevent вместо event в двойния смисъл на предхождащото събитието и превенцията му.
Какво би се случило, ако се откажем да вземаме решения?
Ще изисква нов термин prevent, което означава две неща наведнъж: prevent е това, което идва преди event (pre-event), и това което възпрепятства събитието (prevention).
Да мислиш prevent означава да мислиш вселена без стандартен модел и така без философия и дигиталност.
В един профанизиран вариант това приляга на комунистическата конспирация тук – те се бореха за пол-позишън и за превенция на промяната, която ги свали от власт.
Универсален закон е, че преди да изчезне, всяка (управляваща) класа трябва да се опозори напълно (Еме Сезар).
Заедно с комунистите се опозорихме всички, осемте милиона мишлета, събитието ни компрометира, подложи ни на субективна деституция.
Абсолютно непроизводителният момент като разрояване на нови темпоралности и условни наклонения – ние го пропускаме, за да ни пропусне.
Събитието е непоправимо докосване, срив в неприкосновеното.
Докосването без допир е контингентното на голямото Вън, неприкосновеното е суверенното Вътре на консервативна фантазия.
Както се казва, докоснати от бога в самата си суверенна същност – въобразено докосване между две фикции на бог и суверенност, но с катастрофични реални последици.
Контингентното винаги идва отвън, голямото Вън (Great Outdoors) – отворихме ли се за него?
Да, отворихме се за света, но в един локален фетишистки маниер, а не суверенен.
И това е валидно и днес, когато подменят суверенност с геополитическа ориентация и съответните колаборационистки сметки и пазарлъци.
Събитието на присвояване-апроприация на най-присъщото и собствено търпи инверсия в събитие на разсвояване, експроприация. Най-собственото в същото време е най-сингулярното, идиоматично, и затова по необходимост неприсвоимо, бездънно, бездна.
Така Ereignis е доставено в бездната на сингулярното. В бездната на собственото ние се опитваме да разпознаем невъзможния идиом на сигнатурата, българския отпечатък, българската следа.
Бездненото събитие ни съблазнява с очарованието на неприсвоимост, което до безкрайност отлага ситуацията, в която бихме се намирали в абсолютна близост до себе си, на която се гради всяка метафизика на присъствие.
Парадоксът е, че събитието на апроприация е иманентно експроприирано посредством най-радикалната си конкретизация, от абсолютно собственото, сингулярно и идиоматично нещо.
Събитието никога не е нечие собствено поради чистата си уникалност и върховна неопределеност.
Българското неизменно изневерява на себе си, когато потърси себе си и се огледа в бездната, която всъщност ни гледа преди всяка визия.
Няма българско събитие, само емпирични случвания, но дори над тях нямаме власт.
Ние си спомняме отчаянието на 90-те. Какво толкова сме направили на господ, че ни е наказал така?
Това ли измъти генеалогичният императив, идиомът, сигнатурата – всички тези ужасяващи трансгресии, грабежи, престъпления?
Най-същностното – разсъщностено.
Properly, eigen. Не точно автентично, а същинско, собствено.
Собствено казано. Само по себе си.
Кое е „собственото” на твоя живот, присвоявано и отсвоявано?
Животът вместен в самата неуместност на смъртта. Къде собствено се намираме ние? Собствено казано за една несобствена екзистенция, руини на оголена екзистенция, измиращи форми на живот.
Националните герои са чучела, натъпкани с подвиг и песен – там ли е истинското eigen, proper, proprium? Не, там има банкиране на фундаментална фантазия. Бенефициентите теглят кредити оттам, реторични или осребрявани.
Комедията на българската общност – в суспендирането, прекъсването, което свързва в една „общност на отсъствие” с принципа на непълнота за всяко отделно нещо.
И тук капитализмът щеше да постигне пирова победа – единение чрез несвързаност, пълнота чрез оскъдица.
Защото ако кодът се дефинира като свободна игра и сцепление на означаващи, коя агенция ще подчини тази циркулация на размазани знаци, ако не капиталът?
С присъщата си интелигентност масите прозряха какво ще им донесе капиталът, дори се заеха да изчисляват необходимите жертви.
Влечението на капитала като зловещ хъб за дистрибуция на жизнени енергии.
Но какво ако влечението е напълно неизводимо в своята суверенност?
Какво ако дадем жертви, нали и бездруго ще умрем? Какво ако ни съсипят, сякаш досега е било другояче?
Какво ако се изтребят милиони, след като и бездруго сме заседнали в изчезновението на света?
Ако като лимит смъртта наистина е това, което се изплъзва и е отложено, и като резултат е занимание за мисълта още от самото начало – тогава тази смърт е все още само животът на нашите умове. Но смъртта на слънцето е смърт на ума, защото тя е смърт на смъртта като живот на нашия разум (Рей Брасие).
Събитието активира всичко – от битовите катастрофи и изличаването на българското до космизма на соларната катастрофа.
Ние бяхме анализантите, проснати на дивана, преди още тук да е нахлула психоанализата.
Клиниката на Лакан се произнася за фундаменталната фантазия като невъзможна за субективиране и интегриране в една честна или автентична интерпретация на жизнена история на анализанта. Конструкцията на фантазията е с характера на трансцендентален постулат, който не е обвързан с репрезентация на каквато и да е реалност.
Така е и съгласно Фройд – фантазията никога не е имала реална екзистенция.
Така е и според този активист, който ми каза още тогава, в самия разгар на обществени вълнения – демократичните сили, о, това е една голяма илюзия.
И все пак на анализанта му се поднася някакъв скалъпен наратив, някакъв нонсенс, който той се старае да приеме като смислен и свой.
Нонсенсът или либидиналната глупост е трансценденталният донор на смисъл.
Героят на приказките е глупакът, който успява да измами реалността.
И ние охотно четем приказки, защото сме лишени от истинската история на своя живот. Вицът на частната екзистенция ни депозира в това, което сме – един фантазмен порив, възможен само върху крилете на провала.
И този порив ни навързва в препарирани трофеи на една безжизнена история.
Усещането, че мамим реалността, докато другите й се подчиняват, е същностният корен на всяка фантазия.
Ние мамим реалността. Но реалността е ретроактивна постановка на собствените ни измами и заблуждения. Ние мамим собствените си измами.
Няма обективна реалност, ако не е породена от субективни усещания. Само пластове от оттеглени ретроактивности. Никога няма да знаем кой е истинският Ахил, нито коя е красивата Елена.
Лакан прави делението между реалност и Реално. Но самият този жест е дигитален – едното да се раздели на две и тогава, както го е казал Мао, се ражда мисъл. Докато сливането на двете в едно е аналогово, на политически език – опортюнизъм.
Революциите са дигитални. Онтологическо фланьорство между две фантазии. Ние сме онтологически бежанци във вечно крушение.
През Френската революция и Маркс до Бадиу революционното въображение защитава презентацията срещу репрезентацията.
Фактически това е дигиталното деление на Бадиу – презентация срещу репрезентация, докато при Лакан е между реалност и Реално.
Презентация е трудно да се преведе. Очевидно това е състояние на неконзистентен хаос, събитийност в сурово състояние.
Репрезентацията дублира презентацията на едно символно равнище на мисълта, културата и концепта.
Комичното е, че добиваме представа за презентацията едва след репрезентацията, както за неконзистентни множества – след като формираме конзистентните. И тук има някакъв ретроактивен жест като глобална онтологическа структура.
Презентацията е коронованата анархия на нещата, на дельозиански език. Изначалната неконзистентност, окована апостериори в репрезентация или това, което Бадиу нарича състояние на нещата, state, държавна рамка и акаунт.
Но не възникват ли gleichursprunglich, eqipprimordial? Ако са еднакво изначални, това означава, че началото липсва.
Онтологиите са направени страховити, но всъщност става въпрос за неозначени сили и слаби означения.
Българите трябва да са щастливи в чуруликашата си топология на гнездене, където не се развращават с метафизични страхове.
Дори тяхната корумпираност не е метафизична, културата им също.
Едно априори и едно апостериори – но това е въпрос на решение.
Ларуел се опитва да априопризитира позицията на супер-Едно, все едно е някаква тъмна материя, която нито отразява, нито поглъща.
Ние сме клонинги без всякаква връзка с това Едно, индиферентно към всички диференциации.
Но ретроактивното ни казва, че имаме представа за априори по обратния път на апостериори.
Революционното винаги е било това, което извършва брейк в мистичната (тоест, символната) обвивка на репрезентация, за да стигне до рационалното ядро на презентация – няма такова ядро.
На езика на Лакан-Бадиу това се нарича страст по Реалното. Но оригиналът е при Ницше, а чудовищните последствия – на сметката на 20 век.
Има актове, но събитията не съществуват или са с характеристика на кибер-фокус – изчезват преди собствената си поява.
За Бадиу събитието няма нищо общо със състоянието на нещата, на ситуацията. Събитието е девиация, аномалия. „Събитията не съществуват; само състоянието на нещата съществува. И ако ти се отклониш от състоянието на нещата, ти не съществуваш”.
Когато репрезентацията блокира, събитието ни връща към суровата презентация. Събитието е със същата структура като Нещото на Фройд или Реалното на Лакан. Презентирано, но не и репрезентирано.
Имбролиото неглиже.
Или пък събитието е насилническо завръщане на репресираното, което дизинтегрира репрезентацията.
Да намериш истината в това, което е Реално.
Но срещата с Реалното е пропускана винаги. Ние имаме достъп само до своето въображение, до фундаменталната фантазия, до едно корелационистко мислене, срещу което се опълчват спекулативните реалисти като Мейясу.
Ако едно концептуално поле се затвори, как в него ще се появи новото?
Те говорят за dis-in-closure, една катахреза на затваряне-незатваряне.
Или за траектории на истините, сякаш са дронове.
Истината е събитийност като несигурна експозиция на човешкото, където логическата организация на истинното е подронена по начало.
Тъмната материя ще се окаже последната ни надежда за Реално. Или може би квантовата частица, която дори не е и частица, а den на Демокрит, по-малка от нищо, която произвежда цяла номенклатура на нищото като позитивна негативност и т. н.
За Реалното като по-малко от нищо пише и Брасиер, а находчивият Жижек ще го постави за заглавие на последния си най-обемист опус.

Събитието в смисъла на Брасие като всеобхватно измиране на универсума (extinction) вече се е случило, соларната катастрофа, окончателното изличаване на всичко, до последната частица на вселената, обеззвездяването, des-aster, в дългия поход ние всички вече сме мъртви.
Dasein ist unheimlich.
Отключени от нещо, което винаги вече е приключено, ние сме излишно приключение, животът като рядко отклонение от смъртта.
Не в корелация с битие, а клонинги на събитие, което предхожда останалите събития, prevent преди event, превенция, на чийто бекграунд се отиграват събития като плод на човешко решение, което решение етимологически означава схизма, сгрешеност, дублиране с фалшив претендент.
Безконтактно е само клонирането, не и събитията на генетични и лингвистични мутации вътре в него.
Но за такива като Бадиу, които все още държат на концепта за битие, за онтологическа арматура, събитието е хетерогенно на презентираното битие и в същото време трябва да интервенира в него, за да внесе радикална промяна и новост.
Вместо за онтологическо текучество и самосаботиране може би трябва да говорим за българската ситуация като сравнително лесно разбираема.
Не, не е, тази ситуация е злокачествен троп, какъвто е и изразът постмодерност, мит за даденото, лоша фактичност, неподлежаща на осмисляне.
Индивидуална свобода, формално равенство пред закона и конституционно управление (разбирано преди всичко като разделение на власти и гаранция за човешки права) се изтъкваха на преден план, за да преборят абсолютизма на тоталитарния режим, но и – това което се забравя умишлено – за да предпазят от тиранията на тълпата, от надигащите се популизми.
Всичко това го имаше в аванс като теория и програма и само трябваше да се приложи.
Ние залагаме правила, техника (ще се спрем на това techne), относно една игра и после следваме тези правила, но нещата не се получават както сме предполагали. Ние сякаш сме се оплели в нашите собствени правила.
Витгенщайн ни демонстрира несводимостта на момента на приложение, който не може да бъде изключен при никакви систематични гаранции за конзистентност.
Несводимостта на момента на приложение сякаш е интериорно събитие на фал-старт.
Но тук става въпрос за повече от грешна стъпка.
За апостериорно събитие, което детерминира априорното безконтактно събитие, може би по логиката на бъдеще предварително време (future anterior), в което това, което се случва после, ретроактивно детерминира дали това, което го предшества, е било събитие или не.
С ограничените си мозъци ние дистрибутираме локални бедствия, но дори и тук не всяко „домашно„ състояние на нещата, имайки причинна значимост, би могло да се причисли като историческо само на това основание.
Ние не познаваме битийно-историческото си назначение. И това не е същото като новия капиталистически фетиш за пост-историчност и пост-истина, който ни се сервира сега.
Дори да съществува, Историята не се изповядва.
Събитието е сублимация на in-existent, на това, за което една ситуация не само не разполага с предикати, но и с място, където да го помести, освен една виртуална събитийна страница, включена като изключена.
Ние сме паузата между две събития. Както едно означаващо представя субекта за пред друго, така едно събитие представя субекта за пред друго събитие. Това, че комунистите мимикрираха някаква предсъбитийна подготовка, е само жалък довод от противното, че субектът е постсъбитиен.
И след като събитието не е корелат на мисленето, това повлича дефицит на социални корелати по цялата верига, в цялата концептуална история. И каквито неща се бълват сега за 10 ноември, същото важи и за 9 септември 44, и за септември 23, и за 1878 г., за всички дати и фетиши на датиране, активирани от събитието с последна дата.
Факт е обаче, че събитието размразява всички предходни консерванти и музеификации и от тях сякаш протича някаква виртуална слуз.
Дори не онтология на събитието, а меонтология, отвеждаща към свети Павел.
В Първо послание към коринтяните – Бог избра несъществуващите неща, за да сведе до нищо нещата, които са. Ta me onta – това няма да го срещнете в българския превод на Библията. Твърде онтологическо е.
Ta me onta – същото, което Бадиу формулира като екзистенция на неекзистентното.
In-existent – според самите признания на Бадиу в този труден термин той черпи от differаnce на Дерида. Оттам и събитието като сублимация на in-existent.
Съмненията за кантианска дихотомия между събитие и битие обаче принудават такива като Жижек да натикат събитието при дефолтите на битийния ред, екстериорът като иманентно разгръщане в сърцето на един интериор.
Откъде Жижек знае за тези дефолти, освен ако не разчита на корелация?
Дефолти, но за нас. Битие, но в корелация със самия Жижек, осенен.
Още Ницше съветваше да изхвърлим фикцията за битие.
Ако проявим малко скромност, може би по-скоро става въпрос за неуспеха да се види конститутивната роля на лимита за структурата на нашата символна вселена.
Тук фундаменталисти и позитивисти показват сходство в отказа си да включат геповете и разривите, анимиращи системата на сигнификация.
Шантал Мюф е доставила най-ясната артикулация за такава позиция – плуралистичната демокрация съдържа парадокс, тъй като самият момент на нейната реализация означава нейната дизинтеграция. Такава демокрация съществува дотолкова, доколкото не може да се реализира.
Защото конфликтите и антагонизмите са по едно и съшо време условия за възможност, както и условия за невъзможност за пълното й реализиране.
Политическият субект трябва едновременно да се посвети на липсващото означаващо на властта и да превентира неговото явяване.
Политиките са дискурс на невъзможното. Защо?
Да поставиш нещо в езика, в дискурса, го променя. Предвид рефлексивното естество на човешкото съзнание, когато някой се произнася относно опита, опитът също се измества променен.
Полагането на предпоставките се случва в края, в заключителния момент – щяло е да бъде така. Отново това бъдеще предварително време с неговата перверзна темпорална логика, където ефектът обслужва собствената си причина или я прережда в тропа на металепсис.
Или манифестация на циркулярна структура, където събитийният ефект ретроактивно предетерминира своите причини или резон, които са го детерминирали.
Няма да се спираме повече на това, твърде онтологическо е, не се чете, както във византийските текстове предупреждението е същото – славянско е, не се чете.
Но тъкмо събитието е спирка, прекъснатост, дръпната ръчна спирачка, а не локомотив на революцията, както става ясно при Бенямин.
Как да мислим прекъснатостта, как да вложим резон в нерезонното?
Перипетията на тези теоретичните артефакти не е ли симптом на концептуален стрес?
Събитията и симптомите идват от бъдещето, от голямото Вън, но това, което се случва, се случва сякаш само на писането. Няма нищо извън текста.
Но не трябва ли да калибрираме и това Вън не толкова в антикорелационисткия смисъл или нонсенс на Мейясу, а в този на Морис Бланшо като големия Отказ, усещането за нещо непоносимо относно света, което ни шокира и парализира отвън, като нещо външно, и само в този катаклизмен момент ние най-после се активираме, способни сме да мислим и действаме отново… Само тогава ние оставаме радикално отворени към бъдещето.
Да се излезе извън означенията, извън дискурса, извън света – това не е ли другата политропна фигура на металепсис?
Линиите на бягство – те просто са металепсис, стремеж за измъкване от дискурсивните рамки, за да попаднат в свръхдерминацията на нови рамкирания, ограждания и присаждания.
Или да номинираш безконтактното събитие е нещо като фючърсна сделка, те са почти от еднакво естество.
Какво представлява тази сделка все пак?
Аналогично на начина, по който спекулативни твърдения във философията отричат крайните феномени, този начин на търговия изпълнява един икономически и семиотичен акт, кулминиращ не в репрезентация на света, а в неговата де-презентация, изпразване от присъствие. Търгува се с нещата от този свят само при условие на тяхната манифестирано отсъствие или изличаване.
Търговия с анулирани блага в един изгубен свят. При тези сделки няма капитал, няма дори и стоки, търгува се с виртуалното нищо.
Ангелът на Бенямин е спекулативен клонинг на фючърсна сделка.
Той е месианистичният katechon, ограничител, на трансакции между дежа-вю и фючърсни антиципации.
С гръб към райската тяга, от която е засмукан, и сортиращ руиниращите деривативи на икономическо дежа-вю.
Но вместо Ангела на Бенямин като алегорична машина за преработване на руини и обект на фючърсни сделки, тук и досега се разхождат лешояди.
Нито месианистични, нито виртуални, а аналогови лешояди, които съгласно общото мнение продължават да разграбват тоталитарното наследство, като се забравя, че то предварително и умишлено бе обезценено.
Разбира се, на въпроса защо никой не ги спря, също има готов отговор като въпрос – а кой спря Хитлер при Мюнхен 38?
Събитията са непредотвратими, каквито са и капиталистическите кризи.
Дори събитието да се сведе до събитиен участък или сайт в една ситуация, както прави Бадиу в Логики на световете, този участък си запазва характеристиките на събитието от Битие и събитие – неекзистиращо, ефемерно, включено като изключено и т. н.
Сега то е претеглено в разбирането на Ницше за аспекти на реалността, зад които скрито действа волята за власт, или до простото изказване на икономисти като Джоузеф Стиглиц – виждам кризата, но не мога да я спра.
Събитията и капиталистическите кризи си приличат, въпросът е кой се възползва от това.
Бившите комунисти, които са неразличими от конспиративните теории за себе си, охотно биха се съгласили, че те самите са създали събитийния аспект на ситуацията и първи са го окупирали, но в това има нищожна доза истина.
В началото те бяха жалки и веднага изобретиха антонима за достойни хора.
Кръшкането и обходните маневри (détournements) бяха основното поведение в атмосфера на тягостна неопределеност, докато все още обитавахме зона на месианистичен толеранс, където молбите за активни борци против фашизма са били подавани до последния момент преди да рухне режимът на Живков, както влаковете за Аушвиц спазват разписанието до самия край на войната.
Зоната, където демокрацията е пристигнала, но не е дошла.
Зона на темпорални извращения и ретроактивни перверзии да обслужваме едно минало, което никога не е съществувало и да си обещаваме фискално бъдеще на неизплатим дълг.
Не можехме да знаем, че в неолибералната епоха Революцията е възможна само във формата на отхвърлянето си като приватизирана контра-революция.
И че тази ченгешка държава скоростно ще еволвира в мафиотска.
Тук в роля на деривативи бяха примитивните натурални заменки.
А хеджинг (жив плет, от англ.) и секюритизация вършеха мутри с бухалките.
Вместо спекулации ни се сервираха плоски ченгешки постановки.
Това е тъжната история, която всички знаем, преповтаряща Историята на света, тази първоначална захвърленост (Geworfenheit), която няма как да се отхвърли, падението Fall и т. н.
Левите меланхолици казват, че по-скоро е възможно да си представим края на света, отколкото края на капитализма.
Това, което се случва, се случва в разказа, в Библията. Не трябва ли най-после да отхвърлим и тази Книга? Комунистите се опитаха да го направят и бяха отхвърлени – и не е ли това другата страна на безконтактното събитие?

Както влечението към смъртта кръжи в сферата на несъзнаваното, така събитието е в сферата на множественото, което не може да се мисли.
Едно прелетно множество снася базата си данни, които подлежат на разискване, толкова безсмислено, колкото когато се питаме как са дошли златните или сребърните залежи в даден регион, а не друг.
Дошли са отвън, от пещта на звездите – заместители в заместване на други заместители.
И това заместителство (substitutionism) е съдба и може би върховна истина на земните политики като дискурс на невъзможното.
Трябваше да бъдат въведени капиталистически отношения, след като предишните бяха анулирани с учудваща лекота, и това въведение сякаш ставаше като по марксистки учебник, който уж бе изхвърлен на боклука – първо някой да овладее базата и от тази позиция да издиктува надстройката – добре дошли в прекрасния нов свят!
Това бе българският момент в преоценката на всички ценности по (не)очаквано пошъл и циничен начин, за да се питат сега откъде им е дошло всичко това.
Защо ценности, а не стойности? Защото омонимично е по-близо до цените ли?
Но въпросът не опираше до цени, а до стойности и закон за стойността, формулиран от Маркс, който не се е занимавал с капиталистическите грабежи и престъпления, а с абстракции, по-материални от всички цени.
Какво е стойност? Вече знаем от Павел – едно голямо несъществуващо нищо, което поразява съществуващите неща.
Още Оскар Уайлд бе казал, че хората знаят цената на всичко и нищо за стойността.
Става въпрос за културна репрезентация на обществото чрез абстрактни стойности и латентните модели в тях.
Фактите сега са такива, че информационният капитализъм е надмогнал всичко останало, има консолидация на световен пазар, говори се за интегриран глобален техно-капитализъм, свят без идеи, а само нарастващи бази данни и облачни услуги, пресявани от алгоритми, тъй както и субекти няма в традиционния смисъл.
Твърди се още, че марксизмът се е оказал неподходящ за информационната епоха, обречен от верността си към трудовата теория за стойността в едно друго време на интелигентни машини, неизоставил модела на база/надстройка, сляп за значението на символните данни. Технологичният прогрес е направил остарели представите за революция. Тоталитарната държава е репресирала процъфтяващите канали за комуникация и т. н.
Трябва да предпочетем технологичния напредък вместо класовия конфликт.
Станали сме свидетели на трансцендирането на капитала в една индивидуализирана електронна глобална общност.
Новият дух на капитализма е фундиран в мозъчни мрежи и афективен нематериален труд, бизнес и интелектуалните занимания никога не са били толкова тясно свързани.
Нека скицираме големите отвързвания.
Първо, на разменната стойност от потребителната в капиталистическия транс на самовалоризиране. Това води до хаос във формата на стойността, до неолиберален терор в икономиката.
Второ, развързване на означаващото от означаваното, от референта – като детериториализиран знак. Бодрийяр казва, че означаващото на Лакан е внесло терор в езика.
И накрая, развързването на контингентното от необходимостта и от корелационисткия херменевтичен кръг при Мейясу – няма никаква причина нещата да са такива, а не други.
И това може да бъде срещнато с отношение не на разум, а с принципа на неразум.
Софтуерът е функционален аналог на предишните идеологии за Ал. Голоуей ( от Китлер това се оспорва).
Все едно, идеологиите са станали дигитални – дискретни частици от пъзел, самата етическа дискретност на поведение.
Дискретност на дигиталното до такава степен, че Китлер приема Втората световна война като водена между пишещи машини – Енигма и Колосус, първичните компютри.
Дали усещаме напрежението между аналогово и дигитално, докато сме вперили погледи в дисплея?
Аналоговото трябва да продължи да се изразходва до своя край, само за да демонстрира, че никога не е било преди дигаталното.
Китлер обаче ше държи на неасимилируемата другост на сингулярното смъртно тяло, както постмарксистите упорито ще твърдят, че социалната реалност е маскирани класови отношения.
Дионис е рандъм генератор, Аполон – уърд процесор. Това е дигиталният дизайн.
Или по-скоро интерфейс. Един ден земята ще се сдобие с единен интерфейс.
Не го ли е постигнала вече чрез капитала, макар и под формата на екологически некролог?
Демокрацията се състои в апокалиптизма на собственото си изчезване. Един безкраен апокалипсис на симулакруми.
Същото и с капитализма – разкешване на пари заради самите пари, манипулации с нищото, както при фючърсите.
Остойностяването е всичко. Ние сме кукли на стойността.
Дори нещата със сантиментална стойност са присвоени от капитала. Например, търговията с редки картини на безсмислено високи цени се поддържа от шепа богаташи, които не позволяват на този пазар да пропадне.
Капиталът като изчезващ посредник между лукс и мизерия не може да бъде прихванат, тъй като е извън трансферентни отношения.
Мисленето и капиталът са агенти на собствената си нищожност, изчезващи във виртуални протоколи на прекъсната ликвидност.
И във всичко това откриваме капризните ефекти на суверенното, заплашващи да замръзнат във фетиш.
Има повече идоли отколкото реалности в този свят.
Повече дискурси отколкото реалности.
Когато се казва, че капитализмът е колекция от стоки, съответно демокрацията е колекция от идиоти, отново се сещам за Ларуел: човекът е този идиот, който също така е представител на човечеството.
Стоки и идиоти – това е обичайната фетишистка картина.
Общество на спектакъла – рекламата е заела мястото на господарското означаващо.
Всички са се превърнали в агенти на циркулация. Ако щете, в презентатори, контрибутори, бенефициенти, колаборатори, съпортъри, дистрибутори, инфлуенсъри, мениджъри на собствения си човешки капитал.
Тоест, жертви на означаващото, субекти на означаващото, където едно означаващо представя субекта пред друго означаващо. Субектът е безсъщностен, процесорна машина на въглеродна основа, със силициеви импланти.
Аз съм уърд процесор, както твърди един американски поет.
Или пък рандъм генератор на произволни числа.
Но Китлер е знаел, че реалните числа са непрограмируеми. Той търси непрограмируемите програми, един парадокс.
Сигурно сте забелязали, в България не се говори за капитализъм, за фетиши, освен тези на плеймейтките, за закон на стойността.
Говори се за пари, най-много за инвестиции. Това неутрално говорене е под страха да не се реанимират марксистките призраци. Призраците бяха заместени не с други призраци, а със зомбираните пари. Призракът е призрак на някого, зомбито няма аналог.
Но щом не искат политическа икономия, те ще получат зомбирана ксено-икономия, мъртвешка танато-икономия.
Корпоративното говорене отбягва умишлено всичко това в едноизмерно обсебване на съзнанието.
Модерната семиотика на капитала позволява не само манипулирането на огромни средства с глобална лекота и глобално мошеничество, но и препакетирането на културните стойности през стоковата форма без изключение.
При все това светът си остава на смазващи конфронтации, класови и хегемонични доминации, цивилизационни и расови конфликти.
Проблемът за глобална мяра и детерминации изисква нов опит на мисълта, нова парадигма, както пледира Ларуел.
Говорим не тоталитарния или неолиберален език поотделно, а шифтът между тях, изместването, прехода, прелома, превода.
При все това националният дискурс се обезличава все повече, затлачен в баналности. Той не говори на суверенен език, а разнищва нарцисизма на малките еснафски различия.
От частната собственост изтича нов идеологически контрол.
Експертните езици не произвеждат истини, както машините не са способни да произведат принадена стойност.
Капиталът днес е сведен до формален оператор на анонимния бизнес, марксистките внушения са изличени като обсолентни.
Точно сега, когато преходът се състои от формално към реално подчинение на капитала, никой дори не споменава това.
Постмодерните разкази презират линеарното, постъпателното, непрекъснатото. По всякакъв начин се стараят да не бъдат уличени в тоталитарно форматиране.
Но все пак става въпрос за наследяване. С капиталистическия прогрес изникват едновременно означаващите и разменната стойност, почти еквивалентни, но всъщност автономни, и референциалното им обвързване не само е произволно, но и напълно случайно.
Хаосът на стойността, изобилието на автономни стойности и стилове, означаващи и сингулярности сякаш е манифестация на суверенни изблици, но всъщност е точно обратното.
Вкарват се в употреба какви ли не фиксации, за да бъдат моментално разфиксирани – отношение на неотношение, асиметрии, несъразмерности, фрактуриран паноптикум, артистични кризи на репрезентация, алгоритми и компютърни симулации.
Днес е постмодерно да се говори за недетерминации, отсъстваща причинност, контингентност, пустотни субекти на означаващото и дори липсата им.
Капиталистическата валоризация сякаш е единствената суверенна дейност, която ни отхвърля в несуверенните зони на излишна популация, на стенещо акефално тяло, докато суверенната глава се укрива в офшорните зони.
Всички ние асистираме в натрупването на констелации от артефакти, но това води до завръщане на метафизичните призраци в други дериватни форми, до изравняване на различните фундаментални позиции – вече нищо не е противоположно на нищо друго.
Но както желанието се обезсмисля извън запрещението на закона, така стремежът към всеобхватна фикция, покриваща всички останали формации, се натъква на парадокса на Ръсел за множеството на всички множества, което не съществува.
Търсенето на хомогенен медиум (закон за стойността, суверенност или каквото и да било) резултира в инсталиране на невъзможни за легитимиране инстанции, независимо дали са някакви висши сили или статистически диаграми.
Сякаш винаги ни се суфлира от една друга сцена на двойници с изличени жестове.
Лингвистичната катастрофа, причинена от разклещването между казване и казано, поражда своя Франкенщайн, зачеркнатия разцепен субект, увиснал и суспендиран от един постоянно мутиращ симптом на бариерата, на bar-а в думата като хибрид между означаващо и означавано.
Ние срещаме винаги само означаващи.
Вижте как говорят – те просто замазват този бар или черта, този cut, разрез, разсек, но ефектите му се транспонират върху един разцепен субект, zersplittert, barred.
Означаващите са нещо като клакьори на буквата. Инстанцията на буквата се подкопава от безобразен шум, който трябва да мине за аплаузи.
Или означаващите са като птиците на Хичкок, реализиращи посланието си не само преди да бъде осмислено, но и завинаги обвързано с отсъствие на смисъл.
Глупостта е спойката и затова е толкова предпочитана, експанзираща в общности на глупаци, res idiotica.
Или опираме до глупави знания.
Както се е чудел Ницше, дали човечеството не е поело риска да измре от знание и дали няма да свърши именно по този начин.
Ние сме фикция на една друга фикция.
Зад действието няма деятел, но тогава какво – детерминистични закони или волунтаристични воли за власт, линии на бягство, ризоми, силата на фалшивото…
Или това, което не престава да не се записва, Реалното на Лакан, сведено до „историята не се изповядва”.
Няма запис на несъзнаваното. Също както при лаканианското Реално там не престава да не се записва, има само ломотещи демони и невидими богове.
Дисруптивното Реално, трасиращо реалности в (не)затваряне – само какви проституиращи спекулации ще се вихрят около всичко това.
Но фактически става въпрос за светове на не-всичко.
Реалното като nihil, void, gap, wound, impasse, деституция на „истинския” свят.
Светът, който все повече се превръща в басня.
Терорът на Реалното, към който такива като Жижек притурят класови борби и антагонизми.
Защото ако имаме само низ от класови борби, тогава Историята наистина не съществува, поне като исторически континюистки материализъм – това противоречие при Маркс е отбелязвано много пъти.
И как да издържиш колапса на фундаменталната си фантазия като поддръжка на твоето желание? Чрез абстрактна слепота или живописен фетиш?
Това се случва около теб – фетишистки аутизъм в генерализирана версия на неопределен амбиент.
За някои това е епохата на дизайнерски промискуитет на органично и неорганично, джендър-профилиране, имплантиране, изкуствена интелигентност, до новата политическа анатомия на изповедалните животни в интернет.
Серопозитивните са неотличими от киберпозитивните в империята на вируса.
Всички се превръщат в акселерати на маниашкия капитал.
Тъй като несъзнаваният процес на пресмятане е неовладяем от саморефлексията на краен субект, прехвърляме надеждите на облачните виртуални услуги, които в машинния си аутизъм не се нуждаят от човешки субстрат.
Символният регистър е автономен извън човешкото – нещо забелязано още от Лакан.
Този несъзнаван процес на пресмятане е математическо дежа-вю или нещо като експресивността при Дельоз, която предхожда субекта, влива се в него и изтича от него като линии на бягство, както и ставане друг.
Миксирана изкуствена интелигентност на постчовешки свят.
Несъзнаваното е чиста комбинаторна логика.
И ако бог е несъзнаваното, неуместно ли е да се каже, че капиталът е несъзнаваното на света? Всичките му превъплъщения, минаващи през осъзнаване, стават призрачни, както истините, пресяти през езика, се оказват лъжа.
Една нелогична логика от последна инстанция без контакт. Това е сходно с неконзистентните множества и недопустимия им контакт с пустотата, където се подвключваме само по един търгашески начин.
Това означава провалена операция по пресмятане на Едното.
Едното не съществува, но според Ларуел може би Едното е върховен аутизъм.
Едното не се случва като събитие, Едното се клонира като битие, но това е решение.
Ужасът от свръхестественото е ужас пред Едното.
Свръх-естественото е истинското априори, светът без нас на еднакво изначални на Едното, на клониране.
Реалното е Едното, недостъпно и идиотско, без решение и пресмятане.
Светът опустява в Реално-Едното.
Светът е даден на разбивки, в които биващото скита в герундиум, получено от глагол, но действащо като име.
Една отглаголна среда на клониране.
Едното без спрежение, думи без падежи – това е условието на Едното, безразличие към всички различия.
Едното е Реално, най-близкото до нас и всъщност идиотско.
Ние сме трансцендентални клонинги на Едното – тялото, това място, ти и аз.
Да се оттеглиш от решение и да обитаваш при последното и крайното – но това не е ли друго решение?
Аутистичното Едно или Реално на Ларуел, което е в абстиненция спрямо събитието – ясно, това е анти-Бадиу, печелене на полпозишън.
Фонетичната азбука е първият кибер-аналог, първо клониране.
Кибер рок-концертът започва още с мозъка – генно-културна ко-еволюция, епигенетика.
Догмата за креативната сила на думата е известна още на шумерите. Всеки аспект на империята се съдържа в пиктографското писмо – клиновидното писмо е аналог на напоителните канали.
Азбуката е екстериор на нервната система, за да се стигне до силициевото becoming на дигитални организми.
Нашите разказвачески платформи са образувания от културни меми и езикови екстракти, които постоянно корозират в автоимунно буйство.
Свръхдетерминация на липсата, която ни детерминира. Изгубен обект, който никога не е същестувал преди да бъде изгубен – това е произходът на езика, както и обект-причина на желанието.
Това е схемата и за лаканианския Поглед. Погледът е точката, от която обектът гледа назад към нас, точката в Другия, която се съпротивява на господството на визията.
Недостъпният аспект на objet а.
Ето на какво се крепи светът – на нещо, което никога не е имал, преди да го е изгубил. В постоянно заемане на място езикът потвърждава пустотата, която е причинил.

