МЛАДИЯТ ПАПА

Бог е невъзможно/реалната точка, чисто виртуална точка на референция, съпротивяваща се на символизация, подобно на непоносимата интензивност на женскостното наслаждение ( jouissance feminine).
С горното изречение Жижек предлага нещо като онтологически шопинг – два артикула на цената на един.
Бог е немаркираният, докато по-неясна е втората част на изречението за нефалическото екстра-наслаждение, което е дало повод да се каже, че жената е едно от имената на бог.
Не е ли по-добре да се започне с психоаналитична версия на Сътворение – с анонимно изначално означаващо, понесло грандиозната катастрофа на първично изтласкване, за да се отвори онтологически геп, празнина, в усещането за неокомплектованост и смущение на битийния ред…
И в тази празнина се инсталират верижните означаващи на символен ред, теологическите диспозитиви на божия дискурс в безкрайни спекулации.
Нещо като вирусния език на Бъроуз с извънземен произход, нападнал пленниците в пещерата, принуждавайки ги да си изобретят бог и теология.
Бог е несъзнаваното с характеристиките на това несъзнавано, тоест липси на такива – нито битийно, нито небитийно, а пред-онтологическо, един древен спазъм, или още по-настоятелно в поредното измъкване на Лакан: несъзнаваното е нереализираното.
Падението на първото изтласкано означаващо, което никога не е било актуално и съзнавано, очевидно се конкурира с падението на библейската двойка Адам и Ева.
Сякаш Фройд се е заел с морфизмено пренаписване на грехопадението Fall.
Какво е морфизъм – изтънченост на следата.
Хенри Форд изобретява поточната линия след посещение в чикагската кланица, където е наблюдавал поетапното транжиране на животни.
Фройд е същият дискретен посетител на Библията в търсене на изтънчени морфизми.
Срещата на субекта с това конститутивно изначално изтласкано означаващо, което Лакан нарича абсолютно различие, очевидно е невъзможна, пропусната среща с Реалното.
По друг начин още по-радикално се е изразил Хьолдерлин – непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за безсмъртните (богове).
Но и за двамата сякаш важи следния паралогизъм – да указваш към самочленуваща тоталност, достъп до която езикът си забранява, означава да трансгресираш забраната. И нещата са тръгнали така още от Парменид.
Срещата с абсолютното различие е място за морфизмени заменки, неравностойни при това – запушване на празнината със сембланси в имитация на други сембланси.
Църковната кинкалерия със свети мощи и какво ли не още го е демонстрирала достатъчно.
Психоанализата е мистериозно име за възбудимост на небитието, както се е изразил в явната си антипатия си към нея Ник Ланд.
Тя е манифестация на невротичен феномен, макар и в по-изтънчени морфизмени разсейки, реалността на един древен спазъм Old Spasm, много по-ясно изразен във визиите на Лафкрафт:
Ние обитаваме безметежен остров на незнание по средата на черни океани на безкрайност, където едва ли е предвидено, че войаяжът ни ще стигне далече.
Но някой ден сглобяването на разединено знание ще отвори такива ужасяващи перспективи на реалност и на нашето ужасяващо позициониране там, че или ще тръгнем към полуда от откровението или ще побегнем от светлината в покоя и сигурността на нова тъмна епоха.
Онтологическият аргумент за божествена екзистенция фактически откровеничи с есстеството на върховен страх.
Разшири мащаба и неврозата се сгъстява.
Още тук се откроява невротичната съдба на онтологическа корупция. Опитът да се определи структура на трайна неекзистенция е напълно истеричен.
Психоанализата вместо терапия самата е софистицирано когнитивно разстройство.
Тя не се занимава с нищо, тя е недопустимост да се занимава с каквото и да било.
Неврозата за Ланд очевидно е част от негативен онтологически стайлинг, въпреки че кулминира в лафкрафтиански ужас като суспендиране на всякаква стилистика и фугиране.
Но как стоят нещата при киното като социална технология?
Дори това е остаряло, че киното е Window shopping, компютърните алгоритми са го преконфигурирали напълно, преди окончателно да го разрушат или сведат до незначителна част от интернетския аксесоар.
Още докато Лени Белардо се изнизва в началните кадри покрай картините на папския агитпроп, сякаш покрай игрални автомати или мишени на стрелбище, вече е ясно, че се засрещат двата последни бастиона на комунистическа утопия – Холивуд и Ватикана – в дигитално наслагване.
Ватиканът е това, което винаги е бил – декор, агитпроп, prop, като поддръжка и реквизит. На какво? На самата пустота.
Агамбен пише – това че Христос е анархистичен означава, че при модерния Запад езикът, практиката и икономията нямат фундиране в битието.
Още Русо е знаел, че хората искат да изглеждат, а не да бъдат. В своята явеност светът се уповава на силата на фалшивото, докато истините-събития го бомбардират подобно на космически метеорити – те са с екзистенция на мигновено изчезване.
Истинският свят е илюзорен, илюзорният е истински – това истерично диференциране е непонятно само по себе си.
Но не се ли отнася същото и до „чистото” божество? Или до идиотът Христос на кръста, където днешните модерни маркират атеистичния момент на християнството – Христос не спасява нас, а баща-бог от неговата мръсна истина?
Каква е тя? Неекзистенцията на бог-отец във формирана пустота. Сияйна пустота, или ако това изглежда метафизично, тогава материя, чиято същност са вакуумни флуктуации.
Този бог за разделно консумиране педантично е класифициран от Шелинг – един гротесков примитив, трансцендентен демиург, и другият като бездомен скитник в собственото си творение.
Христос е медиатор, но не между бог и творение, а между чисто божество и бог-примитив, като последният си няма и представа какви ги е свършил.
Самият Христос работи не за човешко спасение, а за да прикрие мръсната истина в божията икономия.
Кой все пак е Христос?
Жижек си помага в случая с шегата на братя Маркс: този човек изглежда като идиот, държи се като идиот, но това не бива да ви подлъгва – той наистина е идиот.
Когато вместо ужасна скрита истина видим зад завесата същото това нещо, което е и пред нас, тази липса на различие ни сблъсква с чистото различие, което отделя някакъв елемент от самото себе си. И дали това не служи, пита се Жижек, и като образцово определение на божественото – бог също е длъжен да изтиска маска от самия себе си. Възможно е „бог” да е означение за този висш разкол между абсолюта като ноуменално Нещо и абсолюта като собствения си феномен, защото те са едно и също, защото различието помежду им е чисто формално. В този смисъл „бог” означава най-високо противоречие: бог – абсолютно непредставима Извънположеност – е длъжен да се явява феноменално в качеството на такъв.
Да изстискваш версии от себе си спрямо липсващия оригинал, в перверзни генеалогии, където бащата никога не е достатъчно баща, синът никога не е достатъчно син и бог никога не е достатъчно бог.
Екстимни версии на поредния исторически интерфейс във виртуална коекзистенция. Не очаквайте да видите историческото лице на Ватикана другояче, освен минато през фотошоп и всички филмови трикове, където Лени се е залутал като заинтригуван фланьор.
На тази Ватикана, подпухнала от идентичностна булимия, какво друго може да предложи на Лени, освен собственото си отсъствие, както ще се убедим, не толкова изненадващ ход, ако си припомним, че християнството в същността си е глорификация на едно отсъствие.
Както достъпът до бащата винаги е чрез сембланси, така и до бог.
Младият папа Лени Белардо като денди на амбивалентности от самото начало идеално се вписва в по-горния контекст.
Защо не още по-буквално – един млад американец без произход, adoptive child, е инсталиран в папския декор (отказано е било да снимат вътре във Ватикана). Холивудският актьор Джъд Лоу е пренесен в дигитална холограма. Ватиканът и Холивуд, тези последни утопии, във виртуално генериран спектакуларен фантазъм.
Един инцидентен папа в буквалния смисъл – Ватикана е компютърно генериран и донаден като амбиент.
Инцидентен папа на инцидентен свят в сериалното обзавеждане с папи като игрални автомати за блекджек, папи на контингентното в институционален декаданс.
Ние знаем нещо за мръсните тайни на Ватикана, както и за разликите между католицизъм и православие, за чудото, тайната, авторитетът, на които се крепи светът, за великия Инквизитор и набожното сладострастие при героите на Достоевски като версия на лаканианско наслаждение – но какво се е променило все пак?
Подсказано е с първите кадри на рухващи интерфейси на папи.
Символите са получили дигитални криле и тук не става въпрос само за кинаджийски трикове.
Дигиталният брояч сякаш доминира над (изгубения) обект на желание. Очарованието на имагинерното се е изгубило под натиска на виртуалните алгоритми.
Младият папа просто е новият игрален автомат в залата, инмиксиран в странни чудати сембланси, интерфейс-версии на призрачна машиналност, перверзии, pere-version, във вдъхновяващи опити да изстиска от себе си нова версия на Името-на-бащата по един превратен начин, наистина перверзия още с първите кадри и с първата „сънувана” имагинерна реч – мастурбирайте!
Лакан нарича това „спектрална декомпозиция на его-функцията”.
Един inhuman елемент, un dissemblable в човешкото mon semblable, кибер-кръгът в човешкото, машинален призрак, обитаващ, партниращ егото.
Защото какво означава намекът за чудотворните способности на Лени Белардо още от дете? Вършенето на чудеса е пряк машинален акт извън семблансите.
Какво означава неговото бекстейдж-поведение, освен нова пасторална илюзия на пренос между водач и паство в една инициация без инициация, в общност без общност, без интерфейси и без имена на бащи, нова перверзна версия на неопосредствано чудо…
Това е папата-Бартълби, папата кибер-хибрид, папата-сембланс.
И не става въпрос за привидности и измами, за фалшификати – ние сме непредставими извън имагинерната погрешимост на semblable, където тези които не се хващат на уловки, всъщност са най-измамени.
Един от протагонистите на Лени е друг чудотворец, селянин от Калабрия и примитивен месия, който обявява една овца за Мадоната – каква е разликата между двамата?
Между възвишеност и низост (abjection), сублимация и падение, между обаянието на светостта и християнството като най-тъмната конспирация сякаш осцилира комично-възвишен паралакс, монтажирани шорт-кътове на контрастни образи и картини в gegensaetzliche Bestimmung, версии на богове, и човешкото като сурогатна поддръжка на невъзмутимата пустота…
Но защо все пак нещо, това Нещо на наслаждение, а не, напротив, самото нищо?
Защото е по-икономично за поддръжка, отколкото поддръжката на образцовата пустота, ще отговори Жижек като истински капиталист.
Нищото се е оттеглило, замъкът на абсолютната чистота остава.
Провалът на човешкия род в интерфейса на библейската двойка Адам и Ева, падението, Fall, не се ли компенсира с обратния ефект на излаз към трансцендентност? Към трансцендентализация на самата сексуална връзка и придавания й неимоверен ефект, какъвто няма да срещнем при други религии?
Зад чудатостите, биографизмите и пикантни подробности на Лени Белардо това, което излиза на дневен ред е нещо същностно чуждо, различно, което не е нито допълнение, нито запълване на неговата себеподобност, а е самият образ на дислокация, на разкъсването му като субект.
Бързо разпознаваемият сценарий въвежда един млад американски кардинал повече като наблюдател на собствените си фантазми, отколкото като реален доминатор на Ватикана, и ние се питаме как изобщо е бил допуснат там, освен поради постмодернистките капризи и бедствен естетизъм на Сорентино, поради концентрирания му елитизъм, надделяващ над политическия контекст, както вече се е случило в предишния му фаворизиран филм с главен герой едно друго денди на амбивалентности в една друга възраст.
Внедряваме се в течащите кадри и епизоди с неизбежната погрешимост на имагинерните си акаунти, за да съживим призрака във филмовата машина, който всъщност е заложен в нас, un dissemblable в човешкото mon semblable, машиналното безподобно в себеподобното, както младият папа се интегрира във Ватикана по начина на едно отсъствие – защо папа, а не, напротив, самата чистота на посланието… в един машинален самоподдържащ се Символен регистър, който не се нуждае от папско semblable – наистина ли това е икономичното решение в божиите бизнес-дела на Ватикана?
Бог няма акаунт, докато ние сме заети с death-акаунти на умиращи богове или поне оттеглящи се и (не)пристигащи, както в спекулациите на Хайдегер, или оня абсолютно непредвидим бог в спящите клетки на контингентното на един друг напълно контингентен свят… един машинален призрак, отказващ партньорство на себеподобното, докато всъщност е собственият му нечовешки елемент, un dissemblable.
Символният регистър не се нуждае непременно от човешка поддръжка, той е напълно автономен, както твърдо е вярвал Лакан.
Но тогава защо все пак човеци, а не, напротив, някой друг?
На въпроса защо Матрицата от съответния филм се нуждае от човешкото, Жижек пак намира отговор – заради наслаждението, нечовешкият елемент в човешкото.
От което излиза, че всеки символен Друг като Матрицата, ако не и самата пустота, ако не и тоталитарната машина, и машината Ватикана, са капиталистически машини за икономични решения, базирани на неикономичното наслаждение.
Но какво ако бог е самото несъзнавано наслаждение, чисто желание извън сметки и икономия?
Инмиксирани чрез машин(ален) синтаксис, ние биваме интегрирани в регистъра на Символното, в Погледа като лимит на всяка визия, който ни превъзхожда. Но въпреки това продължаваме да не разпознаваме истинската природа на срещата с големия дигитален или машинален Друг – кой е той?
По някакъв начин Имагинерното продължава да настоява на своята погрешност – това може да се нарече „духът в машината”, „ призракът в операта” , в случая младият папа като виртуален фланьор.
