Посещения от Реалното

 

Когато прочетох фейка за Хитлер, че е прекарал остатъка от живота си в българския град Плевен, си казах – колко вярно все пак! Всеки град гъмжи от микрофашисти, ларвени субекти, планктон с отровен цъфтеж и т. н.
Всъщност, когато живях за кратко в Плевен в началото на 80-те, вечер след работа сварвах по опразнените рафтове на магазините само консерви от акула, а по витрините се мъдреше братската дружба на руските и полските водки, както го е казал К. Павлов.
При режима на Живков не можеше да живееш, където си поискаш. Но на офицерите им давали възможност да изберат някакъв град. Баща ми избрал първо град Сталин, после Плевен, за да му е по-близо да си оправя документите.
Градовете винаги са били нашия биографичен симптом, а при оня режим – откровени карантинни зони, което е почти същото. Симптомът е карантина.
Още като съвсем малко дете бях преживял подобна фейк–новина, че Ботев е намерен жив на преклонна възраст някъде из азиатска Турция. Дори ни накараха да викаме Ура на селския площад.
От Христос, през Ботев до Хитлер това е фантазия за изплъзване, независимо от какъв свят: свят на символна кастрация, на перверзия, на мръсни тайни, на темпорални шизофренности или банално скудоумие.
Може би фантазия на фалократи, мастурбаторни фантазии post mortem относно изгубения обект.
Но липсата на бинарно означаващо вече е усетена и се правят опити да я наваксат. Успехът на Дан Браун се състои в това – репрезентация на липсващото означаващо, жената на Христос.
Чудото от Фатима е най-популярният случай през XX в. за слизане на земята на майката на Христос – Дева Мария. Третото пророчество се смята за неразкрито и досега от Ватикана.
Нека да наречем това посещения от Реалното, невъзможното измерение.
Всъщност жаргонът ме е изпреварил: посещения от Отвъдното, което сякаш подсказва скрития теологизъм в понятието на Лакан.
По-рано това го вършеше Ванга, сега това се върши от уфологията. Но не само. Надеждата за изкуствен интелект, саморепликиращите се клетъчни автомати на Джон фон Нойман, събитието на Хайдегер-Бадиу и още какво ли не, ако трябва да покажем по-модерно виждане.
Но почти никой не говори за идиоматичното страшилище на езика, за неговия затвор, зад който прозира лагерната матрица на Агамбен и който автоматично ни превръща в обслужващ персонал.
Между интерпелацията на гласа и сталинската мощ на езика отчаяно се опитваме да разчистим място за нашето писане, écrit.
Сякаш неслучайно тираните са лингвисти и филолози.
Когато попитали Сталин къде да постави езика – при базата или надстройката – той не дал отговор. Лакан го адмирира за това.
В постоянното си заемане на място езикът е непредикативен. Сталин е знаел това. И Лакан.
Симптомите са проксита на езика. В симптома плътско-корпореалното и лингвистичното са каращисани и интерферирани до неузнаваемост, жило в плътта.
Постепенно обрастваме със симптоми и общуваме посредством тях, сякаш сме ветерани или доброволци на Червения кръст.
Езикът е хаптичното докосване без допир.
Нека да си представим несъзнаваното и езика в яростна взаимна захапка, също както в китайска идеограма.
Но всъщност става въпрос за перфорация на Реалното в символни редове: кастрация, Едип, обект-причини на желание, мълчанието на боромеевите възли и на влечението към смъртта.
И всичко това е в отношение към езика като неотношение.
Също както при събитието, и езикът няма своя герой.
Извън езика е психотичната пустота, където никой не дръзва да се задържи, освен диктатори и душевно болни.
Симптомът те кара да се чувстваш като чекнеща се танцьорка на пилон, но фактически той е опората на твоя живот.
Лакан описва наслажденията jouissances като неасимилирани късчета знание, които действат като симптом и карат хората да изобретяват митове относно своите произходи, тела, желания и т. н.
Неговите обекти са различни от тези на Мелани Клайн, нещо като генерични съставки.
Пра-обекти Ur-objects на желание и влечение, за които не си даваме съзнавана сметка: гърда, екскременти, урина, имагинерен фалос, гласът, фонемата, погледът и пустотата.
Всичко това малко прилича на каталозите на китайските императори, които привежда Фуко.
Това не са феноменологични цялостни обекти, а по-скоро имат нещо общо със желанието и наслаждението jouissance, инфилтрирани в тях.
Наслаждението е единствената субстанция, която Лакан признава. Наслаждението, това трансформирано от Лакан либидо на Фройд, е лубрикант за корозиращи онтологии и екзистенции, свръзка между тялото и езика.