Лингвистичната катастрофа по мистериозен начин кореспондира с кетастрофизмите на капитала.
Капитализмът е криза и нищо друго.
Нещата изчезват или руинират, има дисбаланс. Езикът и капиталът наваксват загуби чрез нови фалити и провали.
Един дисбаланс призовава за префигурирането си посред чезнене, фигурата на света в изчезновение.
Идолът е първото трайно нещо, първият екстериор, който гледа обратно към нас, докато му придаваме визия, черпим визия от сляпото петно, в което идолът се е отпечатал, запечатал, скрепил.
Уверението, че не сме сами, докато износваме премествана пустота като void-структура на субекта.
Все повече софистицираме парадокса на ненаблюдаемост, за да извлечем визия за себе си.
Само означаващото (бинарният код 0, 1) ли внася различието в света? Езикът ли е първата моделираща система?
Джон фон Нойман говори за самовъзпроизводство на клетъчни автомати, за други сили на физическо възпроизводство, които не подлежат на формализация.
Докато човешките популации са аксиоматизация на природни автомати.
Писмото и културните меми са морфизми на други морфизми.
Но първият контакт?
Корективът на безконтактното Реално, на Погледа, на събитието.
Идолът, фетишът, кодът – те са морфизмени засечки.
Objet а като обект-причина на желанието представя чистата липса, празнотата, около която гравитира желанието, както и имагинерният елемент, който скрива празнотата, прави я видима, като я запълва.
Идолът морфира в objet а.
Ето какво казва един автор – често си мисля и правя тази грешка, че всичко, което мисля, може да бъде записано долу. Но фактически може да се запише – без да вършиш глупост и нелепост – само това, което изниква в нас във формата на писане.
Формите на писане, морфизмите предварват писането.
Не е ли подобна интуицията на Лакан – ние сме имагинерни прикачвания към един автономен символен регистър.
Не се ли случва същото с формите на стойност посред морфизмените им изстъпления?
Стойността приема откачени (verrückt) форми, но все пак фиксирани, макар и в прекъсвателен маниер, като единствен достъп до Реалното. Затова някои от самите марксисти предпочитат да говорят за хаос на стойността. Дерида е разглеждал стойността като хибрид на (не)евивалентности. Дельоз сигурно би употребил дизюнктивен синтез.
Хаос на стойността (value), причинен от дизартикулация на социални отношения – но не трябва ли артикулацията също да влиза в сметките?
Причината за този хаос сякаш в крайна сметка е неикономическа – страх от оскъдица, от смъртта – и приижда отвън. Трябва да го приемеш като условие, за да се превърнеш в танцуваща звезда.
Но всъщност попадаш в концептуалния затвор на капиталистическото разбиране за стойност и форми на стойност (Джон Холоуей).
Но защо капитализмът е толкова загрижен да обновява постоянно интериора и дизайна на този затвор, това е премълчано.
Капиталът е специфично социално отношение, което повлича след себе си исторически форми на експлоатация и доминация в привидно отсъствие на господари, както и имплицира историческа форма на власт, базирана на функционална рационалност и материална абстракция.
Капиталът е реална доминация, фундирана върху този тип материална абстракция. В центъра му лежи общ или абстрактен труд като социален метаболизъм, трансформиращ конститутивната хетерогенност на естествените форми на труд в хомогенни единици време. Капиталът произвежда специфична темпоралност, маркирана с частно присвояване на общото време.
Капиталът не присвоява неща, а чрез нещата присвоява време, тъй като това, което е общо за всички неща, е резултат на човешката активност, дестилирана като общ труд или хомогенно време.
Работната сила принадлежи на работника, но времето е на капитала.
Ето защо нямаше по-верен и по-фалшив лозунг в началото на демокрацията от „Времето е наше”.
Организацията на времето се базира на присвояването на време от капитала.
Точно когато изоставяхме Маркс, неговият Капитал се завърна, за да властва върховно.
Защото казано просто, капитализмът е месомелачката, която преди смилаше телата ни, а сега през информационната епоха – мозъците ни.
И българите като подплашено стадо бяха завърнати точно натам, към кланицата на шоковата доктрина и политики на нова оскъдица, разбира се, с обещанието за постмодерна анестезия.
Както психоаналитическата травма ни предхожда и не ни остава нищо друго, освен да я въплътим, така формата на стойността (има се предвид разменната стойност) е въплъщение на изначална пазарна вибрация и диктува всичко останало.
Една пазарна вибрация преди зараждането на самия пазар – не друг, а Хайдегер се е изразил така.
Хайдегер пише за (възможността) за онтологическото и икономическо съвпадение в дефиницията за размяна и изменчивост, за метаморфозния и заместим характер на стойността, както и за невъзможността да се трансгресира цялата тази пластичност (цит. по Катрин Малабу).
Човек живее същностно като рискува своето естество във вибрацията на парите и в обращението на стойности.
Човек сякаш винаги е пред блюдото на везните, пърхащи вместо ангелски криле.
Парите са първият изкуствен сателит около Земята за такива като Бодрийяр.
Колкото и да е комична тази валутна и валутативна вибрация, това е характерно за философиите на различието. Дерида пише за диференциални вибрации, Дельоз за морфизмени вибрации.
Ларуел е единственият, който ще им се противопостави (не можем да се спрем повече на това).
Разтварянето на всички възможни форми на собственост в капиталови потоци, и трансформацията на всички представими активности и способи на производство в „абстрактен труд” се прекомбинират и присъединяват на ново равнище. Само при тези условия самовъзпроизводството на капитала може да бъде схванато като доминираща машина, присвояваща всички производителни сили и производства за себе си, инсталирана като нова квази-каузалност, като координата-трансцендентал за самозапазването на социалната и политическа връзка.
Капиталът поема отговорност за производството на всички филиативни отношения.
В тази капиталова форма различието между двете функции на парите – да посредничат между потребителна и разменна стойност, от една страна, и да циркулират като принадена стойност в банкноти и кредит (да захранват с инвестиции), от друга, – е станало неразпознаваемо.
Всичко вътре, за капитала няма екстериор.
Но да сведеш всичко до самия себе си и да си самопринадлежиш – това е теоретично-множествен парадокс. Но точно така се разбира повсеместното само-валоризиране на капитала.
А тук value-form дори не бе придобила приоритет и гражданственост в тоталитарния дискурс.
Кой е виновен за перверзията на формата на стойност? Но стойността не съществува другояче, освен в преиначени форми. Хибрид на нееквивалентности, липса на континюитет.
В безкрайното движение пари-стока-пари социалните условия за производство на принадена стойност изчезват от саморепрезентацията на капитала. Един добре известен момент при Маркс, стойността придобива окултното качество да добавя стойност към себе си, да снася златни яйца. Движението на капитала се явява като самопораждаща се форма на живот, подчиняваща социалните условия на своята екзистенция към собствена логика.
Липсва валидно знание за реалната, истинска или фундаментална стойност на нещата. Вместо това остойностяването изниква от мнения, рефлектиращи мнения за други мнения.
Това напомня играта на означаващи при Лакан. Едно слайд-шоу под угрозата на стопираща точка. В икономиката тази стопираща точка е черната дупка на ликвидност.
Парадоксът на рефлексивната идеология да отрича съдържанията, които презентира – това се приписваше на тоталитарната доктрина, но капиталът не е ли със същото превратно поведение, да отхвърля съдържанията-стоки, които презентира в циркулацията заради собственото си зомбирано асоциално влечение.
Финансовите пазари трябва да служат не само като балансиращ акт, но и като заместител на златния стандарт, само че в същността си те са несериозен кастинг.
В хореографията на пазарите, в техния кастинг, най-красивото лице и най-добрата цена се излъчват в подозрителна консенсуалност и мнителен конформизъм.
Икономическите отсъждания си присвояват характеристиките на естетическия вкус в маниера на Кант – отсъждане в отсъствие на критерии или на базата на неопределена норма с обща валидност и с претенция за универсално одобрение.
Кейнс илюстрира хореографията на финансовите пазари с примера на конкурсите за красота. Сякаш конкурентите се водят по усреднени преференции за секси цени, дори на някои от тях това да не им харесва.
Цените, както и най-красивите лица, се определят от този конкурент, чийто избор кореспондира най-близо с усреднените преференции на останалите конкуренти като цяло. Не да нацелиш това, което най-много ти харесва на теб, а това, което най-много хваща окото на останалите. И да прогнозираш каква ще бъде следващата им прогноза.
Можем да си представим, че на кастинга за световна валута на долара не му е останало нищо друго, освен да изглежда най-секси по волята на необясним вкус.
Но какво пропуска Кейнс? Пазарът не е само конформистки кастинг, но и окаяна панихида за стоките, поразени от „болест към смъртта”, тоест от евентуална непродаваемост.
Траурният мениджмънт се преобръща в злокобна рецесия – светът не заслужава нашите стоки, ще ги унищожим, ако ще това да означава гибел и на света.
Не се ли движи по същата логика пролетариатът – ще унищожим капитала, ако ще това да е нашата собствена гибел.
Само радикално събитие може да удостовери, че всичко това е хазарт с фалшиви залози.
Няма чиста игра. Блъфирането е част от нея. Самата игра е най-големият блъф. И въпросът на Алиса как са възможни толкова много значения за една дума може да бъде променен – защо толкова блъфове само заради едно нещо, парите? – докато отговорът на на Хъмпти Дъмпти остава непроменен – всичко зависи от това кой е господарят.
Господар е капиталът, никога реално остойностен, господарят неизменно е измамник.
Имаше документален филм за един американец, играч на блек-джек, който бе успял да измъкне големи печалби от казината.
Как го бе постигнал? Като бе наложил своите претенции и условия за играта.
Това е условието за революция – играта трябва да се промени.
Но за съжаление има само разводняване и нови игри на блъфиране.
Винаги се печели за сметка на другия, както при Хегел в борбата за признание едно съзнание не върши друго, освен да преследва смъртта на друго.
Американецът, който бе надхитрил казината, не успяваше да разсее подозрението, че е корпоративен агент, вътрешен човек, който насърчава увлечението по играта.
Възможна ли е чиста игра?
Ако пазарът, съответно икономията, са медиум на абсолютна случайност, дори не на шанс, дори не на вероятностни прогнози, а единствено върховен медиум на контингентното, тогава този пазар превратно е сведен до прозопопеята на един Сталин или до прословутия нос на Клеопатра, докато всички съзнават, че става въпрос за идиотски късмет.
И не е ли същото с Ангела на Бенямин/ Клее, който черпи вдъхновение от мистични визии за историчност, за да да бъдат прехвърлени и върху самата икономия.
Икономията е ангелология.
Ангелските криле може би пърхат в резонанс със синтаксиса на Реалното, в чистото число извън калкулация.
Но истинското олекотяване е тук долу, вулгарна ангелология.
Всъщност няма никакви ангели, освен носталгията по възвишената точка, която пунктира ангелското движение.
Но трябва да избегнем не само граматиката, но и точката, линията и дори движението, за да не изпаднем в корелационизъм с господ бог. Носталгията е самият ангел, направен с плътта на твоето тяло.
Носталгия или просто само това усещане за ангелска игра, както усещането на една игра прави играча, влизайки в тялото му, откъдето той изкарва своята субективност, за да не пречи на играта.
Няма чиста игра, само тези ангелски корелационистки техники заради включването във възвишени констелации.
Но ние вече знаем, безконтактни клонинги сме, и когато Стив Ханке дава икономически съвети на българите, приключва с Молете се.
Всички блъфираме, а тези, които не блъфират, са най-големите мошеници, както тези, които не спекулират в наложения им капиталистически свят, са най-големите спекуланти.
Стойността в морфизмените си изстъпления – пари, капитал, инвестиции, деривативи, фючърси – е в състояние да провали господаря на Хъмпти Дъмпти, върколака-капитал, снабден сега с дигитални чипове, да не говорим за професор Ханке.
Гръцкият ойкос се е трансформирал в ойко-дицея.
Световната икономия се оказва ангелология, дирижирана от провален лешояд.

Сега всички говорят за виртуална реалност, за видеоигри и хипер-симулации. Реалностите сякаш са накърнени в битийния си смисъл.
Но сигурно липсва какъвто и да е смисъл. Дори идеите не съществуват, нямат онтологическа реалност – те упорстват в съхраняването си единствено като чисто виртуални точки на референция (Жижек).
Само че понятието за виртуално на Дельоз противостои на всепроникващата тема за виртуална реалност. Което има значение за Дельоз не е виртуалната реалност, а реалността на виртуалното (която в термините на Лакан е Реалното).
Сама по себе си виртуалната реалност е мизерна идея за имитация, за възпроизвеждане на опита за изкуствен медиум (Жижек).
Може би се спекулира с минималното различие, но ние вече се досещаме – само Реалното е виртуално като такова. Това, което не виртуализира, е същинското виртуално.
Същността на техниката е нетехническа, както знаменито се е изразил Хайдегер.
Разбира се, Жижек лаканизира всичко по пътя си. Представете си Маркс да пише за Реалното на капитала? Какво ще се постигне с това?
Реалното на Лакан е като бог без акаунт. Но при простосмъртните винаги има някаква засечка в automaton, някакво tuche.
Затова и рухват пазарите без обясними причини. Няма алгоритми, които да ги подчинят. Няма алгоритъм на всички алгоритми.
Адорно стига по друг път до Реалното, пишейки за нерационалността на рационалното в своята Негативна диалектика.
Дельоз ще пледира за силата на фалшивото.
Философските дискурси действат като спекулативни пазари за блъфиране и мръсни игри. Академичното писане е конформистки кастинг.
Задлъжнялото до уши човечество е обсебено от зловещото влечение да търгува с нищото на парите и капитала, каквото и да му струва това, да удължава мастурбациите post mortem на капитала-нищо посред едно битие-нищо.
Защото капиталът наистина буквално отсъства от фючърсните сделки, както видяхме.
Неолибералната финансиализация ще се окаже еднакво негодна, както социалистическото планиране, да се справи с икономическите дефолти.
Цените на финансовите пазари не се определят с механизмите на стоковите пазари. Далеч от това да репрезентират солидни фундаменталности, ценовите равнища циркулират през пазара като високо потентни призрачни стойности.
Нито кастингът, нито постмодернистката цезура на отвързване от референти, нито кибер-моделите и дигитализирането не допринасят почти нищо ново в „хонтологията” на капитала, освен ексцентрични фетиши на реакционна новост.
Финансовите процеси произвеждат ендогенни дестабилизиращи сили. Финансовите институции са същностно дисруптивни.
Желаните свободни пазари са неефективни или поне ограничени в своята ефективност. Ние видяхме какво значи свободен пазар с прекарването на руската тръба за газ, тоест осуетяването й.
Валутният кастинг на Бретън Уудс отдавна е разтурен и анулиран, както например това е описано от Йозеф Фогл.
Изличена е директната конвертируемост на валута в злато, което сигнализира „постмодерната цезура”. Изглежда сякаш се върви към система на флексибилни и плаващи обменни ставки, режим на свободно плаващи означаващи – незакотвени и неизмерими – неподсигурени от трансцендентално означавано.
Тук е присвоен езикът на лаканианската клиника, стига да се знае, че под шапката на плаващо означаващо обитават противоречиви значения, истинска бъркотия.
Наистина изниква безпрецендентна система, извън стопиращата точка на господарско означаващо. Валути реферират само към други валути и са базирани, директно или косвено, върху стандарта на необезпечени фиат пари.
Непогасените платежни обещания, които от 18 век насам са били спорадични на кредитната сцена, сега мутират във финансова система, която къса с всяка референция към стойност.
Ако се знаеха графите за сексуация при Лакан, това описание би спаднало към женскостната графа на отворени множества. Валути и жени следват една подир друга в дефиле на кастинг, в света на не-всичко. Липсват изключения, референции. Надделява неопределена норма на общо харесване.
Докато конзистентността на един мъжки свят се базира на умишлено изключение.
Доларът, например, като все по-необезпечени фиат пари, остава незасегнат от кастинга. И защо? Защото е обезпечен от военната мощ на Щатите, поне засега. И дори ако това е съмнително, остава един последен коз – американците и тяхната валута изглеждат по-секси от останалите.
Плаващи означаващи и валути, но и плаващи самолетоносачи с ядрени бойни глави.
Капитализмът пробутва старите си трикове – война и шопинг.
Консумират милитаристичните държави, останалите вегетират. И дори Щатите прекалено да консумират, подпрени на фиат пари, това не може да им се вмени като хищническо поведение.
Милитаризмът и Холивуд вървят заедно в един кастинг със съответните Оскари. Трохите са за останалите. Дельоз дори ще приравни Холивуд с Хитлер.
В Ню-Йорк печатат долари, в Лос Анджелис – филмови образи. Софтуерът е новата идеология, преобърната в машинна. Всичко зависи от това кой я изработва, останалите са франчайс, подизпълнители.
Кастингът на пазарните цени при Кейнс е сменен от Милтън Фридман с кастинг на деривативи и фючърсни контракти.
Тези деривативи са тягата, засмукваща Ангела или ангелите на задлъжняващо бъдеще.
И наистина ангелите са единствените медиатори в мутиращата глобална финансова система, която емблематично къса с всяка референция към стойност.
Естеството на фючърсните контракти е такова, че то може да бъде оправдано само с актуално обслужване с блага или подлежащи активи, за да се стопира това слайд-шоу на спекулация и хазарт.
Но във фючърсите или срочни сделки няма никаква иманентна логика, за да се направи разграничение между истинска търговия и спекулация.
В мястото на Провидението се е настанила шайка брокери.
Иначе Фридман е замислил търговията с деривативи като заместител на златния стандарт и проваленото споразумение от Бретън Уудс.
Границите, временно прокарвани между реални и нереални стойности, реални и фиктивни трансакции, стават критични или отживели.
В това наистина има резон, звучи вдъхновяващо. Още Прудон е предвидил фючърсите като необходима и неизбежна съставка на капиталистическата икономия, която се определя от конкуриращи се инициативи, търсене и предлагане, ценови флуктуации и печеливши маржове.
Фючърсната търговия може да бъде описана само в термините на подлежащата й логика, която е променена. Например, forward трансакциите вече не се отнасят за броими количества жито или добитък, а за финансови активи или секюритизаации, деривативи и суапове.
Тази търговия зачерква физическите условия за производство и материалните условия за трансфер и транспорт. Връзката стоки и цени, плащане и реални стойности е отслабена или напълно унищожена.
Някой, която няма стоката и нито я очаква, нито желае, продава тази стока на някого, който също нито я очаква, нито я иска, и актуално никога не я притежава.
Лакан описва по подобен начин любовното чувство – да дадеш това, което нямаш, на този, който не се нуждае от него.
И наистина това не е реален трансфер, а илюзията на трансфера.
Фючърсът като движеща сила и решителен момент на капиталистическата икономия зависи от два централни функционални елемента.
Първият е самореференциалната комуникация – цените не указват към стоки, продукти и блага, а към самите цени. Цени за неща, които не са подръка в текущия момент, се калкулират на базата на ценови прогнози за неща, които не ще са подръка и в бъдеще. Цени се плащат с цени. Самите цени така са стоки, свободни от ония тежести и неудобства, които обременяват материалното притежание, и с право могат да се определят като самореференциални пазарни събития.
Второ, имаме работа не с обекти, а със събития.
Сякаш това илюстрира едно знаменито изказване на Хайзенберг – сега вече знаем, че светът се състои не от неща, а от вероятности.
Както монетарните и разменни стойности винаги са функционирали като универсални нивелири на свръхпредставими хетерогенни блага и услуги, така финансовите деривативи правят възможно да се сравняват, разменят и хомогенизират всички възможни видове капитал за производство, търговия или кредит.
В пазара на деривативи – фючърс, форуърд, опции, суапове – появили се през 1980-те, монетарните сурогати стават средства за плащане от втори ред, гарантиращи ликвидност от най-висока степен, осъществявайки напълно логиката на модерния капитал и кредит.
Както при онтологията на Бадиу, деривативите са композиране на пустотни множества, при това трансфинитни и отворени.
Онтология на изгубения свят, съответно икономия на изгубените блага.
Събитийният формат е такъв, че отделни сингулярни множества, бъгове или експлойти могат да провалят всичко без видима причина.
Множествата-деривативи могат да бъдат описани, но не и обяснени.
Спекулативните реалности са неотличими от реалните, дори ги превъзхождат.
Брокерите са реалити герои. Печалбите се обезсмислят, както при вълка от Уолстрийт.
Последствие на това е предефинирането на естеството и степента на спекулация.
След като липсва критерий за разграничаване между реална и имагинерна стойност, и хеджингът или търговията с финансови деривативи изисква рискови инвестиции, инвестирането става неразличимо от спекулацията, те са две страни на една и съща операция.
Финансите търсят нов синтаксис чрез деривативи и хеджинг.
Съвсем по ницшеански те късат с граматиката, за да се избавят напълно от бог.
Всичко това за финансиализацията звучи като научен комунизъм, с който ни баламосваха някога.
Но може би точно така стоят нещата, капитализмът е иззел функциите на научния комунизъм.
Маккензи Уарк се пита защо руснаците не са развили интернет, а го направиха американците. И отговорът му е парадоксален – защото в случая американците постъпиха като руснаци, а руснаците – като американци.
Руснаците са погледнали на интернет като частна инициатива с цел да се обслужи командната икономия, докато американците впрягат всички ресурси и научни потенциали в кооперирано сътрудничество и широка публичност.
Американците действаха като съветски плановици в кооперативност, докато апаратчиците искаха частен ограничен интернет за командната си система, не и за публично ползване от обществото.
Научната и технологическа революция наистина се състоя, при това на Запад, а не на Изток. Само че тя беше сбъркан вид „социализъм”. Тя дойде от военновременната социализация на научно-технически сили, в споделена икономия на различни фактори и усилия и социализирани изследователски програми. Приватизирането и патентоването на тази иновационна инфраструктура щеше да последва много по-късно.
Дигиталната комуникация и изчислителните компютъризирани инсталации щяха да се включат в битката с труда, но в крайна сметка капиталистическата класа също щеше да се каже подчинена на новата „векторна” прослойка, както я нарича Уарк.
Корпорации като Майкрософт, Гугъл, Фейсбук действат като по-мощни централи отколкото шпионските или правителствените.
Принадена стойност вече ще се извлича от асиметрията на информация, от протоколи на избирателен достъп и контрол.
Разбира се, тук има много спорни моменти. Философи като Бадиу и Брасие се отнасят отрицателно към интернет. Бадиу го нарича Бегемот. Интелектуалци от руски произход като Лев Манович и Борис Гройс не скриват презрението си към социалните мрежи.
Но все пак тези мрежи са доброволен краудсорсинг на незаплатен труд, такива като мен нямат други опции за публичност.
Докато при социализма пазарът на идеи бе изместен от бюрократично-административно регулиране.
Същото щеше да се случи с електронната индустрия и интернет.
Комунистическите дистинкции, привилегии и забрани имаха за цел нишо да не излезе от съдържащата ги оеснафена идеология, докато подчинението спрямо капитала се представя за свободен избор.
Спомням си, че имаше писателски бюлетин само за посветени членове на писателския съюз.
И киносалон само за режисьори и филмови дейци.
И мръсни тайни само за самата власт – канали за оръжие и наркотици, контрабанда, нерегламентиран бизнес. Но поне режимът на Живков ги ползваше за попълване на бюджета, сега – за частно обогатяване.
Това бе „частното” при социализма, конспиративният му потенциал се задейства след промените, едва ли не за да ги узурпира.
Но и неолиберализмът на Запад съвсем не криеше реакционните си тенденции, за да преусвои дигиталните трансформации под маркера на все същата частнособственическа идея, която съвсем не е рационална, а направо патологична, но задействана в рационализираната сфера на новите технологии с това, което й е присъщо – извличане на ресурси под знака на разменната стойност с цел печалба.
Така и векторната абстракция търпи провал.
Какво е вектор? Нищо друго, освен платформа, където цялата човешка активност става взаимнообменяема и заменима.
Векторната култура окуражава всеки един да си въобрази, че е собствения си предприемач, разигравайки залозите на човешките животни с анималистичен дух в голямото казино на живота.
Съгласни или не с термините на Уарк, в тях има голяма доза истина.
През векторната перспектива прозират много от нещата, които се знаят за неолибералната вълна от края на 70-те, един нов проект за класова война, водена не от работниците, а от богатите, както безцеремонно признават такива като Уорън Бъфет.
Аватари са тефлоновия президент Рейгън, на когото тук се канят да вдигнат паметник, и Татчър със злощастния призив Няма алтернатива.
Петролната криза, гонката във въоръжаването и съперничеството със съветския блок, тенденцията процентът на печалба да спада, високите възнаграждения на разглезената работническа класа, мързелуващите безработни на социални помощи – това е своеобразна западна форма на до болка познатия тоталитарен застой.
Тогава какво? Ръгай чушки в боба, ръгай конкуренция и анималистичен дух, за да раздвижиш пейзажа. Богатите трябва да бъдат защитени с ниски такси и данъци, бедните наказани с орязване на социалните помощи и безплатните бонуси.
Агресивно потвърждаване и усилване на частнособственическите права.
С тази разлика, че технологично напредналата дигитална инфраструктура спомага за създаването не само на нови форми на частна собственост, но и на нови антагонистични отношения, базирани върху тях, в частност под формата на интелектуална собственост.
Само че не информацията като идея за свободни пазари бе това, което промени начина на производство, а пространната глобална инфраструктура, в която информацията направи възможен контрола над потоците пари, лицензи, машини, ресурси и труд.
Новото са не политиките като фарсово дублиране на старата надстройка, но по-скоро начинът на производство под тях.
И там класовите отношения си остават скрития бог.
Тоталитаризмът ни държеше в изолация и подчинение с аналогови средства, парите и капиталът го правят точно по обратния начин с цялата гама на виртуална комплексност, модерни технологии, софистицирани давления на биовласт и интегриран спектакъл.
Колкото и условна да е представата за свободния свят на Запада, именно това минимално различие между нея и деспотичния Изток се оказа решаващо.
Един призрак броди в Европа, призракът на антикомунизма под формата на нов научен комунизъм.
Като в объркан контра-трансфер на Изток се опитват да флиртуват с капитализма, докато на Запад го заклеймяват и дисперсират с нови непаразитни форми.
Могат ли постколониалните subaltern да говорят? Не, те още се обслужват с тоталитарния речник, макар и в превратен смисъл, и това е още по-комично и скрита причина тукашните елити да изглеждат противни.
Някой тук да говори за производствени сили и отношения, за класова война? Няма такова нещо, тоталитарните конверти са се подредили в единен десен строй с пълно сталинско единодушие.
Въпреки това техните пари, техните книги и образи не изглеждат секси. Сурогатно дежа-вю на западната културна индустрия.
В България и досега няма капиталови пазари, изключени сме от метаболизма на капитала. Нанизани сме на дълговата спирала по примитивен начин.
Като форма-детерминация стойността сега е въплъщение на мълчаливия натиск на капитала, превръщайки ни в кукли на стойността (puppets of value) вместо предишните идеологически заложници, тоест в концептуални затворници със стокхолмски синдром да се привържем към новите си потисници по един наглед необясним начин.
Там е и мястото на циркулация, което всички се стараеха да окупират през 90-те, да се превърнат в бенефициенти-агенти на циркулация като най-лесния начин за бързи печалби, и разбира се повечето отпаднаха, а в един по-общ план това доведе до инфлация и фалит.