Филмовата машина все още не е собственият си самоучител, но и човешкото себеподобно не е чак толкова себеподобно, както ни се струва, все повече дислоцирано, деституирано, маргинализирано, както големият унизител на човешкото Фройд пръв е подел инициативата да го стори.
Наистина, машинна съблазън. Ние търсим да се разтоварим от метафизичната си обремененост, от митичните метаморфози в едно друго мета-морфиране, в съблазънта на филмовите морфизми, но отново затъваме в имагинерните си обсебености и кошмари.
Или в съблазън за онтология, която както знаем от Дерида, неизменно е hauntology.
За какво да държим по-напред сметка, за призрака във филмовата машина, un dissemblable в човешкото mon semblable, или за реалистичните претенции на филмовия диегезис, чиито виртуални подплънки ще се окажат по-интригуващи за окото, кристалите-образи на една балсамирана Ватикана в балсамирано време от времена, актуално протичащо и същевременно запазена реминисценция, дельозиански образ-кристал на виртуална темпоралност…
Младият папа e със странното бекстейдж-поведение да държи проповеди с гръб към вярващите от прозореца на папския дворец, да се крие от публичност, трансгресирайки папския церемониал, да бъде присъствието на едно отсъствие – това са негови думи, които неволно ме сепнаха. Наистина ли Сорентино ще заложи на психоаналитична версия?
Залогът е точно в липсващото и непригодно за кинематични ефекти – какво са постмодерната теология и постмодерните версии за бог?
Бог е невъзможно/реалната точка, бог е Реалното, но кое Реално е толкова реално, че да не бъде заподозряно в сембланс – всички тези опити за дефиниране на бог, безкраен и без произход, анархистичен, докато ние се проваляме в паралогизми.
Христос какъв е – безкраен, но фундиран в бащата? Точно тук в Сердика през 343г. се е решило Христос да е без arche, без порождение и начало – анархистки бог на свободната воля, очевидно извън волята на бащата.
Агамбен пише, че светата Троица е инструмент за суспендиране на апориите около произход и начало.
Тази логическа едиповщина е неразчистваема.
Но логиката ли е всичко, последния авторитет, коя логика? Хайдегер гномически твърди, че самата физика като наука не подлежи на физически експеримент. И не е ли същото с логиката, заради чието фиаско Витгенщайн предпочиташе демонстративно хаптическото, докосването до грапавия лед, а Рембо е бленувал отново да стане paysan.
Днес това се нарича десублимиран постполитически субект – това ли е Лени Белардо?
Така ли е монтажиран в папската институция – синтез на постмодерн плюс архаика в долнопробен пастиш – с намеците за святост и способности за правене на чудеса, дете без произход и всички останали ексцентризми и биографизми.
Да се пришие като фигура на отсъствие в публичната си роля, която му е отредена – това е намерението на младия папа. Присъствие на едно отсъствие – само капризно попадение ли е това? Неочакваният акцент във филмовия плот е в сферата на имагинерното – реалната Ватикана никога не би го допуснала, нито дори зрителското въображение.
Защото в епохата подведена под знаменитата сигнатура „общество на спектакъла”, където всичко е медийни продукти, как младият папа ще практикува присъствието на едно отсъствие, без това да не се превърне в спектакуларен, в частност филмов провал?
Ще проследяваме как тази претенция постепенно ще бъде разколебавана и отмествана, примерно от такива като кардинал Анджело Войело с неговите експертни знания по папския протокол (той е нещо като представител на университетския дискурс), или дори от самите истерични вярващи, които желаят, не по-малко от самата Ватикана, бизнесът с наслаждението да протича гладко и по изпитания от ритуалите начин.
Младият папа е на път да се превърне в Бартълби-папа, бекстейдж-папа, и в това се състои съспенса на първите серии, макар и все по-избледняващ, за да избухне с пълна сила накрая, когато държи първата си реална публична реч във Венеция.
Неговият отказ от показност, нека го кажем още от сега, е зареден със същата христологическа перверзия – ще се предостави като възвишен обект, насърчавайки анализантите-вярващи сами да разчупят обвивката на този Граал на желанието и да видят какво има вътре.
Във волунтаристко прекосяване на фантазии вярващите ще стигнат до това състояние на субективна деституция, до каквото е стигнал и техният бог Христос.
Изоставеният бог на едно изоставено творение, както Лени Белардо е инцидентният папа на един инцидентен свят.
Боже мой, защо си ме оставил – My God, my God, why have you deserted me?
Така е при Матея 27:46 и Марко 15:34, но има и още две версии на последното възклицание.
Татко, В твоите ръце се оставям (‘Father, I put myself in your hands’) – Лука 23:46
Свърши се (‘Everything is done!’) – Иоан 19:30
Последните думи всъщност са холофраза, устремена неизвестно къде – да пробие покрива на света или да раздвижи глъбините.
Смята се, че първата версия съдържа оригиналния атеистичен момент на християнството – неекзистенцията на най-висше божествено Същество, неговия съмнителен случаен статут, като другите две версии на Лука и Иоан разчистват пътя за перверзен обрат, където Христос се представя във формата на изгубен сепариран обект, парче плът, за да запълни празнината в Другия и по този начин да приведе Бог в екзистенция по един наистина превратен начин.
Боже мой! Нашият бог като delivery boy на перверзно обслужване.
Големият Друг не съществува, той също е структурна илюзия – по това психоанализата се различава от християнството, което в перверзната си сърцевина всячески дезавуира и фетишизира празнината в големия Друг. Дори възкръснал, Христос е ценен заради своето тяло, в което се е състояла инкорпорацията на неекзистиращия Бог, и това тяло е способът, чрез който общността се инкорпорира с Църквата, т. н. Христовата жена.
Свеждайки се до анонимен неприсъствен обект на вярата за своето паство, младият папа несъзнавано отгатва перверзния момент в християнството, само за да го усили със средствата на друга перверзия – младият папа е перверт, който знае как да обслужи наслаждението на Другия, в случая вярващите. Или поне е предположително знаещият, въпреки обземащите го съмнения.
Неговите дискретни усъмнявания относно екзистенцията на бог, платоничното му поведение и демонстрираното вършене на чудеса са повече в христологичен маниер, елегантната му съпротива на папската бюрокрация и корупция, мерките срещу педофилията са по-скоро импотентни актове спрямо една неизличима конюнктура.
Младият папа е перверт попредположение, след като видяхме, че езикът извън изначалното означаващо е същото перверзно обслужване в пустотата, отворена от първичното изтласкване.
Вместо да репетираме съмненията и страданията на нашия бог Христос, ние го ползваме като иконична тапа, за да запуши празнината в големия Друг ( в случая, Символния регистър с неговите езици, изникнали от несъзнаваната анархия и контингентност на първичното означаващо), и като резултат фетишизиране и дезавуиране на този геп: от православието – в самомнителна пантомима, от католицизма – в спектакъл, зад който слухти пустотата.
Не се ли крие същата фетишистка мотивация зад поведението на младия папа, дори да не го съзнава ясно – трябва да се опресни екзистенцията на папската институция, след като всички структури са обречени на ентропиен свършек, след като самата вяра е заподозряна в изнемощяване и субективна деституция – тук пропускаме намеренията и постъпките на Лени, втъкани в плота, понякога интригуващи, понякога откровено безвкусни.
Намеренията на младия папа са неясни и това поддържа филмовия съспенс, Лени като сляпото петно в Погледа, което прави възможно нашето зрение на вярващи и на кинозрители.
Зачертаният голям Друг като отсъствие и неекзистенция е филмовият минимум coup de force, за да очертае негативно чистотата на господарското послание в мистериозно-баналното поведение на Лени Белардо.
Всъщност това е и схемата на лаканианския фалос. Той е ефективен само като забулен, като изключен и пренесен на една друга сцена.
Когато разкъсаме завесата, ние се натъкваме на друг трик, известен поне от „Магьосникът от Оз” насам. Натъкваме се на банално дребно човече или, както е във филма „Матрицата”, оракулът е семпла домакиня, приготвяща курабии за внучката си. Зад разкъсаната завеса на мафията какво друго бихме установили, освен че там се намират съвсем порядъчни и възпитани хора?
С неподобаващо поведение за ранга си, Лени е в позицията на практикуващ аналитик, но не и в маниера на Лакан. По-скоро това е прагматична психоанализа в американски стил, която Лакан открито е презирал.
Днес пазарът е залят с подобни книжки как да поправим егото си и всичко останало, как да постигнем щастие и успех в кариерата или правилния път към бог.
Лени се е отказал да бъде господар (на положението), а се е превърнал, морфирал е в обект на вярата и наслаждението на Другия (паството или зрителите като пасивна публика) с цел да ги извади от апатията и да стимулира прекосяването на фантазията им, за да изберат сами пътя към вярата, верния път.
Тези дни открих една моя стара книжка от 1993г. „Японецът и Потокът”, на гърба на която съм написал послесловната рекламна бележка, това което днес се нарича blurb. Там съм цитирал Бенямин, според когото иронията е изкуството, пребивавайки в незнание, да знаеш в крайна сметка поне това, че и другият е само наблюдател, който не вижда, че не вижда. Ти никога не ме виждаш от мястото, откъдето аз те гледам.
Отвъд явяването (феноменологическата реалност) е Погледът. Как другояче да схванем тази мантра на Лакан, освен като концепт за абсолютен екстериор, лимит на всяка визия (Дельоз ще заподозре в лаканианския Поглед внушението за кастрационен страх).
Но Погледът не е заградителен екстериор, а чрез неологизма на Лакан „екстимно” внушението е за топологическо съвместяване на екстериор и интериор и превратна смяна на позиции – интериорът е публичен, екстериорът – частен
Всъщност Погледът не гледа, а осуетява всеки сембланс на репрезентация, задържайки се като структурната илюзия на всеки опит за онагледяване, върхът на фантазията, от който Лакан си е вярвал, че е успял да отдели възвишения обект като обект-причина на желанието, но вероятно и на смисъла.
Objet petit a е версия на Погледа във визуалното поле. Младият папа окупира позицията на този странен обект, който всъщност е обект-причина на желанието. Достатъчно е да си спомним неговото бекстейдж-поведение, за да добием минимална представа за обекта-капан във визуалното поле.
Защо го прави младият папа? Отговорът е прост, в днешно време е невъзможно директно да се упражнява господарски дискурс. Този дискурс осцилира в дискурса на психоаналитика, предположително знаещият, който окупира тъкмо същата позиция на objet a, или в университетския дискурс на експертно знание, който всъщност е дисперсиран в атонална база данни.
Ако младият папа морфира в objet a, който всъщност е обект-причина на желанието, намерението му фактически е да насърчи обратния процес на контра-пренос – вярващите трябва сами да интегрират обекта-причина на вярата в себе си без посредничеството на папското означаващо.
По същество това е повече протестантско послание, отколкото католическо.
Това означава сингуляризиране на анонимните маси, където всеки сам е собствения си фундамент на вяра, бизнес, начин на живот.
Това означава трансформиране на масите в креативни спинозистки множества, където производството на смисъл надделява над демонстративните авторитети, където всеки се стреми към самоопределение и директна самоорганизация.
Именно това внушавано самопредставителство сякаш най-добре кореспондира с антирепрезентативизма на лаканианския Поглед, но може би е и една още по-голяма илюзия в мнимото си разминаване с господарското означаващо.
Лени наистина всячески се старае да приглуши заеманата от него позиция в папското означаващо.
Всичко при Лени е противопоказно на протокол, ритуали, церемония, той е мистериозният тригер за отключване на въображения и фантазии. Или поне е предположително знаещият как да го направи, докато видимо изглежда колеблив и нерешителен.
Прекосяване на фантазията, това добре, но тук изниква неочакван проблем – на повечето не им е по силите да го направят, те дори се страхуват и да си го помислят дори – защо?
Конфронтирането със собствената фантазия не е конфронтация с истината за твоето битие, а с фундаменталната лъжа за него – тоест със скалъпената история за срещата с една изначална травма, един фундаментален антагонизъм, които отказват наративизация.
Както отбелязва Жижек, върхът на нашата фантазия е непоносим за нас. Да реализираш фантазията си е по самата си същност травматично, защото това включва да изложиш публично фундаменталната заблуда, тоест твоя начин на наслаждение, който те определя като субективност.
Дори да излезе, че фантазията е нова травматичност върху изначалната незапомнена травма, травма на травмата, психологически изглежда твърде достоверно, с което се сблъскваме ежедневно – антипатията ни към ближния не се ли дължи на проектираното върху него загадъчно наслаждение, което всъщност е несподелимо…
Ако религията отключва фантазии, те са изцяло под нейния харизматичен диктат, вярващите с облекчение са готови да разменят измъчващите ги кошмари с контролираното наслаждение, което им се предлага.
Не е ли по-изгодно да приемеш лъжата на другия в очакване на реципрочен жест във взаимно размяна на фетиши? Социалният договор не се ли сключва под скрития диктат на несподелимо наслаждение? Синовете убиват бащата на първична орда не за да разрешат това, което е забранявал, а за да универсализират забраната във всеобщ Закон под Името-на-бащата.
Ако Лени не желае да го приемат в официалния му статут на папа, това не е достатъчно – той трябва да предостави на другите нова фантазия за организиране на тяхното наслаждение, което означава налагане на господарска воля от негова страна, тоест подновяване на порочния кръг, от който се е стремял да се измъкне.
Усещането, че мамиш реалността, на която другите са длъжни да се подчиняват, формира същностното ядро на фантазията като такава.
Както и съчувствено да се отнасяме към младия папа, ние имаме интуитивното знание, че господарят, в каквито и версии да се явява, по принцип винаги е измамник.