Оbjet a обитава наслаждението като негов лимит на съзнателна интерпретация. Той свързва отделните лаканиански регистри – реално, символно, имагинерно – чрез симптома.
Езикът се инфлитрира чрез objet a , тези странни обекти като реални точки на пунктуация, около които се струпват артикулирани матрици на желанието.
Чарли Чаплин, глътнал свирката, е може би най-добрата илюстрация за външен, екстимен обект като най-интимното нещо в теб. Днес това вършат айфоните.
Трудно ли е да си го представим?
В идиоматичните български псувни и сексуални обиди има достатъчно фекалии, пикни, фантастични сношения с частични обекти, които да илюстрират по-горното.
Псувните съвсем не са безобидни. Те са точкуване на Реалното. В повечето случаи под формата на умишлени прекъснатости и свиване-диерезис, пропуски и ретардации, цветисти синекдохи, чрез които се внушава цялото.
Натъкваш се на нещо неразбираемо и псуваш пред стената на Реалното, стената на плача. Маркираш неволята с дискретни междуметия и дефиксирано ломотене, малки порции вулгарни фонетични шумове и пръски от яд, перфорирани цинизми, с които се бомбардираме ежечасно.
Или лепенето на прякори като друг вид перверзно общуване със симптоми.
Това е българският отговор на Реалното в чист вид.
Псувните са българското несъзнавано пар екселанс. Там се издаваш, като скриваш, и обратно. Там си в стихията си, която всъщност е неотстранима зависимост.
И това е само началото – на фалшификации, доноси и клевети, шантажи, корупция, социопатия, ажиотажи, масивни злоупотреби с българското писане и екзистенция.
Но зад всичко това стоят фантазиите за изплъзване. Фактически фантазии на невъздържание – позволено ти е да бъдеш безнаказан мръсник.
Както преди това си бил безнаказана жертва на тоталитаризма.
Обект-причините на желанията се изместват незабелязано, алтернатори на фантазията като поддръжка на реалността.
Докато тоталитарната фантазия за затваряне и анулиране на неусвоими елементи е равносилна на лагер, затвор, клетка и т. н., сега неусвоимото демонстративно се излага на показ.
Това е разликата между лагер и спектакъл, една проста врътка.
Насърчават те да станеш волонтир на ексхибиционизъм, както някога са те принуждавали да ходиш по манифестации.
Насърчават те да се включиш в перверзните забавления с педантично фиксирани правила, както на времето се е кандидатствало за партиен член.
Нищо не е загубено, дори провалът може да се преобърне в евтин триумф.
Затрупват те с наръчници от трикове за безопасен секс и как да станеш богат, както някога с идеологическа книжнина.
Не можеш да определиш кога животът ти е провален, но Хитлер в Плевен те изпълва с непризнавано наслаждение – дори и най-големият злодей се е измъкнал, прекарал е спокойни старини.
Когато погребвахме баща ми, един от вуйчовците ми, който никога не губеше чувството си за хумор, се опитваше да разсее потиснатите роднини: Във всяко село има по един столетник и защо това да не съм аз?
Фантазията за изплъзване е повсеместна, особено щом се касае за безнаказано измъкване на бандити, както е повсеместна и пословичната конспиративност на симптома навсякъде, където има социален живот.
Когато Честъртън се отзовава за християнския морал като най-тъмната конспирация, очевидно е имал нещо подобно предвид.
Конспирация и изплъзване – това е джойнт-симптомът, с който политическите върхушки се дрогират в обсесивни церемонии.
Веднъж видях по телевизията двама поамериканчени в спор кой има по-здрави топки.
Топките – какъв прекрасен частичен обект!
Светът неизменно клони към злото в сублимираните си клоунади – войни, спорт, секс, зрелища – светът се наслаждава по най-идиотските начини и не иска да знае защо.
Когато държавата изгуби монопол над насилието, то се завръща като изтласканото под формата на немотивирани изстъпления и всеобща криминализация.
Или както лично чух от устата на Живков при един от последните му приеми в Бояна – Ще видите, че сега ще избие мръсната пяна!
Именно, неусвоимото нищо, анихилиран обект, при оформянето на симптома.
Изтласканото и завръщането на изтласканото са едно и също пенесто нищо, в което откриваш това, което самият си вложил в него.
Натрапливо повторение като репетиция на влечението към смъртта и в неговата накъсаност изникват зловещи фигури – Хитлер в Плевен и навсякъде по света.
Закодираното от държавата насилие е симптомът, с който се забавляват дисиденти, угояват се с него, без да подозират, че това е орална страст.
Но и в най-простия случай, когато някой каже – да ти го туря в ушите – несъмнено става въпрос за симптом на умишлена глухота, който трябва да бъде разобличен с находчива псувня.
Турянето и вкарването са толкова изобретателни в псувните, че моят пример е направо дразнещ.
Фантазиите изобретяват обектите на Лакан, облечени в някаква привидност, семблант, за да бъдат възприемани. Те са особени обекти, сбъркани и нелепи, точно както в псувните.
Симптомите идват от бъдещето, някъде отвън. Те са на стенд-бай и празните креатури ги ползват, усвояват и отричат по собствено усмотрение.
Да извлечеш неуловимото от недопустимото, както казва един от героите в английския филм „Декан Спанли”, един изтънчен филм за декана, който си спомня предишния си живот на куче под въздействието на токайското вино.
Светците на влечението винаги са били свързвани с екскременталното. Примери колкото щеш от Достоевски до актуалния все още сериал „Младият папа”, където на Лени Белардо му доставя необяснимо удоволствие да пере лайняните пелени на бебето, родено във Ватикана.
Екскременталните забежки на Хитлер правят ли го светец на влечението? Тук дори психоанализата губи своята репутация в опитите да сведе всичко под общ еквивалент.
Днес всички говорят за аналното влечение на капитализма да трупа и акумулира, но защо това влечение липсва при комунистическите фантазии? Отново проблем.