Капитализмът е абстрактна система на господство и ни белязва по-много и най-различни начини, най-ексцентричните от които можем да намерим в книгите на Дельоз и Гатари, например, преведени тук като нови библии на постмодернизма.
Казахме вече, че промените се случват на писането, на дискурса. Писането не е от този свят, писането е анти-материя, нахлуващо от голямото Вън, Great Outdoors.
Писането, форма на Външното, която деградира и се самоотменя в разкази, отиващи на боклука.
Същото с хаоса на стойността, виртуална комплексност, отменяна в провалящи се актуализации.
Хаосът на стойността като (диз)артикулация на обществени отношения изключва социалното от репрезентация, производствените отношения, които обуславят стойността, която ни обуславя.
Тук Жижек е най-настойчив – какво е неговото обяснение?
Капитализмът инсталира стойността като субект в процеса на капиталистическа акумулация. Стойността е превърната от нещо произвеждано в нещо самовъзпроизвеждащо се.
Парите спират да са медиатор между потребителна и разменна стойност и започват да се търгуват като стока, стойността се самоудвоява, защото е разцепена на оригинална стойност и принадена стойност, които после се обединяват отново под името капитал.
Това е илюзията, че стойността произвежда повече стойност като че ли от самата себе си, циркулираща под формата на пари – връзката между циркулация и реалност е прекъсната чрез това прекомерно движение на стойността, превърната в капитал.
Трансгресия на социалните отношения в капиталистическа фикция на самопораждащ се капитал, който създава и съответните символи, за да изключи тези социални отношения, които са условия за екзистенцията му.
За това изключване или възбрана на социална реалност (foreclosure) Жижек заема понятия на Лакан – фикция, несъзнаван фантазъм, фетиши – които са истината на капитализма, но не и неговата реалност, която е пропусната в репрезентацията му.
Капиталистическите практики на символна циркулация са подобни на разбирането на Лакан за фантазията като означаваша структура, функционираща да скрива от субекта неговите крайни лимити (смъртта), правейки по този начин възможна появата на имагинерна субективност на базата на фундаментално неразпознаване.
Истината на капитализма – способността да фантазира себе си като фалшива тоталност – е базирана на фетишисткото настояване системата на капитала да е независима от социалната рамка на пораждащите го условия, на илюзията за автономна устойчивост, произтичаща от символната циркулация на стойности в капиталистическата практика на размяна.
При информационния капитализъм фантазмените аспекти са тласнати до екстремност – капитализмът постига понятийното си ниво под формата на глобален, пост-индустриален, дигитализиран капитализъм.
Тук трябва да отбележим, че това етернализиране на стойността не само е фетишистко на свой ред, но същите тези предикати спокойно могат да бъдат приписани на колективната идентичност на капиталистическото общество, още повече защото тази идентичност резултира като принадена стойност от циркулацията на стоки, идеи и хора, и влиза в битие само благодарение на капитализма и неговата идея и институция за рационален пазар.
Накратко, капиталът е създал модерното общество, а не обратно. Но очевидно при Жижек излиза, че някакво ощетено общество е зомбирало капитал като автоматичен агент, за да продължи той безпрепятствено да ни ощетява и разорява.
Твърде лесно изглежда и трудно защитима теза.
Ние произвеждаме принадената стойност, но капитализмът я извлича не само поради алчност и корист, но и за да формира общества от модерен тип, каквито по-рано не е имало.
Перипетията на стойността не е толкова едностранчива, както я изкарва Жижек, зад чието писане стои не само Маркс, но и такива като Бенямин.
Капитализмът при Бенямин е изкаран култово божество, което си служи с магия, не и рационалност. Дивинации и гадателски техники – да, това присъства на борсите и в сделките, но нещата не опират само до магия.
И за Дельоз шизофренията доминира като квантитативна калкулация на кешова връзка, за да замести качествената система на смисъл и вяра, кодиращи обществото – шизофренията процъфтява в активности за акумулация, придружени от фалшиво благочестие и цинизъм.
Стратегическите обрати на пазара диктуват всичко останало, пазарът е морален агент и в основата на юрисдикцията.
Могат да се намерят какви ли не твърдения и социални логики по темата и сякаш всички те са сурплус ефекти, имитиращи ревностно движението на самия капитал.
Капитализмът не изключва трансгресията, а я икономизира и превръща в стока.
Капиталистическото общество не само не изключва хаос и трансгресии, но и ги стимулира, макар и с користна цел да профитира от тях.
Консуматорската стихия, причинена от капитала, също е трансгресивна и има нещо общо с влечението към смъртта. Фройд пръв е схванал танатофилството зад принципа на удоволствие.
Но защо при реалния социализъм, където нямаше влечение към смъртта, неразпознаване, виртуалност, псевдо-автономност на абстрактна стойност, а се залагаше на материалното производство в интерес на трудещите се, на хармония между производителни сили и производствени отношения, защо не се получиха нещата при него, а напротив, приеха катастрофичен обрат?
Жижек знае тези неща и казва, че принадената стойност със статут на обект а е препятствие, но и модификатор, който ако се отстрани, пропада и всичко останало.
Но същото важи и за хаоса на стойността, ако хаосът се премахне с планиране – никое образувание не съществува при абсолютни условия, грешката на комунизма.
Стойността е определяна различно – кристали на труд (Маркс), кристали на воля (Ницше), фрактали, стойността като симулация (Бодрийяр) или семиотичен код, обмен на тъмни семио-ликвидности (Берарди).
В битката между труд и капитал вторият е натрупан мъртъв труд, който контролира първия в кървава история на класови антагонизми, но днес разликата е размита съгласно либералната докса. Всеки е собствения си капитал, заплатата е доход, бъдеща инвестиция.
Конкуренцията трябва да смени разменната стойност (Фуко).
Пазарът е въплъщение на конкуренция, инжектирана за да предпази от еквилибриум, от ентропийна смърт.
Когато стойността дезертира външното, голямото Вън, заради комфортната комуникация вътре, това ни задължава да изоставим такава стойност – тоталитаризмът не го разбра в своя заключен дизайн, затворнически паноптикум. Той реифицираше стойности много по-успешно от капитала.
Но разбира ли го капитализмът, важи ли това и за него – днес ние обитаваме свят без вън, капитализъм без вън, мисъл без вън, една церемония без трансцендентност, нов концептуален затвор.
Защо тогава капитализмът не се проваля?

Хайдегер нарича събитието на Запада das Gestell, един по-концлагерен вариант на гръцкото techne (Агамбен също търси парадигмата на западната цивилизация в един (конц)лагерен формат).
Какво означава това? (Само)оковани сме в рамка, която само друго събитие би могло да отмени, не и ние.
Бернар Стиглер ще пише за техно-хюбрис, както ще видим по-нататък.
Но това изглежда като провал преди самия провал на капитализма, който е само исторически обусловеното му въплъщение на онтическа проваленост.
Голямото мислене греши в същия голям маниер. С това изявление Хайдегер сякаш влиза в ролята на застрахователен агент.
Събитието е записвачката, отказваща корелат.
Късният Хайдегер е принуден да изкара събитието по-значимо и предшестващо самото битие (Sein или на старонемски Seyn).
Но тогава Gestell е онтически сгрешено събитие. При събитието-Gestell всичко функционира и това е, което е ужасявало Хайдегер – смазаната машина, апаратът (пак ще се спрем на това).
Тук Хайдегер сякаш си противоречи – сгрешеното събитие на Gestell е онтически безпогрешно, докато функционира под формата на процъфтяващи капитализми от всякакъв калибър с техните милитаризми, автоматизми, технологии и облачни услуги.
Какво е пропуснал Хайдегер? Такива като Жижек имат бърз отговор – влечението към смъртта (същото вменява и на фаворита си Бадиу, последния онтологик).
Както езикът е древно ехо на присвоителски жестове, така събитията присвояват и отсвояват, очевидно някакви онтични съдържания. Ereignis – aneignen-enteignen.
Както езикът е агент на кастрация, така събитието е агент на изначална бездна с инверсирани съдържания в истинско вертиго, критичен праг, непредставими повратности.
Но в онтичен план това сякаш е поведението, по-скоро парадоксът на рефлексивната идеология да отрича съдържанията, които презентира (Слотердайк).
При Хегеловата първична форма на признание (Anerkennung) е същото – съзнанието не върши друго, освен да преследва смъртта на друго съзнание.
Всяка обществена система е информирана от смъртта.
Като погребални агенти на мъртвата форма на исторически комунизъм ние бяхме мека версия на онези концлагеристи, използвани да заличат телата на мъртвите в края на войната като уличаващи следи, и после самите екзекутирани, които един нацистки комендант наричал „мъртъвци във ваканция”.
Тук също се поувлякоха с погребението на комунизма, без да си дават сметка, че смъртта на комунистическото съзнание ни донесе модерното влечение към смъртта, приписвано на ксено-капитала.
Или може би симулацията на смърт на два призрака – на един аналогов тоталитарен призрак и едно дигитално зомби.
За разлика от големия стил на Хайдегер ние сме измъчвани от дребнави въпроси.
Защо капитализмът не става жертва на собствените си привилегии, които създава, както това се случи с комунистическите върхушки?

Защо изживявахме комунистическите привилегии толкова болезнено, а сега капиталистическите богатства ни оставят равнодушни?
Защо идеята за свободно коопериране извън диктата на капитала попадна под още по-потискащия тоталитарен диктат на командно-бюрократична система?
Защ разфетишизирането на капиталистически стойности доведе до още по-противни фетиши като в романите на Платонов и Булгаков?

Мисълта е съпротива срещу всички стойности, но тя също попада във фетишистките капани на безполезни теоретични артефакти, из които ровят академични лешояди – това се случи с комунистическата литература, с Маркс и Ленин, които сега четат на Запад, а тук са изхвърлени с дивашко презрение.
Събитието 1989 ни изкара навън, но не и пред голямото Вън (Great Outdoors), което е същото като големия Друг на Лакан или поне като окото на Хъбъл – не съществува (телескопът на Хъбъл е компилация на компютърни симулации), но ни принуждава да произвеждаме апокалиптични сценарии.
Дельоз пише за minor литератури и minor стеснени крампирани пространства като точки на съпротива без съпротива.
Но това едва ли допринася за освобождение.
В дигитализирания паноптикум – същата клаустрофобия.
В крампирането си писане ние сме жанрово зависими, разбирай нарко-зависими.
Както капиталът не може да се измъкне от своето drive-влечение, и се самонатриса в пагубност на перманентен дрейф, така и нашето писане не успява да се измъкне в екстериорност, в другото място, в мястото на прословутия Друг, където назиданието съвпада със самото себе си.
Също като монадите на Лайбниц, пронизани от един и същ дизайн, ние държим на нарцистичните си различия, но със съдба на дребнобуржоазни реформатори.
Комунистическата идея се самопогълна, както пирът поглъша пируващите. И това бе прието с необяснимо въодушевление.
Обявен бе краят на историята. Не историзирай, никога повече!
Лешоядите се оказаха паднали ангели. Ангелите на свой ред – сублимирани лешояди.
Другият вариант на историчност, Geschickligheit на Хайдегер, превеждано като пратеност, всъщност е фючърсна сделка за избягване на съдбата.
Ние ще видим, че капиталът е собствената си обструкция, криза, самосаботаж. Капиталът не съществува, освен като материалистична абстракция, каквато гениално е разпозната от Маркс.
Ще видим. Още нищо не сме видели.

Всяка обществена система е интензивно поле на индивидуация, конструирано на основата на хетерогенни и неподобни една на друга граничещи си серии.
Според Дельоз въвеждането им в комуникация се случва посредством тъмен предшественик, причиняващ вътрешен резонанс, форсирано движение във формата на амплитуда, излизаща извън рамките на първоначалните серии.
Може би една шизофренна амплитуда, надхвърляща всичко останало и разсеяна в линии на бягство.
По този начин системата се запълва с качества и се разширява. Качеството се явява знак или събитие, идващи от глъбините и святкащи между различните интензивности в продължение на всичкото време, необходимо за анулирането на конституиращите това качество различия.
Въпреки че контрастира с иманентизма на Дельоз, прелетното събитийно множество на Бадиу е нещо подобно на прекурсор между стазисния свят на Парменид и изменчивия на Хераклит.
Вече засегнахме темата, че Бадиу се е отказал от външното събитие, за да го потопи в широката акватория на промяната.
Всъщност става въпрос за скачване между онтологическо и онтическо, някакво корелиране, което такива като Мейясу ще отхвърлят.
За нас е достъпен само иманентния план на социалния кошер или мравуняка на човешкото общежитие.
В българското общество и държава през 90-те вървяха какви ли не брожения, разслоения и ново зацепвания в политически, икономически и социален план.
Но как се налагаха новите качества, тоест форми на стойност, освен като хаос и дефолти в невротична или може би шизофренна интензивност на сериално възпроизводство?
Сега ще се стараят да ги периодизират, стандартизират, обясняват, да ги закопчаят в интерпретативна рамка.
Това, което се случва, се случва на самото писане, на преформяния национален дискурс, и противоречията и парадоксите в него няма как да бъдат анулирани и прикривани.
Така и не разбрахме как националният дискурс вместо книга на богатството получи книга на разорението.
Наистина ли няма нищо общо с класови конфликти, с трудовата теория за стойността, с борбата между труд и капитал, с ножицата между производителни сили и производствени отношения?
Имаше, разбира се, при управлението на Живков социалистическа демокрация и държава на реалния социализъм, каквото и да означава това, поданиците изравнени в премерена бедност, диктувана от ресентимент, тъмният прекурсор, а после изникна справедливото неравенство (както злощастно го определи Иван Костов), диктувано от същия прекурсор – това промяна ли е?
Ние не знаехме, че свобода и равенство са несъвместими, както при тоталитаризма са несъвместими свобода и социална сигурност. За да оразмерят свободата, я пробутваха в допустими размери като дефицитна стока, колкото да не е без хич; за да подсигурят суверенност, външна и вътрешна, демагогски извъртаха това в политики на лишения и оскъдица.
Сега се сервира свобода без сигурност и социална защита, фактически ширеща се агресивност и произвол като лайнян хепънинг на демокрация (shit happens).
Но по същия мизерен начин поддържат демократичната илюзия с демагогията на ретроактивното.
Трябвало да се изчака – какво друго, освен начално натрупване на капитали, някаква средна класа да стане заможна, да се освободим от балканския манталитет, може би и от азиатския начин на производство, макар че те не се изразяваха така, и тогава…
Но при реалния социализъм имаше средна класа. Какво означава да я премахнеш, за да създадеш нова?
Създадоха се само нови видове бедност.
И господарска раса от бивши слуги, впоследствие подменени частично с продуцентски елити на базата на нематериален труд в дигиталната област като аватари на новото машинно заробване.
Но първи във времето бяха ексцесите на криминогенност като база за първоначално натрупване на качества, стойности, лесни богатства.
Криминалният източник на промяната – травмата извън нас – и не оставаше нищо друго, освен да я въплътим като нещастно съзнание, schlechtes Gewissen, bad faith, ексцес, неделим остатък, който няма как да бъде приобщен, неутрализиран, легализиран и до днес.
Признавам, че този неприемлив стил, който държа, тези чужди термини, тези лингвистични ексцеси или по-точно ексесивности също са трупане на капитал. Но истината е, че определена лингвистична компетентност спада само към чужди дискурси, нахлуващи отвън, с които нямаше как да не се заемем, защото те вече се бяха ангажирали с нас.
Самите мутренски типове не се ли оправдаваха с това, че трябва да се даде отпор и конкуренция на международната мафия, опипваща почвата, за да се настани тук.
Българските постмодернизми не излизаха ли със същия номер, че трябва да се пресрещне голямото Вън?
И какво се получи – нещастните българи ли се сдобиха със щастливо съзнание или щастливите тоталитарни поданици бяха попарени с нещастно съзнание?
И това бе една от хватките на новата капиталистическа идеология – да те оставят сам да си причиняваш това, което досега са ти причинявали други.
Демокрацията като религия на отровни цветя – това ли е нейният безпреходен преход?
Ако малко видоизменим Дерида от Glas, демокрацията като цветна религия не е дори момент или спирка. Тя цялата се изтощава в преход (passage, Übergehen), изчезващо движение, зловоние и миазми, надвиснали над процесията, марш от невинност към виновност.
Но ние така и не получихме култура на вината. Обграждахме се с афективни, но не и артикулирани фрази като защитен фон.
Живото същество наистина представлява изпълнение на план, но несхватим от нечий ум. То се стреми към цел, но неизбрана от нечия воля.
Съответно човекът е без идентичност, неопределеното животно, както го наричаше Ницше, той е различие, липса. Зависи от своето желание да е нещо, което не е. И това е, което не може да бъде преодоляно, тъй като липсва априорно единство за разкриване, нито пък има финална форма, за да се постави като цел.
Целта е възпроизводство, сериалност, пасивност.
Таргет групи ли? Но нацелеността е да подготвиш идентична програма за следващото поколение. Някога комунистическата върхушка бе загрижена повече за собственото си възпроизводство и династично наследяване и в поколенческите си трансформации е със същото поведение и досега.
Докато целта на елитите не е толкова да оформят себе си, колкото да възпитават масите.
Как се разпиляха комунистическите елити представляваше комична гледка, как се настройваха на капиталистическа вълна – още по-голям политически и културен шок.
А как прясно произведените дисиденти взеха да се правят на якобинци изглеждаше като отклонение от сценария, само за да затънем още повече в него.
Говореше се за връщане към нормална държава и демокрация, за справедливи избори и истински реални цени на нещата, когато на преден план ще излязат умните и талантливите и наистина ще получат това, което им се полага, говореше се за деполитизирана икономия и равен старт на всички, и т. н.
Само че икономията стана оше по-политизирана.
Демокрацията вонеше.
Инфлацията на цените въртеше кални номера.
Предприемчивите побързаха да имигрират.
Изборите се превърнаха в мърчъндайс и стока като всяка друга.
Преходът се оказа не само безпреходен (Der Ubergang ist ubergangslos, както се изразява хераклитически Хайдегер), но и се превърна в контра-офанзива, контра-революция на най-агресивните елементи от бившата система.
Тогава каква цветна революция и цветарска демокрация, освен като декорация на класова война?
Всичко това е отминало, като рецидив и анахронизъм – наистина ли?
Но аз няма да говоря за външни промени, преди да разгледаме какво се е случило със свръх-аза и което още Маркузе наричаше репресивна десублимация.
Разбира се, за българина свръх-егото не съществува или поне не се изразяват така.
В предишните култури на доминация нещастното съзнание е ефект на съвестта, свръх-азово заклеймяване на дяволските подтици в човека и обществото. Съвестта като елемент от арсенала на свръх-егото за вътрешно сдържане и източник на морално съждение.
Репресивната десублимация предлага отсрочка и помилване спрямо строгата цензура в подем на щастливо съзнание поради по-малкото раздвоение на аза и по-малкото репресии (Verdrängungen) спрямо него.
Съзнанието получава релакс, но всъщност е първата жертва. И то релаксира не само спрямо субекта и неговото собствено поведение, но също така и спрямо социалните злини, неправди и болести, които не са смятани повече за такива.
По-малкото репресии в този контекст водят и до по-малко взискателно его, което означава по-малко съвест, а в едно индивидуалистично нееманципирано общество – и до по-малка етическа и политическа загриженост като повсеместен феномен.
Отменената репресивност, вътрешна и външна, и либералните свободи като бонус и грантове за едно несвободно общество, водят до щастливо съзнание, което ускорява безкритичното и безсъвестно възприемане на злодеянията и престъпленията на това общество.
И като резултат – спад на символната ефективност в регистъра на това, което Лакан нарича Името на Бащата.
Един свят без бащи, без Едип, без традиция и авторитети, без държава, без стойност или универсален еквивалент, доведе до обратния резултат на понижена автономност и разбиране, до релакс на самата интелигентност.
Свободен, глупав, манипулируем, погълнат до степен на пристрастеност от тривиални стимули и удоволствия, субектът на репресивна десублимация не е либидинално разпуснат да се наслаждава на повече удоволствие, както изглежда на пръв поглед, колкото освободен от по-общите нагласи и очаквания на социално съзнание и социално разбиране.
Десублимирането изглеждаше като свобода, но фактически укрепваше доминацията на статуквото. Изглеждаше смело и вулгарно, дори в модалността на инакомислие и суверенно поведение, но всъщност бе примитивно и цинично, мачовско и пикантно, напълно неморално.
Героите на новото време, новите варвари, новите имморалисти, кокетните дисиденти, носителите на високомерие и хюбрис, мутрите – всички в един кюп, превъртани в едно и също шоу, до което нескривано драпаха да се докопат.
И може би това е дало повод един писател тогава да заяви – не познавам своя народ такъв.
Ами как ще го познава, след като си е имал работа с един въобразен народ, прикачен към въобразена пролетарска държава.
Народът е маркер за конститутивната невъзможност на суверенното.
И всичко това как нямаше да се разпадне само при един досег, сътресение?
Народът е предикат на държавата, която е класова машина за производство на различия под формата на манипулативно единство.
Днес суверенното е претърпяло поредната трансформация, Принцът на Макиавели е подменен от популистки Принц на тълпите, макар и не в смисъла, който му придава Антонио Негри.
Днешните управници не пропускат да кокетират с произхода си на „човек от народа”, една нищожна квалификация.
Съшият този писател се оказа едновременно ухажван и от бившите комунисти, и от фондациите на Сорос.
Опортюнистичният народен писател на един преформян според вятъра опортюнистичен народ.
Тъй като и аз произлизам от народа, много добре си спомням как в началото на промените дори очите на селяните се промениха изведнъж и аз много добре съзнавах какво означаваше това.
И това бе само другото начало на повсеместно падение, всеобщ позор и безчестие, инкриминиране на свободата, деградация на демократичната благодат, разпасана престъпност и ескалираща агресивност във всички аспекти на социалния живот.
Ние още нищо не сме видели.
Репресивната десублимация не освобождава Ерос за свобода tout court, а точно обратното, компресира и концентрира еротична енергия в полето на сексуалността, в тази част, където е най-контролирана или репресирана, за да заслужи името си на репресивна десублимация.
И като резултат десублимираният Ерос се впряга, смесва с агресията и я интензифицира.
С други думи, разкрепостеното десублимирано либидо не се трансформира в любов към демокрацията, а в настъпателна агресивност, която ни залива от всички страни, просмуква се във всички връзки и отношения.
Това фактически е либидиналната икономия в ход. Никакво дезавуиране и Verwerfung на корупция, грабежи, порнография, необичайни сексуални практики и извращения, щом всичко е годно за икономизиране с цел печалба.
Всичко пропуснато и изтласкано се завръщаше като криминален ексцес – пропуснати политически движения, пропуснати реформи, пропуснати моди и сексуални революции.
И заедно с това, приспособяване и примирение спрямо социалното и политическо насилие, белязано с превратния индекс на степенувана нормализация, където се съгласяваме да бъдем употребени с риск за собствения си разпад и дезинтеграция.
Подобрената ситуация през времето и вкарването на някакъв ред фактически продължава да обслужва криминалното либидинално ядро-кондензат на началото.
Още по-чудовищна инверсия – надигащите се днес все по-реакционни популизми са ефект на това криминално ядро, на една контра-революция преди революцията, заглушила в аванс демократичните подобрения.
И все пак има ли промяна или не? Ако я отричаш, си реакционен. Ако го увърташ, си обскурантист.
Ако си рицар на вярата или светец на влечението, търсиш несъзнавания прекурсор в себе си, но чашата на триумфа се задържа празна.
Вече казахме метафорично, че комунистическата хипотеза е склонна да се самопоглъща, пирът поглъща пируващите.
С капитализмите е същото, колабиращи във влечение към смъртта, но те повръщат под масата или върху самата нея без срам и угризения – на кого му пука?
Именно в това е другото минимално различие, властта днес е десублимирана в насиленото си безсилие, в популистки релакс и Gelassenheit – нали така искахте, държавата да не се меси, да бъде умишлено слаба и да не пречи на икономията, както и на всичко останало, тоест да се откаже от монопола върху насилието, да се оттегли от социалната сфера и грижата за социална защита, тоест на властта вече наистина не й пука за нищо друго, освен за самата себе си, и тя дори не крие това, моралната си разпуснатост и корумпираност.
Такива като Жижек само ще софистицират и усилят казаното от Маркузе. Свръх-азът повече не е садистична инстанция за изтезаване на съвестта, а пермисивна и дашна, всячески поощрявана от културната индустрия на комодифицираното желание, артикулирано от формата на стойността.
Пазарът е единственият ефективен агент на мислене и действие, на който всички трябва да се подчинят, и в този търгашески трансфер пазарът приема ролята на морален агент.
Дори убийствата са бизнес, нищо лично.
И в това е новият парадокс – тъй като и до днес тук няма функциониращ пазар, корупцията е българската версия на пазар.
Тъй като няма функционираща демокрация, бруталната агресивност и убийствена конкуренция се намърдват на нейно място.
Именно придобиването на нова демократична идентификация парадоксално е обвързана с либидинална разпуснатост и агресивност.
Панегерикът на желанието е непълен, ако не се вземе под внимание как преходът на фрустирани желания се преобръща в агресия.
Идентификацията е неразделна от агресивността.
Лоренцо Киеза го обяснява така: колкото по-голяма е нарцистичната интензивност на субективното отношение към своя собствен идеален образ, толкова по-голяма е агресивността, тъй като идеалът е образ на съвършенство, до който субектът не може да се домогне. Идеал-егото е еротизирано само дотолкова, доколкото субектът агресивно желае да е на негово място.
С други думи, станахме свидетели как толкова много нещастници в старанието си да постигнат демократичен идеал, изродиха усилията си в агресия или безпринципно развращаване тъкмо на фона на този същия непостижим идеал. Кръгът бе затворен.
Но каква друга опция би могла да се предостави, след като така и не сме опознали психоаналитическата трактовка на българските желания, а само тези фалшиви митове за баба Ванга и нейния порно-протагонист Кобилкина, за разчесваното его на силиконови фолк-певици и култови герои, селебрити звезди, плеяда екстрасенси, гадатели и врачки, брандирани мошеници от всякакъв калибър и не по-малката пошлост на суеверни версии на пост-истини, пост-история и постмодернизми.
Толкова много post, че на един англичанин му писнало и решил да ги замени с off, оф-модернизми, оф-истини, оф-шор, оф-роуд.
Но тази закърняла символна ефикасност в изродена галерия на дубликати, заместители, пастиши и ремикси, практико-инертна шлака на рециклирани артефакти би могла да се приеме и като взрив на контингентното, хаос на релативизирани стойности и нихилизъм.
И това не са само тези политически карикатури, изкарани на парад от всички слоеве на историята, включително постмодерния цар, еничарските мутри, новите варвари и новите феодали, жалки сюзерени и нито един суверен, но тук влизат и безсъвестната приватизация, паническата безразборна имиграция, подмяната на самоличност, водопадът от токсични стоки и ментета, безжалостната експлоатация, унизеното работническо cogito и още по-унизените пенсионери, новото поколение на дигитални снежинки, всъщност наблъскани с дигитални феромони.
Не само тоталитарната свръх-егоична съвест бе получила своя релакс, но и изобщо българската история, която и до днес отказва да се вмести в учебниците.
И защо? Защото българското все по-настоятелно разкриваше небългарското в себе си, тоест навлизането в един дизориентиран свят, от който всъщност не бе и излизало.
Тропиците на дискурсите се сменят като преследвани дилъри на дрога и оставят след себе си измиращи популации в сингулярна немощ и конспириран хаос на неконзистентни множества в свят от светове.