В ХІ семинар Лакан казва, че objet a в полето на видимото е Погледът. Този специален обект не е позитивна величина, а празнина, лакуна във визуалното поле. За изкривяването на визуалното ни поле от желанието може да се добие представа само чрез Погледа-обект.
Фактически внушението е, че няма позитивна реалност извън изопаченията (distortions). Всяка позитивна същност изниква от изопачена перспектива, от перспективистка диференциация.
Погледът е празна точка, прекъсваща течението на чувствения опит, сляпото петно, чрез което съм вписан в картината. Картината е в окото ми, но и аз съм в картината (чрез погледа-обект).
Обичайно желанието на окото се приема като желание за господство. Но за Лакан, въпреки че един обект задвижва желанието, субектът извлича наслаждение не от изнамирането на този обект, а от удължаването на самото желание. С други думи, желанието изначално е мазохистично, а не стремеж към господство, както внушават книгите на Фуко.
Objet petit a винаги е изгубен в сигнификацията, изгубен в един превод без оригинал, каквото всъщност представлява несъзнаваното.
Този невъзможен обект (на анаморфоза, на паралакс) ние полагаме в точката на предполагаемото тайно наслаждение на Другия, което е неопределимо, нещото в Другия, което е повече от самия Друг.
Скопичното влечение се опитва да види обекта като отсъствие, съответно то съзира не фалоса, а неговото отсъствие (или мистериозна забуленост). Вместо към власт и господство желанието е ориентирано към точката, където властта въобще липсва, точка на травматично наслаждение.
Психоаналитичното желание е съвсем различно от схващанията на Ницше/Фуко.
Погледът е празната точка или сляпо петно в Другия, оказваща съпротива на господарското визионерство.
Фактически Лакан описва механизма на паралакс.
Погледът, въобразен от мен в полето на Другия, бележи отместването от имагинерния регистър към недостъпната инстанция на Реалното.
Погледът процесира в Реалното, там където не престава да не се вижда, и само чрез фикция, чрез фантазиране аз мога да си подсигуря (не)отношение към този Поглед.
Не между истина и лъжа, а различаването трябва да е между истина и фикция. Погледът е фикционалното (но и истината за Лакан е структурирана като фикция. Сякаш има скрит ницшеански момент: истината е серия от заблуди, реконфигурирани около атрактора на волята за власт).
В безкрайността на явяването, в тази сериалност на безкрайно кантианско съждение стопираща точка е само този фиктивен Поглед.
Под „натиска на безкрайното” ние сме принудени да приемем като (без)работна хипотеза именно този Поглед. Той структурира чрез възвишения си ексцес (не)дифиренцираната субстанция (всичко, което е битие или бог).
Несъществуващ поглед, каквато е и принадената стойност (на парите, на наслаждението).
В това не-място на Реалното само Погледът заема място. Човешкото око е в конфликт с Погледа, за да остойности гледната си точка. Самата стойност на Погледа на мета-равнище е неустановима. Чрез очите си аз извличам принадена стойност, а самият Поглед е ефект на ефектите на принадена стойност, той е въобразен от мен в полето на Другия, което обаче не го прави илюзорен.
Ние сме свикнали да правим връзка между визуалното и агресията, говорим за визуална агресия и насилие в режима на днешните общества на образа и на спектакъла.
На този фон Погледът на Лакан озадачава със своята пасивност, сякаш е рецидив на еврейското иконоборчество и забраняване на репрезентацията.
Анти-окулярната тенденция при Лакан противостои изобщо на Просвещението като изчистена господстваща визия. Това е безпокояло Лиотар поне двайсет години според неговите признания, тази скотомизация.
Но тъкмо либералната демокрация с нейните претенции за прозрачност, гласност и публичност постоянно бива компрометирана от противоположен процес на затъмняване, една етика на слепота.
Погледът е вътрешно присъщата клопка във визуалното поле. Както когато пътуваме нанякъде и изведнъж установяваме, че посоката е грешна. Нищо все още не го подсказва в пейзажа, но той става заплашителен и някак непроницаем.
Погледът е изопачаването във визуалното поле на субекта, причинено от собствената му перспектива в това поле, от собственото му вписване вътре.
Вместо правилно зрение всичко е калейдоскоп от морфизми, анаморфози и метаморфози,
където това, което е приемано за обективна гледна точка, всъщност е изместване на паралактична позиция.
Картината е в окото ми, но и аз съм вътре в картината като „сляпата точка” в нея, която ми връща Погледа обратно към мен.
Това е съвсем различно от паноптикумния режим на визиране.
Никой не способен да управлява невинно, съответно никой не притежава невинно зрение, ако трябва да допълним прочутото изречение на Сен Жуст.
Това безкрайно кантианско съждение може да бъде прекъснато само насилствено, изкуствено – от кого друг, ако не от компрометиращия Поглед.
Аз управлявам невинно, в името на истината и само на истината. Аз виждам истината, самата нея.
И няма как да не последва уличаването в лъжа. Господарят винаги е измамник, притежателят на обективна визия също.
Но различието не е между истина и лъжа, а между истина и фикция (Погледът). Погледът е изключеното Трето в логиката на противопоставяне между две фалшиви опозиции, на него се крепи всичко, но този Поглед е достояние еднствено на несъзнаваното, което няма как другояче да се изрази, освен чрез сембланси и симулакруми.
В точката на пресичане между нашите емпирични виждания и фиктивния Поглед, истината процедира като разрез, за да отпуши празнотата като (не)диференцираната субстанция на нашия живот, на битието изобщо. Само чрез нашите усилия да извадим истината наяве, да я оразмерим, е възможно да се поддържа фиктивната екзистенция на Погледа-Истина. Този Поглед не принадлежи на никого.
Младият папа, приведен до objet а като версия на Погледа, не е способен на нищо повече от това, освен да протака и отлага желанието. Каквото и да е то, желанието би се компрометирало в баналните си реализации. Желанието винаги е желание за едно друго желание.
Обществото винаги ще е само привидност, semblance на автентично битие, разменна стойност на означаващо за нашите потребителни стойности на работници и обществени фигури, но пък потребителната и разменната стойност от своя страна ще са само ефекти/означаващи на неемпирично зададена принадена стойност (surplus), на възвишения обект, обект не с малко „о”, а по изричното желание на Лакан, както е френското произношение за малък друг (autre) – objet petit a. И този обект като поместен в полето на Другия е Погледът.
Погледът в пълното си отсъствие на нищо е ефект на означаващи, които афектират фиктивното присъствие на една абсолютна стойност (Погледът).
Всяко разчитане на посланието на Погледа е неефективно и изопачено, дори когато нацелва тайните ни предположения и смътни предчувствия.
В този смисъл всички сме означаващи на желанията си, интерпретирани от един фиктивен предполагаем Поглед. Той ни внушава нещо, но какво всъщност иска да ни каже? Няма естествени желания. Желанието винаги е на квадрат, степенувано, желание за желание.
Казвам това, защото objet а, желанието и Погледа могат само да бъдат внушени, те остават извън филмовия диегезис, но всъщност са скритият му двигател.
Истината е процес в Реалното. Да се устремиш натам, да станеш неразличим в собствените си символни практики от този зловещ процес и процедиране в ядрото на Реалното, наистина е реализирано влечение към смъртта.
Смъкването от равнището на желанието при равнището на влечението, този сомнамбулски преход, когато филмовите герои се променят превратно в смъртоносна конфронтация с другите и света – това вече е общо място в киното, стига да съумеем да различим баналните реализации на влечението към смъртта от това, което се случва в Изгубената магистрала на Дейвид Линч, например.
Като всеки ситком сериалът Младият папа не може да си позволи подобен лукс, освен в последния епизод на площада във Венеция, където немотивираният колапс на Лени Белардо ще кулминира в неясно либидинално-смъртоносно влечение, което ни предстои да дешифрираме, доколкото сме във състояние да го направим.
Няма начин да се намесим в процедирането на истината в Реалното, но като субекти-ефекти на тази истина само чрез нас истината добива своя semblance.
Погледът като онтологически трик на господарското означаващо обаче е поразен от характерната импотентност на това означаващо, тъкмо защото най-професионалното присвояване на този Поглед се реализира от един тривиален господар, визия или хакер.
За Лакан дискурсът е форма на социална връзка, при която нямаме работа със замръзнали образи и текстове, а с дискурсивни стратегии, които добре заместват антирепрезентативизма на Погледа.
Авторското име и текстът работят под натиска на безкрайното или поне на някакви непредвидими отклонения и трансгресии.
Човешкият род неминуемо се алиенира в „свещен” текст (на френски „алиенация” означава и лудост), и в свещени субекти, за които знаем, че са съчинени, дискурсивни.
Ватикана е тъкмо този уъркшоп и скрийн-шопинг на божии картини и чудеса в поддръжка на балсамирания папски дискурс и просто не се вижда как това може да се промени.
Залогът би трябвало да е в алиенирането на самата алиенация, това, което Лакан нарича сепарация. Свещеният текст е фалшива основа, оптическа заблуда, като повод за безкрайни коментари и тълкувания в други алиенирани преусвоявания на първоначалната заблуда. Фактически този път е на прекосяване на фантазията, за да се стигне – до какво?
До субтракцията на минимално различие, разбира се. След дългия преход ние сме същите и все пак коренно преобразени.
Другият път е да се задържим при симптома, да продължаваме да извличаме surplus, принадена стойност/наслаждение в изцеждане на симптоматичните травми и образувания в самите нас.
Прекосяване на фантазията, траверсиране (traversing).
Или наслаждаване в симптоматични прочити.
Кой е третият път? Опитът на едно ново непознато наслаждение отвъд фалоса и жената, с религиозен акцент, ставането-sinthome?
Възможно ли е да се поведе цялото папско войнство към един толкова неизясним психоаналитически експеримент?
Наистина ли във Ватикана е заложен неуспехът на това ставане-sinthome, който би трябвало да се празнува като победа?
В маниерната си изолация какво е Ватикана днес – фетишизиран симптом или sinthome като обогатен симптоматичен морфизъм?
Алиениране на алиенацията означава сепариране от големия Друг, иманентна сепарация между означаващо и фетиша на object a, но тогава кой би издържал в отворилата се повторно пустотна бездна след такова разкачване?
Това наистина би ни отвело до лудостта на един Арто, анапример, който пък от своя страна подозирал Лакан, че все още не е сепариран, а страда от еротомания.
Сепарацията (прекосяването на фантазията) би трябвало да алиенира лингвистичната ни алиенация, което означава да просветли фундаменталната разлика между означаващо и наслаждение, само че това не е по силите дори на такъв неординерен папа като Лени.
Вместо тази сепарация, чийто теологически еквивалент е Възкресението, важи по-скоро обратното – монотонно повторение на символното, на патерналистичния дискурс, на канона и ритуала, на проклятието на идиома.
В диегетичното си разгръщане филмовият наратив сякаш не е способен на по-дълбоки внушения, той постепенно се поддава на очарованието на една въобразена Ватикана, каквато я желаят католическото паство и светът.
Казахме преди, че няма невинен Поглед, невинна власт и невинни желания.
Не само няма естествени желания, но желанието изобщо липсва преди да се е задействала ретроактивно неговата обект-причина, намираща въплъщение в принадената стойност/наслаждение като фиктивна величина.
Самоизличаваща се вампирическа или симулакрумна обект-причина, над която надстрояваме повече или по-малко благопристойни щения, заети с опротивялата игра на мнимото им разобличаване.
Сякаш всичко е видяно и преживяно, дори историческата сянка на Ватикана се е изпарила, заместена от джентрификацията на туристически визии.
Младията папа е по-скоро атракция, отколкото драматичен персонаж, въпреки усилията му да се приравни до анаморфично петно на неясни желания и стремежи.
Защото ако Погледът е непрекъснато производство на деформирани субекти с деформирано зрение и с деформирани обекти на желание, кой не би искал да се измъкне от тази лудост, от кошмара на това vertigo?
Не е ли за предпочитане отново да се закачиш за фетиша или скрито да се наслаждаваш на симптома си като последна опора на твоята екзистенция? След някое голямо сътресение не се ли случва точно такова отдръпване, отлив от страстта по Реалното, за да се отдадем на формалната игра на минимални различия и нарцисизми.
Разбира се, пътят на субтракция, както е описан от Бадиу, е много по-софистициран, той го илюстрира с абстрактната живопис, картината Бяло върху бяло на Малевич, и ефектът от изваждането на минимално различие би могъл да е внушителен, примерно различието между либерализъм и неолиберализъм, между истина и пост-истина или минималното различие, инсталирано в постмодерната теология.
И този контраст става много явен, особено когато опрем до притворно-скромните визии на българите, базирани върху истерията на споделени (не)лоялности.
Желанието за правилна визия фактически е тоталитарното изкушение, с чиято скука сме запознати от произведенията на соцреализма – там всичко е правилно, всичко е наред, само за да подчертае огромната надвисваща липса и пустота, която ни смазваше с не по-малка сила отколкото днешните постмодерни перверзии.
Дисиметрията на Погледа наподобява хегелианската драма на дисиметрия на властта.
Всички тези превратни морфирания на означаващи, обекти и образи потъмняват и дегизират рамката на Погледа и на големия Друг, доминантните позиции като ефекти на проваляните си реализации.
В различно вариращите степени на истина и фалшивост не е възможно да се инсталират нито обективен Поглед, нито обективно послание.
Конвенциите ни предхождат независимо дали си даваме сметка или не.
Реакциите ни са реактивни, отложени, винаги по-сетнешни.
Важи ли това за младия папа? Несъмнено. Той буксува във филмовата и в папската машина, без да изчисти машиналния елемент в себе си, инмиксирането, ремикса, постмодерния пастиш.
Без да извлече чистотата на господарско послание, нито свободния дар на смисъла, сякаш затиснат от гигантска инертна маса, от нетърпеливо очакващите появата му маси от вярващи и поклонници.