За това, което сега наричат фейк и пост-истина, Лакан ползва неологизма poubellication (publication). Да направиш боклук от буквите, прибавен вербален боклук в коша за боклук.
Неслучайно Маккензи Уарк започва книгата си за дизинтегрирания спектакъл с огромното Саргасово море от пластмасов боклук насред Пасифика.
Затънали сме в боклук и опитите за аскеза и абстиненция изглеждат не по-малко подозрителни. Примерно, когато питат Хайдегер в присъствието на Агамбен за живота на Аристотел, той отвръща – това, което може да се каже е, че се е родил, живял и умрял.
Или пък разговорът на Хайдегер с Целан в присъствието единствено на шофьора – какво са си казали не е документирано. Твърдят, че същото, което и в публикуваното посмъртно интервю в Шпигел. Всъщност имаме работа с нацистките или антисемитските симптоми на Хайдегер, от които се е стараел да се изплъзне на всяка цена.
Всички сме на ръба на poubellication, боклук-ация: публикация.
Постмодернистите прекаляват именно с това, което върша в момента – как да вкарам белетристичен трик в боклукчивата новина за Хитлер в Плевен.
По ред незнайни причини темата за фашизма става актуална и в България точно през 80-те, благодарение предимно на известната книга на доктор Желев, която за съжаление така и не прочетох никога, но също и в поезията на много официални поети на режима, където интригуващото е метафоричното изместване или дисплейсмънт на темата, което сега налага да говорим за симптоми.
Симптомът е означаващо за изтласкано съдържание от съзнанието, но изтласкването е в зависимост от контекста. Тоталитарният човек изтласкваше различно от днешните, ако изобщо това му е минавало през ума.
Живков сравняваше перестройката с тайгата – върховете се клатят, отдолу е тихо.
Психоанализата смята обратното – Acheronta movebo.’ If I cannot move Heaven, I will raise Hell.”
Психоаналитическият дискурс присъства във всички останали, но това съвсем не означава, че задвижва ада под тях, както очевидно смята Жижек, но не и Лакан.
Съзнанието днес е интериор на медийни или идеологически стандарти, зад които не се крие нищо, освен самото нищо на света в кипежа на мръсна пяна и сгрешени фантазии.
Симптомът – символ, записан в пясъка на плътта и върху булото на Майя, символ, който участва в езика със семантичната си амбивалентност. Но той включва неизменно дискурса на Другия в секрета на своя шифър.
Симптомите като първичен език на символи се разпукват в твоето тяло посредством споделена икономия на гласове и несъзнавани картини в прогресиращ процес на травестия.
Хитлер в Плевен, Ленин в Полша, или ранното ми детство в град Сталин са такъв първичен материал.
Несъзнаваното не в нас, то е между нас, то е винаги някъде другаде, посещение от Реалното, Great Outdoors.
Несъзнаваното нахлува през пунктуацията на езика, по-стряскащо от летяща чиния.
Симптомът е това в теб, което е повече от теб и се стреми да те разруши.
Ние попиваме конзистенцията му на тъмно просмукващо се наслаждение, сякаш сме в симулатор, докато стъпваме върху трупове на удавници. Хората мрат като мухи около нас и какво от това? Влечението към смъртта задава екзистенциалното равнище на живота.
Влечението винаги си знае работата и не допуска някой да му се бърка. Влечението обитава Acheronta movebo, без да се нуждае от клакьори. Там потъват изгубените обекти на желание и самата загуба се превръща в обект, около който влечението кръжи безцелно като сомнамбул.
Но там е и краят на психоанализата, край на всички възможности за край.
Психоанализата е смърт. Смъртта е психоанализа.