—-

Днес някои правят разграничение между глобализация, отнесена предимно към икономическия сектор, и мундиализация с наблягане на политическия акцент.
Мундиализация означава, че дори т. н. супер-сили са навлезли в очевидна криза на своята доминация и никоя от тях поотделно не може да наложи своя закон върху света.
Не могат пряко да се налагат империалистически тип рефлекси и се преминава към по-софистицирани отношения – какви? На хибридни войни, където информационното и милитаристкото са омешани в овърдрайф.
Никой не иска да бъде империя, да има имперски настроен интерфейс. Един бивш резидент на ЦРУ заяви при посещението си в България, че Щатите не са империя, те само коригират другите имперски тежнения, и изброи кои според него са империи – Русия, Иран и ислямистите.
Добре, не е империя, а тогава какво е Америка – съединени американски симптоми? И противоречивите сигнали, които изтичат оттам, само усилват усещането за наистина дизориентиран свят.
Финансовата глобализация не е адекватна на политическата мундиализация.
От една страна, пренебрежение към териториалните граници, глобални корпорации и аристокрации, а от друга страна – имперски амбиции и свещена земя (on the one hand, on the second hand – ето защо президент Труман поискал едноръки съветници).
Ще се окаже, че унгарецът Виктор Орбан е най-суверенно настроеният политик. Какво иска той? Унгарците вечно да плюскат гулаш и да танцуват чардаша.
Всъщност отново се говори за залеза на политическото поради всички тези неуредици и обърквания.
Има ли залез на суверенното? Когато горди суверенни държави молят офшорни инвеститори с неясен произход да не изоставят икономиките им?
Или когато суверенна България гради политиките си на суеверното внушение, че е по-добре да грешим с американците, отколкото с руснаците.
Нацията-държава е подложена на двойна деконструкция – от глобализационните процеси отвън, и от неограниченото утвърждаване на индивидуални права за сметка на легитимно установените колективни авторитети отвътре.
От външния диктат на офшорния ад и от неистов либерализъм без устои отвътре, който руши сингулярното в нас, вместо да го утвърждава.
Либералната ситуация може да се опише и в по-силни термини – светът се разпада в хаос на индивиди, стремящи се към самоосъществяване, както и да се разбира това, но фактически криза на нихилизъм, в която обективната истина, целите на човешкото развитие и историческите закони изглеждат неправдоподобни (тоест, контингентното е на власт вместо догматичния исторически материализъм).
Парадоксално, в такава ситуация се възпроизвежда една от най-архаичните и примитивни форми на ред: господство на най-силните.
Ценността на такава нихилистична криза се състои в това, че прочиства и дава тласък за откровена йерархия на силите – да разпознаеш заповядващите като заповядващи и подчинените като подчиняващи се. Нищо друго в живота не е стойностно, освен степента на власт, в това число и самият живот като воля за власт.
Нова ли е ситуацията на глобализация или връщане към метафизичната воля за власт на Ницше, когото разпознаваме в последния цитат?
За Бадиу глобализацията е феномен още на 19 век, епохата на световен пазар е начената тогава. И което е по-важно, комунистическата алтернатива е тази, която възпира този феномен през по-голямата част на 20 век, макар и под формата на посредствения съветски блок.
Едва след краха на източния блок се развихря ново примитивно натрупване на капитал на глобално равнище.
Връщането към неограничена експанзия на капитала не е новост или е реакционна новост.
Днешната глобализация маркира връщането към нормална, тоест империалистическа ситуация на капитализъм.
Близкият Изток играе точно същата роля, в която са били Балканите в навечерието на Първата световна война.
Това е класов анализ, правен преди няколко години от Бадиу, преди мигрантската криза. Справедлив анализ ли е?
Вместо за империализъм като последен стадий на капитализма (звучи остаряло) защо да не говорим за глобален полицентризъм?
На което Бадиу предлага своята схема – колониализмът на разделение е последван от анархия на зониране, тоест хаос на геополитически стойности.
Не стои ли това в основата на българските суверенни страхове, че постоянно се опитват да ни присвоят и/или разделят, както вече се е случвало от Берлинския договор насам?
Преди имаме откровено имперско разделение, сега – конюнктурно зониране.
Преди го правеха Великите сили, сега някакви неспецифицирани врагове?
Хаштагът Кой се превръща в знак на суверенна импотентност не само за българските реалии.
Зонирането се случва в стратегически икономически анклави, където монополи и корпорации с анонимния интерфейс на офшорки турят ръка на най-важните ресурси.
Малки държави като нашата са унизени от страха пред зониране и в същото време правителствата отправят постоянни молби към чуждите инвеститори, толкова неспецифицирани, колкото и откровените врагове.
Молби за доброволна самоколонизация.
Когато държавата потърси своите права, тя бива дестабилизирана от също такива неспецифицирани сили и какви ли не подривни дейности.
Номерът е в подриването на самите тези подривности, за да се получи суверенно отстояване, но нещата опират само до импотентна критика или към руснаци, или към американци, или към европейските институции, с каквито са пълни интернетските форуми.
Но не е ли зонирането и наша вътрешна афера? Разсвояване чрез ограждане, какъвто е знаменитият израз на Дейвид Харви. Бесовско приватизиране на земи, гори, реки, плажове – всичко това, което се нарича common и го има във всеки втори фирмен знак, но в политически план е непопулярно.
Common е различно и от публичното, и от частното, в разбирането на Негри, но прави ли някой тук тази разлика?
Точно когато ни насърчават към частна собственост, мнозинството се оказват деституирани.
Натрупването на капитал всъщност означава двойна унизителна свобода – първо, да сме лишени от средствата за производство (при социализма поне на книга те се водеха общо притежание), и второ, да сме свободни свободно да продаваме работната си сила.
Вместо тоталитарните капани получихме неолибералните уловки.
Онова, което остава извън като неопределени публични тежнения и линеещо публично мнение, ще бъде прихванато от корпоративните медии, обществото на спектакъла или под ударите на био-политическите давления.
Зонирането като ужасяващо лице на глобализацията обяснява и мигрантските напъни. Всеки се стреми към печелившата зона. Принудителното карцериране видимо е отстъпило пред пленничество на доброволни начала и сега лагерите никнат като гъби в щастливите места на света, предимно там, където се грижат за щастливите кокошки.
Но няма нито щастливи, нито мирни места. Бадиу твърди, че империализмът като колонизиране или зониране води със себе си война, както облаците донасят бурята. И това вече е било прозряно от такива като Жорес и Ленин.
Бадиу пледира, че само комунистическата хипотеза би донесла спасение, но за нас, хората на посткомунистическия свят, с тази хипотеза е приключено, нищо че трябва да се има предвид само някаква исторически сложила се превратна форма на комунизъм, от която сме се измъкнали.
За българите тази хипотеза е нихилистична и анти-суверенна в повече от заплахата на текущите глобализационни процеси.
Ние инвестирахме суверенитет, както се изразяват тук, в Европейския съюз по зла ирония точно в момент, когато глобализацията прие размерите на де-европеизация и компрометиране на Запада като място на модерност.
Европа никога няма да се измъкне от мита за своето похищаване.
Отмъщението на Сталин напомни за себе си като завръщане на изтласканото – сега и Европейският Съюз на свой ред не знае как да се справи с националистически джуджета като унгарци, поляци и чехи.
Въздигнати на глобално равнище, тези джуджета стават просто зли. Нито комунистическият Интернационал им понесе, нито сегашната глобализация.
Но същото се отнася и за Европейския съюз, който в пропуснатата възможност на осъществяването си се превърна в бюрократично чудовище.
И символичното отмъщение на този Съюз не закъсня, Сталин бе обявен за главен виновник за Втората световна война.
Оказва се, че в суверенната фикция укриваме малките си частни фетишизми.
Ние сме уморени от дървета, но и от ризомите също, от споровете за иманентистките планове и изключенията, от аглютинацията на опасност и спасение, от континюистки опортюнизми и катастрофични събитийности, от владичеството на меки битийни сглобки и схизмени суверенни решения.
Фантазъм за неделимото Едно – в това се състои българската суверенност,
тя е първо небе, самосформирал се просвет в етернализирана сигнатура, инскрипция, където цари нелимитирана изключителност, пред която се стопяват всякакви въпроси.
Но за какво ни е това небе, ако под него се къпят в доволство шепа класови негодници?
Екстатичният характер на суверенната власт, на суверенни тежнения и проблясъци помръква в конюнктурните вернакулярни мракове.
Репресивните топ-даун модели на сувереннна власт са изместени от капилярни понятия, опериращи на микро-равнище, при Фуко.
Това може да се представи като смяна на ракурса при масовидни тела и мъгляви разсейки. Колкото повече проникваш в суверенното тяло, толкова повече навлизаш в остатъчни мъглявини. Когато се отдръпнеш, масовидните тела се очертават отново във въобразената си солидност. Както чудовището Левиатан е съставено от безброй индивидуални фигурки.
Фуко се старае да избегне класовото при формирането на властови отношения. Нищо чудно, че самият той е поделен на десен и ляв Фуко.
Сигурно капилярите на биополитическото тяло са за предпочитане пред статичните инсигнии на суверена. Или пък те вървят заедно.
Където суверенността изниква като център на власт, това фактически е ефект на сериални сили и отношения. Дистрибуция на сили в релационно поле. Множественото естество на властта във всевъзможни манифестации.
Но множественото не може да се мисли. То само поражда изобилие на диспозитивни решетки, сложни диаграми и когнитивни карти.
И тук връзката с липсващия деятел зад деянието на Ницше става очевидна.
В твърдението, че няма държава зад управлението, Фуко се пита провокативно:
Не е ли държавата нищо друго, освен изкуство и начин на управление, тип governmentality? Държавата не е този вид студенокръно чудовище, което не престава да расте и да се развива като вид заплашителен организъм над цивилното общество.
Управлението не е инструмент на държавата.
На друго място Фуко твърди, че държавата не е универсалния и автономен източник на сила сам по себе си. Държавата не е нищо друго, освен въздействието, профилът, подвижният разрез на постоянно формиране, на безкрайни трансакции, които променят, разместват, провалят или позволяват да се промъкват тайно финансовите източници, инвестиционните модалности, центровете за решения, формите и видове на контрол, отношенията между локалните власти и централния авторитет.
Държавата не е нищо друго, освен подвижният ефект на една система от дузина управления.
Ние обаче сме свикнали да мислим формите на власт откъм тяхната бруталност, корумпираност и бастардизация. Вместо governmentality – гуверньори на посредствено равнище.
При Фуко законът не е толкова фигура на детеминация, на определеност, колкото отзивчив към своята отвореност към света.
Тукашните мошеници с възторг биха прегърнали подобна идея.
В света на профанизирани просветления трябва да оценим черната феноменология на отсъстващия господар.
В една подчинена страна на подчинено subaltern писане ние дори не знаем кой е Господаря – анонимна фигура, случайна констелация на мафиотски заряди и задкулисни пазарлъци, виртуален хаштаг #Кой.
Няма да е по-различно и с информационния капитализъм, чиито очевидни белези вече ни се демонстрират – виртуално рейдърство на банки и институции, пране на пари, хакерски и хибридни войни.
Ние се превръщаме в био-гориво за демоните на електронната пустота.
Ние се превръщаме в инфорги и киборги в новия свят на вирусни хищници.
Днес се експлоатира асиметрията на информация, но хакерските войни и хибридни атаки по-скоро илюстрират онова, което винаги се е знаело – икономиката и обществото трябва да се схващат на базата на асиметрия на властта, а не на комерсиална размяна, подразбираща и предполагаща равенство.
Размяната функционира не съгласно логика на равенство, а по-скоро върху силов дисбаланс, диференциална сила.
Тази властова асиметрия въвежда силови диференциали между социалните групи и предефинира парите. Дългът е непосредствено присъстващ като заповед, като сила на деструкция-креация върху икономиката и обществото.
В кредита, а не в размяната вижда Ницше архетипа на социална организация, според Дельоз.
Дългът означава субективна икономика, тъй като дългът е икономическо отношение, което за да съществува имплицира формиране и контрол на субективността по начин трудът да стане неразличим от грижата и работата върху себе си на всеки един.
Парите са преди всичко длъжнишки пари, създадени ex nihilo, без друг материален еквивалент освен тяхната сила да разрушават-създават социални отношения и в частност начини на субективизация.
Дългът вменява субективизация, работа на човека върху себе си, както се изразява Ницше, тоест самоизтезание.
За отбелязване е, че Фуко, Дельоз и Гатари изтъкват неикономическо понятие за икономика – икономическото производство включва производство и контрол на субективности и форми на живот. Икономиката предполага морал на обичая и навика. Желанието е част от икономическата инфраструктура.
Асиметрията на сила и власт, конститутивна за дълга, ни избавя от илюзията, съгласно която държавата и обществото започват с договор, както и от схващането, че процесът на конституиране на обществото е преход от естествено състояние към общество и политики.
Конститутивните за обществото процеси не включват прогресивни промени, съгласие, одобрение или пълномощия, а разриви, скокове, ограничения и принуди. Само чрез тях се установяват нови договори и ангажименти.
Първоначалното натрупване на капитал винаги е в синхрон с експанзията на капитала, не някакъв исторически етап, а постоянно подновявана актуалност.
Всички финансови иновации имат едничката цел да притежават бъдещето в аванс, като го обективират.
Какво продава капиталистът, ако не времето, което изтича между момента, когато заема пари на някого, и момента, когато му плащат обратно заедно с лихвите?
Тази опростена визия се прехвърля и върху християнството, което ни забива в безкрайното, само за да ни внуши, че ние сме в социална система, в която нищо няма край и задължеността е до живот.
При това християнството спомага да интериоризираме дълга.
Страданието на длъжника и отговорността за дълга приемат усещане за вина.
Усещането за безкрайното, което ни вменява християнството, капитализмът преизобретява на икономическо равнище – движението на капитала като самопораждащо се движение на стойност, на пари които правят пари, и които благодарение на дълга експандират отвъд лимита си. Капиталистическата валоризация и дълг стават безкрайни процеси, размножавайки се един чрез друг.
Дельоз настоява, че размяната и разменните отношения работят на базата на парите като покупателна сила само като функция на друг поток. Размяната е на второ място спрямо нещо от напълно различно естество.
Което си има съвсем точен смисъл – поток или торент на различна овластена сила. И тази сила е от информационно естество въпреки аналоговия си, а не дигитален характер както днес.
И наистина силата на капиталиста не се свежда до това да е по-богат от работника, а се извлича от факта, че той контролира и детерминира посоката на финансовите потоци. С други думи, капиталистът разполага с време като решение, като избор, като възможност за експлоатиране, подчиняване, командване и упражняване на мениджмънт над работниците.
Субстанцията на парите като капитал е време, но не толкова време като труд, колкото като възможност за избор, решение и контрол, с други думи, силата на капиталиста да разрушава/създава социални форми на експлоатация и подчинение, да реконфигурира властовите отношения и процесите на субективизация.
Нациите-държави са барометри не толкова на суверенна мощ, колкото на кредитно бреме.
Единственото, до което всички имат достъп, е републиканският дълг, но кредитната система действа по строги класови съображения.
Едно елементарно ядро се задържа с учудващо постоянство – от диаболичното отклонение на лихварското χρηματιστική при древните гърци до Маркс е същото – капиталът изниква от публични дългове и от вярата в своята саморазмножителност от нищото.
В съвременната епоха корпоративни агенти, банкери, лобисти и мениджъри търгуват с асиметриите на темпорални логики и информация.
И не само това. Поради асиметрията в геополитическите конфронтации войната днес не е толкова между актуални сили, колкото воюване за самата дефиниция на войната.
Води се перманентна глобална гражданска война. Тази война няма наполеоновското величие на регулярни войни между две големи човешки армии или между две антагонистични класи.
Империята не е субектът фронтално срещу нас, а едно враждебно обкръжение.
Днес войната се е пренесла в мрежите. Президентите комуникират чрез туитър и страниците си във Фейсбук.
Доктрините на управление са се сринали в популистки пъзел. Те не се забъркват с някакви принципи и идеи, с нищо онтологическо, както вярно е преценил това Рансиер.
Те не предполагат ред, те го произвеждат. Този свят не е унифициран априори посредством фантазмени истини, универсална норма или принцип, които да бъдат положени или наложени. Светът е унифициран апостериори, по един прагматичен начин, локално.
Навсякъде политическите и логистични структури са подведени под условната модалност на едно „като че ли”, което всъщност е осуетяване на суверенни решения, и това als ob няма нищо общо с hos me на свети Павел. Локалното продължава да държи надмощие над месианистичната универсалност.
Ето как имперската пустош покрива глобално анархията на нашето време.
Легитимността е остатъчна руина на суверенно решение, което днес никой не посмява да вземе.
Светът е станал нелегитимен, какъвто може би винаги е бил.
Властта и законът наистина ще се окажат симулакруми на мекото владичество на Gelassenheit, както е размишлявал Хайдегер още през 30-те, очевидно неподходяща епоха за онтологически абандоници.
Нашите тоталитарни представи за Запада бяха същия симулакрум на абандоници. В своята оставеност ние се надявахме, че ще бъдем приобщени в един по-добър и безметежен свят.
Не можехме да знаем, че съвсем други, но всъщност подобни процеси текат и на Запад – неолибералната революция, скъсала с фордистко-кейнсианския компромис на социална държава, с премахване на демократичните излишества.
Не забелязахме, че заедно с падането на Берлинската стена рухваха и старите социалдемокрации на Запад, изчезна и движението на необвързаните страни (както сега напомнят сърбите), че в Близкия Изток се осъществи нещо като повторна колонизация. И че заедно с провала на съветския блок щеше да се провали и кореспондиращата му половина, така наречения свободен свят, подложен сега на имигрантска окупация и тероризъм.
След като сме били недопуснати до големи политики, големи пари и текстове, преходът не можеше да бъде друг, освен на ескалираща невъздържаност, освен като завръщане на изтласканото Реално под формата на голо насилие, немотивирани ексцеси и агресивност.
Това, което смятаха за опиянение и демократичен възторг от първите години, всъщност бе лудост на осакатени и наранени същества във все по-големи дози, една лудост в много по-дълбок смисъл като съдба на простосмъртните и fatum на трагическото.

Човешките същества по начало са осъдени на протезичност (prostheticity), на фактичност, на изкуственост, на фикционалност, тоест ὕβρις.
В разбирането на Бернар Стиглер хюбрисът (ὕβρις) като зле насочена лудешка воля сякаш е в основата и на това, което е сегашният дизориентиран свят – този хюбрис ли е тъмният прекурсор, който ферментира хаотичната конюнктурност?
Ὕβρις е прекомерна воля отвъд мяра (μέτρον, metron), мярата управляваща умно отношение към pharmaka и по-общо към tekhnē. Μέτρον доставя мярата или по-скоро сдържа прекомерното (excess, démesure, ὕβρις).
Фактически става въпрос за техно-хюбрис, присъщ само на Запада, за технически вариант на западния свръх-аз.
За Хайдегер събитието на Запада също е техниката, макар да го кръщава с неологизма Gestell, идващо още от μηχανῆ (mekhanē) на Пиндар.
Какво означава това?
Човешкото е морфирало в нечовешко, в техническа форма на живот.
Битието само по себе си същностѝ (west) в същността (Wesen) на технологията. Същността на технологията е Gestell.
Калкулативното мислене е единствена опция, копелдашко мислене, както ще го нарече още Платон.
Yβρις начева с Платон и неговото отхвърляне на трагичното мислене на pharmakon или още от мита за Прометей с неговата кражба на огъня от Зевс, първият хюбрис.
В обобщени до крайност рамки Стиглер пише за дигитална третична ретенция и нейния ὕβρις, тоест разрив, дизинтеграция, характерни за края на Антропоцена със специфичните проявления на варваризъм и лудост.
Този техно-хюбрис като специфично проявление на западния дух би могло да се приеме и като симптом на западния супрематизъм, превъзходството на бели мъже от англосаксонската раса като най-хищната и империалистически настроена за завладяване на света.
В превратната диалектика на Просвещение епохата на Антропоцена търпи ентропийна инверсия на разума, както са описали това Адорно и Хоркхаймер още през 1944 – инверсия, в хода на която Aufklärung се преобръща в нов вид варварство.
В разбирането на българите хюбрисът е чисто психологически феномен, макар че още при социализма се говореше за нация техническа, да стигнем и надминем развитите държави и какви ли не още акселератски лозунги.
Много се говори за токсичното ставане на pharmakon-демокрацията, но нищо за българския ὕβρις като нетехнически.
Трябва да погледнем истината в очите – българите се показаха като банални крадци и нищо друго, крадци на западните техно-крадци, с което дори се хвалеха.
И не само това.
Именно този първосигнален хюбрис на разпасаност интуитивно можеше да се разчете в очите не само на кротките преди селяни, но и на всички останали.
Българският ὕβρις, отбелязал новата епоха на невъздържаност, в началото се изрази в олекотяване на демократичните пориви, а после в много по-зловещи и мародерски форми – случайно ли бе това?
Българският нетехнически гений трябва най-после да се покаже в превратната си, тоест истинска светлина.
Винаги съм се чудил защо тук не се занимават с нищо друго, освен глупости – сега вече не.
Винаги съм се чудил защо не се стараят да придобият суверенен изглед – сега вече не.
Винаги съм се чудил защо разсипаха икономическата база на социализма по толкова неинтелигентен и агресивен начин – сега вече не.
Винаги съм се чудил защо могат да строят къши, но не и държава – сега вече не.
Винаги съм се чудил защо не могат да оправят съдебната си система – сега вече не.
Те все още не могат да проумеят какво означава формално-правова субективност.
Където цели столетия единствената публична инстанция е била кумът (Иван Хаджийски), тогава какво друго да кажем, освен – Наздраве, куме!
Умишлено нарушената колективна идентичност донесе криминалните ексцеси на индивидуализиране и поощряване на специфични дебилности посредством също тъй нерефлексираните наченки, по-скоро примитивизми на културна индустрия.
В модерните общества колективната идентичност е празно означаващо и свещен център едновременно.
Но сега там се бе настанил хюбрисният свръх-аз като структура на ексцеса и репресивно десублимиране. Още преди да поемат управлението, новите демократи се бяха корумпирали, както някогашните комунисти се бяха корумпирали още преди да дойдат на власт, поне доколкото го доказват афери като тази с Вапцаров.

Но аз няма да говоря за персони и герои на новото време, за постсъбитийни палячьовци, въпреки че и тук интуитивно се досещаха за настъпващата епоха на новите варвари, макар и не в термините на Стиглер.
Защото корените на варварството се оказаха по-дълбоки.
В Така рече Заратустра Ницше се обръща така към последния човек – казвам ти: някой трябва да има хаос в себе си, за да е способен да роди танцуваща звезда.
Но последният човек на социализма изтълкува съвсем превратно това.
Българският хаос зачена съмнителни звезди и много повече психопатологии и социопатии от обичайното.
Тоталитарният невротик бе сменен с откровени перверти.
Якобинският модел на политики бе упражняван и от десните и от левите, но той се оказа фалшив, защото интересите им бяха едни и същи – да си създадат собствени олигархични и приятелски кръгове, тоест да поддържат класовата разлика.
Накрая всичко кулминира в екстремен център дясно, най-лошото – защита на частни интереси, материализирани най-вече от криминалния контингент и бившата върхушка.
Политиките на състезателен дух с еднакво легитимни визии бе отхвърлена.
Яростният анти-комунизъм служеше за димна завеса пред криминалната кръстоска на новите хегемонични образувания.
Компрометираната държава и институции пазеха фалшив неутралитет под предлог, че демонтират тоталитарните си инсигнии, но фактически скоростно се превърнаха в най-голямата охранителна фирма на забогатяващите прослойки.
Защото вместо антагонизъм между труд и капитал получихме новата хегемонична кръстоска на капитал и държава.
Клиентелизъм, връзкарство, семейственост, шуро-баджанащина, родова мерзавщина, мафиотщина надделяха безапелационно.
Оказахме се неолиберали avant la lettre – има само индивиди и приятели, обществото не съществува.
Маскулинното патриархално общежитие се бе оголило след изчезналото покритие на тоталитарна държава в цялата си уродливост – това е неисторичната родова мерзавщина като тъмен прекурсор и свръхдетерминанта, за които не можеха да се намерят сили да ги пейстнат в цивилизован вид.
Един предизвестен крах и не знам защо не го обявиха за незнайно коя подред национална катастрофа.
Не ставаше толкова въпрос за преоценка на всички ценности, колкото за налагане на нови класови отношения, които се приписваха като отхвърлен дизайн на предишната идеология, но всъщност се завръщаха с гръм и тласък, за да ни тунинговат по неузнаваем начин.
Този преглед на прекурсори наистина изглежда като автомобилно гробище, но фактически се касае точно за това – за техническите и идеологически руини на социализма, обявени за провален проект, излишни руини, скрап.
Очакваше се оттам да бъде извлечен екстериор на нова реалност, нова хюбрисна протеза, но вместо това преходът се затлачи с релакс на тоталитарното свръх-его, демокрация на зловонен цъфтеж, корупция, грабежи, злоупотреби и безстопанственост.
Релаксът на съвестта порази и самите маси.
Не икономическата разруха донесе падението на нравите, а обратно.
И какво да говорим за демократичните преобразувания на местна почва – в цялата им противоречивост те се дискутират и днес с характерното амбивалентно отношение към културно-техническата ни изостаналост и принизени жизнени шансове.
Оттогава политическата върхушка бълва все същите хюбрисни прекомерности на специфична дебилност.
Преходът от koinos kosmos към idios kosmos на частни идиоти и сляпа индивидуализация се оказа задънена улица.
Но това е нищо в сравнение с това, което бяхме принудени да преоткрием за кой ли път – неспособността за произвеждане на абстрактни стойности –
тук отново се връщаме към това, което на пръв поглед изглежда ексцентрично и неуместно – tekhnē, (mekhanē) , технократски хюбрис.
Българският пазар функционира като примитивен аналогов компютър, стоковите и финансови борси – също.
Но именно новите финансови институции и финансови инструменти като фючърсите са умението за производство на абстрактни блага и стойности, на абстрактно богатство. Умеят го само развитите държави.
Тук като обект-причина за неумението да се изработват абстрактни богатства се сочат бездарни правителства, корупция, некачествен биополитически материал, постколониална ситуация.
Пазарът е форма на компактна публичност, нещо като ерогенна зона на силна възбудимост.
При социалистическото тяло тази зона липсва, тялото е импотентно.
Това е зона на лимит, на обект-причина на желанието – постоянно трансгресиран лимит и постоянно оставащо препятствие.
Спомням си как непосредствено преди 10 ноември 89 изведнъж стана модно да се посещават битаците, там можеха да се срещнат известни личности. Изливаше се презрението срещу празните магазини и недостъпните корекоми, срещу линеещата планова икономика и опротивялата манифактура, срещу всичко социалистическо.
Изведнъж страстно желание за боклукчиви руини и неординерни предмети, за полулегален пазар, за антики.
Сега вече знаем, че истински ят пазар отново не е за нас, а само за големи играчи, гневим се, че продават и препродават национални богатства, вършат тъмни сделки, вземат комисионни.
Но с неолибералната финансиализация, какъвто е терминът, западният техно-хюбрис наистина е отишъл твърде далеч, направо е отвял такива малки държави като нашата.
Глобалният финансов пазар е пазар на всички пазари и свръхдетерминира всичко останало – това е неолибералната реакционна новост. Производство на абстрактна стойност на дериватно равнище, т. н. дериватна революция, която определя и превръщането на печалбата в глобална рента, и нейното асиметрично дистрибутиране.
Очевидно този пазар на пазарите е жив сталинистки пазар, както се изразяваше покойният Марк Фишер.
Дейвид Гребер описваше как първия въпрос, който си задали нюйоркчани след падането на кулите-близнаци, бил дали са се разтопили златните кюлчета в подземието под Ийст ривър.
Хореографията и траурният мениджмънт на пазара ни поднасят класовата си стилистика.
Пазарът е екстремна форма на експроприация на общото – не само на производствени творчески активности, но и на езика и комуникацията в тяхното алиениране.
Обществото на спектакъла е същото.
Шоумените, хората на изкуството, писателите не се ли държат по същия начин, идеалните агенти на пазарен риск и циркулация?
С борсовите индекси е свързан новия феномен на непрекъснато флуктуиращи цени.
При писателските борси положението е също – липсва референция към приемани за метафизични стойности, а само индекси към количественото и цифровото, такъв размер на тиражи, толкова преводи, толкова награди и т. н.
Никой не е по-голям от своята реклама и бранд, борсите са форма на непрекъсната кампанийност и трескави брокерски операции, с надмощие над отделните играчи и агенти.
По аналогия никой писател вече не е по-голям от литературния си агент. Една мениджърска суверенност се измества към читателските аудитории, които като акционери безцеремонно направляват писателския бизнес.
На писането се гледа като на инвестиция, от която се очаква печалба. И писатели, и читатели се сдобиват с екзистенция на акционери, а литературният живот се подвежда под напрежението на акционерски очаквания и борсови напрежения.
Кой би имал дързостта да се усъмни в писателските качества на имена като Стивън Кинг, Джоан Роулингс или Коелю, след като види борсовите им показатели?
И когато Коелю обяви Джойс като вреден за литературата, ние вече започваме да се досещаме защо.
Но не Коелю е този, който говори, а амбивалентната инстанция на свръх-аза – Джойс е вреден за пазара, където Коелю е цар.
Внушението за пазарен риск всъщност е идеологическо и либидинално подплатено – всички сме в зоната на несигурност, всички сме прекариат, играта е такава, че има малко печеливши и мнозинство губещи,
Отпадналите са мъртъв фонд. Безработните са живи мъртъвци във ваканция. Какво им остава, освен да бъдат включени в трафика на нелегална търговия, нелегален труд и проституция, на откровено робство и експлоатация?
Край на кейнсианските компромоси. Губещите са заслужили съдбата си.
Ние оцеляваме в социална мимикрия, която е изкуството на слабите – маймуната на Кафка от Рапорт пред една академия е оцеляла чрез имитиране.
Капиталът демонстративно отказва да ни купува и възпроизвежда като свой контрагент. Антагонизмът между труд и капитал се е изместил, самоотменил се е. Класовите битки са отживелица.
Остава ни или поведение на сървайвъри и герои в риалити формат, или на царе на глада в кулинарни игри, на кандидати за мюзик-айдъли, или книжна борса за сталинистки Коелювци, и т. н.