Фундиращите жестове са създадени от незапомнени времена, но дори добре документирани те се задържат неподатливи за интерпретация.
Фундиращата Дума винаги вече е тук извън човешки обсег.
Филм или текст, на които не им липсва нищо, биха били абсолютно затворени в себе си и недостъпни за зрителя.
Начинът, по който филмът разгръща своята липса, е в същото време начин да покаже своя Поглед като objet a .
Погледът прекъсва моето зрение. Погледът е едновременно продукт на моето зрение и на прекъсването в него. Ние виждаме картини, визуално поле, което изглежда кохерентно и автономно. В този смисъл моето зрение е фундаментално измамливо. Само когато Погледът изникне като разрив на визуалното поле, аз осъзнавам некохерентността на това поле и опората на Погледа върху мен, виждащия.
Филмът е конфронтация между Погледа и образа, който го потъмнява до степен на неразпознаваемост.
И не е ли същото с бог и неговите образи и иконизми?
Ние сме преди всичко визуални животни с изпортени зрения и при сътресенията, причинени от Погледа, визиите ни сякаш „се изправят”, за да установим почти веднага, че отново са изпортени, макар и по различен начин.
Ето защо в objet a като версия на Погледа има нещо, което е недиалектическо, наглед формална логическа спънка, която може да се отстрани, но това е същото като отстраняването на принадената стойност като причина за експлоатация – отстраниш ли пречката, проваля се всичко останало.
Без objet a като отсъстваща причина никой наличен обект не би бил желан. Субектът желае обекти, доколкото те се явяват въплъщение на objet a. Затова придобиването на някакъв обект е толкова разочароващо, защото разкрива, че това не е objet a, а ординарен обект. Така objet a дефинира субекта чрез неподатливото си отсъствие. Той придружава субекта в неговия субективен опит, без никога да е наличен в този опит.
Обектът-поглед е извън нарцистичната функция на желанието като нещо, което не може да се преглътне, оставащо затъкнато в гърлото на означаващото. И точно в тази точка на липса субектът разпознава себе си.
Но тогава алтернативата е не премахване, а идентифициране с objet a.
Лени Белардо морфира между господарското означаващо и objet a като версия на Погледа, за да промени визията в иновативно извличане на версии и сембланси, както и дискретното им проектиране във визиите на паството.
Разбира се, могат да ми подхвърлят, че във филмовия плот на сериала няма нищо такова. Именно, става въпрос за фантомно присъствие-отсъствие.
Между впрочем, тук по-подходящо е другото значение на думата плот – фамилна гробница.
Лени е поместен в папската гробница, каквато е всъщност Ватикана – тук всичко е музеифицирано в аванс, мумицифирано дори, какъвто е и модерният свят според Юнгер: от едната страна – работилница уъркшоп, от другата музей, туристическа атракция.
И какво ги обединява ?
Ватикана е капиталистическо предприятие, бизнес с гробници и религиозни меми и символи, и дори с флайери. Прес-аташето неизменно е до папата.
Това, с което е запълнен сериала, всъщност е отчаян стремеж да се дезавуира антирепрезентативизма на Погледа с нови образи, обекти, гледки, ракурси, обрати на фабулиране, борби на фалшиви претенденти, докато Погледът монотонно ги отхвърля – и това не е, и това, и това.
Отчаяно измъкване от обичайната папска атмосфера със стилизирани естетически ходове, но нека тогава да се запитаме – кое е „обичайното”? Не е ли обичайното друг сембланс, в който режисьорските умения вмъкват нови сембланси на тайни желания, претенции, наслаждения, и зрителското око е подмамено да ги разпознае, да фиксира минималните различия, да извлече удовлетворение както от разпознаването, така и от неразпознаването, misrecognition (méconnaissance).

Казахме вече, че Лени сякаш предположително има знанието как да обслужи наслаждението на големия Друг, на бог и църквата, и в това се състои неговото позициониране на перверт, на превратна версия на бащата, с каквато перверзия се характеризира изобщо капиталистическият дискурс.
Капиталистическият дискурс се отличава с отхвърляне Verwerfung, Foreclosure – на какво?
На кастрацията, естествено.
Той е незабранителен режим в игра на присъствие-отсъствие, дори не знаеш кой те експлоатира – експлоатираш се сам. Съответно, дори не знаеш кой те принуждава да вярваш – вярваш по собствена воля.
Голямата съблазън като непредизвикана грешка – ти си грешен, ти си грешникът.
Капиталистическият свят, също както светът на Ватикана, е свят на показна псевдо-потентност, където неограниченият от нищо субект фактически е уловен в масова психоза с шизоференни и параноидни оттенъци – или пък оцелява в този дрифт със защити от друг вид, например системна перверзия.
Вярващите искат да вярват директно, в сократически маниер. Но желанието винаги е рефлексивно, желание за желание, желание на квадрат, неизменно придружавано от фантомния партньор на objet a. И така е във всяка социална и сексуална връзка.
В религиозната връзка – също.
И когато платоничните висини на този мистериозен обект са непостижими, следват обичайните извращения, все едно тоталитарни или неолиберални.
Неадекватността на обекта спрямо желанието е заместена с перверзно отношение към обекта на базата на имагинерна илюзия за тотално удоволствие. Всичко е еквивалентно, може да се обмени в кеш, всичко е съмнително, подозрително, защото нищо не конституира закон за никого. Обръщането на всичко в бизнес и склонност към апологетизиране на трансгресията като нова норма са само някои от индикациите на генералния еквивалент.
Но това винаги е било отличителен знак на западното мислене – да свежда всичко до общ еквивалент и норма.
Тук съвсем лаически можем да направим разделение между кино на Погледа-обект и кино на изпълненото желание (Wunscherfullung).
При Тарковски и особено при Дейвид Линч преобладава първото, Погледът изцяло е взел надмощие, потъмнявайки образи и фабула до степен на гротескна разкривеност и неузнаваемост. Достатъчен е примерът с втората част на сериала Туин Пийкс, където дори героите на репликите от първия сериал са сведени до безподобност. Там липсва атмосфера, аура, връзка – става въпрос за анти-кино, каквато е анти-философията на Лакан.
Във Вертиго всичко се свежда до извивката на събраната в кок коса при Маделин-Джуди, този оbjet а, към който Скоти отчаяно се стреми, възелът, където е изличена разликата между двете жени, които са всъщност една и съща, минималното различие между истина и лъжа, между илюзия и реалност – всъщност липсва разлика, освен в очите на Скоти.
При филмите на Wunscherfullung всичко е ясно – там имаме директна реализация на желания и обекти, филмовите герои печелят мнимо превъзходство над Погледа, всички тези супермени и супер-жени. Единственото, което липсва, е оbjet a.
Но тук става въпрос за нещо още по-важно – как да се организира начинът на наслаждение, а не баналното удоволствие и удовлетворение на съмнителни страсти.
Как стоят нещата при Младият папа? Очевидно Сорентино е приел соломоновското решение за добре изпипан сембланс на комерсиално-свещена визия при съчиняването на папския образ, където има от всичко по малко, смес от комично-възвишено, както би се изразил Жижек.
Постмодернисткият пастиш, както го разбира Фредрик Джеймисън, като канибализиране напосоки на всички стилове от миналото, сякаш цели доставянето на ретроактивната или структурна илюзия да ни набави обект-причината на желанието, охранната зона на един дълбок смисъл и фундаментално послание.
В психоаналитичен план обект-причината винаги е поместена в мястото на Другия (бог, бащата) като енигматично наслаждение.
За сина е невъзможно да се наслаждава по начина на бащата. И тук е скритият съспенс не само във фамилната история на Лени, но и в дълго отлаганото му папско послание, което ни предстои да разгледаме.
Какво да бъде неговото господарско послание, без да изглежда такова?
Как да бъде организирана папската церемония в съответствие с променените социално-исторически условия на постмодерността?
На тези, които познават традицията на италианските автономисти или дори само ефекта Пазолини в киното, веднага ще им стане ясно, че въпреки странното си поведение Лени Белардо няма да надмогне участта си на дребнобуржоазен реформатор, колкото и схематично да изглежда товатвърдение.
Политическият контекст избива някак слабо и вяло зад великолепния папски декор на Ватикана като сембланс на скрита истина.
Роящите се епизоди ни подсказват, че внушението на кантианския императив „Разсъждавай както си искаш, но се повинувай” е останало непроменено.
Подчинението сега не е спрямо чистотата на господарското послание, нито дори под формата на безкрайното му оскверняване и потъпкване, а е трансформирано в едно ново подчинение спрямо принадената стойност/наслаждение, спрямо императива на Капитала. Твори каквото си искаш, но се подчинявай на фиктивния surplus!
Да лансираш един блокбастер с цената на всичко е комерсиалното разбиране за лимита на филмовия Поглед.
Пазарният императив е негативното определение на изкуството в „културната логика на късния капитализъм”.
Отхвърлянето на кастрацията чрез перверзното поведение на Лени (но не и перверзия в клиничния смисъл) като изначална травма/празнота е с обратния ефект, причиняващ размножаването на кастрационни ексцеси и разсейки.
Именно дезавуирането и редукцията на кастрацията я свежда до неделимия surplus остатък на един Поглед като възвишен обект, поглед на Медузата или на ироничния зрител.
Но истината е, че филмът е фетиш, сурогат на недостъпния екстимен Поглед като възвишен обект. Естетическото дистанциране от Погледа не успява да се превърне в патос на дистанцията.
Това различие между фетиш и лаканиански objet petit a се онагледява от мантрата: Ти никога не ме виждаш от мястото, откъдето аз те гледам.
Сорентино материализира Погледа по един фалшив фетишистки начин. Телевизията въобще като технология на сериалното и на повторението е някакъв вид мобилна приватизация, за чиито ефекти дори днес е трудно да си дадем ясна сметка. Интерактивното участие не успява да се надмогне над пасивното наблюдение.
Ето защо след като изгледаме сериала, стигаме до сляпото петно на Погледа.

Релативизираните стойности на постмодерните дискурси, където „всичко върви”, всичко може да мине за изкуство, причиняват фетишисткото им разцепление – много добре знам, че ми пробутват боклук, но след като се харчи добре, не мога да имам нищо против…
Дискурсите страдат от фетишистко разцепление и това няма как да се избегне, освен ако някой от тях насилствено не бъде въдворен в норма, в регламентирана величина.
Ексцесите, прекомерностите на surplus ретроактивно създават илюзията за тотализиращ Поглед.
Субектът възниква само в това невъзможно отношение към сляпото петно на Погледа, това късче Реално, както го нарича Лакан, където не престава да не се записва, където се срещаме с неуспешна интерпелация или неуспешна символизация под знака на фетишисткото разцепление. Сякаш сме улучили нещо и все пак не сме, но си даваме вид, че нещата са под наша диктовка, докато е точно обратното или поне имаме екстимна поделеност на невъзможната връзка.
Възвишеният обект въвежда разцеплението в илюзията за пълно присъствие и указва към пустотата (Void), която не е липса, празно място, а резонираща в някакъв просвет без определен източник, хайдегерианското Lichtung може би. Или барелефно набраздената празнота при Маларме/Бадиу.
Между Погледа и окото цари неотменима визуална дисиметрия.
Между господарското означаващо и objet petit a – властова дисиметрия.
Това е „гробищният” плот извън фабула, папският диспозитив, който определя скрито или явно параметрите на изстисквани версии и модели на поведение, новите папски символи и меми с дигитални криле.
Аз като зрител също съм с изопачено зрение съгласно натиска на Погледа, може би така чета филма, защото съм под влияние на Лакан.
Антагонизмите и политическото им изражение отсъстват от гробницата. Може би става въпрос повече за агонизми в смисъла на Фуко, въпрос на мениджмънт и управление.
Лени трябва да възседне трона и да се заеме с реалното дирижиране на папската церемония, но постмодерната ирония, придружаваща неизменно неговите актове и постъпки, не е в състояние да разведри тяхната импотентност.
Каква е схемата на господарския дискурс на Лакан ( нещо, което описах в Отвъд травма и революция, 2007).
Съвсем схематично, несъзнаваното господарско означаващо апелира към производство на знание, в което търси своята легитимност в подредена социална връзка. Но винаги се задържа нещо неусвоимо, един неделим остатък и това е оbjet a, който сочи към разцепения травматичен субект като истината за ситуацията.
Този травматичен субект в случая са вярващите, приемащи папското послание, но един възвишен остатък се изплъзва на съвместните им усилия за комуникация – какво е бог, който отказва комуникация – как да вярваме – защо бог допуска беззаконие и безсмислени страдания – защо светът е неспособен да се измъкне от падението в истинска общност без общност извън социални и расови различия – защо вярата се поддава на фалшифициране и перверзни отклонения или на седиментно утаяване в ритуалите, и т. н.
Привлечени от посланието, ние маскираме неговата импотентност.
От невъзможност към импотентност – това е траекторията на господарския дискурс.
Истината не може да се произнесе. Ефектът на истина е колапс в знанието, насърчавайки подновено производство и търсене.
Но какво е objet a – логически дедлок, пустотата, около която желанието и/или влечението циркулират, както и същевременно фасциниращият елемент, който запълва тази пустота на онтологическа негативност.
Реалността, предложена на нашия опит, никога не е всичко. За да произведем илюзията за „всичко”, това не-всичко трябва да бъде допълнено с коренно различен изкуствен елемент, който запълва гепа или празнината.
Оbjet a няма субстанциална конзистентност, той е тъкмо позитивизация на пустота.