Лакан има теория на обогатен симптом sinthome.
Примерът тук е Джойс.
Същият, който за да не изпадне в откровен психотизъм, поиска да замени имената на бащите с фигурата на артиста. Дъщеря му Лучия – името етимологично означава светлина, богиня на светлината, – казват, не е успяла да избегне този капан, и нейният психотизъм несъмнено е свързан с името на бащата.
Така писането на Джойс среща на границите си objet a, дъщерята Лучия в психотичен мрак. Не само за джойсоведите, но и за самия Лакан изборът на името Лучия и фактът на нейната психоза са улики за енигмата, която представлява нейният баща.
Намирам го за пресилено, както вероятно е пресилено и това, което се старая да извлека от Хитлер в Плевен – може би отмъщение за неизвестната младост, която преживях там.
Нашите епифании и озарения най-често са тривиални вулгарности.
Младостта е странна парализа, причинена от лошата работа на имагинерните и символни диференциали.
Симптомите все още са неразчленен планктон, флорална маса, симбиотични клъстери със заблуждаващата визия на живописност.
Всичко е свежо в твоите очи, дори очевидните гадости, на които ще се натъкнеш.
После неусетно прехождаш в царството на символните статути и фетиш-обекти, един от които са самият ти.
Веднъж в писателското кафене един тип ме загледа и каза: Няма такъв случай.
Моля! – не схванах аз.
Няма такъв случай някой да не е бил манипулиран, допълни той и се отдалечи.
В случая бях третиран като симптом.
Всички се съобразяваме със съответния символен режим, превръщаме се в негови неумишлени агенти покрай откровените доносници, лакеи и ченгета.
Възможно ли е да отблъснем и отхвърлим този режим на легални фикции, спасяващ ни от клиничния психотизъм, докато скришом изтискваме нещо от симптома, както се стиска гнойна пъпка или както котката се пощи на припек?
Символният режим те притиска да лъжеш, понякога да лъжеш чрез истината, защото такава е природата на този режим. Както Чаплин си глътнал свирката, глътнал си си граматиката – това е твоят обект-глас.
И това няма как да не се отрази на твоето писане.
Желанието да извършиш предателство спрямо писателския занаят изниква едновременно със самото писане, както суверенност се харчи заедно с узурпация и както цивилизацията с варварство.
Ние сме съзаклятници в илюзията на трансфера и дори в психотизма на контра-трансфера – един блинк в очите, един туист в жеста ни издава фатално.
Инертните енергии на наслаждението-либидо, атрибутирани от Лакан към Реалното, конституират болезнения мълчалив симптом като обратната страна на означаващото – означаващото вдъхва живот, симптомът сочи към смърт и екстимност като интимно отчуждение, извиращо сякаш вътре от самите нас.
Изкуството е сублимирана холофраза, с която се надяваш да пробиеш покрива на света или да раздвижиш глъбините, но накрая се оказва, че това е свирката на Чарли – ти си разцепен субект на изгубеното желание.
Инфантилното наслаждение на махленските деца да произвеждат прякори е само началото на играта, когато несъзнаваното захапва езика и го изкълчва в съвсем небезобиден жаргон.