Ако производството на абстрактни стойности е неосъществимата българска мечта, тогава фактически става въпрос за критичната точка на постколониално подчинение, както и за кризата на труда.
И ако такива като Хайдегер и Стиглер са погледнали тенденциозно по въпроса за техниката, нека да се върнем към не по-малко дискутирания Фрагмент за машините на Маркс.
Във Фрагмент за машините Маркс описва този automaton (наречен от Дельоз и Гатари „машинно” отношение, доколкото технически, човешки и социални отношения функционират като интегрирано или машинно цяло), където трудовият ритъм вече не е управляваща сила или единност, а вместо него действа ритъмът на самия капитал чрез темпоралността на машината, която технически въплъщава кооперирането и социализацията на труда и така конституира властта на господаря.
Капиталистическото социално взаимоотношение е скрито в техническите изисквания на машинизиране и разделението на труда изглежда тотално независимо от волята на капиталиста.
Това наслагване на технология и власт важи и за преплитането на производителни сили и производствени отношения, преформатирани от капитала. Това позволява безнаказана експанзия и удължаване на капиталистическото развитие, дори и след като експанзията на производителни сили е достигнала най-високо ниво, където се предполага, че отношенията на собственост ще отпаднат.
Капитализмът е преодолял фордисткия режим на фабричен труд и процесът на социализация посредством капитала е повсеместен във всички сфери, единствена материална база за някакво развитие.
Чрез акционерство, дялово участие и кредитни обвързаности се извършва социализация на владението на капитал в агрегата на „тотален социален капитал”, където съответно печалбата ще е поделяне на тотална социална принадена стойност.
Това ще кулминира в колективно владение и притежание, отменящо капитала като частна собственост в рамките на самото капиталистическо производство – това е капиталистическият комунизъм на Маркс.
Версията за този комунизъм на капитала не бе популярна сред много марксисти (с изключение на италиански автономисти като Марио Тронти), вероятно тъкмо заради този техно-хюбрисен машинизъм на реализация.
Само че много по-актуални се оказаха агрегатите на анонимни монополи, холдинги и корпорации, където следите на отделния капиталист наистина са заличени, но вместо него се наместват анонимни братства на свръхбогататаши, продуцентски и клиентелистки елити.
Тронти винаги е бил проницателен и внася корекции. Социалният капитал не е точно тоталният капитал на обществото. Той не е проста сума на индивидуални капитали, а цялостния процес на социализация на капиталистическото производство – на определен етап от развитието си самият капитал става незащитим като властническа доминанта.
Заедно с това развитие на нещата индивидуалните капиталисти не са толкова собственици, колкото мениджъри на капитал, издигнат до равнището на обща социална сила, докато капиталистът е сведен до нивото на прост агент, функционер или емисар на социализирания капитал.
Тук едва ли е възможно да сдържим злата ирония относно този проект.
Наистина таяхме някакви неясни надежди за социализиране на капитала, за демократичното му облагородяване в полза на цялото общество.
Сега обаче знаем за кого всъщност работят корпоративните агенти и функционери. Бившите комунисти нима не приеха охотно тази роля още от самото начало на демократичните процеси, за да опорочат и тях, и разбирането за социализиран капитал?
И тук пледираха, че процесът на композиране на капиталистическо общество не трябва да толерира държавна намеса и политическо въздействие.
Държава и политика не трябва да се месят в капиталистическите работи, които ще се натъкмяват пазарно като че ли от само себе си.
Наистина, каква зла ирония! Държавата бе приватизирана от замогналата се благодарение на нея прослойка мошеници.
Корупцията съкруши автономното разделение на власти, законодателна, съдебна и изпълнителна, асоциалното поведение на капитала заличи разделението на труда и самите условия за труд.
Изпълнителна и съдебна власт не само не се сдобиха с автономност, но се превърнаха в корупционен придатък на една криминализирана шайка.
Вместо социализиране на капитала станахме свидетели на неговото зомбиране.
Вместо социални политики получихме некро-политики, където се занимаваха с изчисляване на негодния материал и как той да отпадне (в древна Атина първият кмет Анит се е занимавал със същото, Ницше ще обяви, че сме негоден материал за общество).
Но не е ли същото и на Запад?
В машинния automaton или организъм важи не трудът в конвенционалния смисъл, нито индивидуалните изпълнения на работниците, а акцентът се поставя върху целия ансамбъл от науки, езици, знания, активности и умения, циркулиращи в обществото – нещо, което Маркс обозначава като генерален общ интелект, социален мозък и социален индивид.
Същността на реалното подвеждане под капитала е налагането, смесването и сумирането на технически и социални отношения в машинен автоматизъм.
Надеждите са силите на генералния интелект да се отделят в продуктивна автономия и това да внесе фатално противоречие за капитала.
Производствените процеси като серия машинни асемблажи прекосяват глобалното социално пространство. Заедно с нарастващото флуидно разделение на труд и свободно време се оформя рамката, в която са преплетени фиксиран, променлив (човешки) капитал и свободно време, тези машинни обкръжения за Гатари, където целият ансамбъл на сили, отношения и афекти са аксиоматизирани и призвеждат машинна принадена стойност.
Вече няма автономна сфера на техническото или социалното – всичко е просмукано от капиталистически отношения.
С фордистката затвореност на работната сила е приключено за сметка на повече флуиден, аксиоматичен и социализирен модел на работа, характеризиращ се с прекариатност, свръхексплоатация, мобилност.
В посока на генерален интелект трудът става все по-нематериален и афективен (Тронти ще се откаже по-късно от понятието си за нематериален труд).
На практика обаче абстрактната машина на капитализма се оказва враждебна на неудържимия глобален процес на социализиране, който е инициирала. Вместо да осъществи комунистическата хипотеза, тя се задоволява със собствената си фетишистка фантазия за автономен капитализъм без пролетариат.
Един ненадежден случаен пролетариат-прекариат (за постмодерни теолози като Джон Капуто дори и бог е прекариат), разчупил всякакви темпорални и пространствени рамки, не деградира ли в глобално номадство, където откриваме и трудовото имигрантство на българите?
Тотализиращите дизайни на социализиран капитал са в противоречие с влечението на капитала към акумулация – това става все по-проблематична прогноза.
Капитализирането на афективния нематериален труд не отменя наемния труд.
Няма нищо извън наемния труд, освен ненает наемен труд или свръхпредлагане на труд от резервната армия на безработни.
Капиталистическите режими на контрол (чрез стойността и още по-софистицирани кодове) се иманентизират спрямо производството.
Създава се впечатление, че няма друг начин на производство освен капиталистическия, който единствен е доказал своята жизненост.
При новите финансови режими на капитал производството фактически е заобиколено и пренебрегнато.
При новото разделение финансовите пазари и машинният софтуеър диктуват изцяло ситуацията, а реалното производство е оставено за подизпълнители, разполагащи с евтина работна ръка.
Няма експлоатация – ти доброволно се самоексплоатираш.
Няма дисциплиниращи инстанции – ти си налагаш капиталистическа дисциплина сам.
Самодетерминиращото се производство сякаш е скъсало с политическите хегемонизми.
За да се съпротивява на капитала, прекариатът трябва да се бори против самия себе, доколкото самият е капитал, макар и вариативен, променлив. Но класовата борба и съпротивите се приемат едва ли не за архаични спънки, профсъюзите отдавна не са фактор.
Приема се внушението, че тази несигурност на прекариата е манифестация на флуиден, подвижен и гъвкав труд, регулиран от изгодни краткосрочни договори.
Не комунистически хипотези, а краткосрочност, фактически постоянно отсрочване – на страхове и опасения. Какво по-естествено от това, какво по-християнско от тази репликирана преходност и репликиран смъртен изход на екзистенция и живот…
Just in time капитализмът не е ли точно това, вечно настояще на случайни попадения в хазартна зависимост и периодически нахълтвания на априорностите на шанса, на фалити и нови възкресявания.
Антонио Негри си представя нещата другояче – в машинното обкръжение на капитала изниква комунистическият субект на множествата-multitudes, преодолели закона за стойността и произвеждащи с работа своята сингулярност като материално потвърждение на освобождение.
На тази възможност за комунизъм като трансверсална организация на свободни индивиди, технологически обезпечена съобразно научния прогрес, не друг, а самият Дельоз е реагирал с потресен тремор.
Новите механизми, технологии и аранжименти на машинни асемблажи, имплицирани от неговата философия, съпътстват не толкова комунистическо бъдеще, колкото напредналите режими на контрол.
Надеждите на Маркс и италианските автономисти за труд и интелект извън рамките на капитала са зачеркнати, може би по начало те са неясни и нереални.
Това ли ни диктува капиталистическият реализъм със самочувствието на своя техно-хюбрис?
Какво друго, освен разгромна мечта, провален проект и само към българите ли трябва да го отнесем?
Нито демокрация (защото това бе технически непознато), нито капиталистическа реставрация (защото това бе технически невъзможно), а само това специфициране на посредственост и дебилност.
Както и нови техники на социално подчинение и контрол под претекст за налагане на цивилизованост и нормалност, връщане към нормална държава.
Ние, постколониалните, сме извън капитала, но вътре в капитализма, екстериорни в интериора.
Правителството поддържа една икономия на нуждата чрез бюджет и данъци.
Българските капитали не произвеждат капитализъм, инвестициите – също. Европарите поддържат капиталистическа илюзия извън капитала.
Не капитализъм, а декапитализация на пари за крадене. Трудът не е във връзка с капитал, а с рехабилитационни производствени активности, поддържани от държавата.
Държавната икономия на мизерия и остеритет е декапитализация на пари и рехабилитизация на труда в некапиталистически занимания.
Капиталът в нашата ситуация не е универсален феномен, нито капиталистическият начин на производство се е наложил, докато в същото време постколониалният хинтерланд убийствено е въвлечен в драмата на експлоатация и извличане на принадена стойност.
Приобщаването ни в капиталистически отношения е толкова неатрактивно, колкото и към новите военни съюзи заради естествената граница с Черно море, която по идиотска случайност не сме изгубили. Сърцето на постколониалната пустиня е спряло. Унилите гледки не престават да се множат. Сякаш не капитализмът, а социализмът отново е победил, и сега сме заети с мечти какво би било, ако се бе случило обратното, докато тези с претенции да са се сдобили с капиталистически отношения сякат продължават да са задвижвани от рецидивите на тоталитарен манталитет.
Стоките и техниката втора употреба не са ли скрита форма на купонна система?
Насърчаването на дребни и средни производители по същество е антимонополно и затова няма успех.
Държавата обслужва едри монополи, противно на неолибералните антимонополни предписания, и чак когато тяхното господство е несъмнено, държавата се обръща към некапиталистическа икономия на мизерията и нуждата, покриваща лишените и безработните.
Излишните се рехабилитират, след като преди това са били деституирани от същата тази жестока система. Това са некро-икономиките като слаб антидот срещу попълзновенията на експанзивния капитал.
Държавата първо протежира трансгресивния капитал, а след това рехабилитира некро-ефектите му и уейстленда, който е създал. Държавата упражнява траурен мениджмънт по отношение на живите мъртви, докато капиталът, този некрофил, който се храни с мъртъв труд, присъства развеселен на зловещата церемония. Капиталът с амбиция да е агент на промяна и развитие фактически е сводник на неплатен труд, тоест принадена стойност. Докато се тръби за легални права на частната собственост, тя се крепи на толерирана нелегалност, от която се ползват и богати, и бедни, в споделена социопатия.
Така се разпределя и социалната рента на публичния дълг. Държавата сякаш знае на кого да даде без да му вземе, и от кого да вземе без да му даде.
Държавата извършва експлоатация не по-лошо от капитала. Продуктивната и креативна власт е биовласт. Тя е капилярна, интериоризирана във вените ни посредством различни дисциплинарни техники и механизми Например, тези невинни кулинарни състезания. Насърчават се мисли и практики, конформни към социално санкционираните норми.
Биовластта налага своите форми върху живота в неговата цялост, организирайки го и възпроизвеждайки го отвътре.
Обществото на спектакъла е част от биополитиките. Целта е да се изличи от дискурсивната сфера зловещата битка за налагане на капиталистически отношения и да се маскира постоянно течащата примитивна акумулация на капитал.
Игрите на щастието прикриват акумулативната схема – всеки може да натрупа, да е богат, това е в рамките на естествено саморазбиране.
Рекламираните лайфстайлове са фалшив интериор на капитала в битката му с труда. Внушението е, че не си наемник, а волнонаемник на капитала, собствения си предприемач и инициатор на частен мениджмънт. Оттук и респонсибилизацията – ти си отговорен за всичко свързано с теб. Да си експлоатиран от някого е старомодно понятие.
Либералната ойко-дицея (икономическа теодицея) е бленуване за радикална и окончателна транссубстантивация на капитала под формата на техно-прогрес.
Отстраняване на потребителната стойност и референциалното измерение, разтваряне в базата-данни и всемогъществото на бинарния код при кибер-капитала, окъпан във вечната светлина на облачните услуги.
Това са пазарни митове на саморегулиращия се пазар. Тъй като са развенчани открито, неолиберализмът преминава към дерегулация на пазарите и монополите, само за да укрепи още повече скритите консолидирани механизми на подчинение в тях.
Въпреки потискащата мизерия страховете от задлъжняване, поотделно или общо за държавата, постоянно биват подклаждани с неясна назидателна цел. Но ние винаги сме били вътре в безкрайна дългова спирала на неопрощение – как?
Нека пак да разгледаме парадоксалната структура на книжните пари. Те не са само средство за размяна, но във формата на кредитно обещание действат като парадокс, като хибрид, обединяващ икономическия и правния аспект на разплащане. Парите са пари и обещание за пари едновременно, една семиотична структура като парадокс на самореференция, кондензиран в (не)платежоспособност като двойствена операция. Фактически кредитните пари спестяват употреба на пари. Но те съдържат противоречие при смесването на качества и функции на платежно и кредитно средство едновременно в един и същ вид.
Размесването на парична и кредитна циркулация води до усложнения и изисква депарадоксирането си в стила на един Никлас Луман, например.
Как става това – чрез наливане на темпорално измерение в системата. Казано просто, да продължаваш да живееш на кредит със съзнанието, че е неизплатим. Кредитни обещания и очаквания, кризи на кредитно доверие, фалити и ново начало – все темпорални мoдалности на един финансов Хамлет.
Времето излиза от ритъм, за да бъде вкарано в кредитно темпо, синхронизирано. Циркулацията на едно същностно липсване (на реални пари) се задействя с ефикасността на безкрайно отлагане и отсрочки, което изключва пълноценно и пълно компенсиране на задължения и провинения.
Schuld на немски означава дълг и вина, оттам и спекулациите в лингвистичен и екзистенциален план.
Произходът на капитала от публичен дълг, както и самореференциалната му валоризация да самонараства от самия себе си, тоест от собственото си нищо, е неизменна структура през цялата история на капитализма.
Плащанията са вериги от обещания за плащане, всяка операция е антиципация на отворено бъдеще, разчупваща затворения кръг. Платежоспособност и неплатежоспособност, плащане и неразплащане циркулират по подобен начин и гарантират функционирането на системата по начин, че всяка трансакция открива перспектива към следващи неприключващи трансакции.
Паричните изравнявания и анулирания са пратени в миналото. И кредитори, и длъжници, вярващи и грешници се водят на една и съща сметка на неизравняване и покритие.
Да притежаваш, доколкото си притежаван. Да си длъжник на едни други длъжници. В непогасими разплащателни очаквания, където всяко имане е не-имане, всяко прекалено много е прекалено малко, всяко излишество е оскъдица.
Рухването на системата се избягва само чрез безкрайно удължаване и протакане на кредитния парадокс, чрез конститутивно неравновесие, което се динамизира в посока на отворено бъдеще.
Времето се превръща в производствен фактор и с оглед на темпоралната структура на кредитните пари покритието на това време чрез стоки или благороден метал изглежда несъстоятелно.
Старият аналогов пазар на размяна – между две стоки в името на Едното на размяната – се сменя с дигиталното раздвоение на Двете: дават ти едни пари, които не са обикновени пари, а кредит. Погасяваш ги само частично с друг изтеглен кредит. Циркулираш между Двете на собственик и длъжник, отпъждайки мисълта да ги сведеш до Едното.
Соцпазарът бе лишен от въображение, дори гледаше на себе си като излишен. Там циркулират потребности в изравняването си, в името на Едното.
Кредитният пазар е делението на Едното на парите на Две като обещание не толкова за връщане, за покритие, а за креативност, за произвеждане на много повече пари отколкото дължиш, по-скоро на фантазмената игра на пари, загърбила критичните моменти на погасяване и трагичните последствия.
Кредитът изкарва времето от релси, превръща се в Сфинкс с необичайни unheimlich черти.
Вместо обикновена парична циркулация циркулацията на кредитни пари и капитал е независима от наличните стоки и ограниченията на налични пари. Вместо размяната стока-пари-стока имаме пари-стока-пари, където се инсталира не само самореференциалност, но може да се говори в духа на Луман за автопоетично затваряне на системата, където всяко плащане се случва под условието на способност на продължаване на плащания, на постоянна удължимост като темпорално смекчаване на задълженост.
Нещо се е случило с трезвата калкулация на капитализма от по-ранен етап. Или от самото начало нещата са стояли така – отношения между кредитори и длъжници, където историческите темпоралности са едва ли не ефект на кредитно бреме. Ницше и донякъде Бенямин навяват на такива подозрения. Става въпрос доколко оправдано е преплитането на икономическо и теологическо в едно ойко-дицея.
Да, всички сме зачислени на една обща сметка на неизравнимост, подвключени в мрежа от мрежи, длъжници на други длъжници или както Янис Ставракакис цитира един гръцки рокер, ние сме колония на една друга колония.
Тук работи логика на еквивалентности, на глобални напластявания в глобални опозиции, вътрешно подкопани, защото кой е вечният кредитор, освен бог, и кои са вечните длъжници, след като липсват вечни икономически агенти и вечни визии, и тогава бог е и най-задължен.
Логиката на различието е не по-малко посредствена – защо кредитните милионери да са щастливите оцеляващи в сегашната ситуация, защо кредит от публичен дълг са получили едни, а не други, и не е ли станало това с откровено насилие или по втория клиентелистки начин, присъщ и на тоталитаризма, и на капитализма.
Общата тенденция на виртуализиран капитализъм не е ли прикритие на изначални антагонизми? Но къде да очертаем линията? Както се изразяват анонимните от Тикун, фронтовата линия е вътре в мен и не виждам никого от едната или от другата страна на тази линия.
Точно на такава картина станахме свидетели в началото на 90-те – в София се издигаха символични барикади, които пустееха и от двете страни.
Наистина, призрачна онтология или хонтология по Дерида. Капитализмът се състои от много капитализми. Капиталът сякаш не допуска капитализиране на собствената си история.

Ние започнахме тук от фючърсните сделки и кредитната хонтология на късния капитализъм.
По някаква ретроактивна логика може би ще се върнем към истинската му същност или липса на същност. Оправдано ли е все още да се говори за реална икономика?
Кредитната икономика е с изваяна капиталистическа структура. Новите измерения на капиталов оборот и новите финансови пазари сякаш отменят връзката с реални референти и правилно оценяване. Малко смисъл има в различието между действителни и фиктивни стойности, естествени и изкуствени богатства, между материални и нематериални блага, между реална и виртуална икономика.
Но именно в това е въпросът – за минималното различие и кой профитира от него.
Кредитите циркулират на базата на парадокса на едни самогарантиращи се пари, явяват се сцена едва ли не на поезия на ефективни фикции, където семблансите и привидностите детерминират икономически позиции. Имагинерна интерпретация на обществени отношения – не е ли това същността на идеологически изказ по Алтюсер? Кредитна икономика на непрестанно и неизмеримо движение.
Прекъснат е затвореният цикъл между вина-изкупление-дълг-погасяване. Безкрайно увъртане около безкрайно отлагане, където времето е децентриращ фактор. Финансова хамлетовщина в действие.
Циркулацията не върви към прогресивно компенсиране на задължения, а към безкрайна пролиферация на неприхватими задължения-виновност.
Едно темпорализиране, положено върху наличието на неналичност, за да осигури непрекъснатост на систематично брожение. Времето изпада от фугите, извън релси, време на дизюнктивен синтез може би.
Някои казват, че новите финансови инструменти превръщат бъдещето в производителна сила. За други това е откраднато бъдеще или заробено в аванс. Разбира се, това е перверзна картина. Всеки обслужва всеки дуг. Всеки дължи на всеки друг. Всеки кредитира всеки друг. Референтите са отказани. Капиталът, този автоматичен субект, както го е припознал още Маркс, ни отминава като крайпътни спирки.
Има още по-комична картина, както я представя Джон Холоуей. Капиталистът се стреми да се избави от работника, а работникът – от труда. Машинизиране на капитала, шабатизиране на работника – във вечен Шабат, ваканция, мъртъвци във ваканция.
Референтите са отказани. Американските и руските самолетоносачи ще трябва да ги причислим към видеоигрите на взаимно осигурена деструкция.
Виртуалната икономия е същото взаимно осигурено кредитиране и взаимно осигурена дългова спирала без трансцендентно застраховане, и така стигаме до змията, захапала опашката си като символ, че на всеки край съответства ново начало във вечно повторение, че приключването на даден път или процес означава ново начало. Освен символиката за вечно самообновяващата се змия, заключените в кръг животни носят метафора за циклично повторение – кръговратът на годишните времена, преходността на света и новото му сътворение, смъртта и раждането (този цитат е безсрамно копиран от Уикипедия, както напоследък Жижек има навик да оправдава собствената си всеядност). Архаичните сигнатури в глобална тавтология на иновации.
Системата се поддържа в движение чрез неравновесие в противовес на предишните теории за пазарен еквилибриум Паричните сурогати приемат парични функции, без да има нужда да бъдат стабилизирани от златен стандарт или друг благороден метал или ценностна субстанция. Кредитът е безсъщностната същност на парично обръщение. Моделите на равновесие и изравняване губят естествения си спонтанен статут.
Това вече е постмодерна картина или може би цезура. Анулирано е прикрепването на валути към златото като немислим разрив в 2500 годишната финансова история. Със скока в неконвертируемост на валути е сторен постмодерен разрез на турбуленция и нестабилност в система на флексибилни и плаващи валутни курсове. Или плаващи означаващи без опора и мащаб, неподсигурени от трансцендентално означавано. Това е безпримерно събитие без аналог, където валути се отнасят само към други валути и директно или косвено почиват върху един стандарт на парична калкулация без покритие.
На фона на флуктуиращи обменни курсове и монетарна нестабилност, тъкмо в свободната игра на финансови пазари се отваря, според Милтън Фридман, възможност да се прояви регулиращият разум на пазарните механизми.
Това е времето на изработване на нови финансови инструменти и спекулативни договаряния, за които ние научихме, че са деривати като токсични активи едва при кризата от 2008.
Но нещо подобно се случи с българския постмодернизъм на фона на деструкцията и демонтажа на предишната система. Едно олекотяване на референти и възторг пред означаващите, плаващи и какви ли не, като спекулативни деривативи и сурогати на несигурно бъдеще.
В крайна сметка възторгът изтля, референтите лъснаха, означаващите се закотвиха в нови доминантни констелации.
Пазарът на постмодернизми претърпя нездравословен разцвет и бързо повяхване. Когато надделяха популистките тенденции и фолк-сурогатите, както и новите фетиши и безцеремонни господарски означаващи, зад плаващите означаващи на възторзи и спекулации лъснаха есенциалистките разсейки – постмодерният проект е провален по съвсем тривиални причини, невежество, назадничавост и т. н.
Но в същия есенциалистки маниер се оправдаваше и финансовата криза на Запад – всичко се крие в алчността, в умишлено користната и зла човешка природа и т. н.
Други обясняваха кризата с дребни прегрешения на юпита и борсови спекуланти, някакви guys просто са прекалили с видеоигрите на индекси и залози.
Оказа се, че теория на кризите няма. Балонът се разпознава едва когато пукне, дори за такива премерени икономисти като Джоузеф Стиглиц.
Фючърс сделките разтварят райските порти, само за да ги затръшнат по-силно.
Не сквернете бъдещето на нашите деца – но това е все още аналогов консерватизъм. Децата ни играят на покемони с такава страст, че това нерядко води до инциденти с фатален край.
Картината на света не означава, че светът е картина. Картината на света е модерна фикция, когнитивна картография. И там ние сме информационни холограми с неизвестно послание, вероятно послание без послание на фона на непредсказуемо и неразпознаваемо бъдеще.
Но тъкмо това е и безцелната цел на фючърсите – подсигуряване чрез търсене на риска и печелившите шансове. Колкото повече се увеличава обема на спекулативна активност, толкова по-добре и по-ефикасно функционират пазарите. Възможните ценови различия се съотнасят единствено със залог за други възможни ценови различия. Цени се определят само спрямо други цени. Обменните курсове и ценовите нива се определят не от рестрикции, а от пермисивни пазари, паричната политика се диктува от пазарните движения и турбуленции.
Но дериватната революция е с ретроактивен механизъм на финансови Ангели, трескаво пресяващи и препакетиращи руините на света, една вулгарна ангелология на десублимиране в разоряващи опции на едно бъдеще, което не съществува.
Дериватите, съкровищните бонове, ценните книжа и ипотеките осигуряват експанзия на пазарните сфери и на търговия с активи, разпростряна във всички възможни финансови сектори, финансовият пазар става пазар на пазарите и модел на пазарни събития, ценовите рискове се подсигуряват с дисперсирането на тези рискове, спекулативните гешефти се секюритизират с други спекулации, ирационалното е рационално, непресметнатото е пресметнато, незаложеното се превръща в залог в света на всеобща спекулация.
Всичко това добре, докато балонът не се спука.
Също както катахрезна метафора съкровищните бонове не съдържат друго, освен съкровище на празни означаващи. Това е финансовата версия на големия Друг, който не съществува, но това не му пречи да функционира, напълно по вкуса на Лакан.
Но този финансов рай неминуемо приема черти и от света на Оруел.
Щатите били най-пригодни за ролята на нови финансови пазари? Разбирай, най-секси.
Фед резервът е непрекъснат торент на ликвидност, през мелиорацията на твърде големите за да се провалят банки, докато се стигне до мижавите лехи на малките играчи. Същински Гълфстрийм, който охлажда и прегрява банки и финансови институции.
Започвам да се чудя дали цялата световна икономия не се укрива в пленителните фигурки на тези синоптички, с чуруликащи прогнози през час, по-точно в техните задничета, както предполагат много по-цинично анонимните от Тикун в Младото момиче.
В България жегата започна да се усеща почти веднага със започването на играта. Тук няма торенти от напечатани пари, а голям отводнителен бараж на финансовия борд, колкото да броим спасителните капки.
На кредитните милионери и през ум не им минава да стават рискови капиталисти. Процъфтява в превратен план дериватната контрареволюция да се унищожават ценни книжа и архиви, предимно ченгешки.
Това е така, защото няма икономика, работи се на ишлеме. Балансът се поддържа от парите, които пращат от чужбина двата милиона имигрирали работници. Останалите тук са подложени на примитивна експлоатация.
Няма фючърси и производство на абстрактни стойности, освен заложни къщи на щедри биячи.
Малките длъжници биват разорявани Големите длъжници смучат от публичните активи и европейските грантове. Корпорациите плащат такива данъци и такси, каквито сами си определят, тоест почти никакви.
Окрупняването на залозите в глобален залог върху целостта на света за сметка на локални неконзистентности не води до желаната стабилност чрез нестабилност.
Еврото не реши проблема поне вътре в Европейския съюз поради дефицитите, които също бяха ограничени до три процента, и отново работите не вървят. Ясно е, че има по-дълбоки ендогенни процеси не толкова на пазарни отношения, колкото социални и политически. Някои държави няма как да се изравнят с по-богатите, въпреки че центърът на тежестта се гради на регулаторни органи, съдебни и мониторингови механизми.
Но залозите продължават да експандират.
Срочните гешефти с валути, ценни книжа или ипотеки водят до експанзия в пазарните сфери и до една търговия с активи, които досега не са били включвани в спекулации, или съотнасяни поне не така неограничено във всички финансови сектори Търгува се с всичко възможно – в реално подчинение на капитала.
Борсата е мярка за финансови операции, финансовият пазар обаче се превръща в пазар на всички пазари и модел за пазарни събития. Едновременно с това се следва принцип, борсов преди всичко, на натрупване на рискове и с това на очакване ценовите рискове да се подсигурят с разпръскване и дисперсия на самите ценови рискове, както и на спекулациите с дисперсия на спекулирането по целия финансов сектор, тоест неминуемото му глобализиране.
Същото и с дълговете, секюритизират се в различни нови звена за прихващането им, при това глобално, за да се избегнат дълговите кризи на едно място. Но фактически това е разпростиране на дългови спирали до неправдоподобни размери и констелации.
Като по собствена магия стабилността на пазарите се постига не със зависимост от покритие с ценни метали и скъпоструващи интервенции от страна на държавата, а само с простото въздействие и ефикасност на частни трансакции, при това по оптимален начин. Връзката между кредитни пари и стоков капитал се поддържа от свободни валутни пазари и пазари на деривати.
Дериватната революция е частна революция по начало. Но когато през 2008 се видя нейния провал, това накара държавата да се намеси, тоест да компенсира мита за частния капитал.
Фючърсните сделки – гешефти със срокове – приемат централна структурираща функция. И защо не, след като по същество капиталът е печалба на време и нищо друго.
Но днес мнозина са се усъмнили в токсичната слава на фючърсите, виждат ги като временна мярка спрямо неизбежния крах на капитала.
Фючърсите се очаква да са перфектните изобретения в капиталовия оборот. Но те са стари колкото капитализма. Притегателното бъдеще е мотив за развитие на все нови финансови продукти. Договор за приемане на една стока в бъдещ срок, но на фиксирана цена (макар в началото фючърсите да са нефиксирани), договор, задължаващ партньорите да изнесат печалбата или претърпяваните загуби в едно контингентно бъдеще.
Един срочен контракт е оправдан, когато се осъществи доставката на стоката. Фючърсните сделки са безусловни срочни сделки, които се сключват за реализиране на печалба от изменението на цените на базовия актив на фючърсния пазар през периода от сключването до изпълнението на сделката. Те нямат за цел реална доставка ил покупка на стоки, но не изключват и такава възможност. Договор за доставка на една стока в някакъв бъдещ срок, но на фиксирана цена.
Бързото развитие обаче налага възникването на нов вид пазари, на които се търгува с още непроизведени и несъществуващи стоки. Те са получили названието “фючърсни” (от “futures”), или “срочни” пазари и на тях се сключват сделки за неналични стоки или такива, чието производство тепърва ще започне. Разликата между реални икономически трансакции и фиктивни е трудно да се разграничи. Разликата между истинска търговия и спекулация е сведена до щастлива игра на борсата. Връзката между стока и цена, между плащане и референти е разколебана умишлено.
Ценовите събития могат да бъдат описани, но не и обяснени – както е и при теорията на множествата.
Фючърсните деривативи в изключителната си сингулярност са ефемерни и еднократни като постмодерните текстове. Те са еднократни събития-перформативи с редуцирани измерения и елементи, фиктивни и конститутивно непредсказуми, непредвидими и контингентни.
Един кризисен мениджмънт на рискови спекулации, но в режима на вездесъщата стойност.
Със своята уникалност и моментно определима комбинативност деривативите действат като нов стандарт на стойност и нов абсолют.
Всеки дериватив не е толкова ново начало, колкото ново настояще време. Той не произвежда бъдеще, само друго и различно сегашно време. Светът на финансовия капитал, съответно на постмодерността, е непрекъснато настояще, но без континюитет, а като серия сингулярни събития.
Това е малко като идеята на Малбранш – само бог може да поддържа екзистенцията на вселената, като я преизобретява във всеки един миг. Това е и логическото заключение от парадокса на деривативите – не че всеки дериватив е ново начало, а ново настояще на времето.
Деривативите не произвеждат бъдеще, а само друго и различно настояще.
Светът на финансовия капитал е това вечно настояще, но не като непрекъснатост, а като серии сингулярни събития.
Подсигурява конзистентност, но не и комплектност, цялост. Множество детерминанти в постоянна трансформация, с различни степени на ускорение проблематизират всяка стабилна структура като архаичен пастиш.
Всички тези логистични схеми и операции са насочени само към едно – постигане на стабилност чрез нестабилност, управляемост чрез безредие.
Господарят на безредието, на контингентното, който такива като Жижек търсят в лицето на Ленин и Мао, се оказва друг, тоест същия революционен и революционизиращ Капитал.
Наистина как да не се възхитиш, финансиализацията е вулгарна ангелология.
От библейските псалми през ангелите на Бенямин и Рилке ангелите са ужасни – никой не може да им устои, светът ще изчезне, ако ни се разкрият.
Ангелите са числа и ноти, празни множества, деривативи на ангелска спекулация, която крепи света.
Уолстрийт е средище на аналогови борсови ангели с ужасни крясъци.
Сингулярните тълпи, надигнали се срещу Уолстрийт, протестните мрежи са други ангелски войнства. Да окупираш Уолстрийт, който ни окупира.
Но на какво да разчитат сингулярностите, освен на своята рояковидност? На своята пандемия като кучешки бълхи, спам и бъгове?
Ние нямаме претенции – издигат не-предикат като принцип на недоминация също както Бартълби.
Ангелската слава е начало на терор.
Славни и ужасяващи ангели, ненадминатите демони на лимита.
Логическото вертиго, където консумираме ангелския лимит.
Ангели с кукленски души, с брокерски души, кукли на стойността.
След тъмния Хермес и искрящата Ирис нахлуват дистрибутираните мрежи на новите ангели, но по-скоро еринии-евмениди, фурии.
Те са манифестация на незадържими форми – рояци, множества, нелинеарни системи, ризоматика, комплексност, неконзистентност.
Формата на стойността е затворническият надзирател. Тя е един бездушен скрийнинг, видео-стена на борсови индекси и ангелски махала, по-скоро размножаване на огледала в огледалния свят на Алиса, един фрактуриран паноптикум с все по-софистицирана безшевна и безточкова топология.
И когато се обявява, че сега стойността е нашият враг, наистина ли сме способни да си дадем сметка за непресметнатото?
Стъпили върху труд, пари, бог и соларната катастрофа на изличаване, какво е посланието на ангелския писък?