А какво е разбирането за лаканиански субект? Той е негативно самоотношение на празнота, предхождащо емпиричните характеристики, самопоява на нищото, чийто обективен корелат може да е само странен обект (weird object) като въплъщение на нищото, един невъзможен обект, цялото битие на който е въплъщение на собствената му невъзможност или objet a.
За да схванем статуса на objet a, трябва да осъществим движение от липсващ обект към обект, който замества липсата, който й дава тяло.
Субектът е нещо като празното място между скоби и тази празнота е конститутивна за субекта, тя е първа, без да е резултат на процес на абстракция или алиенация. Зачеркнатият празен субект не е абстрахиран от конкретния индивид, както е поставен в своя живот-свят, абстракцията/оттегляне от субстанциално съдържание конституира субекта.
Оbjet a като заместител на липса е обективен корелат на празния субект, нещото което причинява безпокойство и тревожност.
Черната кутия на лаканианския object a – този възвишен транзитивен обект като форма на пустота, изисквана от безкрайните претенции на крайните претенденти за суверенно царство.
Христос е сведен до този обект. Един морфизмен Христос в циркулации на версии, в шутовски кастинг, където ако се яви самият Христос, ще бъде отхвърлен, което и се случва при Великия Инквизитор.
Кой тогава умира на кръста? Дори розата на кръста, забодена от Лутер, е променена от Хегел.
Господарският дискурс осцилира в психоаналитически, който се открива с objet petit a в мястото на господарската позиция.
Господарското означаващо е сведено до objet a – всъщност двете винаги са се допълвали в разменени позиции.
Папата-психоаналитик е в позицията на този обект.
Той се приравнява и инсталира във възвишения обект на вярата, в перверзията на бекстейдж – защо?
Казахме вече, за да насърчи другите към прекосяване на фантазията, но когато това се случва под диктовката на един урегулиран от канона папски Поглед, ясно е, че лимитът на визия ще бъде фалшифициран.
Фетишистът Лени в abject -позицията, която е избрал, ще се задоволи с малките чудеса, на които е способен още от детска възраст – неплодната жена ще забременее, корумпираната божия служителка ще получи възмездие.
Каквито странности и капризи да демонстрира младият папа, оbjet petit a е неотстраним и още по-зловещ в религиозната си опаковка.
Objet petit a като не-мъртъв un-dead (не-кастриран) остатък, упорстващ в своето непристойно безсмъртие.
Скритият атеизъм на християнството и неговата страст да изобрети нова трансцендентност на вярата кулминират в постмодерна ирония, в един нелепо-възвишен комизъм, който сякаш винаги е бил заложен в него.
Ненапразно още Киркегор ще разпознае комичния елемент в християнството.
И няма съмнение, че след анархистичния и атеистичния момент в Христос ще последват още моменти, ще бъдат изнамерени нови визии от човешкото око, конфликтуващо с нечовешкия Поглед.
Постоянното морфиране между господарско означаващо и objet a – това е перверзията, несрещана в други религии.
И това отвежда към хомологията между християнство и капитализъм.
Objet a – това е „голият обяд” на стойността, безкрайни остатъци на кибер-Кивота, руиниращо наслаждение jouissance.
Парадоксално образувание, което може да бъде дадено само като липсващо, сляпото петно във вярата, както принадената стойност е сляпото петно на капиталистическа акумулация.
Една перверзна врътка, перверзия като версия на бащата, pere-version.
И перверзната врътка на Капитала, пораждащ от самия себе си принадена стойност, както бащата-отец поражда своя син.
Христос не се е жертвал за нас, а за своя бог-отец и принаденото surplus наслаждение на неговата Църква.
Капиталът не е саможертва за обществото, а перверзно обслужване на принадената стойност като оbjet petit a в непристойно безсмъртие.
Принадената стойност е за Капитала това, което е за християнството неговия атеистичен момент.
Както перверзното божество на Капитала кръжи около сляпото петно на принадена стойност, така християнството кръжи около сляпото петно на вярата с атеистична подоснова, сляпото петно в нея, за да акумулира травматично принадено наслаждение.
Върховната любов към Бог е любов, която прегръща нашето анулиране от Бог: тоест любов към пустотата, която сме.
Само тогава нашата любов е pur amour, която изисква от субекта радикално свободен акт. Върховната власт е тази, която абдикира всичката власт: това е чистата власт (или любов към властта), възможна само в също такъв подобен радикален акт.
Larvatus prodeo, както знаменито се е изразил Декарт. Влизам на сцената на света по скрит начин (larvatus). По същия начин човекът на властта трябва да влиза в света, знаейки че светът не е както изглежда, но оставяйки всичко недокоснато.
Анархията на първичното означаващо, анархията на божия Син, анархията на властта – липсата на archē, на начала и фундиране.
Героят на Пазолини казва – единствената истинска анархия е анархията на властта.
И в същия смисъл Бенямин много преди това – нищо не е така анархистично, както буржоазният ред.
Капиталистическата религия показва паразитната си зависимост от християнската теология.
Христологията функционира като парадигма на капиталистическата анархия.
Сорентино все пак не е Пазолини, в избирателния си естетизъм той откроява младия папа като денди на амбивалентности, решен на обрат, но политическите и дори теологическите импликации са някак неубедителни, липсва „жилото в плътта”, сякаш времената на религиозен и революционен екстаз безвъзвратно са отминали и всичко се е превърнало в реквизит, руиниращи останки.
Истинският господар не е агент на дисциплина и забрани, посланието му не е: Не можеш, нито: Ти трябва…, а освобождаващото: Ти можеш – какво? Направи невъзможното, тоест явяващото се невъзможно в координатите на съществуващата констелация – и днес това означава нещо много конкретно: ти можеш да мислиш отвъд капитализъм и либерална демокрация като върховна рамка на живота ни.
Тези почти доктринерски внушения на Жижек (заедно с Бадиу) са в основата на тлеещия спор с Антонио Негри, нуждаем ли се от лидери и партии и какви да са те в епоха на западнала символна ефикасност на Името-на-Бащата.
Господарят е изчезващ медиатор, който те връща отново при самия теб, който те предоставя на бездната на твоята свобода: когато слушаме истинския лидер, ние откриваме какво желаем или по-скоро каквото винаги вече сме желали без да го знаем.

Новалис ще пледира, че ролята на краля не е да даде на народа това, което народът си мисли, че иска, а да го въздигне и придаде мяра на неговите желания.
Или пък Хегел: истинският господар е този, който може да провокира другия да се самотрансформира чрез постъпките си.
Господарят е необходим, защото нямаме директен достъп до нашата свобода – да се сдобием с този достъп трябва някой да ни побутне отвън, тъй като нашето „естествено състояние” е на инертен хедонизъм, това което Бадиу нарича „човешкото животно”.
Скритият парадокс тук е, че колкото повече живеем като свободни индивиди без господар, толкова повече сме несвободни, закопчани в съществуващата рамка на възможности – трябва да получим външно смущение и тласък към свобода с помощта на господар.
Новалис, обичайно определян като представител на консервативния Романтизъм, е бил добре запознат с този парадокс, предлагайки екстремна версия на безкрайно кантианско съждение: монархията е висша форма на република, никой цар не може да съществува без република и никоя република без цар.
Видяхме същата логика на самосуспендиране при Пазолини и Бенямин в опит да се изличи оbjet petit a или по-скоро да се трансформира в минимално различие, но в неприличната си немъртвешкост или перформативност той продължава сам да произвежда своята референция като саморефериране – той е обект-причина и на христологичното стремление, и на капиталистическото влечение.
Младият папа наистина се опитва да трансформира папския дикурс в дискурс на психоаналитика, инсталира се в мястото на оbjet petit a в бекстейдж поведение, но наистина ли става въпрос за папа-психоаналитик?
Психоаналитическият дискурс е противоположен на господарския, нарочен за истински еманципаторен фактор, макар свързаните с това надежди да са охладнели още приживе на Лакан.
Психоаналитикът (Лени Белардо) окупира мястото на оbjet petit a, за да се вслуша без надменност и теоретични предубеждения в зачеркнатия травматичен субект (паството), който от своя страна оползотворява сесиите на анализ в срещите с папата, за да прекоси своята фантазия и да си изработи ново господарско означаващо като свой водач и жизнена доминанта. Ефектът обаче е по-скоро производство на фалшиво знание, което никога няма да разбули оbjet petit a и да заеме неговото неприсвоимо място. Не само е невъзможно да да се излекуваш пълноценно, но и психоанализата е невъзможна.
Лакан преди смъртта си сам причинява мрачния колапс на своята школа, а Лени Белардо ще колабира тъкмо в последната си изява на площада във Венеция.
През целия сериал може да се проследи как Лени откровено си позволява да деградира до позицията на презрян abject обект от най-различни ъгли, например, страстното му занимание да пере зацапани детски пелени или провокацията му към шпиониране на неговите приближени.
Каква е истината за този abject обект, който стои в основата на илюзията на трансфера между религиозен водач и паство? Защо тази пристрастеност и особено сладострастие от контакта с мръсотията, с юродивото в православния вариант?
Нека да разгледаме нещата малко по-отдалеч.
Христос е станал един от нас за да разпръсне добрите новини, че божията любов може евентуално да ни спаси, но при едно условие, както вметва Лакан – той може да ни спаси, ако и ние едновременно го спасим от неговата мръсна истина, тоест атеистичния момент: бог е несъществуващ Друг, сияйна пустота, или усмивка според блажената Хуана.
Бог ще ни спаси, ако ние спасим сина му от неговата мръсна истина, че няма бог, който да спаси сина си, нито нас – това е порочнияат кръг от морфизмени спекулации като изтънчености на следата, останали от грандиозната катастрофа, тоест първично изтласкване, и от изначалното означаващо в мистериозното му изчезване, за да отвори път на език и вяра и всичко останало.
Спасението е запазено, спасено, чрез друга перверзна врътка – класическата илюзия за наслаждение е заместена с отхвърляне и принизяване (abjection) на този свят, докато последният е противопоставен на друг свят на вечен живот.
Християнството възстановява смисъла (спасение и вечен живот) точно благодарение на разкриването на истината като безсмислена (отхвърляне на този свят). То обръща непълнотата в безусловна причина да се вярва в пълнота.
Фактичността на не-всичкото се оказва единствен абсолют. Фактичността на морфизмения Христос – единствено божество.
Ето защо смъртта на Христос е опит да спаси не човека, а самия бог qua несъществуващ Друг и така да го произведе в живот, за което и плаща цената.
Изникналото християнство потвърждава екзистенцията на Христос като пожертван за спасението на Бог.
Лени, който неведнъж намеква дискретно мръсната истина, че няма бог, кого иска да спаси всъщност? Спасението на душите или спасението на папската институция – или спасение на самото спасение?
Какъв е безсмисленият смисъл на религиозния дискурс, освен да произвежда светци за собственото си дискурсивно спасение?
В Телевизия Лакан заявява, че на психоаналитика трябва да се гледа като на онова, което по-рано са наричали светец, и казва директно – светецът е този, който се занимава с боклук, мръсотия, екскременти.
Това е екскременталната субективна позиция на светеца, но и позиция на капиталиста като светец на влечение в безсмислената страст да трупа и акумулира, след което Лакан заключава: колкото повече си светец, толкова повече се смееш; това е моят принцип, тоест, пътят извън капиталистическия дискурс – който няма да отбележи прогрес, ако е валиден само за някои.
Как тук да не си спомним последната изява на папата, когато на въпроса какво е бог, той цитира блажената Хуана – бог е усмихващ се, бог е усмивка.
Лени е светец в този смисъл, когато сменя зацапани бебешки пелени, както актуалният папа днес върши ритуала по измиване на нозете на произволно избран вярващ. Това не са ексцентризми и нормална перверзия, а превъплъщаване в остатъците на оbjet a като средство за позитивизиране на божията пустота, преобразяването й в усмивка.
Но Църквата на Бог очевидно е по-нуждаеща се от нечовешкото наслаждение на човека или може би тя е положена върху него като първата извънчовешка матрица.
Също както с магмата (във физически смисъл), така и с наслаждението не е възможно да се спекулира, единствената субстанция, признавана от Лакан като контрапункт на структуралистките увлечения, включително и неговите собствени.
Съмнително ли е това онтологическо разделение на труда, тази либидинална икономия?
Страховете ни не могат да се комуникират, ние сме отчаяни и самотни анализанти.
А Лени е най-алиенираният, тъй като е закопчан в съня на другите – той е най-прецакан, или както знаменито се е изразил Дельоз – ако си закопчан в съня на другия, ти си foutu,
fucked up, прецакан.
Трябва да се държиш съответно дрийм имиджа на другите, в който си закопчан, и това е дори по-натрапливо усещане, отколкото хватката на папската институция.
Младият папа е тероризиран да бъде разпознат като папа, задушавайки се в един миметичен ад.
Никой не е извън спектакъла, извън натиска на анонимния Поглед.
Оттук и нарастващата меланхолия при Лени. Суверенът е меланхолик.
Меланхолията през 17 век е типична за бароковия суверен. Тъй като не е способен да съгласува своите собствени страсти с политическите си отговорности, суверенът се превръща в тиранин – поставя се извън закона и прокламира държава на извънредно положение. Или затъва в меланхолия (тъй като му липсва силата да действа като тиранин), неспособен да действа и да провъзгласи състояние на извънредност и изключение, суверенът потъва в депресия или умира от недостатъчност, страдайки от меланхолия, типично бароковата болест, както я определя Бенямин.
Модерната депресия е демократизирано състояние на меланхолия, достъпна за всеки, което е взело размери на епидемия в днешни времена.
Серия патологически симптоми на задръжки и асимволизъм моментно или хронично вземат надмощие над индивида, сменяйки се най-често с маниакални фази на екзалтация.