Или както когато торсионната трансмисия на симптома продупчва и изпилява плътта и превръща татуираното животно във велик диктатор или смешник, все едно.
Социалната връзка, този злощастен лубрикант, трябва да бъде поместена на фундаменталното равнище на наслаждението-трансгресия, чиито корупционни ефекти плуват по повърхността.
Но аз казах, че Лакан приема несъзнаваното за нещо външно, изфабрикувано от езикови практики, утилизация и аранжимент на думи и означаващи, както се утилизира склад с боеприпаси. Известно е как свършва всичко – взрив, катастрофа, бедствие, травми и жертви.
Хитлер в Плевен сякаш утилизира точно такъв травматичен ефект, връщане на изтласканото като фантастична измислица.
Обществото се състои от ритуализирани инстанции на наслаждение за предоговаряне на симптоми.
Когато си възмъжал, договаряш своя симптом, сам си лепваш прякор, нещо като езиков тик, или търсиш примирие с чуждите симптоми и тикове.
Ставаш разпознаваем – само каква заблуда! Фетишът е приетата от всички лъжа.
Така се формира поведението на едно поколение, чиито песни, татуси и жаргони сякаш нямат друга цел, освен да покажат колко демодиран е афродизиакът на предишните.
Фактически това е несъзнавано позициониране спрямо името на бащата, за да се произведеш в баща на името.
Симптомът е съучастничество, съзаклятие с Другия в комични шифрограми, каквито са си обменяли германския и австрийския генщабове във вица, разказан от Жижек.
Германците пращат телеграма: Положението е сериозно, но не и катастрофално.
Австрийците отвръщат: Положението е катастрофално, но не и сериозно.
Това са нашите симптоми като нелепи холофрази – като на онова любезно шофьорче от Плевен някога, което се заплете в обясненията си как да стигна до нефтозавода и приключи неочаквано: После вървиш все направо на пууууутка му майна!
Това е отговорът на Реалното в чист вид, докато се клатим по ръба на пустотата като дрогирани саламандри.
Изкуството е начин да обитаваш като субект на несъзнавано желание и да декорираш пустотата като сървайвърска акция. Тоест, младият Хитлер като художник във Виена.
Реалното, което се връща в симптома посредством сингулярно писане или вулгарни обекти-холофрази-псувни, фактически задоволява правото на свръх-аза да се наслаждава в символното поле с повече или по-малко имагинерни фантазии.
Всеки има право да се наслаждава на своя симптом. И сега това е станало задължително, както идеологическите директиви някога.
Finnegans Wake е блян, енигма на означаващи, мълчанието на jouissance, както се изразяват джойсоведите. Несъзнавани означаващи мрежи, които сякаш изплитат своя автор на дистанция някъде отдалече. Аз не съм поет, аз съм Поемата.
Лакан е харесвал Джойс заради опитите му да разбие академичните митове и конвенции, да направи боклук от буквата, litter of the letter, poubellication.
Но най-вече го е харесвал за способността да преживява симптомите си с чистата сила на думите.
Неговият дискурс е на контингентното, казва Лакан.