Има постоянно осцилиране между логиките на еквивалентност, консолидиращи непримирими противоположни позиции, и логиките на различие, пресмятащи амплитудите на мистериозни загадъчни желания. Някъде в тази зона на неяснота и аномия животът осъществява предателство спрямо самия себе си. Ние се саморазкъсваме от съмнения в присъствието на един заслушан алгоритъм и той е нечовешкото вътре в човешкото.
Абсолютната контингентност на социални отношения се прикрива от набор социални логики.
Логиките на доминация са логики на затваряне.
Но тотална завършеност на една система е непостижима, в нея винаги има неусвоим елемент, неделим остатък.
Господарските означаващи закопчават дефектните места и пробиви, като същевременно ги конституират.
Новите капитализми са хегемонични формирования с отворени краища като брейди сплитове, чията кохерентност се дължи на напластяване и триене в средата, но с необвързани краища на произволни снадки.
Един самозацепващ се наръч от напластявания в торсионно преусукване.
В тези топологии няма спокойни места, всяко сингулярно същевременно е универсално.
В популисткия разум веригите на причини и последици се сплитат и саморазплитат по същия брейди начин.
Голямото фугиране и тунинговане на структури, блуждаещо фугиране, като го нарича Хайдегер, където гъмжи от самореференциални парадокси и преференциални култови агенти се опитват да се отпуснат върху един празен трон.
Това е намъкването в шибания оксиморон на света, светът, който е само регулативна идея и реторично цвете.
Ние сме изплагиатствани по начало, но тук обичат да се лигавят със своята самородност, която тълкуват по същия нерефлексивен начин.
Хаосът е продуктивен. Както полисемията е условие за да намерим точната дума, така поливалентността е условие за точната стойност (value).
Но очевидно точно обратното бе разиграно от статичния български ум. От прескриптивни демократични стойности и ценности се пристъпи към лесното им фалшифициране и превратни употреби.
Ние признаваме предимно разменната стойност – размяна [Tauschen] и измама [Täuschen] не са толкова раздалечени един от друг.
И това се изрази в икономическо мошеничество и продажност, етическа деморализация, политически ажиотажи.
Стойността в деградация на продажност, деморализация, социална дизинтеграция.
Лингвистичното разделение между стойност и ценност се оказа удобно за всякакъв вид опортюнизми и демагогия.
Ценностите се вадят от моралното блато, стойностите – от търговския регистър, сякаш едното няма нищо общо с другото.
Не е ли същото и при капитализма, студената калкулация е приоритет над всичко останало? Вече се убедихме, има едно минимално различие, където революцията на капитала е единствения капитал за революция.
Дегенерацията на демократична благодат сякаш я предшества, както Мойсей, докато слиза от Синай с таблетите на божиите заповеди, забелязва как неговите поданици вече си играят със Златния телец.
Ние поръсваме дизартикулираните лудешки (verrückt) форми на социални отношения с лицемерно морализаторство, в което никой не вярва, дори децата.
Трябва ли да твърдим, че ако я няма диазартикулацията, няма да имаме и представа за правилната социална връзка?
Маркс се е опитал да очертае вътрешното единство на социални отношения в процеса, при който това вътрешно единство (трудът) приема фрагментирани и алиенирани форми.
Кризата на труда при постмодерния капитализъм създава нови проблеми.
Актуалната онтология на капитала като подчинение на живия труд чрез мъртвия акумулиран труд се смята за остаряла.
Социално необходимото работно време вече не е мяра на труда.
Работниците повече не са дефинирани чрез своята работна сила. Това е заменено с внушението за креативни умения като капитал, срещу което получаваш доход, а не заплата, който може да бъде инвестиран.
Различието между труд и капитал е заличено от идеята за предприемачество и човешки капитал.
Гражданските права и свободи не притежават стойност сама по себе си, а придобиват значимост чрез конкуренцията.
Новият homo economicus повече не е партньор в размяната съобразно проблематиката на потребностите си, повече не е дефиниран от системата на размяна, от стойността, и дори от консумацията в традиционния смисъл.
По-скоро той е интернализирал стойността на конкурентност до степен да я направи принцип на живота си като цяло. Ние сме окуражавани да се държим като конкурентни единици на капитал, за който носим отговорност и който изисква нескончаем цикъл на инвестиране и възвръщаемост.
Капиталът сега изцяло дефинира битието ни на човешки същества. Той е новата антропологическа парадигма и нормативност с претенции да изговаря истината за човешкия живот като цяло. Освен като чист бизнес, предприемаческите техники служат за продуцирането изобщо на човешкото същество. Същото върши рекламата и изобщо културната индустрия и развлекателният комплекс като организирано създаване на неудовлетвореност, на прихващани желания съгласно икономическите норми и социалните отношения, диктувани от пазара.
Очевидно в тези характеристики отново проличава моментът Фуко, но това може да се формулира много по-кратко и фактически превратно – преход от формално към реално подчинение на капитала с мнимо превъзходство на предприемаческия субект.
Творческото правене се реализира не съгласно комунистическата хипотеза, а чрез новите информационни, виртуални и нематериални превъплъщения на капиталистически стойности.
Остава ли валидна (диз)артикулацията като центробежна динамика на антагонизма, където работниците се борят против своята зависимост от капитала и капиталът се бори срещу своята зависимост от труда?
И където според някои марксисти е върхът на капиталистическата тенденция към криза.
Труд и капитал се стремят да се освободят от взаимната си зависимост – в това виждат източника на специфичната чупливост на капитализма.
И работници, и капиталисти мечтаят за свобода един от друг.
Работниците имигрират или мизерстват със социални помощи.
Капиталистите се оттеглят в офшорните си царства.
Но това не може да трае дълго.
Те разбират, че имат нужда един от друг. Фактически нужда от производство на принадена стойност.
На това се крепи всичко – труд и капитал, бягащи и събиращи се отново в странна любовна афера.
Но същата любовна афера се приписва и на парите и стоките, и тя съвсем не протича гладко.
На този фон реалният социализъм изглежда направо асексуален.
Но може би вместо антагонизъм между труд и капитал важи по-актуалното уравнение държава и капитал.
И в исторически план изникването на капитали оформя държава, която дава окончателна легитимност на капиталовите режими като подвижни форми на доминация.
Но тук паричните потоци, доколкото ги имаше, се бавеха да се превърнат в капитал.
Парите изтичаха от държавата, останалите активи щяха да се приватизират и разпродадат на безценица, за да се премине към постколониална дългова икономия.
Спасението щеше да се очаква отвън.
Държавата като овдовял тоталитарен призрак щеше да изглежда уродливо, масово обругавана и напускана.
Фетишът на свободата изведнъж стана омразен. Отсъстващият фетиш на капитала – също.
Фетишът е договорената взаимна лъжа като условие за прекосяване на капиталистическата фантазия, но тук това се случваше в ситуация на екзистенциален и икономически блокаж, фактически вид структурно насилие без видими жертви и затова още по-опустошително, водещо до грамадно разслоение на човешки и парични потоци.
И това съвсем не бяха линии на бягство, а дезертьорство, паника, социопатия, криминални ексцеси.
Ние трябваше да придобием специфична капиталистическа свобода като доброволна несвобода да се продаваме и проституираме.
Противно на Лакан, свободата е свобода от желанието на Другия, безразличие към него.
Ето защо желанието трябваше да се трансформира и преартикулира през стоковата форма, да се превърне в комодифицирано желание като единствена алтернатива по пътя към капиталистическо общество.
Наемен труд – и нищо извън него.
Комодифицирано желание – и нищо извън него.
Ако не можеш да консумираш, те вкарват в кредитно бреме пак за твое добро.
Кредитът организира твоя живот изцяло като модерна форма на подчинение.
Ето какво се разиграва на другата сцена извън привидно нормализираното ежедневие – взаимно отблъскване и привличане между труд и капитал, и работникът заклещен между тях с антивируса на желанието.
Имаме си работа с императиви – икономически, политически, артистични – артикулиращи своите несводимости.
Императивност на налагащите се капиталистически форми на стойност заедно с алгоритъма на естествен подбор (народният живот), като първото под формата на нова команда трябваше да подчини второто.
Тези императивни алгоритми надвишават обсега на всяка рефлексия в едно математизирано несъзнавано, където сметките неизменно излизат криви.
Това, което наричаме демокрация, е несводимост на императиви между икономическа свобода и формално равенство, между общество и държава, между либерализъм и демокрация.
Парите и стоките въртят все същите сбъркани номера в колонизиращия си поход.
Реалността се дереализира, ние навлизаме в общество на спектакъла, в играта на празни означаващи, които сигнализират вакантна утроба и вакантен гроб.
Франко Берарди вижда актовете на финансовия език да кристализират в езикови структури, които всички са длъжни да споделят и ако трябва да се стигне до взаимно разбиране, тоест фетишистко дезавуиране на грозната реалност, трябва да отидем в банката на универсален превод, защото разбирането е базирано на общ стандарт, общ еквивалент, конвенционална мяра, депозирана в банката.
И преводачът също е фабрикатор на смисъл и собственик на отношението между смисъл-значение и живот.
Недиференцираната субстанция на живота е непоносима.
Нашият враг сега е стойността (value-form), нашият враг е демокрацията, внушаваща, че нищо не може да се промени.
Защо? Защото зад формалната демокрация е нереалната икономия в смисъл на стойност и влияние, поместена във финансовите центрове на западния свят, където стойността се вдига и понижава, базирана върху прогнозите и очакванията на ония, които контролират финансовите продукти, развивани само заради монетарна печалба.
Повече не можем да си затваряме очите за неолибералната контрареволюция като подновен проект за класова борба.
На Запад тя скъса с държавата на благоденствие, а на Изток дисциплинарните общества се разделиха с тоталитарната си форма.
Само че контингентност и случайност на всяка историческа форма не доведе до постмодерно размиване, а до глобална хегемония на капитала, до фашистка ретериториализация на капитала.
Неолибералната революция на Запад изпревари нежните революции на Изток. Тя конфигурира нови имперски и междудържавни съотношения.
Щатите представяни като неимпериалистическа империя или станала по случайност империя (Бжежински) сега властват като неслучаен хегемон.
Българската суверенност е от злокачествен тип не само поради неизличимия елемент на русификация, както и да се опитват да го изличат, а защото винаги е била колаборационистка.
Империите са като запечатани съдове, да си извън тях означава корабокрушение.
Но в бедстващата си лодка ние дали имаме ориентир?
Демократическата илюзия, внесена отвън, трябваше да ни огрее с централното слънце на свободата.
Тук Борис Буден си помага с ранния Маркс – централното слънце на свободата (die Zentralsonne der Freiheit), въплътено във фигурата на свободен и равноправен индивид, осветяващо последните две столетия въртящите се около него светове.
Но това слънце вече изстива и все по-големи части на системата са погълнати от нова вернакулярна тъмница.
И за Адорно важи същата дистрибуция на светлина и тъмница. За него свобода и равенство представляват контекст на слепота, което означава, че свобода и равенство са несъвместими.
Бадиу казва, че няма задължителна или специална връзка между равенство и демокрация. По-скоро има тайна връзка между равенство и деспотизъм, тук той цитира Монтескьо.
Натискът да се експонира реална форма на тоталност и тотален еквивалент при демократичното управление е провален по начало. Демокрацията се опълчва срещу собственото си фундиране, това е нейният маркер.
Оттам и демократичният хаос, оттам и кошерът с порочни пчели с патологични частни права, както и офшорният резерват за големи хищници. Размерът продължава да има значение, но по-скоро фетишът на размера, на стойности в хаотично разфиксиране и подновен диктат на фиксация, на фиксизъм.
Всяка социална система, подобно на уеблоговете стартира без елитизъм и мафиотщина, но в процеса на разрастването й изникват проблеми със скàлата на оценки и предпочитания, с мащаба на системата, с нейния размер и кардиналност, казано на математически език.
Толкова естествен ли е пътят към неравенство?
Обясненията са за изчезналия начален дух на групата, за морална слабост, за продажничество и корупция, все неща, с които си служим при обяснение на текущата социална реалност.
Демокрацията е опорочена, корумпирана, мафиотизирана, криминализирана.
И наистина има нещо подозрително не толкова в обвиненията, колкото в несекващата изобретателност да ги съчиняваме.
Силовите закони на степенувана дистрибуция сякаш разчитат на естествена селекция и подбор.
Всички избират, но повечето избори се влияят и пречупват, гравитират около трендове и модни линии, сякаш всичко зависи от класацията, от стихийната й капризност като резултат от много капризни избори, непредсказуеми избори, какъвто е и медиумът на пазара.
Антагонизмът между сингулярно и суверенно, между класово и обективно
услужливо е опосреден от статистически закони на дистрибуция – колкото повече разнообразие в една област (на блогосферата в случая), толкова по-голяма кривата на степенуване и толкова по-голяма възможност за елитни листи на класация, които обаче са временни до следващото степенуване.
Това Бадиу нарича презрително закон на числото, имайки предвид екзит-половете.
Къде е хватката тук? В производството на все повече избори и лайфстайлове, на все нови проекти и формации, игри и състезания и какво ли не, всичкото това изобилие е да се прикрие факта, че нямаш достъп до истински избор, а само до сурогати.
Или сингулярното се прокарва като провокация, например някакви елементи на протести, рекламата като организирано неудоволствие, насърчаване на съмнителни активизми, на всякакви ексцентризми и нарцисизми, размножавани публични възмущения, докато не се обезсмислят до степен на възмущение срещу самото възмущение.
Ефикасността на това провокационно сингулярно се дължи на благоприятната среда на либерално разнообразие и пермисивност, един мощен краудсорсинг на фалшива ангажираност в отсъствие на идеология, което за такива като Жижек фактически е пример за чиста идеология.
В крайна сметка, мрежите са версия на господарски дискурс, както би се изразил Лакан.
В мрежите се възпроизвеждат познати профили на старите политики.
Суверенът е мрежовиден, протестите са мрежовидни – каква промяна?
Дисеминирането на властовите тенденции в микрофизики и добри управленчески практики е разпознато още от Фуко, хиазмът между принуда и инициатива, конкуренция, е в основата на новото му понятие за
governmentality.
Но какво ако вече настъпва умората и от ризоматичните мрежи?
Какво ако бъдещето отново е на нови консолидации и смазващи конфронтации?
Левиатан разтворен в дигитални антивизуализации, за да изникне отново като противна прозопопея на властта.
Това е като смешните усилия да се направи електронно правителство, разбирано като добрия некорумпиран счетоводител. И как ще се справи с мафиите, офшорките, конспирациите, с войната на мрежи, с кибер-войните?
Мрежите като кръстоска на контрол и емерджентност (спешност, екстрени случаи, извънредно положение) като всеки нов феномен бързо се изхабяват.
Заради софтуера ние забравяме хардуера, а там нещата са наистина хард.
Законите, управляващи начина на производство, не са зададени по необходимост от нищото, по-скоро те стават необходими когато начинът на производство се консолидира и придобие достатъчна конзистентност. Това е смисълът Дельоз и Гатари да твърдят, че начинът на производство зависи от машинните процеси, които го конституират, а не другояче. Икономията никога не е дадена, а по-скоро обозначава диференциална виртуалност за интерпретиране, обезпечавана от форми на актуализация. Дельоз изтъква „проблематичното”, идеята като проблематично множество, обезпечавано от отделните случаи на решения.
Абстрактният труд, този последен издъхващ идол на труда, не е ли поддържан на изкуствено дишане с фючърсните сделки, последното изобретение, което да замести златния стандарт, на едно задлъжняло и неизплатимо бъдеще?
Вместо тоталитаризъм – финансов абсолютизъм в криптиране на древните спазми на хаоса в хаос на стойността.
Като в лозунг на Оруел глобализацията всъщност е констелация от дискриминационни разсейки.
Онова, което не може да се произведе с обичайните средства за производство, е софтуерът на технологични тайни, където Запада не само че не крие своето хюбрисно превъзходство, но и го налага безцеремонно в глобалното разделение на труда, с цел извличане на печалба, рента, копирайт, абстрактна стойност.
Техно-хюбрисът и черната екология на капитализма няма да се спрат в колонизирането на естествените ресурси на света. А и каква друга съдба за тези ресурси? Да бъдат съхранени във фетишистки резерват, за да им се любуваме?
Това ли е прогнозата за бъдещето? Не сме ли вече поместени в него, където корпоративният капитал използва най-напредничавите технологии – единствено възможната революция днес е в софтуера – за да консолидира хватката си върху обществото, затягайки контрола над тези, които му трябват, и изхвърляйки непотребните, докато продължава да нахлува във всекидневния живот на всички без изключение, за да анализира и схематизира прослойките на служители, чиновници и консуматорски групи, да категоризира очакванията, претенциите и желанията и какви промени трябва да се извършат в интерес на просперитета на фирми и компании, като последствията са за тези, които могат да платят цената, но не и за социално слабите и потърпевшите от системното насилие на постоянни реформи.
И този централизиран корпоративен капитал – това е централното слънце на несвободата – който вече се е наложил и тук, действа в съгласие с една подновена дисциплинарна държава, снабдена с последните технологии за надзор, наблюдение и подслушване, конфликтите около които периодически избухват, напоследък в кибер-вариант на хакерски и хибридни войни, но всичко това подчинено на целта за сдържане на недоволството на ония групи, отказващи пазарен контрол или неспособни да вземат участие в единствената игра на капиталистически отношения.
Безсмислено е да се оказва съпротива, да се залага на класов конфликт в постмодерния амбиент на плъзгащи се означаващи, симулакруми и спектакъл, на мултикултурни пърформънси и моди от всякакъв сорт.
Склеротичният марксизъм не е за предприемчиви и жизнени млади хора, такова е внушението.
Капитализмът, който ни предлагат медийните монополи, не е нито инвариантна историческа формация, нито телеологическа дестинация, осъдена на колапс.
Многократно обявяваният край на капитализма е злощастна финалистка идея.
Капитализмът постоянно преодолява вътрешните си противоречия, продуцирайки последователни режими на акумулация, но и институционално подплатени начини на регулация, процедури и взаимосвързани договорни форми за труд и заплащане, консуматорски норми, държавна интервенция и още по-агресивна реклама, като по този начин синхронизира всички предпоставки за извличане и реализация на принадена стойност.
И тук човек няма как да не си каже – боже мой, колко много реакционни новости, но все със същата цел, торпилирана още преди два века от Маркс – примамката на сурплус като възвишена стойност.
Конкуренция – да, тя е спасение от ентропията – но фактически тя връща тоталитарната уравниловка на усреднени цени.
Не това, което ти се харесва на теб, а това, което се харесва на другите, в прогнозиране на следващата усреднена прогноза.
По-рано не оставяха шанс да си различен. Днес те принуждават да си различен и това е другият невидим конформизъм.
Някога имаше потискане на свободата в името на опазването й.
Сега – модерен деспотизъм на мъртвешки кодове.
Някога суверени, сега феодални сюзерени, маргинални господари, edge lords.
По-рано казваха, не е партийно, няма да мине.
Сега – не е продаваемо, няма да мине.
Същата дебилност, но брандирана.
И наистина остана само брандът като върховен фетиш.
Всичко солидно се разтапя не във фин въздух, а в пиар.
В паника захвърлят общото (common) и навличат травестията на частна екзистенция, която е поредната идеологическа фантазия.
Частната собственост е новият идеологически агент, без разлика от предишните дебили.
Но точно това се пробутва сега – ефектите на пошъл конюнктурен историцизъм и икономизъм, докато ни пресрещат готическите кошмари на капитала.

Ние познаваме формите на стойност най-вече като социален обмен, който е себичен, конкурентен и брутален.
Мандевил – кошерът не е икономически печеливш, ако се приеме, че е населен с честни и добродетелни пчели. Развиваният егоизъм и частни пороци си остават при всички обстоятелства единствено възможната културна поддръжка на икономически растеж.
Единственият принцип, който не лъже или мами, е самоинтересът на индивидите.
Държава без идеи и идеология залага философската си чест на това да не пита повече кой е най-добрият начин за водене на живот или използване на естествената свобода. Лимитирана държава без идеи и стойности, която се въздържа да съди и отсъжда, освен по чисто технически въпроси, дори не може повече да бъде разбирана като управление на народа, а само като администриране на нещата по прочутия израз на Сен Симон, изисквайки не толкова истински политически убеждения, а просто експертна компетентност.
Тази ценностна или аксеологическа неутралност, проповядвана от десните, най-добре е формулирана от Кант в Проект за вечен мир, хипотезата за перфектно законодателно дело, където механизмът на Закона сам по себе си е достатъчен да осигури мирна коекзистенция на раса от демони.
Кант е вярвал, че при функциониращи закони е възможна общност дори само от демони.
На същата правна илюзия не залагат ли и тук?
Наистина, поносими демони на местна почва, дори не и достоевски бесове. Показните демонстрации на демокрация постигнаха обратния ефект на монстрация – дебили и мутри от всякакъв калибър със съответните показни разстрели.
Вместо добър терор – Термидор.
И проблемът е, че една либерална демокрация, дори не като българската, а много по-солидна, е неспособна да спре всичко това.
Либералният Закон дължи своята легитимност на ограничаването си до арбитър на брауновото движение на конкурентни свободи без други критерии освен изискванията на самата свобода, сведена най-вече до необходимостта да не нараняваш друго лице, персона, демон.
Стойности и закони без ефективно човешко съдържание – това е правовата държава на демоничната раса.
Човешко съдържание, разбирай класово. Неутрално или човешко, изборът е фалшив, самата неутралност е съдържателна, политическата коректност е форма на класова борба.
Формата е съдържание, както би се изразил хегелезе Жижек.
Колкото и класовите позиции да се подменят от консуматорска идеология, те се съдържат в самата изкривеност на социалното поле.
Подобно на Мандевил, и Кант залага на непреднамереното благотворно последствие на асоциално поведение (асоциална способност за социалност), вследствие на което гражданското общество неумишлено, а после ръководено от дизайн под формата на възпитание, тренира човешките същества да смятат себе си като част от по-висше единение.
Хегел нарича това единство „държава” по различни допълващи се начини – етическо цяло, актуализация на свобода, или присъстващ дух в света и който съзнателно се реализира в него, накратко поход на бог в света.
Трикът е да се хармонизира частния интерес с общото благо по начин дълг и право да се обединят вътре в държавата в едно и също отношение.
Днешните либерални теории са изоставили телеологическата визия за история на изкупление (Heilsgeschichte) и разрешаване-снемането на противоречия в по-висше единство съгласно поведението на Хегеловия самоначукващ си го Weltgeist, за да се заемат с изследване на антагонизма между държава и общество, което отвежда до по-дълбокия конфликт между физическо ограничение и интелектуална амбиция, всъщност по-плиткия от класова гледна точка.
Либералната докса гласи, че отвъд физическата необходимост ние сме способни да схванем интелектуалното си или духовно призвание или съдба, историята като саботаж на съдбата, но като самотни тела и самотни интелекти не можем да постигнем това, което схващаме. Имаме нужда да употребим телата и интелектите на други, разкъсвани от същата сепарация. Взаимната ни зависимост не води до хармония, а до експлоатация.
Премахването на разделението на труда явно не е само марксистка теза.
Обществото репликира тежнението тяло/душа с война между работници, които не притежават нищо, и тези които притежават всичко без да работят.
Това е обществото и неговият принцип е интересът.
Обществото се оказва превратно въплъщение едновременно на индивидуална свобода и на слугинаж, сервитут (servitude).
Обществото е поле за индивидуална самоактуализация. От либералното гледище на свободни и конкуриращи се индивиди обществото е арена, където самозаинтересовани индивиди, групи и асоциации маневрират заради конкурентни предимства.
Обществото е въплъщение на индивидуална свобода, която изисква придобиване на собственост, но и на сервилност, резултираща от неуспеха да придобиеш собственост.
По много гаден начин сервилността е следствие на индивидуалната користна свобода. С един и същ резултат – деление на обществото между образовани собственици и недообразовани бедни работници. Обществото като велик проводник на субективни права и свобода свършва като въплъщение на принципа на доминация и слугинаж.
Държава и общество. Когато държавата задуши обществото, това е социална смърт.
Когато обществото надмогне държавата, това е популистка смърт.
Либерализъм и демокрация. Борбата между тях е между хегемония на свободата над равенството, от една страна, и на равенството над свободата, от друга. Свобода и равенство са антитетични стойности, в смисъл, че нито една от тях не може да бъде напълно реализирана, освен за сметка на другата: либералното laissez-faire общество е неизбежно неегалитарно и едно егалитарно общество е неизбежно нелиберално.
Тоталитаризмът бе разлистил детелинената триада на партия-народ-държава, като последните две бяха предикат на първото, едно псевдо-квалифицирано малцинство по съветски модел, със задачата да държи останалите далеч от големите политики и големите пари, и да охранява свободата, като я потиска, да поддържа нелиберално равенство с фалшивата свобода на социалистическа демокрация.
Но тук е и класовото различие между тогавашните партийни елити и сегашните десни либерали. Идеята за елит се състои в това да възпитава останалата част на обществото, най-вече работниците.
Сегашните елити са скъсали с възпитателната функция, вероятно смятайки я за лицемерна и остаряла. Но това е само за да прикрият факта, че са заети единствено със себе си. Такъв авто-нарцисизъм не са си позволявали по-рано и най-посредствените кадри.
Когато на един конгрес през 30-те Георги Димитров се заема усърдно да хвали Сталин, той го прекъсва скромно – нищо не би могло да се постигне без средните кадри (примерът е на Жижек).
Но сега се вижда кой е изместил Димитров – посредственият Дънов. Но дори Дънов да е забележителна личност, сега той просто е илюстрация как класовото съдържание се подменя с неутрално дори без да се забележи, че самата подмяна е класов жест.
И резултатът е видим – суеверието и предразсъдъците на New age ни заливат отвсякъде, шествията на новата демонска реколта по дискотеки и стадиони.
Но това е дребнава забележка в сравнение с наложения ни криминален Термидор – те го направиха, но ние го искахме.
Нали така се бе изразил Иван Костов, струва ми се – връщаме справедливото неравенство.
Върнаха ни го, при това тъпкано.
Рекламираният преход се оказа контра-революция, контра-офанзива, повреден часовник, чиито стрелки винаги показват точното време.
И досега не се схваща, че либерална демокрация е оксиморон, какъвто е и народна република.
Има само една форма на равенство – равенство в правото на свобода, не само съвместима, но и изискуема от самия либерализъм.
Проблемът пред хибрида либерална демокрация е фактът, че тъкмо защото да имаш право на равенство не означава, че имаш ресурса да се наслаждаваш на конкретно упражняване на това право, и тази празнина трябва да се запълни с процедурно тяло от правила.
Постоянно сменящите се демократични процедури, понякога плод на искрени усилия да се придаде мощ на социалното тяло от тела, вездесъщия Левиатан, само усилват подозрението, че това са лицемерни, формални и дефектни мерки, хвърлящи в отчаяние и депресия.
Свободата в случ ая означава гражданство, правото и задължението да участваш директно в политическите решения. Свободата означава интегриране в общността.
И тук пътищата се разделят – либерализмът изисква частника-индивид в изолация, студената калкулация, чистия икономически интерес, който неподкрепен от политическа отговорност, се превръща в бедствие.
И тук това бедствие се състоя преди да се е състояло.
Както няма лоша частна собственост, така няма и лош либерализъм, той е естествено състояние.
Не забелязваме промените в либерализма, само промените в неизменно лошата демокрация.
Въпреки че според Карл Шмит либерализмът е враждебен към държава, демокрация и политика в най-общ план, това не означава, че той не се стреми в индивидуалистичния си етос да си подсигури политически цели.
Либерализмът е прилаганият от обществото начин да отслаби държавата и да усили собствената си сфера на влияние.
И тук апелираха за гражданско общество, което да реализира либерални права и свободи, без да забележат другата подла инверсия – тук имаше граждани, (пост)тоталитарни или каквито и да е, но липсваше фигурата на либералния буржоа, носител на индивидуалистичен етос и на патологията на частна собственост и частни права, исторически фасонирана през столетията на капиталистически отношения.
Оказахме се в ролята на акселератите-политици Димитров и Живков – скоростно да изобретим фигурата на либералния буржоа.
И когато констатираха, че липсва гражданско общество, това бе класова оценка, че фактически липсва буржоазно общество.
Бяхме получили свободи, които съвсем не заслужавахме, но по съвсем различни исторически обусловени причини.
Разбира се, изкараха избледнелия пример с Буров и останалите, но само едни буровисти и дъновисти капиталистическа пролет не правят.
Генеалогическата инверсия се оказа евтина – бившите комунисти се оказаха и граждани, и кандидати за буржоа. Да, наричаха ги още някога червена буржоазия, но и този хроматизъм бе твърде неубедителен и излинял, истински сляп контекст, из който реалното класово разделение се изгубва.
И пак стигаме до парадокса на Русо – как да се изгради капитализъм от хора, които не са формирани от неговия дух? От хора, които си казват – стига бе, не знам ли какъв беше довчера!
И тази игра на компромати, която продължи твърде дълго, фактически прикриваше генеалогическо унижение и позор.
Разбира се, набързо скалъпиха брандирани биографии, където единият тъмен прекурсор е буржоа, а другият комуняга, но това бе само част от вица за частната екзистенция.
И какво да очакваш от такова „гражданско” общество, базирано върху генеалогически конверсии, се вижда и до днес, когато тук гъмжи от десни дебили, но фактически конверти до един, комсомолци с обратен знак, новата res idioticа.
Капитализмът имитира естествен процес въпреки цялата неестественост на формата на стойността.
Либерална демокрация и пазар – това е формулата.
Това, което наричаме демокрация, е несводимост на императиви.
Това, което наричаме пазар, е пренатегнатост на конкурентни интереси.
Новите отношения се сформират зад гърба ни, което означава, че са непрозрачни, с неизкоренима тайна (arcana), каквато приписваха на комунистическото управление, но се оказа повсеместна и валидна за всички режими.
Политиките са дискурс на невъзможното, докато в пристъп на демократично въодушевление на нас ни се струваше точно обратното.
Когато бог комунизъм е мъртъв, всичко е позволено.
Не, обратното важи – всичко е блокирано.
Трябваха заместители на богове и нови авторитети, за да се измъкнем от ступора и хаоса.
Но всъщност бяхме задвижени в летящата врата или демократична въртележка, където разликата между измъкващи се и въвличани бе стрита, редуващи се катастрофични ситуации и също такива правителства.
В крайна сметка – идиотско размиване на отговорности и вина, практико-инертна шлака директно претопявана в бунището на историята.
Либерална свобода и демократично равенство – в пресечната им точка се засичат невъзможни претенции, изразени в истеричен дискурс. Именно този дискурс на травматичен разцепен субект измести господарския.
Спомням си как само в течение на месец един демократичен лидер премина от носене на ръце до късане на копчетата на костюма му.
Властта не се вместваше в градивните моменти на комплексно разгръщане, както я представяше един Фуко, например. По-скоро тя се задържаше в рецидив на предишни тежнения и анахронизми, илюстриращи обилно българската история.
Партии и сформираните от тях правителства с обезличени сигнатури и програми постепенно се изместваха в екстремен център вдясно, където Фашисткият интернационал (исторически ревизионизъм и ксенофобия) и неолибералният Интернационал (приватизация и базирана върху дългове икономика) взаимно се подсилват.
Някаква визия на лява алтернатива изобщо не бе на дневен ред, нито най-слаба тенденция към антикапиталистически движения.
Зад флуктуациите на стойности стои битката между труд и капитал – валидна ли е сега?
Криза на труда и взрив на контингентното – отново от обратното става ясно сега, когато носталгират за постоянна работа и морална необходимост.
Кризата на труда щеше да се реши частично от трудовото имигрантство.
Контингентното щеше да бъде каптирано в конюнктурен историцизъм, по-скоро презентизъм на вечно капиталистическо настояще. Целта е да се изличи всяка мисъл за бъдеще, което е комунистическо, всяка нагласа за революционно настроение.
И шараните няма как да не клъвнат.
Тоталитаризмът бе дисициплинарно общество на принудително равенство под формата на социалистическа демокрация, да, в исторически ограничен минимум, чиято загуба бе почувствана като победа и после отново като загуба, по която взеха да носталгират.
Какво изгубихме и какво печелим – в точката на френетичност и калкулация се издигаше димна завеса, за да не разпознаем прелестите на капиталистическия реализъм.
Съвземащата се държава щеше да се опита да ни върне към дисциплина и необходимост, но фактически репликираща някаква пазарна дисциплина и функцията на капитала като автоматичен субект.
Но крепнещото неолиберално уравнение капитал-държава щеше да тегне с все по-реакционни ефекти – автократични правителства и нескрити тенденции на фашизиране.