На базата на царствена меланхолия и поради това чести смени на настроения от съзерцателна интроспекция към маниакалност и обратно, се поражда дълбок конфликт между публична роля и между персоналните желания и страсти – героизъм и трагедия вървят ръка за ръка непримирими.
Как стоят нещата при Лени – меланхолия или демократичната й версия на депресия?
През модерната епоха естеството на политическа власт е белязано от структурна меланхолия – доколкото модерността се разбира като загуба на полагащата връзка на човек и свят с фундираща онтологическа подоснова, тоест с полагащия мит за даденото, за дар, който свързва човек и свят, крал и и народ, единият притежаващ власт и другите подчиняващи се на нея.
Субектът, наречен Бог, е „мъртъв”, и оттук вече опира само до нас хората и само до нас да играем ролята на субект, тоест на основа и отправна точка за нашето отношение към света. Това ще рече, че сме се превърнали в свободни субекти: отнасяме се към света като свободни от него, нещо което е заложено още в анархизма на Христос.
Но както се вижда от по-горното, по-правилно е да се каже не че бог е мъртъв, а бог е сведен до структура, до мястото locus на Другия, бог е структуралист, а земните му наместници страдат от структурна меланхолия – машинално-безподобното е взело връх, ние сме техно-любовници на структурирани машинални афекти и визии.
Нашата свобода и развръзване от света ни прави меланхолични субекти относно една загуба, която винаги е била презентирана като загуба. И тя преформя основното условие на нашето желание. Отигравайки ролята на основа-subjectum без реално да я притежава или да е на нейно място, модерният субект продължава да се стреми страстно към тази онтологическа или метафизическа основа, която е присъстваща само в самото си отсъствие.
Нека отново се върнем към дефиницията, с която сякаш бе най-уместно да започнем, тоест към най-неуместното:
Бог е невъзможно/реалната точка, чисто виртуална точка на референция, съпротивяваща се на символизация, подобно на непоносимата интензивност на женското наслаждение jouissance feminine)
Виртуалният бог е просто сембланс на Реалната Другост.
Но какво за Жената като едно от имената на бог?
Блажената Хуана е софт-версия на това екстра женско наслаждение извън фалическата му сянка с видението си за смеещ се Бог.
Хуана е умиращо младо момиче, покосено от неизлечима болест, и тази несправедливост на abject естествения ред е преобърната във възвишено видение за бог.
Католическата традиция познава и много по-екстрени случаи на мартирология под формата на религиозен екстаз – света Агата вадеща на показ изрязаните си гърди или света Лучия – извадените си очи.
Това трансформиране на death-акаунти в перверзно наслаждение е характерното сладострастие и екзалтация при героите на Достоевски, както вече споменахме.
Но и тук нещата са променени.
В пост-идеологическата вселена това наслаждение вече не преминава през Бог – към нас е обърнат прекият десублимиран призив на jouissance, без макиажа на съответния идеологически наратив.
Светът днес е чиста порнография.
Но в какво се състои тази безсветовост на света извън обаянието на светостта?
За Лакан празнината в онтологическия ред се покрива с липсата на сексуална връзка, те са една и съща онтологическа негативност, Реалното на онтологическото, на сексуалната връзка, отказващи символизация и запис.
Барокът рефлектира неекзистенцията на сексуална връзка, като изключва копулацията от полето на визия, но от друга страна замества това изключване с ексхибиционизма на увредено тяло, будещо травматично наслаждение, тоест със серия частични обекти, свързани с частични влечения, репрезентиращи сексуалността.
Сексът е поле на безкрайна контингентност в тялото, както се бе изразил Жан-Клод Милнер.
Това заместване, където образи на частични обекти в християнското бароково изкуство се явяват в мястото или вместо копулационния акт, е тъкмо това, което конституира перверзната същина на християнството.
Копулацията е забранена в бароковите платна, но тя е само означаващо за онтологическа празнина и непълнота на битийния ред, илюстрирана от лаканианския диктум за липсващо сексуално отношение.
Оттам и смяната с частични обекти като увредени органи –objet а като немъртъв некастриран остатък на непристойно безсмъртие.
Сериален ексхибиционизъм на екскрементални светци на влечението.
Нашата църква е много по-сдържана на този фон – свещено-циничното липсва, перверзният връх на християнството е неутрализиран, ако изобщо е припознат като западна визия.
Но какво означава усмивката на Бог? Интегриране на анаморфичното петно в полето на визия, в каквото сляпо петно се е старал да се уподоби и самият Лени.
Усмивката е това петно вместо отсъстващото лице на усмихващия се бог.
Като усмивката на чеширската котка, заживяла отделен живот – орган свързан с частично влечение. Въплъщение на аскопично влечение. Кастриран обект на скрит цинизъм.
В 20 семинар Лакан отбелязва, че jouissance е свързано с логика, строго хомологична на логиката на онтологическото доказателство за екзистенцията на Бог.
В класическата версия на този аргумент осъзнаването на моята крайност и ограниченост веднага поражда представа за безкрайно и прекрасно същество, а доколкото то е съвършено, самото му понятие съдържа неговата екзистенция.
По същия начин нашият опит за jouissance, достъпен за нас по краен, ограничен, частичен, кастриран начин, веднага поражда представа за пълно, постигнато, безкрайно jouissance, и неизбежното съществуване на това наслаждение се пренася върху друг субект, субектът предположително наслаждаващ се – смеещ се бог.
Как да излезеш от капиталистическия дискурс без да се превърнеш в светец – младият папа на Паоло Сорентино очевидно има обратния проблем – как да се впише като светец в дискурса на капитало-папизма.
В това отношение, признавам си, Иоан-Павел Втори остава ненадминат в комично-възвишеното си амплоа на посредствен актьор, понастоящем канонизиран (именно при неговата посмъртна интронизация ми се случи да попадна в Рим и при гледката на тълпите католици от цял свят получих същото усещане, същия културен шок, както когато в първите дни след 10 ноември 89 видях изсипалите се по улици и площади тълпи комунисти и комсомолци да крещят Долу комунизма. Да, те искаха да се измъкнат невинни от комунистическия дискурс, който фактически ги бе изфабрикткувал, и това не бе обикновена перверзия, а перверзия на перверзията, от чиито последствия сме афектирани и досега).
Как тогава да се постъпи, наистина какво друго може да се направи в такива екстремни ситуации като 1989? Ситуацията бе постполитическа още от самото начало, макар да не се изразяваха така. На площадите бе излязла не волята за власт, а ексхибиционизмът на желанието.
Желанието винаги е перверзно – трябва да се отстрани перверзията, но как освен с друго перверзно поведение.
Перверзията е обслужване на Другото наслаждение – по-важното е, че така се уверяваш в екзистенцията на другия.
За папата има абстрактна тълпа поклонници – той не желае това.
Той иска да ги насърчи към истинска екзистенция и истинска вяра – това прави господарят, който всъщност не разполага със себе си, и резултатите са комични.
Господарят повлиян от негативния контра-трансфер с подчинените – хегелианско-ницшеанските спекулации по отношение на това продължават да се множат и до днес.
На мен повече ми допада примера на Жижек с Михаил Чиаурели, любимият режисьор на Сталин. Той провежда специална прожекция на филма си Клетва, 1946, пред вожда и Сталин явно не одобрява последната сцена, където самият той е показан да целува ръка на Варвара, героинята от филма.
Сталин казва на Чиаурели, че той никога през живота си не е целувал ръка на жена, на което Чиаурели дава перфектния отговор: Хората знаят по-добре какво трябва да прави Сталин и какво да не прави.
Този отговор за малко да му коства главата, спасява се може би защото е бил приятел по чашка на Сталин.
Народът по-добре знае как трябва и как не трябва да се държи Сталин.
Паството по-добре знае как трябва да се държи един папа.
Тълпата е истеризирана в своето желание – ние имаме обекта на желание само като изгубен.
Тълпата не знае коя е, само един господар би могъл да й каже.
Младият папа е въплъщение на изгубения обект на желание, на вяра, преди още съзнателно да се сведе до него.
Той има своето папско ноу-хау на психоаналитичен дискурс и нов по-изобретателен мениджмънт на човешките души , но истината е събитийна, колапс на всяко знание.
Събитието няма герои. В едно афтър-парти на перверти се състои и цялата човешка комедия, пропадаща в немотивирана агресивност или още по-откровено фиаско.
Хората са с участ на подизпълнители или само предлог заради възпроизводството на себични гени, остатъчно наслаждение или каквото и да било там, един нечовешки елемент, на когото човешкото е сурогатна поддръжка, един Символен регистър, който сякаш може да мине и без тази поддръжка, като я потърси другаде или изиска тя да се появи.
Днес ние всички имаме интуитивното знание, че една последна инстанция не съществува, един бог като ненарастваема безкрайност, само тези остатъци вяра в промазката на мистериозно наслаждение.
Ето защо Ватикана днес е не толкова под натиска на религиозен диктат, колкото на един туристически Поглед.
И Лени е нещо като скитащия из собственото си творение бездомен бог, почти безобиден гастрольор, докато първият гротескно-жесток примитивен бог от двулицевата Янус-версия на Шелинг някакси се е отдръпнал, капризният жесток господар без усещане за универсална справедливост, с когото пръв се е сблъскал Иов.
Първото „въобразено” в съня послание на младия папа и последното „нормализирано” послание на площада във Венеция сключват ретроактивен лупинг, в който ясно е различим прехода от имагинерния към символния регистър и обратно – Лени е започнал да функционира без официално да встъпи в длъжност, без официална инавгурация, по пътя на една инициация без инициация, в безкрайно протакане и отлагане на публичната си роля, в изпълняване на ангажименти като дезангажиран.
Той сякаш реализира, но само частично, онова месианистично hos me на свети Павел – да си папа, все едно не си. Пътят към генерична общност е тъкмо това изваждане на различия, субтрактивен път, докато фиксираната символна идентичност е това, което внася разцепление в субекта, макар претенцията да е обратната.
Кое кое предхожда измежду символния статус и травматичното разцепление?
Или това е директна идентичност на неща, които нямат нищо общо помежду си, както при безкрайното кантианско съждение.
Да извадиш по-добрата версия от себе си, примерно във францискански маниер на субективна деституция и доброволно разорение – но дори тогава остава минимално различие, между бедност и мизерия, например – свята бедност и ординерна мизерия…
Едно последно изваждане не е възможно, една последна субтракция, както знаем от Бадиу.
Едно минимално различие, бяло върху бяло като в картината на Малевич, бялото папско облекло, където лицето на Джъд Лоу сякаш е дигитално конфигурирано.
Папата се вписва в протокола без да е вписан, като противопоказен на протокола и церемонията, но под зоркия поглед на кардинал Анджело Войело, в интригата на проби и грешки, променливи ходове на фабулиране, зад които един подмолен разказ настоява на своята непрекъснатост, един общ Поглед, който сякаш е производство на зрителското око, докато внася прекъсвателни изопачения в него…
Като зрители сме заставени да произвеждаме принадено наслаждение, което фактически ни се отнема – от кого?
Преди го е експроприирал старият господар или капиталистът, но в обществото на спектакъла тези фигури са изместени от публичния Поглед, ние работим за него, докато се алиенираме от самата публичност, превръщайки се в иронични техно-любовници на спектакъла.
Това ли е постмодерният обрат, постмодерната катастрофа?
Но да се върнем към двете послания в началото и в края на сериала, те са пристягащите точки на филмовия диегезис, за които можем да си дадем сметка само в отложен ретроактивен маниер.
Първото послание е сънувано, в имагинерния регистър, и е откровено дезавуиране на символната кастрация, психотично отхвърляне и изключване на Името на бащата, нещо като хипстерско послание – Наслаждавай се!
Свръх-азът при Лакан е различен от този на Фройд, той не е повече инстанция на запрещение, не забранява, а насърчава към наслаждение, но без да ни казва точно как – консумация, неограничен секс, наслаждение на симптома – оттам и депресивният хедонизъм, и постмодерният канибализъм на вършеене през всички епохи и стилове, и безцелният туризъм в индустриални мащаби като реплика на древните преселения.
Да, това е свят без бащи, но и с прекалено много субститути и фетиши на западналата им
символна ефикасност, прекалено много татуси, фитнес и спорт, козметична хирургия и какво ли не още.
Казахме вече, Лени е бестейдж-отсъствие, ексцентричен артефакт, съвместен пастиш на аналитик и капиталист, life couch, светец на влечение във версия на аскопичен или екскрементален оbjet а.
Той има всичко, за да е атрактивен, красота и чудодеен дар, за да реновира масивната дебилност на папската институция.
Такова е внушението на филмовия Поглед, което Погледът бърза да разруши – Лени е само колеблива сингулярност в сериалното разгръщане на папи и на папизъм, а сериалното винаги е заредено с комизъм.
Натискът на безкрайното е подменен с натиск на комерсиално сериално възпроизводство.
Лени е култовият сувенир на липсващата версия на бащата, на безбащинската перверзия.
Могъщият мизансцен на Ватикана като фамилна гробница не позволява изплъзване от символния режим на места и имена – зад красивите гледки и импозантност тече същата дебилна церемония, непозволяваща да се извлече смисъл и истина.
Как да се съвмести Името на бащата, фалическото означаващо и естеството на божията любов?
Има само нарцистични фиксации, психотизми, волунтаристки импотентни актове на отхвърляне, празни ритуали, церемонии без трансцендентност, перверзии.
Перверзията, вместо да е подривна, е скритото лице на властта. Всяка власт се нуждае от перверзия като вътрешно-присъщата й трансгресия, която я поддържа.
За разлика от истерика, первертът знае какво представлява за Другия – това знание поддържа неговата позиция на objet а, обслужващ наслаждението на Другия, в случая на Ватикана.