Голямото му желание да бъде Артист е допълнение, някакъв вид objet a на sinthome .

Симптомите са пратеници на Реалното, неподчиняващи се на законите на разума, но на които несъзнавано се подчиняваме без да го знаем, и това има нещо общо с нашето минало, история и битие.
Едно отсъствие на знание като Реално присъствие, което ни тласка да пишем отново и отново и да запълваме луфтове, докато се разпростираме в псувни и идеология. Добре дошли на острова на копрофилите!
Днес нашите жизнени опити не само са се отделили от нас, те направо са ни отнети посредством медийните ефекти на интерпасивност.
Ако не чукаш нещо като плейметка, това е срамен опит за несподеляне.
Ако пътуваш в автобус, а не със собствена кола, това е срамно изживяване.
Ако не печелиш много пари, това е унизителен опит.
Ако си възрастен, възрастта е дискриминация, лишеност от всичко.
Хитлер в Плевен ли – това е невъзможната конзистенция на един симптом, блуждаещ в пустинята на Реалното, и защо да не го прихванеш и ти?
Пълната случайност и условност на една екзистенция трябва да намери заместители, субтитут, опора, дори това да е предимно в негативна форма.
Ти си това, което мразиш, казва Лакан.
Реалното е неработещо и незаконно, кълвящо бутафорните стени на нашия психически затвор, както птиците на Хичкок, тази манифестация на наказателен свръх-аз.
Изпитваме безпричинен тревожен страх, чужди на самите себе си, погнусени от това в нас, което сякаш е привнесено от някой друг, подчиняваме се в неподчинение, разположени в неразположение – клонинги на Реалното, както се изразява Ларуел.
(Национал)социализмът бе перверзното предложение как да се избавим от екзистенциалните си тревоги, от модерното, нестандартното, мръсното, съпротивата, стачките, дори и земетресенията, които приемаше за компрометиращи, само за да скрие расисткото си наслаждение.
Тоталитаризмът наглед поощряваше към законност, съдружие, реализъм. И точно в това се състоеше ужасяващият му семблант, привидност, без който симптомът изобщо не съществува. Тоталитарният симптом превръщаше хората в живи мъртви, те едва се движеха и работеха, след като перверзните обекти на желание им бяха забранени.
Сега хюбрисът е станал норма. Сега всеки трябва да се научи да се наслаждава на своя идиосинкразен симптом.
Симптомът не може да се премахне, защото с него рухва и всичко останало. Но можеш да извличаш наслаждение, капка по капка, мизерно, идиотско, мастурбаторно наслаждение.
Дори Жижек напоследък се е загрижил дали не трябва да се включи в комунистическата хипотеза възмущението, несанкционираното, трансгресията.
Лакан изобрети своите холофрастични матеми, отнесени към логиката на нелогичния симптом. Те са в услуга на сингулярността на субекта, казвайки нещо универсално.
Матемите са преносители на загадка, те са ъндърграунд на математическото, което прави математическия език непредикативен като всички останали езици.
Матемите са експресии, а не решения. Да ги наречем яйца на Колумб, един философски трик, където апориите и парадоксите се оказват самото си разрешаване.
Матемите със своите букви демонстрират наслаждението на Реалното, където математическият език крие и разкрива блокажите в себе си.
Тук това вършат предимно псувните, но целта е същата – да се отвори другата страна на живота, амбивалентните норми, unheimlich странности и зловещност, неудоволствие и терзания на цивилизованите животни.