Какво предстои – повторението като фарс.
Също както освобождението от Маркс, после на дневен ред бе освобождение от Ленин, за да получим неговото завещание с обратна поща.
Държавен, финансов и медиен монопол експандират в срастване и сливане като неолиберална машина, която смила всичко в танатофилското си влечение.
Консуматорската идеология е поразена от същото влечение към смъртта. което пунктира жизнените ни проекции.
Докато либерализмът налага визия за субект на постижението (achievement subject), психоанализата казва обратното – ние не търсим удоволствието, загубата ни е присъща, истеричната мизерия, сведена до банална нещастливост.
Нито пък частният интерес е преобладаващ без минимум социална солидарност, да не говорим за диалектиката на желанието, където пречката пред него е по-важна от самата реализация.
Това, което характеризира състоянието на субекта, не е себичният интерес, а процес, който включва повторяемото подриване на интереса.
Нищото на захвърленост, която не може да се отхвърли, преследва нищото на проекта, запълван със смърт.
Капитализмът формира пространство на саботаж на собствените ни егоистични интереси, за да ги експроприира в своя полза.
В своята перверзия той прави това, за което тоталитарният невротизъм може само да мечтае.
Негри твърдеше преди немного време, че днешните господари (корпорации, медийни конгломерати, финансови капиталисти, пост-фордистки възложители на аутсорсинг от всякакъв вид) вече не бленуват някакъв вид изключваща бинарна тотализация и не произвеждат своите хегемонични ефекти предимно чрез нормативно репресивен логоцентризъм.
Постмодерният капитализъм не е точно логоцентричен – той повече не изисква и не търси някакъв вид масивен конформизъм, еднаквост или тотализация.
По-скоро този авангарден капитализъм чества и възнаграждава сингулярността, различието и отвореността към нови пазари и продукти.
На почит са рискът, предприемаческата инициатива, иновациите, пълното съзнание за случайността и контингентността на социалните отношение и тяхното флексибилизиране и динамичност, краткосрочните трудови контракти, създаването на номадски прекариат, почит към нематериалния труд, наред с криминалните иновации и мошеничества.
Следва дигитален монопол и алгоритмичен капитализъм. Хакерството е неговото анти-послание, което вече е факт и тук, противно на смисъла, който му придават хакерските манифести на такива като Маккензи Уарк.
Стойността се детерминира от манипулацията на кода. Една история на абстрактно движение, абстрактен труд и абстрактна стойност, доминиращи всички качествени аспекти на живота, която още Маркс е предвидил – времето ще е чиста стока: времето е всичко, човекът е нищо, в най-добрия случай – каркас на времето.
Какъв бе резултатът от демократичната свобода, на която се възлагаха толкова много надежди, прочутият принцип на свободна конкуренция, снабден с демократична организация и мениджмънт? Това можа само да произведе повсеместно подчинение, колективно заробване на масите, лишени от капитал и средства за производство, както и от образование, до подчинение от страна на класата на богатите и образованите.
Казваха ни, че всички са допуснати в битката и условията са еднакви за всички. Много добре, но как се получи неравноправието, как едните се оказаха обучени и въоръжени до зъби, и в притежание на повечето ресурси, окупирали мястото на циркулация и останалите изгодни позиции, докато другите, бедни, гладни, лишени, се принуждават да молят за работа и мизерно заплащане?
Една ситуационна херменевтика втълпява, че различието в постмодерния свят не е там, за да бъде преодолявано, а да бъде усилено. Това е напълно в стила на Дельоз.
Това е херменевтика не на истерично настояване за истина, а на перверзно обслужване на различието, поддържано от един неопределен Друг и неговото желание.
Перверзният just in time капитализъм сякаш е точно това, включващ в сигнатурата си флуидност, флексибилност, хибридност, дерегулация, сепариране в каскада от приватизации и светкавични смени на собственост като постоянен процес.
Това се отчита като анти-есенциалистко производство на различие, на плурализъм, хипер-диференциация, както и непоносимост към бюрократичния стазис и бинарните опозиции.
Отвореност, динамизъм и отричане на схематичните бинаризми – това вече не е достатъчно като постструктуралистко наследство от 80-те.
Всичко това трябва да мине през нова акселерационна вълна, усилване до дупка, just in time кибер-пънк капитализъм.
Остарелият дизайн на идеологическа критика като борба с опозиционални нормативни политики на изключване е изгубил своето значение.
Ето защо критиката е импотентна.
Привидно и тук (и не само тук) са прегърнали различието и хибридността, мултикултурализмите и надигащата се джендър-вълна, само че добре установените опозиционни политически модели остават ключ за разбирането на нациите-държави дори в домейна на общия европейски съюз, който клони към нов вид пространствен апартейд.
Информационният натиск, а не начинът на производство, който този натиск промени, доведе до нови конфигурации не само в икономически, но и политически план.
Информационният натиск обаче е противоречив – информацията стана безформена база данни заедно с пресяващите я алгоритми, оттам и новият алгоритмичен капитализъм.
Вече се уверихме, че ако за едни фючърсните сделки са израз на слепия капиталистически нагон-влечение, други ги обвързват с много по-оптимистични виртуални фикции.
Новата търговия с деривати и фючърси сякаш се стреми към изличаване на стария аналогов пазар, както онтологията на литературата се стреми към своето изчезване, съгласно Бланшо.
Дори ангелът на Бенямин ни изглежда твърде аналогов пред новите топографии и фракталности на модерните пазари, пред дигиталния акселерационизъм на фючърсните сделки, освободени от материални ограничения и обекти, едно търгуване с нищото, с минималните различия на ценни книжа, които са токсични, истински фармакон, различия уловими само в дигитален дизайн и свръхчестотен трейдинг.
Едно търгуване заради самото търгуване, насочено към себе си, самореференциално до степен на самоизличаването си като върховен медиум на отношение.
Постмодерното писмо не е ли обсебено от същите блянове за виртуална смърт като преобразуване и транссубстантивация?
Присвоителското събитие на началото дава тласък на един свят от вторична литература, където Сократ държи пишещата ръка на Платон.

Сократ е наречен atopos, сингулярният Сократ, Сократ любовникът като асиметрия и екстериорност на Другия, когото желаем и ни очарова, безместният, неуместният.
Сократ е събитийната сингулярност.
И когато Ницше нарича човека господар на контингентното, той има предвид събитийно естество.
Маларме е големият мислител на събитието за французите. Вече съм писал как Бадиу анализира поемата му Un Coup de dés като абсолютен символ на събитието. Тъй като поемата демонстрира, че същността на събитието е да бъде неразрешимо по отношение на принадлежност към ситуацията, тогава събитието, чието съдържание е събитийността на събитието – и като такова е точно хвърлянето на заровете при вечни обстоятелства – може да има само нерешимостта като своя форма.
Бивайки чисто неразрешимо, едно събитие може да бъде потвърдено само чрез също толкова чисто субективно решение.
Ориентирът е свети Павел – събитието идва отвъд, epekeina, незаслужено, неоправдано и неоправдаемо. Вътре от ситуацията случването на събитието изглежда като инстанция на благодат, някаква лаицизирана благодат, за да се избегнат теологическите конотации.
Когато попитаха в интервю цар Симеон какво е за него 9 септември 44, той отвърна комично – тази конотация не ми е интересна.
Събитието е с формата на неразрешимост спрямо своята принадлежност към една ситуация и затова изисква субективна интервенция, някой трябва да каже – да, има събитие за ситуацията и съответно да го номинира.
Реакционните субекти ще отрекат, че има събитие, обскурантистите ще го смятат за мъгляво и половинчато, и само възкресенски субект като Павел е готов да заложи на събитието.
Събитието пристига като неизчислима и изключителна, извънредна сингулярност, иначе няма да е събитие.
Бедственото събитие (Ereignis) е инвазия на екстериора и напълно Другия, разгръща се като отмяна на собственото (Ent-Eignis), анулиране и опустошаване на земния покров, смърт.
Бадиу се стреми към дивергентна диалектика – разходяща, несъизмерима, която извежда една истинска екстериорност, това което Мейясу ще нарече голямото Отвън, за разлика от хегеловата конвергентна логика, обхващаща всичко.
В Логики на световете Бадиу пише за Сартр, че е пропуснал да изложи субекта на шанса на чистото Отвън – едно от имената на това Отвън е събитието. И това сякаш е близо до стила на неговия ученик Мейясу и на спекулативната философия за Great Outdoors, с тяхната антикорелационистка нагласа.
Събитието при Бадиу означава абсолютна прекъснатост и сепарация в контраст с виталистката логика на Дельоз, където сингулярните събития са композирани в иманентната тъкан на Едното-Всичко, на едно и също събитие – eventum tantum.
Събитието е призрачно, прекосяващо прага между несъществуващия и съществуващ свят, правещо възможно нещата и упражняващо сила, докато е безсилно да действа.
Събитието е знак за нищото. То разкрива недопустимата празна точка, в която нищо не е презентирано, и затова то указва чисто начало, встъпителната или неизчислима нула на ново време, исторически ред, календар.
Събитието не е отделено от света в някакъв идеален маниер, за да удържа неизтощимия си резерв, мълчаливата си или неразличима прекомерност – това са обвиненията в дуализъм между събитие и битие или в неговата идеалност, според Брасие – но все пак то не е закрепено към света, то е сепарирано и лакунарно.
Разликата с шивашката онтология на Дельоз – гънки, сгъвания, пришивания и почти мистичното ставане-друг като моден тренд – е ясна, но все пак Бадиу има много заемки от знаменият си протагонист.
Примерът с Христовото Възкресение – това наистина е знак на нищото. Неразличимо събитие без свидетели, откъснато от всяка логика, недопустимо за еврейския закон и гръцката мъдрост.
Едно нелегално и примитивно събитие в траекторията от неразличимост към неразрешимост.
Това е чистотата на субтрактивния модел – събитието извадено от всички отношения, дори от смъртта.
Невъзможността да се удържи чистия залог на събитието се разгръща в сериални предателства и замърсяващи номинации.
Свети Павел се заема само с това събитие – на пунктуално нищо, празен гроб, празно множество. Това е неговият чист залог – случило се е да се случи и трябва да се покажеш верен. Неслучайно си спечелва омразата на Ницше – той е истинският основател на християнството.
Но как събитието за един Павел и една малка секта да се превърне в универсален адресат остава неясно.
Събитието да бъде номинирано в декларативен тон – това е второто събитие. Никакви интерпретации, сметки, никакъв херменевтичен ескорт.
Номинация, залог, субективен акт на вяра.
Номинацията замърсява. В името има нещо, което се съпротивява на именуването – недоразуменията и уговорките се множат.
Бадиу е по стъпките на Павел – събитието идва отвъд, незаслужено, необосновано, неоправдано.
Отвътре на ситуацията случването на събитието е инстанция на благодат, лаицизирана благодат за атеиста Бадиу.
Събитието на Христовото Възкресение идва да се промъкне неопосредено и без правно оправдание в ситуация, направена от безкрайно вариращи множества – гръцки, еврейски, римски – с уговорката, че това събитие остава неразпознато и безсъщностно почти за всички, принадлежащи към ситуацията.
Едно събитие маркира точката, в която самата мисъл се изважда от имперската рамка, вписвайки това изваждане в ситуацията като нахлуваща пустота. Един празен гроб ще разколебае могъщото сърце на империята много по-убедително от всякакви външни събития. Сякаш повече се клони към месианистичната трактовка за перфектната слабост на събитието.
Но залогът е как да разбираме, тоест не разбираме, събитието? След като няма фундаменти, принципи на достатъчния разум, логика, нито пък емпирично пресмятане на здравия разум.
Емпиричният режим на тела и усещания сам по себе си не осветява природата на събитието. Акаунтът, който третира събитието като това което просто се случва, е сгрешен точно защото той решава априори, че чувствено-емпиричният регистър държи сметка за това, което е. Фактически това е неуспешна едностранчива трансцендентална стъпка. Дельоз: ние търсим да детерминираме едно неперсонално и прединдивидуално трансцендентално поле, което не кореспондира на съответните емпирични полета.
Това трансцендентално поле е откритието на Сартр, от което тръгва и Бадиу според признанието му в Логики на световете. Но оттам пътищата им с Дельоз се разделят.
Важното да се знае е, че порядъкът на събитието е конфронтиран с порядъка на репрезентацията му, като последната е разбирана като инвестиране в категориите на идентичност, аналогия, подобие и противопоставяне, което разбива всяко усилие да се мисли множественото и различието.
Бадиу, за когото субтрактивният модел е програма за мислене, съзнава, че една последна субтракция е невъзможна. Недетерминираното от нищо събитие и недетерминираните истини, които то инициира, фактически са недостъпни за разума, но не и за матемите – наистина ли?
Истината като същностно непосредствена получава откровението си чрез елиминация на всичко посредническо. Сякаш не всеки може да свидетелства за нея, освен посветени.
При Бадиу сякаш става въпрос не за субтрактивни, а за дизинтегративни понятия – недетерминация, неекзистенция, неестетики, неразличимости, неразрешимости (in-determination, in-existent, in-esthetic – на английски става по-ясен проблемът с това in, което вече се опитахме да обясним).
Както при inhuman става въпрос за нещо външно, което е вътре, екстимност. Става въпрос за граматичен предлог като агент на посредничество.
На откровението ли трябва да се разчита, на една лаицизирана благодат, както я преправя Бадиу?
Има и други много пошли начини за недетерминация. Всяка детерминация е станала смешна в средата на универсална стокова еквивалентност, пишат анонимните от Тикун.
Благодатта на разменната стойност, свободата на благодатта по-добре се реализира в изваждането си от държавна намеса, но кои са печелившите? Днешната идеология на меритокрация и едиповски знаменитости ги представя като случайни щастливци, случайно хвърляне на зара.
Благодатта като едно от имената на контингентното, на случайното, което ни сполетява и докосва – contingere. Но отвързването на контингентното от човешкия дял сигурно е истинският абсолют и суверен, абсолвент.
При Павел контингентното и субтракцията се крепят на името Христово, един inhuman агент. Сигурно си заслужава изграждането на християнската констелация по безусловен и ненатрапчив начин. В едно изваждане от детерминация, което не е деституиране, а изваждане на показ на суверенното в пълния му блясък и пълнота, plenum. Един вътрешен гарнизон на месианистична конспирация посред вражеско обкръжение.
Ницше безпогрешно е разпознал, че Павел е истинският основател на християнството, този Ленин на древността, и точно срещу него е насочил своята злост.
Можем ли да си представим Христовото царство като безукорна субтракционистка империя с месианистичната модалност на hos me – империя, сякаш не е империя? Универсална империя на сингуляризирани непредицирани множества.
Антонио Негри и Майкъл Харт не се ли опитват да ни пробутат точно такава утопия с тяхната посткапиталистическа Империя? Главният проблем там е как да се композират сингулярни множества в полето на общото, на common? Регулирани множества, все едно не са. Сингулярности на щастливи срещи, вместо насилствена детерминация и масовизиране.
На езика на Агамбен – сингуляризирани форми на принадлежност под образа на напуснатост, abandonment. Една империя на абандоници.
Но тази възвишено-динамична визия от визии съдържа заплахата за есхатологическа парализа. Светът ще свърши, ако се реализира в регулативната идея за себе си.
Но само това ли е опасността? Трябва ли да грешим онтически, за да поддържаме онтологическото в чистата истина за него? Но дали то се нуждае от поддръжка? Или от нашата изоставеност като абандоници?
Ако истините са онтологически, връзката им с човешкото са незадължителни.
Питър Холуърд като първият добър интерпретатор на Бадиу пише, че истините са едновременно резултат-множество на сингулярна процедура, както и дупка или субтракция в полето на именуемото. Получава се микс – първото очевидно е човешка намеса, процедура, докато второто е онтологическо вмешателство.
Истините са събитийни и противопоказни на лингвистиката. Може би трябва да се разчита на математа? Но за Лакан математа е знание, не и истина. Тук ли Бадиу изневерява на своя учител? Флиртът му с теорията на множествата като единствено възможен онтологически изказ не премахва апорията как с конзистентни процедури да се фиксираме нещо неконзистентно. Дори преди време е бил нает цял екип математици с цел да го опровергаят.
За Бадиу единствените възможни произнасяния относно онтологията са на езика на теорията на множествата, на математиката, на звездната матема.
Докато за Лакан онтологическото е обект на подигравки – онтологизира се за сметка на нереализирано наслаждение. Наслаждението, както го разбира той, е лубрикант за корозиращи онтологии.
Трябва ли да адмирираме Бадиу за неговото неовластимо събитие, овластяващо всичко останало, както самият той е адмирирал Хайдегер, че не се стреми да придаде конзистентност на битието чрез някаква каузалност…
Събитието е occasion, събитията са редки и неконтактни и около тях се нанизват историческите секвенции на една нетоталиризуема история.
Онтологията е невъзможен проект.
Макар да не е множество, събитието се самопредоставя с всички парадокси на самопредикация като аномално множество, което самό взема решение относно своята неекзистенция и несъотносимост.
Събитието е уникално с ефектите на Едно, но всъщност е ултра-Едно, тоест то е изначално Две, интервал на съспенс, латерален интервал на решение.
Но тогава какво се случва с мисленето, изоставено от принципа на достатъчния разум и унифицираща основа?
Как се справяме с акробатичното транс-битийно събитие?
Как може да се каже за нещо, което никога не е съществувало, че съществува без връзка с нещо вече съществуващо – какво е това ултра-едно като напълно уникално и за което е невъзможно да се говори?
Може ли да се говори за тоталната индиферентност на събитието?
Не е ли нещо като абсолютната самота на принца на Макиавели?
Какъв маниер на поведение трябва да се заеме?
Но наивното съзнание не върши ли тъкмо това – отделя събитието като напълно чуждо и поместено в мястото на отсъстваща виновна причинност.
Съзнанието е поразено от фалшивата непосредственост на събитието и пропуска абсолютната случайност на една пустотна структура като причина за самата мрежа от означаващи – оттам изниква господарското означаващо като празно и безсмислено, но не и невалидно или по-скоро като не-смисъл на смисъла.
Събитието като безсмислен донор на смисъл.
Не може да няма нищо, да има само нищо, в края на краищата Бог – разозначеното означаващо – е последен лимит, абсолютна ненарастваема безкрайност отвъд лимита на нарастващи трансфинитни множества.
Бадиу замества тази абсолютна безкрайност със събитието, както го подозират.
Ние си имаме работа със последствията на събитието, тоест влизаме в определението на постсъбитийни субекти.
Тъй като събитийното множество е неразпознаваемо, се налага субективна интервенция. Тази интервенция е с неразрешим характер с други последици спрямо събитийните последици.
Събитието се налага във бъдеще предварително време future anterior – щяло е да е такова, по начина както е номинирано и интервенирано от постсъбитийните субекти в ожесточена конкуренция помежду си.
Но ретроактивното осмисляне не компрометира ли вътрешната връзка между свобода и власт, актуалните сблъсъци и борби, нашата автономност на субекти?
Актуалното случване на събитието винаги е съмнително, то винаги е акт на вяра от страна на интервениращите субекти.
Тъй като винаги сме били с дефицит откъм онтология и метафизика, имам ли право да твърдя, че суеверието и корупцията са нашата метафизика, нашия национален спорт?
Трябва ли истерично да потвърдя, че събитието в български вариант не бе момент на истина, нито на любов, нито на промяна, а на подла подмяна и заобикаляне (détour)?
Въпросът е поставен погрешно – събитието е небългарско и повежда след себе си небългарско войнство, в което се опитваме да се разпознаем.
Събитието е върховно неотношение, без което всяка иманентност е невъзможна, както и сингулярният момент, в който ти си най-близо до себе си и трябва да се произнесеш с невъзможен акузматичен глас – тук съм и ще отстоявам себе си, каквото и да ми струва това.

Тук съм. Не го ли узурпираха първи бившите комунисти – ние пак сме тук.
Любовниците на демокрацията се разотидоха и отстъпиха чистия atopos на демоничната раса.
Когато видяхме какви ги вършат, на човек просто му се искаше да каже – ако това е история, по-добре да не я правят.
Сега става разбираема алергията на Бадиу към една обща разгърната история. Има само исторически секвенции, задължени на сингулярни събития.
Онтологическото текучество на събитията се прехвърля в семантичен план – компрометирани историографии, пренаписвания.
Сега ние знаем, че цели епохи могат да бъдат фалшифицирани, но и този израз е неправилен, ако се вземе предвид какво има под епоха Хайдегер. Също като в родилно отделение за задържане, битието-пратеник задържа нещо, за да разкрие друго, нещо псевдоепохално.
Превръщането на историческото случване в масов артикул доведе до демократичната машина за образи на общество на спектакъла и чудовищна корупция с размери на епидемия.
Перманентните кризи на капитализма заместиха перманентните революции.
Несъпоставимите идеи и желания се наместват в яростната конкуренция на съпоставими пазари.
Дискурсивното безсилие на езика, който, както знаем, никога не е имал думата, се утаява в затлачената си карантина или в производството на безсмислени скандали.
Кошмарът на есхатологическата парализа е сценарий на catechon, отлагане на края. И ние приемаме това отлагане с облекчение, независимо от не по-малко кошмарните му въплъщения, от фигурата на Анти-Христа до един капитализъм на контингентното.
Глобализирането на контингентното, което ни сингуляризира, днес намира израз в чистата размяна на деривати и фючърси, една флуидност без референт и опора се превръща във вид чист излишък на смърт, летално излишество.
Деривативите, смятани за токсични и летални, сякаш си служат с определението на Дерида за месианство без месианизъм.
Ние видяхме, че глобалните финанси бележат постмодерната цезура, новият catechon. Те диктуват метаморфозите на печалбата в глобална рента и нейното преразпределение, диктуват производството на абстрактна стойност в привидно хаотични форми на стойност.
И тук може да се направи бегла аналогия между събитие и пазар. Те са непревземаеми и интразитивни, няма преход и връзка – всеки ден нови събитийни последствия и нови цени, некорелиращи с предишни състояния на света.
Има само цени и тяхното самосаботиране. При събитието е същото.
Пазарът е антикорелационизъм. Събитието също.
Събитието е нелегално. Процедурите по неговото припознаване и узаконяване са дълги и сложни. Субектите на интервенция са локални конфигурации на генерични процедури, придружени от актове на вяра към събитието, и тази вярност трябва също да се разбира технически, а не в етически термини.
Както реално има само суспендирани суверени, така и единственият ни достъп и подход е към суспендирани събития.
Но номинирането винаги е и замърсяване. Езикът е онтологически слаб и непредикативен, тоест не е способен да следи поведението на такива предикати като свобода, справедливост, демокрация, терор.
Оттук и замърсяването, какофонията, истерията на споделени нелоялности.
За да опростим нещата, нека да се запитаме – събитие в плана идеите или в плана на числата? Страстните атачмънти към събитийните последствия неизменно се охлаждат в студена егоистична калкулация. И тук нищо ново. Видяхме как калкулират комунистите, съответно демократичните субекти, и в двата случая просто да ти настръхнат косите.
Съблазняването със западен тип демокрация бе съпроводено със студената егоистична калкулация на капиталистически реалии.
Събитието продължаваше да се задържа неразпознаваемо.
Не трябва да се забравя, че идеите са проблематични множества като по-скоро израз на семантична безпомощност.
Надделяха числата, при това пасивните числа. Стига да знаем какво е числото, освен пределен връх на друга семиотична безпомощност, числото на Звяра може би.
Сегашното събитие на глобална финансиализация като обмен на тъмни семио-ликвидности също е неразпознаваемо с местещ се събитиен заряд.
Да пренебрегнеш семантичните идеи за сметка на семиотичните числа още за Платон е било приемано за копелдашки маниер на мислене.
В последната си книга Какво е философията Агамбен прави подобен недискретен упрек към математическата онтология на Бадиу.
Но точно това е поведението на модерната технологична епоха и изобщо на капитализма в копелдашкото им псевдо-епохално разгръщане.
Всъщност, дигиталното винаги е предхождало аналоговото. Днес се говори за дигитален или числов популизъм.
Събитието не е нито в нещата, нито в думите, но причинява вторични трусове на трансцендентална лингвистика.
И математизираният Бадиу е затруднен. В Логики на световете той говори повече за промяна и добавя, че тя е необяснима нито в онтологически, нито в трансцендентален план.
Тъй като семантиката е двусмислена, математиката се обръща към опериране с числа и чисти знаци. Този маниер Платон нарича копелдашки.
При дигиталното имаме връщане тъкмо към копелдашката калкулация, подновеното варварство на техно-хюбрис.
Изобщо капитализмът е в копелдашкото измерение – има само числа, няма събитие на душата.
Бадиу ги дели на пасивни и активни числа – ние не знаем какво е Числото, следователно не знаем и какво е човекът.
Онтологиите са индиферентни, но не и световете. Светове на страстни привързаности и отношения, което означава светове на различия.
Хайдегер вижда в деривативните форми на икономическо възкресение възвръщане на метафизичните позиции.
Търговията с фючърси от символ на чиста събитийност или чиста субтрактивност грози с нови метафизични рецидиви.
Тук капиталът-събитие е диференциатор индиферентен към всички диференции в композиране на множества от пустотни множества, но се задържа като същия стар нов симулакрум, зомби, вампир.
Културният империализъм флиртува с риска на събитийност, докато остарелият дизайн на идеологическа критика досажда в своята закостенялост.
Колкото по-идиотско, толкова по-добре – това е капиталистическата идея.
Колкото по-добре, толкова по-идиотско – това, уви, се оказа комунистическата идея.

Коя бе маскираната пустота в режима на Живков? Липсата на истински пазар и истинска демокрация.
Събитието интервенира, за да анимира тези несъществуващи неща до степен на максимална интензивност. И тогава ние се сблъскахме с Реалното на пазара и на демокрацията, тоест с изначалната невъзможност за тяхното формулиране. Пазарът се оказва постоянното си самосаботиране, а демокрацията – постоянното си разгрундиране и липса на основа.
Няма истински неща. Разчитаме на някакви конюнктурни хватки, за да се закрепи ситуацията. Изработват се аксиоматични апарати, които постоянно трансгресират наложените правила и възбрани.
Това към което се стремим, приема формата на своята противоположност – пазарът е манипулиран, демокрацията фалшифицирана.
Законът на стойността приема преиначени форми, само за да бъдат отхвърлени.
Армиите излишен капитал и излишен труд дезертират панически, сякаш нищо не би могло да ги свърже отново.
И се надига обичайният хленч – българското загива.
Какво българско, след като писателят класик бе възкликнал – аз не познавам своя народ такъв?
Ако българското е градуализъм на генеалогически императив, този най-голям враг на събитието, налага се само един неумолим извод:

БЪЛГАРСКОТО ИЛИ ЩЕ СКЪСА С НЕСЪБИТИЙНИЯ ГЕНЕАЛОГИЧЕСКИ ИМПЕРАТИВ ИЛИ ИЗОБЩО НЯМА ДА Е БЪЛГАРСКО.

Пустотата се оказва изначална и незапълнима.
Не събитията търпят фиаско, не революциите, потърпевшите сме ние, които панически изличават събитийната следа вътре в нас.
Затова сега аз искам да говоря за Ангела на революцията, за неговия целибат, въздържание, абстиненция, невъзможното зачеване на децата на новия свят.
Нищо че днес ангелите са подменени с дронове на виртуално царство и месианистичните визии обрамчват руиниращи съдържания.
Искам да говоря за Беняминовото jetztzeit – тази месианистична монада на тотално събитие, кристалната сфера на гадатели. Тя е кратък миг на пълно притежание на историята във всеки един от нейните моменти, префигурираща всичко, спасената тоталност, универсалната история на освободеното човечество, накратко, историята на спасение (Heilsgeschichte).
Времето на сега (jetztzeit) като модел на месианистично време, обхващащо цялата история на човечеството в страховита съкратеност, абревиатура, това време съвпада точно с фигурата, която историята на човечеството изписва в универсума.
Монада като кристал на тотално събитие.
Но веднага следва и разочарованието, фрустрацията.
Вече се убедихме – много кристали, на работно време, на воля, на симулация, на семиотични кодове и алгоритми, фрактали.
Не са ли това селективни хибриди, добре темперирана ангелология, която just in time капитализмът е изплагиатствал по-успешно от радикално настроените на антикапиталистическа вълна?
В това, което не подлежи на прочит, в анархията на блуждаещо ставане, където проясняването е схема на скриване, месианистичната кристалография не успява да достави визия за нов свят.
В зоната на ориентация без абсолютна изводимост блуждаят несигурни номинации и катастрофично пресмятане на събития извън обхват.
Ние имаме достъп единствено до постсъбитиен свят, тоест до атракция без атрактор, тоест до репрезентация без презентация, театър, сцена на писане, общество на спектакъл, докато важното се върши от тъмни прекурсори зад гърба ни.
Самата история е светски превод на божията почивка. Отсъстващата причина на историята я прави ваканционна.
Но и философията се ражда, когато езикът е във ваканция (Витгенщайн).
Разбира се, всяка визия е симулакрум на собствените ни желания. Тази визия връща Погледа, както го разбира Лакан, сляпо петно, грозен фалически протуберанс, излишък, който смущава нагледа. Визията захранва окото, но обезоръжава Погледа.
В плана на деконструкция Дерида ще пише за смълчаното самообезоръжаване на езика, което е същото.
Събитието на отвързването на демокрацията от капитализма оголва скандала на демокрацията да не обслужва общите интереси.
Съблазнени от западната демокрация, ние забравяме, че всеки бардак си има полицейски инспектор. Като въплъщение на фалоса на голата сила, която е неонагледима – мистерията на неразбуления фалос.
Изкуството доместицира грозотията на един Поглед като лимит на всяка визия.
От Погледа избиват мръсните истини на света. Това, което наричаме красиво, е тяхното опитомяване.
И все пак аз ще говоря, дори на този хром реторичен език.
Поетическият акт трябва да се върне към иманентната си събитийност и да извлече нов свят от бекграунда на пустотата.
Дори кръвта в нашите вени трябва да бъде сменена.
Неолибералната прислуга на непристойно красноречие трябва да бъде изобличена.
Враговете ни нямат повод да тържествуват и те го знаят много добре.
Сега те панически се стремят да скалъпят някакво общество и държава за всички, джентрифицират и облагородяват.
Капиталът сам по себе си е нищо, той не може без нас.

КАПИТАЛЪТ ИЛИ ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В СОЦИАЛИЗИРАН КАПИТАЛ НА ОБЩОТО ИЛИ НЯМА ДА ГО БЪДЕ ИЗОБЩО.

Събитието актуализира старата триангулация – първо, Апокалипсис, после Царството, периодични апокалипсиси, периодични царства.
Забравихме лки третия атрактор – дъмпинговия грунд, мулти-вселената, този предзаконов и предкосмически бекграунд, който остава неунифициран както в човешки план, така и в плана на световете…
Хвърлянето на зара „общ свят” никога не отменя мулти-вселената.
Не само ние българите, но и светът не се е отворил към световете, и това не означава нищо друго, освен че светът още не е свят.
Карл Шмит го казва по един войнствен начин – човешкият род не съществува, тъй като все още не е получил своя враг.
Но какво тогава за несъответствието и крехкостта на тази ниша на негентропия, която е живата Земя, която може да престане да съществува в сегашната си форма във всеки един момент?
Това ли е нашият казус – извлечен от анаграматична комбинаторика на означаващото спрямо историческите перипетии на означаваното?
Субектът е хвърлянето на зарове, не и самия зар, самото означаващо.
Земята Гея между мита за технологична сингулярност и етнографско минало е нахвърляне на нов план на иманентност, селектиран нов сектор на хаос. Поредно запращане на зара.
Събитието е това, което избягва своята актуализация във всичко, което се случва.
Ние още не сме свят, събитието още не е събитие.
Едно свободно общество не е това с установен ред, по-добре адаптиран към човешката природа, а общество, което е по-осъзнато за контингентността и историчността на всеки социално-исторически ред (Ернесто Лакло).
В своя акселерационистки Манифест Уилямс и Сърничек заявяват, че най-важното деление при днешната левица е между държащите на фолк-политики на локализъм, директна акция и непреклонен хоризонтализъм, и това което може да се нарече акселерационистки политики на „ти” с модерността на абстракцията, комплексността, глобалността и технологията.
Първата опция пренебрежително е описана като ретроградна и природозащитническа, докато само втората е способна да ни изведе в постиндустриалната Обетована земя, където всичко работи на собствен ход извън външна поддръжка.
Технологическата сингулярност, на която се залага, е име за радикално антропологическо прекъсване, име за внезапно кибер-вертиго, подготвено от експоненциалното нарастване на процесорните способности на глобалната компютърна мрежа.
Само функцията важи със значимост извън метафизичния смисъл.
Но както колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане, така ние не знаем до какво ще доведат вътрешните мутации в глобалната верига, освен други неподозирани колапси и катастрофичности.
Първо, функцията, после аргумента. Но върховният довод е и върховен колапс.
В една готическа или луциферианска футурология Ник Ланд допуска нарастващата компресия на темпорални кризисни цикли, конвергиращи в предстояща терестриална мелтдаун-сингулярност, другото име на Потопа.
Първо, сингулярното. После, потопа.
Не сме ли отдавна в потопа на капитала? Не трябва ли най-после нещо да променим?
Светът на капитала е свят извън баланс, управляван от слепи влечения, а не от разума.
Не прогресът задвижва начина на производство, а обратно прогресът се захранва от технологии предимно за милитаристки цели.
Джон Мейнард Кейнс е преписал идеята за растежа от учебниците по физика.
Егоистичното влечение на капитала за самоостойностяване не предлага пространство за рационално-техническо опосредстване – вярно ли е това?
Как да се свърже с техно-хюбриса на Запада?
Кой тук играе приоритетна роля, освен оформената от капитала модерна държава и суверенност?
Реалното подчинение на капитала води до това цялото човешко производство да бъде подведено под формата на абстрактен социален труд, въплътен в стокова форма. Но това е само част от истината, чисто икономическа истина и с някакъв натуралистичен елемент.
Другата имперска истина е на държавата-капитал, на империята-глобален капитал, колкото и да изтъкват контингентността на хегемоничното означаващо и борбата да се удържи празно неговото място, като по този начин са изтласкани представите за материализъм, икономия и класова борба в полза на дискурс, демокрация и контингентност.
Това са постмодерни теории, но не бива да забравяме предупреждението на Фредрик Джеймисън, че глобалната постмодерност изобщо не се е отвързала от логиката на империи в стар стил с техно-милитерен хюбрис на военна и икономическа доминация над света, и обратната страна на това е познато от предишната класова история – кръв, терор, мъчения и смърт.
За Фредрик Джеймисън постмодерността фактически е спасила капитализма от вътрешноприсъщите му противоречия – как? Процъфтяващото развитие на социални идентичности заедно с финансиализацията на капитала лекува болестите на свръхпроизводство, развивайки нови продукти и нови пазари.
Осъществява се движение от производството като източник на антагонизъм към консумация и съответната култура като нов атрактор, около който гравитира модерното общество.
Само че Земята-Гея е тази, която плаща разликата между инвестиции и печалба, засега.
Ще ни изтърпи ли Земята – това се е питал още Хайдегер през 30-те на миналия век.