Первертите вършат това, за което невротиците могат само да си мечтаят.
Ватикана е нещо като обменно бюро във версия от версии на капитало-папизъм – всички страхове обменени срещу страх от бога, което ще ни направи безстрашни в светско отношение.
Или всички любови обменени срещу любов към бога, за да сме способни на любов във всички останали отношения.
Или всички наслаждения – срещу наслаждението от бог, за да се наслаждаваме на всички симптоми.
Стигаме до последното нормално или нормализирано послание на площада във Венеция, поместено изцяло в Символния регистър.
Трябва най-после да се отговори на въпроса каква е екзистенцията на големия Друг, на бог.
Или по-скоро как да бъде скрита мръсната истина, атеистичния момент.
Каква е Истината на младата умираща гватемалка?
Тя казва – бог не е никъде, не усеща, не мисли… Бог се усмихва.
Усмихвайте се!
Бог е сведен до метонимична усмивка, до objet а, усмивката на чеширската котка.
До гримасите на остатъчно наслаждение.
Хуана е по модела на Тереза Авилска, скулптурата на Бернини. Без да излезе от фалическата сянка, тя постига нефалическо наслаждение в представата си за бог под формата на религиозен екстаз.
Бог е изчоплен къс Реално, една усмивка – но какво означава това?
Бог е само епифеномен на Реалната Другост, неусвоима, неизречима, некорелативна, нямаща нищо общо с нас.
Християнството е религията, допринесла най-много за деструкцията на боговете, както е знаел Честертън, единствената истинска религия.
Бог, който не вярва в бог – това е християнският бог, атеистичният момент.
Бог е несъзнаван, ще допълни Лакан.
Само прищевка на психоаналитик ли е това?
„Бог е несъзнаван” означава, че няма бог, няма незачертан голям Друг като locus на самопрозрачно всеведение – бог дори не /или като самото несъзнавано, въобразено като дълбока природа или знание, надвишаващо всичко съзнавано (цит. по А. Джонсън, както и по-долу).
И тук Лакан изобщо не е първопроходец.
Както още Лукреций се е усъмнил в невъможността за сексуално наслаждение, така Хегел, Фойербах, Маркс, Честертън са предвидили атеистичното послание на самото християнство.
Хегел е който твърди, че деструкцията на боговете ще бъде предизвикана от християнството.
Светият Дух като самоопределяща се интелигентност на човешка общност, останала след изчезването на Бог-Бащата и след смъртта на Христос-Синът, може да мине и без бог и неговите псевдо-секулярни сурогати, без вертикалната трансцендентност на предположително всеведущ божествен субект (sujet supposé savoir).
Но социосимволният ред на света като версия на Светия или на Хегеловия Дух е зачертан, разкъсан от незнание и лишен от финални отговори и унифицираши сигурности.
Липсата на всеведение е атрибутирана не само към Светия Дух, но и към самия Бог.
Накратко, Лакан е зачеркнал и самия Бог.
В 21 семинар Лакан приравнява „Бог не вярва в Бог” с „Има нещо несъзнавано” (“Y a d’l’inconscient) – как да се разбира това?
Ейдриън Джонсън го разяснява по следния начин:
Същността на Бог се помещава в структурната функция на „субекта предположително знаещ” (le sujet supposé savoir).
Това знание, атрибутирано към Бог чрез предположение, е рефлексивна вариативност на определени философски и теологически традиции – от тяхна перспектива знанието е същностно авто-рефлексивно и самосъзнателно. Когато някой знае, той знае, че знае. Когато мисли, той мисли, че мисли. И оттам, ако някой вярва, той вярва, че вярва.
Но при несъзнаваното има знание без знание, че някой знае, мислене без мислене, че някой мисли, и вярване без вярване, че някой вярва.
Това че Бог е престанал да вярва в себе си, се асоциира с нерефлексивните характеристики на Фройдовото несъзнавано като друга версия на „Бог е несъзнаван”, която Лакан през 1964 идентифицира като „истинската формула на атеизма”.
Може би все пак има уникална направляваща истина на моето битие. Може би моето несъзнавано е преположително знаещия субект. „Бог е несъзнаван” може би означава, че моето несъзнавано е Бог или подобно на Бог като скрита всеведуща и всемогъща сила, която ме прави това което съм и съдбовно дърпа нишките на моята жизнена история.
Какво дава повод за тези оптимистични спекулации на Ейдриън Джонсън?
Сексът и смъртта са извън езика, оттатък чертата, при Реалната Другост, срещата с която винаги е пропусната.
Няма „всичко” (pas tout) на несъзнавано знание, което да се знае, дори по принцип.
Науката е параноидна, изкуството е истерия, вярата е натраплива невроза.
Но същото важи и за наслаждението – няма наслаждение само по себе си, освен този скрап на възвишени обекти, фантоми, с които си партнираме в сексуалната връзка или връзката с Бог.
Няма божествен хомункулус в небето, на земята или в твоята глава.
Краят на всяка анализа включва разпадането на трансферентната връзка като падение на субекта предположително знаещ, и тогава идва ред на анализанта да се уреди с някакво несъзнавано, с мизерни остатъци, метонимични обекти, божиите усмивки…
Приемането на несъзнаван скрап туря край на надеждите за финално откровение спрямо несъзнаваното, край на надеждите за Последен съд или отсъждане от страна на собственото несъзнавано и от страна на аналитика като назначен репрезентатив.
Няма трансцендентен неизговорим Друг на иманентния изговорим Друг, няма дълбока истина, свързваща смесените възли на несъзнаваните сърфиращи истини.
Самопомътняването на бог и несъзнавано е аскопичната тема на Погледа.
Смесването на неясни говори е акузматичната тема на Гласа.
Лени говори чрез блажената Хуана, която говори чрез своето несъзнавано.
Няма чисто послание, произтичащо от чиста интериорност.
Истината може само да бъде полу-казана, както твърди Лаксан в Телевизия, и според него в това отношение авторите на Евангелията са ненадминати.
Но от каква твърда позиция може да се обоснове това полу-казване?
Отново се указва към самочленуващи цялости, забранени за референция – това не е ли поредният паралогизъм?
Логиката не се поддава на логически експеримент, но на базата на какво Лакан и преди всичко Бадиу извеждат със сигурност, че има голяма логика извън обичайните логики?
Не напомня ли това деление едно друго – между голяма и малка правда?
И не търсят ли, особено Бадиу, универсален адресат, в който е концентрирано „всичко” политическо спрямо един свят на не-всичко?
Непроникваемият мрак на Реалната Другост е недостъпен не само за субекта, отнесен към този Друг, но и за самия този Друг, оттук и безкрайните спекулации на такива като Жижек – това което е недостъпно за нас, е недостъпно и за самия бог.
Другият, независимо бог, родител, аналитик, твоето собствено несъзнавано или на друг, или каквото и да било друго, не е субект на абсолютно самопознание, а е по-скоро нерефлексивно, сляпо и енигматично само по себе си и спрямо себе си.
Отказът от скопична трансцендентност продължава да паразитира от нея, от самия цялостен отказ – отново паралогизъм.
Но дори в Новия Завет Бог е име за зачеркната, нерефлексивна и раз-божествена липса.
Пустотата, отворена от първоначалното изтласкване Ur-ferdraengung, от която изпълзяват пословичните означаващи с полу-божествен статус (според внушението на самия Лакан в 20 семинар), за да интерпелират към обединяване на човешките души около едно пословично отсъствие, батериите на означаващите в машиналното сближаване на един антропичен Свети Дух като отсамна светска човешка общност…
Да продължаваме ли със структуралистката скука на творение и разсътворяване?
Каква е разликата между структурализъм и постструктурализъм? При първия означаваното все още има приоритет над означаващото, докато при втория е обратно – там ли получаваме дигитални криле?
Лакан е по-искрен, когато казва, че онтологии правят предимно мъжете поради невъзможност да получат онова мистифицирано наслаждение, за което говорихме досега, докато жените метонимично се приплъзват в това наслаждение като сембланс в самия сембланс на наслаждение – няма непровалено наслаждение.
Ние споменахме мръсната истина на християнството, за която се пита и Джонсън – за него тя е отблъскваща (abhorrent).
Още веднъж, какъв е този отблъскващ скандален Х, разкрил се и на християни, и на аналитици? Следа за това може да се намери в Кант със Сад, 1963, където според Лакан християнството без съмнение учи хората да обръщат малко внимание на наслаждението на Бог.
Да допуснем, че е така, и не само при Барока, който Лакан е имал предвид, но и при подозрителното простодушие на православието, ако изобщо стои пред него такъв проблем.
Блажената Хуана го казва – бог е наслаждаваща се субстанция извън смисъл, транспозирана върху нас, наслаждавайте се!
Един усмихващ се Христос на кръста – това не е ли още по-травматична представа?
Другият на наслаждението е недостъпен дори за Христос, дори за блажената Хуана.
Всичко е зачеркнато, всичко е под черта, и чертата възкресява в разцепен травматично субект, възкресенски субект.
Поведението и особено немотивираният колапс на Лени след последното му, тоест първо послание пред публика, не ни ли кара да заподозрем, че папата не само е наясно с проваления си проект, но и ни го демонстрира като конкретна травма в своето тяло като ефект на същото остатъчно нслаждение?
Наслаждение отвъд принципа на удоволствие, в приоритетите единствено на трансгресиращи светци на влечение?
Но така няма ли да последва деградация до онова пълно наслаждение на бащата на първична орда, бащата tout jouisseur, изключен от символна кастрация?
И точно тук е преходът от гласа на Хуана към интериоризирания глас на Другия, тоест на бащата, гласът на свръх-аза.
Присъствието на реалния баща, на семейната двойка хипари, е показателно и акцентирано с мълчаливо кръстосани кадри между тях и младия папа.
Тук ли е моментът на реалния конфликт и разминаване между Лени и реалния баща?
Наистина ли появата на родителската двойка пробужда в Лени травмата на отсъстващия баща?
Какъв баща все пак?
Фигурата на бащата при Лакан е съвсем различна от тази при Фройд.
Лакан се е заел да ревизира и опровергае мита за Фройдовия баща, особено в едиповската му версия (за него всеки мит е булшит).
Емпиричните въплъщения на патерналистката функция са по-скоро мизерни нищожества (schmucks) точно както другите говорещи същества, отколкото свирепо потентни монополизатори на тотално и пълно наслаждение.
Още през 1938 Лакан декларира, че модерността е белязана от „социален упадък на патерналисткото imago”.
Със самото си влизане в полето на господарския дискурс, бащата по начало е кастриран.
Бащината фигура като говорещо битие е подчинена на езика и на всичко свързано с езика, той е символно кастриран като всички други субекти. Той не е изключение спрямо тази кастрация, следователно също няма достъп до каквото и да е предполагаемо пълно неразмесено наслаждение спрямо всички жени или каквото и да е друго.
Фройдовият Urvater е чиста фантазия, този мит както всички митове е булшит.
Митът за Едип всъщност прикрива липсата на нелимитирано наслаждение.
Лакан заявява, че никой, във всеки случай никое живо същество, не знае какво е смъртта. Собствено казано, смъртта е непознаваема [inconnaissable]. Следователно, Тотем и табу, интерпретирана като мит à la Леви-Строс, индикира, че пълното наслаждение също е непознаваемо за човешките същества.
Специално, убитият Urvater като мъртъв бог – за Фройд този баща е прототип на божествения баща – означава, че безотказното тотално наслаждение jouissance не е възможно и постижимо.
Това наслаждение е Реалното като невъзможно.
Докато има символна кастрация, човечеството ще остане преследвано от фантазмения призрак по линията на първичния баща ( независимо дали Urvater, Бог ), освободен по чудодеен начин от кастрация.
Лаканианският атеизъм съдържа потвърждение на неекзистенцията не само на субекта, предположително знаещ, но и на субекта, предположително наслаждаващ се.
Тази неекзистенция е отвратителната истина в сърцевината и на християнството, и на психоанализата.
Това е отблъскващата истина в основата на християнството.
Но ако християнството е отделяло малко, твърде малко внимание на наслаждението на Бог, Лакан му обръща повече внимание, само за да го зачеркне.
Тези невротични преакцентирания се превръщат в симптоми на самите психоаналитически полуистини, в симптом на симптома, в сембланс на сембланса, ако си спомним критиките на Ник Ланд – за него психоанализата е Невроза с главна буква.
За Лакан истински последователният атеизъм означава, че големият Друг не съществува (le grand Autre n’existe pas), нито като Бог, човечество, баща или каквото и да било друго.
Митът от Тотем и табу е по-малко атеистичен сценарий, отколкото мита за Христовото Разпятие.
При Разпятието трансцендентността на Бог-Бащата изчезва, макар и привидно и за момента, когато въплътеният Бог като Христос Синът губи вяра, умирайки на кръста – Боже, защо си ме изоставил.
Това е прозрението на Честертън, но ние вече се уверихме, че версиите са най-малко две.
Евангелистите наистина ще се окажат майстори на полуистини.
G. K. Chesterton : Християнството е единствената религия на земята, почувствала че всемогъществото прави Бог непълен.
Ернст Блох вероятно е бил в правото си да предложи, че иманентната критика на религията чрез християнския атеизъм е много повече потентна и ефективна, отколкото всяка външна критика.
Но кой говори на площада във Венеция? Какви гласове са съвместени? – на папата, на Хуана или на свръх-Азът като гласът на Другия, чието наслаждение е оттласнато в безкрайността – безкрайната усмивка на бог – но зад което се крие престъпване на символна забрана в очакване на специално наслаждение…
Ние видяхме перверзния връх на посланието на блажената Хуана – софт-версия на плюс-наслаждение, което свързва във възел либидо и влечение към смъртта. Това е женската версия.