Наслаждението е пратеник на Реалното, единственото посещение на Реалното.
Лакан е този, който е схванал, че само Джойс е схванал това, и дори му е прикачил прякор – Джойс the synthome – нещо като симптом с обогатено съдържание.
Нищо, че казват, че семинарът му за Джойс е провал или полупровал.
Моето младежко обожание на Джойс все пак намери някакъв израз, когато написах пастишите Бдение над Финеганю, пуснати с много зор в един вестник.
Спомням си, че тогава ме срещна един писател, днес покойник и забравен напълно, който ми каза: Златанов, снощи слушах Пиер Жув по Би Би Си. Аз не разбирам нищо, но той каза, че твоята интерпретация на Джойс е коректна.
Още тогава схванах, че това е един невъзможен комплимент. Точно тогава, през мрачните 90-те, когато се превръщахме в разорени обитатели на разорена държава (изразът е на Джойс).
Джойс-Фройд – ирландецът се е забавлявал с тази етимология на съвпадение в имената им.
И двамата ни донесоха чумата, това са истинските емигранти, пратеници на Реалното,
Веднъж в Охрид един македонски писател ме побутна в гръб и ми каза: Народно събрание, което е употребил Джойс, е име на цигарите Парламент.
Бях сигурен, както бях написал в едно малко есе, че на въпросното място, където е единственото споменаване на нещо българско, Джойс бе струпал имена на парламенти – тортинг, райхстаг, а нашето събрание бе изписано на руски Народное собрание.
Не, не, това е име на цигари – продължи да настоява македонецът, който освен всичко друго се оказа и преводач на Елиът и Паунд.
Да, наистина има такива цигари. Цигарите Sobranie са на английска фирма за руския пазар и направени по руска рецепта, както всеки може да се увери в Гугъл.
Македонецът се е надявал, че ми сервира българския симптом като непростима грешка, но всъщност демонстрираше расисткото си наслаждение под формата на цигарена кутийка, по-точно на един бранд, от който самият страстно се е нуждаел.
Никой от двамата ни не бе прав. Самото производство на закони и идентичности, на легални фикции, е условие за възможност за наслаждение, превръщайки го в политически фактор.
Същото, което Джойс се е стремял да разруши в психотичната си фантазия за изплъзване под друга форма на осмислено наслаждение с интелигентен дизайн. Тоест, това, от което се нуждаем не само тук.
Не гледайте как идеологиите – тоталитарни, демократични – произвеждат смисъл, а как се наслаждават.
Кажи ми кой е твоят фетиш, за да ти кажа кой си. Съветите на такива като Жижек сигурно изглеждат перверзни, перверзия на перверзията може би, но в случая той е прав.
Само по този перверзен начин Джойс беше моят биографичен симптом или фетиш. Декоративен, както ще заподозрят ония от ордата с автентични симптоми, българи, македонци и кой ли не.
Освен всичко друго, перверзията за Лакан е игра на думи – пер-версия, преобръщане на името на бащата.
С какво ще сменим тоталитарните бащи – в това е проблемът.
Трябва ли да пледирам за перверзия в чист вид?
За възвишената неспасяемост на писането с бранда на Джойс.
Всички тези ритуализирани инстанции за групово наслаждение – държави, партии, мафии и т. н. – се компрометират и разпадат, но пилонът, около който танцува голата Артемида, продължава да стърчи.
Събитието-истина-наслаждение Артемида ще избере нов Актеон, за да го разкъса с насъскани хрътки.
Защото наслаждението е форма на травматично забавление, стремящо се да надхвърли параметрите на живота.
То засяга едновременно либидото и влечението към смъртта, либидо и агресия не като антагонистични сили, външни една на друга, а като възел. Мълчанието на боромеевия възел като разнищваната опора на гласа.
За Ницше законите някога бяха политическа форма на отмъщение.
Сета законите са политическа форма на наслаждение, настоявам на това.
И казаното от Агамбен, че един ден ще си играят със законите като с детски играчки преобръща месианизма на това изявление превратно.
Законодателите под хаштага Кой очевидно са схванали преди нас как да се забавляват по най-идиотския начин.
Наслаждението е пътят към смъртта.
Хитлер и всеки диктатор повличат към това летално удоволствие, обект а на първичен мазохизъм, от който ръфаме всички, докато деменцията на садизма не ни залее с мръснишка пяна.
Само в този смисъл може да се говори за неизкоренимия ларвен фашизъм, за Хитлер в Плевен – надявам се да бъда разбран.
Сега масите се къпят в ресентимента си към наслаждаващия се Друг или Кой, сякаш само за да скрият трансгресивния закон на своето свръх-его, този паралакс на наслаждение, който ги кара да се кълчат и раздират вътрешно. Защо да не съм аз?
Класовата борба за надмощие се е изродила в конкуриращи се наслаждения. Господарят е подменен с анонимна перверзна инстанция за доставяне на наслаждения.