Ние си въобразяваме, че е възможно да запишем това, което си мислим за демокрацията или каквото и да било. Но ние можем да запишем само това, което изниква в нас под формата на писане.
Формите на писане са морфиращи форми на живот, променливи, превратни. Съответно, такива са и политическите форми.
Не девственият запис, а ставането-текст произвежда фантазменото девство на Завета, на договора, на закона, на властта.
Но нещата с Мойсей явно са преувеличени. Той само е заеквал и затова брат му Аарон е натоварен с помощни функции.
Мойсей е хипотеза за произход. Той е с вързани устни. Той е sinthome, снадката, която поддържа Боромеевия възел на Имагинерно, Символно и Реално. Докато симптомът може да бъде разшифрован, sinthome е поддръжката на екзистенцията и на реалността. Sinthome, инсталирано на планината Синай: говорещият с пламтящи храсти.
Вярата предполага анулиране на всички видове знания и репрезентации. Вярата е договор за голяма космическа сигнификация.
Мойсей сключва договор и Завет с несъзнаваното, с протеклото от несъзнаваното обтекаемо, огненолистно, невъзможно за самоозначаване означаващо на Реалното.
Бог е несъзнаваното.
Аарон е говорителят, но Мойсей е в точката на Реалното на вярата, халюциниращото магическо непристъпно Реално като начало на вярата и на мисълта.
Но вярата като сензитивност към неназовимото и неименуемото избива в селектирана, „избранническа” верскост. Етнически оцветена верска договореност.
Не ентусиазираното обожание, а фанатичната верщина, национализми, фашизми, популизми.
Мойсей с вързани устни, защото pneuma не говори, но и не мълчи – несъзнаваното като обожание, като обожателно въздихание, както би се изразил Жан-Люк Нанси.
Мойсей се задържа в несъзнаваното, местейки се в него, с него, преди вярата да прелее във верщина и фанатизъм, и молитвата в парализа на езика, и идентичността да се втвърди в идиотщина, res idioticа.
Пътят на несъзнаваното, не към обетована земя, защото нашите сълзи са това обетование.
Какво се губи в назидателния живот на просветената верщина? Моментът на истината като прекъсване на смисъла.
Християнството е биващото в света без да бъде биващо на света.
Живот в света като живот извън света.
Това е моментът на свети Павел, потъмнен от църквата – hos me.
Да си тук, все едно не си. И да бъдеш все едно небиващ.
Да прекосиш фантазията за затваряне, да се отвориш към собствената си бездна и травматична пустота.
Истинско не е нещото, а моментът, времето, откритото преживяване, беняминовата монада. И после това веднага се закрива.
Борис Гройс цитира Хайдегер, който казвал, че единственото, което виждаме в откритостта, това е бъдещото й закриване.
В откритостта се открива нейното унищожение. В самия феномен на истинност се съдържа неговото отрицание като единствен хоризонт на разгръщане.
Мистерията на becoming, Werden, е в нейното unbecoming, самоанулиране… защото фигурата на този свят преминава.
В точката на погибел, все едно не е погибел. В точката на вечен живот, все едно не е вечен живот.
Християнството произведе своя „Запад” на цивилизация и прогрес, но в това няма никакъв момент на истина. Пледоариите за цивилизована вяра са досадни, както и варваризмът е неспособен да се измъкне от своите фетиши.
Във фантазиите за затваряне варварите дори не са пред портите, те са вътре в спекулативно единство с цивилизаторите.
Срещата с Бог винаги е пропусната – там където не престава да не се записва, е мястото на Реалното, непоместено, atopos.
И оттам се изнасят таблетите с това, което не престава да се записва, защото тези плочки винаги вече са строшени във въображаемия първи път на записа. Няма начална точка на запис, той е повторение преди самото начало. Заместителството е съдба.
Популацията не се подвежда под определение, както множеството в теорията на множествата остава недефинирано. Има само множества от множества от множества. Непреставане да се изчислява това, което не престава да не се изчислява.
Нито държавната власт, нито популациите са компактни, каквито ги представят, те дори не са относителни тоталности. Те са набраздени от шорткъти и хетеротопии, каквито са нелегалните пътечки през обществения парк.
В асемблажите от хипер-линкове прозират дървоядните мафиотски структури, както леяните идоли са обсцьонният дублаж на Мойсеевите плочки.
Докато се питаме за излишествата и ексцесите, ние знаем, че това не е всичко. Излишествата са недостиг, както и обратно.
Имагинерното его, задушено в популационните талази, не престава да разказва вица на частната си екзистенция.
Още с порива да кажат своята истина, човешките животни натрапват символната си кастрация.
Симптомите на поръбени травми прекосяват като пиърсинг телата. Биополитическото се оттича в шоу.
Претенцията на думите, дори в безкрайното си претендиране да репрезентира света, менталното усилие за отваряне на света към себе си, е насилие, престъпление.
Думите, които определено можем да знаем, са фетиши.
Мистерията на becoming е в нейното unbecoming.
Мистерията на Бог – в неговото самоизличаване.
Невъзможното за произнасяне име на Бог, защото автоматично отпада във фетиш.
Мистерията на празното множество, означено с една буква от скандинавската азбука – Ө.
Sinthome като обогатен симптом свръхдетерминира синтетиката на невъможното наслаждение.
Фетишът циркулира между имагинерен страх и символна вина в уталожване на фундиращи травми.
Фетишите са индекси на травматичното наслаждение, което преоткриваме в кастрираните си тела. Пълното наслаждение е невъзможно. То е горящ храст, който никога не изгаря.
Мойсей си слага покривало, жените си слагат покривала. Питагор преподава скрит зад завеса в продължение на години. Лицевост и безлицевост в изчезващата точка на преходното лице. Зад маската не се крие нищо. Но и пълното шоу е невъзможно. Нито пълното наслаждение.
Предпазните мярки срещу фетиша – с Боромееви възли или с теория на множествата? Или с несъизмеримите възвишени обект-причини на желанията?
Ние сме фетишисти в гримьорната между две неразличимости. Желаем да бъдем погребани гримирани.
Имагинерното его никога не изоставя огледалните си страсти.
Символният регистър демонстрира съмнителна нечовешкост.
Дестинацията на технологиите не е ли да манипулира фетиши и артефакти?
Тялото е в отношение на неотношение с езика, тук винаги има нещо несводимо, остатък.
Ние търсим металепсиса, но той е в нас, в пронизващите ни линии на бягство.
Но какво, ако тялото е опит за бягство от генетичния си код? Семиотичните пулсации, подлежащи във всеки език, като линии на бягство.
Писането е атеистично. То е собствената си заплитаща се и самоизличаваща интрига, собственото си полагане като неполагане, като изличаване.
Дори не самополагане, а отваряне към смисъл, към обещание за смисъл, което произвежда интервалирането, шпацирането, отстоянието на света в отношение към самия себе си.
Същият трик както при езика на хайдегериански жаргон – не ние го говорим, а сме говорени от него в нещо като лингвистично унижение, което е нищо спрямо космическото унижение да се въртим около едно тоталитарно слънце.
Българският защитен изолационизъм не позволява мисленето за собствената си култура като култура на Другия. Именно тази отворена култура е липсващото бинарно означаващо, което тук отъждествяват с емпирична липса, която лесно може да се навакса.
Но липсата е с трансцендентален статут.
Писането е литературен комунизъм.

Възможно ли е да се сдобием със суверенен изглед?
Но суверенността е с еволвиращи стойности, стойности в развитие между инстинкт и разум, и нито едно от двете.
Не е ясно кой какви интереси защитава – национални, имперски, частни, корпоративни.
Не е ясно кой на какво е собственик – на какви активи, производства, пари.
Дори не е ясно кой кого арестува, както в еднополовите бракове не е ясно кой в каква позиция е, и както в кредитните отношения не е ясно кой на кого дължи, ние сме длъжници на едни други длъжници, деривативното трансформиране на дългове скрива движението им и това е неявна форма на препиране.
Еволвиращи стойности, дългове, интереси – стопиращите точки са войни, фалити, пулю в лоб, офшорки.
И това е другото задкулисие – общият пул на принадена стойност, от който се гребе под протекцията на частна собственост.
Тук казват да не гледаш в паничката на другия, но не виждат тази обща паница на принадена стойност. И това е мистерията – трансформацията на принадената стойност в печалби, лихви и ренти, които изглеждат законни, но всъщност са ефект на експлоатация.
Печелят капиталистите и техните корпоративни агенти.
Една медийна или спортна звезда, платена мистериозно високо – ние, които бачкаме хард, не можем да си го обясним.
Ето как наемният труд се диференцира. Култът към звезди е като култа към личността, но неразобличим.
Някои са по-талантливи, по-умни и кадърни. Но стоковата форма върши обратното – ако имаш пари, ти си всичко това, без да си.
Стоковата форма не е по-добра от тоталитарната уравниловка. Тук няма морал. Моралът е ефект на стоковата форма и на монетарните отношения.
И ние се чудим защо нямаме кадърни управници. Как да има? Това би било неестествено на фона на „естествената” парична форма.
Ако пазарът моделира държавата, тогава това е пазарна суверенност, мерена от рейтингови агенции – и нали се вижда какви са мерките, неясни, предписателни, неспецифицирани, автоматични агенти на автоматичен капитал, алгоритми на машинно заробване.
Неолиберализмът е враг на социалната държава, демократичните излишества трябва да бъдат орязани.
Има само индивиди и семейства, всичко се върти около централното слънце на свободния и автономен индивид, тоест около една фикция.
Хайек пише за суверенното – престорената логическа необходимост от един такъв нелимитиран източник на власт просто не съществува.
Ако политическата суверенност се корени в сгрешеното убеждение, че обществата са редени чрез воля и дизайн, тази вяра трябва да се анулира.
Хайек по този начин търси да предизвика концептуално и практически антропоморфизираната версия за божия воля, вписана в политическата суверенност.
Трябва да се простим с трансценденталната си гордост относно чисти източници на суверенност.
Но тогава ще се задоволим ли с народната воля?
Човешки артефакти ли са суверенност и закони или не?
При Карл Шмит отново намираме повторение на парадокса на Русо.
Демократичното волеизлияние на народа така се превръща в един акт, предходен на своя автор, или само политическа власт, произтичаща от народната воля, може да формира народната воля на първо място.
Демократично формираното волеизлияние често пъти се договаря или сублимира чрез диалектика, в която условията необходими за бъдеща демокрация трябва да се положат от ексклузивна фракция радикални демократи, чиито цели оправдават недемократични средства.
Такива мисли за добър терор минаваха и през българските глави през обърканите 90-те. Случи се обратното – лош терор в контра-офанзива. Защо?
Днес под формата на демокрация се прокарват какви ли не недемократични неща чрез приглушен натиск, принуда или откровен диктат.
Алармирането за тези опасни рецидиви се превръща в празен шум.
Поддържа се допустим праг на недопустимости в характерна хибридна атмосфера – едно престъпление не е напълно престъпление, един акт не е напълно акт, една война не е напълно война, една нормалност не е напълно нормална, една ненормалност не е напълно ненормална.
Но това е точно според Шмит. Няма пълен хаос, тъй като не е възможно да се приложи правило към него. Изключението е невъзможно без представата за нормално състояние – суверенът решава не само относно изключението, но и относно това дали има нормална ситуация.
Тук правителство и опозиция си поделят ролите, като едните акцентират върху нормалността, другите върху изключенията.
Дали и управлението не е хибридно? В един по-висок смисъл от коалиционно правителство или действаща вътрешна опозиция в себе си, например?
Суверенът не само решава относно изключението, но произвежда и гарантира ситуацията в нейната тоталност.
Изключението не е способно да се ситуира, освен косвено. То е предвидимо само в своята непредвидимост.
На свой ред суверенната фикция не може да бъде дефинирана нормативно.
Оставаме с нормативната пустота на суверенното решение, което сякаш еманира от нищото. Легалната му сила е различна от резултата на обосноваването му. Съмненията за необоснованост по начало са залегнали в него.
Атрибутирането на решението не става с помощта на норма, а в нейно отсъствие. Така описано решението наподобява акт на божествена намеса, вкарваща благодат в един другояче хаотичен или дяволски свят. Изключението в юриспруденцията е аналог на чудото в теологията.
В модерната епоха демократичната воля на народа замества божията като силата, постановяваща и трансцендираща легалния ред. Подобно преди на краля, народът представлява трансцендентен източник на решение.
При демокрацията суверенният въпрос Кой решава? е въпрос на това кой има авторитета да определя общата воля. Но как се разкрива непогрешимата воля на народа? Или как се пренася върху личния авторитет на диктатора?
Тук Карл Шмит отново стига до парадокса на демократичното фундиране, както е очертан в Общественият договор на Русо.
За да оцени един възникващ народ здравите максими на политиката и за да следва фундаменталните правила на държавност, последицата трябва да се превърне в причина. Социалният дух, който би трябвало да е резултат на институцията, би трябвало да преобладава във фундирането на самата тази институция. И хората би трябвало да предхождат законите, в каквито биха се превърнали посредством самите тези закони.
Нещо подобно на парадокса на Русо има и при Дерида и неговото схващане за ipseity като обща характеристика на суверенност.
Ipseity представлява самореференциалност на тавтологията за суверенност в смисъл, че тя предполага завършен субект, докато по същото време създава понятието за субект.
Нито пълна суверенност, нито завършени субекти. Само тези истерични раздвоени субекти в неотношение на споделени (не)лоялности.
В началото на 90-те един от първите яростни конфликти бе относно промяната на Конституцията.
Никога не съм правил проучване по въпроса какви са различията между двата документа и какви поправки са направени.
Едно само е ясно, няма такъв универсален документ или Харта, която да не се обърнала в пълната си противоположност посредством темпоралните парадокси на ретроактивност.
Впрочем няма и произведение, което да не се е обърнало срещу своя автор и в чисто литературен смисъл.
Големият Друг не съществува, но въпреки това ние правим всичко възможно да го подведем или може би обратното, да запазим приличен вид пред него, и неизменно търпим катастрофалните последици от това.
Всеки писмен акт е класово ограничен и в последна сметка се явява легитимация на неравенство.
Както в този ироничен цитат, който илюстрира това положение:
Кредитните карти, тези виртуални пари, ни предпазват от вулгарността на кешовото плащане. Но самите пари, този артефакт на стойност, ни предпазва от вулгарността на стоката. И стоката, този артефакт на желание, ни предпазва от вулгарността на човешки отношения. По този начин всички сме защитени чудесно.
Писането предпазва от вулгарността на това извън него.
Чуждите цитати, калки, ремикси предпазват от вулгарността на церебралната памет, че си българин, от вулгарността на българското.
Литературното предпазва от вулгарността на генетичната памет.
Могат ли подчинените да говорят? Те имат своята национална алегория, традиция, канон, менталност и манталитети, които ще стереотипизират още по-акцентирано и ще ги превърнат в пастиши.
Самородно мислене и писане означава фонологоцентризъм, алфавитен предразсъдък, генетичен шовинизъм на азбучно наследяване.
Ветрилоквизирани от абстракции, недостъпни за нас, ние износваме един анонимен процес в клиширани подражания.
Един неприемлив стил на чужденеца, който къса с всичко това, е истинската суверенност.
Вулгарността е падението на благодатта, от теизъм към деизъм, от 18 век насам държавата се осланя не на бог, а на неговото падение в земна вулгарност под формата на хуманизация и рационализация.
Оттам скокът не е толкова голям към 19 век и секуляризацията, поощрена първо от естетицизма на Романтизма, и кулминираща в генерална икономизация на интелектуалния живот и състояние на съзнанието, които намират главните категории на човешката екзистенция в производството и потреблението.
Накрая, през 20 век не ни е останало нищо друго, освен религиозна вяра в технологията, религия на технически чудеса, човешки постижения и доминация над природата.
Дискурсивното приплъзване от един йерархичен свят, управляван от трансцендентност, към свят потопен в радикална иманентност, колкото и схематично да изглежда това.
Шмит се опитва да предпази своето фаворизирано 17 столетие от потопа, държейки го като модел за консервиране чрез промяна. Теологическият теизъм се трансформира в онтологически реализъм, потвърждавайки метафизично истината за върховна реалност над просто измамното емпирично явяване.
С Просвещението от 18 век се случва още по-дълбоко семантично изместване. От ясно различаване между трансцендентност и иманентност се преминава към иманентност с трансцендентална сянка.
Реалността сама по себе си, Кантовото прочуто Ding an sich, както и калвинисткия бог изчезват от пейзажа и стават непознаваеми.
Ние заместваме бог и онтологическата реалност в пакет срещу трансценденталния субект, който изработва за себе си в съучастие със сетивата една емпирична реалност, свят на пространство, време, причинност и физически закони, които ги координират.
Като трансцендентални субекти ние също заместваме божия и природен закон със субективно постановен и универсално приложим морален закон.
Това е, което Шмит е наричал хуманизация.
Истинският трансцендентен каузален произход е заместен от човешки конструкт-субект, натоварен да осъществи старата функция.
Тук прекъсвам цитата, за да приложа отново ефекта на ретроактивното и да се запитам – а какво ако истинският произход е ретроактивен резултат на кантианската революция, което автоматически я превръща ако не в контра-революция, то поне в поредния предразсъдъчен артефакт.
Подобна критика упражнява Рей Брасие спрямо Диалектика на Просвещението на Адорно и Хоркхаймер, която ретроактивно изобретява предшестващото го щастливо варварство и непосредствен свят.
Западната рационалност, която преди е зависела от църква или държава или някакъв друг авторитет, в последна сметка е изместена от една абстракция, един безкраен регрес на норми, който познавава само кантианския субект като свой източник, но с претенция за същия авторитет като божия.
Добре дошли при автономността на иманентното! Оттук, както имплицира този разказ, крачката водеща до култа и идолопоклонничество към производство, консумация и технология е кратка и бърза.
Сега е ясно защо Дельоз охулва капитализма като неграмотен, но очевидно по съвсем други причини, невалидни за българската неграмотност.
Бернар Стиглер пише за новото варварство на алгоритмичния капитализъм.
Алгоритмите премахват интенции и интерпретации, от базата данни се извличат автоматични модели и мениджмънт, неподлежащи на дискусии и публичност.
Един технологически интегриран тоталитаризъм, подведен под дигиталния неразум на алгоритми, екзосоматизации и трансформационни технологии.
Но да оставим това и да видим до какво се свежда българския разказ и изобщо възможно ли е да се подведе под някаква по-обща парадигма.
Със суспендирането на тоталитарните закони пред българската суверенност се разкри контингентността и лимита изобщо на всяка юрисдикция.
Резултатът е срив на съдебната система.
Със суспендирането на тоталитарната идеология бе изличено и всяко по-интелигентно разбиране на ситуацията.
Резултатът е срив на образование и университетска система. Книгоиздаването е интелектуално най-изпаднало измежду балканските страни.
Българите обичат да етернализират природното си обкръжение, да го отнасят към една съмнителна вечност.
Само че метаболичният обмен с околната среда трябва да бъде акселериран до дупка, защото там се решават нещата относно пробива към нови светове.
Не съществува такова нещо като вечна природа, при това не само за капитализма.
И според нано-технологиите едно нещо постоянно се преформира от само себе си на равнището на наночастиците, не в състояние на неизменчива стабилност, а на равнището на каскада от вероятностни форми.
Строежът на нано-морфизмени образувания вече е в ход. Да си спомним Хенри Форд как се вдъхновява за поточната линия от едно посещение в чикагските кланици – това е първата нанотехнология на морфизми.
Но в такава пластична морфизмена инсталация постоянно се преинсталира и капитализмът в протеевски маниер.
Само така можем по-добре да схванем постоянния конфликт между динамиката на „социално-естествената” форма на човешка екзистенция и човешки свят и динамиката на възпроизводство на социално богатство и благосъстояние като „валоризация на стойност/ value, един конфликт, в който първото е подчинено и пожертвано постоянно заради второто.
Естественият натурален живот и стопанство не само са подчинени на капиталистическата абстракция на закона за стойността, но фактически са негови ретроактивни създания.
Природата е ефект на нано-софтуер.
Похищението на България от капитала започна с похищение на умовете ни. Митовете и фетишите на капитала ни обещаваха връщане към естествено състояние и щастлива непосредственост, но това означаваше точно обратното.
Митът е картина на репресирани означаващи.
Или пък на българското битие да му бъде възвърната автентичната историчност, което доведе до пренаписване на историята и фалшификации.
Още по-страшно, бяхме въвлечени в една онтология на вечно капиталистическо настояще без трансцендентален просвет, без универсални истини и идеи, и без справедливост.
Обичаме нещата да се случват, както се изразяват на гадния си жаргон юпита и технократи, което означава тук и сега, just in time капитализъм, фалшива актуалност.
Вече казахме, че има някакъв паралел между западния отказ от кейнсианска държава на благоденствие и последвалата в края на 70-те неолиберална контрареволюция (свързвана повече с името на Милтън Фридман, макар истинският реализатор да е Пол Волкър), и източният отказ от тоталитаризъм, който фактически е тип дисциплинарна държава на социална сигурност, покриваща всички сфери без изключение.
Край на това. Сега феномените на глобализация, дерегулация, флексибилност и миграция са лесни за отбелязване, но причините остават неубедителни – трябвало да се влее нов виталистки импулс поради естествената леност и инертност, да се премахнат бюрократичните спънки, да се заложи на частната инициатива и на конкуренция без равнопоставеност, и т. н.
Стойността във формата на капитал отдавна е надскочила търговското обръщение и е узурпирала основните политически локации, където взема решение относно себе си и бъдещето на света.
Това се вижда с просто око. Капиталовите инвестиции са като дронове на офшорно царство, които облитат света и нанасят калкулирани поражения.
Запада ни държи чрез финанси и софтуер от дистанция, както ние си играем с дистанционното на телевизора.
Но реално сме закопчани в политики на оскъдица, жестока финансова дисциплина и кредитни задължения, докато митът за храбрия предприемач работи само за големите корпорации и банки, които са твърде големи, за да се провалят, и правилата за социална справедливост демагогски се заобикалят.
Притежанието на технологически тайни и скрита информация осигуряват монополно превъзходство.
Протестите също са въпрос на търговска сделка, достигнала комични размери.
А и как да протестираш, когато по всякакъв начин не се подлагат на съмнение основните характеристики на капиталистическата реалност, очертани ненадминато от Маркс – алиенация, фетишизъм, експлоатация?
Алиенацията на политическата способност на социалния субект е в същността на това, което се нарича реификация.
В истеричните си изстъпления ние интуитивно осъзнаваме този факт и въпреки това или точно поради това оставаме неспособни да окажем реално влияние върху политиките.
Както има някакво естествено стопанисване на блага, познато от гръцкия ойкос, върху което формата на стойността като капитал по-късно слага превратния си отпечатък, така ние си въобразяваме, че има естествена политическа воля на народа, постоянно мистифицирана и узурпирана от враждебни сили.
Но лихварството (χρηματιστική), е било познато още тогава, както и политическите ажиотажи и корупцията.
Аристотел предупреждава за опасностите от това специфично techne, наречено χρηματιστική.
Нормален ойкос и лихварство – но какво ако първото по ретроактивен път се налага от второто, какво ако за някакво изчистено положение добиваме представа единствено от присъщите за всяка форма извращения?
Защото как ойкосът е разпознал и допуснал онова χρηματιστική, което е форма на лихварство?
Как в подосновата на народната воля обитава тъмният авторитет на откровено насилие?
В същия момент на оформянето си политическата воля приема паразитна форма.
В същия момент на оформянето си ойкос показва признаци на деградация.
Сякаш спрежението на криминални и пазарни вибрации е достоверният източник и постоянен процес на узурпация на чисти форми.
Нещата се опорочават не като следствие на експроприационен момент, те сякаш по начало съдържат автоимунна болест.
Позицията на българите е комична – те смятат, че нещо им е отнемано и от нещо са изпортени като субекти.
Отнето им е нещо, което никога не са притежавали.
Изпортени са от състояние, в което никога не са били.
Те са трик на своя език, идеологически същества по начало.
Няма нищо извън езика.
Няма нищо извън наемния труд.
От фундаменталната колективна фантазия няма измъкване, а нейното прекосяване причинява превратни разкази или странната застиналост и кататония на Бартълби.
Отсъстващата причинност се запълва с какво ли не, но фактически е атрактор на историцистко устрояване като сила на фалшивото.
Ние се облащаваме с непосредствени реалности и реални политики. Не е възможно да липсва виновна причина? Но дори да съществува, тя не е екстериор, а интериор на потискаща иманентност, от която няма измъкване.
Не е възможно да няма справедливи политики, съответно справедливи цени.
Но как от виновни причини би могло да се осъществи преход към справедливо бъдеще остава неясно, както е и при старозаветния мит за Мойсей.
Да се управлява човешкия род противно на неговата природа е безсмислено. Но не е ли сторил Мойсей точно това? Суверенът е, който казва не на всяко индивидуално желание и легитимира отказите и забраните си чрез волята на същите тези хора, на които е казал поотделно не.
За днешните безхарактерни правителства това е немислимо. И те се давят в контролиран популизъм.
Суверенът ангажира свободни хора да се конкурират в зададения от самия него план.
Но този план вече не е обезпечен от божествен гарант, както е било от Мойсей до Русо.
Либералната технология на управление трябва да замести примитивния трансцендентал на старата суверенност – държавата е оставена на милостта на икономиката, тя вече е пазарна държава.
Налага се модата на скромни пестеливи правителства, които търсят усреднените стойности както го прави пазарът.
Не каквото се харесва на суверена, а каквото е харесвано от усреднен процент на неговите поданици по подобие на пазарните играчи.
Амбицията на Фуко е, че конкуренцията измества разменната стойност, която е била приоритетна дотогава в либералната икономика.
Икономическият режим на желанието няма общо с добрия самарянин.
Но ако пазарът е акцентираният неолиберален мит и фетиш, това означава, че ние така и не сме се измъкнали от вътрешния си Египет.
И това се видя при опита на българската държава да поддържа икономически отношения едновременно с Щатите и Русия – политическите решения надделяха безцеремонно.

Сега става по-разбираемо защо българите мразят държавата – тя е техният екзосоматичен двойник, въплъщение на посредственото им techne.
Държавата е като пазачът от разказа на Кафка Пред закона.
Да, можеш да влезеш вътре, когато пожелаеш, но там няма да намериш нищо, освен нормативната пустота на закона.
Разказът е самата уклончивост като асиметрия между човека и Закона.
Тук би могло да се заподозре белетристичен трик или самата невъзможност да се изкаже Реалното на Закона.
Но не винаги е било само въпрос на изтощение и стоическа кататония, на
сlinamen като символ на неопределеност.
Парализата е изпълнена с напрежение.
Мойсей е бил подвижен и продължава да бъде умножаван в паметта, както при Фройд, на египетски и мидианитски, и както се умножават Талмудите, вавилонски и йерусалимски, Мишна и Гемара в безкрайни коментари.
И ако се върнем още по-назад, ще видим същото двойно движение при ония гърци от Анабазис на Ксенофон, друго фланьорство, докато скитат из имперската пустош.
Преходът като анабазис е nom de guerre, военно име на обратното движение към дома през терена на враждебни империи на изгубени хора, изхвърлени от обичайното място и вън от закона. Гърците брутално лишени от резон да се намират там, където са. Сега те не са нищо друго, освен чужденци във враждебна страна. В основата на анабазиса е поместено нещо като принцип на изгубеност, отчаяние, дизориентация, объркване и безизходица, долина на сълзите.
Не сме ли и ние в това състояние като анабазис на българската мечта?
Племето пренесло на коне една държава преди самата държава и хвърлило в забрава същностната си събитийност?
Ако Анабазисът е свободна фантазия и инвенция за скитане, което ще излезе завръщане, и то връщане, което не е съществувало като път за връщане преди самото скитане, тогава е важно да се окачестви какво е щяло да бъде това скитане в имперската пустош.
Ако понятието за Анабазис доставя не само възможна поддръжка за медитиране на нашата ситуация, но и субтрактивна форма на епически резонанси от политическата ситуация сама по себе си, тогава ние трябва да извлечем принципите, които са опора на епическия субект на anavanein, който постоянно предприема пътуване и се завръща (цит. по Ален Бадиу).
Анабазис не е развлечение, туризъм, имиграция – тези профанни имитации.
Между Реалното на политиките, които винаги са политики на невъзможното, и имперските феномени, Анабазис на Ксенофон касае тази жестока неизказана диалектика между събитие и империя. Тя е уловена в обскурантисткото движение на колаборация и съпротива срещу имперската власт.
Изгубили ли сме този гръцки инстинкт, изобщо имали ли сме го някога?
Свободата е ставане-свобода в постоянно самоанулиране.
Eleutheria, която произхожда от глагола eleutho, ставане на свобода.
Анабазис е събитийно означаващо за егалитарно ставане на свобода.
Откритието за отвореност, което не е нищо друго, освен обещание за необетованите мракове на битието.
Но когато съзнаваш това, ти вече си друг между една другост и голямото Вън, друг със суверенен изглед извън всяка статична суверенност, анонимен фланьор на голямото анонимно Вън, и това не го могат нито закон, нито капитал, нито държава.
Можеш го ти, който и да си.

Октомври-ноември 2019

 

One thought on “КНИГА ЗА НЕБЪЛГАРСКИЯ НАРОД (ситуационистки détournement)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s