А мъжката?
Мъжете получават частично наслаждение, никога не по начина на бащата.
Когато реалните родители на младия папа си тръгват от площада, следва срив на Лени-детето.
Но очевидно това не е фамилна история. Или поне зад нея се крие нещо друго, едно анаморфично петно в конфликта между нарцистична визия и садизма на свръх-аза, между Поглед и око.
Или още по-добре казано, става въпрос за осцилиращия паралакс на свръх-аза, чието въплъщение е неясната фигура на бащата.
Посланието на Хуана е контрирано с посланието на бащата – няма такъв баща на пълното наслаждение, няма вселюбящ баща, ние сме изоставени деца на изоставено творение.
Свръх-азът като реплика на бащата произвежда остатъчно наслаждение, но то не принадлежи нито на бащата, нито на сина.
Въздигнат до ранга на светия отец, Лени получава садистичните назидания на свръх-аза.
Ти си само един женчо, криещ се зад фантазмените бленувания на смъртно болната Хуана, цял живот си бил възпитаван от жени и в невъзможност да заемеш позицията на бащата ти превръщаш тази невъзможност в отказ.
За да избегне тревожещите го страхове и вина, Лени се е самоинструментализирал като обект-инструмент на Other’s jouissance.
Но нито Другият, нито неговото пълно наслаждение са реални.
В тази перверзна самообективация на субекта имаме работа не със сепарацията между имагинерния обект и празнината в Другия, която съответства на празнината на несъзнаваното, а первертът дезавуира тази празнина точно като поставя обекта в мястото на егото, тоест директно идентифицирайки се с обекта на Другото наслаждение.
Онова, което Лени може би схваща на площада, е че позицията му на перверт е неудържима. Точно когато е повярвал, че е избрал правилното послание, бащинският свръх-аз го компрометира по един безмълвен начин.
Настоявам на тази безмълвна пантомима между родители и дете на площада във Венеция, защото точно тук objet а се смъква от равнището на желание до равнището на влечението, а припадъкът на Лени е неговата илюстрация.
Изкуството е истеричен танц около мъчителната празнота в нашето сърце.
Науката е параноидният опит да се разоблича структурите на заговора на един зъл бог срещу нашето щастие, доколкото тя се развива богохулствено като липса на вяра.
Религията се състои във всички тези начини да се измъкнем от пътя към празнотата – натраплива невроза.
Истерик ли е Лени или перверт?
В какво се състои дискурса на истерика?
Истерикът отправя невъзможна претенция към господарското означаващо, което е повод за усилено производство на знание – всички тези теологически спорове и спекулации, и опити за промяна на папския церемониал – но това знание е по-скоро излишно и неизменно указва към оbjet а, който под укритието на симптом е същинската опора на зачеркнатия, травматично разцепен субект. Докато показно негодува и търси причината в Другия, субектът изпитва удовлетворение, че симптомът му остава неразгадан. Въпреки все по-усиления трансфер с папската система на доминация, субектът накрая разбира, че в тази система той е включен само като комуникация, не и като личност.
Крайната продукция е общество на спектакъла, чиято истина е, че да се протестира е невъзможно, което е и повод за остатъчните ефекти на ликуващо разочарование и депресивен спад.
Невъзможността за справяне с ефектите на господарското означаващо поставя под въпрос всички постмодерни знания, свежда ги до атоналност и жълта сензация.
Фигурата на бащата внушава, че е успяла да интегрира обект-причината на желание, но неделимите остатъци на objet а я копрометират като фейк.
Синовете ще трябва да извървят отново противоречивия път през истерия и перверзия до фиаското на психотична самоизолация.
Фигурата на бащата е лесно да се дискредитира, но самото разбулване на Закона на бащата, на какъвто и да е закон, не може да бъде разбулено, освен като друго забулване, мистичното фундиране на властта.
Лени избира не пътя на знанието, а на желанието, на истеричното желание на умиращата блажена Хуана – какво е то?
Какво е бог, какъв обект на желание съм за него, след като смъртта ме покосява толкова млада, една незаслужена смърт?
Авторитетът на бог и на вярата в бог трябва да се защитят – как?
Предсмъртното видение на Хуана е фантазия за некастриран бог, но резултатът е разцепен субект – тъкмо зад гримасата на усмивка, гримасите на Реалното, единствено възможните за проследяване.
Прекосяване на фантазията и колапс, субективна деституция, сянка на меланхолична смърт.
Бог е немаркираният, Бог е видим само в ексхибиционизма на кастрирани обекти и перверзията на частични влечения.
При жената нещо в повече (en plus) е добавено към фантазмената и затова провалена тоталност на фалическо наслаждение. Еn plus of feminine jouissance ясно указва към безкрайността, характерна за феминната позиция. Обратно на мъжката страна, базирана на изключението, позволяващо символната екзистенция на мъжа в полето на Другия, феминната страна е детерминирана от несъществуващия Друг S(Ⱥ), тоест от липсата на изключение, което би гарантирали символна екзистенция на жената. Оттам и афоризмът на Лакан – жената не съществува.
Ако логиката на мъжката графа на сексуация е логика на изключване, логиката на женската страна е логика на невъзможност – невъзможно е да постигнеш тоталността (universality) на Жената.
Жената не съществува, освен като едно от имената на бог, безкрайната усмивка на бог.
За Лакан няма такова нещо като еднозначно битие, дельозианската univocity, тъй като доколкото е сексуирано битието имплицира не просто две различни онтологически позиции, а по-скоро два неуспеха на онтология.
Ето какво означава Жената като едно от Имената-на-Бащата или на Бог – трансгресията на патерналното запрещение отвежда субекта не към върховно и финално наслаждение jouissance, а по-скоро до промяна на топологическата позиция, където самото наслаждение става безкрайно или нетотализируемо точно поради това en plus на женското наслаждение (feminine jouissance).
Нашият бог-перформатив-референт на колапс между сигнификация и референция, чисто абсолютно различие.
Недостоен съм и ще мия нозе на прокажени, ще си изтръгвам очите и ще се смея.
Увреден в страст по неувредимото и по чист идиом, пронизващ покриви и глъбини,
в депарадоксиране на парадокси и детавтологизиране на тавтологии…
Един стон, един писък…
Колапс – религиозен, капиталистически – на ентропиен свършек и негентропични възкресения.
Видяхме, че отличителна особеност на постмодерния свят е опитът да се освободи от агенцията на заповедното господарско означаващо. Сложността на света трябва да бъде отстоявана безусловно, това ни се внушава отвсякъде.
Господарското означаващо, замислено като налагане на ред, трябва да бъде деконструирано и дисперсирано.
Но тази модерна апология за комплексност всъщност е обобщено желание за атоналност, според Жижек.
Намесването на много дискурси и гласове на другия води до атоналност, както и до отместване на свръх-аза като медиатор.
Дори бог не вярва в бог.
Дори бог не се наслаждава на бог.
Бог е несъзнаван, нереализираното.
В свръх-азовия паралакс между Закон и наслаждение анаморфичното петно на бащината фигура, на Името на бащата, е това, което причинява късо съединение, колапс.
През цялото време младият папа е бил вписан в това сляпо петно като присъствие на едно отсъствие в несъзнавана имитация на неясната и неизяснима бащина фигура, модифицирана като его-идеал.
Лени се е опитал да изобрети нова любов и ново наслаждение и тук на площада вече разбира – наслаждението не съществува другояче, освен като импаси, пропуски и спънки в Символния регистър, като гримаси, в които се чете провал и неуспех за символизация.
Свръх-азът като гласът на Другия налага идентификация с бащата, която е невъзможна, доколкото фигурата на бащата по дефиниция е изключителна. В такъв случай свръх-азът е обсцьонната добавка към символната фигура на бащата, поддържайки тази фигура в садистичен маниер, приканвайки субекта да трансгресира лимита на символна забрана, без да съобщи какво го очаква от другата страна на границата.
Това ли е негативната еротика на наслаждението?
Осцилирайки между господарското означаващо и директната перверзна идентификация с обекта на желание на Другия (бог, баща, бог-отец), младият папа е прекосил фантазията си, без да се освободи от древните спазми на света, от булшит-митовете и натрапливата невроза на религиозните фантазми, от импотентните актове на церемония без трансцендентност.
Това, което може да постигне, е господар в постмодерната разновидност на различни сембланси на мениджмънт на живота (life management), на life coach – в биополитически аспект.
Докато истинският агент се познава, където желанието и влечението надделяват над знанието.
Трябва да се запитаме има ли такова желание и влечение днес и кои са неговите носители.
Едно чисто желание извън перверзията? Може би е съществувало под стените на Троя или може би е първият булшит, който лешоядите на публични отпадъци отдавна са започнали да кълвят.
Но кой е истинският агент и как да мислим еманципаторна политическа промяна по отношение на господарския дискурс?
Както достъпът до бащата е само посредством сембланси, не важи ли същото за маскираните като мениджмънт университетски дискурси на експертно знание, в случая кардинал Войело, чийто зорък поглед коригира и неутрализира перверзните актове на Лени?
Психоанализата извън университетския дискурс ли е, истинското анти-знание, или това са само претенциите на Лакан, опровергани от самия него когато причинява колапса на собствената си школа?
Както вече се убедихме, дори последното първо публично послание на младия папа е поделено между женскостната логика на Хуана и между интериоризирания бащински свръх-аз.
Господарското повече не е единичен дискурс, то се е научило да профитира от неуспехите се през университетския дискурс на атонални технологии, през дискурсите на истерика и психоаналитика.
Когато господарят губи своя авторитет и бива истеризиран, което е друг начин авторитетът му да бъде поставен под въпрос и изпитван като фейк, неговият авторитет изниква повторно по изместен начин, десубективизиран, анаморфичен, под маската на експертно знание и психоаналитически сеанси.
Кардинал Войело – той притежава бюрократичното ноу-хау, което прави желанията на папата да изглеждат инфантилни капризи.
Не само господарят винаги е измамник, но и самият Символен регистър е измамно сключен хоризонт.
Структурата на папска доминация самата е потисната, репресирана, тя повече не може да се яви като единичен дискурс, а най-малко като разцепление в два дискурса – университетския и истеричния, които са резултат от неуспеха на господарския дискурс.
Но на площада във Венеция Погледът ни предоставя неясните фигури на родителската двойка инфантилни хипари, изоставили сина си поради неизвестни подбуди, както бог-отец е изоставил сина си на кръста.
Синът рефлектира травматичното наслаждение на Хуана, но всъщност в засечка, шорт-кът с Погледа във версия на оbjet а, версия на патернален свръх-аз, осмисляйки патерналистичната функция не само в семеен план, но и в религиозен.
Синът може да преодолее бариерата и да изобрети ново наслаждение въпреки провала на бащите край него и в това се състои синовната фантазия, че ние не се нуждаем повече от авторитета на бащите.
Отношението между баща и син е перверсирано в нова перверзия – сега бащата е склонен да завижда на наслаждението на сина, което означава, че помирението между тях е с цената на ифантилизация на бащата-вечен хипар.
Разбира се, ще кажат, че в сцената на площада няма нищо такова и аз само спекулирам с експертни знания.
Възможно е.
Но това е няма сцена на сомнамбулски влечения, а не на Wunscherfullung.
В разменени позиции сега реалният баща на Лени е с тяло на перверт, докато Лени е с най-високия сан на meritorious body, както го нарича Бадиу, похвално или меритократско тяло.
Това е истинският паралакс на свръх-азови влечения и хипербола на первертно тяло в бунт срещу похвално тяло.
Но конфликтът е поместен в самото тяло на Лени – похвално тяло на папа и тяло на перверт, отхвърлящо името на бащата под маската на феминното наслаждение на Хуана, за което вече знаем, че съвсем не е безобидно.
Светицата на влечение с перверзна същност, каквато е изобщо християнската душа.
И сега въпросът е не кой говори, а чие е това тяло?
Или може би сембланс на тяло заедно с метонимичния дрифт на оbjets а около него, вместо него, като фантомни партньори, недоставящи смисъл.
Objet а като мним семблант на Реалното.
Във възела на либидо и влечение към смъртта, дирижиран от садистичната инстанция на свръх-аза като структура на излишество, en plus, дори самодеструкцията е невъзможна без либидинално наслаждение.
Хуана се наслаждава, Лени се наслаждава в своя колапс, вярващите на площада също.
Това което поддържа идеологическия смисъл, не е само символната идентификация, но и идентификацията с наслаждението.
Това е обсцьонната обратна свръх-азова страна на Закона, нощният аспект на Закона, порочният кръг, в който сме въвлечени всички.
Ти не успя да станеш Синът отвъд Бащата.
Всичко бе излишно, защото всичко бе пресметнато.
И все пак бог няма акаунт, нито неговата любов и наслаждение.
Наслаждавай се на този момент на излишество!
Страдай затова, че си го направил!
Повтори го отново!
Именно в такива моменти искаме да покажем нещо екстрено, в повече, още, encore, а после сме засипани от угризения, срам и вина.
И тогава отрезвели се вкопчваме още по-усърдно в рамката на Закона, за да се избавим от садистичния свръх-аз и неговите амбивалентни разпореждания.
Ние се разотиваме в това афтър-парти на развеселена шутовщина под скапващата се усмивка на бог.
Ние, банални крадци на наслаждение, в симулативната машина на киното, заета с производство на психотичните ефекти за една друга реалност, друг свят, и същата машина Ватикана на върховно психотично фланьорство из пустите селения на виртуално мобилизиран Поглед и отвъд него.
Нищото се е оттеглило и всяко превишение на нищото се отегчава в неудържимост и незадържане.
Свещено име липсва (Es fehl der heilige Name), зачертано от самото начало с деиктичен кръст.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s