Опасните идеи трябва да се поднасят с интелигентен дизайн. Имам предвид Агамбен, разбира се. Неслучайно преводите на книгите му са престоявали с години в Зуркамп, което минава за интелектуално издателство.
Биополитическото измерение, откривателството на което приписват на Фуко, но фактически италианецът е важният му застъпник, и до днес изглежда съмнително. Показателни са усилията на Дерида да го деконструира като фалшива опозиция между bios и zoe.
Доколкото знам, Лакан не предицира наслаждението като биополитическо, не защото е изостанал от модата, а защото го смята за по-първично. Всъщност той смята, че наслаждението не съществува извън сурплус-ефектите на „винаги в повече, тоест по-малко” в един свят, където нищо не е наред, един свят в декомпозиция.
Не е възможно да разчетеш несъзнаваното на един текст, но симптомът може да се проследи, който винаги е със структура на метафора.
Задачата, която ни поставиха такива като Джойс и Лакан, е да третираш Реалното чрез символните диференциали, а не обратното, тоест да оправдаваш символния си идиотизъм със задънената улица или дедлок на Реалното, като второто винаги свършва в жалки оправдания – така стояха нещата, не можеше да се направи нищо, такова беше времето, хайл хитлер, червено знаме, вей се.
Фашизмът и тоталитаризмът искаха да премахнат симптомите, както и принадената стойност, един друг компрометиращ излишък, и така се провалиха безславно.
Страстта по Реалното е точно това – стремеж за директна реализация на идеи, напълно и безкомпромисно. Пред ужаса от изтребление, холокост и Endlosung светът предпочете да се откаже от каквито и да било идеи.
Капитализмът е точно това – презрение към идеите, независимо с интелигентен или вулгарен дизайн.
Като по правило приписват на диктаторите перверзии. Но какво означава перверзия в смисъла на Лакан? Тя е знание как да обслужиш наслаждението на Другия. Перверзният върши това, за което невротикът може само да си мечтае.
Дали това е обяснението за сполучливия трансфер между Хитлер и една цяла нация може би никога няма да се разбере.
Сега перверзният доставчик се е сменил – наистина ли?
Киркегор пише някъде за един Далай-лама, който имал навика да сервира на поклонниците собствените си екскременти върху сребърен поднос.
Също както симптомите, и перверзията е неотстранима – това е урокът на психоанализата.
Трябва да свикнеш със симптома и да се научиш да му се наслаждаваш.
Пред стената на Реалното – всеки със своя симптом, всеки със своя дерт, както казваше моята баба.
Ето как homo sacker се превръща в homo sucker, в груб превод безнаказаната жертва морфира в консуматор-гадняр.
Сега имаме същата посредствена държава като при режима на Живков, същото външно финансиране и чужди влияния, илюзията на трансфера за нови съюзници и благодетели, кастрацията на валутния борд, същите посредствени празни креатури, които се примъкват тук и там и се ослушват, и един идиотски език без интелигентен дизайн, мафиотски език пар екселанс. Същите посредствени мозъци, които не мислят за нищо друго, освен за титли и грантове, поръчкови писатели и конформистки съзнания.
Инерция на повторението ли?
РЕставрация, РЕпетиция, РЕсентимент – великата РЕпублика на РЕволвиране без революция.
Но е възможно, възможно е да излезем отново от депресията, тази демократизирана меланхолия, която някога приписваха на монарсите с болни души.
Възможно е да напуснем острова на копрофилите и да се отправим към артистичните острови, които Славейков ни завеща.
Възможно е да създадем един непрезрян български свят.

Джойс разруши писането, но не и книгата като обект-фетиш.
Има ли връзка между Джойс и Хитлер?
Да, ирландецът сериозно е смятал, че с нападението си на Полша Хитлер умишлено цели да развали впечатлението от публикацията на Бдение над Финеган, с което истински е ядосвал жена си Нора. Нора-Гласът, както я е наричал.
Светът е собствената си параноя без изход, освен ако не го съчиним сами.
Да помним, да преработваме и да трансферираме този горчив урок – демистификаторите са преносители на една мистификация пар екселанс, както лаканианските матеми пренасят и препредават колумбови яйца, които най-вероятно са запъртъци.
За далай-лама да не говорим, неговото искрено послание всъщност е законспириран коан.
Писатели като мен не могат да лъжат, но това съвсем не означава, че са способни да кажат истината. И аз знам какво говора – наистина ли?
Но все пак има смисъл, осмислено наслаждение, да воюваш за минималното различие между истина и фалшификация, да извличаш неуловимото от недопустимото, нали?
Има разлика между Артемида и танцьорката на пилон.

 

Б. а . Този текст е написан без институционална или грантова подкрепа

 

 

 

 

 

 

 

One thought on “Посещения от Реалното

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s